Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (18)

Шестнадесета глава

Лос Анджелес

— Съжалявам, сър — каза едрият, облечен в черно мъж, който стоеше изправен до опънатите кадифени въжета пред ултраманиашкия нощен клуб на булевард „Сънсет“ близо до улица „Ларабий“. Той изпълняваше едновременно функциите на портиер и охрана. — Тази вечер има частно парти.

Салонът „Кобра“ беше най-скъпият клуб в Лос Анджелес, а неговата работа бе да гарантира, че ще остане такъв. Клиентелата се състоеше главно от знаменитости и богаташи. Присъствието на леки жени и безделници щеше да направи обстановката неприятна за редовните посетители. Якият портиер прекара по-голямата част от вечерта, повтаряйки с твърда учтивост стандартното обяснение: частно събиране, само с покани. Единствено хората, които спечелваха одобрението му, бяха допускани; те минаваха покрай тълпите от отхвърлени молители и наистина бяха голямо изключение.

— Съжалявам, госпожице — каза мъжът. — Частно събиране. Не се допускат непоканени.

— Но аз имам среща с приятел — молеше се младата жена да влезе, сякаш този номер не се изпробваше десетки пъти всяка вечер.

Дискретно поклащане на глава.

— Съжалявам, сър.

Изрусена жена с къса пола и износено сако „Джими Чуз“ бръкна в черна чанта, опитвайки се да влезе с бакшиш.

— Благодаря, госпожо — изпревари я портиерът. Беше си направила очевидно прическата сама; в скъп салон щяха да й придадат по-естествен вид. — Моля, отместете се.

Мъжът, който наричаше себе си господин Джоунс, наблюдаваше оживлението пред входа на клуб „Кобра“ от около половин час от затъмненото стъкло на автомобила си, паркиран на отсрещната страна на улицата малко по-надолу. Господин Смит, неговият спътник, вече бе подготвил почвата за него. Погледна си часовника. Беше облечен в панталони от черно тънко рипсено кадифе, памучен рипсен пуловер на Хелмут Ланг, копринено яке с цип и черни маратонки. Облеклото — типично за небрежно, но скъпо облечения представител на Хайлайфа в Ел Ей — нямаше да свърши само по себе си работа, но и нямаше да му попречи. Колата спря точно пред входа на „Кобра“. Той слезе от нея, сложи скочила „Оуклис“ и се отправи към вратата с небрежна походка.

Зорките очи на портиера не пропуснаха нищо, но отзвукът все още не беше благоприятен. Изведнъж блондинката се втурна към господин Джоунс.

— Мили Боже, вие сте Тревър Ейвъри! — извика тя. — Трябва да се обадя на моите приятелки. Ние много ви обичаме. — Тя започна да дърпа мъжа в дрехи на Хелмут Ланг, потупвайки го по ръцете с огромно вълнение. — Останете тук за секунда! Моля ви, о, моля ви!

— Госпожо — каза с предупредителен глас портиерът.

— Не гледате ли „Венециански плаж“? — попита тя портиера, имайки предвид телевизионното шоу, популярно сред тинейджърите.

— Не. Не го гледам.

— Моля ви, бихте ли ни снимали заедно с камерата на мобилния ми телефон? Това ще е толкова страхотно.

— Мразя подобни неща — каза господин Джоунс, обръщайки се към портиера.

— Влизайте бързо, сър — каза едрият мъж, откачи въжето от месинговата подпора и се усмихна на новия гост. — Вие, госпожо — погледът му можеше да смрази и парче месо, — трябва да се отместите. Веднага. Както ви казах, това е частно парти.

Блондинката се оттегли начумерено, отвори чантата си, за да пипне стодоларовата банкнота, която й пъхна господин Смит.

Господин Джоунс беше вътре. След като очите му свикнаха с приглушеното осветление, забеляза продуцента от Ел Ей Ели Литъл в едно от сепаретата. Бялата му коса блестеше под светлините на кървавочервените аплици. С него бяха млад кинорежисьор, току-що спечелил наградата „Съндранс“, мениджър на студио от старата школа, голям музикален магнат и актриса със собствен сериал по HBO. Слуховете, които свързваха продуцента с организираната престъпност, само го правеха по-привлекателен за хората от Холивуд, които си падаха по всичко, което намирисваше на нещо тайно.

Господин Джоунс изглеждаше весел, докато прекосяваше малкия салон, за да си осигури по-добра видимост към мишената. Продуцентът, който обикновено се охраняваше от цял кордон телохранители, изглеждаше спокоен и уверен като риба в собствен аквариум.

Той нямаше представа, че току-що там влезе акула.

Долен Манхатън, Ню Йорк

Андреа Банкрофт седеше в закусвалнята и пиеше третото си кафе, което си наля с неохота от кана „Пирекс“. Не откъсваше очи от тротоара. Като се изключеха надписът с името на закусвалнята „Грийнгроув“ и пластмасовата ламинирана табелка с менюто в единия край на входа, видимостта иначе беше добра. Не беше място, което тя би избрала за уединение, но Белкнап си имаше собствени разбирания.

