Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (17)

Петнадесета глава

Вашингтон, окръг Колумбия

Сенатската офис сграда „Харт“ между Конститюшън авеню и Втора улица разполагаше с един милион квадратни фута офис пространство. И деветте етажа на сградата бяха предназначени за Сената на Съединените щати и неговия персонал. При основаването на републиката броят на сенаторите бил фиксиран на двама за щат; не бил определен обаче броят на членовете на персонала и постепенно те надхвърлили десет хиляди. Фасада от мрамор, която приличаше на решетка, предпазваше прозорците от обедното атлантическо слънце; във вътрешността атриум, осветяван от прозорец на покрива, представяше подвижните „Планини и облаци“ на Александър Колдър — монументална творба от ковано желязо и алуминий. Около атриума бяха разположени асансьори, кръгли стълбища и коридори.

Мезонетът на сенатора Бенет Кърк се намираше на седмия и осмия етаж. Офисите бяха представителни, но без какъвто и да било лукс — персийските килими бяха от стандартния тип с мотив „слонска стъпка“, ламперията в приемната беше от полиран дъб, не от орех, но внушаваше някаква твърдост, която хармонираше с усещането за власт. Кабинетът беше по-внушителен и по-тъмен, но и някак безличен: мебелите сякаш обявяваха, че са завещани на сенатора от неговите предшественици и че ще бъдат наследени от неговите приемници.

Филип Сътън, ръководител на персонала на сенатора вече повече от десет години, гледаше по обществения канал „Си-Спан“ разискванията в централната заседателна зала пет етажа по-долу. Понякога, особено напоследък, му бе по-лесно да открие своя шеф, като гледа телевизия. Сътън си погледна часовника; сенаторът напусна залата преди две минути и щеше да се появи в апартамента си вероятно след още две минути. Той изключи малкия телевизионен приемник и видя отражението си върху изгасналия екран: нисък, пълен, оплешивяващ — не ставаше много-много за най-гледаното време по телевизията. Ноктите му бяха изгризани до кожа. Мъже като него не ги избираха дори да гонят топката. Беше роден да бъде помощник, не лидер и това бе факт, който приемаше нито с горчивина, нито със съжаление. Ако искаше да разбере какво не му достига, просто трябваше да погледне Бенет Кърк и веднага всичко ставаше ясно. Всъщност можеше да види сенатора точно в този миг, защото той вече влизаше в апартамента с характерната си походка с широки крачки, широки рамене, тесен, почти изящен нос, глава със сребриста коса, която като че ли излъчваше собствена светлина.

Сенатор Кърк беше интелигентен, земен, сприхав. Той също не беше лишен от суетност. Сътън знаеше всичките му слабости, но те ни най-малко не намаляваха възхищението му. Онова, което Бенет Кърк притежаваше, не бе само сенаторска външност; той притежаващо също целеустременост и почтеност. Претенциозни думи, които биха накарали сенатора да се почувства неудобно, но се затрудняваше да го изрази по друг начин.

— Фил, изглеждаш уморен — каза сенатор Кърк с прегракнал глас и го прегърна през раменете. — Всъщност изглеждаш така, сякаш си доставяш храната от машините за закуски. Кога ще проумееш, че пакетираната храна е вредна?

Сътън се вгледа в лицето на по-възрастния мъж, като се стараеше да го прави дискретно. Не искаше сенаторът да се почувства неловко заради състоянието на своето здраве, а и засега болестта му едва личеше. Сътън му помагаше за амбициозното разследване от много седмици, но и самият сенатор вършеше голяма част от тежката работа. Прекалено тежка работа. Тя би се отразила дори на здрав човек.

— Искате ли да чуете за най-новите предложения към вас? — попита Сътън. — Никога досега толкова много хора не са се натискали да ви предлагат услуги.

— Не ме вкарвай в изкушение, момче.

Сенаторът се отпусна в коженото кресло с гръб към прозорците. Извади малко кафяво пластмасово шише от единия джоб на панталоните си, отвори го и погълна без никаква течност кръгло жълто хапче.

— Да видим. Тази сутрин се обади Арч Грийсън. Познавате го, бивш конгресмен, сега регистриран лобист за „Нешънъл еърспейс индъстрис асоусиейшън“. Внезапно у тях е възникнал интерес да ви помогнат със средства за бъдещи кампании.

— А, онези лобисти от отбранителната индустрия. Скромни като вода ненапита.

— О, той деликатно спомена, че ако вие не проявявате интерес, ще направят същото предложение на някой от надеждните ви опоненти. „Просто искаме да помогнем“ — повтаряше непрекъснато. Помогни ми да ти помогна — иначе зле ти се пише. Това излезе от цялата работа.

— Притеснени са от това, какво ще изрови разследването на комисията. Или колко силно ще засмърди. Не мога да ги обвиня, че се грижат за интересите си.

— Какъв милостив християнин само — каза с ирония Сътън. — Друга фирма предлага да наеме Аманда като вицепрезидент по корпоративни въпроси.

Съпругата на сенатора беше гимназиална учителка по английски; това бе друг прозрачен опит да стигнат до човека, който оглавяваше сенатското разследване.

— Мога да си представя какво ще каже Аманда — захили се той.

