Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (2)

Пролог

Източен Берлин, 1987 г.

Още не валеше, но оловното небе щеше да се разтвори всеки момент. Самият въздух сякаш тръпнеше в очакване, изпълнен с предчувствия. Младият мъж прекоси „Унтер ден Линден“ и стигна до площада „Маркс и Енгелс“, където гигантски бронзови статуи на германските бащи на социализма гледаха втренчено към центъра на града с напрегнати и съсредоточени невиждащи очи. Зад тях каменни фризове изобразяваха жизнерадостния живот на човека при комунизма. Все още нито капка дъжд. Но съвсем скоро облаците щяха да се разтворят. Беше исторически неизбежно — помисли си мъжът, припомняйки си язвително социалистическия жаргон. Беше ловец, преследващ плячката си, и се намираше до нея по-близо от всякога. Затова бе още по-важно да прикрие напрежението, което се надигаше вътре в него.

Изглеждаше като милиони други в този самообявил се работнически рай. Дрехите му бяха купени от огромния универсален магазин „Центрум Варенхаус“ на Александерплац, защото никъде другаде не произвеждаха такива боклуци. Но много повече от облеклото му вършеше работа видът на раболепен източноберлинчанин. Особено вървежът, отпуснатата, покорна и бавна походка. Нищо у него не подсказваше, че е пристигнал от Запад само преди двайсет и четири часа, и само допреди няколко минути той беше сигурен, че не е привлякъл ничие внимание.

Спазъм от нахлулия адреналин изпъна кожата му. Стори му се, че разпозна зад себе си стъпките, които чу, докато се шляеше по „Карл Либкнехт щрасе“. Стилът изглеждаше познат.

Всички стъпки са еднакви и все пак всички са различни: в зависимост от теглото и походката, от подметките. Стъпките са солфежът награда, казваше един от инструкторите на Белкнап: толкова обичайни, че да минат незабелязано, и все пак за тренираното ухо различни като различни гласове. Наистина ли Белкнап ги разпозна?

Не можеше да си позволи да бъде следен. Дано да е сбъркал. Или по-добре да е прав.

Млад служител от ултрасекретния отдел на Държавния департамент на САЩ, известен под името „Консулски операции“, Тод Белкнап вече си бе създал репутацията на човек, който открива хора, които се стремят да не бъдат намерени. Като повечето следотърсачи той работеше най-добре сам. Ако задачата бе да се постави някой под наблюдение, най-доброто средство бе екипът — колкото по-голям, толкова по-добре. Но човек, който е изчезнал, не може да се постави под обикновено наблюдение. В случай като този всички ресурси на организацията се включваха в преследването: беше в реда на нещата. Все пак опитните шпиони в „Консулски операции“ знаеха отдавна от опит, че понякога има предимства, ако бъде пуснат само един способен оперативен агент, ако му позволят да се движи самостоятелно, необременен от скъпоструващ антураж. Свободен да следва въображението си. Свободен да следва своя нюх.

Нюх, който, ако всичко бе наред, можеше да го заведе До плячката му, американския агент изменник Ричард Лъгнър. След като се подлъга по десетки фалшиви следи, Белкнап сега бе сигурен, че е надушил вярната диря.

Но дали някой не бе надушил него? Дали преследвачът не бе преследван?

Да се обърне изведнъж, би било, подозрително. Затова той спря и се прозя, обърна се, сякаш търсеше гигантските статуи, но готов да огледа всеки в полезрението си. Не видя никого. Седнал Маркс от бронз и изправен Енгелс: внушителни, гледащи застрашително над зеленясали метални бради и мустаци. Два реда липи. Площ със зле поддържана трева. Отсреща тежката продълговата стъклена кутия с бакърен цвят на Палас дер републик. Сграда, приличаща на ковчег, сякаш построена, за да послужи като гробница на човешкия дух. Но площадът изглеждаше пуст.

Нямаше нищо успокоително обаче — и все пак сигурен пи бе, че е чул нещо? Знаеше, че напрежението играе номера мозъка, за да му се привиждат таласъми и призраци. Трябваше да потисне безпокойството: агент, който се самонавива, може да направи грешна преценка, да пропусне реалните заплахи, ангажирайки съзнанието си с въображаеми.