Беше уплашена и нямаше начин да го прикрие. Попадна в друг свят. Свят на измами и клопки, свят, в който е нормално да извадиш оръжие и да стреляш. Свят, където животът бе евтин, а истините — скъпи. Тя забеляза, че е стиснала чашата с кафето толкова силно, че кокалчетата на пръстите й са побелели. Стегни се — заповяда си тя. — Стегни се. Беше светът на Белкнап и той знаеше как да се оправя с него. Но не беше нейният свят.

Наистина ли?

Съмнения и страх я връхлетяха, както вълните в океана се разбиват във вълнолом. Можеше ли да се довери на Белкнап? Можеше ли да си позволи да не му вярва? Спомни си как той застана между нея и мъжа с пистолета, спасявайки живота й с действията и думите си. И все пак той бе преследван — и защо? Отговорите му бяха влудяващо смътни, но се свеждаха до твърдението, че са го натопили. Такава версия поддържаха обикновено всички заподозрени. Нямаше основания да му вярва. Но по някаква причина му вярваше.

Ами Пол Банкрофт? Възможно ли бе фондацията наистина да е замесена с отвличането, от което Белкнап бе обсебен? Пол я увери, че групата „Тета“ има една-единствена цел — да прави добро. И по някаква причина тя вярваше и на него.

— Изненадан съм, че дойде — дочу гласа на Белкнап.

Обърна се и видя, че той се е примъкнал на пейката до нея.

— След като си прекарахме толкова забавно заедно? — Думите й бяха саркастични, но не и мислите й.

— Нещо такова. — Той сви рамене. — Откога дремеш над това кафе?

— Дремя? Не бих казала. — Тя отпи още една глътка. — Не те забелязах да влизаш.

Белкнап показа с глава към служебния вход в задната част на закусвалнята.

— Надявам се и никой друг да не е забелязал.

Тонът му бе невъзмутим, почти самодоволен и все пак Андреа можеше да се закълне, че той беше превъзбуден; очите му шареха по другите маси и пейки, оглеждаха тротоара отвън. Бог вижда падналото малко врабче. Думите на старата църковна песен се появиха в главата й. Беше убедена, че и Белкнап би забелязал малкото врабче да пада.

— Какво стана в хотела — извинявай, но дори не смея да си помисля за това.

Искаше й се да добави: Благодаря на Бога, че си добре, но се въздържа. Не знаеше защо.

— Резервациите в хотела бяха на едно от кодовите ми имена, използвани на терена — каза Белкнап със своя нисък и дрезгав глас. Беше облечен в маслиненозелено поло от трикотажна материя, под която се очертаваха яките мускули. — Легенда за терена. Предпазва те от враговете ти от външния свят. Но не те предпазва от враговете ти вътре в службата. Това беше официална акция на „Консулски операции“.

Андреа отпи още една глътка от безвкусната течност.

— Онзи тип в задната част на хотела. Помислих си, че наистина ще ме застреля. Хора като този… — Тя поклати глава.

— Агент от програма за специален достъп. П. С. Д. е много над обикновените класификации за сигурност. П. С. Д. означава, че не излиза информация извън непосредствените играчи. При някои операции П. С. Д. се случва само петима или шестима души в цялата държава да знаят за нея.

— Те включват и президента, нали?

— Понякога да, понякога не.

— Значи това са гадовете, които се чувстват щастливи, като стрелят, когато те преследват. Мисля, че започвам да изпитвам известно съчувствие към теб.

Белкнап поклати глава.

— Може би не трябва. Видя няколко гадове от П. С. Д. в действие и се ужаси.

— Напълно си прав — каза тя.

— Истината е, че аз съм един от тях. Точно в момента не.

— Но…

— Най-добре е да знаеш кой съм. Вършил съм същото, което те вършат. Можех да бъда на мястото на всеки от тях.

— Което повдига логичен въпрос. След като твоите собствени колеги не ти вярват, защо, по дяволите, аз трябва да ти вярвам?

— Не съм казвал никога, че не ми вярват. — Тъмносивите му очи гледаха почти невинно. — Задачата им беше да ме хванат и да ме бутнат в килия. Това не означава, че са решили, че не могат да ми вярват. Защото много добре знаят, че заслужавам пълно доверие. Те не са хората, които вземат решенията. Те са хората, които изпълняват решенията. Не изпитвам никакви лоши чувства към тях. Както казах, бил съм като тях. Единствената разлика е, че вероятно щях да проследя мишената сам. Вероятно сам щях и да я заловя. И съм го правил…

— Проследяване?

— Това е работата ми, Андреа. Издирвам хора. Обикновено хора, които не желаят да бъдат откривани.

— Бива ли те?

— Мисля, че съм най-добрият — отговори той.

Нямаше и грам хвалба в начина, по който го каза. По същия начин можеше да съобщи какъв е ръстът му или датата на раждане.

— Твоите колеги споделят ли тази оценка?

Той кимна.

— Наричат ме Хрътката. Както казах, това ми е работата.

