Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (28)

Двадесет и шеста глава

Звук от отваряне на врата. Същият охранител както преди с едната ръка на валчестата дръжка, а другата на ключалката, помагайки на тежката врата да се отвори. Андреа Банкрофт застана до далечната стена, преди да й наредят да го направи. Охранителят не беше сам този път. Друг мъж — по-висок, по-слаб, по-възрастен — влезе след него. Размениха си няколко думи шепнешком и охранителят излезе заставайки явно зад вратата.

Високият мъж направи няколко крачки към Андреа и я изгледа преценяващо. Въпреки височината му имаше нещо котешко в движенията му — реши тя. Беше елегантен, някак прекалено елегантен и сиво-зелените му очи я гледаха пронизващо.

— Двама мъже бяха убити в архивохранилището в Розендейл — излая той. — Ти си била там. Какво се случи?

— Мисля, че знаеш.

— Какво направи с тях? — гласът му бе висок и въпреки това безизразен и не гледаше вече към нея. — Нуждаем се от отговори.

— Кажи ми къде съм — попита Андреа. — По дяволите…

Очите на високия мъж оглеждаха цялата стая, сякаш търсеха нещо.

— Защо пътува до Кипър? — попита той. Но някак й се стори, че въпросът не е адресиран до нея. — Няма смисъл да пазиш повече тайните си.

Изведнъж той обърна одеялото върху леглото й и започна да опипва с пръстите си ръба на брезента по външните шевове.

— Какво, по дяволите, правиш…

Мъжът се обърна към нея с разтревожен поглед, постави пръсти на устните си, давайки й знак да мълчи.

— Ако не им сътрудничиш — каза той, без да я гледа в очите, — няма да имат причина да те оставят жива. Не ги бива много да предоставят втори шанс. Предлагам ти да започнеш да говориш, ако си наясно какво е добре за теб.

Той не говореше на нея. Той говореше на невидими слушатели.

Дългите му пръсти изведнъж напипаха жица, скрита под брезента. С няколко силни дръпвания той измъкна близо метър тънка жица с покритие в сребрист цвят. В края й имаше малко кръгло устройство.

— Добре — каза той, — седни и започвай да говориш. Ще разбера, ако лъжеш. Няма почти нищо, което да не знам за теб.

После започна да върти устройството, докато се чу щракване.

Мъжът се обърна към Андреа и заговори тихо и настоятелно.

— Не разполагаме с много време. Когато записът прекъсне, ще решат, че има технически проблем. Но има и голяма вероятност някой да забележи съвсем скоро проблема.

— Кой си ти?

Мъжът я погледна в очите, а лицето му издаваше страх.

— Пленник като тебе.

— Не разбирам.

— Казах им, че ще мога да те предразположа. Че знам как да те разпитам, че ще разбера слабостите ти. Това е единствената причина, поради която ме пуснаха при теб.

— Но защо…

— Вероятно защото знам коя си и кой съм аз. Ние имаме нещо общо. — Той присви очи. — Виж, аз съм приятел на Тод.

Очите на Андреа се разшириха.

— Мили Боже, ти си Джаред Райнхарт.

Вашингтон, окръг Колумбия

Предупреждението се появи на монитора на Уил Гарисън, междуведомствено послание, което почти моментално бе предадено по вътрешната мрежа на „Консулски операции“. Потвърждението беше осигурено бързо. Името, предоставено от информатора в Ню Йорк, бе добавено в списъка за наблюдение на федералната авиационна служба и сега то се появи. Някакъв си Хенри Гайлс щеше да лети. Обзалагам се, че не ти е минавало през ума, че ще те засечем, Тод.

Само че Гарет Дракър прояви голямо колебание, когато Гарисън дойде с новината. Правоъгълните стъкла без рамки забулваха очите му. Стройната му фигура се очертаваше на следобедната светлина, която проникваше през щорите. Той, изглежда, нямаше желание да срещне погледа на Гарисън.

