Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (30)

Двадесет и осма глава

Пред затворническата клетка се бе образувала локва. Пазачът я забеляза и гневно отвори вратата, като пъхна ключа и едновременно натисна дръжката, след което прекрачи прага.

Кучката е оставила ваната да прелее. Това не беше последната мисъл на пазача, може би една от последните. Времето му стигна да се учуди защо ръката му бе залепнала за дръжката на врата. Зачуди се също на ивицата усукано фолио, прикрепена откъм вътрешната страна на бравата и свързана към нещо високо горе, нещо, което не можеше да види. Знаеше, че локвата под краката му идва от крана на ваната. Забеляза малкия син надпис върху пакетче сол, плуващо във водата, в която бе нагазил. Усещанията го връхлитаха като гроздове, като паникьосана тълпа, която се е струпала на изхода; не можеше да каже кое го споходи първо и кое после.

Много мисли обаче така и не успяха да се появят. Той не се замисли върху факта, че един ампер ток може да накара туптящото сърце да дефибрилира. Не забеляза, че килията бе по-тъмна отпреди, защото инсталацията за осветлението беше измъкната. Острата вибрираща болка, която премина през него, през ръцете, гърдите, краката, бързо изпразни съзнанието му. Затова не можа да види, че тялото му, което се свлече на прага, не позволяваше на вратата да се затвори; не усети как жената го прескочи, Не чу леките й стъпки, докато тичаше по коридора на манастира.

 

 

Тя едва докосваше облицования с плочки под. Елементът на изненадата беше сега на нейна страна; скоро нямаше да бъде. Хвърляше бегъл поглед към странната обстановка, кръглите колони и арки над главата й като в стара църква. Камък, тежки греди, керемиди. Избледнял позлатен надпис на стената на кирилица под икона на мъж с брада. Беше православен манастир, но пазачите бяха американци, какво означаваше това?

Мъж в тъмнозелена униформа в края на коридора: погледна, прецени положението и измъкна от колана си някакво оръжие. Андреа се втурна към една от страничните ниши, в нея имаше някаква ризница. Задънен край.

А дали? Затвори вратата след себе си, но помещението не се затъмни много. Имаше струпани на камари тежки дървени столове и тя се покачи на върха на една от тях. Забеляза пространство, през което можеше да се промъкне с пълзене и което водеше към друго помещение. Втурна се напред, събаряйки с краката си купчината от тежки столове, макар че се подпря с ръце за каменния корниз. Промъкна се през тясното пространство.

Над главата й, на височина около шест метра, имаше сводест таван; вдясно от нея се издигаше тухлен зид, който бе твърде висок, за да го прескочи. И все пак можеше да усеща въздуха, който я галеше по лицето, да чува песента на птиците в далечината, шумоленето на листата. Затича се към най-осветеното място и докато завиваше покрай ъгъла с изпълнени с въздух дробове, с олекнало сякаш тяло, заредено с адреналин и надежда, се блъсна в някакъв човек, който изскочи изневиделица. Тя падна на твърдия под.

Мъжът задъхан се наведе над нея.

— Каквато майката, такава и дъщерята — каза той, дишайки тежко.

Тя го позна веднага: шофьорът с картата във Вашингтон. Мъжът, който я отвлече. Къдрава сива коса, очи, които блестяха като изкуствените очи мъниста на плюшените играчки; странно малка уста и брадичка с трапчинка.

— Не ме докосвай — каза Андреа и се закашля.

— Виж, майка ти също някога не се примири с програмата. Не искаше да умре, не й пукаше, че е в името на добра кауза. Накрая трябваше да й инжектираме етанол директно в ингвиналната артерия.

— Ти си убил майка ми.

— Казваш го така, сякаш съм направил нещо лошо — изсумтя мъжът.

Внезапно Андреа го ритна с левия си крак, опитвайки се да се изправи. Мъжът реагира мигновено и заби дясното си стъпало в корема й. Тя се строполи отново, сви се, след като той я стисна за врата отзад, подпря лявото си коляно в кръста й, а с десния крак притисна глезените й.

— Само да мръднеш и ще ти пречупя гръбнака. Болезнен начин да умреш.