Аромат на евтин парфюм от бакалия възвести идването на сервитьорката. Имаше тъмночервена коса, беше стройна с изключение на щръкналите гърди, тежки като дини; блузата беше разкопчана до третото копче.

— Какво ще поръчаш? — попита го тя.

— Бени отзад ли е?

— Да.

— Помоли го да приготви онова нещо с френско хлебче, пълнено с маскарпоне — каза Белкнап.

— О, това е чудесно — извика с писклив глас сервитьорката. — Опитвала съм го. Ще му кажа, добре.

— Ще вземем две — каза й Белкнап, намигвайки.

После й заговори почти шепнешком. Андреа не чу почти нищо с изключение на нещо за някакъв тип, от когото се опитвал да избяга, и за това, как тя щяла да му направи голяма услуга.

— Ще хвърлям по едно око — отговори тя с тих глас и намигна.

Езикът й беше коралово розов в ъгълчетата на устата й, като захарна роза върху торта.

— Имаш талант за сприятеляване — каза Андреа, изненадана, че гласът й прозвуча леко обидено. Възможно ли бе да ревнува?

— Не разполагаме с много време — заяви Белкнап.

Очите му сякаш зяпаха сервитьорката, но когато се обърна към нея, погледът му бе сериозен. По някаква причина Андреа се почувства разочарована. Тихичко му разказа какво й се случи предния ден. Мускулестият агент слушаше безизразно. Само когато му каза за телефонното обаждане до Дубай, повдигна едната си вежда.

— И така, какво е твоето обяснение? — попита Андреа. — Как ще ме убедиш, че не си измислят?

— Пренасочване чрез централната телефонна линия. Ако имат достъп до компютрите на централата, ще отнеме само трийсет секунди. Колко време мина, след като им даде телефонния номер и позвъняването?

— По-дълго от това — отговори Андреа. — Боже, не знам какво да мисля. Но това не означава, че имам повече основание да вярвам на твоя разказ.

— Самата истина е.

— Ти казваш така. — Тя наведе очи и се загледа в чашата с кафе, все едно, че вътре имаше някакви тайни. — И онова, което той разказа за майка ми, е напълно възможно. По-достоверно от останалите възможности от гледна точка на разума. Онова, което не ми дава мира, е, че ако той е прав, значи аз водя битка с измислени противници, плод на моето въображение. Дори не знам какво правя тук с теб.

Белкнап кимна.

— Не би трябвало да си тук. От гледна точка на разума.

— Значи си съгласен.

— Получила си задоволителни, солидни, хитро скроени обяснения. Защо не ги приемеш едно към едно? Повярвай на всичко, което ти казват, и живей дълго и щастливо. Купи си онзи апартамент в Трайбека, за който ми каза. Сега би трябвало да разговаряш с дизайнер по интериора и да обсъждате мостри и проекти за обзавеждане, вместо да разговаряш с мен. — Той се наведе напред. — Защо смяташ, че си тук?

Андреа усети, че се изчервява. Устата й пресъхна.

— Защото — настоя Белкнап — не му вярваш.

Тя отпи от чашата със студена вода, след което я изгълта на един дъх. Чашата беше празна, когато я остави на масата.

— Ние с теб имаме нещо общо. Второ чувство за нещата, които изглеждат привидни. Дали са ти разумно, логично обяснение. Но то някак не ти звучи убедително. Не си сигурна какво не е наред. Само си сигурна, че нещо не е наред.

— Моля те, не се прави, че ме познаваш.

— Само казвам. Много верни неща изглеждат неразумни. Знаеш това. Някой се опитва да ти пробута логично обяснение за онова, което се върти в главата ти. А фактът е, че на някакво интуитивно ниво ти все още не си убедена. Защото в противен случай нямаше да си тук и да пиеш най-гадното кафе в Долен Манхатън.

— Може би — отвърна тя несигурно. — А може би чувствам благодарност към теб.

— Ти си знаеш. Ако зависеше от мен, нямаше да има нужда да те спасявам преди всичко.

Андреа се загледа в лицето на Белкнап, опита се да си представи как щеше да го възприеме, ако се срещаха за първи път. Щеше да види един много хубав мъж, едър и, да, смущаващ. Неговите яки мускули не бяха от типа, който се постига във фитнес залите; те бяха хармонични, бяха мускули за работа, не за показ. Имаше и още нещо у него: волевият контрол на човек, който може, ако реши, да излезе от контрол. Силен? Да, в известен смисъл. Но повече от това. Имаше сила в самия му характер.

— Как става така, че всеки път, когато се опитам да кажа нещо хубаво за теб, ти ме възпираш? — попита тя след малко.

— Има едно езеро с дълбоки и тъмни води. А твоята лодка е съвсем мъничка. Уверили са те, че в езерото има само красиви малки рибки. Но на някакво ниво ти не вярваш в това. Ти смяташ, че има нещо голямо и страшно под водата.

— Езеро — каза замислено Андреа. — Като Инвър Брас. Как мислиш? Дали Пол Банкрофт не е възродил Инвър Брас? Дали той не е Генезис?

— Ти какво мислиш?

— Чудя се.

