Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (23)

Двадесет и първа глава

Мили Боже! Да не би появата на Джаред Райнхарт да беше номер да отвлекат вниманието му, докато организират отвличането? Ужасът на Белкнап се превърна в ярост — ярост преди всичко към себе си. Той беше позволил това да й се случи. Но неговата силна болка, както и чувството му за вина бяха лукс, който той не можеше да си позволи — който тя не можеше да си позволи.

Мисли, по дяволите! Трябваше да измисли нещо.

Отвличането беше отскоро, което означаваше, че всеки миг може да е от значение. Беше елементарна математика: колкото повече време минаваше, толкова по-малки ставаха шансовете за спасяване.

Остров Кипър беше прокълнат от десетилетия, разкъсван от вражда и конфликти, корупция и интриги. Но все пак беше само един остров. Смътно усещаше, че този факт бе най-същественият. Похитителите на Андреа щяха да се опитат на първо място да я измъкнат от острова. Ларнака не беше най-оживеното пристанище на Кипър, но тук се намираше най-оживеното летище на острова. Ти какво би направил? Белкнап притисна глава с твърдите си като стомана пръсти, пришпорвайки мозъка си да мисли като похитителите. Скоростта бе императивът. В главата му се зароди идея, която все повече се превръщаше в убеждение: те са я набутали в самолет. Дишаше дълбоко, вкарвайки въздуха през ноздрите си. През застоялите миризми на мухъл и цигарен дим все още се усещаше уханието на цитруса и бергамота на парфюма й. Тя е била в стаята съвсем скоро. Все още беше на острова. Трябваше да направи най-доброто предположение и да действа упорито и бързо.

Примигна и изведнъж се досети. Ванът без прозорци на „Скай кафе“. Не беше на мястото си. Доставките от храна и други стоки за летището винаги се правеха рано сутрин, преди началото на полетите по редовния график. А ванът пътуваше по магистралата за летището в следобедните часове. Беше необичайно, колкото е необичайно човек на „Федекс“ да доставя храни по това време на деня. Спомни си как го полазиха тръпки, когато подсъзнанието му долови нещо нередно. И той осъзна.

Андреа е била в този ван.

Международното летище на Ларнака се намираше на няколко километра на запад от хотела. Трябваше да стигне дотам възможно най-бързо. Няколко секунди можеха да се окажат фатални. Нямаше какво да губи.

Втурна се надолу по стълбите, прескачайки по три-четири стъпала наведнъж и мина на бегом през празното фоайе. Мъжът в инвалидната количка беше изчезнал, както очакваше. Качи се в ланд роувъра и включи двигателя още преди да затвори вратата. Гумите на колата изпищяха, докато завиваше към шосето за летището и, без да го е грижа за ограничението на скоростта до осемдесет километра, се запромъква покрай автомобилите, движещи се по-бавно. Летището на Ларнака бе известно с равното съотношение между частните самолети и официалните превозвачи, които обслужваше, което бе най-високото от всяко друго международно летище по света. Този факт подсказваше на Белкнап онова, което му бе необходимо да знае. Профучавайки покрай инсталация за извличане на морска сол, сините резервоари и белите тръби на индустриален дестилатор, той влезе през изхода от рампата, а минута по-късно заобиколи централната сграда и диспечерската кула, висока правоъгълна сграда от тъмни стъкла и сиво-кафяв камък. „ЛЕТИЩЕ ЛАРНАКА“ бе изписано със сини букви в блок шрифт. То обслужваше трийсет международни авиокомпании и трийсет чартърни въздушни линии, но Белкнап не се интересуваше от никоя от тях. Той трябваше да мине през главните сгради, за да стигне на четвърти терминал. Спря пред по-малката постройка, гумите изскърцаха и влезе вътре на бегом. Подовете бяха от свръхгланцирани мраморни плочки в бежово и червеникаво, каучуковите подметки на мокасините му не се пързаляха и той продължи да тича покрай обичайните безмитни магазини. Думите „дюти“ и „фрий“ бяха разделени с пирамидалния знак на летището; бутилки вино блестяха на снежнобялата флуоресцентна светлина. Той хукна покрай колони, покрити с малки сини квадратни плочки. Терминалът представляваше лабиринт от изходи и пунктове за проверка и чекиране на багажа, и отпуснати охранители, които го изгледаха с безразличие като пътник, изпускащ полета. Погледна през голямата стъклена стена на чакалнята към пистата и забеляза самолет „Гълфстрийм G550“. Очевидно частен самолет, който може да прелита на големи разстояния. На опашката бе изобразено логото на компанията „Ставрос Маритайм“, което не можеше да се сбърка — три пресичащи се кръга около звезда, тюркоазено на жълт фон. Двигателите вече работеха, самолетът се подготвяше да потегли по пистата и да излети.