— Освен това предлагат голяма заплата. Споменаха конкретни числа.

— Виж дали няма да се навият да назначат мен — пошегува се сенаторът.

Откакто бе съставена комисията „Кърк“, подобни завоалирани заплахи и предложения за подкупи пристигаха всеки ден.

Кърк не беше някакъв светец; Сътън се мръщеше на подкрепата, която сенаторът даваше за етаноловите програми, на политическото покровителство над негов спонсор от агробизнеса, макар като повечето сътрудници в Сената да осъзнаваше също, че е намесена политическа целесъобразност. Но като цяло сенаторът бе чист.

А сега погледът му бе насочен към почестите. Онова, което лобистите не съзнаваха, бе, че никой не можеше да го възпре или разколебае в този момент. Освен от най-близките си помощници и жена си Бенет Кърк криеше заболяването си.

Не бе необходимо хората да знаят, че Бенет Кърк е с диагноза остра и неподдаваща се на лечение форма на лимфома. Когато му поставиха диагнозата, болестта бе достигнала вече четвърта степен. Той нямаше да доживее да се кандидатира отново. Всичко, което го вълнуваше, бе наследството, което щеше да остави; а видът наследство, към което сенатор Кърк се стремеше, бе видът наследство, което човек не може да купи.

Сътън много рядко разбираше за болките, които сенаторът изпитваше, едва забележим спазъм на лицето или ненапълно прикрито трепване го издаваха понякога. Бенет Кърк бе твърдо решен да пренебрегва или да преодолява всички симптоми на болестта, докато тя не заприщеше шлюзите на издръжливостта.

— Има още нещо, нали? — каза Кърк и погледна Сътън в очите. Размърда се на креслото, кръстоса крака, търсейки удобна позиция. Но нямаше да я намери. Метастазите в костите гарантираха това. — Нека да отгатна. Получил си още едно от онези електронни писма.

Сътън се поколеба, след което кимна.

— Ново писмо от Генезис, да. По имейла.

— И ти вземаш това плашило на сериозно?

Шефът на персонала кимна.

— Вече сме го обсъждали. От първите писма, които получихме, стана ясно, че Генезис е запознат с всякакъв вид погребани тайни. Съгласен съм, че си имаме работа с измислена фигура, но трябва да приемаме Генезис много сериозно наистина.

— Е, какво казва сега този къс екоплазма?

Сътън подаде на сенатора принт на последния имейл.

— Генезис обещава да ни предостави информация — включително имена, дати, евентуални очевидци и виновници. Хубав подарък.

— Запомни моята философия: винаги гледай харизания кон в устата. Но ако конят е невидим, няма как да му провериш зъбите, нали?

— Не можем да пренебрегнем това с лека ръка. Прекалено примамливо е. Прекалено ценно. Неща, до които никога не бихме могли да се доберем сами, независимо колко хора участват в разследването. Ще бъдем в състояние да разобличим и да разтурим конспирация, която е в ход, както изглежда, по-дълго, отколкото вие сте в Сената.

— Или ще останем с пръст в устата. Искам да кажа, че това може да се окаже една огромна шега.

— Твърде много информация се съдържа тук. Прекалено много проверими и проверени подробности.

— В политиката, както знаеш, има такъв лаф: провери източника. Не желая да общувам с призраци. От това нещо ми се свива сърнето. — Сенатор Кърк погледна Сътън в очите. — Искам да знам кой е Генезис. Постигнахме ли някакъв напредък в разкриването на тази загадка?

Сътън поклати глава смутено.

— В необичайна позиция сме. Нормалното е да възложим решаването на този проблем на следствените и разузнавателните служби. Само че това са службите, които разследваме в момента.

Кърк изсумтя.

— Обзалагам се, че някои от тези колелета биха искали да сложат ръка над Генезис преди мен.

— Говори се — прекъсна го шефът на персонала, — че позволявал на хората да го видят само ако се съгласят да ги убие след това. Повечето от тия момчета не са толкова любопитни.

— Бо-о-же, надявам се, че се занасяш — устните на сенатора се усмихнаха, но не и очите му. — Надявам се също Генезис да не се занася.

Източен Уругвай

Хавиер Соланас потупа претъпкания си корем, пресуши последната чаша бира и реши, че е по-щастлив от всякога или вероятно толкова щастлив, колкото един мъж трябва да бъде.

Скромното му ранчо в околностите на Пейсанду не беше нищо специално; имаше хиляди по-големи и по-богати в Уругвай. Но той сам го бе създал от три малки парчета земя — той, синът на козаря! Празненството дори не беше за него; беше по случай четирийсетия рожден ден на жена му Елена. Така беше дори по-добре. То означаваше, че никой няма да го урочаса. Никой не можеше да урочаса и Елена. Тя му бе родила пет деца — три момичета и две момчета. Всички бяха големи и имаха свои деца. Той имаше трима зетьове, макар че харесваше само двама от тях. Кой друг можеше да се похвали с такъв късмет?

Масата бе отрупана с чинии и подноси, полупразни. Парчета крехко уругвайско говеждо, изпечено на грил в двора и обилно залято със сос чимичури. Хавиер приготви и своя собствен специалитет — кървавица с орехи и стафиди. Елена не пропусна и своите специални пълнени чушки. Всичко бе ометено лакомо. Заедно с обилно количество от бирата на Хавиер.

