Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (29)

Двадесет и седма глава

Република Доминика, нагънат овал земя, разположен между Мартиника и Гваделупа, беше бивша британска колония, чиято кухня страдаше от това. Но имаше други компенсации. Сравнително отскоро данъчен рай — тя приема Акт номер 10 на международните бизнес компании едва през 1996 година — страната си бе спечелила сравнително бързо репутацията за ефективност и дискретност. Като суверенна държава тя не бе засегната от американските и европейските регулации, а актът обявяваше за престъпление разкриването на лична информация, включително информация за престъпления. Не съществуваше контрол над движението на парични потоци, нито върху компаниите, които действаха съгласно нейната юрисдикция. С дължина трийсет мили и широчина наполовината на това, островът се гордееше с гъсти гори, долини и водопади, както и с плажовете си. Макар жителите му да наброяваха само седемдесет хиляди, повечето от които живееха в столицата Розо, електрическата и комуникационната инфраструктура на острова беше с необичайно висок стандарт. Еколозите редовно се оплакваха от различните антени, разположени по върховете на планините в природните резервати. Светлините на индикатори дразнеха гмуркачите. За тях подобни знаци на модерност нарушаваха хранената от тях илюзия за отдалечено райско кътче.

Белкнап нямаше подобни илюзии. Нито пък беше в настроение да се възхищава на тропическия разкош на острова. Веднага след пристигането си двамата с Уолт Сакс се отправиха към приличаща на барака постройка на около триста метра от главното летище Мелвил Хол. Светложълт надпис показваше, че това е мястото, откъдето се наемат коли.

— Името ми е Хенри Гайлс — каза Белкнап. — Запазих джип.

Той беше махнал денталните приспособления, но устата още го болеше.

— Джипът се счупи, господине — каза мъжът зад тезгяха с мелодичен глас. — Счупи се по време на карнавала през януари. След това така и не заработи като хората.

— Често ли оставяте хората да наемат коли, които са повредени? — попита Сакс. Дългото пътуване бе развалило настроението му.

— Трябва да е станала грешка. Понякога жена ми отговаря на телефона. А тя не е на себе си още от урагана през 1976 година.

Белкнап се вгледа по-внимателно в мъжа и установи, че е доста по-възрастен, отколкото му се стори на пръв поглед. Главата му бе гладко обръсната и блестеше на тропическата жега, кожата му бе черна като смола, почти лепкава на вид.

— Какво можеш да ми предложиш, приятелю?

— Имам мазда. С две предавки, ще кажеш, макар че понякога не съм сигурен дали не са по-малко.

— Ти какво караш?

— Аз ли? Карам оня стар джип ей там.

— Колко искаш за него?

Мъжът подсвирна в знак на неодобрение, всмуквайки въздух през беззъбата си уста.

— Но тази е с много колела.

Белкнап трябваше да се раздели с две хиляди долара, преди мъжът да му подаде ключовете на джипа.

— Закъде сте се запътили, господине? — попита мъжът, прибирайки парите в джоба си. — Какво искате да видите на този райски остров?

Белкнап сви рамене.

— Винаги съм искал да видя Врящото езеро.

Врящото езеро — геотермална чудатост, резултат от наводнена вулканична цепнатина, беше една от най-известните забележителности на острова.

— Имате късмет. То не ври непрекъснато. През по-голямата част на миналата година само пускаше пара. Но тази година е много горещо. Пазете се, докато сте около него.

— Ще имам предвид.

След като излязоха на шосето, се отправиха към Розо. Киселото настроение на Уолт стана още по-кисело.

— Решил си да ме убиеш ли? — замрънка той. — Поне себе си не искаш ли да предпазиш?

Белкнап го погледна, но не отговори. Минаваха покрай надвиснали от плодове дървета — лимони, банани, киви, подаващи се през плътни и покрити с восък листа. Джипът нямаше окачване, което засилваше ефекта от всяка неравност на пътя. Толкова зелен пейзаж Белкнап не беше виждал никога досега.

— Знаеш ли какво? — продължаваше да се цупи Уолт. — Започвам да си мисля, че на твоя бутРОМ не му е наред чек сумата.

— Предполагам, че там, откъдето идваш, не ви достигат думите — отговори мрачно Белкнап.