— Виж, трябва да приемеш, че всичко, което ти говори, е лъжа.

— Но не го приемам — каза Андреа. — Би било прекалено очебийно, в известен смисъл, а Пол Банкрофт не е открит човек. Мисля, че много от нещата, които ми е казал, са истински. Истински може би по начин, който ние не сме напълно в състояние да разберем.

— Говориш за човек от плът и кръв, а не за някакъв гръцки бог, нали? — прекъсна я Белкнап.

— Ти не го познаваш.

— Не бъди толкова сигурна. Прекарал съм двайсет и пет години в издирване на всякакви задници. И ако се замисля, те доста си приличат.

Андреа поклати глава.

— Той не прилича на никого, когото познавам. Трябва да започнеш от там.

— Спести ми го. Обзалагам се, че понякога си обува двата крачола на панталоните на единия крак.

— О, той е много фин човек, Тод — каза тя с необясним прилив на неприязън. Андреа усети, че се изчервява; тя осъзна, че за първи път се обърна към него на малко име. Чудеше се дали и той забеляза. — Пол Банкрофт е най-интелигентният мъж, когото някой от двама ни някога ще срещне. В Института за съвременни проучвания той е общувал със световни исторически фигури като Курт Гьодел, Роберт Опенхаймер, Фрийдман Дайсън и АЛберт Айнщайн, за Бога. И те са го приемали като равен. — Тя замълча, но само за да си поеме дъх. — Може би за тебе е утеха да принизяваш останалите мъже до твоето равнище, но не знаеш колко нелепо звучи, когато става дума за Пол Банкрофт.

Изненада се колко разпалено говореше. Може би все още се надяваше, че Банкрофт ще бъде реабилитиран в нейните очи — че опасенията и подозренията й ще се окажат незаслужени. Но ако не бяха и Белкнап допуснеше грешката да подцени Пол Банкрофт, беше загубен.

— Успокой се, по дяволите — каза Белкнап. — На чия страна си в крайна сметка? Говориш така, сякаш Големият мозък те е омаял. Явно знае кои копчета да натисне.

— Дявол да те вземе — тросна се Андреа. — Вдяна ли нещо от това, което ти казах за групата „Тета“?

— Разбрах всичко и тръпки ме побиха. Това утешително ли е за теб?

— Доколкото подсказва, че поне малко си в час с реалността.

— Описваш ми някакъв голям ум с повече пари от Скрудж Макдък и някакъв смахнат план за добруването на човечеството — мрачно продължи Белкнап. — Хора от този род обикновено нанасят повече вреда от хората, които са набедени, че вършат злини.

Замислена, Андреа кимна бавно. Притесняваше я утопизмът на д-р Банкрофт. Онова, което Белкнап каза по своя груб начин, не бе далеч от истината. Великата теория, голямата идея: те се бяха превърнали в мотивираща сила на историята. В името на една утопия на книга хиляди перуанци бяха изклани от групировката „Сендеро Луминосо“; милиони измряха в Камбоджа. Идеализмът убиваше точно толкова, колкото и омразата.

— Не съм сигурна какво не би направил, ако смята, че целта го оправдава — каза тя.

— Именно — съгласи се Белкнап. — Според мен той е прекрачил границата, вероятно от дълго време. Той върши измами, пълни урните за гласуване, определя съдбините на човечеството. И точно както каза, ще направи всичко, абсолютно всичко, ако неговите теории му казват, че има основание.

— Но аз все още не смятам, че той е Генезис.

— Нямаш основание да говориш така.

— Смяташ, че греша?

— Не — отвърна той, а очите му оглеждаха улицата навън. — Мисля, че си права. Аз също смятам, че той е част от картината по някакъв начин. Има някаква връзка тук — приятел или враг, съучастник или нещо напълно различно. Но връзката. Вероятно сложна мрежа от връзки. И по един или друг начин Джаред Райнхарт е оплетен в тази мрежа. Може би и твоята майка.

Андреа потрепери.

— Но ако моят братовчед не е Генезис, кой тогава?

Очите на Белкнап отново обходиха околността.

— Когато бях във Вашингтон, една приятелка ми каза някои неща за Генезис — заговори той бавно. — Те мислят, че може би Генезис е естонец. Магнат, от типа гангстери, които станаха милиардери по време на приватизацията на държавната собственост. Нещо повече, той е сложил ръка на лъвския пай от съветския оръжеен арсенал. Говорим за оръжеен търговец от голяма величина.

— Оръжеен търговец?

Прозвуча й нелепо. Тя се обезпокои, че Белкнап отново принизява противника до своето равнище.

— Говорим за личност, която има пипала по целия свят. Човек с наистина глобален обхват и глобални амбиции. Това е бизнес, който прекрачва националните граници лесно като птиците в небето и рибата в морето. Кой би могъл да е с по-добри позиции? Това е нашият Генезис.

— Ами групата „Тета“? Може би трябва да попиташ твоята приятелка за това, как групата „Тета“ се вписва във всичко това.

Белкнап реагира така, сякаш му зашлеви плесница.