Андреа беше вътре. Беше напълно сигурен.

Обърна се, стрелна се покрай една от колоните със сини плочки и налетя на един от униформените охранители.

— Съжалявам — каза Белкнап, правейки енергично жестове на извинение.

Охранителят се ядоса, но също така бе наясно, че е рисковано да се разправя с тоя сорт ВИП-ове, които се мотаеха из терминала. Намери утеха в родния си език, псувайки американеца на гръцки. Не забеляза, че му бе изчезнало уоки-токито, което висеше на колана му от изкуствена кожа.

Задъхвайки се, Белкнап се приближи до телефонен апарат срещу един от пунктовете за чекиране. Набра телефона на летището и поиска да го свържат с авиодиспечерите. Заговори с тих, гърлен глас на мъжа, с когато най-после го свързаха.

— В самолета на пистата на четвърти терминал има бомба. Мощен експлозив. Зареден в алтиметъра. Очаквайте още позвънявания — каза той и остави слушалката.

После се обади още два пъти в представителството на американската служба за борба с наркотиците ДЕА в Никозия, столицата на страната, която бе последната разделена столица в света. Внимателно подбирайки някои кодови думи и професионални съкращения, той отправи недвусмислено послание. В самолета „Гълфстрийм“, който щеше да излети от Ларнака всеки момент, има голяма пратка турски хероин, пратка, предназначена за Съединените щати.

Белкнап не беше сигурен кой ще реагира по-бързо — Службата за въздушен контрол или ДЕА, но и двете служби щяха да наредят самолетът да остане на земята. Погледна си часовника. Макар че офисите на ДЕА бяха в столицата, той знаеше, че те разполагат с малка група на международното летище в Ларнака. Колко ли време им бе необходимо да се мобилизират? Извади носна кърпа и внимателно избърса телефонната слушалка.

Погледна към самолета „Гълфстрийм“ — струята горещ въздух от двигателите, която се забелязваше само по деформациите, които причиняваше, изчезваше постепенно. На пилота бе наредено да изключи двигателите. Минаха две минути. Три минути. Бързодвижещ се ван със сгъваема рампа на покрива спря до джета. Към него почти веднага се присъедини още един. После спря камион с платнище, пълен с кипърски военни полицаи. Към тях се присъединиха други служители, чиито униформи подсказаха на Белкнап, че са агенти на ДЕА. Кипърските власти бяха обещали пълно сътрудничество на САЩ по въпросите на борбата с наркотрафика, а като отплата получаваха американска военна и финансова помощ, както и помощ в областта на сигурността. Кипър поне привидно трябваше да спазва поетия ангажимент.

Белкнап се затича към метална врата, която водеше към пистата, размахвайки пластична карта за самоличност към пазача.

