Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (9)

Седма глава

Самостоятелното шофиране до централата на фондацията „Банкрофт“ в Кътоуна бе съвсем различно преживяване от това, да те закарат до там. Андреа Банкрофт се радваше, че обърна специално внимание на поредицата от завои, когато пътуваше дотам на задната седалка. И при това положение тя сбърка няколко завоя и й отне по-дълго време, отколкото трябваше.

На главния вход я посрещна сърдечно жена с гъста меденочервена коса, която остана леко изненадана от появата й.

— Дойдох да почета малко — каза Андреа. — Да се подготвя за следващото заседание на управителния съвет, нали знаете. Спомням си, че на втория етаж има голяма библиотека. — В края на краищата тя беше член на борда. Истинската й цел бе да разгледа евентуални проекти за двайсетте милиона долара, които Пол Банкрофт задели за нея, но тя прецени, че ще е по-добре да не обсъжда с други сумата, която й бе отпуснал. Някой можеше да го сметне за фаворизиране. — Освен това връщам документите, които ми доставихте вчера.

— Много сте съвестна — каза й жената с усмивка. — Това е чудесно. Ще ви направя чай.

Един след друг служителите на фондацията се появиха от кабинетите си да я поздравят и да й предложат своята помощ по всеки въпрос, който би я заинтересувал. Просто проявиха загриженост.

Може би прекалена загриженост? С твърде голяма готовност й предложиха да й помогнат. Дали намерението им бе да я следят? През първите два часа Андреа прегледа енергично проектите за канализации и водопроводи в неразвития свят. Трябваше да признае, че разнообразието от информация във фондацията беше впечатляващо. В залите за изследване книгите и папките бяха подредени на лавици в елегантни кутии от орехово дърво. Докато се разхождаше из читалнята на библиотеката, видя момче с къдрава руса коса и бузи, червени като ябълка. Брандън. В скута му имаше купчина книги: някакъв том по естествена история, който приличаше на руска монография за теорията за числата и „Метафизика на нравите“ на Кант. Съвсем не подхождаха за средностатистическото тринайсетгодишно дете. Погледът му светна, след като я видя. Брандън изглеждаше уморен; под очите му имаше торбички.

— Хей, ти — ухили се той.

— Хей, ти — отвърна тя. — Леко четиво, а?

— Всъщност, да. Чувала ли си за стреловидните плоски чернодробни глисти? Страхотилище. Това миниатюрно създание от типа на червеите има страхотен жизнен цикъл.

— Нека да отгатна. Всеки делничен ден пътува в метрото до офис в Ню Йорк, докато се пенсионира, а след това се мести в Маями до смъртта си.

— Става дума за различен вид, госпожо. Значи попада в охлюв, който го изхожда, така че термитите, които обичат екскременти от охлюви, го поглъщат, а когато попадне в тях, започва да ги манипулира. Така програмира термита да се изкачи на върха на тревичка, след което го парализира и термитът остава там през целия ден, за да е сигурно, че ще бъде изяден заедно с тревата от овца.

— Хм — Андреа направи физиономия. — Значи програмира термита, че да бъде изяден от овца? Любопитно. Предполагам, че всеки си има своя представа за добро прекарване на времето.

— Става дума за оцеляване. Виж, червата на овцата са средата, където глистът се размножава. Така че, когато овцата се изходи, милиони глисти виждат бял свят. Всички те са готови да бъдат погълнати от термити и да ги програмират за унищожение. Господства плоският чернодробен глист.

— А аз от дълго време си блъскам главата за птиците и пчелите — каза му Андреа, поклащайки глава.

Малко по-късно тя ровеше в кутия с дискове, пълни с данни за заболеваемостта и смъртността от Световната здравна организация, когато белокоса служителка й хвърли любопитен поглед.

Андреа й кимна любезно. Жената бе надхвърлила шейсетте, а бялата й коса подчертаваше нейното розово, леко подпухнало лице. За първи път я виждаше. На бюро пред себе си тя късаше от голям лист библиотечни лепенки, които прикрепваше към кутии с дискове.

— Извинете, госпожице — заговори я срамежлива жената, — но вие ми приличате на някого. — Тя се поколеба. — На Лора Банкрофт.

— Това е майка ми — отговори Андреа и усети, че лицето й се изчервява. — Познавахте ли я?