Импулсивно Белкнап тръгна към злокобния бледо осветен Палас дер републик, флагманската сграда на режима. В нея се помещаваше не само парламентът на ГДР, но имаше концертни зали, ресторанти и множество чиновнически кабинети, където се обработваха безчет бюрократични формуляри. Това бе последното място, където някой би се осмелил да го последва, последното място, където чужденец би се осмелил да се покаже — и първото място, за което Белкнап си помисли, за да се увери, че е сам, както се надяваше. Беше решение по внушение или грешка на новак? Скоро щеше да разбере кое от двете. Наложи си да придаде на физиономията си изражение на отегчение, докато минаваше покрай пазачите с гранитни лица на входа, които погледнаха безразличие измачкания му паспорт, а после през въртящата се преграда, през дългото входно антре, смърдящо на дезинфектант, под таблото с нескончаемия списък на кабинетите и стаите, закачено като разписание на полетите в летище. Не спираш, не се оглеждаш; държиш се така, сякаш знаеш какво правиш, и никой няма да се усъмни. За какъв можеше да мине Белкнап? За дребен чиновник, който се завръща от късен обяд? Гражданин, който се нуждае от документи за новата си кола? Зави зад ъгъла, после зад друг ъгъл и стигна до входовете на сградата откъм Александерплац.

Докато се отдалечаваше от Палас, разучаваше отраженията върху стъклените стени на сградата. Висок тип с обувки на работник и канчета за храна в ръка. Едрогърдеста фрау с подпухнали като от махмурлук очи. Двама чиновници в сиви костюми с еднакви изражения на лицата. Никой, когото да познава; никой, който да предизвиква и най-малко усещане за тревога.

Белкнап продължи към огромната пешеходна зона в сталинистки неокласически стил, известна като „Карл Маркс алее“. Свръхшироките улици бяха опасани от двете страни с осеметажни сгради — безкрайни редици от бежови керамични плочи, високи прозорци, балюстради в римски стил, надвесени над магазините. На известни разстояния декоративни плочки, изобразяващи доволни трудещи се като онези, построили пешеходната зона преди три и половина десетилетия. Ако Белкнап си спомняше историята правилно, именно тези трудещи се бяха разбунтували срещу социалистическия строй през юни 1953 г. — бунт, смазан безмилостно от съветските танкове. Любимият на Сталин „сладникав“ архитектурен стил наистина загорча на онези, които бяха заставени да го изпълнят. Пешеходната зона беше една красива лъжа. А Ричард Лъгнър беше грозна лъжа. Той бе продал страната си, макар и не евтино. Умиращите тирани на Източна Европа, както бе доловил Лъгнър, никога не се бяха чувствали отчаяни както сега, а отчаянието им съвпадаше с неговата алчност. Американските тайни, които той доставяше, включващи имената на дълбоко внедрени американски агенти в техните служби от съветски стил, бяха неустоими; неговото предателство предоставяше рядка възможност. Той беше сключил отделни сделки с всяка от страните в Източния блок. След като получеха мостра от „стоката“ и докажеха нейната автентичност — самоличността поне на един американски агент, когото започваха да следят внимателно, преди да го арестуват, измъчват и екзекутират — Лъгнър вече можеше да каже цената.

Не всеки търговец остава в добри отношения със своите клиенти, но Лъгнър явно бе взел предпазни мерки: той създаваше у клиентите си впечатлението, че е запазил за себе си няколко коза, че не е изчерпал всичките си запаси от американски тайни. Докато имаше подобна възможност, такъв човек трябваше да се котка. Логично бе да получи квартира от запазените за служителите на Щази и за номенклатурата на ГДР, които живееха в жилища, обявени уж за „работнически“, макар че истинските работници бяха принуждавани да се настаняват в невзрачни кутийки от бетонни панели. Без съмнение Лъгнър не бе от хората, които се задържат дълго на едно място. Преди месец и половина в Букурещ Белкнап го изпусна само за няколко часа. Сега не можеше да позволи да се случи отново.

Белкнап изчака да минат няколко очукани шкоди и пресече булеварда преди кръстовището, където железария рекламираше изделията си. Дали някой ще го последва вътре? Дали не си въобразяваше за опашката? Евтина врата от плексиглас и емайлиран алуминий се блъсна зад него, след което мина през преградна врата без преградата. Намусена белокоса жена с малки мустачки го изгледа мрачно, от което се почувства така, сякаш бе прекъснал нещо важно, бе извършил някакво нарушение. Тясното помещение бе напоено с миризма на машинно масло; рафтовете бяха претъпкани с неща, от които, както личеше от пръв поглед, никой нямаше нужда. Намръщената жена, продавачката, продължи да гледа навъсено, докато той намери стоките, от които да личи, че ще прави ремонт в жилищния блок: кофа, кутия с боя, торба цимент и голяма шпакла. В град, който постоянно се нуждаеше от ремонти, инструментите веднага щяха да обяснят присъствието му, където и да отидеше. Жената зад щанда отново му хвърли намръщен поглед, който сякаш казваше: клиентът никога не е прав, ала взе парите, сякаш бяха компенсация за причиненото безпокойство.

