Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Bankroft Strategy, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Цветана Русева, 2006 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Робърт Лъдлъм. Стратегията „Банкрофт“, 2006
Превод: Цветана Русева
Редактор: Марта Владова
Художник на корицата: Веселин Цаков
Коректор: Соня Иилиева
Компютърен дизайн: Калина Павлова
ISBN: 978-954-733-493-9
Издателство: ИК „Прозорец“ ЕООД
Печат: Инвестпрес АД
История
- —Добавяне
Втора част
Десета глава
Андреа Банкрофт се опита да дремне по време на двучасовия полет от летище „Кенеди“ до международното летище в Роли Дъръм, Северна Каролина, но умът й работеше трескаво. Уолтър Сакс успя да й предостави диск от един гигабайт с декодирани файлове чак вечерта. На своя компютър у дома Андреа ги разглеждаше, докато й пламнаха очите. Откри няколко паметни бележки от членове на персонала, десетки таблици Excel, документи, отнасящи се до „управлението на различните активи през целия им жизнен цикъл“ във формат Oracle. Андреа не срещна никакво затруднение при отварянето им. Анализирането им обаче отне време и усилия.
Истинската загадка се криеше сред регистрираните финансови транзакции: стотици милиони долари бяха прехвърляни на безименен обект в Изследователския триъгълен парк, а както показваха декодираните файлове, трансферите бяха разрешени лично от д-р Пол Банкрофт. И наистина, замаскирано с помощта на дузина правни положения, това бе по същество най-голямото бюджетно перо за цялата фондация. Но както бързо установи, обектът не фигурираше на никаква карта. Адресът, на който попадна в документите на фондацията, бе улица „Водна костенурка“ 1 и тя подозираше, че може да бъде открит някъде из седемте хиляди акра борова гора, известни като Изследователски триъгълен парк. Но го нямаше на никаква карта.
Самият парк бе нещо доста странно. Мотото му гласеше: „Тук се срещат умовете на света“, но не беше ясно чия собственост бе. Пощата на САЩ го водеше като отделна община и макар властите в Дъръм да предявяваха претенции, паркът не принадлежеше към никаква административна единица. Там се намираха някои от най-големите съоръжения със суперкомпютри в света, някои от водещите фармацевтични изследователски лаборатории, различни мозъчни тръстове. Но технически мястото не бе нито публична, нито частна собственост, а нещо като организация с идеална цел със собствени права. Беше създадено преди четирийсет години от малко известен плутократ — руски емигрант, за когото се говореше, че е натрупал състояние в текстилната индустрия и станал собственик на огромния терен. Сред гората бяха разположени големи комплекси за компании от областта на високите технологии и институти за политически науки, но официално по-голямата част се водеше за неразработена девствена гора.
Дали в действителност истината не бе по-сложна? Само ако можеше да поговори с Пол Банкрофт — но никой във фондацията не можеше да й каже кога се връща, а тя не можеше да чака повече. Сънищата и кошмарите все повече се насочваха към мистерията, заобикаляща този обект в Изследователския триъгълен парк. Фондация във фондацията? Ако е така, дали Пол Банкрофт знае за това? Дали майка й не бе научила нещо? Твърде много въпроси, твърде много неизвестни. Отново изглеждаше, че покрита с пепел жарава се е разгоряла. Нещо я влечеше натам. Както нощна пеперуда се привлича от пламък?
Бездействието я побъркваше. Вероятно бе лудост да тръгне сама към Триъгълния парк, но да седи със скръстени ръце, бе друга форма на лудост. Може би ясните, баналните факти щяха да успокоят веднъж завинаги трескавото й въображение; в края на краищата не бе изключено да има досадно обяснение, което тя е пропуснала. Но нямаше да намери покой, докато не разгадаеше аномалиите, които разкри.
„Водна костенурка“ 1.
Явно се дължеше на настроението й, но след като самолетът кацна, всичко наоколо й се стори зловещо, дори гигантският надпис Роли Дъръм с огромни сини букви. Летището, което едва ли се различаваше със стерилния си модернизъм от стотиците други из страната, й се стори като джунгла.
Ако трябваше да бъде честна към себе си, тя просто страдаше от тежка невроза. Почти всяко лице й се виждаше подозрително. Усети се, че наднича в детска количка, за да се увери, че не е използвана само за заблуда от някой, който я следи. Бебето й изгука и тя се почувства засрамена.