— Разбира се. Тя беше добър човек. Глътка свеж въздух, така я чувствах. Много я харесвах — жената говореше с типичното наречие за Мериленд или Вирджиния, с лек южняшки диалект. — Тя бе от хората, които забелязват другите, сещате се какво имам предвид. Забелязваше хора като нас. За някои хора — включително за бившия й съпруг — чиновниците и секретарките са като част от мебелировката. Ще ти липсват, ако не са ти подръка, но всъщност не ги забелязваш, нещо такова. Майка ви беше различна.

Андреа си спомни думите на мъжа в сивия костюм, който я посети: Напомняте ми за вашата майка.

— Всъщност въобще не съм съзнавала колко активна е била тя във фондацията — каза тя след кратка пауза. — Лора никога не се колебаеше да разтовари количка с ябълки. Както казах, тя бе забележително момиче. И мисля, че работата наистина й харесваше. Дотолкова, че отказваше да получава пари за нея.

— Наистина?

— Освен това, след като Рейнолдс излезе от управителния съвет, нямаше вероятност двамата да се срещат.

Андреа седна до белокосата жена. Нещо у нея й напомняше за баба, нещо много симпатично.

— Значи са поискали да работи във фондацията. Въпреки че беше Банкрофт по брак, е запълнила семейната квота, така ли?

— Знаете, че уставът предвижда всичките тези правила. Да, така беше. Предполагам, че не го е споменавала пред вас.

— Не, госпожо — призна Андреа.

— Не ме изненадва много — жената сведе поглед към етикетите, които лепеше. — Не искам да оставате с впечатление, че тук се клюкарства, но сме чували това-онова за този брак. Не е учудващо, че тя е искала да ви предпази от тази каша — мислела е, че Рейнолдс ще ви накара да се чувствате зле, както направи с нея. — Жената замълча. — Извинявайте, хората казват, че за мъртвите не бива да се говори лошо. Но ако ние не го правим, кой ще го направи? Не е нужно да ви казвам, че Рейнолдс не беше стока.

— Не съм убедена, че разбирам. За загрижеността на майка ми.

Жената я погледна със сините си като метличина очи.

— Понякога, когато трябва да се грижиш за дете, се опитваш да го предпазиш, може би прекалено много. Но много трябва да се обяснява. Да се отговаря на много въпроси. Надеждите са големи и след това рухват. Аз съм разведена, майка на четири деца, които вече са големи хора. Така че знам от опит. Смятам, че вашата майка е искала да ви предпази.

Андреа преглътна с мъка.

— Затова ли е подала оставка?

Жената отмести погледа си от нея.

— Не разбирам за какво говорите — каза тя след малко. Тонът й леко захладня, сякаш Андреа прескочи някаква граница. — Е, мога ли да ви помогна с нещо? — лицето й придоби професионално изражение и стана безизразно като бял лист хартия.

Андреа й благодари набързо и се върна към заниманията си, но усети, че отново настръхва, и я обзе някакво безпокойство. Сякаш жарава, която е тляла години наред, изведнъж бе разпалена.

Лора никога не се колебаеше да разтовари количка с ябълки. Вероятно това бе черта на характера й, нищо повече. Тя бе забележително момиче. Но какво точно означаваше това, освен че не е била сноб? Андреа се ядоса на себе си заради параноята и неспособността си да овладее чувствата си. Страстта трябва да е в разумни граници — бе казал Пол Банкрофт. Трябваше да може да подчини онова, което чувства, на големите очаквания на разума. Но колкото и упорито да се опитваше, не успяваше да премахне подозренията, които я обзеха. Бяха като мухи на пикник, малки, но досадни и упорити, и колкото и да ги мачкаш, те никога не изчезват. Опита се да се съсредоточи върху страница от алманах на СЗО, но безуспешно. Мислите й непрекъснато се връщаха към фондацията „Банкрофт“. Без съмнение пазеха архиви за дейностите на фондацията, достъпът до които беше ограничен и които бяха много по-подробни от федерално изискваните доклади. Ако търсеше отговори, те вероятно бяха в архивите в мазето, където съхраняваха по-старите документи, свързани с дейността на фондацията.

Докато излизаше от библиотеката, тя отново видя Брандън и след като той долови погледа й, настроението й някак се подобри.

— Знаеш ли, тук нямат кош, но какво ще кажеш за една игра у дома? — каза той, усмихвайки се лъчезарно.

— Друг път — отговори Андреа. — Сега трябва да се поровя в архива. Оня, досадния в мазето.

Брандън кимна.

— Полезните документи са затворени в сандъци. Всички са заключени като мръсни списания.

— Какво разбираш ти от такива неща? — попита тя, правейки се на строга.

Лицето на момчето се озари от още една радостна усмивка. То беше гениално, но беше също така и момче.

