Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (15)

Тринадесета глава

Андреа се почувства замаяна, гадеше й се.

— Когато подаде оставка от управителния съвет… — започна тя.

— Точно така. Когато управителният съвет гласува нейната оставка, никой не подозираше, че тя ще реагира по този начин. Но е трябвало да го предвидят. Много се разстройвам, като се сетя за това. По време на почивка през уикенда с членове на борда тя се напила. Не бях там, но ми разказаха. Съжалявам. Сигурно е много тежко да чуе човек подобни неща.

— За мен е важно да го чуя от вас — каза Андреа и се закашля. — Нуждая се от това.

— И така управителният съвет гласувал за изключване. Прибързано по мое мнение. Лора беше невероятно жизнен и проницателен човек. Тя допринесе толкова много за борда. Може да е имала някаква слабост, е, кой от нас няма? Но искането за нейната оставка явно й се е сторило като наказание. Била е ядосана и разстроена, кой може да я обвини? Реагирала е по начин, който те е трябвало да предвидят. Ние в Кътоуна не държим алкохолните напитки под ключ. Тя се е напила до състояние на пълно алкохолно отравяне.

Главата на Андреа пулсираше. Някога майка й шеговито наричаше алкохола Балсам от Галаад. Всичките тия чаши пълни с кубчета от лед и водка. Но тя се бе отказала. Не пиеше повече. Или не?

— Веднага щом един от присъстващите открил, че тя е взела ключовете за колата и е потеглила, изпратихме член на екипа ни за сигурност след нея. Да се опита да я спре, да я върне жива и здрава. — Изглеждаше развълнуван, докато говореше. — Но беше твърде късно.

Двамата замълчаха. Пол Банкрофт разбираше, че тя има нужда от известно време да се съвземе.

Загорелият мъж с коса със сламен цвят — Сканлън — се върна с листа с телефонните номера.

— Регистриран е на името на Томас Хил Грийн-младши, сър — каза той на Банкрофт. — Служител от връзки с обществеността на Генералното консулство на САЩ в Дубай. Ще проверим биографията му.

Банкрофт се обърна към своята братовчедка.

— Това струва ли ти се вероятно? — Забелязвайки скептичното й изражение, той каза: — Да се обадим сега, а?

Пол Банкрофт посочи към черна телефонна конзола върху ниска масичка наблизо.

Андреа включи говорителя и натисна внимателно копчетата. След няколко секунди пращене и най-различни звуци се чу ясният звън на отсрещния телефон.

Любезен глас каза:

— Тук Томи Грийн.

— Обаждам се от фондацията „Банкрофт“ — заяви Андреа. — Опитваме се да се свържем със служителя за връзки с обществеността на Генералното консулство.

— Имате късмет — отговори гласът. — С какво мога да ви помогна? Става дума сигурно за образователния симпозиум довечера?

— Извинявайте, г-н Грийн — каза Андреа. — Почти не ви чувам. Ще позвъня пак.

— Фондацията финансира някои образователни програми в Персийския залив — обясни Банкрофт. — Ако сме му звънели, предполагам, че е било свързано с координиране на програмите в емирствата. Но ако искаш, мога да проуча по-подробно. Чували сме, че най-различни закононарушители използват чужди телефонни номера. Така други хора им плащат сметките.

Погледът на Андреа се отмести към поточето.

— Моля ви, не си правете труда — отвърна тя.

Възнамеряваше да го попита за безименния мъж. Но изведнъж си даде сметка, че не би могла да обясни какво лошо е направил мъжът и какво толкова обезпокоително е казал. Когато се опита да формулира наум оплакването си, всичко й се стори толкова истерично, че думите замряха в устата й.

— Знаеш, че винаги можеш да ме питаш за каквото и да било — каза той. — Каквито въпроси имаш.

— Благодаря — отговори тя механично.

