Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (4)

Втора глава

Андреа Банкрофт отпи набързо глътка от бутилката с вода. Тя се чувстваше притеснена, сякаш всички я зяпаха. Един поглед към залата потвърждаваше, че наистина всички я зяпат. Беше по средата на изложението си за предложената сделка с „АмериКом“, компания, смятана от всички за водещ играч в областта на телекомуникациите. Докладът бе най-отговорната задача, възлагане досега на двайсет и девет годишната аналитичка по ценни книжа, и тя бе отделила доста време за проучването. В края на краищата това не беше поредната дреболия, а сделка в движение със строго определен срок. За представянето се облече в най-хубавия си костюм „Ан Тейлър“ на сини и черни карета, което беше малко смело, без да е авангардно.

Дотук добре. Пийт Брук, председателят на „Грийнич екуити груп“ и неин шеф, и изпращаше одобрителни кимвания от мястото си в дъното на залата. Хората се интересуваха дали е свършила добра работа, а не дали е бил добър денят й. Представяше подробен доклад. Много подробен, трябваше да признае. Първите няколко диапозитива систематизираха положението с паричния поток, приходите и техните източници, цените, загубите и капиталните разходи, фиксираните и променливите разноски на фирмата през последните пет години.

Андреа Банкрофт беше младши анализатор в „Грийнич екуити“ от две години и половина, където дойде веднага от университета; ако се съдеше по изражението на Пийт Брук, тя подлежеше на повишение. Квалификацията „младши“ щеше да бъде заменена със „старши“, а заплатата й да стане шестцифрена, преди още да изтече годината. Никой от състудентите й не можеше да се надява на нещо подобно скоро.

— От пръв поглед е ясно — каза Андреа, — че сте свидетели на впечатляващо увеличаване на приходите и клиентелата им.

На екрана зад нея бе прожектиран диапозитив с възходяща графика.

„Грийнич екуити груп“ беше, по думите на Брук, „сватовник“. Инвеститорите й имаха пари; пазарите имаха хора, които можеха да оползотворят добре тези пари. Онова, което търсеха, бяха подценени възможности с особен интерес към частното инвестиране в публична собственост в ликвидация или ситуации, при които фонд като техния, обезпечаващ покритие на акции, можеше да придобие обезценени ценни книжа. Обикновено това бяха западнали фирми, които се нуждаеха спешно от бързо вливане на пари. „АмериКом“ се бе обърнала към „Грийнич“ и мениджърът за инвестиционните връзки беше развълнуван от перспективата. Фирмата изглеждаше в изненадващо добра форма: както обясни нейният главен изпълнителен директор, „АмериКом“ се нуждаела от пари не за да закърпят положението, а за да се възползват от възможност за придобиване на акции.

— Нагоре, нагоре, нагоре — каза Андреа. — Вижда се от пръв поглед.

Хърбърт Брадли, мениджърът за нов бизнес, с месестото лице, кимна е израз на задоволство.

— Както казах, не е булка, поръчана по интернет — заяви той, оглеждайки колегите си. — Това е свещен брак.

Андреа обърна другата страна.

— Само че онова, което виждате от пръв поглед, не е всичко, което трябва да се види. Да започнем с този списък с отпадналите така наречени еднократни разходи. — Това бяха числа, погребани в десетки различни документи, но когато човек ги събереше, картината ставаше тревожна. — След като се разровиш, разбираш, че тази фирма има навика да прикрива размените на имущество, останало след удовлетворяването на кредиторите, срещу дълг.

Чу се глас от дъното на заседателната зала.

— Но защо? Защо е нужно да го правят? — попита Пийт Брук, разтривайки врата си с лявата си ръка, както правеше винаги когато беше раздразнен.

— Въпросът се отнася за сумата от едно, точка, четири милиарда долара, нали така? — каза Андреа. Надяваше се, че не наглежда като заяждане. — Нека да ви покажа нещо. — Тя прожектира диапозитив с приходите, после постави друг диапозитив с броя на клиентите за същия период. — Тези данни би трябвало да са обвързани. Но не са. И по двата показателя има растеж, да. Само дето растежът не е едновременен. Ако единият показател бележи спад за три месеца, другият бележи ръст. Те са независими величини.

— Исусе — каза Брук. От разочарованото му изражение личеше, че той е разбрал за какво става дума. — Те лъжат, нали?

— Доста при това. Първоначалната цена за привличане на нови домакинства ги убива, защото услугата е с прекалено голяма отстъпка за нови клиенти и после никой не желае да поднови договора на по-високата такса. Така че онова, което правят, е да отчитат независимо два галещи окото показателя: увеличаването на клиентелата и растежа на приходите. Предположението им е, че ние ще погледнем общата картина. Но приходната им част е въздух под налягане, напомпан от размените на имущество срещу дълг и прикриване на парите, които губят за растящата клиентела чрез всичките тези еднократни такси.

