Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (25)

Двадесет и трета глава

Никой не беше повече жаден за публичност от сенатор без трудов стаж. Затова и сенаторът Кенет Кахил, новак от Небраска, се вписваше идеално в схемата. По време на предизборната кампания той без съмнение се радваше на доста внимание в местните вестници; след избирането му обаче той и хората от партията му сякаш бяха забравени от всички. А тези, които се кандидатират за държавна служба, рядко се радват на тишина.

Номерът бе фасулски. Когато „Джон Майлс“ от агенция Асошиейтед прес позвъни в неговия офис, за да поиска интервю във връзка с „ключови разпоредби“, подкрепени от Кахил, в законопроекта за разпределение на разходите — половин милион долара за модернизиране на завода за пречистване на отпадни води в Литълтън и за подобрения в системата за отводняване в Джеферсън Каунти — сенаторът реагира точно както Белкнап предвиждаше. Хората от персонала му на практика предложиха да му изпратят кола.

Белкнап не избра случайно и местоработата си. Той знаеше, че репортерите на Асошиейтед прес бяха, общо взето, анонимни, като допълнителна предпазна мярка даде да се разбере, че не е репортер от Вашингтон, така че никой от персонала на сенатора не можеше да очаква да го познава. Асошиейтед прес имаше близо четири хиляди служители в двеста и петдесет бюра; да кажеш, че си от Асошиейтед прес, бе равносилно на това, да кажеш, че си от Ню Йорк. Дори самите репортери не се познаваха помежду си. Не че някой от офиса на Кахил щеше да тръгне да го разследва. За млад сенатор публичността беше като кислород, а на Кахил, предпоследен по старшинство в институцията, в която току-що бе избран, тя не му достигаше. „Майлс“ се уговори за среща в три часа.

Белкнап се появи във фоайето на сградата „Харт“ пет минути преди уреченото време. Около врата си носеше жълта връв със закачена на нея пластмасова карта с магнетизирана лента. Думата „преса“ бе изписана с удебелени главни букви над името Джон Майлс, местоработата му и националната принадлежност. Имаше и снимка с размери като за паспорт. Беше много добър фалшификат. Пазачът имаше дребни смачкани черти, присвити очи и въпреки кривогледия си и подозрителен поглед, изглеждаше толкова свиреп, колкото някое пале, по преценка на Белкнап от пръв поглед. Той накара посетителя да впише името си, в някакъв списък и му махна да влезе. Белкнап беше с очила с рогови рамки, сако и вратовръзка и носеше куфарче, което беше прекарано през метален детектор неотворено.

Около него се мотаеха най-различни хора, явно редовни посетители в Харт билдинг: лобисти от Кей стрийт, помощници и прислужници в Сената, репортери, пощаджии. Той взе асансьора до седмия етаж.

След като излезе от асансьорната кабина, се обади на прес-секретаря на сенатора от Небраска. Забавили го, друго интервю продължило по-дълго от очакваното; щял да бъде тук възможно най-скоро.

Белкнап зави наляво по дълъг коридор без прозорци и влезе в преддверието на впечатляващия апартамент на два етажа, принадлежащ на сенатора Кърк, човек със стажа и старшинството, които липсваха на сенатора от Небраска. Белкнап знаеше, че Кърк е в кабинета си; той бе излязъл от заседание на една от комисиите преди час, а след четирийсет и пет минути имаше друго заседание.

— Тук съм да се срещна със сенатор Кърк — каза той на блондинка с невзрачна външност, която седеше в преддверието. Облечена в тъмнозелено сако и блуза с висока яка, тя изглеждаше като стара мома и приличаше на директорка на начално училище — косата й бе боядисана в силен нюанс на меденожълто; нищо лъскаво, никакъв грим, но това не я правеше по-малко страшна.

— Страхувам се, че не пише нищо в графика на сенатора. Как казахте, че ви е името?

Той замълча за миг. Защо трябваше да бъде толкова сложно? Следвай плана — каза си той. — Хвърли заровете, иначе ще си вън от играта.

— Моето име — каза той, преглъщайки с мъка, е Тод Белкнап.

