Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Bankroft Strategy, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Русева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Лъдлъм. Стратегията „Банкрофт“, 2006
Превод: Цветана Русева
Редактор: Марта Владова
Художник на корицата: Веселин Цаков
Коректор: Соня Иилиева
Компютърен дизайн: Калина Павлова
ISBN: 978-954-733-493-9
Издателство: ИК „Прозорец“ ЕООД
Печат: Инвестпрес АД
История
- —Добавяне
Двадесет и четвърта глава
На седмия етаж на Харт билдинг двама мъже седяха от двете страни на бюро един срещу друг и се опитваха да преценят взаимно колко струват.
Нямаше друга възможност. Шефът на персонала на сенатора Кърк искаше да знае дали може да се довери на Белкнап. Онова, което не можеше да знае, бе колко много Белкнап се блъскаше над въпроса дали може да се вярва на Кърк. Агентът прегледа информационния портал „Нексис“, прочете обичайните психологически портрети и биографични справки и се опита да си създаде представа. Без достъп до архивите на „Консулски операции“ той беше силно затруднен. Фактите стигаха само дотук. Кърк беше роден в Саут Бенд в заможно фермерско семейство. Учил в общински училища, избиран за председател на училищния съвет, играл хокей и футбол, завършил колежа в Пърдю и право в Чикагския университет, работил като чиновник за федерален съдия, завърнал се в Индиана да работи в юридическия институт в Саут Бенд. Четири години по-късно бил избран за държавен секретар на Индиана, а после за помощник-губернатор, преди да се кандидатира за Сената. Кърк беше участвал в комисиите за банките, жилищната политика и въпросите на урбанизацията, в подкомисията за международна търговия и финанси, комисията за въоръжените сили, а от началото на последния си мандат беше високопоставен член на Комисията за разузнаването.
Дали имаше нещо в началото на кариерата му, което предопределяше взривоопасния курс, който той следваше в момента с разследването на комисията? Белкнап потърси някакви модели на поведение, но напразно. Като повечето сенатори от Средния запад той подкрепяше законопроекти, предлагащи стимули за използването на етанола като заместител на бензина — етанолът се извличаше от царевица, каквато се произвеждаше в огромните царевични ниви в неговия избирателен район. Той не предприемаше нищо против интересите на „Конагра“ и Каргил. Но извън обичайните форми на работа в полза на неговия избирателен район и на основните му донори, всичко останало беше умерено, прагматично. Може би твърде бързо проявяваше готовност да направи отстъпки, за да гарантира, че неговите предложения ще бъдат приети като закони. Но в едно съвещателно тяло, което ставаше все по-поляризирано, той се оформи като държавник. Липсваха също сведения за необяснимо богатство. Белкнап реши да се остави на онова, което му подскаже инстинктът. Човекът не беше мошеник или негодник. Беше онова, което изглеждаше. Да предположи всичко това, бе равносилно на залагане, но беше залагане, което той приемаше с готовност. Освен това, ако имаше насилствено решение, ако до комисията „Кърк“ можеше да се стигне през задната врата, някой вече щеше да се е възползвал.
По тази причина Тод Белкнап реши да направи единственото, което можеше да направи: да каже истината. Отново щеше да се вмъкне през парадния вход.
Филип Сътън се наведе напред над отрупаното си бюро.
— Всичко, което казахте досега, отговаря на истината. Казахте, че се опитват да ви изхвърлят. Според досието сте в административен отпуск. Датата на постъпване, трудовият стаж — всичко е точно.
— Има си причина за това — каза Белкнап. — Нещо като манипулация, бихте казали вие. Предполагам, че ако ви кажа истината, частната, проверимата истина, ще започнете да ми вярвате поне малко.
Увисналата уста на Сътън се разтегна в полуусмивка.
— Честност? Аз съм в политиката. Това е мръсен, долнопробен трик, до който прибягваме съвсем рядко.
— Тежки времена, тежки мерки — каза Белкнап. — Вашата проверка натъкна ли се на израза „административно спасяване“? — Изражението на Сътън му каза отговора. — Знаете какво означава, нали?
— Мога да се досетя. И това ли влиза в стратегията ви за пълна откровеност?
— Точно така.
Професионалната сърдечност на Сътън изведнъж се изпари; очите му станаха сериозни.
— Кажете ми за Генезис.
— С удоволствие, ако сенаторът позволи — каза лукаво Белкнап.
Сътън стана и тръгна надолу по коридора с учудваща лекота за човек с неговите килограми. Върна се бързо и махна с ръка.
— Сенаторът ще ви приеме сега.
В края на къс коридор се намираше кабинетът на Бенет Кърк. Беше просторен, обзаведен с мебели от тъмно дърво, които без съмнение датираха още от Позлатения век, и за разлика от офисите на помощниците му бе двойно по-висок. Слънчевата светлина проникваше нежно през тънки пердета.