— Задава се лайняна буря, Уил — каза Дракър, вдишвайки шумно, — и аз дори не знам откъде идва.

— По дяволите, не можем да се бавим в момент като този — избухна Гарисън. — Трябва да ударим, да ударим веднага.

— Заради тая шибана комисия „Кърк“ — каза Дракър — ще ми видят сметката след издънката в сградата „Харт“. Има случаи, когато да се намесиш, а в други трябва да се снишиш и да се покриеш. Моите политически инстинкти ми казват, че ако още една операция се провали, всички ще отговаряме на въпроси през следващите дванайсет месеца.

— Няма ли да изпратиш нов спасителен екип?

— Трябва да го обмислиш добре. Оукшот ми каза, че момчетата на Кърк са проявили покровителствено отношение към нашия немирник. Такава информация е получил, а Оукшот е гъст с момчетата на Хълма. Иди поговори с него.

— Да си го начука Оукшот — каза напушено Гарисън. — И каква е сделката с Кърк? Това е, защото Кастор има нещо за тях? Или е решил да пропее?

Директорът на операциите сви устни.

— Не знаем. Но я си представи, че е решил да се яви като свидетел на проклетите следователи, и ние го заклещим. Как ще изглежда отстрани, а?

— Как ще изглежда ли? А как ще изглежда, ако позволиш на едно дяволско изчадие отново да върши поразии? Той е заплаха и ти го знаеш толкова добре, колкото и аз. Прочете вътрешния доклад от Ларнака, нали? Копелето е убило известен бизнесмен, когото използвахме като информатор. Белкнап е изгубил контрол над себе си, той е обзет от гняв и параноя и е заплаха за всеки, когото срещне. Искам да ти напомня, че Рут Робинс беше убита само преди четири дни, мамка му.

— Много следователи ми казаха, че не е работа на Кастор. Тя е била застреляна със снайпер, а той няма снайпер. В Ларнака нещата изглеждат по-сложни, отколкото си мислим. Междувременно доста хора задават много въпроси за Полукс. Тук може да се стигне до някои изненади. Има черни дупки в цялата тая работа и ние не знаем какво има в тях. Но предполагам, че е нещо повече от топки за голф.

— Мамка му. Пикльовците пускат разни слухове за отвличане на вниманието. Писна ми и се уморих от проклетото обожание на Кастор. Млади тъпаци, които не искат да видят какво има пред тях и винаги се опитват да изнамерят някакво друго обяснение. Като онова хлапе Гомес. Заслужава да го изхвърлим или да го изпратим в Молдова.

— Имаш предвид младши аналитик Гомес? Той повдигна някои въпроси. Вярно е. Но не е само той. Имай ми доверие. Нещо не е както трябва. Нещо не е наред.

— Няма две мнения по въпроса. Нещо не е наред. И няма да е наред, докато аз не го оправя.

Гарисън се бе поуспокоил, когато мина по коридора и надникна в кабинета на младшия член на оперативната дирекция.

Мъж с яко телосложение и кестенява коса, груби черти и месесто лице се обърна да го погледне. Името му бе О’Брайън, протеже на Гарисън от началото на кариерата му. Бюрото му бе отрупано със семейни снимки и PDA върху поставка. Не беше много оправен, но Гарисън знаеше, че ще свикне.

— Какво става, Уил?

— Как са децата, Дани? — той замълча за миг, опитвайки се да си спомни имената им. — Бет, Лейн? Как са?

— Много са добре, Уил. Казвай какво има?

— Трябва да се направи официално искане за самолет.

— Направи го.

— Ти ще го направиш. Без да казваш на никого.

— Не искаш подписът ти да фигурира върху разрешителните.

— Разбра.

О’Брайън преглътна с мъка.

— Това няма ли да ми докара неприятности?

— Прекалено много се притесняваш.

— Както казват адвокатите, не подлежи на отговор.

— Наистина нямаме време да си говорим глупости. Времето за операцията вече започна.

— Свързано е със залавянето на Кастор, така ли?

