Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (13)

Единадесета глава

Роли, Северна Каролина

Най-после, два часа по-късно, отколкото очакваше, Андреа Банкрофт се регистрира в хотела. Пътуване от ада — помисли си тя язвително.

Сети се какво облекчение изпита, когато чу сирените на полицейската кола, как застана с лице към шосето и как после, като се обърна, едрият мъж бе изчезнал. Пълна мистерия. Не чу абсолютно нищо, никакъв звук, който да подскаже, че някой лази, мърда или диша тежко. В един миг той беше там, а в следващия го нямаше. Приличаше на трик на фокусник. Без съмнение всичко това можеше да се обясни лесно. Първо, тя забеляза, че земята е покрита не с листа, а с борови иглички, които заглушаваха звуците. Плюс това мъжът каза, че е „оперативен агент“, каквото и да означаваше това. Вероятно ги обучаваха на подобен род неща.

— Вашата кредитна карта, госпожо — подкани я жената на рецепцията с кестенява, вдигната нагоре коса и белези от акне по бузите.

Андреа си прибра картата и подписа формуляра, който й дадоха. Не отседна в „Радисън“, както планираше, а в „Дабъл трий“. Там беше по-малко вероятно да се сблъска отново с мъжа — ако имаше поне малко разум, това бе последното нещо, което той би поискал да направи, но й се струваше благоразумно да вземе елементарни предпазни мерки.

Полицаите си дадоха вид, че искат да помогнат, но очевидно приеха разказа й с известен скептицизъм, който се засили, след като се опитаха да проверят фактите. Тя им каза, че е била взета от шофьор, а те успяха само с няколко телефонни обаждания да установят, че колата е взета под наем. Не само това, но и регистрите показаха, че вие сте наели колата, госпожице Банкрофт.

Започнаха да й задават въпроси, чиято цел бе да се установи каква е „връзката“ й с непознатия. А някои от подробностите, които им съобщи, не прозвучаха правдоподобно. Казвате, че той просто е изчезнал? И как така не е попитала за името му, след като се оказва, че е научила толкова странни факти за него? След час в полицейския участък на двайсет и трети район на Атлантик авеню, тя започна да се чувства като заподозряна, а не като жертва. Южняшката любезност на полицаите не изчезна нито за миг, но тя бе убедена, че представляваше за тях нежелан вид аномалия. Обещаха, че ще направят допълнителна проверка в компанията за наемане на автомобили, че ще вземат отпечатъци от пръсти от автомобила, а също и нейните, за да ги изключат. Щяха да я уведомят, ако има някакво развитие по случая. Но за тях най-правдоподобно обяснение било, че си имат работа с откачалка.

На петия етаж тя изчака пиколото да й покаже банята и дрешниците и го освободи, като му пусна бакшиш. Отвори ципа на пътната чанта, закачи в дрешника съдържанието й и след това се обърна към прозореца.

Усети как сърцето й спря да бие, преди да осъзнае защо.

Мъжът. Едрият мъж с пистолета. Беше в нейната стая. Изправен пред прозореца със скръстени пред гърдите ръце.

Знаеше, че трябва да избяга, да се обърне и да изчезне от хотелската стая. Но мъжът стоеше напълно неподвижен, без да я заплашва с нещо. Тя потисна надигналата се в гърдите й паника. Можеше да остане още няколко секунди, без да се изложи на по-голям риск, и да научи нещо важно.

— Защо си тук? — попита тя студено.

Можеше да го попита как се е озовал в стаята, но можеше и сама да се опита да разбере. Явно се е криел зад тежките завеси, събрани в единия край на прозореца, когато тя влезе в стаята. Може да се е обадил в големите хотели и да е разбрал, че е отседнала тук. Добрал се е до номера на стаята й с най-обикновен подкуп. Важно беше не как се е озовал тук, а защо.

— За да продължим от там, където прекъснахме — отвърна мъжът. — Не се представихме, както трябва. Името ми е Тод Белкнап.

Андреа усети нов пристъп на паника. Очите й се разшириха.

— Ти ме дебнеш.

— Какво?

— Имаш някакви болни сексуални фантазии…

— Не се самоласкай — каза мъжът и я отряза с презрително сумтене. — Не си мой тип.

— Тогава…

— Освен това не си добър слушател.