Сенатор Бенет Кърк — висок и с характерната грива от сребриста коса — беше прав, когато Белкнап влезе, и го измери от главата до петите със скоростта и остротата на опитен полицай. Белкнап сякаш усещаше как сивите очи на Кърк шарят по лицето му, проучващо, преценяващо, изследващо. После се умилостивиха и дори се забеляза проблясък на одобрение. Ръкостискането му бе силно, но не показно.
— Радвам се, че ме приехте, сенаторе — каза Белкнап.
Отблизо му се стори, че забеляза нещо измъчено в погледа и изражението на сенатора, не толкова умора, колкото опит да прикрие умората.
— Какво имате да ми съобщите, господин Белкнап? Целият съм в слух. Е, и устата ми е в готовност.
Белкнап се усмихна, очарован от естественото държание на сенатора въпреки високото му положение и сериозността на задачата му.
— Нека да не се заблуждаваме взаимно. Генезис бе моята „Сезам отвори се“. Това е думата, която ми даде достъп до вас.
— Страхувам се, че нямам ни най-малка представа за какво говорите.
— Нямаме време за това — настоя Белкнап. — Тук съм да играем открито.
Погледът на Кърк стана напрегнат.
— Тогава да видим какви карти държите.
— Добре. Имам причина да смятам, че някой с кодово име Генезис е опасна сила в света. Генезис — който и да се крие под това име — е пряка заплаха за вас. И за други. Трябва да внимавате да не бъдете употребен от тази личност.
Сенаторът и шефът на персонала му се спогледаха. Очите им сякаш говореха: Казах ли ти аз, но Белкнап не можа да разбере кой на кого го напомни.
— Продължавайте — каза политикът. — Какво знаете за него?
Белкнап се зае веднага да му разкаже историите, които бе чул.
След няколко минути сенатор Кърк го прекъсна.
— Звучи като пъпна измислица, не е ли така?
— Ако мислехте така, нямаше да ме приемете.
— Истината е, че ние също сме чували тези истории — или част от тях, все едно. Но доказателствата са слаби.
— Съгласен съм.
— Но вие казахте, че Генезис ви е заплашил директно. Как?
Ако е гарга, да е решава. Белкнап изпуфтя и му разказа накратко за онова, което се случи в Кипър.
— Разчитам, че разговорът ще си остане между нас — подчерта агентът.
— Дори не е нужно да го споменаваме.
— По-добре е да го споменем.
— Разбирам — каза Бенет Кърк с топла усмивка, която не достигна до очите му. — Какво точно знаете за този Генезис?
— Вече доста говорих за него — отговори внимателно Белкнап. — Вие какво знаете за него?
Кърк извърна поглед.
— Какво мислиш, Фил? Дали не е време да разтворим нашите кимона? — Думите бяха закачливи, но тонът — загрижен.
Сътън сви рамене.
— Искате ли да узнаете името, адреса и номера на социалната му осигуровка? — попита сенаторът.
Белкнап се облещи.
— Да.
— И ние искаме.
Дългият като върлина сенатор и тумбестият размъкнат шеф на неговия персонал отново се спогледаха.
— Белкнап, инстинктът ми подсказва, че сте искрен. Но в досието ви пише за административно „спасяване“. Това означава, формално, че всички разрешителни са ви отнети.
— Вие знаехте за това, преди да започнем да разговаряме.
— Сам го казахте: разговорът ни е само между нас. Но вие можете да се обърнете към мен като към шеф на Сенатската комисия за разузнаването. Аз мога да ви призова като човек, като американец. Мога ли? — Той замълча.
— Поверителността е двустранна. Честно казано, сенаторе, аз имам в главата си толкова много държавни тайни, че да се говори за разрешения, е бюрократичен абсурд. Не че искам да наблягам прекалено на това, но аз самият съм една от тези тайни. Прекарал съм по-голямата част от моята кариера в програмата за специален достъп.
Сътън изгледа сенатора косо.
— Добре се справяте — каза той на Белкнап.
— Фактът е — започна Кърк, — че всички наши общувания с Генезис са чрез имейл. Абсолютно невъзможно е да се проследи или поне така ме уверяват. Има подпис, има информация, която често е фрагментарна, а понякога не толкова. Но той никога не е бил за мен нещо повече от подзаглавие, съдържащо името на автора. Питате дали ме използва? Как мога да отговоря на това? Ролята, която той изпълнява, е на доверен информатор — само че с невероятни познания за изключителен диапазон от дейности. Винаги съществува опасност от дезинформация, но ние не приемаме нищо на доверие. Или информацията се проверява, или не. Други възможности? Уреждане на сметки? Може. Всяко разследване е предизвикано от хора, които хвърлят кал срещу своите врагове в свой собствен интерес. Така че кое е новото? Това не прави разкритията по-малко ценни, що се отнася до обществения интерес.
Логиката бе желязна, трудна да бъде оборена.
— Не ви ли притеснява това, че не знаете кой е главният ви информатор?