— Къде точно отиваме?

— Долината на безутешните — отвърна Белкнап.

— Шегуваш се — каза Уолт.

— Погледни картата.

— Значи не се шегуваш — каза Сакс и въздъхна.

От продължилото десет часа пътуване с прехвърляне в Сан Хуан на малък самолет се чувстваха мръсни и изтощени.

— „Привекс“ е в Розо — каза Уолт троснато.

— Грешиш. Там е пощенската им кутия. В действителност базата им е над селището Морн Проспър.

— Откъде знаеш?

— Уолт, приятелю. Това ми е работата. Аз съм откривател. „Привекс“ е откъм подветрената страна на планината, защото не разчита само на оптичните кабели, с които е съоръжен щедро островът, а и на сателитните чинии, които приемат интернет от небето.

— Но как…

— Защото са необходими периодични доставки. Тези рутери и сървъри, копчета и джаджи, от които се състои цялата информационна архитектура, трябва да се подменят през някакви периоди. Те не са вечни.

— … разбрах. Когато ЕМС доставя части за „Конектрикс“, някой трябва да ги отнесе до базата. Онова, което момчетата от телекомуникациите наричат проблема с последния километър.

— Всъщност Сиско. Те използват нещо, което се нарича контролна машина „Каталист 6500“.

— Но как…

— … разбрах, че са поръчали такава машина ли? Просто им поръчах една. Обадих се на най-големите компании за хардуер, казах, че звъня от Доминика, дадох им номера на пощенската кутия и се опитах да направя поръчка на сървъри за половин милион долара. Уцелих в Сиско. Дълга история, да не ти разказвам, но открих, че са наели хеликоптерна компания за доставката до Доминика. Така че се обадих в хеликоптерната компания.

— И така си разбрал точното местонахождение.

— Дълга история — повтори Белкнап.

— Невероятно.

— Както ти казах, това ми е работата.

— Къде, казваш е мястото?

— Кацнало високо над долината Розо.

— Затова взе джипа — каза Уолт. — За шофиране в планината.

— Ще вървим пеша. По-безопасно е. Джип в селото ще привлече вниманието. Ще направи по-трудно пристигането ни в базата, без никой да ни забележи.

— Предполагам, че това изключва и използването на хеликоптер. Ще вървим и ще пълзим. Това не беше споменато в рекламата.

— Никакви круизи също — тросна се Белкнап. — Съжалявам. Можеш да си поискаш парите обратно, като се върнем.

— О, стига глупости. Виж, ще се почувствам по-добре, ако си хапна и се изкъпя.

— Не сега — каза Белкнап. — Нямаме време да спираме.

— Ти се шегуваш — каза Уолт и прокара ръка през кестеняво-сивата си коса. В погледа му имаше повече раздразнение отвсякога, когато стрелна Белкнап с очи. — Ти не… се шегуваш.

Двайсет минути по-късно Белкнап скри джипа сред високи дървета, чиито вечнозелени листа замаскираха идеално автомобила.

— Сега тръгваме пеша.

Излязоха на блатист терен, а влагата сякаш ги обливаше с горещ душ. Белкнап си погледна часовника. Времето наистина не стигаше. Животът на Андреа висеше на косъм. Генезис можеше да я убие всеки момент.

Ако вече не я бяха убили.

Белкнап не можеше да си позволи дори да си помисли за подобна възможност. Трябваше да запази самообладание.

Защо ли Генезис я залови? Вероятно тя знаеше нещо, някаква подробност, за което дори не подозираше, че е важна. Или може би — тази мисъл бе по-успокоителна — залавянето й бе доказателство за отчаяние от страна на сенчестия враг на Белкнап. Къде ли беше сега? Какви ли бяха намеренията на Генезис за нея? Отказваше да си спомни за кошмарните сценарии, с които Генезис беше прочут. Трябваше да се насили да остане в настоящето. Следващите няколко часа щяха да бъдат достатъчно трудни.

Стъпка след стъпка.

Земята беше мочурлива на места, хлъзгава и кална на други и колкото по-надалече отиваха, толкова по-стръмно ставаше. От вулканичните процепи се носеше мирис на сяра. На пътеките висяха лози като въжета. Високи над трийсет метра дървета стърчаха над главите им, сплетените им клони образуваха покривало, през което се процеждаше слънчевата светлина. Двамата вървяха с наведени глави. В един момент Уолт извика. Белкнап се обърна и видя гигантска жаба, кацнала върху пън, покрит със зелен мъх.

