Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (6)

Четвърта глава

Белкнап спа през целия полет до Рим — той винаги се гордееше със способността си да заспива, когато му се удадеше възможност, но сънят му бе неспокоен, спохождан от спомени, дори мъчителен. След като се събуди, спомените отново нахлуха в главата му, както мухи налитат на мед. Толкова много бе изгубил в живота си; но не позволяваше на Райнхарт да говори за повтарящия се омразен модел: че причинява нещастие на хората, на които най-много държи. Понякога приличаше на проклятие, от типа, който човек открива в древногръцката трагедия.

Веднъж животът му щеше да се промени. Веднъж Белкнап — лишен в ранното си детство от собствено семейство — бе на път да стане семеен човек. Спомените се явяваха пред очите му, изчезваха в тъмнината, изплъзваха се и после с пристъп на болка го връхлитаха отново, за да го наранят.

Сватбата беше скромна. Неколцина приятели и колеги на Ивет от Бюрото за разузнаване и проучване към Държавния департамент, където тя работеше като преводачка; няколко колеги на Белкнап, чийто родители бяха починали отдавна и който нямаше никакви роднини. Джаред, разбира се, беше кум и самото му приятелско присъствие бе нещо като благословия. Първата нощ от медения им месец в курорт недалеч от Пунта Горда, Белиз, бе предшествана от почти прекрасен ден. Наблюдаваха папагали и пъстри тукани, накацали по палмите, делфини и морски крави, които се гонеха в лазурните води, порази ги воят на маймуната ревач — заприлича им на бученето на океана, преди да разберат откъде идва. Преди обяда отидоха с лодка до малкия риф, който приличаше на бяла ивица откъм брега. Гмурнаха се и пред очите им се разкри ново вълшебно царство със сияйните цветове на коралите, а също на безбройните пъстри риби от най-различни видове. Ивет знаеше имената им, и то на няколко езика — едно от предимствата да имаш баща дипломат, работил във всички основни европейски столици. Тя се забавляваше да му показва яркочервените сюнгери, приказните риби катерици и папагалови риби — невероятни имена за невероятни същества. Когато се доближи до риба, която приличаше на японско ветрило с нежни бели и оранжеви райета, Ивет го докосна по ръката и те изплуваха на повърхността.

— Това е риба лъв, моя любов — каза му тя, а кафявите й очи искряха като водата. — По-добре й се възхищавай от разстояние. — Обясни му, че перките й отделят силна отрова. — Прилича на подводно цвете, нали? Но както казва Бодлер: „Там, където има красота, човек намира смъртта.“

Белиз не беше рай; и двамата знаеха, че недалеч от тях съществуваха бедност и насилие. Но пък наистина бе красиво и тази красота съдържаше някакъв вид истина. Беше истина поне за тях: тяхната способност да усещат и да се захласват по възвишените неща. На този коралов риф той разбра нещо, което не искаше да забравя. Разбра, че точно както тези сияйни, трепкащи и ослепителни риби изглеждат сиви и еднообразни, след като бъдат извадени на повърхността, неговата вътрешна истина не може да надживее действителността, с която се сблъскваше по време на работата си. Защо не си го напомниш сега — подкани се той.

Същата вечер на осветения от луната плаж: спомените му бяха несвързани, купчина от мъчителни откъслеци. Не можеше да ги събере, без да се разкъсва от мъка. Фрагменти. Ивет и той лудуват на плажа. Дали друг път се бе чувствал толкова безгрижен? Никога преди това и без съмнение никога вече. Спомни си как Ивет тичаше към него на частния плаж. Беше гола, а косата й — златна дори на сребристата лунна светлина — падаше върху раменете й, щастливото й лице сякаш излъчваше сияйна светлина. Не беше забелязал дотогава нещо, което приличаше на малка рибарска шхуна, закотвена до брега. Двата кратки проблясъка откъм шхуната. Дали наистина бе видял проблясванията на дулото, или си ги представи по-късно, докато се опитваше да разбере смисъла на онова, което се случи: куршума, пронизал нейната шия, нейната мека и красива шия; куршума, пронизал тялото й. И двата куршума бяха голям калибър и причиняваха незабавна смърт. Само че той не видя самите куршуми, а последиците от тях. Спомняше си как тя падна към него, сякаш искаше да го прегърне, и че минаха няколко секунди, преди изуменият му мозък да осъзнае какво се е случило. После чу рев — като далечния крясък на маймуната ревач, като поренето на вълните от сърф, само че още по-силен — но така и не разбра веднага, че бе собственият му рев.

Където има красота, човек открива смъртта.

Онова, което си спомняше от погребението във Вашингтон най-отчетливо, бе дъждът. Свещеник произнасяше погребално слово, ала звукът се отблъскваше от главата на Белкнап: облечен в черно непознат, с професионално траурно изражение, непознат, чиито устни се движеха, без съмнение произнасяха молитви и шепнеха ритуални слова на утеха — какво общо имаше този човек с Ивет? Беше обсебен от нереалността на всички пред него. Отново и отново потъваше в дълбините на своя ум, опитвайки се да открие жестоката истина, която преживя на кораловия риф същия ден. Имаше спомен за спомена; но споменът, който бе от значение, бе изчезнал или се бе спотаил в твърда черупка, оставайки завинаги недостъпен.

Нямаше никакъв Белиз, никакъв плаж, никаква Ивет, никаква вечна истина; само гробището, яркозелено парче земя от трийсет акра срещу река Анакостия. Ако не беше присъствието на Джаред Райнхарт, той се съмняваше, че щеше да загрее какво става.

Райнхарт беше железен. Една от стабилните опори в живота му. Той тъгуваше за Ивет заедно с Белкнап, но тъгуваше повече за своя приятел. Белкнап не понасяше да го съжаляват и Райнхарт го знаеше, поради което сдържаше състраданието си с хапливи забележки.

— Ако не бях наясно, Кастор — каза Райнхарт в един момент, обвивайки с ръце раменете на своя приятел и обгръщайки го с топлота, която противоречеше на думите му, — бих казал, че си пълен балък. — При цялата непоносима болка, която Белкнап чувстваше, той успя да се усмихне и дори да се разсмее за малко.

После Райнхарт срещна погледа му.

— Знаеш, че винаги ще съм тук до теб — каза спокойно приятелят му.

Говореше просто, прямо; клетва за вярност на един боец към друг боец.

— Знам — отвърна Белкнап, а думите му заседнаха в гърлото. — Знам.

И наистина знаеше.

Ненарушима връзка на преданост и чест: беше също така дълбока истина. В Рим беше истината, която щеше да го крепи. Онези, които бяха навредили на Полукс, нямаше да се отърват от Кастор. Те се бяха отрекли от правото си на безопасност. От правото си да живеят.

 

 

Автомобилът, който спря пред къщата на Андреа, изглеждаше абсурдно нелепо: „Мерцедес Бенц SEL“ — дълъг, лъскав, черен. Никак не подхождаше на скромната й улица с малки къщи и дворове. Но заседанието на управителния съвет бе насрочено за този следобед, а Хорас Линвил й обясни, че за да се стигне до централата на фондацията, се свива по няколко необозначени завоя в област Уестчестър и има опасност, ако тръгне сама, да обърка пътя.

До края на двучасовото пътуване шофьорът свиваше от едни тесен път в друг, явно стари коларски пътища, които съвсем отскоро бяха асфалтирани. По платната почти нямаше знаци. Опита се да запомни завоите, но не беше сигурна, че можеше да повтори пътуването сама.

Кътоуна, на около шейсет километра северно от Манхатън, представляваше странна смесица от простота и богатство. Същинското село, част от общината Бедфорд, беше като сценичен декор във викториански стил; но истинското действие се разиграваше в неговите гористи околности. Именно там семейство Рокфелер разполагаха с огромно имение, както и международният финансист Джордж Сорос и още десетина милиардери, които не се афишираха публично. По някаква причина хора, които живееха сред невиждано богатство, често виждаха себе си да живеят в Кътоуна. Селото носеше името на индианския вожд, от когото е било купено през деветнайсети век, и въпреки своята аграрна атмосфера притежаваше и търговски дух — покупко-продажбата на недвижими имоти, знания и души — който не бе помръднал ни най-малко с годините.