Сандъци: явно ставаше дума за рядко употребявани архиви. Трябваше да стигне до тих, но този път се нуждаеше от помощ. Но не от някой от старшите служители. По-скоро щеше да помоли някой по-млад служител от нисък ранг. Мина през един от по-малките офиси извън библиотечното крило, покрай хладилник с вода и кафе машина, и се представи на двайсет и няколко годишен мъж, който сортираше купчина поща. Мъжът — блед като луната — с къса, миша на цвят коса и пожълтели от никотин пръсти, я позна по име, беше чул, че е новият член на управителния съвет, и явно остана доволен, че тя му отдели време да се запознаят.

— Не зная дали можете да ми помогнете — каза Андреа след първоначалните любезности. — Ако ви преча, веднага ми кажете.

— Изобщо не ми пречите — отвърна мъжът, който се казваше Роби.

— Помолиха ме да прегледам някои документи, нали знаете, разни неща, свързани с управителния съвет, но се заключих отвън пред архивите в мазето — излъга тя изкусно, без дори да подозира, че е способна на подобно нещо. — Много е досадно.

— Ни най-малко! — отговори мъжът, благодарен, че може да остави за малко преглеждането на пощата. — Ни най-малко. — Той огледа офиса. — Сигурен съм, че тук някъде има ключ.

Мъжът започна да рови из чекмеджетата на бюрата, докато откри ключа.

— Вие сте истинско съкровище — каза Андреа. — Ще ви го върна след малко.

— Ще дойда с вас. От тук е по-близо.

Без съмнение мъжът се надяваше пътьом да изпуши една цигара.

— Толкова ми е неудобно, че ви досаждам — изгука Андреа.

Но тя остана доволна, че мъжът й показа пътя, защото вместо по оживеното главно стълбище, я поведе надолу по по-тясна задна стълба, която слизаше зигзагообразно до мазето. Мазето всъщност въобще нямаше вид на мазе, беше елегантно подредено и обзаведено, миришеше на лимонов препарат за мебели, на стара хартия, дори леко на стар тютюн за лула. Стените бяха облицовани с ламперия; подовете покрити с уилтшърски килими с характерни десени. Архивите бяха разпределени в две секции, едната от които се намираше зад заключена метална решетка, както й каза Брандън. Мъжът отвори на Андреа и после бързо се качи нагоре, без да скрие нетърпението си да задоволи глада от никотин.

Андреа остана сама с архивите на фондацията. Черни ламинирани кутии с етикети по азбучен ред стояха пред нея в дълги редици. Имаше стотици кутии и Андреа не знаеше откъде да започне. Дръпна най-близката, разрови документите. Фотокопия на фактури за ремонти и поддръжка на мястото отпреди петнайсет години. Тя върна кутията на мястото й и започна да преглежда друг рафт. Беше като вземане на проби от почвата. Когато стигна до фактурите за месеца, в който бе убита майка й, се зачете внимателно, изучавайки всяка подробност, надявайки се нещо да изскочи, нещо да й се стори необичайно. Нищо.

Петата кутия, която разгледа, съдържаше телефонни сметки от централата в Кътоуна, както кутията до нея. Тя стигна до последната кутия на този рафт и продължи да разглежда, докато стигна до кутия с телефонните сметки от периода на смъртта на майка й. Отново не забеляза нищо особено, което да си заслужава да бъде прегледано втори път. Накрая тя отвори кашон с телефонните сметки от последната половин година. И без да има нещо конкретно на ум, извади списък с телефонни обаждания от последния месец и го пъхна в чантата си.

Зае се да огледа друга секция, отвори една кутия, после друга. Заинтригува я това, че неколкократно се споменаваше обект в Изследователския триъгълен парк в Северна Каролина. Прегледа бързо останалите рафтове и спря, след като се натъкна на поредица от кутии с документи, върху чиито етикети се съдържаше сигнатурата ИТП — Изследователски триъгълен парк.

За какво ли се отнасяше? Наведе се и извади от най-долния рафт няколко документа от кутии със сигнатура ИТП. Няколко бюджетни линии за дребни на пръв поглед неща подсказаха, че обектът е щедро финансиран. Но въпреки това за него нито веднъж не бе споменато на заседанията на управителния съвет. За какво ли бяха предназначени парите?

Вдигна очи, все още унесена в мисли, но се сепна, като забеляза едрия мъж, който беше я посетил в къщата и в Карлайл.