— Наричат я планинско пиле — обясни Белкнап. — Тук е деликатес.

— Ако видя подобно нещо в чинията си в „Попис“, ще ги дам под съд. — Бяха извървели само една трета от пътя нагоре и Уолт вече едва дишаше. — Все още не разбирам защо не изминахме този път с джипа? — измърмори той.

— Искаш всички да разберат за пристигането ни, така ли? Идеята е да стигнем там незабелязано. Ако се движим с джип по пътя, десетки електронни устройства ще проследят придвижването ни.

Десет минути по-късно Сакс се примоли за почивка. Белкнап се съгласи да отдъхнат три минути, но по собствена причина. През последните неколкостотин метра имаше неприятното усещане, че ги следят. Най-вероятно беше просто шумът от стъпките им върху растенията. И все пак, ако имаше човешки стъпки далеч зад тях, щяха да се чуят, ако останат на място няколко минути.

Не чу нищо. Но това съвсем не го успокои. Ако някой ги следеше и ако беше опитен, щеше да върви в крак с тях и да стои неподвижен, когато те спрат. Не, по дяволите, въобразяваш си.

— Внимавай за змии — предупреди Белкнап Сакс, след като потеглиха отново.

— Виждам само гущери и мухи месарки — каза Сакс. — Като гущерите не са достатъчно, за да се справят с мухите.

— Ако се замисли човек, това е добре и за гущерите, и за мухите.

— Знаеш ли, мисля си все повече за онова, което ми каза за Генезис.

— Надявам се.

— Не, искам да кажа, затова, че никой не го е виждал, за начина, по който комуникира само по електронен път. Все едно си имаме работа с въплъщение на божество.

— Въплъщение на божество? Това е нещо интересно, нали?

— Да, по принцип. Нещо като, че Кришна е въплъщение на Вишна, възвишена душа, която приема физическа форма, за да обучава по-малко възвишените души. Но днес хората, които играят компютърни игри, говорят за своето онлайн алтер его.

— Своето какво?

— Съществуват компютърни игри за мултиюзъри, някои от които са невероятно сложни. Всякакъв вид хора от целия свят могат да се логнат в системата и да играят със, срещу или един с друг. Така те развиват своя онлайн образ и усещането, че контролират всичко. Нещо като виртуално аз.

— Като име от екрана?

— Е, само донякъде. Защото тези роли могат да бъдат сложни с цяла история и репутация, която се отразява върху стратегиите на останалите играчи. Ще се изненадаш колко сложни могат да бъдат компютърните игри онлайн в наши дни.

— Ще го имам предвид — каза Белкнап, — ако реша да се включа в някое каре. Но по принцип трябва да си призная, че намирам истинския свят за достатъчно предизвикателен.

— Реалността е надценявана — отговори Сакс, който едва дишаше.

— Може би. Но тя ще те изгори, ако не внимаваш.

— Искаш да ми кажеш, че Врящото езеро е близо?

— Не е далеч всъщност — отговори Белкнап. Но не е шега работа. Много хора са се опарили, някои дори са загинали. Температурата е много висока. Няма нищо общо с гореща вана.

— Аз се надявах, като стигнем там, да се топна за разхлаждане.

Минаваше полунощ, когато дочуха звук от камбани и разбраха, че са стигнали до селото. От разстояние забелязаха тесен водопад, който се спускаше от голяма височина. Ветрецът ги поразхлади. Седнаха върху заоблено възвишение, което приличаше на високо скалисто плато със стръмни страни. Проблясвайки на лунната светлина, група сателитни чинии приличаха на цветен букет от друга планета.

— Значи разполагат със сателитна контрамрежа — каза Сакс, удивлявайки се. — На практика частна мрежа. Това е свръхмодерно оборудване от „Хюс нетуърк системс“.

