Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (5)

Трета глава

Рим

Имаше процедури, които трябваше да се спазят, и Юсеф Али — все още начело на сигурността във вилата на улица „Анджело Масина“, ги изпълняваше, като редовно докладваше в комуникационния център, разположен в западния край на втория етаж. Самият той получи поредица от инструкции чрез кодови изрази с различна степен на спешност. Но всичко бе ясно като бял ден: мъртвият господар имаше свои господари, които досега не бе виждал. Сега вилата бе тяхна. Пробивът в сигурността трябваше да се отстрани, слабите звена да се заменят. Виновникът за провала — тъй като това си бе провал — трябваше да се накаже.

Организирането и ръководенето на всичко това беше задача на Юсеф Али. Техните очаквания от него бяха високи; трябваше да се постарае да не ги разочарова. Увери ги, че няма. Той не водеше живот напълно лишен от опасности, но и не беше човек, който поема глупави рискове.

Юсеф Али беше отраснал в село в Тунис само на неколкостотин мили от Сицилия. Рибарските кораби преминаваха покрай полуостров Кап Бон от Тунис до Агригенто или до Трапани за една сутрин в зависимост от течението. Италианската лира се използваше наравно с динарите в крайбрежните селища близо до столицата Тунис. От ранна възраст Юсеф говореше италиански толкова добре, колкото арабски, пазареше се за цената на улова на своя баща със сицилианските прекупвачи на риба. Още като тийнейджър научи, че има много по-изгодни начини за внос и износ, стига човек да държи езика си зад зъбите. Италия произвеждаше леко стрелково оръжие и бе един от най-големите износители на пистолети, автомати и боеприпаси в света; в Тунис се намираха енергични и способни посредници, които транспортираха с кораби такива оръжия до райони с голямо търсене — като например Сиера Леоне, Конго или Мавритания. Контрабандата заобикаляше разрешителните и други безуспешни бюрократични опити да се ограничи търговията с оръжие. Трафикът на оръжие вече не можеше да се ограничи с подобни регулации, както не могат да бъдат спрени теченията в океана чрез разчертаване на карти. Беше въпрос на търсене и предлагане. Северно африканските търговци от векове се възползваха от пристанищата в Тунис да пренасят сол, коприна или барут.

Самият Юсеф Али бе нещо като ценна стока за износ. Той се прочу, след като отблъсна половин дузина пирати, които се опитаха да отвлекат пратка с пистолети „Берета“, превозвани към оръжеен склад на остров, близо до Бежа. Юсеф бе част от четиричленен екипаж от млади мъже, на които бе поверен товарът. Той бързо разбра, че поне двама от колегите му са съучастници на нападателите — бяха предоставили информация, без съмнение срещу пари, и имитираха съпротива, след като пиратите нахлуха с насочени оръжия. Юсеф на свой ред се направи, че отстъпва, остави ги да се качат на траулера и дори отвори пред тях трюма, уж да им покаже, че наистина превозват оръжие, преди да насочи срещу тях автоматичния си пистолет. Покоси ги като малките кафяви птици, полските бъбрици и свраките, по които се упражняваше да стреля през дългите следобеди в прашната провинция.

След като Юсеф застреля пиратите, насочи пистолета си към предателите и прочете по паникьосаните им лица, че са изменници. Застреля и тях. Пратката беше доставена без повече инциденти. Юсеф Али разбра, че се е прочул. След като навърши двайсет години, се озова при нови работодатели: като повечето търговци на оръжие по света те бяха част от добре организирана мрежа. Да станеш част от мрежата, означаваше да просперираш; да й се противопоставиш, означаваше сигурна смърт. Прагматици до мозъка на костите си, тези търговци не умуваха дълго какво да изберат. Онези над тях упражняваха своя привилегирован статут с помощта на хора, от които изискваха специални умения. Юсеф Али произхождаше от племе, в което феодалната преданост бе обичайна; той прие обучението, което му предложиха, с благодарност, а по-големите отговорности, които му повериха — напълно сериозно. Освен това представата за дисциплина на неговите работодатели граничеше с прекомерна жестокост. След като получи работа в собственото домакинство на Ансари, Юсеф стана свидетел на наказанията за онези, които не изпълняваха задълженията си. От време на време дори помагаше за прилагането им.

И в конкретния случай правеше именно това. Младият пазач, открит упоен и заключен в един долап, беше проявил липса на бдителност, което не можеше да се нарече по друг начин освен издънка. Юсеф го караше да му разказва отново и отново как е бил обезвреден. Пазачът, макар и смирен, отричаше, че е допуснал грешка. Трябваше да послужи като назидание за оставалите.