— Не мога. — Дишайки тежко, той обясни: — Убиха я пред очите ми.

— О, мили Боже — каза тя нежно. — Съжалявам.

— Един ден някой друг ще съжалява — закани се Белкнап с леден глас.

— Генезис.

— Може би групата „Тета“ се опитва да го измести. Може би те искат да се обединят. Кой, по дяволите, знае? По един или друг начин аз ще открия копелето. Защото той знае къде е Джаред Райнхарт. Рано или късно, ще пипна това чудовище за врата, ще го притисна и ако не ми хареса онова, което ми каже, ще му извия шията като на пиле.

Беше стиснал едрите си ръце пред себе си със сплетени пръсти.

— Динозавър велосираптор може би?

— Няма значение. Всяко гръбначно животно има врат.

— Естония е много далече — каза тя.

— Генезис е пуснал пипала по целия свят. Като фондацията „Банкрофт“. Това ги прави естествени съюзници. Или врагове.

— Мислиш ли, че Генезис има съмишленици вътре във фондацията?

— Възможно е. Ще знам по-добре, след като се върна от Естония.

— Ще ми се обадиш, нали?

— Честна дума — каза той. — Междувременно стой далеч от всякакви агенти. Ние не сме нищо друго освен истинска беля.

— Забелязах. Но аз също ще се поразровя. Виж, говорих с приятел, който работи в данъчното управление в Ню Йорк.

— Някой връзкар сигурно?

— Фондацията е регистрирана в Ню Йорк, така сметнах, че подават данъчните си документи в това управление.

Белкнап огледа отново за нещо необичайно. Дали не забеляза нещо?

— И? — подкани я той.

— Не попаднах на злато или нещо такова. Но той ми каза, че се съхраняват документи сигурно от десетилетия.

— Съхраняват се къде?

— Всичко е събрано в хранилище в Розендейл, Ню Йорк — отговори Андреа.

— Е, и какво? Фалшиви документи се попълват непрекъснато.

— Няма две мнения. Но е различно, когато си имаш работа с частни данъчни декларации, които се проверяват под лупа. Това трябва да са автентични документи и поне донякъде верни. Едва ли съдържат цялата истина, но може би ще се намерят достатъчно солидни данни като за начало.

Сервитьорката донесе две чинии. Специалният френски пълнен хляб, който той поръча.

— Извинявайте, че се забавихме — каза тя. — Но Бени отиде отсреща да купи сирене маскарпоне. Не искаше да те разочарова.

— Бени никога не ме е разочаровал — каза Белкнап.

— Тя си мисли, че си ченге, нали? — попита Андреа, след като сервитьорката се отдалечи.

— Тя си мисли, че съм някакво ченге, но не е сигурна какво. Федерален инспектор може би. Държа ги в неведение. Тук харесват ченгетата.

— Защото нямат какво да крият.

— Или защото имат.

— И така, Дог ще ми помогне да се добера до това място в Розендейл.

— А, имаш предвид документите.

— Някъде в миналото на тази фондация трябва да има някаква пукнатина. Нещо изобличително. Ключ. Слабост, която може да бъде използвана. Нещо. Винаги има по нещо.

— Да, в книгите и във филмите. В истинския живот често няма нищо. Не ми е приятно точно аз да ти го казвам. Но историите са едно нещо, а животът — съвсем друго.

Андреа поклати тава.

— Мисля, че ние живеем чрез истории. Организираме живота си около истории. Питаш ме коя съм, ще ти разкажа една история. Но историите се променят. Аз имах своя история за моята майка. Когато тази история започна да се разпада, и аз започнах да се разпадам. Ти имаш история за Джаред Райнхарт, за всичко, което е направил за теб, и тази история те задължава да го спасиш дори с цената на твоя живот. Не съществува нищо друго извън този разказ.

— Замисляла ли си се някога, че си прекарала твърде много време в класната стая? — Белкнап я погледна развеселен. — Дължа живота си на Джаред Райнхарт. И това е. Не се опитвай да усложняваш нещата. — Погледна я строго. — Опитай френското хлебче.

— Защо? Аз не съм го поръчвала. Това е толкова типично мъжко поведение. Да наложиш господство чрез храната. — Тя примигна. — Исусе, превръщам се в злобна колежанка.

Изведнъж той настръхна.

— Време е да тръгваме.

— И кой го казва? — попита Андреа, но после забеляза изражението на лицето му и се смрази.

— Някакъв тип от „Федекс“ отсреща през улицата. — Белкнап говореше през стиснати зъби. — Прави доставка.

— Е, и?

— Неподходящо време. От „Федекс“ не правят доставки в четири часа. — Той остави пари на масата. — Върви след мен.

Белкнап намигна на сервитьорката, после мина през двукрилата врата, която се отваряше в двете посоки, покрай кухнята и излезе в задния двор — малка павирана площадка, където купища бутилки очакваха да бъдат прибрани за рециклиране. Малко по-нататък имаше тясна алея. Минаха покрай контейнер за боклук и излязоха на улицата. Белкнап се огледа. После, видимо успокоен, се наведе и отключи вратата на тъмнозелен мъркюри.