Вените на врата й се издуха до пръсване.

— Моля те — каза тя задъхано. — Съжалявам. Ще направя каквото кажеш.

Той я вдигна на краката й и я обърна. В ръката си държеше пистолет. Андреа му хвърли бърз поглед. Пистолетът беше черен, а дулото му още по-черно.

— Наваски — извика мъжът в радиостанция. — Ела веднага.

Мъжът я дръпна и я повлече по пода. Появи се пазачът с восъчна кожа и бледи очи.

— Мръсно куче — промърмори той и стисна електрошоковата си палка.

— По-точно кучка — поправи го другият мъж.

— На нашия човек Джей няма да му хареса това.

— Не е нужно да го чува. Можем да ускорим нещата и да я вкараме в постоянна кома още сега. Така че тя няма да може да изпее нищо.

Двамата мъже я хванаха под мишниците. Тя се дърпаше с всички сили, но те я държаха здраво.

— Има дух — каза южнякът. — Какво мислиш, Джъстин, ти си специалист в тия работи и прочие, ако е в състояние на вегетиране, може ли да се възбуди?

— Сексът е нещо, свързано със задния мозък. За това не е нужна функционираща мозъчна кора. Така че отговорът е да, ако си свършим добре работата.

Андреа се дръпна отново с всичка сила. Нищо. Никаква полза.

— Ти пък какво правиш тук? — викна мъжът от лявата й страна, на име Джъстин, на друг мъж, който се появи в края на коридора. — Мислех, че си момче от фондацията?

— Получих сигнала ви за тревога — отвърна мъжът. Той държеше миниатюрно уоки-токи като техните, пъхна го обратно в джоба си. — Нов протокол.

— Точно навреме — каза южнякът с облекчение.

Андреа отвори широко очи, ужасът й растеше. На двайсетина метра пред нея стоеше мъж с яко телосложение в елегантен сив костюм. Безименният мъж, който я посети в Карлайл и който я следваше неизменно по стъпките й след това. Главорезът, който я предупреди да си затваря устата с любезни тайнствени заплахи.

Усети, че другите двама вече не я стискаха толкова здраво в присъствието на третия въоръжен мъж и действайки импулсивно, тя отново се хвърли напред, този път успя да се изскубне от ръцете им и се втурна напред, тъй като нямаше друга посока. Като на забавен каданс видя как мъжът в сивия костюм измъкна тежък револвер изпод сакото си и го насочи към нея. По-добре моментална смърт — помисли си тя.

Гледаше вторачено в дулото само на петнайсет метра пред себе си, гледаше като животно, хипнотизирано от кобра, и видя езика на синкавобелия пламък, който проблясна, след като мъжът натисна спусъка два пъти едно след друго.

Същевременно забеляза в очите му спокойната увереност на стрелец, който рядко пропуска.

 

 

Йейлският университет, третият по големина в Съединените щати, беше основан през 1701 г., но повечето от сградите му, включително готическите постройки, с които неизменно се свързваше в общественото съзнание, бяха на по-малко от век. В по-новите сгради се помещаваха научните звена и изследователските лаборатории, отделени на разстояние от така наречения „Стар университет“ по подобие на пръстенообразния модел на класическия европейски град. Така че бе въпрос на гордост за компютърните учени в университета това, че заемаха сграда от деветнайсети век, колкото и сериозни да бяха обновленията на интериора. Сградата „Артър К. Уотсън“ бе постройка от червени тухли с арковидна фасада в чест на викторианската амбиция и викторианско чувство за величие. Тя се издигаше точно срещу гробището на улица „Гроув“ и някои намираха, че самата сграда „Артър К. Уотсън“ приличаше на гробница.

Белкнап бе обзет от някакво лошо предчувствие, докато двамата с Уолтър Сакс стояха на тротоара срещу сградата. Отново изпита усещането, че го наблюдават. Но кой? Инстинктите му от работата на терен и уменията му на оперативен агент си противоречаха: ако наистина някой ги следеше, маневрите му щяха да го потвърдят. Явно професионалната му бдителност доближаваше границите на параноята.