— Разбира се, че ни притеснява — измърмори Сътън. — Но не това е въпросът. Човек не може да поръча нещо, което не е в менюто.
— Значи не ви пука, че си имате работа с дявола?
— Дявол, когото вие не познавате? — Сътън повдигна вежди. — Много драматично от ваша страна. Опитайте се да бъдете конкретен.
— Добре — отвърна Белкнап с половин уста. — Идвало ли ви е наум, че Генезис може да е прякорът на Пол Банкрофт?
Сенаторът и шефът на персонала му отново се спогледаха.
— Ако така мислите — каза Кърк, — много грешите.
— Объркахте котката с мишката — добави Сътън. — Генезис е смъртен враг на Банкрофт.
Белкнап замълча за миг.
— Информирани ли сте за групата „Тета“?
Той напипваше слепешком, дезориентиран.
— Значи знаете и за нея — каза сенаторът след кратка пауза. — Картината, която имаме, не е пълна, но Генезис събира информация. До няколко дни ще разполагаме с достатъчно количество, за да процедираме.
— Човек не се меси в нещо толкова мощно като фондацията „Банкрофт“, освен ако няма патрондаш през рамо.
— Разбирам.
— Радвам се, че поне някой от нас разбира — каза сенатор Кърк.
Отново се възцари закратко тишина.
— Казвате, че тези имейли не могат да се проследят? — наруши мълчанието Белкнап.
Сътън се намеси.
— Точно така и, моля ви, не ми говорете за залагане на капан и проследяване, вече сме проучили ситуацията. Това нещо минава през анонимайзер — рутинг сървис, което скрива всякакви идентификационни кодове, всички данни за доставчиците на интернет и прочие. Невъзможно е да се проследи. Това е защита от максимално ниво.
— Покажете ми — каза Белкнап.
— Да ви покажем какво? Имейл от Генезис ли? — Сътън сви рамене. — Не знам какви са били правата ви за достъп до секретна информация, но процедурите на комисията са строго секретни. Не може пиле да прехвръкне. Ще ви принтирам мостра, разбира се. Но нищо няма да разберете.
Той се изправи и отиде до компютъра на бюрото на сенатора, вкара поредица от команди и след минута се появи лист хартия от намиращия се наблизо лазерен принтер. Подаде го на агента.
Белкнап погледна почти празния лист.
1.222.3.О1.2.33.04
105.АТМ 2–0. XR2.NYC1.ALTER.NET (146.188.177.158) 164
MS
123 ms 142 ms
To: Bennet Kirk.ussenate.gov.
Fr: genesis
Финансовите данни за обекта, споменат преди това, ще последват в края на седмицата.
— GENESIS
— Не е много разговорлив човек — промърмори Белкнап.
— Чували ли сте за SMTP? — попита Сътън. — Аз също не бях чувал, преди да дойде това нещо. Но сега разбрах това-онова.
— Звучи ми на китайски — каза сенаторът с усмивка.
Той се доближи до прозореца, докато Сътън си прочисти гърлото.
— Нещо като електронна пощенска услуга — обясни помощникът с месестото лице — или софтуерният еквивалент. Обикновено дава адреса, от който е изпратено съобщението. Но тук по всяка вероятност то е изпратено повторно от анонимайзер на Карибите и оттук нататък всичко свършва. Как е стигнало до анонимния препращач? Можем само да гадаем. Можем да сложим всичките тия цифри под електронен микроскоп и нищо няма да разберем. Това е най-неинформативният лист хартия, на който сме се натъквали.
Белкнап сгъна листа и го пъхна в джоба си.
— В такъв случай няма да имате нищо против, ако взема това нещо със себе си.
— Това е жест на доверие. Трогнати сме от вашата загриженост. Наречете го по този начин.
Не беше съвсем вярно; Белкнап знаеше, че Сътън бе нетърпелив да узнае кой е техният информатор, колкото него.
Белкнап се обърна към сенатор Кърк.
— Може ли да ви попитам нещо? Как започнахте всичко това? Имам предвид разследването на комисията „Кърк“. Това е огромен труд. Каква ви е ползата от това?
— Не е обичайното прощално начинание на застаряващ политик, това ли искате да кажете? — Усмивка пробягна по белязаното от старостта лице. — Да. Аз съм редови синсинатец от Саут Бенд, нали? Политиците винаги говорят, че служат на страната. Това са им приказките. Служба в полза на обществото. Но не всички от нас лъжат, поне не през всичкото време. Повечето хора в Конгреса са борбени хора. Те са тук, защото обичат да побеждават, и то да побеждават пред очите на всички. Завършили са висше образование и е трябвало да измислят друг начин да се измъкнат от това, да са председатели на студентското тяло или да извървят дългия път през ситото. Те са нетърпеливи по характер и не могат да чакат десет или петнайсет години, за да постигнат нещо в банковото дело или правото. Така че идват тук. Но това място променя хората. Променя ги или може да ги промени.