— Тод Белкнап — повтори тя. Името не й говореше нищо. — Страхувам се, че сенаторът е много зает, но ще се опитам да ви запиша среща за друг път, бих ви предложила да е…

— Налага се да му предадете нещо. Кажете му името ми. — Кажете му — надявам се, че разговорът ни е поверителен, — че съм старши служител в „Консулски операции“ и че съм тук да поговорим за Генезис.

Жената изглеждаше смутена. Дали този човек не беше някакъв религиозен фанатик, или да е от разузнавателните служби.

— Аз, разбира се, мога да му предам съобщението — каза тя колебливо.

Блондинката посочи към редица износени кафяви кожени столове до стената, от другата страна на вратата, изчака го да седне, преди да вдигне слушалката и да заговори с тих глас. Беше сигурен, че тя не говореше със сенатора, а с негов помощник. Стана така, както очакваше. Тя погледна зад себе си към затворената врата, която отделяше приемната от работните помещения на помощниците на сенатора.

След немалко от минута на прага на вътрешната врата се появи плешив тумбест мъж с изгризани нокти на ръцете. На бялото му лице бе цъфнала жизнерадостна нехайна усмивка; само лек тик издаваше напрежението, което той се опитваше да прикрие.

— Аз съм Филип Сътън представи се мъжът. — Шеф на персонала на сенатора. Какво можем да направим за вас?

Той говореше тихо.

— Знаете ли кой съм аз?

— Тод Белър, така ли беше? Или Белхорн — така ли сте се представили пред Джийн?

— Ще спестя и на двама ни малко време — гласът на оперативния агент беше спокоен, а не укорителен. — Вие току-що сте направили справка в компютъра в кабинета ви, иначе нямаше да разговаряте с мен. Обзалагам се, че сте бръкнали в базата данни на Държавния департамент. Какво открихте?

Още един тик премина през бузите му. Той не отговори веднага.

— Вие сте наясно, предполагам, че сенаторът се охранява от Сикрет сървис?

— Радвам се да го чуя.

— Поради естеството на разследването на комисията се получават различни заплахи. — Сътън вече не се усмихваше.

— Минах през металния детектор на влизане. Можете да ме обискирате, ако желаете.

В очите на Сътън проблясна възражение.

— Но не сте се регистрирали, че сте влезли в сградата — каза той грубо.

— Да не би да предпочитате да съм се регистрирал?

Очите на Сътън се задържаха върху неговите продължително.

— Не съм сигурен.

— Сенаторът ще ме приеме ли?

— Не мога да кажа.

— Имате предвид, че още не сте решили?

— Да — отговори пълният помощник, бледите му очи бяха нащрек. — Точно това имам предвид.

— Ако смятате, че нямаме какво да обсъждаме, само ми кажете. Няма да ме видите повече. Но ще направите грешка.

Още един дълъг миг отмина.

— Последвайте ме? Ще поговорим в кабинета ми. — С по-висок глас той добави: — Истината е, че много хора не разбират правилно възгледите на сенатора за политиката на селскостопански субсидии. Радвам се, че имам възможност да ги разясним.

 

 

Системата за разпознаване на лице беше инсталирана в сенатската сграда „Харт“, без да е известно официално. Системата все още се смяташе за експериментална, въпреки че досегашните тестове бяха потвърдили, че е деветдесет процента точна. Наблюдателните камери бяха свързани към локална и по-голяма компютърна мрежа с база данни. Всяка камера можеше бързо да идентифицира появата на обект, подобен на човешка глава, след което превключваше на максимална резолюция — способност да разчлени образа на съставни части. Ако лицето се озовеше най-малко под ъгъл трийсет и пет градуса към фокуса на камерата, образът автоматично се обработваше — обръщаше се и се увеличаваше, за да бъде сравнен с подобни на него. После транспонираният образ се преобразуваше в осемдесет и четири битов код — дигитален лицев профил, базиран на шестнайсет лицеви характеристики — и се сравняваше със стотици хиляди архивиращи файлове. Системата бе в състояние да сравнява по десет милиона лица на всеки десет секунди с дигитална стойност за всяко сравнение. Ако стойността беше достатъчно висока, се задействаше допълнително съпоставяне, като търсещата камера минаваше на максимална резолюция. При повторно потвърждаване на приликата операторите биваха уведомявани. Едва тогава се намесваха хората, за да погледнат образа, допълвайки математическия анализ със старомодната човешка преценка.