Самата сграда беше ниска постройка от бетон, боядисана в зелено, за да се слива с гората, ако се гледа от разстояние. Отблизо обаче приличаше на бензиностанция, кацнала върху планината. Павиран паркинг със специално засадени храсти, които изглеждаха издължени в сравнение с дивата растителност. Далекопроводите и телефонните линии, които се виеха като змия високо в планината, се събираха в пристройка, в която трябваше да се помещава трансформатор. Явно имаше и резервен дизелов генератор в земята под нея.

— Какви системи за сигурност познаваш? — попита Сакс, без да успее да прикрие изцяло треперенето на гласа си.

— Имам доста добра представа от моите странствания — отвърна Белкнап.

— Електрическа ограда?

— Не и в джунгла като тази. Има много диви животни — от диви гълъби манику до игуани и диви кучета. Така че няма да разполагаш с бариера за сигурност, а с дяволско барбекю. По същата причина периметърна сигнална система не върши работа. Ще бъде активирана по сто пъти на ден.

— В такъв случай трябва да има въоръжена охрана.

— Не. Момчетата, които работят на място, вярват в технологиите. Те със сигурност разполагат с най-модерен детектор за движение или нещо такова, което изключва наличието на нощен пазач. Проблемът е, че пазачът може да се напие или да заспи, или да вземе подкуп. Подобни неприятности не съществуват при технологичното решение. Те разсъждават по този начин.

— Аз пък мисля, че на тяхно място бих монтиран система за изтриване на информацията при засичане на движение. Как ще се справим с това? — каза Сакс.

— Има много топлина на това място, много чувствителна апаратура. Поради което трябва да има и мощна охладителна система. — Белкнап посочи към някаква широка алуминиева тръба на покрива, която бе покрита с вертикална решетка. — Мястото е без прозорци. Погледни. Има кондензатор точно откъм външната страна на задната врата и вентилатор, така че охладеният въздух се вкарва вътре — той посочи с ръка. — Това е другият край на вентилационната система — оттам излиза горещият въздух. Широка тръба, за да се намали до минимум съпротивлението. Така че се качваме на покрива, развинтваме решетката и се спускаме долу.

— И тогава се задейства алармата.

— Схвана.

— Която при спазване на стандартите протоколи за сигурност — предупреди Сакс — ще задейства автоматичното изтриване след петнайсет секунди. Всички файлове ще бъдат изтрити. Място като „Привекс“ ще рискува да загуби данни, но няма да позволи да изтекат навън.

— Което означава, че трябва да работим бързо. Да дръпнем шалтера на мозъка, преди да активира процедурата за изтриване. Това е ключът. Момчетата, които работят тук, живеят в града. Ще им е нужен половин час да стигнат до тук. Трябва да надхитрим машината, това е.

— Сега какво? Не си падам по бабаитските изпълнения.

— Всичко, което трябва да направиш, е, да ме изчакаш да ти отворя задната врата, след което да хукнеш към нея.

— И как смяташ да го направиш?

— Гледай и се учи — изсумтя Белкнап.

Белкнап измъкна въжена стълба от раницата си и шейсетсантиметрова метална тръба. Той разгъна тръбата, която увеличи неколкократно първоначалната си дължина, и я завъртя няколко пъти, докато от единия й край се подадоха две куки. Огледа покрива на постройката, докато откри място на върха на почти плоския покрив, от което стърчеше бяла тръба, и метна тръбата с куките към нея. Тя се закачи с дрънчене; найлоновата стълба висеше като дълъг черен шал. Той провери здравината й с няколко опъвания и после бързо се изкачи по стълбата.

На покрива коленичи пред вентилационната решетка и с широка отвертка отстрани винтовете от четирите края. Белкнап постави внимателно решетката върху покрива. Откъм широката алуминиева тръба се понесе миризма на спарено. Притокът на въздух бе доста силен и предизвика лек ветрец.