О’Брайън беше бавен, но не и глупав.

— Виж, Дани — каза тихо Гарисън, — опитахме с екипи, нали така? Този път ще играем различно. Само един топ-агент като единична добре прицелена стрела.

— Кой? — попита О’Брайън. — Кой ще е пътникът?

Увисналите бузи на Гарисън се разтегнаха в усмивка.

— Аз.

Той не го правеше по силата на някаква необходимост. Замисляйки се, Гарисън бе стигнал до извода, че има по-добър шанс да хване Белкнап сам. Многочленен екип лесно можеше да бъде засечен от опитен агент и да бъде забавен от проблеми, свързани с координацията. Всъщност Гарисън си спомни случай, при който Белкнап залови един негодник съвсем сам, защото знаеше, че пристигането на екип щеше да оплеска всичко. Неохотата на Дракър щеше да му е от полза.

— Ти? — Очите на О’Брайън се разшириха от изненада. — Може ли да те попитам нещо, Уил? Ти си бил легендарен агент на терен, всеки го знае. Но вече си се изкачил на върха на проклетото дърво. Когато нещо трябва да бъде свършено, не можеш ли просто да изпратиш някой друг да се погрижи? Искам да кажа, каква е ползата да си началник, след като не ти гарантира сигурност в службата?

Гарисън изсумтя.

— Знаеш ли какво казват хората? Ако искаш добре свършена работа, по-добре я свърши сам.

— Със сигурност такива като теб вече не се намират — каза О’Брайън, клатейки глава. — Въоръжен ли отиваш?

Гарисън кимна.

— Трябва ли ти официално разрешение? Или сам ще се погрижиш за това?

— Войникът сам си събира багажа, Дани.

— Говориш така, все едно отиваш на война.

— Отивам да победя, Дани.

Бяха стигнали близо, съвсем близо във Вашингтон предния ден и ако Гарисън беше там на мястото лично, всичко щеше да е приключило. Кастор беше лукав кучи син, но никога не бе успявал да надхитри Гарисън. Гарисън се мотаеше наоколо от достатъчно дълго време, за да знае всички мръсни трикове, уловки и хитрини, които някога са били измислени. Не можеш да спасиш човек като Белкнап. Това бе равносилно да си навлечеш белята. Единственият начин да си сигурен, че няма да върши повече пакости, бе куршум в главата. Трябваше да се напише КРАЙ, а не СЛЕДВА ПРОДЪЛЖЕНИЕ. Когато историята свършеше, всичко щеше да свърши. Никакво продължение.

Никакво морализаторство. Само война.

— Къде?

— Доминика. На юг от Гваделупа. Трябва да ми качиш задника до един час. По-живо, бейби.

— Какво има в Доминика? — О’Брайън вече се протягаше за телефона.

— Не знам — измърмори Гарисън, повече на себе си. — Но мога да предположа.

 

 

Джаред Райнкарт седна близо до нея.

— Толкова много неща ми се ще да обясня.

— Къде сме?

— Моето предположение ли? Някъде в горната част на щата Ню Йорк. Някакво отдалечено селско място. Но на един хвърлей от Монреал и Ню Йорк.

— Продължавам да мисля, че всичко това е кошмар и че ще се събудя от него.

— Наполовина си права — каза Райнхарт. — Кошмар е наистина. Слушай, нямаме време. Трябва да говорим за Генезис. Тод е хванал следа, нали?

Андреа кимна.

— Трябва да знам точно какво е открил. Къде смята, че се намира Генезис?

Тя преглътна трудно, опитвайки се да мисли.

— Последното нещо, което знам, е, че щеше да се срещне със сенатора Кърк.

— Да, знаем това. Но той трябва да е имал някакви идеи, подозрения, инстинкти. Моля те, Андреа, много е важно. Все нещо е споделил с теб.

— Обмисляше различни възможности. Дори се чудеше дали ти не си Генезис.

Райнхарт изглеждаше поразен, дори наранен.