Точно това се случваше в момента; анализатори разглеждаха подадения от системата образ и го сравняваха с този от базата данни. Нямаше почти никакво съмнение. Компютърът не можеше да бъде подлъган с очила или промени в косата; той анализираше лицеви характеристики, които на практика не се променят: цефалични, назални и орбитални. Ъгълът на брадичката, разстоянието между очите — подобни биометрични данни не можеха да се променят с боя за коса или очила.

— Съвпада — каза оператор с голям корем, който прекарваше по-голямата част от деня в затъмнена стая в дъвчене на царевични пръчици с ритмично движение от ръката до устата, което понякога продължаваше без прекъсване с часове. Беше облечен в разкопчана хавайска риза и размъкнати панталони.

— Кликни върху онази червена кутия и готово.

— Тогава всички ще бъдат уведомени, така ли?

— Който трябва да бъде уведомен, ще бъде уведомен. Зависи от човека. Понякога е проблем за охраната във фоайето или за ченгетата. Понякога някой от ЦРУ или ФБР се интересува от, да речем, чужденец, и определено не иска мишената да бъде предупредена. Действат, както трябва да действат. Това не е наша работа.

— Просто да кликна върху червената кутия. — Той върна в пликчето царевичните пръчици, които държеше в ръката си, и се вторачи в екрана.

— Само кликни върху червената кутия. Много интересно, нали? Кликваш и те ще се погрижат за всичко.

 

 

Мъжът допи кафето си, след което стисна леко чашата с пръсти. Беше картонена чаша с надпис с ерзац гръцки букви: ЗА НАС Е УДОВОЛСТВИЕ ДА ВИ ОБСЛУЖВАМЕ. Смачка я на безформена топка и я пъхна между възглавниците на задната седалка. Той винаги оставаше наетите коли колкото може по-мръсни; понякога наръсваше пясък и пепел от цигара върху седалките. По този начин фирмата със сигурност ще изчисти внимателно с прахосмукачка, за да забърше и да останат минимални следи от него.

Наблюдаваше жената, която излизаше от хотела, наслаждавайки се на несъответствието: скъпо изглеждаща птица, която излиза от евтино гнездо. Беше без грим и бе избрала дрехи, които прикриваха фигурата й, а не я подчертаваха, но веднага се виждаше, че е хубава. Джъстин Колбърт се усмихна. Но това не беше по правилата. Човек не смесваше работата с удоволствията. Обикновено не.

Работата с тая жена бе свързана с висока степен на трудност. Не биваше да стават повече издънки. Не и този път.

Затова бяха извикали най-добрия. За това извикаха Джъстин Колбърт.

Свали стъклото откъм шофьорското място, размаха карта и викна:

— Госпожо. Извинете за безпокойството, но се опитвам да стигна до път 495 и… — безпомощно сви рамене.

Жената се огледа внимателно, но не можа да устои на безпомощния вид на Джъстин. Приближи се до колата.

— Вие сте на път 66 — каза тя. — Две пресечки на север.

— Накъде е север? — попита Джъстин.

Моментът бе подходящ. Никой не ги наблюдаваше. Китката му се отърка в ръката й.

— Оу — каза тя.

— Верижката на часовника ми, извинете.

Жената го погледна странно: отначало озадачено, а после с подозрение, но изведнъж се вцепени и загуби съзнание.

За мен е удоволствие да те обслужа — помисли си той, хилейки се вътрешно.

Колбърт вече бе излязъл от колата, когато тя се олюля, и я хвана под мишниците. Секунди по-късно я бе сложил вече в багажника на колата. Мушамата щеше да предпази постелката на багажника от всякакви мръсни телесни течности. Пет минути по-късно той беше на магистралата Балтимор-Вашингтон. Щеше да я провери след около час, но засега имаше достатъчно кислород да поддържа живота й по време на пътуването.

Андреа Банкрофт беше по-ценна жива, отколкото мъртва. Поне засега.