Стегни се, Андреа.
Взе съвсем малко багаж в един куфар, който прибра в отделението над седалката. Сега тя го буташе пред себе си, докато се придвижваше към изхода за транспортни средства. Група мъже с написани на ръка имена върху табелки висяха на изхода, възползвайки се от климатика. Андреа бе уредила да й пратят шофьор, но не виждаше някой да държи табелка с името й. Тъкмо смяташе да тръгне към стоянката за таксита, когато забеляза към изхода да крачи мъж с табела, върху която с печатни букви бе изписано: А. БАНКРОФТ. Мъжът бе закъснял с няколко минути. Тя му махна с ръка, отпъждайки едновременно и чувството си на раздразнение. Шофьорът — невероятно хубав мъж, забеляза тя, със сиви очи — кимна, взе куфара й и го понесе към тъмносин буик. Около четирийсетгодишен, той беше едър, но с лека походка. Не, не точно едър. Андреа коригира първото си впечатление. Беше просто мускулест, вероятно пристрастен към фитнеса. Челото му бе зачервено сякаш скоро е бил изложен на слънце.
Даде му адреса на хотела си от веригата „Радисън“ и мъжът мълчаливо и плавно подкара буика, смесвайки се с автомобилния трафик от летището. За първи път Андреа си позволи да се поотпусне. Но мислите, които нахлуха в главата й, бяха всичко друго, но не и ведри.
Колко бързо един сън можеше да се превърне в кошмар. Лора Пери Банкрофт. Забелязвайки името й напечатано прегледно върху формулярите на регистъра, изпадна в шок, а споменът за това все още притежаваше силата да я изпълва със скръб. Смъртта на майка й хвърли сянка върху нейния живот. И все пак доколко можеше да се довери на собствените си чувства, на собствените си подозрения? Може би бе под въздействието на майчиното отчуждение и заблуда, дължащо се на любов, преданост и скръб. Наистина ли Банкрофт й бяха навредили, или тя сама си бе навредила със своя безсилен гняв? Дали разбираше достатъчно добре собствената си майка? Имаше толкова много въпроси, които й се щеше да й зададе. Толкова много въпроси.
Въпроси, на които майка й никога нямаше да е в състояние да отговори. Толкова неща бяха погубени при тая автомобилна злополука. И Андреа изпитваше болка — болеше я цялото тяло — винаги когато се сетеше за случилото се.
Колата сякаш се движеше по неравен терен и Андреа отвори очи, поглеждайки за първи път. Намираха се на почти изоставен провинциален път с две платна, а колата отбиваше през дясното платно към банкета, забавяше и…
Не може да бъде.
Тя политна рязко на една страна, коланът през рамото й се опъна и я дръпна, докато колата направи обратен завой, излезе от банкета и спря в гъсталак край пътя. Господи… Това беше капан.
Дали шофьорът бе проучил предварително това скрито място, съзнавайки, че тя няма да се досети какво става, докато не стане твърде късно?
Мярна лицето на шофьора в огледалото за обратно виждане, забеляза изражение на гняв и омраза, от които направо й спря дъхът.
— Вземи парите ми — примоли се тя.
— Много ти се иска — тросна се шофьорът със смразяващо презрение.
Гърлото й се сви от страх. Тя осъзна, че прекалено оптимистично е предположила, че мъжът се интересува от парите й. А беше наистина здрав екземпляр. Единственото, с което тя разполагащо, бе евентуалната изненада. И вероятността той да я подцени.
Кой бе най-тежкият предмет, който имаше подръка? Четка за коса, мобилен телефон, писалка „Крос“, подарък от майка й… и какво още? Опита се да се съсредоточи и пусна лявата ръка до глезена си. Когато отново вдигна очи, мъжът прескачаше предната седалка, за да седне до нея. Закратко ръцете му щяха да бъдат заети. Тя се простори на дребна, примирена и безопасна.
Стискайки в дясната си ръка обувката с тънко като шило токче, тя замахна внезапно с тока напред към лицето му, целейки се в очите, като едновременно издаде пронизителен писък.