Стоеше с ръце на хълбоците. Явно тъкмо бе дошъл, но как е разбрал, че е тука? Андреа успя да запази пълно самообладание, макар че сърцето й биеше бясно. Изправи се бавно на крака и протегна ръка.

— Аз съм Андреа Банкрофт — каза тя напълно преднамерено. — Предполагам си спомняте. А вие сте…?

Това бе нейният начин за настъпление.

— Тук съм да ви помогна — отвърна безизразно мъжът.

Изпита чувството, че гледа през нея. Изпратили са го да я държи под око.

— Толкова сте мил — отвърна студено Андреа.

Без съмнение лъжите й го забавляваха.

— Само толкова, колкото е необходимо — увери я той.

Последва дълго мълчание, през което тя загуби шанса да продължи да шикалкави. Трябваше да говори с Пол Банкрофт. Той сигурно знаеше отговорите на нейните въпроси. А дали самият той бе наясно с всичко, което ставаше във фондацията? Нямаше да е за първи път, когато идеалист бе използван от други с нечестива цел.

Не прибързвай, Андреа.

— Тъкмо мислех да се чуя с Пол — каза тя, използвайки близостта си с този велик човек като оръжие.

Усмихна му се насила. И едно от нещата, които бих искала да обсъдя с него, е дали наистина одобрява хора като теб да работят за него.

— Той е извън града.

— Знам — излъга Андреа. — Тъкмо щях да му звънна по телефона.

Даде си сметка, че прекалено много обяснява. Не дължеше на този човек никакви обяснения.

— Извън града — отвърна мъжът невъзмутимо — и връзката с него е невъзможна, както би трябвало да са ви уведомили.

Андреа се опита да издържи на невъзмутимия му поглед, но за нейно голямо съжаление първа отклони очи.

— Кога се връща?

— Навреме за следващото заседание на управителния съвет.

— Добре — каза Андреа напълно сразена. — Всъщност тъкмо си тръгвах.

— Тогава ми позволете да ви изпратя до колата ви — каза мъжът със заучена официалност.

Не я заговори повече, докато стигнаха до паркинга, където бе оставила колата си. Посочи към няколкото капки машинно масло под каросерията.

— Трябва да оправите това — каза той.

Тонът му бе любезен, но очите му бяха присвити като цепки.

— Благодаря, ще се погрижа — отговори Андреа.

— Някои повреди в една кола — продължи да настоява мъжът — могат да убият човека. Вие сте наясно какво може да се случи.

Влизайки в колата си, Андреа почувства ледени тръпки, сякаш я бе докоснал алигатор. Някои повреди в една кола… Прилича на приятелски съвет.

Защо тогава и прозвуча като заплаха?

Дубай, Обединени арабски емирства

— Казвай какво откри — настояваше Тод Белкнап, стискайки здраво мобилния телефон.

— Почти всички имена от списъка имат нещо общо — отговори Мат Гомес. Белкнап можеше да се закълне, че той бе допрял устните си до микрофона на телефона си и говореше съвсем тихо. — Те са мъртви. И всички през последните две седмици.

— Убити?

— Причините са най-различни. Някои са убити. Две самоубийства. Няколко катастрофи. Няколко са починали от естествена смърт.

— Обзалагам се, че всички са убити. Само че някои от убийствата са по-добре прикрити от другите. Ами Джани?

— Масиран инфаркт. Само преди няколко минути.

— Мили Боже — извика Белкнап.

— Всички имена от списъка ли ми даде?

— Всички — каза Белкнап и затвори телефона.

С изключение на едно: Тод Белкнап.

Какво означаваше това? Най-логичното предположение бе, че това бяха хора, които мрежата на Ансари или новите й господари смятаха за заплаха. Но защо? Дали не беше вътрешен преврат в мрежата? Ако е така, как се връзваше с отвличането на Джаред, ако въобще имаше връзка?

Обзе го мрачно предчувствие. Списъкът. Носеше всички белези на чистка. На вътрешно прочистване, което обикновено се прави преди голяма операция. Можеше да означава, че разполага с по-малко време да открие Полукс, отколкото си мислеше.

Можеше да означава също, че вече е твърде късно.

Още нещо загложди Белкнап. Имайки предвид очевидната жестокост на шефовете, беше още по-озадачаващо защо не са убили веднага италианското момиче, още в Рим. Защо изчакаха, докато неговото пристигане форсира нещата? Дали тя бе ценна за тях по някакъв начин, който убягваше на Белкнап? Но колкото и смущаващ да изглеждаше начинът, по който се бяха отнесли с нея, изглеждаше и толкова обнадеждаващ, имаше надежда, че са позволили и на Полукс да живее.