— Кажи ми отново името на твоя приятел — заяви напрегнато Белкнап.

Сакс въздъхва.

— Стюарт Първис.

— Повтори колко добре го познаваш.

— Бяхме състуденти, а сега той е преподавател във факултета по информатика.

— Наистина ли имаш доверие на този човек? Закъснява вече петнайсет минути. Сигурен ли си, че не говори по телефона с полицията?

Сакс премигна.

— Той ми открадна приятелката в първи курс. Аз отмъкнах неговата във втори курс. Така станахме квит. Той е добро момче. Стаята му беше върхът на сценографията през шейсетте. Разни греди и напречници, но с чупки и форми на мида. Невероятни неща.

— Нямам представа за какво говориш.

Сакс повдигна найлоновия плик в ръката си.

— Чешит. Номерът е, че си имаме работа с океан от данни, разбираш ли? Твоят пиклив малък „Dell“ няма да помогне. Стю обаче разполага в Йейл с кластъри „Беоулф“. Представи си двеста и шейсет централни процесора, свързани в паралелна структура. Това е мощ. — Сакс се оживи. — О, ето го — той махна с ръка. — Ей, Стю! — викна към мъж с бяла риза, черни панталони и кожени сандали.

Мъжът, който беше на около трийсет, се обърна и също махна. Дебелите черни рамки на очилата му бяха модни или точно обратното на модни в зависимост от иронията, с която ги носеше. Той се усмихна на своя стар приятел, между зъбите му имаше парченце зелена салата. В такъв случай, обратното на модни.

Стюарт Първис ги заведе до зелена входна врата в задната част на сградата. Тя водеше право към приземието, където се намираха главните компютърни лаборатории. Белкнап забеляза, че вратът на професора беше обрасъл с червеникави косми; иначе беше гладко избръснат, но мястото на очевидно острата му брада бе зеленикаво-сивкаво на цвят.

— И така, човече, когато ми се обади да поискаш услуга, мислех, че става дума за препоръка за работа — каза младият учен. — Но сега предполагам, че искаш да се повозиш на Дебелата Берта. Абсолютно забранено, нали знаеш. Ако шефът разбере — чакай, аз съм шефът. Хей, чу ли вица за Бил Гейтс и скрийнсейвъра?

Сакс облещи очи.

— Всъщност съм го чувал, Стю, но нямаме време.

— Ама че работа — каза Първис. — Той се понесе по циментовия под със странна походка и Белкнап чак сега забеляза, че имаше изкуствена протеза. — И така, Уолт Магьосника, за колко терабайта става дума? — Той се обърна към Белкнап. — Викахме му Уолт Магьосника като студенти.

Сакс се ухили.

— Защото бях много добър в измъкването на цифрови данни от сладурчетата.

Първис го изгледа вторачено.

— Сладурчетата? Моля. Имаше късмет, ако успееше да се добереш до старите щайги. — Той се обърна към Белкнап и изсумтя. — И всичко, което успяваше да измъкне, бяха серийните им номера.

Приземието на сградата „Уотсън“ беше обширно и приличаше на пещера, осветена равномерно с разпръснати навсякъде флуоресцентни лампи, нагласени така, че да приглушат светенето от екраните. Можеше със същия успех да е морга, помисли си Белкнап, с всичките тия метални рафтове с чекмеджета от неръждаема стомана. Хиляди малки вентилатори охлаждаха мощните чипове и създаваха пелена от постоянен шум.

Първис знаеше точно закъде се е запътил: до средата на централен коридор, а след това вдясно.

— Предполагам, че е четиримилиметрова дигитална линейна лента — каза той на Сакс, като неочаквано тонът му стана делови.

— Да, SDLT.

— Можем да го сложим на супердигитален. Ultrium 960 е нещото, което бихме предпочели, но Quantium SDLT е съвсем надежден.

Сакс извади тежката кутия от найлоновия плик и Първис го пъхна в автоматична зареждачка, която приличаше на стар модел видеоплейър. Натисна едно копче и лентата започна да се върти със силно скърцане.

— Първа стъпка — каза Първис — е реконструкцията. Копираме данните във формат за бърз достъп. — Той говореше главно заради Белкнап. — Използваме алгоритъм за корекция на данните, написан от мен.