Обувката обаче мина на сантиметри от очите на мъжа, който сграбчи китката й с желязната си ръка и я изблъска. Без много да му мисли, тя замахна с другата си ръка към неговия нос. Спомни си какво й бе казала нейната съквартирантка, която тренираше бойни изкуства, а именно, че жертвите се страхуват да ударят нападателите си по лицето и така стават жертва на собствения си страх от агресия. Целиш се в очите им, смачкваш им носовете, нанасяш максимално поражение — до това се свеждаха тренировките. Твоят най-голям враг си самата ти — винаги й казваше Алисън.
Да бе, пълни глупости. Най-големият й враг беше този кучи син, който се опитваше да я убие и който си дръпна точно навреме главата, за да избегне удара. Каквото и да ми се случи — помисли си тя, удряйки яростно, докато се опитваше да отвори вратата, — поне никой няма да каже, че съм се дала лесно.
Но мъжът бе неудържим, силен и предвиждаше всяко нейно движение. Затискайки я под себе си, той изрева въпроса.
— Защо уби Том Мичъл?
Андреа премигваше неразбиращо, но чудовището продължаваше да я обсипва със странни въпроси. Мичъл. Навахо Блу. Джералд — или май Джаред — Райнхарт. Порой от имена, обвинения.
— Как го уби, по дяволите? — С бързо движение той бръкна в джоба на сакото си и измъкна пистолет. После го допря до главата й. — Иска ми се да те застрелям — каза той с глас, пропит с омраза. — Опитай се да ме убедиш, че не трябва.
Тод Белкнап изгледа кръвнишки своята пленница. Беше дива котка, остави му рани, които утре щяха да го болят без съмнение. Но беше изцяло въпрос на животински дух; нямаше никакви признаци, че е тренирана. Това бе един от няколкото елемента, които не се връзваха. Другият бе, че тя изглеждаше искрено изненадана от неговите въпроси. Можеше да е превъзходен лъжец; нищо, което научи досега, не изключваше възможността тя да е Генезис или някой от приближените му. Но и нищо не доказваше тази хипотеза.
Разучи я внимателно, докато държеше пистолета опрян до главата й. Още един въпрос се мерна в главата му като риба в мътно езеро. Не беше ли всичко прекалено лесно? Беше купила билета за самолета на свое име. И така то се появи в списъците на пътниците. Беше се възползвала от услугите на платинената си карта, уреждайки да я вземе кола с шофьор, отново с истинското си име. Отърваването от шофьора бе детска игра, която му струваше няколко банкноти и вълнуваща история за изненада за рождения ден. Ако тя наистина беше професионалист, трябваше да бъде сигурна, че никой няма да я проследи. Тогава вероятно беше необучен наемник — човек, когото използваха от време на време и чието аматьорство говореше за нейната невинност. Или може би грешеше? Но тогава защо ще звъни от своя телефон на водача на убийците в Дубай?
Жената се мъчеше да контролира дишането си. Забеляза, че тя беше привлекателна и може би бивша спортистка. Може би я използваха за примамка?
Имаше толкова много въпроси. Нуждаеше се от отговори.
— Имам един въпрос към теб — каза жената. Кой те изпрати? От фондацията „Банкрофт“ ли си?
— Не можеш да ме заблудиш — сопна й се Белкнап.
Тя си пое дъх, примесен със страх.
— Ако възнамеряваш да ме убиеш, мисля, че имам право да знам истината. Вие ли, хора, убихте майка ми?
За какво, по дяволите, говореше тя?
— Твоята майка?
— Лора Пери Банкрофт. Умря преди десет години. В автомобилна катастрофа, както ми казаха. Винаги съм вярвала, че е така. Но не съм сигурна, че вярвам вече.
Белкнап не успя да прикрие учудения си поглед.
— Кой си ти? — попита тя със сподавен плач в гласа. — Какво искаш?
— За какво говориш? — учуди се Белкнап, който започваше да губи контрол над ситуацията.
— Ти знаеш коя съм аз, нали?
— Ти си Андреа Банкрофт.
— Правилно. Искам да знам кой ти заповяда да ме убиеш? Това е последното ми проклето желание, окей? Като последна цигара. Вие, наемните убийци, нямате ли етичен кодекс на честта? — Тя избърса сълзите си. — Като по филмите, където казват: „Тъй като предстои да умреш, мога да ти кажа, че…“ Това е единственото, което ме интересува. — Андреа се усмихна през сълзи, но си личеше, че полага огромни усилия да не рухне.