Достъпът до жилищния блок се оказа детска игра — иронично предимство на живота в страна със строги мерки за сигурност. Белкнап изчака две силно напарфюмирани домакини с покупки да влязат във входа с табелка „Хаус 435“ и ги последва, а инструментите му послужиха като безмълвно обяснение. Качи се на седмия етаж, който беше над техния. Ако беше прав, ако мършавият и с мазна коса информатор беше на ниво, тогава се намираше само на крачка от плячката.

Сърцето му се разтуптя, туптенето на очакването, което той не можеше да сподави. Това не беше обикновен лов. Ричард Лъгнър се измъкваше успешно от всеки заложен капан, та нали и той бе залагал не един и два капана, докато все още работеше в служба на Съединените щати. Служители от американското разузнаване разполагаха с огромна купчина съобщения от хора, които твърдяха, че са го забелязали, но се отнасяха към повечето с недоверие. Самият Белкнап се подлъгваше десетки пъти през изминалите три месеца и неговите началници вече се интересуваха от действително ПРН — „пряко и реално наблюдение“ — на плячката. И наистина, този път той не залагаше на кафене, бар или летище; този път имаше адрес. Дали бе истински? Нямаше гаранции. Но инстинктите му — неговият нюх — му подсказваха, че късметът му се е обърнал. Беше нанесъл удар в тъмното и улучил нещо.

Следващите минути щяха да са решаващи. Квартирата на Лъгнър бе голям апартамент с изглед и към главната улица, и към тясната странична алея „Копенщрасе“, заобиколен от двете страни с един дълъг и един по-къс коридор. Белкнап доближи входната врата и постави кофата върху пода на стълбищната площадка; отдалече изглеждаше като работник, който сменя счупените плочки. После, проверявайки дали наоколо е чисто, Белкнап коленичи пред дългата дръжка на вратата — в тази страна почти не се срещаха топки по вратите — и мушна миниатюрна камера през ключалката. Ако успееше да установи ПРН, можеше да наблюдава обекта, докато бъде мобилизиран подходящ екип за проникване.

Имаше едно голямо ако, но все пак този път дирята бе достатъчно къса и Белкнап се чувстваше обнадежден.

Всичко започна със среднощно посещение в писоара на жп гарата на „Фридрихщрасе“, където заговори едно от така наречените „момчета Банхоф“, проституиращи мъже, които обикаляха по такива места. Те предоставяха с по-голяма неохота информация, отколкото телата си, и то на много по-висока цена. Склонностите, които караха Лъгнър да нарушава правилата, рано или късно щяха да издадат изменника. Апетитът му към плътта на малолетни щеше да го издаде, ако беше останал във Вашингтон. Там нямаше да може да го задоволява лесно и дълго. Като привилегирован гост на страна от Източния блок обаче Лъгнър можеше да разчита, че не само щяха да си затварят очите за този негов апетит, но и да го поощряват. Живеейки в полицейска държава, момчетата Банхоф по необходимост поддържаха близки отношения помежду си. Ако някой от тях се „забавляваше“ с щедър американец с белег на лицето и влечение към тринайсетгодишни, Белкнап смяташе, че новината със сигурност щеше да се разпространи в цялото братство.

Наложи се доста да го убеждава и уговаря, да не говорим за купчината марки, но накрая момчето се съгласи да разпита наоколо. След два часа се върна с листче хартия и победоносно изражение на пъпчивото си лице. Белкнап си спомни, че информаторът му още миришеше на мляко. Но листчето хартия! Белкнап се осмели да го вземе като възнаграждение за усилията си.

Белкнап завъртя оптичния кабел с миниатюрната камера, местейки я бавно. Не можеше да се каже, че пръстите му са добре тренирани. А не можеше да си позволи неволни грешки.

Чу шум зад себе си, стъпки, обърна се и видя дулото на карабина с къса цев SKS. После погледна и мъжа, който я държеше: носеше тъмносива униформа с метални копчета, а под дясната му мишница висеше бежова пластмасова радиостанция.

Щази. Източногерманската тайна полиция.

Беше официална охрана, без никакво съмнение пазеше важния хер Лъгнър. Явно е седял в слабоосветения отдалечен ъгъл, скрит от погледа му.

Белкнап се изправи на крака с вдигнати ръце, правейки се на учуден, докато преценяваше възможностите си за противодействие.

Охранителят от Щази излая нещо в своето бежово уоки-токи, отчетливо подчертавайки гласните като истински берлинчанин, а в другата си ръка държеше оръжието. Отвличането на вниманието му от радиостанцията означаваше, че той нямаше да е подготвен за внезапно агресивно действие. Пистолетът на Белкнап беше в кобур на глезена му. Щеше да се направи, че показва на охранителя съдържанието на кутията с инструментите и през това време да измъкне инструмент, много по-смъртоносен от тях.