Той се спусна с главата надолу и започна да пази, използвайки ръцете и краката си като гущер. На няколко десетки метра навътре в тръбата си даде сметка за мъртвата тишина и пълната липса на осветление. Чуваше само собственото си дишане, зловещо засилено от металната тръба. Продължи да се движи в непрогледния мрак, като пълзеше, помагайки си с ръцете, сантиметър след сантиметър. Промъкването му около извивката на тръбата беше болезнено. Звукът от дишането му ставаше все по-висок и по-зловещ. После се озова с главата надолу. Кръвта нахлу в слепоочията му, след като тялото му рязко се спусна надолу с няколко метра в тръбата, която неочаквано се стесни. Ръцете му се протегнаха напред, търсейки опора, но само се плъзнаха по почти мазната повърхност. Твърде късно той осъзна, че сглобката съединяваше две тръби с различни ширини. Пое си въздух и откри, че размерите на тръбата не позволяваха на гръдния му кош да се издуе докрай. Възможно бе само повърхностно дишане. Започна да го обзема паническо чувство на клаустрофобия. Придвижи се още около метър, сега вече право надолу. А си мислеше, че ще трябва да се стегне и да контролира скоростта на спускането. Вместо това откри, че стените на тръбата притискат гръдния му кош. Трябваше да полага неимоверни усилия да се движи. Мобилният му телефон в джобчето на гърдите се заби болезнено в ребрата му. Той го измъкна, но го изпусна и телефонът падна върху някаква твърда невидима повърхност под него.

Дали щеше да задейства детектора за движение? Явно не; беше прекалено малък. Докато неговият проблем бе, че е прекалено голям. По същество беше заклещен.

Заклещен.

Паниката бе нещото, което не можеше да си позволи. И все пак в главата му се зародиха тривиални мисли като например това, че не знае дали очите му са затворени, или не в непрогледния мрак. Напомни си, че едва ли е на повече от три метра от края на тръбопровода. После умът му започна да блуждае. Сакс беше цивилен, той нямаше никакъв опит. Ако Белкнап останеше заклещен тук, Сакс нямаше да знае как да го измъкне. Щеше да остане тук цяла нощ. И кой знае каква съдба щеше да го сполети, ако го откриеха хората от охраната на „Привекс“ на сутринта.

Грешката бе изцяло негова — операцията беше безразсъдна, отчаянието бе надделяло над разума. Той разполагаше с импровизиран план за действие без обичайните мерки за сигурност. Нямаше и резервен план. Мили Боже!

От страх се изпоти, а потенето щеше да помогне за по-гладкото му придвижване, осъзна той смътно. Евтина ирония. Издиша всичкия въздух от гърдите си, намалявайки диаметъра на гръдния кош и се запромъква надолу като змия или червей, задвижван от слабото движение на всички крайници, дори на пръстите на ръцете. Пое си дъх и отново усети как металният лист притиска ребрата му. Ако останеше заклещен, кой щеше да му помогне? Чувстваше се като в гробница, погребан жив.

В главата му нахлуха сто варианта за проникване, толкова много съжаляваше. Започна да хрипти, дишането му се сведе до свирещ звук, самите му алвеоли се бяха свили от хормоните на стреса. Когато бе малко дете, страдаше периодично от астма и никога не забрави неприятното чувство. Беше като да спринтираш и после да бъдеш принуден да дишаш през сламка. Въздух има, но недостатъчно и по някакъв начин недостигът изглежда по-мъчителен от пълната липса на въздух. Не се бе чувствал така от десетилетия.

По дяволите!

Успя да измине с мъка още около метър, плувнал в пот, кръвта бучеше в ушите му, налягането в гърдите му се увеличаваше. Като буболечка под пътечка. Изведнъж протегнатата му ръка напипа неравна повърхност. Решетка. В другия край. Натисна я и усети, че тя леко поддаде. Съвсем леко, но достатъчно да му вдъхне надежда. Бутна я силно с дланта си и я чу как тя падна и издрънча на пода.

Секунда по-късно се разнесе високо, пронизително бибиткане.

О, Исусе! — детекторът за движение се задейства още докато той беше заклещен в пъклената метална тръба. Бедрата го боляха от пълзенето. Звукът от алармата, ритмичен, безразличен, безкраен, се увеличаваше с всяко бибиткане. Не след дълго, без съмнение, бибиткането щеше да бъде заменено от постоянно виене и системата за сигурност щеше да се активира. Милиони имейли щяха да бъдат изтрити. Пътуването до тук щеше да е напразно. Последната му следа щеше да бъде унищожена.

Ако имаше достатъчно въздух в белите си дробове, щеше да изпищи.