Белкнап само поклати глава.
— Искам да знам — прошепна тя. — Трябва да знам. — Андреа си пое дълбоко дъх и изкрещя с всичка сила: Искам да знам!
Вцепенен, Белкнап върна пистолета в кобура.
— Вчера следобед един мъж отиде с кола от Ню Хемпшър до къщата ти по мое нареждане. Преди да залезе слънцето, той беше мъртъв.
— По твое нареждане? — попита Андреа недоверчиво. — За какво?
Белкнап извади мобилния телефон на убития в хотела нападател, прегледа списъка с обажданията и набра номера, от който бе получено обаждане от Съединените щати. В чантата на Андреа звънна мобилния й телефон. Белкнап изключи и звъненето спря.
— Този мобилен телефон беше на водача на група наемни убийци. Сблъсках се с него в Дубай. Сега ми обясни защо му се обади?
— Защо ще се обаждам? Но аз не съм… — Андреа започна да заеква. — Искам да кажа, да, може и да съм се обаждала на неговия номер, но нямах представа на кого звъня.
Тя отвори чантата си и започна да рови в нея.
— Не толкова бързо! — викна Белкнап и отново извади пистолета.
Жената замръзна на мига.
— Виждаш ли този сгънат лист?
Белкнап погледна в чантата й, измъкна листа с лявата си ръка и го разгъна с един размах на китката. Беше списък с телефонни номера.
— На теб ли се обадих?
Белкнап поклати глава.
— Набрах всички номера в списъка поред — настояваше жената. — Поне първите десетина. Ако не ми вярваш, провери в моя мобилен телефон списъка с обажданията, датата и прочие.
— Защо?
— Аз… — Андреа се запъна. — Сложно е.
Белкнап процеди през зъби:
— Тогава го опрости.
— Ще се опитам, но… — Тя си пое дълбоко дъх. — Има адски много неща, които все още не знам. Адски много неща, които не разбирам.
Погледът на Белкнап стана малко по-спокоен. Така ставаме двама — помисли си той.
— Не знам дали мога да ти вярвам — отвърна той предпазливо, но върна отново пистолета в кобура. — Ти се обади, аз отговорих, ти затвори. Да започнем от тук.
— Да, нека. Някой ти затваря телефона и ти пропътуваш половината земно кълбо да го заловиш с пистолет? — Андреа го гледаше в очите, без да отклони погледа си. — Не ми се мисли какво ще направиш, ако някой ти открадне мястото за паркиране.
Въпреки напрежението Белкнап се разсмя.
— Ти не разбираш.
— Може би и двамата не разбираме — каза тя.
— Може би има начин да разнищим нещата — каза Белкнап, а напрежението отново се върна в гласа му.
Тя поклати бавно глава — чудейки се, а не в знак на несъгласие.
— Нека да започнем направо. Изпращаш някакъв човек в къщата ми в Карлайл, хъм, да провери дали не съм махнала етикета на матрака незаконно. Все още не разбирам нищо, съжалявам.
— Трябваше да разбера дали стоиш зад отвличането на Джаред Райнхарт.
— А Джаред е…?
— Джаред? — той млъкна.
— Защото е трудно да разбера, без да си отбелязвам.
Белкнап се намръщи.
— Знаеш ли какво? Няма значение дали разбираш.
— Няма значение за кого?
— Онова, което има значение, е да открием защо този телефонен номер фигурира в телефонната разпечатка. За това ще ми трябва твоята помощ.
— Разбира се — отговори тя, подсмихвайки се. Отметна назад дългата си руса коса и го изгледа свирепо. — Виж, да не би да искаш да ми напомниш защо трябва да ми пука?
Белкнап я погледна втренчено, у него се надигаше гняв.
— По дяволите — викна той. Макар че тя имаше основание да пита: тя нямаше представа за неговите проблеми, той нямаше представа за нейните. — Добре, слушай. Замесени са въпроси от областта на сигурността. Свръхсекретна информация. Иска ми се да можех да ти кажа повече.
— Опитваш се да ми кажеш, че имаш позволение от властите, а аз нямам.
— Получаваш го.