— ДЕА — измърмори той и посочи с палеца към суматохата отвън, след което отвори металната врата и се насочи към групата служители, наобиколили самолета „Гълфстрийм“. Това бе последното място, където натрапник като него трябваше да си показва лицето, но той знаеше от опит, че при струпване на служители от различни служби проникването бе най-лесно. Беше същото, като да се появиш неканен на сватба; всеки щеше да си помисли, че си от другото семейство. Освен това никой не подозираше, че на сборище на вълци може да се появи овца: присъствието на множеството въоръжени и униформени служители от правораздавателните органи само по себе си бе гаранция, че никой външен човек няма да посмее да припари при тях.

Белкнап заговори един от агентите на ДЕА.

— Бауърс, от Държавния — каза той, което означаваше, че е от Държавния департамент на САЩ или американски агент, който работи под прикритие, предоставено му от ведомството.

Нямаше никакво значение кое от двете предположи мъжът, когото заговори, облечен в риза с цвят каки и кръгла апликация на гърба, в чийто горен край пишеше МИНИСТЕРСТВО НА ПРАВОСЪДИЕТО, САЩ, а отдолу се четеше ДЕА. Имаше и стилизирана интерпретация на летящ орел на синьо небе над ивица зелена земя. Мъжът носеше значка, която го идентифицираше като специален агент.

— Знаете ли, че птицата е на Никос Ставрос? — попита Белкнап.

Американецът вдигна рамене и посочи с глава към друг американец, явно негов началник.

— Бауърс — повтори Белкнап. — От Държавния. Получихме сигнал по същото време като вас. Двайсет-три-пет — това бе бюрократичното обозначение за спешна акция. — Тук съм само за да наблюдавам.

— Макгий. Кипърците нахлуха преди минута. — Американецът имаше зализана руса коса, малки щръкнали уши и червенина на челото, бузите и носа — характерни за човек, който стои много навън и изгаря от слънцето. — Получили са съобщение за експлозиви в алтиметъра.

Дочу се кучешки лай откъм кабината. Вратата беше отворена и от нея се спускаше сгъваема стълба.

— Казаха ни, че имало пратка с хероин. — Белкнап изглеждаше отегчен, неприветлив. Той знаеше, че нищо не предизвиква повече подозрителност от демонстрацията на приятелство и прекалено любезното държане. Вътрешните служители винаги се издаваха със своята сърдечност.

— Най-вероятно става дума за няколко кила фъшкии — каза русият американец с полупровлачения говор на западните щати. Но ще разберем, нали така? — добави той и му хвърли изпитателен поглед.

— Вие ще разберете — отвърна Белкнап. — Нямам намерение да вися тук целия следобед. Имате ли информация за регистрацията на самолета?

Мъжът забави отговора си малко по-дълго от нормалното.

— Очакваме я.

— Очаквате я? — Белкнап го изгледа в очите. — Ако аз исках да излъжа, нямаше да говоря глупости.

Агентът от ДЕА се засмя.

— Е, не е голяма тайна, нали?

— Това, което ме интересува, е, дали сте потвърдили, че е на Ставрос. Ами пилотът?

— Пилотът е служител на Ставрос също — отговори мъжът от ДЕА, кимайки. — Ето го и него.

Придружаван от двама въоръжени кипърци, пилотът слизаше по алуминиевата стълба и протестираше на висок глас.

Белкнап извади уоки-токито и заговори на въздуха:

— Тук Бауърс. Потвърдено е, че пилотът е на служба при Ставрос. — Малко театър за американеца Макгий.

Русият служител на ДЕА поговори с кипърците и после се обърна към Белкнап.

— Няма дрога засега. Но има дрогирана пътничка.

Белкнап погледна натам и видя дребната фигура на жена в полусъзнание, която полупридружаваха, полувлачеха двама яки кипърски полицаи.

Беше Андреа.

Благодаря, Господи! Изглеждаше недокосната, без белези, само очите й се затваряха и краката й бяха омекнали. Всичко говореше за интоксикация от опиат. Състояние на омаломощеност, което обаче бързо се оправяше.