— Което означава, че има повече технически дефекти, отколкото свойства — присмя му се Уолт.

— Уолт, ти все още не загряваш. Тези дефекти са свойства — намек за техен някогашен спор. Изведнъж той възкликна: — Я с какво си имаме работа тук? С цялата база данни на Бюрото за преброяване на населението на САЩ ли? Сега разбирам защо са използвали SDLT.

— Съдържанието може да се е свило при пренасянето — каза Сакс. — С други думи, очаквай известно разширяване на данните заради кодирането.

— Никога не е лесно, нали, Уолт? — Първис измъкна клавиатура от подвижно чекмедже до нивото на диафрагмата си и започна да пише. Екранът се изпълни с цифри, и после цифрите отстъпиха място на нещо като графики върху осцилоскоп. — Я гледай! Ние фактически наблюдаваме статистическо изследване, което класифицира кода според някои честоти, характерни за различни кодови системи. — Той погледна Белкнап. — Просто това е статистически анализ. Не може да се чете, но може да ти каже на какъв език е. — Първис започна да мърмори под носа си: — Хайде, ела при тати. Добре. Сега вече те усещам. — После се обърна към Сакс: — Записът започва с шест-четири битов ключ. Истинските данни са под блоково кодиране. Чисто и просто параметризиран алгоритъм. Стъпи с десния крак, дръпни назад левия и се завърти. Или по-точно, правиш малко XOR и променлива ротация. И Боб е твоят чичо. Или по-скоро чичо на съпругата на втория ти братовчед по майчина линия. Но тук идва кластърът „Беоулф“. Трябва да призная, че съм впечатлен от това, което виждам. Сигурността е без грешка. Феноменална.

— Може ли да вляза в параметрите на търсенето? — попита Уолт.

— Работим с Пролог. Но можем да превключим на Питон, ако искаш. Все още ли си привърженик на Питон?

— Знаеш.

Първис сви рамене и се изправи.

— Влизай.

Уолт седна пред клавиатурата и започна да пише.

— Виж, това е, като да ловиш риба в лед — обясни Първис на Белкнап с тон на заклет даскал. — Не виждаш какво точно правиш, не повече отколкото можеш да виждаш във водата. Но издълбаваш дупка, пускаш стръв и после рибата идва при теб.

— На никого не му пука от твоите тъпи аналогии, Стю — изръмжа Уолт. — Ние само искаме отговори.

— Та това е животът, нали така? Ние всички идваме на Земята, за да търсим отговори. Но трябва да се задоволяваме с глупави аналогии. — Той надникна зад рамото на Сакс. — И… Захапа стръвта! Или няколко хиляди байта, ако говорим за бинарни числа.

— Не можем ли да побързаме с това? — попита Белкнап.

— Шегуваш ли се? Системата е като леопард на допинг. Усещаш ли силата, човече?

— Можем ли да принтираме това? — попита Сакс.

Първис изсумтя.

— На хартия? Толкова си старомоден, Уолт. Не си ли чувал за офиси без хартия?

— Вие вероятно си бършете задниците с виртуална хартия — измърмори Сакс.

— Добре, добре. Ще го пуснем на лазера.

Първис се почеса по тила, после се премести пред друга конзола и написа някакви команди. На съседния плот лазерен принтер с размери за офис избръмча и извади един-единствен лист.

— Това ли е? — попита Белкнап.

Беше като страницата, която му даде шефът на персонала на сенатор Кърк, само че с по-дълга заглавка.

— Като че ли нещо е оплескано — каза Първис.

— Ще го пусна на трейсрут — каза Уолт. — После пак ще принтираме.

— Това е, като да пуснеш пощенски гълъб в дълъг тунел. Той лети до края на тунела и после се връща и казва какво е видял по пътя, защото всъщност не е баш пощенски гълъб, а папагал.

— Стю — викна Сакс, — остави приятеля ми на мира. Той няма намерение да попълва формуляр за оценка на учителя. Просто ни трябват числата.

Не след дълго от лазерния принтер излязоха още три листа.