В този момент обаче чу, че се отваря вратата на апартамента зад него, почувства топла струя въздух, а веднага след това и силен удар по врата си. Мощни ръце го свалиха на земята и го тръшнаха с лице към дървения паркет на вестибюла. Невидимите ръце го притиснаха, измъкнаха малкия пистолет, скрит в кобура на глезена му. После го избутаха в съседна стая. Зад него се затвори врата със силен трясък. В стаята със спуснати щори беше тъмно; единствената светлина влизаше от тесен еркерен прозорец, който гледаше към улицата, а мракът навън трудно можеше да разсее мрака вътре. Минаха няколко минути, преди очите му да се адаптират.

По дяволите! Дали отдавна го следяха?

Сега виждаше ясно онова, което го заобикаля. Беше в нещо като домашен кабинет със скъп турски килим на пода, огледало с рамка от абанос на стената и огромно бюро в стил Бидермайер.

Зад него стърчеше Ричард Лъгнър. Мъж, с когото никога не се бе сблъсквал, но чието лице щеше да разпознае навсякъде. Устата като цепка, дълбоко хлътналите бузи, белега с дължина пет сантиметра, който минаваше накриво през челото му като втора лява вежда: снимките бяха напълно справедливи към него. Белкнап мярна малките зли, черни като въглени очи на мъжа. А в ръцете на Лъгнър видя мощна ловджийска карабина, дулата на чиято двойна цев го стрелкаха като втори чифт очи.

Още двама въоръжени мъже — добре обучени професионалисти, което личеше от поведението им, от позицията за стрелба, която бяха заели, от фокусираните им погледи — стояха от двете страни на бюрото на Лъгнър с оръжия, насочени към Белкнап. Хора от частната му охрана — веднага се досети Белкнап — мъже, на чиято преданост и компетентност можеше да разчита, мъже, на които вероятно сам плащаше и чието състояние зависеше от него. За човек в положението на Лъгнър инвестирането в такава свита си струваше. Двамата въоръжени мъже сега се доближиха до Белкнап и застанаха от двете му страни с насочени оръжия.

— Упорита малка гадина — проговори най-после Лъгнър. Гласът му бе гърлен. — Ти си като човешка форма на кърлеж.

Белкнап не отговори. Очертанието на огневата линия бе повече от ясно и професионално направено; никакво внезапно движение не можеше да промени геометрията на смъртта.

— Майка ми навремето отстраняваше кърлежите от нас, децата, с нагорещена игла. Боли жестоко.

Един от неговите лични телохранители издаде мек гърлен смях.

— О, не се прави на толкова невинен — продължи предателят. — Сводникът в Букурещ ми каза за разговора ти с него. Сега ръката му е превързана. Не звучеше никак доволен. Бил си лош. — Въздишка на насмешливо неодобрение. — Боят не решава нищо. Не си ли внимавал в седми клас? — Странно намигане. — Жалко, че не съм те познавал в седми клас. Щях да те науча на това-онова.

— Майната ти — думите излязоха от устата на Белкнап като ръмжене.

— Спокойно, спокойно. Трябва да владееш чувствата си или някой друг ще ги овладее. — Е, новобранец, кажи ми как ме намери? — Погледът на Лъгнър стана решителен. — Трябва ли да удуша малкия Инго? — Той сви рамене. — Е, детето самичко си призна, че обича грубата игра. Казах му, че ще го отведа на място, където никога не е било. Следващия път ще стигнем до края. Не мисля, че на някой ще му пука от това.

Белкнап неволно потръпна. Двамата наемници на Лъгнър само се ухилиха самодоволно.

— Не се притеснявай — каза изменникът, преструвайки се, че го успокоява. — Ще заведа и теб на място, където никога не си бил. Изпразвал ли си някога карабина „Мозберг“ отблизо? В човек, имам предвид. Нищо не може да се сравнява с това.

Погледът на Белкнап се премести от бездънно черните дула на карабината към бездънно черните очи на Лъгнър.

Погледът на самия Лъгнър се премести към стената зад пленника му.

— Спокойствието ни няма да бъде нарушено, обещавам ти. Невероятно дебела е зидарията в този апартамент. Меките оловни сачми само ще надраскат мазилката. Да не говорим за допълнителното шумоизолиране. Помислих си, че не трябва да безпокоя съседите само защото едно момче Банхоф се е оказало дрънкало. — Плътта се оттегли от порцелановите му зъби в подобие на усмивка. — Но при теб ще е по-различно. Знаеш ли, този мозберг всъщност ще отнесе голяма част от диафрагмата ти. Следиш ли мисълта ми, ще остави дупка, през която ще можеш да си пъхнеш ръката.

