Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (21)

Деветнадесета глава

— Видял си ме да умирам, така ли? — Езикът като на гущер на Лъгнър облиза устните му, сякаш търсеше мухи. — Тогава ще е справедливо аз да те видя как умираш. Само че този път без театрални постановки. Знаеш ли, с възрастта ставам все по-голям реалист. По-възрастен, но по-мъдър. За разлика от теб, господин Белкнап. Когато се видяхме последния път, ти беше млад момък. Твърде голям за чукане, но не и прекалено стар да бъдеш изчукан.

Той се разсмя сухо, противно.

Белкнап напълни с мъка дробовете си с въздух. Той позна пистолета, който Лъгнър държеше. Черен, матиран, плочковидна част с прорези, съдържаща затвора и цевта: деветмилиметров „Щаер SPP“. По същество дълго около четирийсет сантиметра нападателно оръжие.

— През всичките тия години, които минаха — продължи Лъгнър, — страхувам се, че ти си загубил свежестта на младостта и само си станал по-груб. По-як и по-груб. — Той пристъпи по-близо до него. — Порите на лицето ти, вените под кожата ти, чертите ти — всичко постепенно загрубява. Всяка година ставаш по-малко дух и повече месо. По-малко душа и повече тяло.

— Аз не… Аз не разбирам.

— Няма много за показване след четири милиарда години еволюция, а? — Ричард Лъгнър погледна въоръжената си охрана. — Господа, забележете смирението в очите му. — Той се обърна към Белкнап. — Ти си като животно в капан. Отначало животното — пор или лисица, невестулка или нещо друго — се бори неистово. То сграбчва с нокти металната клетка, блъска се в нея, гърчи се, вие и се мята. Минава един ден, а ловецът, който е заложил капана, не се появява. Животното се мята, после се сърди. Мята се и се сърди. Минава още един ден и още един. Животното отслабва от липса на вода. Сгушва се на дъното на клетката. Чака смъртта. Пристига ловецът. Животното обаче е загубило всякаква надежда. Дори ловецът да го пусне на свобода, животното е осъдило себе си на смърт. То е приело поражението. Няма връщане назад.

— Да не си дошъл да ме пуснеш на свобода?

Лицето на Лъгнър се разтегна в садистична усмивка.

— Дойдох да освободя твоя дух. Смъртта е съдбата на човека. Аз съм този, който ще ти помогне да постигнеш съдбата си по ускорената процедура. Никой не може да ти помогне. Твоите собствени работодатели, както разбрах, са те отписали. Бившите ти колеги знаят, че носиш само беди. Към кого мислиш, че можеш да се обърнеш — към някакъв си сенатор от Средния запад? По-скоро към Сатаната. — Груб смях. — Време е да зарежеш детинщините и да посрещнеш ликвидирането си с достойнство. — Той се обърна към охранителя, който говореше английски. — На този господин ще бъде разрешено да напусне сградата.

Охранителят повдигна вежди.

— В торба за трупове. — Устата като цепка на Лъгнър се разтегна широко.

— Всъщност можеш да донесеш повече от една торба — каза Белкнап със спокоен глас.

— Ще се радваме да ти предоставим двойна торба, ако пожелаеш.

Белкнап се насили да се разсмее, висок, безгрижен смях.

— Радвам се, че си схванал мъдрите ми приказки.

— Ако се мислиш за умен, си прав наполовина — изсумтя Белкнап. — Аз не бих ви избрал за компания в последното си пътуване. Но предполагам, че това не е нещо, което може да се избира. Няма да изляза от това място жив. Това е вярно. Но забравих да спомена за една малка подробност: никой тук няма да излезе от сградата жив. Да, триацетон трипероксидът е чудно нещо. — Широка усмивка, на която можеха да завидят и хористите на Калвин Гарт.

— Колко скучни са лъжите ти — каза Лъгнър и направи гримаса с устата си. — Колко неизобретателни.

— Ще видиш. Поставил съм из целия офис експлозиви триацетон. С часовников механизъм. Надявах се, че отдавна щях да съм си тръгнал. Но вие ме задържахте. И сега съдбата ще изиграе последната си карта. — Погледна си часовника. — Донякъде съм спокоен. Знам, че ще бъда убит. Но и ти ще загинеш. Което означава, че мога да умра с известно задоволство. След като ще отнема живота на човек като теб, не съм живял напразно.

— Обижда ме не това, че лъжеш, а че лъжеш зле. Постарай се малко бе, човек.

— Иска ти се да мислиш, че лъжа, защото гордостта не ти позволява да признаеш, че влезе в капан. — Гласът на Белкнап бе екзалтиран почти до краен предел. — Ха! Можеш ли да си представиш дори за миг, че ще задействам аларма, без да знам? За аматьор ли ме вземаш, сипаничаво лайно?

— Не можеш да заблудиш никого — повтори Лъгнър безчувствено.