— За жалост в повечето случаи.
— Да, в повечето случаи. — Сенаторът се размърда на мястото си и на Белкнап му се стори, че забеляза някаква гримаса. — Но онова, което правим, и в крайна сметка онова, което сме, се определя по-малко от характера, отколкото от обстоятелствата. Невинаги съм мислел така. Но точно така мисля сега. Уинстън Чърчил беше велика личност. Той винаги е щял да бъде изключително талантлив, независимо от хода на историята. Но той беше велик, защото обстоятелствата го принудиха да бъде и защото те извадиха на показ нещо, което той притежаваше. Той разбираше Германия. Но не разбра Индия, никога не разбра, че колониалните поданици на Великобритания искаха да бъдат граждани. И същият вид праволинейност, която го предпази от съглашателство и нагаждачество в единия случай, не му позволи да направи необходимите и справедливи компромиси и отстъпки в другия. Но простете ми. Изнасям речи, нали?
— Бива ви в това.
— Професионална деформация, това е то. Вижте, можете да спорите дали реформата в разузнаването е моята Германия или моята Индия — аз нямам претенции да бъда и сянка на Уинстън. Но не можете да оспорите факта, че има проблем. Някои хора, които се занимават с наблюдение на разузнаването, си затварят очите или стават много гъсти с тия среди и спират да виждат проблемите. Това не се случи с мен. Колкото повече научавах, толкова повече се тревожех. Защото под дъските има дупки на термити и много гнилоч. Ние можем да пребоядисаме и да ремонтираме тази къща, но не и преди да извадим дъските от пода, да надникнем зад мазилката и да огледаме от тавана до пода. Ако не го направим, сме част от проблема.
— И все пак защо вие? — настоя Белкнап.
Самият Сътън наостри уши, очаквайки с нетърпение да чуе отговора на сенатора.
Бенет Кърк се усмихваше, но не и очите му.
— Ако не аз, кой?
Белкнап си тръгна от сенаторския апартамент и измина половината разстояние до асансьора, когато осъзна, че нещо не е наред. Какво? Белкнап не разбра веднага; усещането бе все още на ниво подсъзнание.
Харт билдинг беше построена около централен атриум, нещо като вътрешен двор, с асансьорни врати в двата края; когато излезе от апартамента на два етажа, мярна скулптура на Александър Колдър, известна като „Колдър мобайл“. Но не това привлече вниманието му. Върховете на пръстите долавят и най-малката нередност върху иначе гладка повърхност. Окото на обучен и опитен агент на терен притежава точно такава чувствителност. Присъствието на четирима униформени от Националната гвардия във фоайето, където преди това имаше само двама. Мъжете, които бяха разположени на няколко етажа до парапетите, гледащи към атриума — цивилни само на пръв поглед. При по-внимателно вглеждане се разбираше, че са агенти в цивилно облекло. Малко по-голямото като размер сако, твърде внимателният поглед на минувача, който прекалено дълго се загледа в „Колдър мобайл“ също бе нещо необичайно.
Леден страх връхлетя Белкнап. Видя двама мъже, също облечени цивилно, да влизат през въртящата се врата на главния вход. Те нямаха стойките на цивилни. Вървяха в крак и не бяха проверени от охраната, нито се придвижиха до асансьорите. Те не бяха посетители; заемаха позиции.
В такъв случай капан, който все още бе в процес на формиране.
Дали сенаторът Кърк, или шефът на персонала му бяха вдигнали тревогата? Не изглеждаше правдоподобно. Никой от двамата не се издаде и с най-слаб признак на възбуда или загриженост; нито пък някой от офисите в апартамента. Трябваше да има друго обяснение. Оперативното предположение беше за визуална идентификация; още повече, че конкретното му местонахождение не беше известно на онези, които искаха да го заловят. Явно е бил засечен във фоайето. Знаеха, че е в сградата. Не знаеха точно къде. Ако имаше някаква възможност да се измъкне от капана, трябваше да вземе това обстоятелство предвид.
Шансовете вече бяха против него и се влошаваха с всяка изминала минута. Представи си мястото като на снимка от въздуха. Беше на седмия етаж на Харт билдинг, в който бяха офисите на Сената. Отвъд улицата имаше голям паркинг, който стигаше на север до улица „C“. Клиновидна група сгради разделяше Мериленд авеню на юг. На запад пейзажът се състоеше от паркове и тежки столични сгради; на изток сградите ставаха по-малки, между тях имаше жилищни постройки и магазини. Само да имаше подръка летателен апарат и да полети…
Обмисли и други възможности. Дали да не предизвика евакуация на сградата, като задейства противопожарната аларма или предупреди по телефона за бомба, или като открие стрелба и изчезне сред паникьосаните тълпи? Но какви ли контрамерки бяха взели те? Противопожарните изходи сигурно бяха завардени отвън. Службите за сигурност щяха да направят първо оглед, преди да наредят евакуация.