Така че сега Юсеф наблюдаваше как младежът виси на метър от пода с въже около врата му, здраво закрепено върху греда в стаята за разпити, и със завързани ръце. По-добре ти, отколкото аз — помисли си тунизиецът саркастично. Младият пазач се задушаваше много бавно; лицето му беше моравочервено, от устата му излизаха едва доловими нечленоразделни звуци, слаб приток на въздух се прокрадваше с мъка през стиснатото гърло и течащите лиги. С отвращение Юсеф забеляза тъмното влажно петно около слабините на мъжа. Макар че вратът му бе счупен, смъртта нямаше да настъпи скоро. Бяха му останали поне още два часа живот в съзнание. Време, през което да осъзнае грешката си и това, че се е отклонил от задълженията си. Юсеф знаеше, че другите щяха да дойдат на сутринта за тялото. И щяха да видят. Щяха да видят, че Юсеф не търпи издънки. Щяха да видят, че Юсеф държи на най-високите стандарти. Че слабите звена щяха да бъдат заменени.

Юсеф Али щеше да се погрижи за това.

 

 

Андреа си наля чаша вино и се качи горе да се преоблече. Искаше да се чувства нормално. Но „нормално“ се оказа разтегливо понятие. Тя се чувстваше… като Алиса в страната на чудесата, погълнала нещо и пораснала голяма, защото сега Кейп Код й се струваше като къщичка за кукли със смаляващи се стаи. В коридора пред спалнята се опъна в мъжка маратонка. По дяволите, Брент Фарли — помисли си тя, кипнала от гняв за няколко секунди. Е, добре, че се отърва. Мисълта щеше да е по-приятна, ако тя го бе зарязала, но не така се разви връзката им.

Брент беше няколко години по-голям и също като нея работеше във финансовата област в Грийнич, беше вицепрезидент по продажбите в презастрахователно дружество. Беше сладкодумен, с плътен глас, амбициозен мъж, обличаше се елегантно, играеше скуош, сякаш животът му зависеше от резултата, проверяваше финансовия си портфейл по няколко пъти дневно на своя лаптоп, дори по време на уж романтичните им срещи. Скараха се за това точно преди седмица.

— Мисля, че ако бях текст, щях да привлека по-успешно вниманието ти — оплака се тя в ресторанта, в който вечеряха.

Единственото, което искаше, бе да й се извини. Но така и не получи извинение. Вместо това спорът им се задълбочи и Брент я нарече „дребнава“. После си събра грижливо вещите от нейната къща, натовари ги в черното си спортно ауди и си замина. Никакво блъскане на врати, никакви резки движения, никакво пищене на гуми по алеята за автомобили. Той дори не се ядоса — а това бе най-трудно за преглъщане. Отнесе се надменно и с презрение към нея, но наистина не беше ядосан. Явно тя не заслужаваше дори неговия гняв. Беше твърде дребнава.

Отвори дрешника. Дали Брент не беше зарязал нещо вътре? Не че можеше да разбере. Погледът й се спря на собствените й дрехи, изведнъж се почувства слаба и тъжна. Върху закачалки с меки възглавнички висяха спретнато подредени нейните делови костюми, дрехи за почивните дни, вечерните й рокли във всички нюанси на синьо, бежово и розово.

Нейният гардероб — неголям, но добре подреден — винаги бе за нея въпрос на гордост. Тя беше царица на дрехите с намаление в магазини като „Файлинс Бейсмънт“, където успяваше да забележи качествена дреха на ниска цена, както птицата рибар — риба. И винаги трябва да се пазарите — съветваше тя своите приятелки, които не робуваха на етикети. Много от тоя тип колекции, като „Еван Пиконе“ и „Бандолино“, вадеха понякога наистина хубави неща, които не се отличаваха по нищо от моделите, които копираха. Познай колко платих за това — беше игра, която тя и приятелките й играеха, когато не се оплакваха от работата и мъжете, а Андреа беше шампионката. Кремавата копринена блуза, която си купи за трийсет долара? Сюзън Мълдоуър направо изписка; беше виждала същата в „Талбът“ за сто и десет. Андреа докосваше тъканите с тъга, по начина, по който разлистваше годишника от гимназията, развеселена и озадачена от това, какво беше: претенциозността, невинността, луничките.