— Онова, което явно не разбираш, е следното: Не ми пука! — Белкнап говореше с приповдигнат тон на осъден на смърт. — Не се опитвам да те убеждавам в нищо. Само те информирам. В името на старото време. Така че разбираш каква е сделката. Когато умреш, искам да знаеш защо.

— Ами ако си тръгна сега? Ако ти наруша абсурдния сценарий?

Белкнап говореше бавно, отсечено, произнасяйки съгласните звуци внимателно.

Асансьорът вече трябва да се е върнал във фоайето. Шейсет секунди, докато стигнеш до него, още трийсет секунди най-малко, докато дойде дотук — съжалявам. Не разполагаш с достатъчно време, особено с твоето куцане. Охранителите — те са в повече. Допълнителен бонус. Защото наистина това е между теб и мен. Но не мисля, че английският им е много добър. Така че не е нужно да се безпокоиш за тях. А и ако са наистина предани, сигурно с готовност ще загинат заедно със своя бос. Като хиндуистките съпруги, които се хвърлят на погребалната клада при мъжете си. Само че този път говорим за триацетон трипероксид, нектар за бога на гръмотевиците. Можеш ли да го подушиш? Мирише малко на ацетон. Усещаш го, нали? — Той се доближи с няколко стъпки до Лъгнър. — Хайде да преброим на глас секундите, които ни остават, искаш ли?

Погледът на Лъгнър само стана по-остър, докато Белкнап говореше. Той обаче забеляза, че русият охранител вляво от него беше пребледнял. Белкнап му махна леко с ръка за довиждане и изведнъж младежът хукна да бяга. Вторият охранител понечи да го последва. Със светкавично движение Лъгнър го застреля в лицето. Пистолетът „Щаер“ изгърмя силно, но не последва ехо в затвореното офис пространство, което бе странно. Останалите охранители погледнаха Лъгнър слисани.

Сега! Докато един от тях зяпаше вторачено изцапаното с кръв лице на убития, Белкнап замахна с ръка и грабна пистолета от ръката му. Стреля два пъти, ликвидирайки най-едрия охранител и другия рус телохранител. Лъгнър се извърна към него с насочено оръжие, но Белкнап се хвърли зад един от тежките метални шкафове с документи. Един куршум проби металния панел и със забавено от хартията движение остави издутина в противоположния край. Забеляза малката ролетка на пода. Тъкмо ще можеш да си вземеш мерки за ковчег.

Мисли! Мъжът с изпъкналите вени и жили като въжета по ръцете и обръсната глава сигурно в момента се мъчеше да измъкне оръжието си — трябваше да е паднал върху едрия охранител. Опитай се да си го представиш! Белкнап измъкна ръката си иззад шкафа и натисна спусъка два пъти бързо. Изстрелите изглеждаха напосоки, но той се ръководеше от визуалния си спомен за положението на трупа, върху който, както предполагаше, бе паднал мъжът с обръснатата глава. Ужасен вик на агония му подсказа, че поне един от куршумите е поразил целта. Мъжът се задъхваше като ранено животно. Свирещ звук говореше, че плевралната кухина се пълнеше с въздух през дупката от куршума, причинявайки колапс на белите дробове.

Оставаше Лъгнър. Той бе по-хитър от всички тях. Белкнап се опита да въведе в ред мислите си. Какво да направя? Лъгнър нямаше да рискува да бъде свръхагресивен; вместо това щеше да възприеме отбранителна позиция, вероятно като залегне на пода, превръщайки се в трудна мишена. Целта му щеше да е да излезе от стаята и да заключи вратата, така че — ако приказките за експлозивите се окажат блъф — щеше да се разпорежда с противника си както пожелае. Щеше да започне да лази тихичко към вратата, а може би вече бе долазил до нея. Със сигурност щеше да се опита да заблуди своя враг. Секундите се точеха като часове. Белкнап дочу шум вляво от себе си и бе готов импулсивно да се обърне натам и да стреля. Но не беше шум от човек. Най-вероятно Лъгнър беше свил на топка парче хартия и я бе хвърлил, надявайки се да му отвлече вниманието, докато той…

Белкнап се изправи рязко и без да гледа, още по-малко да се прицели, стреля към вратата — насочвайки огъня ниско, сякаш срещу бягаща котка. Отново се скри зад металния шкаф, припомняйки си какво видя. Беше прав: Лъгнър беше точно там, където очакваше. Но дали го удари? Не се чу нито вик на болка, нито пъшкане.

След няколко секунди тишина Лъгнър заговори със спокоен, добре контролиран глас.

— Ти си глупав комарджия. Никой не може да изиграе казиното.

Беше гласът на човек, който контролира напълно ситуацията. И все пак защо ще се издава? Лъгнър беше лъжец от класа. Изведнъж Белкнап осъзна за какво става дума. Гласът на Лъгнър беше прекалено контролиран, прекалено уверен. Беше ранен, вероятно смъртоносно. Опитваше се чисто и просто да примами Белкнап да се покаже. Дочу как Лъгнър направи една стъпка. После още една. Стъпките бяха бавни и тежки, стъпки на умиращ човек. Умиращ човек с внимателно насочен пистолет.