На пистата, близо до зеления военен автомобил, пилотът се правеше, че е учуден и че нищо не знае. Но Белкнап беше убеден, че действаше по заповед на Никос Ставрос.

Никос Ставрос, който на свой ред действаше по нечия друга заповед.

— Чудя се коя ли е тази? — каза Макгий, гледайки към унесената Андреа.

— Не знаете? Ние знаем. Американка от Кънектикът. Ние първи я подушихме. Пилотът е изцяло ваш.

— Не можете да ни заобиколите — измърмори Макгий, което бе равносилно на отстъпка.

Белкнап не му каза нищо, но отново заговори в уоки-токито:

— Прибирам момичето. Ще я върнем след малко на ДЕА — Никозия. — Той замълча, правейки се, че слуша. — Няма да отнеме дълго — каза той. — Нека да покажем на момчетата от ДЕА колко сме експедитивни. Може да се нуждае от лекар.

Възползвайки се от бъркотията, той се доближи до Андреа и я пое от кипърските полицаи, хвана я под мишниците, движенията му бяха груби и професионални на вид. Останалите служители на ДЕА щяха да оставят на Макгий да се оплаче, ако имаше причина за това, а кипърците бяха инструктирани да се подчиняват на американците.

— Ще ви звънна, след като попълня F-83 — каза Белкнап на Макгий. — Ако има несъответствие, компютърът веднага ще го установи.

Той говореше с тон, който не издаваше напрежението му, факта, че той бе поел по-голямата част от тежестта й. Минути по-късно той я завлече до един от електрокарите, с които докараха някои от военните полицаи до самолета. Шофьорът, кипърец с груби черти, явно бе свикнал да приема заповеди; Белкнап седна на задната седалка до Андреа и даде на шофьора инструкции с кратки, прости изречения.

Шофьорът се обърна и погледна Белкнап. Ако търсеше позволение в каменисто му изражение, очевидно го намери. Електрокарът потегли.

Белкнап провери пулса й, беше бавен. Дишаше повърхностно, но нормално. Беше упоена; не отровена.

Насочи шофьора към своя черен ланд роувър и го помоли да му помогне да я пренесат на задната седалка. После освободи мъжа, като отдаде чест.

След като остана насаме с нея, Белкнап прегледа свитите й зеници. Тя издаде някакви звуци, тихи, неясни, нещо средно между мърморене и хленчене. Допълнителни симптоми за интоксикация с опиат. Потегли бързо и нае стая в първия мотел, който видя — грозна едноетажна постройка от бетон, боядисана в цвят на горчица, имитираща американските крайпътни мотели. Пренесе я вътре и отново измери пулса й. Никакъв признак на възстановяване. Никакъв признак, че излиза от унеса си.

Сложи я да легне върху тясното легло и опипа с пръсти памучната трикотажна блуза. Подозренията му се потвърдиха. Под лявата й гърда напипа система дурагесик — квадратна лепенка, напоена с опиоидния препарат фентанил за трансдермална употреба. Беше силен синтетичен опиат, а системата — предназначена за пациенти с рак и други заболявания с хронична болка — осигуряваше постоянен приток в кръвта й, по петдесет микрограма на час. Равнището на упоеност му подсказваше, че трябва да има още лепенки, тайно потискащи съзнанието й. Продължи да търси, леко притеснен от свободата, с която се налагаше ръцете му да опипват тялото й. Намери втора лепенка, прикрепена към вътрешната страна на бедрото, и също я махна. Дали имаше още?

Налагаше се да провери. Съблече всичките й дрехи, включително бельото, и огледа внимателно голото й тяло.

На дясното й бедро забеляза малко тъмно петно кръвоизлив под кожата. След като го разгледа отблизо, видя миниатюрна рана от убождане с дебела игла. Дали не е била упоена първо с инжектиране на бързодействащ седатив още в стаята, от която беше отвлечена? Ако беше така, тя явно се е съпротивлявала: не беше нормално инжектирано място. Не си се дала лесно, нали? — помисли си Белкнап с възхищение.