— Влизай — каза той.

Няколко мига по-късно те вече бяха свили зад ъгъла и след още няколко мига се смесиха с трафика на Западната улица.

— Колата ти беше паркирана върху пожарен кран — проговори най-после Андреа.

— Знам.

— Откъде си бил сигурен, че нямаше да я вдигнат или да те глобят?

— Не забеляза ли лепенката върху таблото? Някой, който работи в градската управа, явно е забелязал. Означава полицейска кола. Просто не я пипаш.

— Това е полицейска кола?

— Не, и лепенката не е истинска, но върши работа. — Погледна я. — Държиш ли се?

— Добре съм. Престани да ме питаш.

— Уау. Защо не оставиш за някой друг път приказките от сорта: „Аз съм жена, чуй ме как викам?“ Разбрах. Ти си силна. Ти си непобедима. Ти си жена.

— Добре, уплашена съм до смърт. Откъде, по дяволите, твоите приятелчета са…

— Не моите приятелчета. Не мисля. Твоите приятелчета.

— Какво?

— Не носеха белезите на ловци от „Консулски операции“. Моите хора щяха да използват ван на пощенската служба на САЩ и щеше да има поне два.

— Какво искаш да кажеш?

— Предполагам, че след посещението ти на „Водна костенурка“ 1 твоите колеги са решили да те държат под око. Невинно наблюдение. За всеки случай.

— Много внимавах — възрази тя. — Оглеждах се. Не знам как са успели да ме проследят.

— Те са професионалисти. Ти не си.

Андреа се изчерви.

— Съжалявам.

— Не съжалявай. Просто живей и се учи. Или още поточно, учи се и живей. Искаш да стигнеш до Розендейл, нали?

— Мислех да се настаня за нощта в хотел наблизо.

— Ще те откарам.

— На два часа път е — предупреди тя.

Той сви рамене.

— В колата има радио.

Те обаче така и не го пуснаха, докато се движеха на север по бързата магистрала „Мейджър Дийгън“ и после по междущатското шосе 87. Колата беше максимално незабележима като модел; никой не ги следеше, увери я той, и никой не можеше да предвиди действията им, самоуспокояваше се тя.

— Можеха да ни убият вчера — каза тя, докато той нагласяваше огледалото за обратно виждане поне за десети път. — Тъпо е, но не мога да го избия от главата си. Можехме да умрем.

— Не говори така — отвърна той мрачно.

Андреа се загледа в него, опитвайки се отново да го разгадае. Той беше изтъкан целият от мускули и ярост, лицето му излъчваше отсенки на отчужденост и гняв, дебели пръсти, удебелени нокти — ръце, преживели доста наказания и без съмнение раздали немалко наказания. Изглеждаше безнадеждно груб и неподправен и все пак… Имаше острота на възприятията, острота, която й се бе изплъзнала досега. Беше недодялан, рязък и въпреки това лукав. Как го наричаха? Хрътката, така ли беше? Тя можеше да го забележи. Той притежаваше някаква животинска свирепост.

— И така, когато се случи нещо подобно — неравна битка, пропуск, зловещият жътвар размахва своя сърп — какво си мислиш: „Да, харесва ми как изживях живота си.“ Или си мислиш нещо друго?

Белкнап се обърна към нея.

— Не мисля.

— Не мислиш?

— Точно така. Това е най-голямата тайна на агента за успеха. Не прекалявай с мисленето.

Андреа замълча. Тя открадна още един поглед, забеляза как тъканта на полото му очертаваше бицепсите в горната част на ръцете му, как ръката, която леко стискаше волана, изглеждаше едновременно отпусната и мощна. Зачуди се какво ли можеше да направи с Брент Фарли. Мускулестият агент можеше да смачка носа на Брент, а после да го превърне в желе, ако удареше с всичка сила. Тя се усмихна при тази мисия.

— Какво? — попита той.

— Нищо — отговори тя прекалено бързо.

Какво ли си мислеше за нея? Че е някаква разглезена мадама от Кънектикът? Надраснала себе си студентка, която току-що е излязла от университета?

— Знаеш ли — каза тя няколко минути по-късно. — Аз не съм истинска Банкрофт.

— Вече ми обясни.

— Моята майка — тя искаше да ме предпази от всичко това. Била е нещастна и не го искаше и за мен. Но има нещо в това да бъдеш Банкрофт, което тя ценеше. Това е нещото, което така и не узнах. Тази фондация е означавала нещо за нея. Така ми се иска да бяхме поговорили за това.

Белкнап кимна, но не каза нищо. Тя мислеше на глас и се съмняваше, че той въобще слуша, а и не даваше вид, че го интересува. При всички случаи беше по-добре, вместо да говори на себе си.

— Пол каза, че я обичал. „В определен смисъл“, както се изрази. Но аз мисля, че той наистина е бил влюбен. Тя беше красива, не от типа порцеланова кукла. Беше енергичен човек. Непукистка. Забавна. С висок дух. И неспокойна.

— Пиенето.