Италианското момиче му каза, че живее на улица „Маруат“. Трябваше да отиде дотам с наетия джип. Можеше да открие хора, на които да се е доверила. Вероятно съдържателят на публичния дом разполагаше с информацията, от която се нуждаеше.

Мобилният телефон на лидера на ескадрона на смъртта зазвъня. Белкнап отговори с половин уста.

— Да?

Гласът от другия край доста изненадващо се оказа женски.

— Ало, това…? — жената — американка — замълча.

Белкнап не отговори нищо и след секунда жената изключи телефона, като измърмори някакво извинение. Контрольорът на групата? Грешен номер? От функцията „позвъняване — свързване“ разбра, че обаждането е от САЩ. Не беше грешно набран номер; бе сигурен в това. Отново се обърна за помощ към Гомес.

— Да не съм ти бюро за справки, Кастор — измърмори Гомес, след като Белкнап му продиктува номера на телефона.

— Виж, помагаш на свой събрат, ясно? Нямам никакво време. Просто идентифицирай проклетия телефонен номер.

Измина половин минута, преди Гомес да се свърже отново с него.

— Добре, човече. Разбрах чий е номерът. Направих бърза справка.

— Много е възможно да е дяволската принцеса на тъмнината — каза Белкнап.

— Ъхъ, името й е Андреа Банкрофт.

Белкнап замълча за миг.

— Банкрофт, Банкрофт?

— Ами току-що е станала член на управителния съвет на фондация „Банкрофт“.

Андреа Банкрофт. Как ли бе свързана с убийствата? На кое място в йерархията се намираше? Можеше и да знае нещо за изчезването на Джаред Райнхарт? Имаше толкова много въпроси, толкова неизвестни. Всичко говореше, че Андреа Банкрофт е опасен клиент или най-малкото се движеше с опасна компания.

Белкнап звънна на пенсиониран агент, с когото не бе говорил от години. Нямаше значение. Псевдонимът на бившия агент беше Навахо Блу, а Навахо Блу бе задължен на Белкнап.

Няколко минути по-късно сиво-кафява като сгурия постройка се показа пред очите му. Не се виждаше от шосето, скрита между няколко индустриални сгради, имаше запуснат вид и сякаш вибрираше в горещината. Както го описа италианското момиче, беше дом за проститутки. Мястото без съмнение бе виждало най-различни хора от най-различни слоеве. Но никога не бе виждало човек като Тод Белкнап.

 

 

Андреа Банкрофт набра друг от често повтарящите се телефонни номера в сметката. Оказа се на медицинска сестра в Ню Джърси, която вероятно бе част от персонала на фондацията. Задраска го. Трябваше да действа по-систематично, едва ли щеше да стигне далеч, като набира номера и чака да разбере кой ще се обади. В случая с международния разговор мъжът, който отговори, не каза абсолютно нищо, което бе подозрително, но не означаваше нищо. Остави настрана телефонната сметка и позволи на мислите си да се реят. Нещо я глождеше, някаква странна подробност.

Какво беше?

Беше болезнено за нея, без съмнение, но не можеше да не си припомни смъртта на своята майка. Полицаят на вратата… пристигнал да й съобщи новината. Само че тя вече бе информирана. Някой й се обади. Кой ли? Случи се преди повече от десет години. Някой й звънна по телефона, за да й каже, че майка й е загинала. И изведнъж проумя: беше мъжът с дрезгавия глас — служителят от фондацията, който й се обади да й напомни за изискванията за сигурността. От това разкритие кръвта й се смрази.

Беше същият глас като на мъжа, който й се обади онази нощ.

Тогава тя си помисли, че е от полицията. Да, но полицаят на входа изглеждаше изненадан, когато му спомена за телефонното обаждане. Може би грешеше. Може би си въобразяваше разни неща. И все пак… нещо, свързано с онази нощ, винаги я глождеше, като мигла, попаднала под клепача. Казаха й, че в кръвта на майка й открили алкохол един промил, а тя не пиеше. Когато Андреа го изрече, любезният полицай я попита дали майка й не е била някога алкохоличка. Да, но тя посещаваше дружеството на анонимните алкохолици и от години бе спряла да пие. Полицаят поклати глава и призна, че той също се възстановява от алкохолна зависимост, добавяйки, че почти всеки в един или друг момент пак посяга към чашата. Протестите на Андреа бяха пренебрегнати като възмущение на загрижена дъщеря, която не желае да приеме истината.