Сюзън Мълдоуър — нейна приятелка от единайсетгодишна възраст, с която се познаваха най-отдавна, пристигна първа. Поканата бе отправена в последната минута, но Мълдоуър нямаше какъв друг ангажимент да отмени с изключение на двойната „среща“ с микровълновата печка и DVD плейъра — призна тя. Мелиса Прат — стройната като върба блондинка с постепенно угасващи надежди за добра кариера, пристигна няколко минути по-късно със своя приятел, с когото ходеше от осем месеца, Джереми Лемюлсън, нисък и набит мъж, който работеше като цивилен инженер в „Хартфорд“, притежаваше две първокласни електрически китари „Стрейтоукастър“ и тъй като рисуваше в свободното си време, смяташе себе си за нещо като художник.

Вечерята не беше нищо особено, както ги предупреди: спагети с готов сос, който купи от магазина, и няколко блюда с ордьоври, също от щандовете за готови храни в „Карлайл маркет“, както и голяма бутилка френско вино „Вувре“.

— И така, защо ни покани? — попита Сюзън, след като опита спагетите и издаде задължителните звуци на одобрение. — Каза, че празнуваме тази вечер. — Обърна се към Мелиса. — А аз й казах: „Остави ме да отгатна.“

— Брент ти е подарил пръстен, нали — обади се Мелиса, хвърляйки на Сюзън поглед, който казваше: „Казах ли ти?“

— Брент? Моля ви — каза Андреа, подсмихвайки се през присвитите си очи.

Двете с Мелиса живееха в един апартамент, докато Андреа учеше в колежа, и още оттогава тя проявяваше сестринска загриженост към любовните успехи и провали на Андреа.

— Повишили са те? — каза на свой ред Сюзън.

— Има ли нещо във фурната? — погледна загрижено Мелиса.

— Чеснов хляб — отговори Андреа. — Вкусно мирише, а?

Тя забърза към кухнята и го донесе на масата. Беше малко по-препечен, отколкото трябваше.

— Вече знам. Спечелила си от лотарията. — Това бе приносът на Джереми в играта на предположения.

Бузите му бяха надути от полусдъвкана храна като на катерица.

— Близо си — каза му Андреа.

— Добре, приятелко, стига вече — Сюзън се протегна през масата и стисна ръката й. — Не ни карай да страдаме.

— Умирам вече — обади се и Мелиса. — Хайде, казвай!

— Ами работата е там, че… — Андреа погледна към трите очакващи лица и изведнъж изреченията, които бе репетирала на ум, й се сториха тромави и превзети. — Там е работата, че фондацията „Банкрофт“ реши да се обърне към мен. Искат да стана член на управителния им съвет.

— Това е чудесно — каза Сюзън.

— А ще има ли пари? — попита Джереми, разтривайки втвърдената кост на десния си показалец.

— Да, ще има — отвърна Андреа. — Дванайсет милиона долара — продължи тя на ум.

— Е? — деликатно подканяне.

— Наистина е щедро. Хонорар за работата и… — Тя заекна, укорявайки се безмълвно за това, че започва да преиграва. — Е, добре, мамка му. Дават ми…

Думите не можеха да излязат. Не можеше да им каже. Вече нищо нямаше да е същото между тях. Не бе помислила по-обстойно за това. Но пък ако не им кажеше — особено след като те разберяха по-късно — щеше да е още по-лошо.

— Вижте, наистина става дума за луди пари.

— Луди пари — повтори Сюзън язвително.

— Да не би да е от онези ситуации — аз ще ви кажа, но после трябва да ви убия? — намеси се Мелиса, която веднъж имаше роля в сапунен сериал със сюжет, съдържащ такъв елемент.

— Знаете, че съм зле с аритметиката. „Луди“ по-голямо ли е, или по-малко от „побъркани“? — попита Джереми раздразнително.

— Е, ти си потаен човек — каза Сюзън с глас, от който можеше да се пресече мляко. — Трябва да се съобразяваме с това.

— Дванайсет — каза тихо Андреа — милиона.

Останалите зяпнаха от изненада и запазиха пълна тишина, докато Джереми едва не се задави със спагетите, които дъвчеше. Той изпи на един дъх виното си.

— Шегуваш се — каза най-после той.

— Шега е, нали? — попита и Мелиса. — Нещо като импровизация, нали? — Мелиса се обърна към Сюзън. — Когато вземах уроци по актьорско майсторство в студиото, Андреа ми помагаше в упражненията по импровизация и винаги съм смятала, че в това я бива повече от мен.