Неравният път постави на изпитание дори съоръжения с възглавници за амортисиране мерцедес SEL.

— Съжалявам, малко е неравно — каза напълно спокойно шофьорът.

Районът, през който пътуваха, беше слабо залесена, изоставена земеделска земя, която гората постепенно си връщаше през последните няколко десетилетия. Накрая, пред погледите им се появи красива тухлена къща — керемиденочервена, в джорджиански стил, с корнизи от варовик от Портланд. С трите си етажа и аспиден мансарден покрив беше внушителна, без да е претенциозна.

— Великолепна е — каза тихо Андреа.

— Това? — Шофьорът се закашля, сякаш за да прикрие смеха си. — Това е къщата на портиера. Фондацията е на около километър надолу по пътя.

При приближаването на колата част от черната желязна ограда с остри върхове се отвори с плъзгане и те навлязоха в алея с липи от двете страни.

— Мили Боже — каза Андреа няколко минути по-късно.

Онова, което отдалеч изглеждаше като хълм, като земно възвишение, се оказа огромна раздвижена постройка от шисти и камък, едновременно старинна и необичайна. Нямаше нищо общо с традиционната внушителна английска провинциална къща — без готическата зидария, без прозорци с оловни рамки, без крила или вътрешни дворове. Вместо това се състоеше от прости форми — конуси, колони и правоъгълници — и беше направена от дърво и местен пясъчник. Палитрата от естествени цветове — богати нюанси на ръждивочервено, сепия, тъмнокафяво — бе причината да хармонира така добре с околната среда. А това я правеше още по-изумителна, забеляза Андреа, след като се доближи достатъчно, за да я разгледа — размерът, елегантността на всеки детайл: широките веранди, назъбените шисти по стените, леко асиметричните форми. Беше огромна, но дотолкова лишена от показност, че размерите й изглеждаха внушителни по мащабите на природата, а не изкуствени.

Андреа сякаш остана без дъх.

— Красота — съгласи се шофьорът. — Не че д-р Банкрофт има голяма полза от нея. Ако зависеше само от него, щеше да я продаде и да се премести в обикновено жилище. Но казват, че учредителният съвет няма да го допусне.

— Хубаво нещо.

— Предполагам, че сега отчасти е ваше.

Колата спря на обособен паркинг с чакълеста настилка в единия край на огромната сграда. Андреа усети, че коленете й се подкосяват, докато се изкачваше към ниска веранда, и после влезе във фоайе, обляно в светлина. Долавяше се лек мирис на старо дърво и политура за мебели.

Веднага я посрещна жена, която се държеше официално.

— От протокола — обясни на Андреа жената с гъста медночервена коса и чип нос. — Радваме се, че се присъединихте към нас.

— Това място е очарователно — каза Андреа, сочейки около себе си.

Напръсканата с лак коса на жената почти не се помръдна, когато тя кимна енергично.

— Построена е през 1915 г. по проект на Х. Х. Ричардсън, проект, който той така и не успява да изпълни приживе. Трийсет години след смъртта му светът е във война и страната ни се готви да се включи в битката. Тежки времена, но не и за семейство Банкрофт.

Вярно е — помисли си Андреа и си припомни история, според която представител на семейство Банкрофт натрупал състояние от оръжие и боеприпаси през Първата световна война. Нейните интереси в историята никога не бяха обхващали семейството на баща й, но беше прочела нещичко оттук-оттам.

Залата на управителния съвет се намираше на втория етаж, многокрилните й прозорци гледаха към терасовидна градина, потопена в ярки цветове. Андреа беше придружена до стол от едната страна на дълга маса, която приличаше на масите за хранене от епохата на крал Джордж, където вече се бяха настанили десетина души — членове на управителния съвет и служители от персонала на фондацията. Елегантен сервиз за чай и кафе бе подреден в единия край на залата. Мъжете и жените около масата разговаряха тихо и докато Андреа разлистваше папката пред себе си, дочу безброй имена на клубове, за чието съществуване не знаеше, имена, които можеха да бъдат марки на яхти или на пури, на директори на пансиони, за които не бе чувала. През вратата на отсрещната стена на залата се появиха двама мъже в костюми, придружавани от по-млада асистентка. Разговорите в залата започнаха да заглъхват.

— Това са програмните служители на фондацията — обясни мъжът, който седеше вдясно от Андреа. — Това означава, че е време за представяне и обсъждане.

Андреа се обърна към своя съсед: леко тантурест, с побеляла на места червеникава коса, прекалено щедро намазана с гел, който бе запазил видими следи от гребена. Загорялото му лице въобще не съответстваше на белите му ръце без косми, а корените на косата му покрай челото бяха придобили леко оранжев оттенък.

— Аз съм Андреа — каза тя.

— Саймън Банкрофт — отговори той. Гласът му прозвуча някак студено и сухо. Очите му бяха оловносиви и безизразни. Челото му бе странно неподвижно, реши тя; клепачите му рядко помръдваха, докато говореше.

— Ти си момичето на Рейнолдс, нали?

— Беше мой баща — отговори тя, наблягайки на формулировка, чието значение без съмнение му убягна.

Тя не бе момичето на Рейнолдс; беше момичето на Лора, ако въобще беше нечие момиче.

Издънка на низвергнатата.

Почувства прилив на враждебност към мъжа до нея като генетичен зов от някаква древна кръвна вражда, който по странен начин премина. Осъзна, че всъщност я притесняваше не чувството, че не си е на мястото, а чувството за принадлежност към това място. Външен човек, вътрешен човек: кое от двете бе тя?

Ами ако сама трябваше да реши?

 

 

Развържи хрътката — мислеше си Тод Белкнап саркастично. — Развържи дяволската хрътка.

Върху всички капаци на уличните шахти бе изписан инициалът „SPRQ“. Senatus Populusque Romanus: Сенатът и народът на Рим. Някога голям политически жест, сега като повечето политически жестове не беше нищо повече от лого. С малък лост оперативният агент повдигна капака и заслиза по стълбата, докато се озова върху разнебитен дървен под във входящо пространство с височина шест метра и ширина метър и половина. Включи фенерчето си на средно положение и обходи с лъча наоколо, за да огледа какво има. Стените на бетонната шахта бяха опасани с кабели, най-дебелите с големина на цигара, които падаха като драперии — черни, оранжеви, червени, жълти, сини. Телефонни кабели отпреди петдесет години висяха до коаксиални кабели от седемдесетте и осемдесетте години и до модерни фиброоптични кабели, прокарани съвсем отскоро от общински фирми като „Енел“ и АСЕА. Цветовете на кабелите щяха да означават нещо за служителите на „Енел“, които караха вановете на „Енел“ и носеха униформи на „Енел“. Така предполагаше Белкнап. Той бе единственото изключение.

На тавана се събираха капки вода, натежаваха и се стичаха на неравни интервали. Белкнап погледна малък светещ компас. Вилата се намираше на малко повече от километър и той лесно измина по-голямата част от разстоянието, тъй като главният тунел вървеше паралелно на улицата.

Не може да пречи на един добър човек — мислеше си той. — Или лош човек.

 

Заплахите и протестите на Уил Гарисън оставиха у Белкнап лош вкус в устата. Дали понякога беше стигал твърде далеч в миналото? Без съмнение. Белкнап не беше от хората, които чакат да светне зелено, за да минат на кръстовище. Не го биваше с писмената работа. Пътят на света е дълъг и криволичещ, но клони към справедливостта — бе казал някакъв пророк и Белкнап се надяваше да е вярно. Ако нещо се проточеше прекалено, Белкнап с радост се заемаше да съкрати пътя към справедливостта.