— О-па — каза Първис, преглеждайки първия лист. — Значи имаме трийсет и осем битови пакети, всеки с по трийсет прехвърляния, или местата, където сме били. — Той загради няколко редици с числа. — Били сме в Регионалната мрежа на Пърт. После сме свили към RNO в Камбера и Куинсленд, след това в „Rede Rio de Computadores“ в Бразилия, „Мултиком“ в България, „EntreNet“ в Канада, техническия университет „Санта Мария“ в Чили, „Ropacek“ и „SilesNet“ в Чехия, „Azero“ в Дания, „Trnspac“ във Франция, SHE Informationstechnologie AG в Германия, Snerpa ISP в Исландия — братче, направо се замаях. Някой си играе на играта хвани ме, ако можеш.

— Колкото повече прехвърляния, колкото повече посредници, толкова по-трудно е да се проследи — каза Сакс.

— Не мога да разпозная това. — Първис вписа още едно число. — А, ето го, „MugotogoNet“ в Япония! ElCat в Киргизстан! Направо не знам как този пакет не е хванал по пътя диария.

Сакс обърна последната страница от принтовете, очите му светнаха. На Белкнап му изглеждаше като всяка друга закодирана редица от цифри и букви.

> hurroute (8.20.4.7) 2 ms**

> mersey (8.20.62.10) 3 ms 3 ms 2 ms

> efw (184.196.110.1) 11 ms 4 ms 4 ms

> ign-gw (15.212.14.225) 6 ms 5 ms 6 ms

> port1br1-8-5-1.pt.uk.ibm.net (152.158.2З.250) 34 ms 62 ms

> port1br3-80-1-О.pt.uk.ibm.net (152.158.23.27) 267 ms 171

> nyor1sr2-10-8-0.ny.us.ibm.net (165.87.28.117) 144 ms 117

> nyor1ar1-8-7.ny.us.ibm.net (165.87.140.6) 146 ms 124 ms

> nyc-uunet.ny.us.ibm.net (165.87.220.1З) 161 ms 134 ms 143

> 10 105.ATM2-0.XR2.NYC1.ALTER.NET (126.188.177.158) 164 ms

— И така, какво ни говори това? — попита Белкнап. Гласът му издаваше нетърпение. — В кой край на света е този Генезис?

Сакс премигна няколко пъти.

— Изходният пункт трябва да е ето тук, но… аз, искам да кажа, мога да кажа, че е в щата Ню Йорк — отговори той. — Стю? Провери ISP кода на компютъра.

— Както се твърди, е по-добре да пътуваш обнадежден, отколкото да пристигнеш — каза Първис. — Помниш онова мое гадже, което четеше първо последните страници на романите, за да знае как свършват? Това по някакъв начин я утешаваше.

— Стю, по дяволите!

— Ах — каза Първис, след като машината UNIX избълва отговора. — Само на няколко часа от тук. Бедфорд Каунти.

— Там се намира Кътоуна — каза Белкнап. — Няма никаква логика.

Белкнап обаче си спомни нещо, което му казаха в кабинета на сенатора Кърк, а именно, че Генезис се крие във фондацията „Банкрофт“.

— Кътоуна — повтори Белкнап. Имаше чувството, че се задушава от смущаващата смесица от надежда, нетърпение и отчаяние. — Още нещо можем ли да научим от тая табела? Трябва ми физическото местонахождение на това нещо.

— Слушай — каза Сакс. — Оставам тук и ще се опитам да сканирам търговските бази данни и да видя дали мога да открия нещо по въпроса, а ти по-добре иди до там. — Обърна се към Първис. — Дай му безжичен лаптоп, съвместим с омега.

— Тук да не е Армията на спасението, Уолт?

— Направи го. Ще ти го върнем.

Първис въздъхна примирено и откачи един лаптоп от захранването на съседното бюро.

— Само да не влизаш в порно сайтове — каза той на Белкнап с изражение на отвращение. — Ще разберем, ако го направиш.

— Надявам се да се видим пак някой ден — каза Сакс на Белкнап. — Ще ти звънна веднага щом имам нещо полезно да ти съобщя.