— За какъв идиот ме вземаш?
— А?
— Чу ме. Значи си някакъв таен агент. Чакай малко, по дяволите. Не мисля, че разузнавачите на САЩ извършват операциите си по този начин. Къде ти е екипът? Защо си сам? Не знам защо, но ми се струва, че ти си играеш някакви игрички, а аз се озовах на пътя ти. От друга страна, ако греша, ще се радвам да се срещнем с твоята правителствена служба и да оправим цялата работа с твоите началници.
Белкнап въздъхна тежко.
— Може би започнахме с грешна стъпка.
— О, така ли мислиш? И каква грешна стъпка имаш предвид? Момента, в който размаха пистолета пред лицето ми и ме заплаши, че ще ми пръснеш мозъка? Или когато едва не ми счупи ключицата? Защо не проверим в наръчника за етикет на Ейми Вандербилт, да проверим дали някой от нас не е нарушил нейните малки правила?
— Моля те, чуй ме. В момента не съм на служба. Но бях. Агент от кариерата съм, разбираш ли? Не очаквам това да ти прозвучи смислено. Знам някои неща за теб. Ти не знаеш нищо за мен. Но може би, може би ние можем да си помогнем.
— Колко мило. Това оправя всичко в такъв случай — Андреа Банкрофт говореше с остър сарказъм. — Проклет психар смята, че можем да си бъдем от полза. Отваряй шампанското.
От очите й искреше гняв.
— Честно ли смяташ, че съм психо?
Тя се взря в него продължително, после отмести поглед.
— Не — отвърна тихо. — Колкото и да е странно, не мисля така. — Замълча за миг. — Ами ти? Ти наистина ли смяташ, че съм част от заговор за отвличане на твоя приятел.
— Искаш ли да знаеш истината?
— Може пък това да промени нещата към добро.
— Мисля, че не си замесена. Но мисля също, че е малко рано да се твърди със сигурност.
— Мъж, който се колебае да реши — тя се усмихна престорено. — Мечтата на моя живот.
— Разкажи ми за тази фондация — каза Белкнап. — С какво точно се занимава?
— Какво прави? Това е фондацията „Банкрофт“. Тя прави… добри дела. Подпомага здравеопазването по света, неща от този род.
— Тогава защо ме попита дали съм от фондацията?
— Какво? А, извинявай, не мога да мисля в момента. — Тя попипа челото си с ръка. — Изведнъж ми се зави свят. Трябва да се разтъпча, да повървя само няколко минути, да подишам чист въздух.
— Добре — каза Белкнап недоверчиво. — Подишай свеж въздух.
Може би казваше истината, но той изпитваше сериозни съмнения. Възможно бе да се опитва да се съвземе, докато обмисля контрадействия. Щеше да я държи под око, докато тя се разхождаше през елховата горичка, и да внимава за внезапни движения. Същевременно не желаеше тя да се чувства като пленник; ако разказът й бе честен — а инстинктите му подсказваха, че е — той може би трябваше да спечели доверието й.
Тя вървеше с гръб към него, боса, със стабилна походка и когато се обърна накрая, той забеляза по лицето й, че нещо се е променило. Припомни си на ум какво видя и какво не видя, и изведнъж се сети. Тя носеше чантата си и беше набрала 911 на мобилния си телефон, за да повика полицията.
— Ще тръгваме ли? — попита Белкнап.
— Още няколко минутки — отвърна тя. — Стомахът ми нещо не е наред. Този стрес. Имам нужда от още малко време да се успокоя. Имаш ли нещо против?
— Защо да съм против? — той направи една крачка към нея и с внезапно движение бръкна в чантата й и извади мобилния телефон. Натисна два бутона и извика на дисплея набираните номера. Първият, който се появи, беше 911. Подхвърли и телефона. — Повикала си подкрепление?
Тя отново издържа на погледа му.
— Нали каза, че се нуждаеш от помощ. Помислих си, че няма да е зле да извикаме професионалисти.
Гласът й леко трепереше.
По дяволите! В далечината, но не на много голямо разстояние от тук — се чу сирената на патрулна кола. Той хвърли ключовете от колата на земята.
— Нещо лошо ли направих? — попита тя с лек присмех в гласа и се обърна към шосето.
Сирената звучеше по-силно.