 

 

Андреа Банкрофт потрепери, припомняйки си котешкия поглед на Райнхарт, безцеремонния начин на манипулиране на хората, които бяха под неговия строг контрол. Дарбата му да мами беше ужасяваща. Още по-страшна бе истинската му същност, в която тя успя да надникне, макар и малко. За него Белкнап беше инструмент, но и още нещо; той се бе съсредоточил болезнено върху човека, когото така ловко манипулираше. В същото време беше ясно, че се страхува от Генезис, не по-малко, отколкото тя и Тод.

Каква ли беше истинската причина за това? Защо тя беше тук?

Андреа Банкрофт се усети, че крачи напред-назад като животно в клетка, борейки се да не загуби надежда. Песимизъм на интелекта, оптимизъм на волята — това бе девизът на един от учителите по испанска литература, който някога й бе преподавал, стар боец, който почиташе комунистите и републиканците отпреди войната. Спомни си четиристишие от един испански поет, чиито творби тя трябваше да преведе:

El corazón es un prisionero en el pecho,

Encerrado en una jaula de costillas.

La mente es una prisionera en el craneo,

Encerrada detrás de placas de hueso…

Сърцето е заключено в гърдите

като затворник в клетка от ребра.

А разумът пък в черепа ми скрит е —

и той е в клетка, даже по-добра.

Стиховете нахлуха в спомените й, но не я утешиха. Един испански затворник поне знаеше, къде се намира затворът му. Тя нямаше представа къде е. Дали в Горен Ню Йорк? Твърде възможно. Беше разбрала, че не се намира в затвор; Райнхарт нарече мястото „манастир“ и тя подозираше, че той не го каза просто на шега. В изоставен манастир можеше да има множество килии като тази, които със съответни подобрения да направят бягството невъзможно. Не и за Тод вероятно. Но тя не беше Тод. За нея наистина бе невъзможно.

Физическа невъзможност. И все пак един затвор не се състоеше само от стени и врати. Имаше хора, а където има хора, без съмнение съществуваше възможността за неочакваното. Припомни си похотливия поглед на охранителя: Само професионализмът ме спира да не те изнасиля.

Очите й се спряха на флуоресцентната лампа до вратата, неприятният й блясък напомняше на лампа за разпит.

Затвор, който не беше затвор. Някои от нещата вътре изглеждаха доста импровизирани… Макар че клозетът беше по затворническите стандарти, старинната вана беше различна. Електрическата инсталация за осветлението близо до вратата беше достъпна; в стандартен затвор щеше да е обезопасена с решетка. Тя можеше да се самоубие, ако пожелае — и това не беше по стандартите на затвора. Охранителят, мъж с космати ръце, ниско загоряло чело и гъста подстригана черна брада около хлътнали бузи, — й донесе ядене не в затворнически съд, а в кутия за еднократна употреба, в каквито продават замразените храни по супермаркетите. Тя все пак изми кутията, просто за да прави нещо; щяха да я приберат със сигурност при следващото посещение.

Реши да напълни ваната; закри сифона с гумената запушалка и отвъртя и двата крана докрай. Водата, която течеше, бе ръждива, доказателство, че не се използваше. След като ваната се напълни, тя седна на ръба, а пръстите й започнаха да късат кутията от фолио от скука. Очите й отново се спряха на флуоресцентното осветление до вратата.

Тя се доближи до него. Кръгла флуоресцентна тръба. Това електричество, което захранваше тръбата и не отиваше никъде, също е затворено тук. Това бе първата мисъл на Андреа.

После погледна късчето фолио в ръката си и я споходи друга мисъл.

 

 

Вече е на шейсет и три шибани години — мислеше си Уил Гарисън, — а уменията му за действия на терен бяха по-добри от всякога. Той паркира тойотата ланд круизър в селото зад магазин за алкохолни напитки. Спря да пие преди десет години и сега беше в много по-добра форма от тогава. От тогава започна да се издига.

Преди да пристигне, той разгледа внимателно сателитните снимки на СНС на Доминика, увеличени до положение, при което се виждаха ясно отделните листа на палмовите дървета и индикаторните светлини на антената на AT&T. От птичи поглед обектът на „Привекс“ се виждаше лесно. Дебели кабели в черно покритие влизаха в подобната на бункер постройка; кръгли сребристи сателитни чинии стърчаха над нея.