— Значи цялата история около отвличането с насочен пистолет е била нещо като заблуда. — Очите й се присвиха. Странно, но чувството й за страх изчезваше. Тя можеше да се обърне и да избяга — знаеше много добре. Но някак си не усещаше директна заплаха. — Виж, съжалявам, че извиках ченгетата — излъга тя.

— Наистина ли? Аз не съжалявам — дълбокият баритон на мъжа бе успокояващ и внушителен. — Подсказа ми някои неща.

— Какво искаш да кажеш?

— Точно по този най-тъп начин би постъпил всеки обикновен гражданин. Вече съм сигурен, че не ме мамиш. Мисля, че теб са измамили.

Андреа мълчеше, но мислите й напираха. Накрая тя проговори.

— Слушам те. Кажи ми отново чий е онзи мобилен телефон. Чийто номер фигурира в книжата на фондацията.

— Принадлежеше на един мъж от бизнеса с поръчкови убийства. Професионалист, наемен убиец.

— Защо някой от фондацията „Банкрофт“ ще се обажда на човек като този?

— Ти ми кажи.

— Не знам.

— И все пак не изглеждаш съвсем шокирана.

— Шокирана съм, но не съвсем — каза тя.

— Добре тогава.

— Ти каза, че си оперативен агент от кариерата. На кого мога да се обадя в което там място си работил? — попита тя и се подсмихна.

— Да не би да искаш препоръки?

— Нещо такова. Това проблем ли е?

Той я изгледа критично.

— Защо първо аз да не звънна във фондацията „Банкрофт“? И да попитам какво правиш тук? И по-точно в Изследователския триъгълен парк. Първоначалната ти резервация бе в „Радисън“, нали?

— Едва ли е добра идея — каза Андреа.

Ледена усмивка.

— В такъв случай ще си траем и двамата.

— Разговорът свърши.

— Наистина ли? — мъжът отново не се помръдна. Явно съзнаваше, че пълната неподвижност бе единственото нещо, което я караше да отложи бягството от стаята. — От моя гледна точка той дори не е започнал. През последните два часа имах възможност да анализирам нашата среща, започвайки с различни предпоставки. Непознат те заплашва с оръжие. Ти го питаш дали не го е изпратила фондацията „Банкрофт“. Какво ми говори това? Че има нещо в тази институция, което те безпокои. Нещо, което те кара да се страхуваш от най-лошото. Каквото и да е това, явно е свързано с внезапното ти пътуване до парка. Ти закупи билета в същия ден, в който се качи на самолета. Това е малко необичайно. Търсиш нещо, също като мен.

— Това, което аз търся, не е същото, което търсиш ти.

— Може да има връзка.

— Може да има, може и да няма.

— Докато не разбера повече, съм принуден да се съглася с това. Нека да проучим вероятността за съществуваща връзка. — Мъжът посочи към намиращото се наблизо кресло. — Може ли да седна?

— Това е лудост — каза Андреа. — Аз не знам кой си в действителност. Караш ме да приема нещо, което нямам причини да приема.

— Моят приятел Джаред обичаше да казва: „Хвърли заровете, защото иначе няма да си в играта.“ Нека си представим, че ти и аз поемем по отделни пътища. И повече не се видим. Така ще пропуснем единствената възможност да уредим нещата и за двама ни. Искам да кажа, че да пропуснеш възможност, е друг начин да се възползваш от един шанс и понякога се оказва най-лошият.

— Позволявам ти да седнеш — каза накрая Андреа, — но не можеш да останеш тук.

— Имам новина за теб, Андреа Банкрофт. За теб е по-добре да не оставаш тук.

 

 

Двойката, която се регистрира в съседния хотел „Мариот“, не използва нито името Банкрофт, нито Белкнап, а общата стая бе резултат не на интимни отношения, а на най-простите изисквания за сигурност. Въпреки че все още не си вярваха, двамата се съгласиха, че може би търсят едно и също нещо; разговорът трябваше да продължи.

Споделянето на фактите обаче не донесе повече яснота. Всяка надежда историите им да се окажат две съседни парченца от пъзела скоро се изпари. Вместо отговори те откриха, че мистерията се задълбочава.