А каква физиономия направи само неговата красива черноока Елена, когато й подари двата самолетни билета! Тя винаги бе мечтала да посети Париж и ето че мечтата й се сбъдваше. Заминаваха утре.

— Не трябваше! — извика Елена, а сияещата й физиономия казваше: Благодаря на Бога, че си се сетил.

Такъв трябваше да е истинският мъж: заобиколен от деца на всякаква възраст, деца и внуци, да може да ги нахрани до насита! Не, никак не беше зле за син на козар!

— Тост! — викна Хавиер.

— Вече вдигнахме седем тоста — напомни дъщеря му Евита.

— Папи! — каза по-голямата й сестра Мария. Тя кърмеше бебето си, като едновременно наблюдаваше другото си дете, което тъкмо бе проходило. — Свършихме бебешката храна. Педро обича пюре от моркови.

— Свършихме бирата — каза съпругът на Евита, Хуан.

— Нямаме и пепси! — викна Евита.

— Аз ще отида до магазина — предложи Хуан.

— С чия кола? — попита Хавиер.

— С твоята става ли?

Хавиер посочи към трите празни бутилки бира до чинията на Хуан.

— Аз ще отида — каза Хавиер.

— Недей — обади се жена му.

— Връщам се след пет минути. Няма да забележиш, че ме няма.

Той стана от мястото си и тръгна към задната врата. Когато двамата с Елена се ожениха, той имаше плосък корем, плосък като пампасите; сега не можеше да си види ходилата, без да положи усилия. Елена го успокояваше: „Така у теб има повече за обичане“, но Хавиер се чудеше дали да не прави някакви упражнения. Като глава на семейството имаше задължения към всички. Той трябваше да дава добър пример.

След като стигна до боядисания в зелено гараж — приспособен от кокошарник, макар че никой не можеше да познае — затвори тясната странична врата зад себе си и светна. После натисна копчето, с което се отваряше плъзгащата се врата.

Вратата не помръдна. Опита отново. Пак нищо. Налагаше се да я повдигне сам. Направи една крачка и се почувства странно. Пое си дълбоко дъх, после още веднъж, но въздухът не му стигаше. Причерня му, мускулите му се отпуснаха и той се свлече на пода. Усещаше, че лежи там — плът, храна, кръв, кости. На челото му кацна муха, още мухи кацаха, за да се хранят от него. Съзнаваше, че скоро няма да усеща нищо. Явно беше сърдечен удар? Или инсулт? Не си бе представял, че тези неща се случват точно по този начин. Не че се бе замислял кой знае колко за смъртта.

Започна да се унася, зави му се свят. Значи така става — помисли си той. — Как ми се иска да се върна и да разкажа на другите. Не е толкова зле, наистина. Важното е да не се страхуваш от тъмното.

Съзнанието му започна да се изпарява като утринна роса, а мухите се събраха като гъст облак.

 

 

В края на житната нива срещу шосето двама мъже наблюдаваха с бинокли.

— Дали го е боляло много? — попита единият.

— Задушаване с азот е най-милостивият начин, по който можеш да отнемеш човешки живот — отговори другият, който имаше по-голям опит. Представяше се с името господин Смит, когато изпълняваше задача. — Нямаш чувството, че не можеш да дишаш, тъй като няма натрупване на въглероден диоксид в кръвта. Не ти достига кислород, но не разбираш какво се случва с теб. Все едно някой е загасил осветлението.

— Мисля, че човек винаги разбира, когато умира — каза другият, висок мъж с пясъчноруса коса, който се представяше като господин Джоунс.

— Марко Бродс не разбра.

— Така е — съгласи се неговият спътник. — Куршум голям калибър в главата. Не е имал време. Мисля, че това е най-милостивият начин.

— И двата са милостиви. Дори бързодействащата отрова е нищо в сравнение с онова, което природата може да ни сервира. Например рак, чиито щипци ти изпапкват вътрешностите. Така си отиде моята майка. Ами ужасните мъки при сърдечен удар? Моят баща ми разказа след първия си инфаркт как се чувства човек. Естествената смърт е гадна. Наистина е много по-леко по този начин. По нашия начин.

— Как разбра, че Хавиер, а не някой друг ще отиде в гаража?

— Какво? И да остави на някой друг да кара новия му седан? Човек като него? Ти очевидно не познаваш тия места много добре.

Той натисна копчето на дистанционното управление: на двеста метра от тук се отвори гаражната врата.

Смяната на въздуха в гаража с чист азот от бутилката за втечнен газ отне близо половин час. Сега въздухът щеше да се смени за по-малко от минута.

Господин Джоунс погледна през бинокъла, нагласяйки фокуса, докато видя падналия на цимента мъж, потъмнялото от урина петно около слабините му, облака от мухи, кръжащи над лицето му.

— В смъртта никога не може да има достойнство — забеляза той. — Но той наистина изглежда спокоен, не мислиш ли?

Другият мъж, господин Смит, взе бинокъла и погледна внимателно.

— Дали изглежда спокоен? Трудно е да се каже. Със сигурност изглежда умрял.