Да го вземат мътните, но Кастор беше мъжкар. Гарисън трябваше да му признае това на копелето, докато го наблюдаваше как се изкачва на покрива на сградата. Кастор нямаше да се поколебае да отключи яйце на Фаберже с отвертка. Невероятно. Защо не помислихме за това?

Гарисън се скри зад избуяли карибски бегонии, върху чиито гигантски листа блестяха като скъпоценни камъни капчици утринна роса. Само трябваше да чака. Беше глътнал хапче „Мотрин“ за всеки случай, но засега коленете не го боляха. Белкнап беше в сградата. Не след дълго трябваше да излезе. Но нямаше да стигне далеч. Точно когато Тод Белкнап си помислеше, че е успял, че е в безопасност — никой не знаеше, че е тук, и той нямаше да прояви голяма бдителност — щеше да бъде закован.

Гарисън залегна на земята с опрян до бузата приклад на снайперската пушка „Барет-M98“. Пушката, нашарена със зелено-черна маскировъчна боя, имаше интегрален заглушител и беше заредена с муниции, които летяха със скорост по-малка от звука; комбинацията от двата фактора означаваше, че те няма да могат да се чуят на разстояние над сто метра. Докато беше в тренировъчната школа, Гарисън печелеше състезания по стрелба със снайпер. Но истинското умение бе да намериш позиция, която не изисква умения, и той бе успял. И десетгодишен хлапак можеше да направи изстрела.

След като се справеше с Белкнап, Гарисън можеше да остане един ден допълнително да разгледа острова. Говореше се, че си струва да се види Врящото езеро.

Погледна си часовника, надзърна през оптичното устройство и зачака.

Трябваше да се покаже всеки момент.

 

 

Борейки се да потисне паниката, Белкнап издиша до последно въздуха от тялото си, хвана се с ръце за отвора на решетката и се напъна. Главата и тялото му се измъкнаха през дупката под болезнен ъгъл и той падна на твърдия под, поемайки си въздух.

Беше вътре.

Дяволското бибиткане продължаваше да се усилва и той скочи на крака и започна да се оглежда в бледата сребриста светлина. Пространството се осветяваше от стотиците малки светещи дисплеи LED. Петнайсет секунди преди да се включи автоматичното триене. Втурна се към голямо метално съоръжение, което приличаше на гигантски хладилник — звукът идваше от там, — и откри дебел електрически кабел отзад. Беше с дебелина на змия и трябваше да приложи доста сила, за да го издърпа от контакта на стената.

След кратка пауза бибиткането започна отново.

О, Господи! — резервно захранване с батерии, без съмнение с достатъчна мощност да задействат програмата за автоматично изтриване на данните.

Колко секунди останаха? Шест? Пет? Проследи другия край на електрическия кабел до плоска кутия с размерите на блокче лята стомана в основата на слонския мрежов сървър. Звукът стана оглушителен и той грабна кутията и я дръпна с всичка сила. Освободи се друг контакт, който свързваше батерията със системата.

Възцари се тишина.

Благословена тишина. Белкнап се олюля за миг, докато тръгваше към вратата. Той измъкна желязната врата от пантите, отвори я и подсвирна леко.

Сакс се втурна вътре.

— Мили Боже — каза той. — Те имат достатъчно мощ да захранят цялата отбранителна система на САЩ. С удоволствие ще поогледам тук.

— Не сме дошли на разходка, Уолт. Търсим проклета електронна игла в проклета електронна купа сено. Така че измъквай лупата. Трябва ми електронен пръстов отпечатък. Ще се съглася на частичен. Но няма да се върна у дома с празни ръце.

Уолт заоглежда високите рафтове със сървъри и рутери, кутии, които приличаха на DVD плейъри и от които стърчаха стотици тънки цветни кабели.

Накрая той застана неподвижно, съзерцавайки нещо, което приличаше на голяма черна кофа за изстудяване на вино.

— Промяна в плановете — каза компютърният гений.

— Казвай. — Белкнап му хвърли въпросителен поглед.

— Колко място имаш в раницата?

— Импровизираш ли, Уолт?

— Това проблем ли е?

— Не — отговори Белкнап. — Това е единственият обнадеждаващ признак досега.