Той обаче не беше изцяло неподготвен. Обърна се и се върна към мястото, където бе забелязал тоалетните, върху чиито врати бяха изобразени обичайните знаци за пола. Заключи се в една от кабинките, отвори куфарчето си и бързо се преоблече в старателно сгъната униформа, която носеше със себе си. Очилата и обувките се озоваха в куфарчето. След като излезе, беше облечен в стандартната камуфлажна униформа на Националната гвардия, чието присъствие бе обичайно във федералните учреждения. Куртката и панталоните на зелени, сиви и кафяви петна бяха автентични; човек трябваше да се загледа много внимателно, за да забележи, че кубинките не бяха истински, а по-евтини и по-леки високи обувки. Косата му също беше малко по-дълга за ролята, но и тази нередност щеше да направи впечатление на малцина.
Оставаше само да се отърве от куфарчето. Когато беше в делови костюм, то допълваше дегизировката му на бизнесмен. Сега бе изцяло неуместно. Излезе бързо от кабинката, като внимаваше лицето му да не се отразява в огледалата над редицата мивки и стигна до широк кръгъл кош за отпадъци близо до врата към коридора. Огледа се, да се увери, че никой не го наблюдава, пусна куфарчето в коша и го покри със слой кафяви хартиени кърпи за ръце. Нямаше да го намерят скоро.
Закрачи по коридора, като се стараеше да имитира походката на човек, който е на служба и афишира това, а не на някой, който бърза. Тръгна по стълбището в западния край, стената, която опираше в сенатската офис сграда „Дърксън“. Стълбището нямаше нищо общо с импозантността на полукръглите стълби, които излизаха от атриума, но беше широко според изискванията на противопожарната безопасност. На площадката на четвъртия етаж се натъкна на друг гвардеец, поставен на пост. Чернокож мъж, чиято глава бе гладко избръсната, което не прикриваше напредналото му оплешивяване. Мъжът имаше обемен пистолет в кобур на колана; към ремък през рамото му бе прикачена полуавтоматична пушка M-16A2 с пластмасов приклад. Белкнап забеляза, че той беше активирал устройството за контролиране на изстрелите: три изстрела с едно дърпане на спусъка. От близко разстояние бе напълно достатъчно.
Белкнап кимна безцеремонно на гвардееца, като нарочно избягна погледа му, за да не предизвика разговор, който можеше да бъде катастрофален. Импулсивно извади радиостанция от твърда пластмаса, която приличаше на стандартния военен модел, и започна да говори на въздуха.
— Направих бърз оглед в шести сектор, нито следа от нашия човек — каза Белкнап с отегчен, но професионален глас. Той забеляза номера на частта, към която принадлежеше гвардеецът, и отново заговори в радиостанцията. — Координирали ли сме се със 171-B? Имам чувството, че тук гъмжи от различни части. Направо голяма тарапана.
Белкнап продължи по следващата редица стъпала. Последната редица от стъпала, която водеше към приземния етаж, беше лесно достъпна зад широка метална врата, която се отваряше и затваряше с бутане.
Всъщност противопожарен изход. Незаключена врата, но обезопасена. Правоъгълна табела в червено и бяло предупреждаваше: ПРОТИВОПОЖАРЕН ИЗХОД. ДРЪЖТЕ ЗАТВОРЕНО. НЕ БЛОКИРАЙ. Втора табела съдържаше още едно предупреждение: АВАРИЕН ИЗХОД САМО. АЛАРМЕНА СИСТЕМА.
По дяволите! Обзе го чувство на безсилие. Върна се обратно и се придвижи по съседния коридор. Докато крачеше по коридора, преброи трима или може би четирима неуниформени агенти. Никой не го погледна подозрително; виждаха го, но не го забелязваха; камуфлажната униформа наистина предоставяше прикритие, при все че ставаше дума за измамна фамилиарност, а не за незабележимост.
Няколко души влизаха в един от асансьорите на път за приземния етаж. Беше възможност: отново, действайки импулсивно, Белкнап се вмъкна в кабинката секунди преди да се затвори вратата.
Млада жена до него разговаряше тихо с друга млада жена.
— И така аз продължавам, „щом така се чувстваш, за какво въобще водим този разговор“.
— Не може да бъде — отговори приятелката й.
Възрастен мъж разговаряше със своя по-млад помощник — по външността им личеше, че са адвокати — за някакъв ред от параграф, който трябвало „да бъде спрян, преди да се постигне помирение“.