Не беше склонен да се самоанализира, но не си правеше илюзии за себе си. Понякога беше сприхав, буен, дори жесток — в това нямаше никакво съмнение. Имаше моменти — много редки, — когато гневът вземаше връх над волята му; в такива моменти знаеше много добре какво е да си обладан от зли духове. Ценеше най-много от всичко предаността: тя бе мотивираща сила в живота му; не можеше да се сети за нищо по-презряно от предателството. Беше убеден в това до мозъка на костите си, то бе част от неговата същност и съществуване.

Забеляза дупка с широчина метър и половина на прохода на мястото, където тунелът следваше завоя на улицата. Добре, че я видя навреме и я прескочи. Инструментите му — лостът и пистолетът за абордажни куки — се мандахерцаха неудобно на бедрото му. Пистолетът за абордажни куки бе компактен модел с корпус от олекотен полимер, но все пак беше обемен, а и тризъбата абордажна кука непрекъснато излизаше от калъфа.

Въпреки възраженията на Гарисън, инстинктът на Белкнап му подсказваше, че съществува връзка между убийството на Ансари и изчезването на Джаред Райнхарт. Но не можеше да се разчита единствено на инстинктите. Приятели на Белкнап в „Консулски операции“ — истински приятели — никога не биха му обърнали гръб само заради глупостите, които Гарисън избълва, и когато попритисна един от тях, научи за няколко много показателни вътрешни доклади. Техните източници бяха така наречените „неупоменати канали“ — свръхсекретни агенти, и както приятелят му аналитик предупреди, картината все още бе мътна, като полупроявен негатив на снимка. Но първоначалните сведения показваха, че похитителите на Райнхарт бяха наети или привлечени от друга, по-мощна организация. Господарите кукловоди имаха свои господари кукловоди. Убийството на Халил Ансари се вместваше в подобен сценарий — тайно превземане на една мрежа от друга, по-мощна мрежа.

Вече трябваше да е съвсем близо до вилата. Но проходът, по който вървеше, нямаше да го изведе до самата вила; кабелът влизаше в къщата през тръби от PVC с диаметър само няколко сантиметра. Водопроводните и канализационните тръби също не бяха достатъчно широки — по-малко от трийсет сантиметра. След като сравни архитектурните чертежи с геоложко проучване обаче, Белкнап установи, че има-друг път, по който можеше да стигне. Дългата над четиристотин километра римска система от акведукти, от която едва петдесетина километра бяха под земята, са изисквали за поддръжката си легиони от работници под ръководството на Куратум Аквариум, пазителя на водите. А пазителят на водите настоявал винаги акведуктите да бъдат изграждани с оглед на тяхната лесна поддръжка и ремонт: античният еквивалент на шахтите — отвътре с обшивки — били инсталирани на равни разстояния, за да се разчистват бързо затлачванията. В шуплестата почва под улиците на Рим модерни тунели за кабели и други цели редовно се пресичат с улеите и отворите за достъп на древните акведукти, включително акведуктите на Траян. Белкнап отново погледна компаса, както и уреда, който приличаше на педометър и измерваше хоризонталното преместване. С помощта на двата инструмента можеше да определи точното си положение. Спря пред закачена на панти желязна врата, след което продължи в съседен тунел, откъдето минаваха газопровод и водопровод. Въздухът беше застоял и вонеше като в помийна яма, пълна с мухъл и плесен и гъбясала с вековете. Тунелът с тръбопроводите вървеше почти паралелно на улицата отгоре, а приличащото на пещера пространство, в което навлезе, започна да се снижава, като всяка стъпка го отвеждаше по-дълбоко и по-дълбоко под земята. Въздухът също ставаше по-застоял и по-сернист, докато слизаше.

Тунелът — макар че точно на това място приличаше повече на пещера след толкова векове, през които покривът му се рушеше и отломките падаха на пода, повече на геоложко образувание, отколкото на прокопан от човека проход — ту се стесняваше, ту се разклоняваше и преди да стигне там, закъдето се бе запътил, се налагаше да обикаля и да се връща по няколко пъти в този подземен лабиринт. В някои от страничните тунели вероятно не бе стъпвал човешки крак от векове.

Мина му през ума неприятната мисъл, че ако си изпуснеше фенерчето или компаса, лесно щеше да се загуби завинаги, а скелета му щеше да открие поредният безразсъдно смел изследовател кой знае след колко много години в бъдещето.

Под каската на главата му косата му бе мокра от пот; наложи се да спре и да си върже носна кърпа около челото, за да не се стича потта в очите му. Най-накрая, по негови изчисления той се озова точно под вилата, но на дълбочина около петнайсет метра, колкото е дълбочината на кладенец в прерията.

Предпазната решетка на мазето, отбелязана на архитектурните чертежи, му подсказа идеята. Явно не беше необичаен елемент за вилите, построени върху античните и вече празни водни тунели. И наистина, това бе най-лесният начин за предотвратяване на наводнения в мазетата при силни дъждове. За отвеждане на водата се изкопаваше шахта на дълбочината на излезлите отдавна от употреба римски тунели.

Включи фенерчето на най-голяма яркост и освети целия път пред себе си. След няколко минути оглед забеляза купчина пръст, покрита с лишеи върху каменистия под на тунела, а над нея, доста над нея — приближи малък дигитален бинокъл до очите си — имаше решетка. Свали калъфа от пневматичния пистолет за абордажни куки, насочи го нагоре и натисна спусъка. С мек пукот наустникът освободи свитата кука и прикрепените към нея двойка полипропиленови въжета. Издрънчаване му подсказа, че куката се е захванала. Дръпна силно въжето, стори му се стабилно. С ново дърпане събраното в чиле полипропиленово въже се разви и се получи нещо като въжена стълба. Изглеждаше нестабилна и несериозна, но външният вид лъжеше. Преплетената микрофибърна структура можеше да издържи тегло няколко пъти по-голямо от неговото.

Започна да се изкачва. Напречните въжета бяха закрепени на разстояние около шейсет сантиметра едно от друго между двете странични въжета и след като изкачи една трета от разстоянието, знаеше, че едно плъзване на стъпалото му щеше да е фатално. Всичко щеше да е напразно, разбира се, ако някой вече се намираше в мазето и бе забелязал абордажната кука. Но сякаш шансовете бяха на негова страна. Охраната по-скоро щеше да инспектира мястото проформа — искрено се надяваше на това — само веднъж или два пъти през нощта.

След като най-накрая се изкачи, видя, че решетката е свръхтежка — вероятно около половин тон стомана, закрепена яко от собственото си тегло, а въжената стълба нямаше да му осигури достатъчно тяга да я повдигне. Сърцето му се сви. Да стигнеш толкова далеч… да си на сантиметри разстояние…

Отчаяно той огледа обшивката на шахтата, където тя се срещаше с предпазния дренаж на мазето. Точно там беше монтиран метален цилиндър като кюнец. Приличаше на тенекия. С малкия лост той изви материала на две места, така че се получи импровизиран корниз. Стъпи от двете противоположни стени на шахтата и натисна решетката нагоре. Беше неестествен ъгъл на напрягане; лактите му бяха по-високо от раменете, когато започна да натиска. Масивната решетка не се помръдна.

Сърцето на Белкнап започна да бие лудо, не толкова от усилието, колкото от чувството на безсилие, което нямаше да позволи да се превърне в отчаяние. Помисли си за Джаред Райнхарт, държан някъде от наемниците на мрежата на Ансари и изцяло зависим от тяхната воля. Човек подбира внимателно своите приятели — каза му веднъж Джаред. — След което никога не ги предава. Джаред бе удържал на думата си. Ами Белкнап?