Кога се е случило — попита седемнайсетгодишната Андреа. Преди двайсет минути — обясни полицаят. Не — каза Андреа — трябва да е станало по-рано, обадиха ми се преди половин час.

Пътният полицай я изгледа озадачено. Почти нищо друго не си спомняше, тъй като всичко бе отмито от океан от скръб.

Трябваше да разкаже на Пол Банкрофт. Трябваше да поговори с него, реши тя. Ами ако той вече знаеше? Ако знаеше повече, отколкото казва? Заболя я главата.

Докато караше по шосето, на което се намираше старата поща, тя пусна чистачките на предното стъкло, преди да осъзнае, че нищо не замъглява видимостта й, а че очите й са плувнали в сълзи.

Изплъзва ти се, Андреа — укори се тя. Но друг глас, по-дълбок и по-приглушен, й говореше точно обратното: Може би си на през път, Андреа. Може би си на прав път.

 

 

Пъргави пръсти шареха по компютърната клавиатура. Пръсти, които знаеха посоката, които изпълниха сложни серии от команди с прецизност и бързина. С истинска вихрушка от тихи кликвания бе композиран имейл. Още няколко удара по клавиатурата и електронното писмо беше шифровано, а после изпратено до специална служба в чужбина, където щяха да премахнат от него идентификационните кодове, да го разшифроват и да го изпратят до крайния получател, чийто адрес завършваше с наставката senat.gov. След по-малко от минута компютър в кабинета на сенатор от САЩ щеше да сигнализира, че писмото е пристигнало, и то подписано.

ГЕНЕЗИС.

В следващите няколко минути бяха изпратени още имейли и инструкции. Редици от цифри прехвърлиха пари от една сметка в друга, задействайки механизми, които на свой ред задействаха други механизми и теглейки конци, които теглеха други конци.

ГЕНЕЗИС. За някои наистина бе началото. За други означаваше началото на края.

 

 

Том Мичъл изпитваше болки навсякъде. Така се чувстваше или след физическо натоварване, от което бе отвикнал, или след препиване. Не беше правил физически упражнения. По пътя на изключването оставаше другата възможност. Премигвайки трудно, той надникна в кофата за смет до мивката. Беше препълнено от бирени консерви — „консервички“, както ги наричаха неговите австралийски приятели. Колко ли кашончета по шест бе обърнал? Главата го цепеше, когато мислеше за това. Цепеше го и когато не мислеше.

Дървената рамка с мрежа се блъскаше шумно от вятъра като избухваща бомба, помисли си той. Една оса жужеше на прага, а на него му звучеше като прелитане на боен самолет от Втората световна война над главата му. А когато телефонът иззвъня малко по-рано през деня, му прозвуча като сирена на противовъздушната отбрана.

Можеше да се каже, че в известен смисъл беше сирена. Обади се Кастор, и то не да поиска чаша захар назаем. Както и да е. Не беше човек, на когото можеш да откажеш, и Том Мичъл — Навахо Блу беше агентурното му име, докато работеше на терен — си помисли, че трябва да благодари за предоставената възможност да си изплати дълга. Никой не искаше да бъде противник на Хрътката, това бе сигурно. Защото Хрътката имаше остри зъби и захапката й бе по-гадна от лаенето.

Безоблачната идилия, при която Том живееше в Ню Хемпшър, така или иначе го убиваше. Не беше създаден за спокоен живот и разчиташе прекалено много на пиячката да запълни вълненията, които липсваха във всекидневието му.

Мястото откри Шейла. Постройката беше гредоред с подове от широки дъски под паркета — тя изписука радостно от откритието, все едно че намери гробницата на Тутанкамон. Малко по-надолу от тях от двете страни на пътя се въргаляха изгнили автомобилни шасита, пълни с плъхове, останки от дървени бунгала и убити от коли миещи се мечки, над всяка от които кръжеше облак от мухи. Но имаше достатъчно земя, за да излезе понякога със своята ловна карабина и да отстреля няколко катерички по дърветата — катеричките за него бяха Виетконг на гризачите. Хранилките за птици бяха предназначени за пернати, но дървесен плъх заплашвате техните доставки на храна.

Но не това бе най-трудното и непоносимото в този затъпяващ живот. Трийсет години скитосваше по цялата планета в служба на САЩ — включително продължаващи по цял месец престои без радиовръзка — а през това време Шейла го чакаше стоически и му бе вярна. Трийсет години — трийсет и една и половина — по-точно. Жена му бе непоколебима, каквото и да станеше. Винаги радостна, когато се завърнеше, и внимателна да не го кара да чувства вина, когато тръгваше отново на път. Сега дойде отплатата за търпението й през тия години. Разполагаше със съпруга си през всичкото време, както е нормално да бъде, нали така? Сдобиха се със селската къща на отдалечено място, за каквато винаги бяха мечтали. Няколко акра зеленина. Нещо като рай, ако на човек не му пукаше от мухите през лятото.