Роли, Северна Каролина.

Отделните кадри продължават да се въртят в главата на Белкнап, след като се върна в хотела. Невиждащите вторачени очи на Рут, струйката кръв в ъгълчета на отпуснатата й уста. Тя говореше, дишаше, разсъждаваше, а в следващия миг просто спря да съществува, превръщайки се в безчувствена плът. Не, беше оставила след себе си повече от това. Остави две момчета, сега сираци, както и спомените, които другите имаха от уникалния и ценен живот на Рут. Живот, който угасва, след като някой изстреля внимателно прицелен куршум.

Снайперски куршум, явно от голямо разстояние, съдейки по безшумното му пристигане, което говореше за завидно точна стрелба. Белкнап можеше да е следващият, ако не се бе шмугнал в храстите в мига, в който разбра какво стана. Защо бе изпратен снайперист? Кой го бе изпратил? Къде се криеха тези хора? Белкнап се опитваше да бъде аналитичен, но почувства, че го обзема ярост, която обвиваше като с ластари вкамененото му сърце. Колко от неговите приятели умряха пред очите му? Ами обичната Ивет, спомена за която се опитваше да зарови възможно най-дълбоко като контейнер с ядрени отпадъци в изоставена солна мина? Част от него — мечтата за мъжа, който можеше да бъде — бе заровена заедно с неговата любима. Където има красота, човек открива смърт.

Появи се във фоайето на хотела „Роли Мариот“ точно в четири часа, където завари Андреа Банкрофт, също толкова точна, да отпива от бяла порцеланова чаша на една от ниските масички в десния край на фоайето. Надяваше се да е изпълнила инструкциите му и да е останала в хотела. След онова, което се случи в Рок Крийк, трябваше да се безпокои за нейната сигурност, както и за своята.

По навик погледът му се плъзна из фоайето. Полазиха го тръпки. Нещо не беше наред. Ако се опиташе да предупреди Андреа, щеше да я изложи на опасност; все едно да закачи върху нея мишена в обсега на враговете му. Тя не беше тяхната цел, иначе нямаше да е тук.

Налагаше се да действа, преди да може да анализира ситуацията, да действа по начин, който бе бърз, необичаен и труден за предсказване. Не се обръщай: те са помислили за това. Влизай вътре! Тод не забави крачка, а продължи през фоайето.

С ъгълчето на очите си видя, че Андреа скочи от мястото си. — Тя предположи, че той не я е забелязал, и тръгна след него.

Точно това не трябваше да прави.

Обърна изведнъж глава и се опита да я предупреди с очи, като погледна в нейна посока, но не към нея: Не се издавай, че ме познаваш, както и аз не се издавам. Прави се, че сме непознати.

Той прекоси фоайето и вместо да спре на рецепцията или пред асансьора, се вмъкна през вратата без надпис зад портиерната. Озова се в някакъв склад. Тук вместо меки килими имаше твърда настилка, вместо полилеи помещението се осветяваше с луминесцентни тръби; рафтове с куфари запълваха двете стени на дългото помещение от край до край.

Докато бягаше, някаква интуиция му подсказа как бе стигнал до усещането за съществуващата опасност. Какво точно бе видял във фоайето? Мъж — най-обикновен на вид, около четирийсетгодишен, в обикновен сив костюм — четеше вестник в едно от креслата. По диагонал от него до малка масичка бяха седнали мъж и жена в края на двайсетте или началото на трийсетте си години. Пред тях имаше бял порцеланов чайник и две чаши. Непрофесионално око не би забелязало нищо. На Белкнап му направи впечатление, че нито мъжът, нито жената не погледнаха към него, когато влезе. А би трябвало да реагират на пристигането на непознат човек поне с бегъл поглед. Но те вече бяха забелязали идването му през стъклото до широката въртяща се входна врата. Вместо това жената хвърли бърз поглед към по-възрастния мъж, който държеше вестника малко по-ниско, отколкото бе нормално, ако наистина четеше. После му направиха впечатление обувките. По-възрастният мъж бе кръстосал краката си при глезените, така че подметките на обувките му се набиваха на очи и определено не се съчетаваха с неговото облекло — бяха от черна гума. Жената бе облечена с вкус — блуза в пастелен цвят и тъмна пола, обувките й бяха с дебели гумени подметки. Гримът й бе добре сложен, косата вдигната на кок, облеклото елегантно: гумените подметки на обувките, които носеше, бяха крайно неуместен елемент. Белкнап бе забелязал всичко от пръв поглед, инстинктивно; формулирането му отне повече време. Познаваше тези хора — не лично, но професионално, по принцип. Знаеше как са обучени; знаеше кой ги е обучил. Хора като него.

Бяха врагове, но което бе по-лошо, бяха негови колеги. Бяха със сигурност членове на спасителен екип от „Консулски операции“. Отлично обучени професионалисти, изпълняващи заповеди. Не бяха свикнали с провали. Белкнап бе участвал в точно такива групи неведнъж в кариерата си. Операциите им винаги завършваха с бърз успех. Откъде знаеха къде ще се появи? — недоумяваше той, но нямаше много време за такива въпроси.