— Или Пол Банкрофт, или — но той според мен знаеше, че не е нито един от хората, за които се бяхме замислили. Мисля, че в крайна сметка е решил, че е някой друг.

— Това не ми помага. Трябва да си напънеш мозъка. Той ти имаше доверие, нали?

— Ние си вярвахме взаимно.

— Тогава все нещо е изпуснал пред теб.

— Искаш да кажеш, че може да знае, но се е опитвал да го пази в тайна? Нещата не стояха по този начин — Андреа погледна Райнхарт мрачно, усещайки как стомахът й се свива. — Иначе нямаше да отиде при сенатора.

Да, знаем това.

Но кои бяха „ние“ и откъде са узнали?

— Джаред — каза тя, — извинявай за моето объркване. Но има нещо, което не разбирам.

— Може да пристигнат за нас всеки момент — предупреди я той. — Моля те, съсредоточи се.

— Ние пленници на Генезис ли сме?

— Какво говориш?

Тя знаеше.

— Другите искат да знаят кой е Генезис, нали? И ти им помагаш.

— Ти си луда.

Да, знаем това.

— Или се опитваш да разбереш кой е по петите ти? Оценка на заплахата — така ли го наричате?

Изведнъж тя замахна да го удари, но Райнхарт я хвана за китката и я бутна грубо на пода. Тя падна тежко, след което бавно се изправи на крака.

Той застана до нея, гледайки я със злобен поглед. Привидният страх изведнъж изчезна от физиономията му. Той беше заменен с презрение.

— Ти си красива жена — каза той накрая. — Извинения за грубостта.

— Подозирам, че това е най-малкият ми проблем.

Усмивка на рис.

— Права си.

Той й напомняше на фигура от картина на Понтормо или някой от другите флорентински художници от шестнайсети век. Леко издължен, но внушаващ сила.

— В такъв случай ние всички трябва да изиграем нашите роли. А твоята е съдбовната.

Тя почувства, че той сякаш изважда душата й с магнетизма на погледа си.

— Моля те, седни. — Той посочи към леглото. И за да не ти минават вредни мисли през главата, не забравяй, че аз съм професионалист — показа й малко метално острие в ръката си, все едно бе фокусник. — Само да поискам, мога да вкарам това нещо във врата ти между втория и третия шиен прешлен. За секунда. Въпрос на ловки пръсти, както казват германците. Не се подвеждай от факта, че не нося оръжие на колана си. Не ми е необходимо.

За миг очите му излъчваха само злоба и ненавист. После премигна и още веднъж физиономията му придоби измамна учтивост.

— Трябва да призная, че замалко щеше да ме подведеш.

— Струваше си опитът. Явно Тод те е взел за своя помощничка. — Той се усмихна лукаво, показвайки зъбите си, но без топлота. — Тод винаги е имал слабост към умни жени. Но явно не разполагате с полезна информация за нас. Не съм изненадан много.

— Тод толкова голяма заплаха ли е за теб? Ами аз?

— Като цяло, бих казал, че ние не отговаряме на заплахи, а ги създаваме. А после ги премахваме. Мрежата на Ансари е сред най-големите в света, а сега е наша. Никос Ставрос също имаше страховито присъствие в превоза на оръжия, а сега „Ставрос маритайм“ също е под наш контрол. Както и дузина други търговци на оръжие и боеприпаси. Известно ми е, че разбираш нещо от бизнес. В корпоративния свят му казват сливане.

— Сливане. Стратегия за придобиване на множество малки фирми със същия предмет на дейност, за да се създаде доминиращ играч на пазара. Знам за сливанията. „Грийнич екуити“ участва в няколко.

— Никой не си е представял, че това може да се случва и в паралелната икономика, така наречения черен пазар. Ние обаче доказахме, че е възможно. Което означава, разбира се, че ще придобием още по-голяма мощ и отпреди.

— Кои са тези „ние“?

— Мисля, че знаеш.

— Тета.