Белкнап знаеше за мнозина, които бяха загубили живота си нелепо било вкъщи или на терен. Мак „Планината“ Марин бе оцелял в десетки високорискови операции, за да умре у дома от спукване на аневризма на някакъв малък кръвоносен съд в мозъка. Мики Дъмет, по чието тяло имаше белези от четири куршума, предаде Богу дух на кръстовище в провинцията, на което шофьор на товарен камион не забелязал знака „Стоп“. Алис Захави беше застреляна по време на операция, толкова зле замислена от самото начало, че дори всичко да бе минало гладко, нямаше грам тактическа или разузнавателна стойност. Те бяха свестни мъже и жени, на които съдбата бе отредила безсмислена, презряна смърт. Белкнап си пое дълбоко дъх. Да даде живота си, за да спаси човек като Джаред Райнхарт — едва ли имаше по-благородна смърт. Във време, когато героизмът беше застрашено от изчезване качество, той не можеше да си представи по-добра смърт от тази.

Сега Белкнап напъна всяка фибра на тялото си, изпълнен със сила, която по някакъв начин го връхлетя отвън, а не дойде от него.

Решетката помръдна.

Нагоре и още нагоре. Застопори масивната решетка в единия край, колкото да си пъхне ръката и после я изтласка още нагоре. Твърд метал върху гладък бетон: по-тихо отколкото предполагате.

И така четирийсет минути след като паркира вана на службата по поддръжка на телефонните шахти, той се добра до мястото, което се бе стремил така отчаяно да избегне: място, проектирано съобразно рафинирания и дълбоко изкривен вкус на покойния Халил Ансари.

Сега предстоеше нещо, което за Белкнап винаги представляваше най-голямата трудност.

Да чака.

Кътоуна, Ню Йорк

Програмните служители се впуснаха да представят своите виждания, а Андреа се опита да се съсредоточи, отначало като си придаде спокоен и уверен вид. Не след дълго обаче вниманието и бе приковано от изложенията. По всички правила се очакваше да бъдат досадни. Но тя бе изненадана колко разностранна е дейността на фондацията. Проекти за питейна вода и ваксинации в Третия свят, програми за ограмотяване в Апалачите, програми за изкореняване на детския паралич в Африка и Азия, за доставка на храни в най-бедните райони. Всеки служител на фондацията говореше за проектите, за които отговаряше, в конкретни параметри: разходи, очаквания, планове за бъдещето, оценка на ефективността. Езикът бе прям, делничен, делови. И все пак онова, за което говореха, беше невероятно забележително — проект след проект, които щяха да променят живота на хиляди хора. Стана дума за прокарване на канали в бедни райони, които да позволят напояване и подобряване на земеделието. Няколко снимки върху монитор на стената показваха ясно какъв е резултатът: пустинята наистина разцъфтяваше.

Подобно на фондацията „Рокфелер“, „Банкрофт“ имаше представителства по целия свят, но се стараеше да държи своите режийни разходи под строг контрол. Един след друг ораторите говореха за бизнес етика при „стойността на парите“, разяснявайки какво са те за благотворителната организация — особено като се имаше предвид, че „стойност“ в този контекст се отнасяше до спасени човешки животи и прекратяване на страдания.

Може би това не беше учудващо, имайки предвид човека, който стоеше зад фондацията — помисли си тя.

Пол Банкрофт. Беше име, предизвикващо трепет и страхопочитание. Доктор Банкрофт никога не се набиваше на очи: въобще не си падаше по вечери с черни вратовръзки, не обичаше да го споменават и във вестникарските рубрики за висшето общество. Онова, за което не можеше да се мълчи, бе неговият многостранен гений. Андреа си спомни, че на семинарите по основи на икономиката в началните курсове я задължаваха да усвои поредица от променливи функции, известни като теоремата на Банкрофт — и задълбавайки, тя откри, че авторът им е всъщност неин братовчед. Още на двайсет и няколко годишна възраст доктор Банкрофт направил значителен принос към теорията на игрите и нейните приложения в етиката. Фондацията му обаче бе плод на далеч по-практичен ум: серия от страхотни инвестиции и спекулации на борсата, които бяха преобразували приличното семейно богатство в дарителски фонд и превърнали скромната като мащаби фондация в организация, представена в цял свят.

Тричасовото представяне бе направено от програмен служител, на име Рандол Хейуд — със зачервено и загрубяло лице, което подсказваше, че е прекарал много години под тропическото слънце, глава с формата на куршум и гъста черна коса. Областта му бе тропическата медицина и той отговаряше за програма, насочваща фондове към проучване и разработка на лекарства срещу малария. Деветдесет милиона долара щяха да отидат при научноизследователска група в медицинския институт „Хауел“, други деветдесет милиона — при група в университета „Джон Хопкинс“. Хейуд говори накратко за „молекулните цели“, за протоколите от опитите с ваксини, за конкретните предизвикателства, поставени от патогена, за неприложимостта на ваксините, които се разработваха понастоящем. Около милион човешки живота отнемаше всяка година най-агресивният малариен паразит, plasmodium falciparum.

Милион човешки живота. Статистика? Абстракция? Или трагедия?

Хейуд говореше така, сякаш боботеше. У него имаше нещо мрачно. Буреносен облак на зазоряване — помисли си Андреа.

— Резултатите досега, е, не забелязваме пробиви на хоризонта. Никой не желае да дава свръхобещания. В тази област имаше поредица от големи надежди и разбити надежди. Но не сме се отказали.

Очите му обходиха дългата маса, подканяйки за въпроси.

Андреа остави чашата си за чай така, че да се чуе дрънченето на порцелан върху порцелан — беше по-учтиво, отколкото да си прочисти гърлото.

— Извинете ме, аз съм съвсем нова, но както бяхме информирани, фондацията се насочва към области, които пазарът не обслужва в достатъчна степен — тя замълча многозначително.

— И ваксините са добър пример — каза Хейуд, кимайки важно. — Ползата от ваксинирането е много по-голяма от ползата му за отделния индивид, защото, ако аз съм ваксиниран, това помага и на вас. Няма да заразя с патогена други хора и, разбира се, обществото няма да плаща разходите за лечението ми, за отсъствията ми от училище, хоспитализацията. Всеки здравен икономист ще каже, че ползата от ваксинацията за общността може да бъде двайсет пъти по-голяма от разходите, които индивидът ще заплати. Затова правителствата винаги с готовност инвестират във ваксинирането. Това е за благото на обществото, същото като хигиената, чистата вода или каквото се сетите. В този случай, разбира се, положението е най-тежко в най-бедните страни по света, където просто липсват необходимите ресурси. В страни като Уганда, Ботсвана или Замбия здравните бюджети възлизат на не повече от петнайсет долара на човек. У нас се падат по близо пет хиляди долара на човек.

Погледът на Андреа се съсредоточи върху Хейуд, докато той говореше. Грубата му физиономия правеше бледите му очи да изглеждат още по-поразителни. Беше яко сложен, с големи ръце, нокти, изрязани до кожата. Следователно от типа хора, с които тя имаше известен опит: мъжко момче… нервак.

— Това поставя нещата в перспектива — каза Андреа.

— Изчисленията са до цент. Фармацевтичните компании нямат грешка при разработването на лекарства, за които има пазар. Но нямат финансов стимул да изразходват големи суми в разработването на медикаменти за хора, които не могат да си позволят да плащат за тях.

— И тук се появява фондацията „Банкрофт“.

— И тук се появяваме ние — каза Хейуд, кимайки мрачно. — Общо взето, онова, което се опитваме да правим, е да наливаме вода в помпата.

Той започна да си прибира бумагите, но Андреа не беше приключила още.

— Извинете — каза тя. — Бях във финансовия бизнес и може би гледам на това предубедено. Но вместо да се опитвате да съберете печелившия екип, защо не предложите стимул на някой изследователски екип, който вече работи по проблема?

— Извинете? — Хейуд потърка носа си.