Белкнап се опита да помръдне, но имаше чувството, че е закован на място и притиснат с мощни стоманени ръце.

Лъгнър погледна двамата наемници; приличаше на готвач, който демонстрира по телевизията изненадваща кулинарна техника.

— Мислиш си, че преувеличавам? Нека ти покажа. Никога не си преживявал подобно нещо. — Последва тихо изщракване от освобождаването на предпазителя. — И никога повече няма да го преживееш.

Онова, което се случи в следващите секунди, Белкнап можеше по-късно да си представи само в ретроспектива. Силен звук от счупване на стъклото; Лъгнър, изненадан от звука, се обръща към еркерния прозорец вляво от него; проблясва дулото на оръжие, а половин секунда по-късно озарява мрака в апартамента като мълния, отразявайки се върху огледалните и металните повърхности; и…

Струя кръв от дясното слепоочие на Ричард Лъгнър.

Изражението на изменника внезапно застива и той се свлече на пода безжизнено, а карабината се строполи до него като бастун. Някой с идеален мерник беше пробил главата на Лъгнър с куршум.

Гардовете отскочиха в противоположни посоки и насочиха оръжията си към счупения прозорец. Работа на снайперист?

— Дръж! — се чу силен глас на американец, а във въздуха се показа пистолет, който летеше към Белкнап.

Той го пое, воден от рефлекса си, изцяло нащрек в онази половин секунда, в която двамата наемници не можеха да решат кого да застрелят първо — пленника или… дългия като върлина непознат, който току-що се вмъкна през прозореца. Белкнап залегна на пода — почувства как куршум прелетя покрай рамото му — и стреля два пъти в мъжа, който беше по-близо до него, улучвайки го в гърдите. Масова практика в центъра: да стрелят в полет. Но ако искаш да заковеш някого на място, този номер не ставаше за ситуация, при която противниците са толкова близо един до друг. Само изстрел, ръководен от централната нервна система, можеше да неутрализира моментално заплахата. Смъртно ранен, с изтичаща от гърдите му алена кръв, първият охранител започна да сменя пълнителя си отчаяно. Яко построеният апартамент увеличи многократно силата на звука от избухването на патроните с голям калибър, а в мрака повторното проблясване на дулото бе болезнено ярко.

Белкнап стреля втори път в лицето на мъжа. Пистолетът, старомоден полуавтоматичен „Валтер“, предпочитан от някои бивши военни, защото никога не отскача, падна тежко на пода, последван секунда по-късно от собственика си.

Непознатият — висок, пъргав, облечен в жълтеникавокафяв работнически комбинезон, върху който проблясваха ситни късчета от счупеното стъкло, скочи встрани, за да избегне изстрела на другия наемник, като отвърна на огъня с един-единствен перфектен изстрел в главата му.

Тишината, която се възцари, беше зловеща, толкова дълбока тишина Белкнап никога не бе усещал. Непознатият изглеждаше едва ли не отегчен. Докато се справяше с Лъгнър и хората му, нищо не подсказваше, че пулсът му се е ускорил поне мъничко.

Накрая, непознатият го заговори с безразличен глас.

— Мисля, че имаше наблюдател на Щази отвън.

Точно това трябваше да предположи и Белкнап. Не за първи път той наруга тихо глупавата си постъпка.

— Едва ли ще влезе вътре обаче — каза Белкнап. Устата му беше пресъхнала, а гласът му стана дрезгав. Усещаше как в крака му трепери мускул, трепереше като струна на виолончело. При тренировките си той никога не бе заставал откъм грешния край на оръжието. — Мисля, че играта им е била да оставят своя специален гост да се оправи сам… с неканени гости.

— Надявам се, че има добра прислужница — каза мъжът, изтупвайки парченцата стъкла от дрехата си.

Стояха сред три кървящи трупа в сърцето на полицейска държава, а той не издаваше с нищо, че бърза.

— Името ми е Джаред Райнхарт между другото.

Стиснаха си ръцете, дланта му бе твърда и суха. Изправен близо до него, Белкнап забеляза, че по Райнхарт няма и капчица пот; на главата си нямаше и един разрешен косъм. Бе еталон за хладнокръвие. Докато Белкнап беше в безпорядък, както се увери сам, поглеждайки се в огледалото.

— Предприе фронтален подход. Мъжка постъпка, но малко пресилена. Особено като се има предвид, че на горния етаж апартаментът е празен.

— Разбирам — измърмори Белкнап, и наистина разбра, след като си припомни действията на Райнхарт, който беше заложил на идеята за бърза реакция. — Ясно.