— Ти назова само зародиша на кристала — още една механична усмивка. — Разбираш ли в какво ще се превърнем всеки момент?

— Разбирам, че вие, хора, манипулирате избори по целия свят.

— Това е нещо странично. Толкова малко са страните, където има значими избори. В по-голямата част на света оръжието ще замени избирателната урна. Това е причината, поради която действаме по този начин. Ние вече контролираме ефективно наличното революционно насилие. Единственият начин недържавни сили да се сдобият с оръжие е чрез нас. Можем да гарантираме стабилност на режими, които иначе ще бъдат свалени. Можем да дестабилизираме режими, които иначе ще стоят на власт. Което означава, че навлизаме в нов етап на операции. Виж, ние действаме извън границите на националната държава. Не след дълго ще стане ясно, че изграждаме всъщност наша собствена лига от нации.

Андреа погледна високия мъж в очите, които излъчваха решителност.

— Защо? Каква е целта ви?

— Не се прави на невежа, Андреа. Мисля, че разбираш много добре.

— Разбирам, че ти си Генезис. Това го разбирам много добре. Затова искаше да узнаеш дали Тод е в състояние да те проследи.

Зелените очи на Джаред Райнхарт се разшириха.

— Ти наистина ли смяташ, че аз съм Генезис? Как може, как може, Андреа? — Той заговори по-високо и превъзбудено. Генезис е изцяло негативна сила в света. Генезис е посредник на разрушението.

Главата й се замая, докато се опитваше да асимилира думите му. Генезис. Техен враг. След дълъг миг на мълчание тя заговори тихо, почти интимно.

— Ти се страхуваш от него.

— Аз се страхувам от привлекателността на хаоса и разрушението. Всеки разумен човек се страхува от това. Генезис има войници навсякъде, непрекъснато набира наемници и съюзници.

— Вие се страхувате от него.

— Уверявам те, че Генезис е страхливецът. Затова на никого не се позволява да види Генезис.

— Тогава как наема своите хора? Как действа?

— В информационния век това е детска игра. Генезис владее така наречените безопасни чат румове в интернет, набелязва си наемници и комуникира с тях чрез чат системи. Генезис е в състояние да им изпраща пари по електронен път и да наема информатори, които да изпращат доклади за него. И тъй като никой не знае кой работи и кой не работи за Генезис, цари пъпна параноя. Всичко е измислено майсторски. — В гласа на Райнхарт имаше едновременно омраза и възхищение. — Генезис е паяк в центъра на паяжина. Понякога слънчевите лъчи огряват някоя от нишките и ние ги виждаме. Генезис обаче крие лицето си. Но той не разполага с позитивна програма за света. Той, тя, то е посветен само на разрушението.

— Защото Генезис иска да ви вземе мястото?

— Вероятно. Ще знаем повече скоро. Защото разполагаме с най-добрия за случая. — Той се подсмихна леко. — Когато всичко свърши, за Генезис ще си спомняме само като за камъче на пътя.

— Какво всъщност искате?

— Сякаш не знаеш. Твоят братовчед казва, че си способна ученичка. Той дори си въобразяваше, че можеш да поемеш важна роля в организацията.

— Пол Банкрофт.

— Ами да. Той е създателят на групата „Тета“ преди всичко.

Андреа усети, че гърлото й се свива.

— А сега вие всеки момент ще я сдобиете със собствена армия. Даваш ли си сметка колко чудовищно звучи това?

— Чудовищно? Озадачен съм, че си научила толкова малко от твоя братовчед. Всичко, което правим, е изчислено до най-малката подробност да служи на общото благо на човечеството. Живеем в корумпиран свят, а групата „Тета“ е силата на най-истинския идеализъм.

Строфата, която Пол Банкрофт цитира от стихотворение на Манилиус, се върна в главата й и я побиха тръпки.

Да преминеш границата на твоето мислене и да станеш господар на Вселената.

— Онова, което всъщност не разбирам — каза тя, — е защо въобще водим този разговор. Защо ти си още тук?