— Ти си добър човек, Уолтър Сакс — каза оперативният агент с истинска топлота. После трепна от собствената си небрежност. — По дяволите. Почти забравих. Моят мобилен телефон се счупи в Доминика.

Сакс кимна.

— Вземи моя — каза той и му подаде малка нокиа. — И внимавай. В играта, която играеш, няма допълнителен живот като бонус.

— Това е така, защото не е игра — отговори мрачно Белкнап.

 

 

Андреа наблюдаваше вторачено синьо-белия пламък, който излезе от дулото на оръжието, и изпищя от ужас. Изстрелите бяха оглушителни, тъй като прокънтяха в каменния коридор. С пълно безразличие мъжът върна револвера в кобура; въпреки обема си той изчезна под идеално ушитото му сако, без да остави дори издутина.

Андреа Банкрофт не можеше да повярва. Тя беше жива. Невредима. Обърна се и видя безжизнените трупове на двамата мъже, които я похитиха. Малка тъмна дупка като трето око се бе появила върху челата им.

— Не разбирам — каза тя задъхано.

— Това не е мой проблем — отговори мъжът, изражението му бе официално, почти безразлично. — Инструкциите ми бяха да те отведа от тук.

— Къде?

Мощните му рамене се повдигнаха нагоре.

— Където ти кажеш.

Той вече се бе обърнал и се отдалечаваше. Тя го последва до ниска врата, която се отваряше и в двете посоки, а после по широки тухлени стъпала, които ги отведоха до огромна ниско окосена ливада. На неколкостотин метра по-нататък забеляза нещо, което можете да мине за игрище, но в действителност беше хеликоптерна площадка. Четири машини — остарели военни модели, както се виждаше от пръв поглед — бяха кацнали там. Андреа се мъчеше да не изостане от безименния мъж.

— Къде сме?

— На около десет мили северно от Ричфийлд Спрингс. Може би пет мили южно от Моухок.

— Къде?

— Горен Ню Йорк. Градът се нарича Джерико. „Тета“ го купи от източноправославната църква преди десетина години. Много малко монаси за огромното пространство. Обичайната история.

Той й помогна да се качи в малък хеликоптер, закопча й колана и й подаде чифт предпазители за уши. Върху хеликоптера бяха изписани с бели букви върху кралско синьо логото „Робинсън“ и номера на модела „R44“: банални подробности, които привлякоха вниманието й.

— Слушай — започна Андреа, — аз не разбирам почти нищо. — Цялото й тяло трепереше. — Майка ми…

— Беше много специален човек. — Мъжът се протегна, сложи ръката си върху нейната и я стисна силно. — Веднъж обещах на майка ти да се грижа за теб. За вас двете. Само че я разочаровах. Не бях при нея, когато се нуждаеше от мен. — Гласът му леко потрепна. — Няма да допусна да се случи втори път.

Андреа мигаше усилено, опитвайки се да разбере значението на неговите думи.

— Каза, че имаш инструкции — каза тя рязко. — От кого? Кой ти е дал тези инструкции?

Той срещна погледа й.

— Генезис. Кой друг?

— Но във фондацията „Банкрофт“…

— Нека кажем, че получих по-добро предложение.

— Не разбирам — повтори тя.

— Остани с тази мисъл — измърмори той и включи двигателя. Роторите започнаха да бръмчат. А сега — викна той — накъде?

Имаше само две възможности. Можеше да се опита да се скрие от Пол Банкрофт колкото може по-далеч или да се изправи лице в лице с него. Можеше да отиде до Кътоуна или да избяга далеч от там. Не знаеше кое е по-разумно. Не знаеше, че се беше уморила да бяга и да я преследват. За миг взе решение.

— Имаш ли достатъчно гориво да стигнем до Бедфорд Каунти? — попита тя.

— И да се върнем — увери я той.

— Не искам да се връщам — каза Андреа.

Лека усмивка премина през иначе официалното му изражение, като цепнатина в лед.

— Остани с тази мисъл също.