— Но аз наистина мислех, че се е отказала. Започна да пие заради Рейнолдс. Но година след като се разведоха, тя си даде дума. И аз така и не я видях повече да пие. Но има толкова много неща, които не знам за нея. Така ми се иска да можех да я попитам.

Усети, че очите й се навлажняват. Опита се да го прикрие с мигане.

Той я изгледа с каменно изражение.

— Понякога въпросите са по-важни от отговорите.

— Я ми кажи, нещо. Ти някога плашил ли си се?

Отново каменно изражение.

— Питам сериозно.

— Всички животни познават страха — каза Белкнап. — Да вземем мишка, катерица, прасе или лисица. Дали мислят? Съмнявам се. Имат ли чувство за себе си? Предполагам, че не. Смеят ли се? Съмнявам се. Могат ли да се радват? Кой може да каже? Но едно е сигурно. Знаем, че изпитват страх.

— Да.

— Страхът е като болка. Болката е полезна, ако ти сигнализира, че си се допряла до гореща печка или си хванала остър предмет. От друга страна, ако е хронично състояние, подхранвано от само себе си, не допринася никаква полза. Само подкопава способността ти да функционираш. Страхът може да ти спаси живота. Страхът може също така да ти съсипе живота.

Андреа кимна бавно.

— Трябва да е при следващата отбивка — каза тя след малко.

Пет километра по-нататък те приближиха до мотела „Клиър Крийк“, където тя бе направила резервации за вечерта. Изведнъж Андреа изпита ужас, примигна и после разбра защо. На паркинга, облегнат на една кола, стоеше едрият мъж от фондацията „Банкрофт“, който не пожела да си каже името.

Мили Боже, не! Сърцето й заби силно, страх и гняв се надигаха у нея. Искаха да я сплашат, осъзна тя, а мисълта за това предизвика възмущението й.

— Продължавай да караш — каза тя с безизразен глас.

Беше уплашена, но и непоколебима. Нямаше да позволи да я плашат. Майка й заслужаваше повече. Тя заслужаваше повече, по дяволите.

Той се подчини без колебание. Едва след като се върнаха на междущатския път, я погледна въпросително.

— Мисля, че видях някого, когото познах.

— Само не ми казвай, че си направила резервации с истинското си име — каза Белкнап.

— Не, не — използвах моминското име на майка ми.

В момента, в който изрече думите, на Андреа й призля.

— И сигурно си им дала номера на кредитната си карта.

— О, Боже! Дори не ми мина през ума.

— Исусе, жено — каза Белкнап. — Какви са тия работи? Няма ли да използваш най-после разума си?

Андреа започна да масажира слепоочията си с показалците.

— Пътувам в кола с човек, който може да се окаже опасен враг на държавата, някой от правителството на САЩ се опитва да го залови. И къде по-точно намираш здрав разум в това?

— Не говори. — Гласът на Белкнап беше като тътен на контрабас.

— Да наруша патриархалния декрет за тишина? Никога.

— Искаш ли да спра и да проведем сеанс за повишаване на съзнанието? Бъди мой гост. Съжалявам, че ти е скучно с мен. Сигурен съм, че Симон дьо Бовоар ще ти допадне повече, но не е свободна, както изглежда.

— Симон дьо Бовоар?

— Тя е…

— Знам коя е. Учудена съм, че ти знаеш.

— Ами, когато не препрочитам наръчника за пистолети „Зиг Зауер“… — Той сви обемните си рамене.

— Все едно. Слушай. Аз просто — о, по дяволите, не знам.

— Единственото вярно нещо, което казваш от известно време.

Той бръкна в панталоните си и извади мобилен телефон.

Тод Белкнап набра номера на „Кипър Крийк“.

— Обаждам се за госпожица Пери — каза той с глас, който звучеше донякъде сервилен, почти мекушав. — Не, знам, че още не е дошла. Помоли ме да ви предам, че ще закъснее и ще пристигне около един часа след полунощ. Нали ще й пазите стаята? Да? Благодаря.

Той изключи телефона.

Андреа тъкмо щеше да го полита защо се е обадил, но изведнъж разбра смисъла: ако някой е изпратен да я следи, е по-добре да остане на място, където тя няма да се появи.

— Слушай и се учи, нали така?

Андреа поклати тъжно глава.

— Знам, че трябва да свикна с това. Но се моля на Бог да не се налага.

Белкнап я стрелна с поглед, който изглеждаше почти съжалителен. Внезапно колата сви по някаква алея, която ги отведе до долнопробен мотел. Белкнап се обърна към нея, а халогенната лампа пред мотела освети ярко квадратната челюст и едрите му черти, изпъкналия гръден кош и грубите му ръце, както и погледа му, който през повечето време почти не забелязваше нейното съществуване освен като инструмент на собственото му разследване.

— Тук ще спиш тази нощ.

— Ами ако хвана бълхи?

— От бълхите можеш да се отървеш, но не и от дупките на куршумите.

Придружи я до рецепцията, където седеше на висок стол мъж от индийски произход.

— Мога ли да ви помогна? — попита мъжът, в чийто говор имаше силно влияние от хинди.