Райнхарт беше възвисок, като Христос на превзета икона, с дълги елегантни крака и одухотворени тревистозелени очи; движеше се с грациозността на хищник. Доближи се няколко крачки към Белкнап.

— Не се ядосвай, че пропусна човека на Щази. Честно казано, изпитвам страхопочитание към това, което успя да постигнеш. Издирвам г-н Лъгнър от няколко месеца безуспешно.

— Този път го хвана — каза Белкнап. Кой, по дяволите, си ти? — искаше му се да го попита, но реши да премълчи.

— Не съвсем — каза неговият спасител. Хванах го заедно с теб.

— С мен.

Стъпките от „Маркс Енгелс форум“. Начинът, по който изчезна, характерен за истински професионалист. Отражението на върлинестия работник, което се мярна като призрак върху стъклените стени на „Палас дер републик“.

— Единствената причина, поради която стигнах до тук, е, че те проследих. Ти приличаше на — чакай да се сетя. Беше като хрътка по следите на лисица. А аз като провинциален благородник в брич за езда. — Замълча за миг и огледа наоколо внимателно. — Мили Боже. Човек може да си помисли, че тук е отседнала някоя рок звезда, която си пада по долнопробни хотели. Но мисля, че улучихме десетката, нали така? Работодателите ми, във всеки случай, няма да са недоволни. Господин Лъгнър беше толкова лош пример за трудещия се шпионин, който живее на ръба и е изложен на риска да умре. Сега той вече с добър пример — погледна тялото на Лъгнър и после долови погледа на Белкнап. — Това е нещо като отплата за греховете.

Белкнап огледа наоколо, видя как кръвта на тримата убити мъже попива в червения килим и се слива с неговия цвят. Доповръща му се.

— Как стана така, че започна да ме следиш?

— Разузнавах — или, ако трябва да бъда честен, се размотавах — из Александерплац, когато си помислих, че разпознах физиономията ти от Букурещ. Не вярвам в съвпадения, а ти? Знаех само, че беше негов куриер. Струваше си да заложа на това.

Белкнап се загледа втренчено в него.

— А сега — продължи бързо Райнхарт — въпросът е: приятел ли си, или враг?

— Моля?

— Неделикатно е, знам. — Премигна уж самоукорително. — Все едно да говориш за работа на вечеря или да питаш на коктейл кой как си изкарва прехраната. Интересът ми е чисто практичен. Бих искал да знам, ами, искам да знам дали работиш за албанците. Носеха се слухове, че според тях г-н Лъгнър оставил истински добрата информация за техните източноевропейски съперници, а знаеш какви са албанците, когато се наежат. А що се отнася до българите — само не ме карай да се стряскам. — Докато говореше, измъкна носна кърпа и избърса брадичката на Белкнап. — Не се среща всеки ден комбинация от смъртоносност и тъпотия. Затова трябва да те попитам — добра фея ли си, или лоша фея? — Подаде носната кърпа на Белкнап с усмивка. — Имаше малко кръв там — обясни той. — Задръж я.

— Не разбирам — каза Белкнап, а гласът му издаваше смесица от недоверие и страхопочитание. — Току-що си рискува живота, за да спасиш моя… без дори да знаеш дали съм твой съюзник, или враг?

Райнхарт сви рамене.

— Да кажем, че имах добро предчувствие. Това е късметлийска работа, ако не пуснеш заровете, не си в играта. О, преди да отговориш на въпроса, трябва да знаеш, че съм тук като неофициален представител на Държавния департамент на САЩ.

— Мили Боже — Белкнап се опита да съсредоточи мислите си. — „Консулски операции“? Екипът на Пентиъс?

Райнхарт само се подсмихна.

— И ти си от „Консулски операции“? Трябва да имаме някакво тайно ръкостискане, знаеш ли? Или клубна вратовръзка, само че трябва да оставят на мен да избера десена.

— Копелетата — каза Белкнап, шашнат от откритието. — Защо никой нищо не ми е казал?

— Остави ги сами да се досетят — това е философията. Ако попиташ момчетата от „Консулски операции“ на улица 2201С, ще ти обяснят, че това е процедура, която понякога използват, особено ако са замесени самостоятелни оперативни агенти. Отделни и несвързани помежду си тайни единици. Ще ти разкажат чудеса за оперативното разделение. Потенциалната полза е, че опашката ти си е само твоя. Освен това се избягва груповото мислене, клишето, налице са по-широк диапазон от подходи. Това ще ти кажат. Но истината, ако слушаш мен, е, че си беше най-обикновено прецакване. Просто като фасул. — Докато говореше, вниманието му привлече барче от махагон и месинг в ъгъла на кабинета. Вдигна една бутилка и засия. — Двайсетгодишна сливовица от Сувоборска. Не е зле. Мисля, че и двамата си я заслужихме. — Наля в две малки чашки и подаде едната на Белкнап. — До дъно! — извика той.