— Наречи ме сантиментален глупак. Но аз искам да те опозная, преди да… — Той извърна погледа си. — Очевидно е, че Тод Белкнап те обожава. Любопитен съм да узная що за човек си. Да поговоря свободно и откровено с теб, за да се отпуснеш и ти да поговориш свободно и откровено с мен. — Той замълча за миг. — Няма да ми повярваш, но аз наистина държа на Тод, по свой начин. Обичам го като брат.

— Прав си — каза Андреа. — Не ти вярвам.

— Като брат. Което, предполагам, е доста комплицирано чувство в моя случай, като се има предвид неприятният факт, че аз убих своя собствен брат. Беше мой близнак. Но неприятното в случая е, че аз дори не си спомням защо. Вярно, че бях дете тогава. Но аз се отплесвам.

— Ти си болен човек — каза Андреа с треперещ глас.

— В отлично здраве съм всъщност. Но знам какво се опитваш да кажеш. Аз съм… различен от повечето хора.

— Ако Тод знаеше що за човек си…

— Той познаваше една версия от мен. Хората са сложни, Андреа. Приятелството ми с Белкнап е нещо, за което работих здраво, много здраво да създам и да поддържам, и ако това означаваше да се премахнат някои неща, които го разсейваха, съм го правил.

Премахване на нещата, които го разсейват.

— Държал си го изолиран — каза тихо Андреа. — И когато някой се е сближавал с него, когато е създавал истински отношения с него, ти… си го ликвидирал. А когато той е тъгувал, винаги си бил до него да го утешаваш, нали така? — Гласът й стана по-висок, по-развълнуван. — Той е мислел, че си неговият единствен истински приятел. А през това време ти си го манипулирал, убивал си онези, които е обичал, държал си го в състояние на душевно неравновесие. А случаите, при които си го спасявал, са били инсценирани, нали? Този човек е готов да направи всичко за теб. А ти си го предавал през всичкото време.

— И все пак аз се грижех за него, Андреа — отговори кротко високият мъж. — Без съмнение аз му се възхищавах. Той притежаваше — притежава — необикновени умения. Наистина няма човек, когото той да не открие, когато си науми.

— Затова си го държал на каишка, нали? Той ми разказа за Източен Берлин преди всичките ония години. Какво е било това — нагласена история, а?

— Ти наистина си умна. Тъкмо бях привлякъл Лъгнър в онзи момент. Знаех, че е човек, когото мога да използвам, и се оказах прав. В същото време ставаше ясно, че този млад господин Белкнап е по-добър в откриването на хора, отколкото Лъгнър в изчезването. Единственият шанс на Лъгнър бе да накара Хрътката да си помисли, че е бил успешно заловен. И след като внимателно обмислихме и организирахме нещата, му осигурихме доклад, че е бил убит по време на операцията.

— Но ти си притежавал нещо много по-ценно. Предаността на Хрътката. Силата на характера му, която ти си се заел да превърнеш в слабост.

Той кимна леко, подсмихвайки се.

— Аз съм чувствителен човек. Всеки би искал рядък талант като Тод да е на негова страна.

— И ти си се подсигурил, докато той е бил новак. Ти си разбрал веднага, че той притежава способности, за които си му завиждал. Способности, от които си искал да се възползваш.

— Скъпа моя, ти ме четеш като книга.

— Да, Хелтър Скелтър^[1] — изпълни я отвращение като горчива течност. — Как можеш да живееш в мир със себе си?

— Не ме съди, Андреа. — Райнхарт замълча за миг. — Странно е, че с теб водим разговора, който исках да проведа един ден с Белкнап. Той едва ли ще ме разбере по-добре от теб. Но опитай, Андреа. Опитай. Не всяко различие е неспособност. Преди години потърсих услугите на психиатър. Много известен. Всъщност платих за цял следобед с него.

— Не ми изглеждаш такъв тип човек.