Забеляза в дъното на помещението още една врата с малко прозорче, която се отваряше в двете посоки; Белкнап мина през нея и се озова в кухнята. Ниски мургави мъже с прави черни коси миеха или подготвяха продукти за готвене, но никой не го чу сред шуртенето от крановете и дрънченето на алуминиевите тенджери. Консерви със зеленчуци бяха наредени върху метални колички с колелца. Имаше заден вход, но сигурно го наблюдаваха. Насочи се към малък асансьор, използван за обслужване на стаите.

Зад себе си чу тракането на обувки с токове: Андреа вървеше след него.

Само това не биваше да прави. Тя не беше професионалист, не бе разбрала нищо от знаците, които се опитваше да й даде.

Друг звук: изщракването на пистолет, подготвян за стрелба. Нисък жилав мъж изскочи откъм асансьора с пистолет M-9, насочен срещу Белкнап.

По дяволите! Не само тя бе допуснала грешка. Екипът беше разгърнат добре: един от агентите е бил поставен до асансьора да дебне.

Андреа задърпа Белкнап за ръката.

— Какво, по дяволите, става?

Ниският жилав мъж с железни очи върху широко загрубяло лице пристъпи по-близо до тях, насочвайки пистолета ту срещу единия, ту срещу другия.

— Е, коя е приятелката ти? — извика той.

Андреа остана с отворена уста.

— О, Господи! Това не е истина. Това не се случва.

Трима във фоайето. Не петима или седмина. Трима. Това означаваше, че в операцията участваха само агенти от програмата за специален достъп — ветерани с достъп до най-високите нива на сигурност. Трима във фоайето означаваше, че мъжът с желязото в ръка е сам. Той е можел да извика останалите мигновено, но не го бе направил. Иска да си припише заслугите за залавянето — помисли си Белкнап. — Иска да бъде напълно ясно, че вече се е погрижил за целта, когато останалите дойдат.

— Попитах коя е приятелката ти? — озъби се мъжът с оръжието.

Белкнап изсумтя.

— Моята приятелка? За триста долара на час кучката ще бъде не само моя, но и твоя приятелка.

Белкнап забеляза нещо върху лицето на Андреа — знак, че е разбрала.

— Да си го начукаш — изкрещя тя на Белкнап. — И да ми дадеш парите! — Андреа блъсна силно Белкнап по ръката. — Мислиш си, че можеш да се измъкнеш, без да платиш, а задник? — После се обърна към мъжа с пистолета. — Какво, по дяволите, зяпаш, а? Ще ми помогнеш ли, или не? Помогни ми да му вземем портмонето. Ще си разделим парите.

— Нещо си се объркала — отговори й мъжът смутен и притеснен.

Белкнап забеляза, че той се протегна за радиостанцията.

— Не те ли изпраща Бърк? — попита Андреа. — Хайде, размърдай се, мамка ти.

— Ако направиш още едно движение, кучко, ще получиш имплантант от куршуми в циците — изръмжа й мъжът с пистолета. — И двамата по-добре замръзнете на място. Няма да повтарям повече.

Един стрелец. Един пистолет. Белкнап застана пред Андреа, закривайки тялото й от мъжа с пистолета. Ако той имаше заповед да стреля, досега щеше да го е направил. Явно до стрелбата щеше да прибегне в краен случай, само ако мисията се провалеше. Направи голяма крачка към мъжа и бръкна и с двете ръце в джобовете на панталоните си.

— Искаш портмонето ми, а? И за какво ти е?

Забеляза несигурност в очите на мъжа. Най-важното оръжие за агента са ръцете му; никой професионалист не би пречил на ръцете си, както направи Белкнап, като ги пъхна в джобовете си. Ако Белкнап бе доближил до него с ръце, вдигнати на равнището на раменете, жилавият агент веднага щеше да познае хватката: той със сигурност бе обучен да я прилага. Дори с вдигнати нагоре ръце Белкнап щеше да бъде възприет като заплаха. Един противник става по-опасен, когато е на една ръка разстояние от теб.

— Кажи на Бърк, че ако иска клиентите да плащат, първо да се увери, че сладурчета му си вършат работата.

Гласът на Белкнап беше доверителен, сякаш се опитваше да се жалва на другия, като мъж на мъж.

— Не приближавай нито крачка повече, мамка ти!

Командата бе стегната, но несигурността му видимо растеше. Дали наистина това бе мишената?

Белкнап не му обърна внимание.

— Постави се в моето положение — продължи той и се приближи още повече. Беше достатъчно близо, за да подуши цигарите и потта на мъжа. — Защото ще ти съобщя една тайна за твоя шеф, но не искам тази курва да чуе.

С внезапно движение Белкнап наведе тялото си и заби челото си в лицето на мъжа, после изби пистолета от ръката му, преди той да се свлече на пода.

— Андреа, слушай ме — каза й настойчиво. — Има трима агенти във фоайето и без съмнение са те забелязали. Със сигурност поне единият от тях ще се появи тук до петнайсет секунди. Трябва да направиш точно каквото ти кажа.

Той се наведе, прерови джобовете на падналия мъж, докато откри пакет цигари „Кемъл“, полупразен, и запалка.

Андреа дишаше тежко. Тя бе успяла да превъзмогне страха, докато участваше в разигралия се театър. Скоро обаче страхът щеше да се завърне, Белкнап знаеше това.