Пол Банкрофт. Той ли беше Генезис? От нейния разказ Белкнап остана с впечатлението, че той е изключително милосърдна личност или може би точно обратното? Ресурсите, с които разполагаше, да не говорим за интелектуалните му качества, можеха да го превърнат в невероятен съюзник или враг.

— Значи Генезис е прякорът на човека, основал онова нещо Инвър Брас — повтори Белкнап.

— Или може би нещо като титла. Така са наричали всеки, който е бил начело на групата.

— Инвър Брас — дали някой не е възстановил това нещо?

Андреа сви рамене.

— Може ли Пол Банкрофт да го е направил?

— Възможно е. Макар че звучеше доста неодобрително, когато говореше за цялата организация и още по-неодобрително, когато спомена за Генезис. Не че това доказва нещо.

— Един мой приятел обичаше да казва, че всички светци са виновни до доказване на противното — измърмори Белкнап, който се бе изтегнал върху едно от двете легла.

— Цитирал е Оруел — Андреа бе седнала на имитация на античен стол пред имитация на антично бюро, до лакътя й имаше цветни диплянки за забележителностите в близките градове Роли, Дъръм и Чапъл Хил. Фразата „семейно забавление“ бе доста изчерпателно разработена. — Май ще трябва да си спестя оценките. Може би има невинно обяснение. Може би всичко това е някакво голямо недоразумение, Може би… — Тя го погледна пронизващо. — Това за мъжа в Дубай е твое твърдение. Може да си измислиш.

— И защо ще го правя?

— Откъде, по дяволите, мога да знам? Просто изброявам вероятностите. Не вземам страна.

— Ами престани.

— Да престана какво?

— Престани да не вземаш страна.

Стиснатите устни на Андреа издаваха решителност и неодобрение.

— Виж, късно е. Ще си взема душ. Защо не поръчаш нещо от рум сървис. Ще хапнем и после — ще измислим нещо. Но, проклет да си, ако смяташ да ме държиш като пленница, дай ми поне мобилния телефон.

— Това не може да стане. И е за твое добро. Повярвай ми. Може да си в опасност.

Тя се намръщи.

— За Бога…

— Не се притеснявай. Няма да използвам четката ти за зъби.

— Не говоря за това и ти го знаеш — тросна се тя.

— Предпочитам да знам, че си някъде, където си ми пред очите.

— Това ли предпочиташ? А какво предпочитам аз, има ли значение? — Андреа блъсна зад себе си вратата на банята.

След като чу душа да тече, той взе телефона и се обади на своя стара връзка в „Консулски операции“. Името й бе Рут Робинс, която започна работа отначало в Бюрото за разузнаване и проучване в Държавния департамент. Белкнап бе човекът, който й помогна да се издигне и уреди да я преместят в „Консулски операции“. Той оцени по достойнство нейния ум, анализаторските й умения и инстинкти, които надхвърляха много повече нужните качества за най-обикновено сортиране и сравняване на информацията. Понякога съзираше у нея сродна душа, макар че тя работеше не на терен, а в офис, царство на кабели, предаватели и компютри. Вече над петдесетте, тя беше едра жена с невероятно присъствие на духа. Беше отгледала сама две момчета — съпругът й, военен, бе загинал при учения — и притежаваше майчино око за слабостите на доминираната от мъже служба, където бе направила кариерата си.

— Кастор — каза тя веднага щом чу гласа му. — Винаги съм искала да те питам дали това е героят от картината — под духовитата й забележка имаше топлота. Не беше редно да й звъни у дома, но тя веднага разбра, че е спешно. — Само секунда — каза Рут и макар че закри с ръка слушалката, той я чу да казва: „Достатъчно телевизия, млади човече! Време е да си лягаш и никакви възражения!“ — Кратка пауза. После тя отново заговори в слушалката. — Та какво каза?

Набързо Белкнап спомена няколко ключови думи, няколко щриха от загадката, над която се блъскаше. При името Генезис чу ясно как тя въздъхна.

— Слушай, Кастор, не мога да говоря по телефона. Но това име фигурира в базата данни и има цяло досие. Напоследък прихванахме разговори, свързани с Генезис, след години мълчание. Знаеш процедурите в службата — не мога да вляза в данните след определен час, дори да искам. Но утре сутринта, след като имам достъп, ще прегледам всички източници. Не е тема, която да обсъждаме по открита линия — вероятно вече извърших нарушение.

— Тогава трябва да се срещнем.