Белкнап закачи черната си плетена шапка върху част от лентата на металната ролетка и я вдигна над шкафа. Беше стар номер, шапка или шлем, закачен на пръчка, за да привлекат снайперисткия огън.

Лъгнър беше прекалено умен да се хване — факт, на който Белкнап и разчиташе. Той щеше да прицели оптичния мерник на пистолета си наляво, очаквайки бързо претъркулване. Белкнап отскочи като пружина и се появи на една или две стъпки от импровизираната примамка. Лъгнър, както предвиждаше, бе насочил пистолета си ниско и вляво. Докато Белкнап натискаше спусъка на пистолета „Вектор SR-1“, забеляза изражението, което премина по садистичната, намусена физиономия на Лъгнър. Изражение, излъчващо нещо, което агентът изменник често бе предизвиквал, но рядко бе преживявал: ужас.

— Аз съм казиното — каза Белкнап.

— Проклет да си…

Първият куршум удари Лъгнър в гърлото, взривявайки ларингса му и прекъсвайки последните му думи. Той проникна лесно в плътта, а после през бронираната метална врата зад него, докато ударната вълна превръщаше на пихтия плътта наоколо. Горната част на тялото му се обля в алена кръв, изпъквайки силно на фона на боядисаната в бяло врата. Вторият куршум, насочен малко по-нагоре, го улучи в лицето, точно под носа, отваряйки трета ноздра през плът и кости и изпращайки невидими вълни от хидравличен натиск в района на удара, втечнявайки тъканта на костния мозък и малкия мозък. „Хидростатичен шок“ бе техническият термин, а отражението му върху централната нервна система бе мигновено и необратимо.

 

 

Десет минути по-късно Белкнап бързаше надолу по тротоара в естонската нощ. Беше пристигнал в Талин да намали неяснотите и неизвестните. Вместо това те само се увеличиха.

Никос Ставрос. Каква роля играеше във всичко това?

Ричард Лъгнър с прякор Лейнам. Беше ли той Генезис? Или само още една негова маша? Какво всъщност се бе случило в онзи фатален ден през 1987 г., когато Белкнап и Райнхарт се срещнаха в апартамента на Лъгнър на „Карл-Маркс алее“?

Имаше само едно сигурно нещо — онова, което се случи тогава в Източен Берлин, не е било, както изглеждаше. Дали инсценировката бе дело на самия Лъгнър?

Белкнап преглътна с мъка. Дали и Джаред Райнхарт бе измамен като него? Или Джаред — мисълта го парна като киселина — бе част от измамата? Всичко, което Джаред направи тогава, изглеждаше толкова лесно — внезапната му поява в критичния момент. За да спаси живота на Белкнап? Или да помогне на Лъгнър да избяга, разигравайки театър, който щеше да гарантира, че издирването му е приключило завинаги?

Зави му се свят и имаше чувството, че тротоарът потъва.

Най-добрият му приятел. Съюзникът, на когото имаше най-голямо доверие.

Джаред Райнхарт.

Белкнап се опита да си внуши, че очите му са влажни от пронизващия вятър. Искаше да мисли за нещо друго, а не за това, за което се налагаше да мисли.

Дали е имало и други операции, при които Джаред го е измамил? На още колко лъжи е станал Белкнап жертва и защо?

Или и двамата бяха жертви?

Джаред Райнхарт. Полукс за своя Кастор. Скалата. Единственият човек, на когото винаги можеше да разчита. Единственият човек, който никога не го бе разочарован. Той почти си представяше Джаред като от плът и кръв. Неговата сдържана топлота, проницателната му интелигентност, неустоимата комбинация от непредубеденост, решителност, непоклатимо равновесие. Партньор в добри и лоши времена. Брат по оръжие. Защитник.

Образите нахлуха в Белкнап като кадри на анимационен филм. Стрелбата в стаята на „Карл-Маркс алее“, престрелката в покрайнините на Кали. — Те бяха измежду дузина подобни събития, при които навременната намеса на Джаред се бе оказала решаваща. Бъди разумен, заповяда си той.

Райнхарт беше герой, спасител, приятел.

Или беше лъжец, манипулатор, конспиратор в някаква схема, стигаща толкова далече и толкова престъпна, че излизаше извън всяко въображение.

Кое бе по-вероятно от двете? Бъди разумен.

После си спомни какъв съвет даде на Андреа Банкрофт. Истината невинаги е разумна.

Изпитваше желание да падне на колене, да повърне, да закрие уши с ръцете си, да крещи до Бога. Това беше лукс, който не можеше да си позволи. Вместо това, докато се връщаше в къщата край езерото на грузинеца, си наложи да се изправи пред фактите, да си зададе въпросите, които го вълнуваха. Все едно, че поглъщаше стъкло.

Кой в действителност е Джаред Райнхарт?