— Тогава бях млад. Все още не бях открил себе си. Озовах се в уютен кабинет на Ист Енд авеню в Манхатън, където си разказах и за майчиното мляко. Говорихме абсолютно за всичко. Имаше нещо в характера ми, което ме тревожеше — или по-точно се притеснявах, че не ме тревожи, а знаех, че трябва. Може би е най-точно да го изразя по следния начин, Андреа: бях роден без морален компас. Дори като дете си давах сметка за това. Не от самото начало, разбира се. Разбрах за този дефицит по начина, по който човек разбира, че е далтонист. Откриваш, че другите виждат различие, което ти не можеш да схванеш.

— Ти си чудовище.

Райнхарт не й обърна внимание.

— Спомням си, когато нашият домашен любимец лабрадор роди кученца, които ми се сториха повече, отколкото той можеше да гледа, аз взех едно от паленцата, за да си правя експерименти с него. Бях очарован от онова, което се показа, след като му разпрах корема с нож X-ACTO. Спомням си, че извиках брат ми да види какво съм открил, как малките черва приличат на червеи, а черният дроб е като на пиле. Не изпитвах садистично удоволствие от това — беше просто обикновено любопитство. И все пак, когато брат ми видя какво съм направил, ме погледна така, като че ли бях ужасно обезобразен или чудовище. Такъв ужас и отвращение. Изобщо не можех да разбера. — Гласът на Райнхарт звучеше сякаш някъде отдалеч. — Започнах да схващам, след като пораснах. Но не и да чувствам. Другите хора имаха набор от морални интуиции, които ги напътстваха, без да се замислят. Аз не притежавах подобно нещо. Трябваше да науча правилата, както човек учи правилата на етиката, и да прикривам случаите, когато нарушавах тези правила. Като смъртта на брат ми уж при падане. Предполагам, че способността ми да крия тази страна от същността си ме докара в крайна сметка в бизнеса на тайните операции: прикриването, увъртанията станаха моя втора природа.

На Андреа й се догади.

— И ти разказа всичко това на психиатъра?

Райнхарт кимна.

— Беше много проницателен. Накрая той каза: Е, мисля, че времето изтече. След което просто като предпазна мярка го удуших на бюрото му с вратовръзката си. Сега се питам дали съм съзнавал, че имам намерение да го убия, когато започнахме сеанса. Мисля, че съм съзнавал на някакво ниво, тъй като внимавах да не оставя отпечатъци от пръсти в кабинета му. Уредих срещата под чуждо име и така нататък. И знаейки това, макар и подсъзнателно, съм се отпуснал и затова съм говорил толкова свободно.

— Като мен — каза Андреа задъхано.

— Мисля, че ние с теб се разбираме — отговори Райнхарт, а тонът му въобще не бе заплашителен.

— И при все това ми казваш, че си сила на доброто. Че групата „Тета“ е сила на доброто. Наистина ли очакваш някой да приеме сериозно преценка на социопат?

— Толкова ли е парадоксално? — Райнхарт се облегна на стената срещу леглото й. Изражението му беше внимателно и привидно разсеяно. — Знаеш ли, именно по този начин промени живота ми д-р Банкрофт. Защото интелектуално аз много исках да посветя живота си на доброто. Да върша правилните неща. Но ми беше много трудно да ги забележа, а обикновените хора ми се струваше, че оперират с толкова сложна бъркотия от различни съображения, че понякога намирах за невъзможно да предвидя споделяните от тях преценки. Отчаяно се нуждаех от ясен пътеводител за правилните постъпки. И тогава открих работата, която върши д-р Банкрофт.

Андреа само гледаше вторачено.