— За една нощ — каза Белкнап.

— Няма проблеми.

— Добре — каза Белкнап. Говореше бързо — Името е Болдизар Чшикцзентмихалий. Б-о-л-д-и-з-а-р Ч-ш-и-к-ц-з-е-н-т-м-и-х-а-л-и-й.

Регистраторът спря да пише след няколко букви.

— Съжалявам, не успях точно да схвана…

Белкнап му се усмихна.

— Никой не успява. На унгарски е, страхувам се. Дайте аз да го напиша вместо вас. Повярвайте ми, свикнал съм.

С неохота регистраторът му подаде книгата за гости. Белкнап написа името със заврънкулки.

— Стая четирийсет и три?

Той видя ключа да виси на таблото зад регистратора.

— Да, но мога аз да…

— Не си правете труда — каза Белкнап. — Самият аз съм свикнал да управлявам хотел. — След като демонстративно провери в портфейла си, той се направи, че записва номера на шофьорската си книжка. Без да вдигне химикалката от листа, попълни данните за датата на пристигането, броя на гостите, номера на кредитна карта. После върна книгата на индиеца с весело намигване. — Навсякъде е едно и също.

— Виждам — каза регистраторът.

— Ще платим в брой. Осемдесет и девет плюс ДДС става 96.57. Ще закръглим на сто, ако нямате нищо против. — Веднага извади пет двадесетдоларови банкноти и ги сложи пред регистратора. — А сега ни извинете, че бързаме толкова много, но жена ми е на зор. Не можа да използва тоалетната на бензиностанцията. Ще ни дадете ли ключа?

— О, разбира се, веднага.

Мъжът му подаде ключа, а Андреа се усети, че имитира състоянието, което Белкнап й приписа.

Няколко минути по-късно се озоваха в стаята сами. Трафикът по магистралата бучеше като дъждовна буря. Тя подуши миризма на евтини цигари, на козметични препарати на непознати марки и на почистващи препарати.

— Щеше да ми падне шапката, ако бях с шапка — каза Андреа на Белкнап. — Ти си актьор първа класа.

— Цял Лерой Нюман, а не Леонардо. Искам да кажа, не преувеличавай.

— Ти си човек, пълен с изненади — каза Андреа и си пое дълбоко дъх. Сега можеше да го помирише — течния сапун, с който си бе измил ръцете и лицето при последното им спиране, перилния препарат от полото, и това по някакъв начин направи по-приветлива чуждата слабо осветена стая.

— Доста мизерно място за наследничка, а?

— Опитвам се да забравя — каза тя въздържано, но беше истина.

— Най-добре да го направиш. За момента. Тези пари са като сигнална светлина. Ако хората от сигурността на „Тета“ засекат някакъв паричен превод, веднага ще разберат къде си била, когато си го направила. Не е като да ползваш безименна сметка в Лихтенщайн. Така че, докато нещата се изяснят, ги смятай за радиоактивни.

— Коренът на всяко зло. Разбрах.

— Това не е шега, Андреа.

— Казах, че разбрах — отговори тя леко раздразнително, без да срещне погледа му. — А сега, какво? Ще опънеш ли малко изморените си крака, преди да продължиш по пътя?

Тя знаеше, че е неразумно: връзката й с него я постави в опасност, но въпреки това се чувстваше по-сигурно, когато бяха заедно.

Белкнап обаче схвана поканата й като част сарказъм.

— От това ли се страхуваш? — Едрият агент поклати глава. — Не се безпокой. Изчезвам от тук.

Нямах предвид това, помисли си тя. Но какво имаше предвид? Дали въобще знаеше какво иска.

Той прекрачи прага на вратата и преди да я затвори, се обърна към нея, тъмносивите му очи бяха напрегнати.

— Ако разбереш нещо, ще ме уведомиш веднага, щом можеш. Аз ще направя същото за теб. Сделка.

— Сделка — повтори Андреа с празен глас.

Вратата се затвори и през прозореца тя проследи как мъжът се качи в колата; двамата стигнаха до извода, че за нея ще е по-безопасно сутринта да си извика такси. Тя изпита чувството, че е загубила нещо. Съзнаваше, че той е опасен човек, който й навлече неприятности още с появата си. И все пак, когато беше с него, се чувстваше по-безопасно. Даде си сметка отново, че това звучи донякъде безсмислено, но беше самата истина.

Множеството рани и белези по него, мускулите, които сякаш обгръщаха горната част на тялото му като пончо от твърд плат, бързият и бдителен поглед, който виждаше всяка заплаха. Тя все още умираше от страх; той по някакъв начин бе успял да се справи със страха, да се възползва от него. Или тя си въобразяваше. Утре щеше да е в архива, където най-голямата опасност беше досадата. Какво друго можеше да я сполети там? Смърт от хиляди рани от хартия?

По-добре да поспиш малко — каза си тя. — Утре те чака дълъг ден.

От прозореца на мотела видя как задните светлини на колата му се смаляваха, след като той потегли, докато не се превърнаха в точици, а после само в спомен.