— Да не хвърляте пари на вятъра, искам да кажа. — Около масата се разнесе тихо хихикане, а Андреа усети как се изчервява. Съжали, че се обади. Но съм права — помисли си тя запалено. — Трудно е да се насочва иновацията. Но аз предполагам, че има стотици лаборатории и изследователски екипи — в университетите, в изследователските институти с идеална цел, биотехнологичните фирми, — които могат да направят нещо. Просто ги стимулирате да се конкурират, а вие се възползвате от резултата. Казахте, че фармацевтичните компании и биотехнологичните фирми нямат грешка в разработката на лекарства. Защо не им предложите стимул за това? Обещайте им, че ще изкупите един милион дози примерно от ваксината на справедлива цена. Което означава да се стимулира всеки потенциален инвеститор, а това ще увеличи на практика сумата, вложена от вас.

Грозноватото лице на програмния служител прие изражение на потиснато раздразнение.

— Онова, което се опитваме да правим — обясни той, — е да дадем старт на хората.

— И подбирате кандидатите, които смятате, че имат най-добри шансове да спечелят?

— Точно така.

— Тоест залагате.

Програмният служител замълча за миг. От отсрещния край на масата мъж с изискан вид и вълниста сива коса срещна погледа на Андреа.

— И какъв е вашият модел? — попита я той. — Разиграване на лотария за медицински изследователи? „Вие можете да сте победителят!“ — неща от този род?

Гласът му бе спокоен, почти благ. Предизвикателството се съдържаше в думите, не в тона.

Лицето на Андреа Банкрофт пламна. Но не можеше да си позволи да възрази. Досети се за нещо, което бе прочела в книгите по история. Погледна в очите мъжа.

— Толкова нова ли ви се струва идеята? През осемнайсети век британското правителство обявява награда за всеки, който успее да открие начин за измерване на дължината на морето. Ако проверите, ще откриете, че проблемът е бил разрешен и че наградата е била получена.

Насили се да отпие още една глътка от чая си, като се надяваше, че никой не е забелязал треперенето на ръката й.

Сивокосият мъж я изгледа продължително и с възхищение. Чертите му бяха остри и правилни, само кафявите му очи ги омекотяваха; облеклото му — тъмносиво сако от туид, закопчана догоре жилетка — бе определено като на професор. Някой от програмните консултанти?

Тя сведе очи към чашата с чай, след като изведнъж се почувства засрамена. Много добро начало, Андреа, няма що — помисли си тя. — Създаде си врагове още през първия ден.

Но като цяло се чувстваше развълнувана: това не бяха хора, които само говореха, че ще променят света, те в действителност го правеха. И притежаваха способностите и ресурсите за това. Ако въобще имаше шанс да се срещне с д-р Банкрофт лично, трябваше да спре да си чеше езика.

Програмният служител си събра бумагите.

— Със сигурност ще вземем предвид вашите бележки — заяви той.

Не беше нито отхвърляне, нито съгласие.

— Да бе — каза загорелият мъж вляво от Андреа.

Саймън Банкрофт, спомни си тя името му. Пусна й бърза усмивка: вероятно подигравателно поздравление, макар че бе толкова двусмислено, че можеше да го представи по-късно за истинско.

Обявиха половинчасова почивка. Членовете на управителния съвет излязоха от залата на групи, някои се отправиха към долния етаж, където сервираха кафе и сладкиши; други се заразхождаха из галерията, някои седнаха навън, настаниха се в шезлонги, покрити с чадъри, и се зачетоха в малките екрани на своите лаптопи. Андреа се зашляя безцелно, като изведнъж се почувства самотна: като ученичка, която току-що е сменила училището. Не искаш да седнеш с не когото трябва в кафенето — помисли си тя язвително. От унеса й я откъсна мек баритон.

— Госпожице Банкрофт?

Тя вдигна поглед. Мъжът с вид на професор в сакото от туид и жилетката. Очите му гледаха ведро. Беше около седемдесетгодишен, но по лицето му, когато беше в покой, нямаше нито една бръчка. От начина, по който се движеше, също личеше изключителна жизненост.

— Ще ме придружите ли за малка разходка?

Тръгнала по пътека с аспидни плочки зад къщата, слязоха покрай няколко терасовидни градини и минаха по малък дървен мост над поточе, след което се озоваха в лабиринт от жив плет.

— Тук е различен свят — каза Андреа. — Разположен по средата на друг. Като ресторант на лунна светлина.

— О, това място. Храната е добра, но не и атмосферата.

Андреа се усмихна.

— Откога сте във фондацията „Банкрофт“?

— Отдавна — отвърна мъжът.

Стъпваше леко върху малки клонки. Панталоните му бяха от рипсено кадифе, а обувките високи. Като за професор, но елегантни, забеляза Андреа.

— Явно ви харесва?

— Запълва ми времето.

Той сякаш не бързаше да повдигне темата, по която изразиха несъгласие, но тя въпреки това се чувстваше неудобно.

— И така — започна тя след кратка пауза. — На глупачка ли се направих?

— Бих казал, че направихте на глупак Рандол Хейуд.

— Но аз мислех…

— Вие мислехте какво? Абсолютно права бяхте, госпожице Банкрофт. Пипай леко, не пришпорвай — това е най-ефективното използване на ресурсите на фондация, когато стане дума за медицински проучвания. Вашият анализ беше изцяло финансов, така да се каже.

Андреа се усмихна.

— Бих искала да го кажете пред големия господин.

Възрастният мъж я изгледа въпросително.

— Имам предвид, кога ще имам възможност да се срещна с д-р Банкрофт? — След като изрече думите, остана с чувството, че е сбъркала. — Добре, да говорим за друго. Кой казахте, че сте?

— Аз съм Пол.

— Пол Банкрофт. — Изведнъж загря тя.

— Страхувам се, че да. Сигурно сте разочарована. Извинявам се, госпожица Банкрофт.

Устните му се разтегнаха в усмивка.

— Андреа — поправи го тя. — Чувствам се такъв идиот.

— Ако вие сте идиот, Андреа, ние се нуждаем от повече такива идиоти. Смятам, че забележките ви бяха изключително уместни. Вие веднага изпъкнахте сред празнодумците около вас, всичките видни преживни животни. Смея да кажа, че някои се впечатлиха. Вие дори скрихте и моята топка.

— В такъв случай сте играли адвокат на дявола.

— Не бих се изразил по този начин. — Той сбърчи вежди. — Дяволът няма нужда от адвокат. Не и в този свят, госпожице Банкрофт.

 

 

Старши пазачът Юсеф Али зави по тъмния коридор, а мощният лъч на фенерчето му осветяваше всяко ъгълче във вилата на улица „Анджело Масина“. Не можеше да допусне повече пропуски. Особено сега. Всичко беше толкова несигурно след убийството на техния господар. А той знаеше, че новият господар няма да е по-малко взискателен. Физическата охрана на който и да е обект не струваше нищо без бдителността, с която бе инспектиран.

Сега в малка стаичка в задната част на приземния етаж тунизиецът проверяваше екрана, показващ показателите на сензорите в района. Електронните сензори бяха в положение „нормално“, но Юсеф Али знаеше, че методите на електронното засичане само подпомагаха човешкото наблюдение и никога не можеха да го заместят. Все още не беше приключил вечерната си обиколка.

В мазето забеляза нещо нередно. Вратата на стаята за разпити бе открехната. От пролуката излизаше струя светлина, която пронизваше мрака.

Не трябваше да е оставена така. С пистолет в ръка Юсеф Али приближи до стаята, отвори тежката врата, която се плъзна бавно върху мощните, безшумни панти, и пристъпи вътре.

Изведнъж светлината угасна. Силен удар изби оръжието от дясната му ръка, а друг удар по краката му го повали на пода. Колко ли нападатели имаше? Дезориентиран от внезапно падналия мрак, той не можеше да разбере, а когато се опита да замахне, усети, че ръцете му са закопчани с белезници. Нов силен удар в средата на гърба му отпрати пазача в другия край на стаята.