— Чувстваш се глупаво. Направи същото, което аз бих направил на твое място. Някой ти подава златна монета и ти я стискаш между зъбите, за да провериш дали е истинска. Натъкнала си се на нещо, което те е озадачило. Имала си нужда да разбереш повече. И няма да бъдеш залъгвана. Ако това е било тест, Андреа, ти го премина с пълен успех.

— Тест. Това ли беше? — напук на себе си тя говореше разпалено.

— Не съм казал това — философът присви устните си, поколеба се. — Но ние сме подложени на проверка всеки ден, всяка седмица, всяка година. Решенията напират. Трябва да правим преценки. А в края на книгите няма отговори. Затова глупостта, както липсата на любопитство, е порок. Форма на мързел. В истинския свят решенията винаги се вземат в условия на несигурност. Познанието винаги е частично. Човек действа, има последици. Ако бездейства, пак има последици. Преди десет години не предприех действия и ние загубихме човек, на когото аз много държах.

— Майка ми — Андреа преглътна с мъка. — Тя знаеше ли за…

— Тета? Не. Но ние можехме да използваме човек като нея. — Очите му искряха. — Знам колко много мислиш за тази част от нейния живот. Но не трябва да се разочароваш от онова, което е в официалните документи. Приносът на твоята майка беше много истински и много важен, много повече, отколкото документите могат да удостоверят. Моля те да не забравяш това. — Той си пое дълбоко дъх. — Лора. Мисля, че я обичах в известен смисъл. Нямам предвид, че е имало нещо между нас, нещо романтично. Тя просто бе толкова жизнена, толкова добра. Прости ми, не би трябвало да те вълнувам с тези неща.

— Аз не съм като нея — каза Андреа с тих глас.

— Разбира се. Но първия път, когато те видях, знаех коя си, защото виждам нея в теб. — Гласът му стана дрезгав и той замълча за миг, преди да продължи. — Когато вечеряхме, отначало имах чувството, че гледам призрачен остатъчен образ върху стар телевизионен апарат. По някакъв начин усетих нейното присъствие. После чувството изчезна и аз можах да те видя такава, каквато си.

Андреа усещаше, че всеки момент ще се разплаче, а бе твърдо решена да не го прави. На какво да вярва? На кого да вярва? Вярвам на твоите инстинкти — й каза Белкнап. Но тя можеше ли да им вярва?

— Андреа, бих искал да ти направя предложение. Желая да се присъединиш към моя вътрешен кръг като съветник. С твоите знания и прозрения — и образованието по история на икономиката — си идеално подготвена за предизвикателството. Можеш да бъдеш полезна на нас. И на света.

— Съмнявам се в това.

— Ти си открила, че аз имам чувства. Mirabile dictu. — Усмихна се тъжно. — Но аз се прекланям пред разума. Не ме разбирай погрешно: моето предложение е рационално. Освен това аз не съм в първа младост, както експертите тук ми напомнят непрекъснато. Тук ме виждаш в качеството на домакин на имение, на което скоро няма да съм господар. Редиците трябва да се напълнят с представители на следващото поколение. А ние не можем просто да пуснем обява във вестниците, нали? Както казах, никой не бива да знае какво правим тук. Дори в самата фондация много малко служители биха оценили по достойнство неотложните дела, с които се занимаваме тук.

— Неотложните дела. Искам да знам повече за това, което в действителност се случва тук.

— Скоро ще узнаеш. Поне така се надявам. Това е постепенен процес. Не можеш да предаваш на един ученик алгебрична топология, преди да е усвоил геометрията. Образованието е последователен процес. Ние не сме в състояние да осмислим информация, която сме получили безразборно. Знанието се гради върху знание. Но аз нямам притеснения. Както вече имах повод да отбележа, ти бързо усвояваш.

— Тогава не трябва ли да започнете с обясняване на вашия светоглед? — каза Андреа, позволявайки си лек сарказъм.

— Не, Андреа. Защото той вече е и твой светоглед. Стратегията „Банкрофт“ — ти вече я формулира по-добре от всеки друг.

— Имам чувството, че съм попаднала на някакво далечно място. Ние определено не сме в Канзас вече.