Белкнап се поколеба и после погълна съдържанието на стъклената чаша, а мозъкът му продължаваше да работи трескаво. Всеки друг оперативен агент на мястото на Райнхарт щеше само да наблюдава. Ако се наложеше пряка намеса, щеше да избере момента, след като Лъгнър и неговите наемници вече бяха употребили оръжията си. На Белкнап щяха да връчат посмъртно медал, който да положат върху ковчега му; Лъгнър щеше да бъде убит или заловен. Вторият оперативен агент щеше да получи похвала и повишение. Организациите ценяха повече предпазливостта от храбростта. От никого не биха очаквали да нахълта сам в помещение с трима въоръжени мъже с насочени оръжия. Подобно действие противоречеше на логиката, да не говорим за стандартните оперативни процедури.

Кой беше този мъж?

Райнхарт бръкна в сакото на единия от убитите охранители, измъкна компактен американски пистолет „Колт“ с къса цев, освободи затвора и надникна вътре.

— Твой ли е?

Белкнап измънка нещо като „да“ и Райнхарт му хвърли оръжието.

— Ти си човек с вкус. Наполовина облечени деветмилиметрови, с кухи върхове, мед върху олово. Отличен баланс между стопиращата сила и проникването, определено не е стандартен. Британците казват, че можеш да съдиш за човека по обувките му. Аз казвам — изборът на боеприпаси винаги подсказва онова, което искаш да знаеш.

— Ето нещо, което аз бих искал да знам — каза Белкнап, все още опитвайки се да събере спомените си от изминалите няколко минути. — Ами ако не бях приятел?

— Тогава щеше да си четвъртият труп за хората от чистотата. — Райнхарт сложи ръка върху рамото на Белкнап, стисна го за успокоение. — Но ще научиш нещо важно за мен. Гордея се да бъда добър приятел на моите добри приятели.

— И опасен враг на твоите опасни врагове.

— Добре се разбираме — отвърна неговият словоохотлив събеседник. — Е, ще си тръгваме ли от този купон в работническия дворец? Видяхме се с домакина, отнесохме се с нужното уважение, пийнахме — мисля, че вече можем да си ходим, без да обидим никого. Никой не желае да напуска последен. — Погледна трите трупа с каменни лица. — Ако се доближиш до прозореца, ще забележиш скеле и платформа, което е идеално оборудване за миене на прозорци, но аз смятам да не вършим тази работа.

Той изведе Белкнап през счупения прозорец на платформата, която беше закрепена с въжета към балкона на апартамента отгоре. При цялата трескава работа за поддръжка на тези блокове беше малко вероятно да привлекат нечие внимание на улицата, дори да имаше някой.

Райнхарт изтупа остатъка от стъкълцата върху жълтокафявия гащеризон.

— Още нещо, господин…

— Белкнап — отговори той, стъпвайки върху платформата.

— Още нещо, г-н Белкнап. На колко си години? Двайсет и пет, двайсет и шест?

— На двайсет и шест. Наричай ме Тод.

Райнхарт освободи въжето. С рязко поклащане платформата тръгна бавно надолу, сякаш я дърпаха на буксир.

— В такъв случай работиш само от една-две години, предполагам. Така че ми позволи да ти кажа какво ти предстои да откриеш. Ще откриеш, че повечето ти колеги са посредствени. Това е характерно за всяка организация. Но ако попаднеш на някого, който притежава истински талант, пази отношенията си с този човек. В разузнавателната общност истинските успехи се постигат от шепа хора. Те са скъпоценните камъни. Човек внимава да не ги загуби, да не ги надраска или счупи, дори да не даваш пукната пара за тая служба. Да се грижиш за работата, означава да се грижиш за приятелите си. — Тревистозелените му очи гледаха напрегнато и той добави: — Има една известна фраза на британския писател Е. М. Форстър. Може да си я чувал. Той казва, че ако му се наложи да избира дали да предаде приятеля си или страната си, се надява да има смелостта да предаде страната си.

— Това ли е твоята философия?

Белкнап не откъсваше очи от улицата, която остана празна за радост. Почувства капка дъжд, самичка, но тежка, а после още една.

Райнхарт поклати глава.

— Точно обратното. Поуката тук е, че трябва да подбираш внимателно приятелите си — погледът му отново стана съсредоточен, — за да не ти се налага да правиш подобен избор.

Двамата слязоха от платформата на тясната улица.

— Вземи кофата с мазилката — инструктира го Райнхарт.