После вратата на стаята за разпити се затвори зад него.

 

 

— Добре, аз наистина съм смутена — призна Андреа Банкрофт.

Елегантно свиване на рамене.

— Наистина бях любопитен дали ще защитите позицията си, след като бяхте напълно права. — Сивата коса на възрастния мъж се посребри от следобедното слънце.

— Не мога да повярвам, че съм тук, че се разхождам с Пол Банкрофт. Човека, открил Байезианските мрежи. Теоремата на Банкрофт. Човека, който — о, Боже. Имам пропуски от началното училище. Извинете ме. Отново се поставям в затруднено положение. Като модно маце съм, срещнало Елвис.

Чувстваше, че се изчервява.

— Страхувам се, че Елвис напусна сградата — Пол Банкрофт се засмя с тих, мелодичен смях и те свиха надясно по пътеката.

Обраслият с дървета терен отстъпи място на морава от райграс, бял равнец и най-различни видове безименни диви цветя. Никъде не се виждаха магарешки бодили и тръни. Морава без никакви бурени; като почти всичко останало в имението в Кътоуна изглеждаше естествена, но все пак трябваше да е плод на нечия огромна грижа. Усъвършенствана природа.

— Онези неща, за които споменахте — чувствам се като човек, който е написал няколко привлекателни поп парчета в началото на шейсетте — каза след малко Пол Банкрофт. — Като по-възрастен човек разбирам, че истинското предизвикателство е да приложиш теорията на практика. Накарай ума да служи на сърцето. — Направи така, че теориите да дадат плодове.

— Дълго сте се трудили над тях. Като се започне с основната теза за утилитарната етика. Не зная дали правилно съм схванала: действай по такъв начин, че да принесеш добро на възможно най-много хора.

Леко подсмихване под мустак.

— Така е разсъждавал Джереми Бентам през осемнайсети век. Фразата, доколкото знам, произлиза от трудовете на учения Джоузеф Пристли и етичния философ Френсис Хъчесън. Всички забравят, че модерната икономика е, така да се каже, ангажирана именно с максимализиране на общественото благо. Прилагането на функциите на Алфред Маршал и Артър Пигу за благосъстоянието към аксиомите на неоутилитаризма би трябвало да е очевидно за всеки.

Андреа се мъчеше да изрови от паметта си онова, което бе учила в класната стая — знанията и уменията, които бързо се усвояват за изпити и писмени работи, но точно толкова бързо се забравят.

— Доколкото си спомням, се говореше, че вие сте формулирали теоремата „Банкрофт“ в курсова работа като студент. При подготовка за семинар във втори курс, нещо такова. Вярно ли е?

— Да, вярно е — отвърна сивокосият мъж, по чието лице без нито една бръчица леко бяха избили ситни капчици пот. — Като юноша бях доста умен, за да я измисля, но недостатъчно умен да разбера, че хиляда пъти преди това е можела да бъде разработена. Тогава проблемите бяха по-лесни. Имаха решение.

— А сега?

— Сега като че ли само водят до нови проблеми, като руските кукли матрьошки. На седемдесет години съм и като се върна назад, ми е трудно да оценя този вид технически интелект, както останалите.

— Това е нещо като самоотричане. Не получихте ли медал „Фийлдс“? — Медалът „Фийлдс“ бе най-престижната награда по математика, равносилна на Нобеловата награда. — За първите ви разработки на теорията за числата, ако си спомням правилно. Тогава бяхте в Института за съвременни проучвания.

— Вие наистина ме карате да забравям на колко съм години — каза събеседникът й с усмивка. — Все още пазя медала в кутия за обувки някъде. Върху него има цитат от римския поет Манилиус: „Да преминеш границата на твоето мислене и да станеш господар на вселената.“ Натрапчиво.

— И смирено — добави тя.

Вятър разклати високите треви на моравата, а Андреа потрепери. Вървяха към каменна стена. Изглеждаше древна като онези прегради, които разчертаваха английските пасища.

— Но сега вие сте в състояние да приложите идеята за принасянето на полза за максимален брой хора в практиката — продължи тя. — Това, че имате на разположение фондация, улеснява нещата.

— Наистина ли мислите така? — Лека усмивка. Още една проверка.

Андреа замълча за миг и отговори сериозно.

— Не е лесно, не. Защото съществува проблемът за възможностите за финансиране — какво друго бихте могли да направите с определена сума. А оттук произлиза и въпросът за последиците.

— Знаех си, че у вас има нещо, Андреа. Качествен ум. Истинска независимост. Способност да мислите самостоятелно за проблемите. С онова, което казвате, поставяте пръст в раната. Последиците. Страничните ефекти. Това е уловката за всички амбициозни начинания във филантропията. Нашата най-голяма битка, наистина.

Андреа кимна енергично.

— Никой не желае да бъде педиатърът, спасил живота на малкия Адолф Хитлер.

— Точно така — отговори Пол Банкрофт. — И понякога усилие да облекчиш бедността има за резултат още по-голяма бедност. Даряваш зърнени храни в някой район и лишаваш фермерите от работа. На следващата година западните хуманитарни организации не се появяват, нито местните фермери, които са били принудени да изядат зърното за посев. Свидетели сме на подобни неща непрекъснато през последните десетилетия. — Погледът на Банкрофт беше загрижен и фокусиран върху нея.

— Ами болестите?

— Понякога се прилага третиране, при което с лекуването на симптомите на инфекциозно заболяване се увеличава скоростта на разпространяване.

— Човек не би искал да е лекарят, който дава на болната от тиф Мери аспирин, за да може да си върши работата в кухнята — каза Андреа.

— Мили Боже, Андреа, вие сте родена за това — каза той и се усмихна, а около очите му се образуваха бръчици.

Тя отново се изчерви. Да си поискаш обратно рожденото право. Това ли имаше предвид?

— О, недейте — каза тя бързо.

— Просто имах предвид, че притежавате нюх за тези неща. Страничните последици се проявяват под всякакви форми и мащаби. Затова фондация „Банкрофт“ винаги трябва да мисли с пет хода напред. Защото всяко действие има страничен ефект, но този ефект също има ефекти, които също имат ефекти.

Тя почувства силата на мощен интелект, насочен към дълбок проблем и решен да не бъде победен.

— Най-малкото всичко това може да доведе до парализа. Започваш да мислиш за въпросните неблагоприятни ефекти и си казваш, че е по-добре да не предприемаш нищо.

— Освен когато — усещаха се интелектуалните флуиди от начина, по който Пол Банкрофт продължаваше мислите й, — няма изход от ребуса.

— Защото има последици и от бездействието, нали — продължи Андреа. — Правенето на нищо също има странични ефекти.

— Което означава, че никога не можеш да решиш да не решаваш.

Не беше двубой; приличаше повече на танц, назад и напред, напред и назад. Беше превъзбудена. Говореше с един от най-големите умове в епохата след войната за най-големите проблеми на съвремието и защитаваше собствени тези. Или се самоласкаеше? Котка, която танцува с лъв?

Изкачиха мълчаливо малка височина, могилка, обрасла с камбанки, диви зюмбюли и лютичета. Чувстваше се в приповдигнато настроение. Беше ли срещнала друг път такъв изключителен човек? Пол Банкрофт не се интересуваше от пари, той притежаваше всичките пари на света. Интересуваше се само от това, какво може да се направи с пари, ако бъдат вложени много предпазливо. В колежа и в университета Андреа общуваше с учени, които отчаяно се стремяха да публикуват изследванията им в подходящото списание, да бъдат включени в академичните работни групи на подходящите конференции — преследвайки отчаяно учените и с най-увяхналата слава. А сега тя бе в компанията на Пол Банкрофт, който бе публикувал неувяхващи изследвания още преди да е навършил пълнолетие, който на двайсет и пет годишна възраст бе назначен в Института за съвременни изследвания, най-известния изследователски център в страната, където някога се бяха подвизавали Айнщайн, Гьодел и Фон Нюман, и който няколко години по-късно се отказа от това назначение, за да посвети цялата си енергия на фондацията и нейното разрастване. Този човек бе трезвомислещ и имаше голямо сърце — истински рядка комбинация, и много вълнуваща.