— Не мисля. — В гласа й звучеше притеснение.

— Рут, моля те.

— Ако ме видят да обядвам с теб при сегашното ти положение, може да ме уволнят и да се пенсионирам в някоя от тренировъчните бази.

— Утре по обяд — каза Белкнап.

— Не ме слушаш.

— Парка „Рок Крийк“. Открита, безопасна среща, нали? Кратка среща. Никой няма да научи за нея. Нали се сещаш за конската пътека до дефилето на изток? Ще те чакам там. Не закъснявай.

— По дяволите, Кастор — каза Робинс, но в гласа й имаше примирение.

Рут Робинс си падаше по язденето и често прекарваше обедната си почивка по конските пътеки на парка „Рок Крийк“ — две хиляди акра гориста местност в Северозападен Вашингтон. Бе въпрос на предпазливост да избере място, където тя редовно ходеше: нямаше да има нищо необичайно, ако някой я забележеше, и тя можеше да представи истинска версия за това, къде е ходила, ако се стигнеше до разпит. Но на това място едва ли имаше вероятност да ги видят.

Щеше да вземе някой от ранните полети до „Роналд Рейгън“ или „Дълес“ и да разполага с достатъчно време. Опъна се на леглото и си заповяда да спи; но напоследък все по-малко можеше да разчита на някогашната си способност, развита на терена, да заспива по желание. Лежеше буден в тъмната стая, а от леглото на няколко крачки от него дочуваше дишането на Андреа. И тя се правеше, че спи, но след няколко часа умората надделя. Той сънува хората, които бе загубил. Ивет, която му бе отнета, преди още да стане негова. За Луиза, взривена по време на операция в Белфаст. Процесия от лица премина през дълбините на мозъка му: приятели и любими, които той надживя, приятели и любими, които си отидоха преди него. Само един остана с него през годините, Полукс при своя Кастор.

Джаред Райнхарт който никога не го бе разочарован и когото той разочароваше дори в този момент.

Белкнап си го представи пленен, измъчван, самотен, но не и лишен от надежда, както се надяваше. Полукс бе спасил живота на Кастор неведнъж и докато диша, Кастор нямаше да се откаже от опитите да спаси своя приятел. Дръж се, Полукс. Идвам да те спася. Пътят може да е криволичещ и със завои, но аз ще го следвам, където и да ме отведе.

 

 

На сутринта той обясни на Андреа какви са плановете му.

— Това е добре — каза тя. — Междувременно аз ще се опитам да открия „Водната костенурка“. Искам да разбера какво е знаела моята майка.

— Не можеш да бъдеш сигурна, че е имало нещо общо с това. Прицелваш се в тъмното.

— Грешка. Прицелвам се на дневна светлина.

— Ти не си обучена за това, Андреа.

— Никой не е обучен за такова нещо. Но само един от двама ни е член на фондацията. Само един от нас има основателно извинение да бъде там.

— Не е подходящ моментът.

— Значи в момента следваме твоя график?

— Ще дойда с теб. Ще ти помогна, нали?

— Кога?

— По-късно.

Андреа го изгледа мрачно. Изведнъж кимна.

— Добре, както кажеш.

— Вземам полета в девет сутринта, връщам се следобед — каза той. — Не си навличай неприятности дотогава. Поръчай си нещо, не се избивай много на очи и ще си добре.

— Дадено.

— Важно е да играеш по правилата.

— Ще направя точно каквото каза — обеща Андреа. — Можеш да разчиташ на това.

 

 

Ще направя точно каквото каза — обеща мило, лукаво Андреа, а мъжът, Тод Белкнап, като че ли повярва. Имаше нещо в погледа му, което казваше, че той няма да изостави собствените си приоритети заради нейните и че нищо няма да го спре да ги следва. Арогантността на мускулестия тип изглеждаше безгранична, но тя нямаше да я спре. Говореха за нейния живот. А какъв беше той в крайна сметка? Официалният му статут изобщо не беше ясен. От онова, което разбра, той е бил изхвърлен от разузнавателната общност основателно. Но тя му вярваше, що се отнася до основните факти. Някой във фондацията „Банкрофт“ се е обадил по телефона на много, много лош човек. Това водеше до предположението, че във фондацията имаше някой, който действаше по свои собствени правила. Най-важният въпрос оставаше дали самият Пол Банкрофт знае за това.