— Екип сме, нали? — той й подаде цигарите и запалката.

Тя кимна мълчаливо.

Белкнап я гледаше в очите, докато говореше, за да се увери, че тя загрява какво й казва.

— Излизаш по обратния път, все едно си служителка, която отива да изпуши една цигара. Спираш на пет крачки от вратата. Обръщаш се с лице към хотела. Отваряш си чантата. Изваждаш цигара. Палиш я. Тази цигара ще е като кислород за теб. После тръгваш към улицата, все едно че отиваш да си купиш още цигари. Вървиш, без да спираш. На една пряка на юг от хотела има стоянка за таксита. Вземаш такси и отиваш в центъра на Дъръм, мотаеш се по оживени места като търговския район.

— Моля те — прошепна тя. — Ела с мен.

Той поклати глава.

— Не мога да изляза по същия път. Те ме чакат.

— Ами какво ще стане с теб? Този мъж. Той имаше намерение…

Белкнап дочу стъпки откъм коридора, откъм склада.

— Отиваш да изпушиш една цигара — повтори той с тих настойчив глас. — Цигарата е като кислород за теб. Хайде, тръгвай!

Тя изпъна раменете си и той видя, че е схванала ситуацията. Андреа мушна цигарите в чантата си и без да каже нито дума повече, тръгна към задния вход. Ако й предложеха роля, той бе сигурен, че тя ще я изиграе. Той й предложи роля. Тя щеше да се справи.

Нямаше обаче същата увереност за себе си.

Натисна копчето на служебния асансьор. Чуваше как в склада някой прехвърля багажа. Бяха изпратили един човек от групата във фоайето да претърси етажа.

Натисна още веднъж копчето на асансьора. Само след секунди агентът щеше да се увери, че Белкнап не се крие при багажа, а е някъде в задната част на хотела.

Асансьорната кабина се отвори и Белкнап влезе вътре, натисна напосоки копчето за четвъртия етаж. Вратите се затвориха и асансьорът потегли.

Затвори очи, успокои пулса си, прехвърли наум възможностите. Можеше да са го видели да влиза в асансьора. Тогава останалите щяха да го преследват, като вземат други асансьори или просто като се качат по стълбите. На четвъртия етаж забърза по коридорите, оглеждайки се за количка с хавлиени кърпи и отворена врата. Имаше преднина, но тя са измерваше само в секунди.

Отворена врата. Намери една: тъкмо сменяха чаршафите и разтребваха. Камериерката, движейки се тихо в светлосинята си униформа, го поздрави с испански акцент.

— Добър ден, сър — каза тя, вземайки го за госта. — Тъкмо приключвах — добави тя.

Изведнъж камериерката изпищя и Белкнап разбра, че късметът му го е напуснал. Обърна се и видя двама въоръжени мъже в стаята. Единият от тях избута камериерката от стаята, след което застана на пост пред вратата.

Белкнап се опита да диша нормално и огледа двамата агенти. Не бяха мъжете от фоайето; всъщност той досега не ги беше виждал. Единият приличаше доста на филипинец, макар че крайниците му бяха дълги и мускулатурата добре развита като на американец, хранен с царевица. Дете от смесен брак във военна база — помисли си Белкнап. Другият беше по-пълен, с черна кожа и бръсната глава, която лъщеше като абанос. И двамата държаха автомати с къси цеви, приклад от полимер, дълги извити пълнители под ложата. Всеки съдържаше по трийсет патрона с деветмилиметрови куршуми. При автоматична стрелба оръжието вероятно можеше да изстреля и трийсетте патрона само за няколко секунди.

— Залегни на пода — обади се пръв чернокожият. Гласът му бе тих и неестествено спокоен. — Ръцете на тила. Глезените един върху друг. Знаеш упражнението. — Можеше да мине за инструктор по кормуване, който обяснява на човека, когото обучава, да освободи амбриажа. — Направи го веднага.

Райнхарт винаги го отрезвяваше, когато Белкнап говореше за добър късмет. Идвало ли ти е някога на ум, че твоят „добър късмет“ е нещото, с чиято помощ се измъкваш от кашите, в които те е набутал лошият ти късмет?

— Ще повторя инструкциите — само веднъж — каза мъжът. Отново гласът му бе напълно спокоен.

И аз щях да съм спокоен, ако бях насочил мощен автомат срещу човек, чийто пистолет е в джоба му.

— Не е необходимо — каза Белкнап. — Говорейки като колега, трябва да ви кажа, че свършихте страхотна работа досега. Само че, ако аз пишех следоперативния доклад, щях да повдигна въпроса за оръжията. Стените на хотела са тънки, което е всеизвестен факт. Предполагам, че използвате стандартни натовски патрони. Това означава, че един куршум може да пробие половин дузина стени. На тройна стрелба ли държите тия неща? Или на единична?

Двамата мъже се спогледаха.

— Автоматична — отговори чернокожият.

— Вижте, това не е добре. — Това, че мъжът му отговори, можеше да се смята за малък пробив. Те имаха основателна увереност в преимуществото си в огнестрелна сила. Единствената надежда на Белкнап бе да намери начин да използва тази увереност в своя полза. — Не сте помислили за страничните ефекти, нали?