— Вслушай се в собствените си аргументи, в гласа на разума, в ума и сърцето ти. Ти си си у дома.

— У дома? — Тя се съсредоточи. — Знаете ли, слушам ви и всичко ми звучи ясно като дъжда. Всяко нещо е с простотата на две и две равно на четири. Но аз трябва да си задавам въпроси.

— Аз искам ти да си задаваш въпроси. Ние се нуждаем от хора, които непрекъснато се питат и задават трудни въпроси.

— Тайна организация върши тайни неща. Онова, което искам да знам, е къде са границите. Какво не бихте направили.

— В преследване на доброто? Повярвай ми, това са проблеми, с които непрекъснато се борим. Както казах, всеки от нас е подложен на проверка през всичкото време.

— Това е ужасно абстрактен отговор.

— На ужасно абстрактен въпрос.

— Добре, дайте ми някои подробности.

Отговорът бе вежлив, но непреклонен.

— Когато си готова.

Андреа гледаше втренчено течащата вода през поляната и забеляза как слънцето се процежда през игличките на високите борове и елхи. Огромните им клони, осъзна тя, криеха обекта от наблюдение от въздуха.

Толкова много неща тук бяха скрити за външни погледи.

Неотложности. Действия. Намеси.

Самата Андреа криеше нещо. Аргументите на Пол Банкрофт бяха правдоподобни, но също така я смущаваха. Той не бе човек, който би се притеснил от логичните заключения на собствените си доводи. А желязната логика на неговите доктрини можеше лесно да доведе до действия, които са изцяло незаконни. Дали наистина Пол Банкрофт би се поколебал да поема закона в своите ръце? Дали признаваше каквито и да било правила, които не произлизаха от собствената му сложна морална система?

— Нямам намерение да споря с вас — каза тя накрая, вземайки решение. Думите на Банкрофт я убедиха наполовина; но тя щеше да се простори, че е съгласна с него. Единствената възможност да се добере до повече информация — достатъчна, за да разсее съмненията й в една или друга посока — бе да е вътре. Кой знае на колко истини се уповаваха в скритата империя на Пол Банкрофт? — Вижте, не знам дали наистина ще се приспособя — добави тя.

Не се съгласявай лесно. Преструвай се, че се колебаеш. Остави го да те убеди.

— Тогава ще се наложи ние да се научим да се приспособим към теб. Личните стилове ще се различават. И това е добре, докато стратегията „Банкрофт“ остане постоянна. Ще го обмислиш ли поне?

Част от нея чувстваше вина, че го мами. И все пак, ако установи, че е съвършеният образец за морал, за какъвто го сметна първоначално, нямаше да навреди с нищо. — Ще си помисля.

— И помни — каза ученият, присвивайки вежди. — Невинаги е лесно да направиш правилния избор.

Тя си спомни думите му за лошите действия с добри последици. Победи страха! Но твърде често, както тя знаеше от собствен опит, побеждаването на страха се превръщаше само по себе си в друг страх.

— Мисля, че онова, от което най-много се притеснявам, е да не ви разочаровам — излъга тя. Опита се да не допусне треперене в гласа си. — Имате големи очаквания от мен. Не знам дали ще мога да ги оправдая.

— Имаш ли желание да опиташ?

Тя си пое дълбоко дъх.

— Да — каза Андреа. — Имам. — Насили се да се усмихне.

Банкрофт също се усмихна, но в изражението му сега имаше нещо загадъчно и предпазливо. Дали повярва изцяло на демонстрирания от нея ентусиазъм? Трябваше да бъде внимателна. Със сигурност щяха да я следят. Екипът на Банкрофт нямаше да й се довери все още. В това бе сигурна. Довериха й тайна. Това я правеше потенциален сътрудник — или потенциална заплаха. Не биваше да позволи да ги разтревожи.

Неясното предупреждение на безименния мъж в Кътоуна отново я споходи, а думите бяха като тъмен облак, закриващ слънцето: Ти най-добре от всички би трябвало да знаеш какво може да се случи.