Това, че бе в неговата компания, правеше всичките й предишни амбиции толкова нищожни.

— И така първата грижа при правенето на добро е да се избегне причиняването на зло — каза тя накрая замислено.

Сега слизаха надолу по могилката. Дочу пляскане на крила, погледна нагоре и видя ято диви патици да се издигат към небето като облак трепкаща перушина. Скрито зад могилката се оказа малко езерце с кристално чиста вода, около половин акър площ. Водни лилии бяха нацъфтели край бреговете му. Явно патиците бяха решили да изчакат зад дърветата, докато човешките посетители се отдалечат.

— Боже, толкова са прелестни — каза Андреа.

— Така е. А има една категория мъже, които, като ги видят, веднага се сещат за ловна пушка. — Пол Банкрофт се доближи до езерцето, взе камъче от брега и с момчешка сръчност го плъзна по водната повърхност. Камъчето подскочи на отсрещния бряг. — Ще ти разкажа една история — обърна се с лице към нея. — Чувала ли си за Инвър Брас?

— Инвър Брас? Звучи като езеро в Шотландия.

— Точно така, макар че го няма на картата. Но е също име на група мъже — първоначално само мъже, — които идват от цял свят и се срещат там някъде през 1929 година. Организаторът е шотланцец с много средства и големи амбиции. Хората, които събира, са от същата категория. Групата е съвсем малка. Само шестима души: всички влиятелни, всички богати, всички идеалисти, всички решени да превърнат света в по-добро място.

— О, това ли било?

— Толкова ли скромно изглежда? — попита той насмешливо. — Точно така. С тази цел е създадена групата Инвър Брас. И от време на време те изпращат огромни суми в бедни райони с идеята да намалят страданията и на първо място насилието, дължащо се на мизерията.

— Било е отдавна, времената са били различни.

Някъде в горичката отвъд долчинката катерица гризеше нещо.

— Случило се така, че основателят на Инвър Брас имал амбиции, които го надживели. Групата редовно се попълвала в следващите десетилетия. Не се променило само името на лидера — който и да е той, носел кодовото име „Генезис“. Като на основателя.

— Любопитен модел за подражание — осмели се да каже Андреа.

Тя намери друго кръгло камъче и се опита да го плъзне по водата, но не уцели точния ъгъл. То цамбурна и изчезна.

— Може би по-скоро поучителна история — възрази Банкрофт. — Те не били безгрешни. Ни най-малко. Истината е, че едно от техните постижения в инженерната икономика по недоглеждане води до появата на нацистка Германия.

Андреа го погледна в очите.

— Не говорите сериозно — каза тя е тих глас.

— А това зачеркнало всичко добро, направено дотогава от тях. Те мислели за причините и последиците и забравили, че последиците също са причини.

Слънцето ту се показваше, ту изчезваше зад пухести облаци.

Андреа се умълча.

— Изглеждате…

— Поразена — каза Андреа. — И бе точно така: професионален историк, поразен от историята на Инвър Брас, поразен от нехайния начин, по който я поднесе д-р Банкрофт. — Мисълта, че кабала като тази може да промени хода на човешката история… — Гласът й заглъхна.

— Много неща не се споменават в книгите по история, Андреа.

— Жалко — каза тя. — Инвър Брас. От езеро в Шотландия до появата на Третия райх. Това нещо изисква човек да свикне с него.

— Никога не съм срещал по-бързо усвояване — измърмори застаряващият учен с почти приятелски тон. — Ти виждаш нещата преди повечето останали хора: да правиш онова, което е правилно, невинаги е лесно.

Той се загледа в дългата и ниска каменна стена, редица от изкусно наредени шисти.

— Сигурно често ви спохожда историята на Инвър Брас?

— И ме прави смирен. Както обичам да казвам, човек е длъжен да гледа напред. Иска ми се да вярвам, че фондацията „Банкрофт“ се съобразява с уроците на историята. Ние сме разбрали, че директният изстрел често е по-малко ефективен от рикошета. — Той взе ново камъче от брега на езерцето. Този път то отскочи три пъти. — Всичко зависи от движението на китката — каза й той, намигвайки. Беше седемдесетгодишен, а мяташе камъчета като седемгодишен. Беше се нагърбил с най-тежкото бреме на света, а създаваше впечатление за нещо по-леко и от въздуха.

— Спомняте ли си повика на Волтер: „Сразете страха!“ И моят е същият. Но трудният въпрос винаги е бил: Как? Както казвам, да вършиш онова, което трябва, невинаги е лесно.

Андреа пое дълбоко въздух. Облаците започнаха да се скупчват над тях, не само да се носят стремително.

— Много ми дойде, за да мога да го осмисля — каза тя накрая.

— Затова ви каня на вечеря в моя дом — семейно.

Той посочи към къща на неколкостотин метра отвъд каменната стена, покрита почти изцяло с виещи се растения. Значи Банкрофт живееше в съседен парцел и къщата му бе на двайсет минути пеша от фондацията.

— Значи живеете до местоработата си — каза Андреа с безгрижна усмивка.

— Не се налага да пътувам — отговори той. — А и когато бързам, има пряка пътека. Това „да“ ли означава?

— Благодаря. С удоволствие.

— Имам идея. Синът ми ще се радва да се запознае с вас. Казва се Брандън. На тринайсет години е. Трудна възраст, както казват хората, но той се справя добре. Както и да е, ще уведомя Нюейла, че ще ни гостувате. Тя е, ами грижи се за нас. Ако предпочитате, може да я наречете гувернантка. Но звучи прекалено викториански.

— Ами вие принадлежите повече на епохата на Просвещението.

Той избухна в смях.

След като накара възрастния мъж да се разсмее, Андреа изведнъж се почувства обзета от вълна необяснимо щастие. Тя бе далеч от дома си, а като че ли никога не се бе чувствала толкова у дома.

Родена сте за това — Каза нейният братовчед. Помисли за майка си и усети за миг студенина. Ами ако той беше прав?

 

 

Тод Белкнап закопча с белезниците китките и глезените на пазача, разсъблече го гол, като разцепи дрехите му с нож, и закачи белезниците за тежкия метален стол. Чак след това запали лампата. Да се надвие такъв мъж изискваше скорост и изненада, а тези предимства бяха временни. Стоманените вериги ги направиха постоянни.

На ярката флуоресцентна светлина матовото лице на мъжа изглеждаше жълтеникаво. Белкнап застана пред него и забеляза как очите му се разшириха, а после се свиха, след като го позна. Мъжът, който се представи с името Юсеф, бе едновременно слисан и уплашен. Самият нарушител, когото смяташе да измъчва, бе превзел стаята за мъчения.

Белкнап от своя страна огледа машинариите, с които бяха отрупани стените. Някои от уредите бяха неразгадаеми; въображението му не бе достатъчно болно, за да се досети как се използват. Други разпозна от посещение в музея на Пустерла в Милано, където беше изложена ужасяваща колекция от средновековни инструменти за мъчения.

— Твоят господар трябва да е бил колекционер — каза Белкнап.

На стола тунизиецът изкриви ръбестата си физиономия в презрително изражение. Белкнап трябваше да бъде много внимателен за това, докъде той бе готов да стигне. Голотата на пленника, както добре му бе известно, щеше да помогне да се подсили чувството за уязвимост на плътта, на цялата плът.