Белкнап усети погледите на някои от цивилните върху себе си. Усети също, че един човек в асансьора не беше цивилен. Огромен мъж с ръце, които висяха встрани от тялото му, подсказвайки за обемна мускулатура вследствие на боди билдинг. Имаше къса червена коса и почти толкова червен цвят на лицето, така че отдалече изглеждаше плешив. Личеше си, че рядко носи ризата, с която беше облечен: яката му стягаше на дебелия врат и въпреки вратовръзката трябваше да държи разкопчано първото копче. Мъжът, негов колега оперативен агент, както се виждаше ясно, гледаше втренчено и с каменно изражение пред себе си. Челюстите му се движеха с бавен ритъм; дъвчеше дъвка. Белкнап видя лицето на мъжа, неясно отразено върху лъскавата повърхност на асансьорната врата. Белкнап стоеше зад него. Не погледна нагоре; знаеше, че асансьорите са свързани с видеонаблюдението в сградата, че върху тавана на всеки от тях бяха монтирани наблюдателни камери. Беше много важно да не обърне лицето си към камерата.
Опита се да си припомни визуално фоайето. На какво разстояние се намираше главният вход от асансьора? Трийсет крачки, плюс-минус. Можеше да успее.
Вниманието на Белкнап се местеше между няколкото тихи разговора около него, докато броеше оставащите секунди и се опитваше да бъде спокоен. Електронен звън. Малък дисплей до индикатора за етажа смени цвета си от червен, който показва слизане, на зелен, който показва качване.
Вратите се отвориха и всички се озоваха върху излъскания под във фоайето на Харт билдинг. Пътуването с асансьора бе продължило вероятно петнайсетина секунди.
Белкнап изчака. Предпочиташе да не се мярка пред очите на мускулестия агент. Само ако му хрумнеше някаква мисъл, миг на съмнение — косата, обувките и някои други невидими на пръв поглед нередности по униформата, самото му присъствие в асансьора — и играта щеше да приключи. Но червенокосият мъж заемаше позиция до телефонната будка в другия край на фоайето; нямаше начин да не мине покрай него.
Белкнап продължи да върви с тежки крачки по излъскания под, очите му гледаха напред, все едно че имаше намерение да отиде в противоположното крило на сградата. Всички, които я напускаха, бяха наблюдавани. Нямаше да издаде истинските си намерения до последния момент.
Извървя петнайсет крачки. Осемнайсет крачки. Мина покрай друга група неуниформени агенти, прикрит зад дръзката си униформа, когато мъж в кафяв костюм внезапно извика.
— Това е той!
Той посочи към Белкнап с присвити очи.
— Кой? — викна един гвардеец и хвана автомата си в две ръце.
Белкнап се присъедини към хора:
— Къде? — развика се той, извръщайки глава, сякаш мъжът в кафявия костюм не беше посочил към него, а към някой зад него.
Беше проста и неприкрита хитрост, която щеше да му спечели само няколко секунди. Охраната на фоайето се намираше само на няколко метра от него. Самонадеяността на тайните служби гарантираше, че охраната не е информирана за операцията. Белкнап можеше да се възползва от това. Сега той доближи до човека със смачканите черти и кривогледия поглед, който все още седеше до своя клипборд със списъци и малки видеоекрани.
— Имаме извънредна ситуация — каза Белкнап. Обърна се и посочи към мъжа в кафявия костюм. — Как се озова тук този мъж? — попита той настоятелно.
Охранителят на фоайето го изгледа решително, правейки се, че контролира положението. Седем секунди минаха, откакто Белкнап беше разпознат. Той беше без оръжие — нямаше как да го прекара през металния детектор — така че единствената му възможност бе да предизвика колкото може повече объркване. Техниките за това бяха описани в рубриката „Социално инженерство“ в наръчниците за обучение, но много от враговете му бяха преминали същото обучение. Мъжът в кафявия костюм беше бърз и ловък; номерата на Белкнап не го подведоха ни най-малко. Когато Белкнап хвърли крадешком поглед към него, видя, че мъжът беше извадил пистолет, без съмнение изпод сакото си. Деликатната игра на намерение: ако Белкнап види оръжието на мъжа и не се подчини на заповедта му, той имаше пълното право да стреля. Но не и ако Белкнап не знаеше за пистолета. Белкнап извърна главата си и продължи да гледа към охранителя на фоайето в будката му, дори докато вървеше към мъжа в кафявия костюм, който беше насочил срещу него оръжие. В този момент главното оръжие на Белкнап бе това, че нямаше оръжие: неоправдано използване на сила пред един или повече свидетели би създало служебно усложнение дори за човек от специалните служби.
Белкнап най-после се обърна с лице към оперативния агент.
— Какъв ти е проблемът, човече? — протестира той.
Ръцете там, където мога да ги виждам — каза мъжът.
Той посочи към друг мъж, някой зад Белкнап. Когато Белкнап обърна глава, видя червенокосия човек от асансьора. Той се доближаваше, вървейки с бързи крачки. Вече трима униформени гвардейци бяха извадили оръжията си, макар че лицата им издаваха смущение. Всичко се случваше толкова бързо и толкова неочаквано, че те съвсем не бяха сигурни за своята мишена. Ако вдигнеше ръце, всичко моментално щеше да се изясни; Белкнап реши да не го прави.