— На земята веднага или ще стрелям.

Чернокожият говореше със самочувствието на човек, който е убил доста хора, за да гледа на убийството като на нещо повече от причинено неудобство. Същевременно гордостта не му позволи да нагласи оръжието си на друг вид стрелба; не можеше да се унижава пред колега.

Спасителен екип от програмата за специален достъп. Белкнап знаеше, че най-добрият му шанс да оцелее е, като се предаде. Но това не означаваше, че ще свърши със съдебен процес или материал във вестниците. Веднъж „спасен“, той сигурно щеше да бъде затворен за неопределен брой години на тайно място в Западна Вирджиния или в селски район в Полша. Белкнап не ценеше толкова много оцеляването си, за да се предаде.

— Първо, ужасно безотговорно е да използвате автоматична стрелба на място, където гъмжи от цивилни — каза Белкнап, възприемайки тона на инструктор. — Когато аз влязох в тоя бизнес, вие двамата още сте ходили прави под масата, така че послушайте старото куче. Автоматична стрелба срещу хотелска стена? Следоперативният доклад на практика е ясен от само себе си. Класическа грешка: за такава работа се нуждаете от четка с меки камилски косми, а не от мече за боядисване. — Докато говореше, вървеше към прозореца. — Така че позволете ми да ви помогна. Това тук е прозорец.

Мъжът, който приличаше наполовина на филипинец, се захили:

— Ти забеляза? Във въздуха няма нито един гост на хотела, както виждаш.

— Кой, по дяволите, ви е обучавал? — попита настойчиво Белкнап. — Само не ми казвайте, че съм аз. Щях веднага да позная грозните ви мутри. Нека ви попитам нещо, преди да се озовете в положение да обяснявате на Уил Гарисън защо двама типове с автомати са били принудени да сложат край на спасителната операция и да стрелят срещу невъоръжен човек. — Той изтърси лъжата нарочно заедно с име, което им бе известно. — А това, както всички сме съгласни, не може да се нарече оптимален резултат от мисията. Колко дълго пътува един деветмилиметров куршум през въздуха?

— Да не сме твои ученици, мамка ти — каза саркастично по-едрият мъж.

— Високоскоростен куршум, каквито имате, може да измине повече от три километра. На повече от десет хиляди фута височина. Дори да върнете на троен изстрел, трябва да очаквате, че третият куршум ще се движи през по-тънък въздух, следвайки отвора, прокаран от първите два. Сега нека да погледнем по-отблизо естествената траектория докъде ще стигне.

Обърна се с гръб към тях и отвори стъклената врата, която водеше към тесен балкон.

— Хей, Дени — каза отгледаният с царевица азиатец на своя партньор. — Сетих се какво ще напиша в доклада за операцията. Мишената беше ликвидирана, защото бе ужасно досадна.

Белкнап не им обърна внимание.

— Както вероятно сте забелязали, се намираме в гъсто застроен и населен район.

Той посочи с ръка към офис сградите от метал и стъкло отвъд близката магистрала, но собственото му внимание бе насочено към открит басейн под балкона. Висок жив плет от рододендрони закриваше басейна от близката оживена улица.

С подигравателна усмивка чернокожият се сниши и остана приведен на земята, като държеше оръжието насочено към тялото му, но под прав ъгъл.

— Много е лесно да се смени траекторията, какво ще кажеш? Това, което дрънкаш, са пълни глупости.

— Трябваше да погледнеш по-отблизо — продължи Белкнап невъзмутимо. — Трябваше да направиш това, което аз правя в момента.

Той излезе на балкона и премери разстоянието между него и басейна.

— Нещастникът си мисли, че може да ни баламосва — каза вторият въоръжен мъж и се захили противно.

— Опитвам се да ви понауча на това-онова, хлапета — продължи, Белкнап. — Защото, ако стреляш от тази свита поза, Дени, ще ти се иска целта да е малко по-високо.

Сякаш за да демонстрира, Белкнап се обърна с гръб към агентите и стъпи върху железния парапет с височина около метър и трийсет сантиметра, която очевидно бе съобразена с изискванията за безопасност на децата. Ами безопасността на възрастните, които летят? Балансирайки несигурно, той скочи напред с прибрани крака и всичка сила.

Чу зад себе си стрелба, сякаш някой пусна резачка за дърво: автоматична стрелба, при която пълнителите се изпразваха с по осемстотин куршума на минута, или малко повече от две секунди за пълнител с трийсет патрона. Щом чуваш стрелбата, значи не си уцелен. Двамата агенти не успяха да предвидят действията му и изненадата забави реакцията им със секунда, която обаче се оказа критична за тях.