Андреа поклати глава.

— Самата аз не мога да повярвам още — призна тя.

— И така гъсеницата се оказа пеперуда — каза Сюзън, а на бузите й се появиха червени петна.

— Дванайсет милиона долара — каза кротко Мелиса, почти изпявайки думите по начина, по който правеше, когато заучаваше текстове. — Поздравления! Толкова се радвам за теб! Не-е-вероятно — последната дума се разчлени на три.

— Да вдигнем тост! — викна Джереми и отново напълни чашата си.

Настроението бе празнично и весело, но докато стигнаха до кафето и ликьора, радостта им за нея сякаш започна да граничи със завист — а дали не си въобразяваше? Приятелите й харчеха нейните пари във въображението си, излизайки със сценарии от начина на живот на богатите и известните, които бяха едновременно неземни и банални. Джереми разказа с леко предизвикателен тон за богаташ, когото познавал — работел в двора му като малък, и който се държал като най-обикновен съсед и никога не се надувал; в историята се съдържаше известен укор, сякаш Андреа имаше намерение да се мери с магната, притежаващ завод за бутилиране на пепси в Дойлстаун, Пенсилвания.

Накрая, след десетото споменаване на Доналд Тръмп и осемметрови яхти, Андреа каза:

— Не можем ли да говорим за нещо друго?

Сюзън я погледна, а очите й казваха: кого се опитваш да заблудиш?

— За какво друго да говорим? — попита тя.

— Съвсем сериозна съм — каза Андреа. — Как я карате?

— Само не ме покровителствай, скъпа — отвърна Сюзън, правейки се на засегната.

Андреа осъзнаваше, че не е точно така. Нейната приятелка се правеше, че се прави на обидена.

Трябваше да се досетя, че ще стане така.

— Някой иска ли билков чай? — попита ведро Андреа. Но усещаше, че я наляга главоболие.

Сюзън я погледна, без да мига.

— Нали си спомняш как непрекъснато повтаряше, че нямаш нищо общо с онези Банкрофт — попита тя нелюбезно. — Е, познай какво. Вече си една от тях.

 

 

В затъмнената стая, осветявана единствено от синкавия плосък екран на монитора, бързи пръсти галеха нежно копчетата на клавиатурата; екранът LCD се пълнеше и после ставаше празен. Думи, числа. Искания за информация. Искания за действие. Осигуряване на плащания. Спиране на плащания. Изплащане на премии и спиране на премии, непрестанно прилагане на санкции и стимули. Появяваше се информация и изчезваше. Беше компютър, свързан с безчет други компютри по света, който получаваше и съхраняваше числа, състоящи се само от две цифри — каскади от единици и нули, от логични входове към отворени или затворени позиции, всяка несъществена като атомите, от които са изградени големите структури. Инструкциите се даваха и променяха дигитално. Данни се събираха, обработваха и анализираха. Огромни суми пътуваха из света, прехвърляни дигитално от една финансова институция в друга, завършвайки пътешествието в няколко банкови сметки, сместени между други банкови сметки. Пристигаха още инструкции; още агенти се регистрираха чрез многократни входове.

Вътре в стаята едно лице беше осветено само от лунния отблясък на екрана. На получателите на информация бе отказана дори тази гледка.

Насочващият интелект оставаше скрит за тях, мъглив като сутрешна мараня, далечен като слънцето, което я разнася. Рефрен от стар спиричуъл нахлу в главата му. Той държи целия свят в ръцете си. Звукът от натискането на клавишите се губеше сред множеството шумове, но това бяха звуците на познанието и действието, на ресурсите за превръщането на първото във второто. Бяха звуците на властта. В долния ляв ъгъл на клавиатурата бяха копчетата, обозначени с COMMAND и CONTROL. Не можеше да се нарече ирония, а по-скоро уместност, при това неостанала скрита от човека, който седеше пред компютъра. Лекото потракване наистина бе звукът на командата и контрола.

Въведена бе последна кодирана инструкция. Тя завършваше с едно изречение: Времето е от основно значение.

Времето, нещо, което не подлежи на команда и контрол, трябваше да се цени и уважава.

Ловки пръсти, леко потракване на клавишите и подписът бе въведен.

ГЕНЕЗИС.

За стотици хора по цялата планета беше магическо име. За мнозина означаваше възможност и усилваше чувството им за алчност. За други означаваше нещо напълно различно и караше кръвта им да се смрази, спохождаше кошмарите им. Генезис. Началото. Но на какво?