Отново си припомни обстановката. Двама оперативни агенти. Трима гвардейци. Един униформен невъоръжен пазач. Дузина други хора, главно посетители, повечето от които бяха разбрали, че се случва нещо, но само толкова.
Белкнап отметна назад рамене и постави ръце на бедрата си. Беше войнствена поза, при все това нямаше нищо застрашително в нея. Ръцете му бяха празни, без оръжие, не бяха свити в юмруци. Краката му бяха леко разкрачени на ширината на раменете му. Беше поза, която означаваше: владея положението. Полицаите бяха обучавани да я използват, за да демонстрират контрол.
Беше лъжа, разбира се. Белкнап не владееше положението. По-скоро позата му предизвикваше объркване, без да е застрашителна. Странични наблюдатели — включително тримата гвардейци — не виждаха беглец, когото щяха да арестуват. Те виждаха униформен мъж, който се правеше, че е по-старши от агента в кафявия костюм. Липсата на логика в картината щеше да попречи на способността им да реагират уверено при бърза промяна в ситуацията, а именно към това се стремеше Белкнап.
Сега той направи още една стъпка към мъжа в кафявия костюм, гледайки го в очите и пренебрегвайки пистолета. Дочу стъпките на мускулестия агент, който скъсяваше разстоянието между тях по най-бързия начин, вървейки право към него. Грешка — помисли си Белкнап. Това означаваше, че и тримата бяха в една линия и още повече, че пистолетът „Глок W57“ на агента — без съмнение в готовност за стрелба — беше безполезен, поне за момента. Калибърът също гарантираше, че изстрел, насочен срещу Белкнап, щеше да продължи напред и да се забие в агента в кафявия костюм. За няколко секунди поне Белкнап знаеше, че няма основание да се страхува от червенокосия. Той направи още една крачка към мъжа в кафявия костюм, който, точно както Белкнап предположи, остана на място: не можеше да си позволи да изглежда слаб и да отстъпи, още повече че бе въоръжен. Сега се намираше само на две стъпки от него, а може би и на по-малко разстояние.
— Казах, какъв ти е проблемът? — повтори Белкнап с презрителна насмешка, издърпвайки леко назад горната част на тялото си, а бедрото леко напред — пантомима на надменна презрителност. Бойният пистолет на другия мъж — „Берета Кугър“ — се притисна в стегнатия корем на Белкнап. Той имаше пълнител с осем патрона, знаеше Белкнап, тъй като стърчеше около сантиметър и половина от долната част на дръжката. Костюмираният можеше да го застреля всеки момент. Но Белкнап не му даваше повод за това, а и деветмилиметровият куршум вероятно щеше да порази и неговия червенокос колега.
Бързо затварящ се прозорец на относителна сигурност. Белкнап с всичка сила заби челото си в лицето на мъжа и смачка носната му кост. Той знаеше, че само тънък, порест слой черепна кост разделяше мозъка от носните кухини; силата на тежкия удар щеше да премине през етмоидната кост към външната обвивка на черепния и гръбначния мозък.
— О, не, какво правиш! — изрева червенокосият мъж, след като агентът в костюма се просна на пода. Белкнап чу щракването от вкарването на патрон в патронника.
Следващите три или четири секунди щяха да бъдат критични както тези, които ги предхождаха. Белкнап забеляза прозрачна течност, която се стичаше от горната устна на падналия мъж, и осъзна, че е цереброспинална течност. От този момент нататък никой от присъстващите нямаше да смята повече, че Белкнап е безвреден. Той се хвърли напред и се пльосна върху краката на мъжа, сякаш поразен от невидим удар, и измъкна беретата от ръката му. Претърколи се и измъкна пълнителя от „Кугър 8045“ и го скри в джоба си. Когато погледна към червенокосия мускулест агент, той вече беше с берета в ръка.
Безизходно положение: двама мъже с насочени един срещу друг пистолети. Белкнап се изправи плавно на крака.
— Мексиканска безизходица — каза той.
Цивилните във фоайето бяха онемели от ужас; последните шест секунди им подсказаха, че става нещо сериозно. Мъже и жени започнаха да приклякват и да се свиват, или замръзнаха на място, подчинявайки се на някакъв неясен животински инстинкт.
— Виж отново съотношението на силите и помисли — озъби се агентът.
Дванайсет секунди, тринайсет секунди, четиринайсет секунди.
Белкнап погледна към един от гвардейците, който бе в полезрението му.
— Арестувай този човек — викна му той.
Оперативните агенти бяха на мястото да открият мишената; от гвардейците се очакваше да я задържат. Но кого? Докато те не бяха напълно сигурни, автоматите им щяха да бъдат безполезни.
— Нещо искаш да ми кажеш, а — каза Белкнап на агента. — Имаш ли бързи рефлекси? Ето, дръж.