В момента тя бе твърде непоколебима, за да е уплашена, или може би след вчерашната среща с Белкнап в колата вече нямаше какво да я уплаши. Сега в червена кола под наем тя пътуваше по пътищата, които пресичаха Изследователския триъгълен парк, и се оглеждаше за малка уличка, отбелязана с табелка „Водна костенурка“.

Земята, която фондацията „Банкрофт“ притежаваше тук, беше над хиляда акра; не можеше да се скрие толкова голям парцел. Не можеше се скрият хияда акра борова гора… освен, разбира се, сред седем хиляди акра борова гора.

Тя профуча по магистралата и после сви по малките пътища, които свързваха различните изследователски институти. Сновеше напред и назад. Знаеше, че не кара по главните щатски пътища или по междущатските. Южната страна на триъгълника бе най-развита. Което означаваше, че онова, което търси, вероятно е на север. Тук малки улички се разклоняваха върху целия терен като капиляри, като повечето не бяха отбелязани с табелки. Имаше чувството, че вече не кара по публични пътища, че е навлязла на забранено място. Шофираше от часове, а все още не бе стигнала доникъде. Накрая, след безкрайни завои и отклонения забеляза каменист път с табелка, върху която бе изрисувана зелена костенурка — сладководна костенурка с ципести крайници. На табелката, която потвърждаваше, че е намерила каквото търси, обаче пишеше: ВЛИЗАНЕТО ЗАБРАНЕНО.

Тя сви по каменистия път. Той се извиваше през девствена гора; на всеки сто метра имаше табелка със забранителен надпис. Влизането забранено. Ловът и риболовът забранени. Не можеше надписите да останат незабелязани.

Андреа обаче ги пренебрегна. Чакълът бързо отстъпи място на тясна и криволичеща, но безупречно изглеждаща асфалтирана улица. Все още не виждаше нищо друго около себе си освен девствена гора. Дали не бе сбъркала? Нищо нямаше да я разколебае. Изразходва четвърт резервоар гориво, карайки по този неотбелязан никъде път, като правеше случайни завои и се надяваше, че рано или късно късметът ще я отведе до мястото.

И ето, че стана точно така, нямаше никаква грешка.

Сградата, която се появи пред очите й, сякаш й бе позната по нещо; не беше същият стил като централата в Кътоуна и все пак имаше нещо подобно в начина, по който се съчетаваше с околната среда. Беше продълговата постройка от тухла и стъкло, внушителна по начин, който бе трудно да се определи. Както в Кътоуна, тя и отблизо можеше да остане незабелязана, но веднъж видеше ли я, човек оставаше изненадан от дискретното й величие. Както централата в Кътоуна, и тукашната сграда създаваше усещане за качество и внушителност без показност. И двете бяха пример за архитектура на дискретност.

Ръмжене на мощен двигател й подсказа, че не е сама. Огромен черен рейндж роувър се появи в огледалото за обратно виждане и след това сви вляво от нея. Още един завой и рейндж роувърът се озова на сантиметри от нейната кола. Нищо не се виждаше вътре — може би заради ъгъла, под който се отразяваше слънцето или заради затъмнените стъкла. Мощният автомобил я принуди да насочи своя малък седан към алеята за коли, която водеше до сградата. Сърцето й щеше да изскочи. И все пак нали точно това търсеше.

Внимавай какво ще направиш…

Тя можеше да натисне газта, ами после? Щеше да се блъсне в джип, който тежеше два пъти повече от нейната кола. Те нямаше да посмеят да я наранят. Рейндж роувърът изглеждаше като кола на охраната; те може би я бяха взели за нарушител. Андреа не вярваше много на онова, което мислеше.

След малко двама яки мъже слязоха от рейндж роувъра и я накараха да излезе от колата с жест, който можеше да мине и за любезен, и за принудителен.

— Какво, по дяволите, правите? — попита тя. Малко перчене нямаше да й навреди, по-добре, отколкото, ако се държеше боязливо. — Знаете ли коя съм аз?

Единият от мъжете се вторачи в нея изучаващо. Андреа потрепери от белезите по кожата му.

— Доктор Банкрофт ви очаква — каза й другият мъж, посочвайки любезно, но безпрекословно към входната врата на сградата.