— Виждам, че разполагате с „желязна девица“ — продължи оперативният агент. — Впечатляващо. — Той се доближи до приличащата на саркофаг кутия, в която бяха наредени метални нокти. Жертвата, която пъхнеха вътре, щеше бавно да бъде разкъсана, а силата на виковете щеше да се увеличи многократно след затварянето. — Инквизицията е жива. Истината е, че не само увлечението по антиките е направило покойния ти господар любител на средновековните мъчения. Само помисли. Инквизицията съществува векове наред. Мъченията също. Това означава десетилетие след десетилетие, след десетилетие трупане на опит. Опитът учи. Опитът учи как да свириш върху фибрите на човешката болка като на проклета цигулка. Уменията, които те са усвоили, са невероятни. Не можем дори да се надяваме да им съперничим. Част от изкуството се е загубила, сигурен съм, но не цялото.

Седналият мъж се изплю срещу него.

— Нищо няма да ти кажа — заяви той на английски с лек акцент.

— Но ти дори не знаеш какво ще те питам — отвърна Белкнап. — Просто ще те накарам да вземеш решение, това е всичко. Да направиш избор. Много ли искам?

Пазачът го погледна кръвнишки, но нищо не каза.

Белкнап отвори чекмеджетата на шкаф от махагон и извади отвътре инструмент, който разпозна като туркас, предназначен за изтръгване на ноктите от ръцете и краката на жертвата, както и метално острие за бавно пъхане под ноктите, чак до основата. През епохата на Инквизицията обичаен метод на мъчение било максимално бавното изтръгване на ноктите от ръцете и краката.

Той показа набора от лъскави инструменти на своя пленник и изрече само една дума.

— Избирай.

По челото на мъжа се стече струя пот.

— В такъв случай аз ще избирам вместо теб. Мисля да започнем с нещо по-невинно. — Говореше с увещателен тон, докато оглеждаше отново рафтовете по стените. — А, ето с какво ще започнем. Какво ще кажеш за крушата? — попита Белкнап, а очите му се спряха на гладък овален инструмент с дълъг винт, стърчащ от единия край като дръжка на плод. Той го размаха пред своя пленник, който продължаваше да мълчи.

La pera, един от най-прочутите инструменти за мъчение през Средновековието, предназначен да бъде пъхнат в ректума или вагината. След вкарването му започвали да въртят стърчащия винт и металната круша влизала навътре, докато остриетата разкъсвали плътта на жертвата бавно и мъчително.

— Искаш ли да отхапеш парче круша? Мисля, че тази би искала да отхапе парче от теб — Белкнап натисна лост върху рамката на тежкия метален стол и подвижен панел се завъртя в центъра на седалката. — Ще видиш. Предлагам пълно обслужване. Каквото трябва и колкото трябва, аз съм насреща. А като те намерят на сутринта…

— Не! — извика пазачът, а покритата с обилна пот плът започна да издава миризмата на страха. Оказа се, че Белкнап правилно е пресметнал; неговият пленник явно бе разтърсен колкото от унижението — самото насилствено проникване — толкова и от кървавата агония, която щеше да последва.

— Не се притеснявай, че можеш да се изложиш — продължи Белкнап безмилостно. — Най-хубавото на тази стая е, че можеш да крещиш колкото силно и колкото дълго искаш. Никой няма да те чуе. И както казах, като те намерят на сутринта…

— Ще ти кажа всичко, което искаш да знаеш — каза с треперещ глас пазачът. — Ще говоря.

— Момичето прислужничка — излая Белкнап. — Коя е тя? Къде е?

Пазачът премигна.

— Но тя изчезна. Ние мислехме — ние мислехме, че ти си я убил.

Белкнап повдигна едната си вежда.

— Кога е била наета? Коя е тя?

— Някъде преди осем месеца. Беше проверена щателно. Аз се погрижих за това. Осемнайсетгодишна. Лучия Дзингарети. Живее със семейството си в Трастевере. Старо семейство. Скромно. Но уважавано. Много набожни.

— От типа, които смятат, че е немислимо да не се подчиняват на висшестоящата власт — каза Белкнап. — Къде?

— Апартамент на партера на улица „Кларис Марескоти“. Халил Ансари много внимаваше кого допуска при себе си. Налагаше се.

— И тя изчезна същата вечер, в която бе убит Ансари?

Юсеф кимна.

— Повече не я видяхме.

— А ти колко дълго беше при Ансари?

— Девет години.

— Трябва да знаеш много за него.

— Много и малко. Знаех само онова, което се налагаше да знам, за да му служа. Но нищо повече.

— Има един американец. Отвлечен в Бейрут. Същата вечер, когато бе убит Ансари — Белкнап изучаваше внимателно изражението на тунизиеца, докато говореше. — Ансари ли го организира?

— Не знам — отговорът беше безизразен и без нито едно трепване на гласа. Не беше нагласен. — Никой нищо не ни е казвал.

Белкнап отново разгледа тунизиеца отблизо и реши, че той казва истината. Нямаше пряк път тука, не че бе очаквал да има. В следващите двайсет минути той продължи да рови, съставяйки си постепенно смътна картина за къщата на Ансари на улица „Анджело Масина“. Беше груба мозайка, съединена с огромни плочки. Юсеф Али бе получил инструкции, че бизнесът на неговия господар е поет от ново ръководство. Че основните елементи на мениджърския екип ще останат по местата си. Пропускът в мерките за сигурност бе установен и оправен. Екипът, който отговаряше за сигурността, трябваше да бъде нащрек до нови инструкции. Що се отнасяше до случилото се в Бейрут и Бекаа, Али не знаеше нищо. Ансари имал там сделки, всеки го знаел; но това никога не е влизало в работата на Юсеф Али. Никой не задава ненужни въпроси, не и ако иска да остане на работа при Халил Ансари.

Оставаше прислужницата. Единствената следа на Белкнап. Не се наложи да притиска повече тунизиеца, за да му даде точния адрес, на който живееше нейното семейство.

В стаята започна да става задушно и тягостно. Белкнап погледна за последен път часовника си. Беше получил ако не онова, от което се нуждаеше, то поне онова, което можеше да получи. Забеляза, че все още държи в лявата си ръка крушата, беше я стискал през целия разпит. Остави я на рафта и тръгна към вратата на шумоизолираната камера за мъчения.

— Ще те намерят утре сутринта — каза той на Юсеф Али.

— Чакай — викна пазачът със задъхан глас. — Направих каквото пожела. Не бива да ме оставяш тук.

— Ще те открият скоро.

— Няма ли да ме пуснеш?

— Не мога да поема този риск. Не и докато се измъквам оттук. Знаеш много добре това.

Очите на Юсеф Али се разшириха.

— Но ти трябва да ме пуснеш.

— Само че няма.

След няколко дълги секунди погледът на Юсеф стана някак примирен и дори отчаян.

— Тогава ми направи една услуга — прикованият пазач посочи с глава към пистолета си, който все още лежеше на пода. — Застреляй ме.

— Казах, че предлагам пълно обслужване, но не този вид обслужване.

— Трябва да разбереш. Бях предан слуга на Халил Ансари, добър войник, истински — тунизиецът сведе надолу очи. — Ако ме открият тук — продължи той със сподавен глас, — ще изпадна в немилост и ще ме превърнат в пример за назидание.

— Ще те измъчват до смърт, искаш да кажеш. Както ти си измъчвал други до смърт.

Къде си сега, Джаред? Какво ли правят с теб? Белкнап трябваше да действа бързо.

Юсеф Али не възрази. Той явно знаеше точно колко унизителна и мъчителна бе такава смърт, тъй като бе помагал на други да я преживеят. Бавна и жестока смърт, която изтръгва всяка частица на достойнство и гордост от някой, който цени достойнството и гордостта най-много от всичко.

— Не го заслужавам — обясни той, а гласът му бе рязък и предизвикателен. — Заслужавам нещо по-добро.

Белкнап завъртя приличащото на кормило колело и вратата се отвори плавно, отвън нахлу студенина.

— Моля те — каза Юсеф с дрезгав глас. — Застреляй ме. Ще ми направиш добро.

— Да — съгласи се равнодушно Белкнап. — Точно това не искам да направя.