Шейла издържа точно една година. Повече не можеше да понесе. Вероятно тя го опозна за този период повече, отколкото през предишните три десетилетия. Очевидно това бе и бедата.

Опита се да му обясни. Каза му, че не е свикнала да спи в едно легло с друг човек. Наговори му много неща. Оплака се, че се нуждае от свое собствено жизнено пространство при наличието на осем акра зелена площ в Ню Хемпшър. И двамата не ги биваше много в приказките, но разговаряха дълго в деня, преди Шейла да замине за Чапъл Хил, където живееше сестра й и където й бе намерила работа. Тя му каза: До гуша ми дойде. Той и отговори: Можем да се чуваме по телефона.

Том никога нямаше да забрави начина, по който тя го изгледа. По-скоро съжалително. Не гневно, а разочаровано, както човек гледа старото си куче, което се е изпикало където не трябва. Шейла му се обаждаше веднъж седмично. Имаше нещо майчинско в думите й. Държеше се като отговорен родител, който проверява дали всичко е наред и дали детето му се пази от неприятности. Истината бе, че той се чувстваше като автомобил, ръждясващ край пътя. Обичайна гледка по тия места.

Наля си кафе от кафеварката в чаша, върху която имаше смешен доскоро надпис: „Това тяло дали не ме прави дебел?“ Добави препълнена лъжица захар. Шейла я нямаше да му направи забележка. Можеше да си сложи колкото си иска захар. Както гласеше мотото на щата: „Живей свободно или умри!“

Пикапът „Додж“ запали веднага, но след два часа друсане кафето явно бе станало на урина и стомашни киселини. Спря няколко пъти за почивка. Спеше му се зверски, а и трябваше да направи нещо с пружините на седалката. Да беше инвестирал в една от онези подложки за седалки, каквито имат шофьорите на камиони с хемороиди.

 

 

Отне му четири часа да стигне до Карлайл, Кънектикът, и беше в лошо настроение. Четири загубени часа от живота му. Макар че какво ли щеше да прави през това време? Все пак четири часа.

— Ще отскочиш набързо — каза му Кастор.

Четири часа не беше никакво отскачане набързо.

Задачата обаче щеше да е фасулска. След като направи няколко огледа по улица „Елм“, се убеди в това. Полицията в Карлайл я нямаше никаква. А госпожицата живееше в кукленска къща без видими мерки за сигурност. Остъклена веранда. Обикновени стъкла на прозорците. Никакви увивни растения по къщата, където можеше да има скрити камери. Нямаше да се учуди, ако вратата й се окажеше незаключена.

И все пак това пътуване бе по работа, а не за удоволствие; беше професионалист. Кастор нямаше да му възложи задачата, ако не беше така. А това означаваше, че е време за шоу в стил Навахо Блу.

Паркира камиона на отсрещната страна на улицата на неколкостотин метра от къщата. След като най-накрая излезе от камиона — с облекчение се махна от собствената си воня и пръдня — беше облечен в униформа на работник от битовите услуги: сребристосива риза и панталони с избродиран на джоба надпис „Майстор от услугите“ и кожен колан с инструменти. Момче от битовите услуги: на такъв приличаше. Никой нямаше да му обърне внимание, освен ако не е клиентът, който го е повикал. По улица „Елм“ се редяха добре поддържани дворове с разцъфнали храсти: червен кисел трън, синя хвойна, тис, форзиция — тези видове растения се бяха превърнали в местна забележителност за Североизтока. Той протегна глава и заоглежда къщите от двете страни на улицата. Доколкото успя да види: четири вида растения, четири стила къщи. Всички в първокласна Америка са много специални, нали?

Навахо Блу видя празен гараж, нямаше кола и на автомобилната алея. Не забеляза никого на прозорците. Доближи входната врата и натисна звънеца, готов да се направи, че е сбъркал къщата, ако някой отвореше. Както очакваше, не се появи никой. Заобиколи къщата и откри мястото, откъдето влизаха телефонният и коаксиалният кабел. Нямаше нищо по-лесно да монтира подслушвателно устройство на телефонната линия. Онова, което щеше да използва — като повечето пенсионирани агенти той разполагаше с цяла торба такива устройства — не беше нищо специално, но проверено и надеждно. Коленичи и извади устройство за тестване на кабелажа, малка черна пластмасова кутийка като дистанционно за отваряне на гараж с дисплей LCD, и го пъхна под кабелажа. Усети малък кръгъл предмет, с големината на малка батерия. Беше устройство за засичане на сигнали. Какво е това, по дяволите?