— Това беше човек с невероятно простички правила — ясно, чисто обективно мерило — продължи Райнхарт. — Той показа, че моралът не е някакво субективно възприятие. Че е чисто и просто въпрос на максимализиране на ползата. И че институциите на хората могат да ги въведат в заблуждение. — Гласът на Райнхарт се оживи, а погледът му стана съсредоточен. — Не мога да ти опиша колко очарован останах — дори още повече, след като се срещнах с него лично. Винаги ще помня нещо, което ми каза веднъж. „Сравни себе си с човека, който се въздържа да одира живи случайни непознати, защото самата мисъл, че може да го направи, го отвращава. Неговият морал е моралът на отвращението. Ако ти се въздържаш да го правиш, причината е, че си обмислил аксиомите и принципите, които са замесени. В етично отношение чие е по-голямото постижение?“ Неговото изявление бе за мен подарък. А още по-големият подарък бе строгата морална система, която представи. Математиката на щастието.

— Само не ми говори за това.

— Откачилият се вагон. Но ти знаеш тази история, нали? Натискаш стрелката и той заобикаля, за да убие един човек, а не петима.

— Спомням си — отговори Андреа сопнато.

— И това е правилното действие. Очевидно. След това д-р Банкрофт ми казва: Представи си, че си хирург, който прави трансплантации. Отнемайки живота на един непознат и използвайки неговите органи, можеш да спасиш живота на петима от твоите пациенти. Има ли разлика между двата казуса, логично погледнато? Никаква. Абсолютно никаква, Андреа.

— Няма разлика, защото ти не можеш да я видиш.

— Логиката е кристално ясна. И веднъж като я вземеш присърце, тя променя всичко. Старите предразсъдъци изчезват. Доктор Банкрофт е най-великият, най-благородният учен, когото съм срещал. Неговата философия ще промени света. И със сигурност промени моя свят. Аз наистина посветих живота си на по-голямото добро. Тя ми даде алгоритъм, с който да заместя онова липсващо нещо у мен. Освен това е по-добра от заместител, тя е нещо като живо око. Той ми показа, че етичният избор се решава от интелекта, не от емоции. Да вършиш правилните неща — каза ми той, — невинаги е лесно. Нужна е работа. А Тод сигурно ти е казал, че аз съм работохолик.

— Пол ми каза… — прекъсна го Андреа. — Той ми каза, че всеки живот е от значение. Ами моят? Какво ще кажеш за моя живот, по дяволите?

— О, Андреа. Очевидно е, че след като знаеш всичко за нашите операции, ще се наложи да вземем съответни мерки. Но твоят живот ще е от значение в толкова много отношения, колкото и твоята смърт — гласът на Райнхарт звучеше почти нежно.

— Моята смърт — повтори тя безчувствено.

— Всеки на тази зелена Земя ще умре — каза Райнхарт. — Знаеш това. Хората говорят за убийството така, все едно че е някаква мистична физическа погнуса. А то не е нищо друго освен спазване на разписанието.

— Спазване на разписанието.

— Като говорим за това, ти си нулева кръвна група, нали?

Тя кимна безмълвно.

— Отлично — каза Райнхарт. — Универсален донор. Да си боледувала от хепатит, малария, папилома, ХИВ или други болести, свързани с кръвта? — Очите му като на гущер я пронизваха.

— Не — прошепна тя.

— Надявам се, че се храниш. Важно е, за да се поддържат органите здрави, да се поддържа нивото на желязо и всичко останало. Предполагам, се досещаш защо не си упоена — не искаме органите ти да бъдат фрашкани с депресанти. Не е добре за реципиентите. Искам да кажа, че пред мен има жена в отлично здраве. Имаш ресурси, които могат да спасят половин дузина човешки живота. Освен кръвта имам предвид черния дроб, сърцето, двата бъбрека, двете роговици, панкреаса, белите дробове, разбира се, и васкуларен статус и прочие. Толкова се радвам, че не си пушачка.

Всичко, което Андреа можеше да стори, бе да се опита да не повърне.

— Грижи се за себе си — каза Райнхарт, докато се обръщаше да си тръгва.

— Ти се грижи за себе си, ненормално копеле — извика Андреа. Само и единствено гневът й помогна да не припадне. — Не спомена ли, че Тод Белкнап може да открие всекиго, когото поиска?

— Точно така — каза Райнхарт, докато посягаше към металната врата. — Точно на това разчитам.