Сакс потърка с ръка слепоочието си, където косата му бе подстригана до корен.

— Гледам петтерабайтна система за съхраняване на памет. Дай ми минутка и аз ще ти връча записа с бекаповете.

— Уолт, ти си гений — възкликна Белкнап.

— Кажи ми нещо, което не знам — отговори Сакс.

 

 

Уил Гарисън мързеливо смачка един комар. Взе едно хапче „Малерон“ по пътя, но не можа да си спомни колко време е нужно, преди антималарийният препарат да започне да действа. Той погледна през оптичното устройство на пушката, нагласи го и центрира червената точица точно към вратата, откъдето Тод Белкнап щеше скоро да се появи.

Ако искаш добре свършена работа — каза си той отново, — трябва да я свършиш сам. Не беше ли самата истина.

Сладки сънища, Хенри Гайлс. Сбогом, Кастор. Бай-бай, Белкнап. Стори му се, че чу някъде зад себе си звук от прекършен клон като от стъпка. Но едва ли?

Не можеше да е Белкнап — той беше все още вътре заедно с аматьора, когото довлече със себе си на острова. Кой друг знаеше, че е тук? Белкнап нямаше подкрепление, нито екип или помощен персонал.

Погледна зад себе си. Нищо. Нямаше никой.

Тъкмо върна пръста си на спусъка, когато чу още един звук и отново обърна глава.

Изведнъж усети ужасно стягане около врата си — тънка корда се впиваше в плътта му, а после почувства, че главата му ще се пръсне от прекалено многото кръв.

Накрая успя да мерне своя нападател.

— Ти! — опита се да каже, но думата замря в устата му.

После тъмнината на нощта се смени с още по-дълбок, истински мрак, угасналия му живот.

 

 

— Глупав заек — измърмори на себе си Джаред Райнхарт, докато навиваше кордата около дървената дръжка на гаротата — средновековен инструмент за удушване, един от малкото, в които модерната технология не внесе никакви подобрения.

Кордата дори не се изцапа с кръв. Аматьорите често използваха прекалено тънка метална жица: добре конструираната гарота не прерязваше плътта; тя притискаше каротидните артерии и вътрешните и външните вратни вени и не допускаше кръвта да влиза или излиза от мозъка. Ако е направена както трябва, беше мокра работа без мокрене. Както в случая: единствената течност беше урината, която намокри панталоните на възрастния агент.

Райнхарт помъкна тялото надолу по хълма. Звукът от тътренето се заглушаваше от жуженето на милионите комари и мухи, както и от крякането на дървесните жаби. Спря на пътека от червеникава вулканична пръст. Съблече Гарисън, сгъна дрехите му и ги пъхна в торба за смет, а торбата прибра в раницата си. Можеше да остави тялото в храсталака, но имаше и по-добри възможности.

Не след дълго серните изпарения започнаха да се усещат отчетливо, а растителността стана по-рядка, отстъпвайки място на хлъзгав терен с лишеи, мъх и треви. Разпръснати отвори и кални купчини изпускаха пара, която блестеше като сребро на лунната светлина.

Десет минути по-късно, вървейки под чезнещата светлина от полумесеца на отчасти облачното небе, Райнхарт погледна над голям речен камък и забеляза млечна на цвят вода, замъглена от пара. Беше езерото. Надвеси тялото, което дори на слабата светлина бе неприятна гледка със съсухрените зърна на гърдите, разширените вени и отпуснатата кожа с посивели косми, над скала от ронлива пемза. То подскочи няколко пъти по стръмния склон и цопна в разпенените врящи води.

След няколко часа варене сред острите серни изпарения плътта щеше да се отдели от скелета. Зъби и кости щяха да паднат на дъното на дълбокото шестстотин метра езеро. Никой не би изпратил водолази във вода с подобна температура, дори властите да имаха причина да го направят, а Райнхарт много се съмняваше, че те имаха причина. Беше доволен от себе си. Беше идеален начин да държи в неведение момчетата от „Консулски операции“.

Извади мобилния си телефон и кликна номер в континенталната част на САЩ. Чуваше се кристално ясно.

— Всичко е по график — каза той. После замълча, слушайки, и отново заговори. — Уил Гарисън? Не се безпокойте. Нека кажем, че се озова в гореща вода.