Надвеси се над него и потвърди визуално откритието си. Някой бе идвал преди него. Телефонната линия вече се подслушваше, при това с устройство, по-добър модел от неговото. Позволи си да се промъкне през задния вход — ключалката му отне петнайсет секунди, не беше най-доброто му постижение, но не беше и зле — и разгледа къщата. Приятно, но скромно обзаведена — момичешка къща, но не кукленска. Нищо розово или пухкаво. От друга страна, нищо не подсказваше, че е леговище на престъпница.

По негова професионална оценка имаше няколко подходящи места за укриване на подслушвателни прибори. Идеалното място трябваше да отговаря на две условия — да не бъде открито устройството, но и да гарантира добро качество на звука. Ако поставиш бръмбар в тръба, никой няма да го намери, но и нищо няма да чуеш. Освен това укритието не трябваше да се мести или изхвърля, каквото е букет с цветя например. Той бе сигурен, че няма проблем да намери подходящи места за половин дузина устройства, започвайки от полилея в столовата, който бе почти идеален. Качи се на стол и огледа вътрешния обръч от месинг, около който бяха разположени кръгообразно крушки с формата на пламъци. Не се забелязваше, но имаше една дупчица, през която влизаха жиците и вероятно там можеше да се вмести устройството… Навахо Блу премигна. Отново някой го бе изпреварил. На повечето хора щеше да им изглежда като някаква екстра, капаче за жицата. Но той знаеше точно какво е — като се започнеше от факта, че капачето бе от стъкло на дупчици.

Пресвета Дево!

През следващите петнайсет минути той откри още няколко перфектни места за подслушвателни устройства. Всеки път установяваше, че вече са запълнени.

Чувстваше се изнервен, но този път не от махмурлука. Беше факт, че къщата на улица „Елм“ 42 бе фрашкана с микрофони като студио. Имаше нещо гнило.

Инстинктите му се бяха притъпили, но му подсказаха да изчезва оттук колкото може по-бързо и той се измъкна. Излезе от задната врата и се озова на улицата. Стори му се, че мерна нещо извън полезрението си — някой, който наблюдаваше от съседния двор? Но когато се обърна, не видя никого. Бързо закрачи към камиона и потегли. Кастор щеше да провери след няколко часа.

Климатикът работеше, а той не си спомняше да го бе оставил включен. Протегна се да го изключи, но таблото му се стори изведнъж много далече, сякаш някой бе преместил всичко. Следобедното слънце изглеждаше замъглено, което означаваше, че е минал облак, но-светлината ставаше все по-слаба и по-слаба, а и един облак не може да превърне деня в нощ, а бе определено нощ, дори полунощ. Мина му мисълта да включи фаровете, после друга мисъл, че идеята за фаровете е тъпа. Едва успя да спре камиона встрани от пътя и всичко около него се превърна в непрогледен мрак. В главата му вече нямаше мисли. Зад камиона спря тъмносин седан. Двамата мъже, които слязоха от него — средни на ръст, със средно телосложение, средно дълги кестеняви коси, изцяло незабележими с изключение на продълговатите лица с остри черти — се движеха бързо. Ако някой ги видеше, щеше да си помисли, че са братя, което бе точно така. Единият вдигна капака на камиона и измъкна празна тенекиена кутия от климатичната система. Другият отвори вратата откъм мястото на шофьора и като внимаваше да не диша, измъкна безжизненото тяло. Спътникът му щеше да откара камиона обратно до адреса, който им бяха дали в Ню Хемпшър, но първо му помогна да отнесат тялото на мъртвеца в багажника на седана. Тялото също щеше да бъде върнато в дома на мъжа и поставено в правдоподобна поза.

— Даваш си сметка, че ни чакат четири часа път — каза първият мъж, повдигайки трупа с раменете нагоре.

— Това е най-малкото, което можем да направим — отвърна неговият спътник.

Заедно те нагласиха трупа в багажника добре, за да са сигурни, че няма да изпадне по пътя. Преди да заключат капака, тялото на Навахо Блу бе увито около резервната гума, сякаш я прегръщаше. — В края на краищата, той не бе в състояние да шофира.