Той подхвърля кугъра към мускулестия агент, който реагира инстинктивно, точно както Белкнап предвиждаше. Мъжът снижи ръката си с пистолета, за да се протегне с другата ръка и да хване беретата. Още секунда и половина спечелени. Като нападаща кобра Белкнап сграбчи дългата цев на пистолета, който държеше агентът, и го измъкна от ръката му. Сега пистолетът — „Глок 357“ — беше в ръката на Белкнап. За части от секундата той мушна оръжието под бойната си жилетка, така че то бе насочено, но скрито.
Червенокосият се облещи. Той насочи кугъра към Белкнап с несигурно изражение. Белкнап му даде своето оръжие, после отмъкна неговото. Нямаше логика. Мъжът беше достатъчно интелигентен, за да се безпокои.
Белкнап заговори с нисък, поверителен тон.
— Слушай ме много внимателно. Следвай точно инструкциите ми и няма да пострадаш.
— Очила ли ти трябват? — попита агентът, сочейки наоколо с ръка. — Имаш ли предсмъртно желание, задник?
— Тоя кугър изглежда малко лекичък — каза Белкнап и му пусна бърза усмивка.
Червеното лице на агента леко пребледня.
— Изпълнявай, или заминаваш на кино. Ако натисна спусъка ей сега, парче олово ще се забие в тялото ти. Виждаш дулото под жилетката, нали? Виждаш също накъде е насочено. Предполагам, че си работил дълго време с това твое тяло. Но е достатъчно за част от секундата да ме разочароваш и ще прекараш следващите две или три години във физическа рехабилитация. Какво зареди тази сутрин? От ония патрони с гадните куршуми с кухи върхове? Каквото и да е, си представи как това нещо пътува из тялото ти, раздробява органи и папка нерви. — Белкнап говореше тихо, почти с успокоителен глас. — Предполагам, че искаш да опазиш физиката си. Можеш да го направиш. Слушай сега. Всичко, което хората наоколо виждат, е, че си насочил към главата ми оръжие, и ще си помислят, че си закопчал ръцете ми под куртката, в стила на военнопленниците. Сега ще извикаш на висок глас, така че всеки да те чуе, че си ме пипнал и че ти отговаряш за арестувания. После ме извеждаш от сградата, като стоиш плътно до мен.
— Ти си луд — изсумтя агентът, но не на висок глас.
— Моят съвет ли искаш да знаеш? Ако в този глок има обикновени куршуми, остави се да те прострелям. Ще получиш добра пенсия и ако имаш късмет, гръбнакът и основните нервни разклонения няма да бъдат засегнати. Но ако си заредил пистолета с куршуми с кухи върхове, с високо стопираща сила, ще прекараш остатъка от живота си, питайки се защо не си постъпил разумно. Решавай сега. Иначе аз ще реша вместо теб.
Червенокосият агент пое дълбоко въздух.
— Хванах го! — каза той на гвардейците. — Арестантът е под мое разпореждане. Направете път! — Още едно дълбоко вдишване. Отдалече страхът и погнусата върху физиономията на мъжа изглеждаха като нетърпение. — По дяволите, казах направете път!
Ролята на Белкнап, от друга страна, изискваше от него да изглежда примирен и обезсърчен. Удаде му се учудващо лесно.
Пред сградата имаше шпалир от гвардейци, които крещяха някакви неясни команди. Белкнап вървеше с наведени очи и само от време на време поглеждаше, за да види как откачват въжето от подпорите, гвардейците, с напрегнати лица и насочени срещу него автомати.
Червенокосият мъж изпълняваше идеално своята роля, защото всичко, което се изискваше от него, бе да бъде професионалист, какъвто беше. Всичко стана за съвсем кратко време. Само шейсет секунди. В момента, в който червенокосият агент — името му беше Дилър, както някой го нарече, — отведе Белкнап до колата, трудната част приключи.
Следвайки командите на Белкнап от задната седалка, той просто запали двигателя и потегли, преди другите въоръжени мъже да се присъединят към тях. Близо до Мериленд авеню, когато колата спря на светофара, Белкнап се протегна към шофьорската седалка и удари с плоската страна на пистолета мъжа в слепоочието. Той изпадна в безсъзнание. После Белкнап се измъкна навън, затича се и спря до метростанцията на стотина метра по-нататък. Скоро другите щяха да пристигнат да го преследват, но преднината, която имаше, му бе достатъчна. Той знаеше как да изчезне. След като се качи на метрото, той стъпи на платформата между два вагона и, внимавайки да не падне, съблече куртката и я хвърли на релсите. После с помощта на остро джобно ножче разряза камуфлажните панталони.
Мъжът, който влезе в метрото, изглеждаше като редовен член на Националната гвардия, обичайна гледка на места с много хора. Мъжът, който влезе в следващия вагон, носеше синя тениска и анцуг като човек, който тича — още по-обичайна гледка.
След като влакът полетя с грохот по подземните си релси, Белкнап напипа листчето хартия, което бе скрил в джоба си.
Генезис. Можеш да бягаш — помисли си той. — Да видим дали можеш да се криеш.