Белкнап летеше надолу, но в състоянието на свободно падане имаше чувството, че не се движи и че земята лети към него, ставайки все по-голяма и по-голяма и приближавайки все повече и повече. Разполагаше вероятно с три секунди да подготви тялото си и да го изпъне като острие, с което да разсече съпротивлението на водната повърхност. От подобни височини човек не се гмурка с главата надолу. Не може да губи време да се взира надолу: ако изчисленията му бяха грешни и удареше цимента, каквото и да направеше нямаше значение. Трябваше да приеме, че ще падне там, накъдето се е насочил — в дълбоката част на басейна. За тяло, което пада от височина двадесетина метра, водата не е мека и податлива субстанция: тя е твърда и се съпротивлява и колкото по-широка е площта на въздействие, толкова по-силен ще е ударът на водата. При тренировките той бе научил основното уравнение: факторът форма, умножен по плътността на водата, умножена по квадрата на скоростта. Все едно, че някой те настъпва по голите крака, казваше професионалният гмуркач. Щеше да се движи с шейсет километра в час, когато достигнеше водата. Проблемът не в в падането — обясняваше инструкторът. — Проблемът е в спирането.

Белкнап не можеше да промени скоростта той не можеше да промени факта, че водата е над осемстотин пъти по-плътна от въздуха. Единствено можеше да намали фактора форма — да изпъне краката си плътно един до друг и да вдигне ръцете си над главата също изпънати с допрени длани. Хвърли едно око на автомобилите върху близката магистрала и макар че те трябваше да се движат с най-малко шейсет километра в час, му се стори, че едва пъплят. Миг преди да докосне водата, Белкнап пое дълбоко въздух, напълни дробовете си и се подготви за онова, за което можеше да се окаже неподготвен.

Целият се разтресе от удара, който премина на вълни по цялото му тяло, по гръбначния стълб, всяка става и сухожилие.

Мислеше си, че никога няма да се наложи, но ето, парадоксално, случи се по-рано, отколкото очакваше. Направи всичко възможно, но въпреки това се чувстваше изцяло неподготвен. След разтърсващия ефект от удара започна да изпитва и други усещания като чувство на студ и начина, по който водата, след като нанесе първия си удар, сякаш за да се поправи, сега го поде като възглавница, омекотявайки пътя му до дъното. Студът се превърна в топлина, неприятна топлина, след което чувството за температура бе заменено от съзнанието, че не може да диша. В главата му прокънтя предупреждение: Не вдишвай! Усети под краката си твърд под — дъното на басейна. Продължи да потъва още малко, свивайки колене, а после се издигна рязко нагоре към повърхността на четири и половина метра над него. Едва след като размаха ръка свободно пред лицето си, уверявайки се, че вече не е под водата, си позволи да поеме глътка въздух. Нямаш време! Той се повдигна върху страничния парапет на басейна. Не си направи труда да погледне към прозореца, от който скочи. Агентите бяха екипирани за близка стрелба. Никой от тях не беше снайперист и не разполагаха с оръжие с оптично устройство, а в района около басейна имаше много хора, за да стрелят с автомат.

С огромни усилия се изправи на крака. Чувстваше цялата долна част на тялото си като гигантска рана. Мускулите му се бяха отпуснали и малко след като се изправи, отново се пльосна на земята. Не! Нямаше да се предаде! Адреналин нахлу във вътрешностите му, стягайки всяко мускулно влакно, сякаш някой навиваше струните на цигулка. Побягна, въпреки че преди това не бе сигурен дали може да ходи, и откри пролука в живия плет от рододендрони. Мокрите му дрехи добавяха поне още пет килограма към теглото му и както установи, че е оглушал, но чак след като стъпи на платното, по което профуча, според него, безшумна кола. Водата от басейна явно бе напълнила ушните му канали. Краката му бяха като възглавнички за игли; не чувстваше асфалта под ходилата си: на мястото на осезаемостта, на чувството за допир имаше само остра болка, която малко по-късно бе заменена от парене.

Но важното бе, че не го заловиха. Не още. Не беше „спасен“. Противниците му се провалиха — засега.

Белкнап се стрелна през оживената магистрала, поставяйки на изпитание границите на две- или трисекундните интервали между автомобилите — ако се спънеше, забавеше или избързаше само с една секунда, щеше да срещне бронята на някой връхлитащ автомобил.

След като прекоси магистралата, стигна до редица от малки къщи с отделни гаражи; повечето бяха тъмни и очакваха собствениците си да се върнат от работа. Белкнап се вмъкна в един гараж през незаключената врата и се скри зад купчина автомобилни гуми. След като очите му привикнаха с тъмното, разпозна по силуетите няколко градински инструмента, задвижвани с бензин — листочистачка, машина за плевели, култиватор със зъбци, закрепени със старинни болтове. Свидетелство за непостоянен ентусиазъм. Играчките без съмнение бяха купени с голям мерак, използвани неколкократно и зарязани да събират прахоляк. Вдиша познатия мирис на гниеща автомобилна гума, на машинно масло и се опита да се намести удобно. Щеше да остане тук, докато му изсъхнат дрехите.

Имаше толкова много места, където можеше да бъде, а това принуждаваше спасителния екип да остане на място, особено след стрелбата, за да не привлече нежелано внимание. Екипът щеше да се разпръсне, когато бъде забелязан. Белкнап просто трябваше да остане неподвижен в следващите шест часа с единствен компаньон болката, която го връхлиташе като непоносим зъбобол на цялото тяло. И все пак нямаше нищо счупено, нито скъсано. Времето щеше да изцери раните и след като Белкнап си припомнеше какво се е случило, знаеше, че физическата агония щеше да бъде заменена от едно нещо, което бе неин достоен заместник: гнева.