 

 

Друга кола под наем. Друго асфалтирано шосе. От предното стъкло на автомобила пътят изглеждаше като безкраен поток от асфалт, изпъстрен на места от запълнени с катран пукнатини и счукани ръждясали перила. От двете страни издълбаната с взрив скала се издигаше нагоре като брегове на река. Пътят пред него го отвеждаше където трябваше да отиде. Пътят пред него бе разстоянието, което все още предстоеше да измине. Беше враг и приятел. Като Генезис?

Задмина изходите за Норуок, Кънектикът, преди мобилният му телефон да звънне. Беше Сакс с нови подробности.

— Направих каквото ми каза — уведоми го Сакс с превъзбуден глас. — Преди малко се обадих в службата за клиенти на „Хюлет пакард“. Направих се на техник на компютри. Съобщих им номера на БИОС-а, те го пуснаха през данните за продажби. Купувачът е фондацията „Банкрофт“. Но това не е изненада, нали?

Гърлото му се сви.

— Предполагам, че не — отговори Белкнап.

И все пак какво означаваше това? Че Пол Банкрофт в крайна сметка е Генезис? Или просто, че Генезис е проникнал във фондацията? — Добра работа, Уолт. Виж, имаш имейл адреса на сенатор Кърк, нали?

— Той е отбелязан като получател, разбира се.

— Първо, искам сенаторът Кърк да изпрати съобщение от своя имейл адрес.

— Искаш да кажеш, че аз трябва да изпратя съобщение от името на сенатора Кърк?

— Точно така. Ще използваш система за маскиране, за да не се разбере, че ти го изпращаш.

— Мога да използвам системата VPM.

— Добре. Пиши, че е спешно и че те трябва да отворят чатрум след девет-десет минути. Попитай защо някакъв човек, на име Тод Белкнап, е идвал при теб да задава въпроси за Генезис.

— Разбирам — каза Уолт. — Опитваш се да задържиш Генезис онлайн, така да се каже. Искаш го на неговата машинка, нали? В пространството от месо.

— Пространството от месо ли каза?

— Да — изсумтя Сакс. — Така наричаме реалния свят. — Той замълча за миг. — Мислиш, че това ще проработи?

— Не знам дали ще проработи. Знам само, че трябва да проработи.

— Нали знаеш какво говорят хората, приятел. Надеждата не е план.

— Вярно е — отговори Белкнап. — Но това е единственият план, с който разполагаме.

Среден Манхатън

Господин Смит беше озадачен и макар да се гордееше, че винаги успява да запази спокойствие, се чувстваше леко раздразнен. Инструкциите пристигнаха на неговия PDA в необичайно схематичен вид. Обикновено той получаваше подробно описание на мишената. Този път заповедта съдържаше само местоположението и шепа визуални характеристики.

Да не би да смятаха, че той вече няма вярна преценка за задачите? Да не са сменили неговия контрольор в резултат на персонални промени, за които не бе чул още? Дали ставаше дума за трайна промяна в процедурата?

Както и да е. Той седеше в открито кафене в Брайън парк и отпиваше от капучиното. Първо ще си изпълни задачата, а после ще повдигне възраженията си. В края на краищата той беше професионалист.

Седни на масата, която е най-близо до ъгъла на Шесто авеню и Четирийсет и втора улица — пишеше в инструкциите. Мишената ще се появи откъм ниска каменна преграда в парка, която отделя концесионната зона от парцела зад нюйоркската обществена библиотека. Трябваше да използва писалката.

Мъжът се появи в посоченото време, висок метър и осемдесет, с пясъчноруса коса — точно по списанието.

Господин Смит реши да се доближи до мишената, да я огледа, и тръгна бавно към преградата уж на разходка. Мишената го погледна.

Господин Смит премигна. Мъжът не беше непознат.

Точно обратното.

— О, господин Джоунс — каза той. — Радвам се да те видя.

— Скъпи мой, господин Смит — отговори пясъчнорусият му колега. — Това означава ли, че имаме припокриващи се задачи?

Господин Смит се поколеба за миг.

— Дяволска работа. Истината е, че ти си моята мишена.

— Аз?

Господин Джоунс изглеждаше изненадан. Но не много изненадан.

— Трябва да приема, че е така. Не ми дадоха име. Но описанието съвпада.