Продължи да я оглежда. Още две трансдермални лепенки бяха прикрепени към свивките на задните й части. Системите дурагесик щяха да я държат в безсъзнание, без да и причинят смърт.

Кой й бе сторил това?

И след отстраняването на лепенките остатъците от фентанил щяха да продължат да се резорбират чрез епидермиса. Напълни ваната и я пъхна вътре, после енергично насапуниса местата, където се намираха лепенките. Действието бе едновременно интимно и клинично. Използването на дурагесик за продължително упояване на заложници не беше новост. Но се ужасяваше, като се опитваше да си представи какво можеха да направят с нея. Сети се за мъжа, когото Генезис поддържал жив две години, докато той бил напълно обездвижен в метална кутия. Въображение а ла Алън По го нарече Рут Робинс.

Белкнап потрепери.

След един час Андреа започна да се съвзема. Говорът й постепенно започна да се разбира. С кратки изречения тя обясни, че почти не си спомня какво се е случило след пристигането й. Той не се учуди. Силните опиати можеха да причинят ретроградна амнезия, изтривайки от паметта събитията, които са се случили съвсем наскоро. Засега единственото, от което се нуждаеше, бе сън. Тялото й го желаеше, за да се освободи от опиата.

Вдигането под тревога на официалните служби щеше да държи противниците му засега в отбрана, знаеше Белкнап. Така че за момента тя бе в безопасност.

Но не и Никос Ставрос. Остави я да спи спокойно на тясното легло, после се метна на ланд роувъра и подкара обратно към къщата на Ставрос. Криволичещият път бе същият, както си го спомняше, но остана озадачен, че външната порта бе отворена.

Близо до огромната къща, чийто покрив блестеше на слънцето, забеляза три полицейски коли. Прислужникът, с когото се запозна при предишното си идване, Каюс, изглеждаше блед. Разпозна мъжа от летището, Макгий, който разговаряше с местни хора.

Спря черния ланд роувър и след като кимна към агента на ДЕА, влезе в къщата.

Там в библиотеката бяха надупчените от куршуми останки на Никос Ставрос. Тялото му изглеждаше дори по-дребно, отколкото приживе, крайниците му — още по-тънки. Около него имаше локва кръв. Очите му бяха отворени и гледаха безжизнено.

Белкнап огледа помещението. Дървената ламперия на библиотеката беше надупчена от куршуми. Измъкна парче олово, забило се в дървен стол, определи на око тежестта и диаметъра му. Те не се използваха от военни; бяха куршуми с кухи върхове и частично медно покритие, предназначени за специални операции в САЩ, любимите и на Белкнап. Сякаш някой е възнамерявал да го замеси.

През отворен прозорец близо до предния коридор той чу Макгий да говори по мобилния телефон с началниците си. Съобщаваше им, общо взето, подробности — балистични и за местоположението. После Белкнап го чу да казва с тих глас.

— Той е тук — замълча за миг. — Не, видях снимката и ви казвам, че в момента е тук.

Докато Белкнап се връщаше към колата си, видя, че Макгий се обърна към него и му махна широко усмихнат и с приятелски поглед.

— Хей — каза Макгий. — Точно с теб исках да поговоря.

Гласът му бе сърдечен, любезен.

Белкнап се затича към колата и отпраши на пълна скорост.

В огледалото за обратно виждане забеляза объркването сред служителите, които остави зад себе си. Щяха да се обадят за заповеди — дали ще го преследват? Но докато се получеше одобрение, щеше да е твърде късно.

Сети се за уплашеното лице на Ставрос по време на посещението му по-рано през деня. Сякаш магнатът си мислеше, че самата смърт му бе дошла на гости.

Дали не е бил прав?