Белкнап веднага схвана идеята. Гащеризонът на Райнхарт и каската му бяха идеалната маскировка за един работнически квартал; носейки кофата и разплисквайки наоколо мазилка, Белкнап щеше да изглежда като негов естествен спътник.

Още една тежка дъждовна капка падна върху челото на Белкнап.

— Ще вали — каза той и я избърса.

Райнхарт познаваше града добре — знаеше кои магазини излизат на две улици, кои алеи стигат до други алеи, които водят до други улици.

— Е, какво мислиш за Ричард Лъгнър след кратката ви среща?

Набразденото и злобно лице на предателя се върна в съзнанието му като призрак.

— Самото зло — каза Белкнап, изненадан от себе си. Това бе дума, която рядко използваше. Но нямаше по-подходяща. Двете дула на карабината изникнаха пред очите му, както и злобните очи на самия Лъгнър.

Райнхарт сякаш отгатна миелите му.

— Каква концепция — каза по-високият мъж, клатейки глава. — Старомодна в наши дни, но не може да се опровергае. Мислим си, че сме твърде модерни, за да говорим за злото. Предполага се, че всичко е продукт на социални, психологически или исторически сили. И след като установиш кои точно са силите, злото сякаш изчезва от картинката, нали? — Райнхарт отведе по-младия мъж до подземен гараж, който свързваше площад, разделен от шосе. — Обичаме да се правим, че не говорим за злото, защото сме надживели тоя род обяснения. Като членове на древно племе, които се кланят на фетиши, си мислим, че като не споменаваме името, нещото, за което се отнася, ще изчезне.

— Лицето му е ужасно — измърмори Белкнап.

— Лице, което ще хареса само Хелън Келър — Райнхарт изимитира движенията на пръстите при разчитане на Брайловото писмо.

— А как само гледа.

— Гледаше — повтори Райнхарт, подчертавайки миналото време. — Имал съм лични срещи с човека. Беше наистина ужасен. Както казваш — зло. Но не всяко зло има лице. Министерството на държавната сигурност в тази страна отглежда хора като Лъгнър. Това също е форма на зло. Монументална и без лице.

Райнхарт говореше с равен тон, но не скри чувствата си. Той беше невъзмутим, може би най-невъзмутимият човек, когото Белкнап някога е познавал — но не и циничен. След малко Белкнап осъзна още нещо: словоохотливостта на спътника му не беше въпрос на самоизлияние; беше опит да разсее и успокои младия оперативен агент, чиито нерви току-що бяха сериозно разклатени. Бъбривостта му бе израз на загриженост.

Двайсет минути по-късно двамата работници — видът им не будеше съмнение — наближиха сградата на посолството, мраморна постройка в стил Шинкел, посивяла от мръсния въздух. Дъждът се изля като из ведро на огромни капки. Познат мирис на глина се носеше от настилката. Белкнап завидя на Райнхарт за каската му. Трима полицаи от ГДР наблюдаваха посолството от своя пост на другата страна на улицата, нагласяйки дъждобраните си и внимавайки да не се намокрят цигарите им.

Двамата американци наближиха посолството и Райнхарт измъкна от гащеризона си малка синя карта с името му и я показа на американските охранители, които стояха до страничен вход. Леко кимване и двамата се намериха от вътрешната страна на оградата. Белкнап усети още няколко едри капки дъжд, който падаше тежко и изпълваше паважа с черни локви. Масивната метална врата щракна и се затвори.

Само мигове преди това смъртта изглеждаше сигурна. Сега бяха в безопасност.

— Аз така и не отговорих на първия въпрос, който ми зададе — каза той на своя спътник.

— Дали си приятел, или враг?

Белкнап кимна.

— Е, мисля, че ще се съгласим, че сме приятели — каза той във внезапен изблик на благодарност и топлота. — Защото нямам нищо против да имам приятели като теб.

Високият агент го погледна едновременно приятелски и изучаващо.

— Мисля, че един е достатъчен — отвърна той, усмихвайки се.

По-късно — години по-късно — Белкнап щеше да има повод да си спомни как една кратка среща може да промени човешкия живот. Един миг може да се превърне във вододел, който да раздели живота на преди и след това. Но не бе възможно по друг начин освен в ретроспектива човек да разпознае този миг. По това време Белкнап бе изпълнен с банални мисли от сорта: Той ми спаси живота — сякаш този акт просто бе възстановил нормалния ход на нещата, сякаш всичко се бе върнало на мястото си. Той не знаеше — и нямаше как да знае, — че животът му се бе променил необратимо. Променена бе неговата траектория по начин, едновременно недоловим и драматичен.

Когато двамата мъже се озоваха под маслиненозелената тента на сградата, водата изтичаше от двете й страни на струи. Пороят бе започвал.