Той знаеше, че мишената му е човек, чиято самоличност е станала известна на комисията „Кърк“. Как беше изтекла информацията, не се знаеше. Грешка от страна на господин Джоунс? При всички случаи сигурността изискваше елиминиране на разкрития агент.

— Знаеш ли кое е странното — каза господин Джоунс. — Ти съвпадаш с описанието за моята мисия. Казаха ми, че проблемът е компрометирана самоличност. Но ти знаеш правилата за сигурност.

— Възможно е да е грешка, не мислиш ли?

Господин Смит кимна дружелюбно.

— Някой чиновник случайно е напечатал името на оперативния агент на мястото, където трябва да стои името на мишената — каза мъжът с пясъчнорусата коса. — И ето какво се получава. Твърде е възможно да е просто чиновническа грешка.

Господин Смит трябваше да се съгласи, беше възможно обяснение. Но имайки предвид високото ниво на оперативна сигурност, му се струваше невероятно. А той беше професионалист.

— Е, приятелю — каза господин Смит. — Ще разнищим заедно тази работа. Нека да ти покажа съобщението, което получих.

Той бръкна в малкото джобче на сакото си, но измъкна оттам предмет, който приличаше на метална писалка. Натисна я в единния край, а от другия изхвърча малка стреличка.

Господин Джоунс го погледна с презрение.

— Ще ми се да не го бе направил — каза той, измъкна стреличката от гърдите си и я върна на господин Смит. — Предполагам, че е отрова от медуза чиронекс.

— Страхувам се, че да — отговори господин Смит. — Съжалявам. Няма да почувстваш никакви симптоми още няколко минути, бих казал. — Но както знаеш, е непоправимо. Нищо не може да се направи, след като стигне в кръвта.

— Проклятие — каза господин Джоунс.

— Не мога да ти опиша колко съжалявам. Моля те, повярвай ми — каза господин Смит и почти се размекна.

— Вярвам ти — отговори господин Джоунс. — Защото и аз съжалявам.

— Ти… съжаляваш — господин Смит изведнъж си даде сметка, че се поти обилно от няколко минути, а той не беше склонен към потене. Светлината беше започнала да дразни очите му, сякаш зениците му се бяха разширили. А и му се виеше свят. Все симптоми на отравяне. — Капучиното?

Той трудно изговори думата.

Господин Джоунс кимна.

— Нали не ме смяташ за педант? Съжалявам.

— Предполагам, че няма…

— Не, няма антидот. Това е денатуриран дериват от токсина ciguatera.

— Отровата, която използвахме в Калмикия миналата година?

— Същата.

— О, Боже.

— Повярвай ми, ако по някакъв начин успеят да те оставят жив, ще съжаляваш. Поврежда нервната система. Ще бъдеш треперещ идиот със спазматични пристъпи на апарат. Това не е живот.

— Добре тогава.

Господин Смит имаше горещи и студени вълни, сякаш последователно го слагаха на огън и после го топяха в лед. Що се отнася до господин Джоунс, забеляза, че лицето му ставаше сивкаво, първият признак на дифузна ускорена некроза.

— Има нещо свръхестествено, не мислиш ли? — попита господин Джоунс и се хвана за парапета, за да се задържи на крака.

— В това, че сме убийци един на друг?

— Ами да. Не бих избрал точно тази дума, разбира се.

— Трябва ни речник — каза господин Смит. — Или коя беше другата дума — енциклопедия.

— Може би сме жертва на някаква шега — каза господин Джоунс. — Макар че не виждам нищо смешно в това. Истината е… че не се чувствам добре.

Господин Джоунс се свлече на земята. Клепачите му започнаха да премигват и да трепкат безконтролно. Крайниците му се разтрепериха в пристъпи на конвулсии.

Господин Смит се стовари до него на паважа.

— Така ставаме двама — изхриптя той.

Светлината вече не му пречеше и за миг се зачуди дали не му минава. Но не беше така. Светлината не го дразнеше, защото пред очите му бе пълен мрак. Не усещаше никаква миризма, не чувстваше, не чуваше. Абсолютно нищо.

Отначало имаше усещане за разсеяност. После нямаше никакви усещания.