— Не мога да повярвам — каза Брук, бършейки челото си.

— Трябва да повярвате. Този дълг е голям лош вълк, но го обличат в рокля и боне.

Пийт Брук се обърна към Брадли.

— И те карат да кажеш: „Колко красиви големи зъби имаш, бабо.“

Брадли изгледа Андреа Банкрофт строго.

— Сигурна ли сте, госпожице Банкрофт?

— Страхувам се, че да — отговори тя. — Нали знаете, че съм завършила история. И си помислих, че историята на компанията може да хвърли светлина върху различни неща. Върнах се назад още преди сливането им с „КомВижън“. Дори тогава главният изпълнителен директор е имал навика да краде от Питър, за да плати на Пол. Нова бутилка, старо вино. „АмериКом“ има бизнес план от дявола, но финансистите, които наемат, са великолепни, в обратния смисъл.

— Е, позволете ми да ви кажа нещо — каза Брадли с тих глас. — Тези нещастници си намериха майстора. Току-що ми спаси задника, да не говорим за фирмата.

Той се усмихна и започна да ръкопляска, решавайки, че е по-добре да се предаде веднага и да приеме печелившия аргумент.

— Щяхме да загазим яко — каза Андреа, докато събираше книжата си и се готвеше да се върне на мястото си.

— Да, ако бяхме подписали сделката — намеси се Брук. — Добре, дами и господа, какво научихме днес? — попита той и огледа присъстващите в залата.

— Да оставим на Андреа да изпълнява твоите задължения — провикна се един от акционерите.

— Че е лесно да загубиш пари в телекомуникациите — викна друг.

Присъстващите започнаха да се разотиват и Брук приближи до нея.

— Добра работа, Андреа — каза той. — Повече от добра. Притежаваш рядък талант. Поглеждаш папка с документи, които изглеждат изрядни, и веднага разбираш, че нещо не е наред.

— Не знаех…

— Имала си предчувствие. А после си се скъсала от работа да го докажеш. В изложението ти имаше много ровене надълбоко. Убеден съм, че си удряла на камък не веднъж и дваж. Но си продължила да ровиш, защото си знаела, че ще откриеш нещо.

Звучеше повече като оценка, а не като похвала.

— Нещо такова — призна Андреа, леко изчервена.

— Ти си истинската сделка, Андреа. Мога да го твърдя без колебание.

След като той се обърна, за да поговори с един от мениджърите, секретарката доближи до нея и прочисти гърлото си.

— Госпожице Банкрофт — каза тя. — Търсят ви по телефона.

Андреа се върна в кабинета си, пърхаща от облекчение и гордост. Тя бе сритала един задник, както обичаше да казва Пийт Брук. Изражението му на благодарност беше истинско, както и похвалата му; нямаше никакво съмнение в това.

— Андреа Банкрофт — каза тя в слушалката.

— Името ми е Хорас Линвил — заяви мъжът, който се представи напълно ненужно, тъй като името му бе изписано на дисплея на апарата. — Адвокат съм във фондацията „Банкрофт“.

Изведнъж Андреа се почувства изтощена.

— И какво мога да направя за вас, г-н Линвил? — попита тя студено.

— Ами — адвокатът замълча за миг, — по-скоро се отнася до това, какво ние можем да направим за вас.

— Страхувам се, че нямам интерес — отговори Андреа почти сопнато.

— Не знам дали сте осведомена, че един ваш братовчед, Ралф Банкрофт, неотдавна си отиде от този свят — продължи настойчиво Линвил.

— Не знаех — отвърна Андреа, този път с омекнал глас. — Съжалявам да чуя това.

Ралф Банкрофт? Името й бе само смътно познато.

— Оставил е нещо като завещание — каза той. — След смъртта му вие ставате наследник.

— Оставил ми е пари?

Недотам ясните му обяснения започваха да я дразнят.

Линвил замълча.

— Семейните попечителски фондове са доста сложни, както, предполагам, знаете. — Той отново замълча и после се впусне в подробно обяснение, сякаш си помисли, че онова, което е казал, е възприето погрешно. — Ралф Банкрофт беше член на управителния съвет на фондацията и след смъртта му неговото място остава вакантно. Уставът изрично изисква приемственост и определя процедурно броя на членовете на управата, които трябва да са от семейство Банкрофт.

— Аз не смятам себе си за Банкрофт междувпрочем.

— Вие сте завършили история, нали? Ще бъдете информиране изцяло за родословието, преди да вземете окончателно решение. Но се страхувам, че времето ни притиска. Бих искал да се отбия при вас и да ви представя подробностите официално и лично. Извинявам се, че ви уведомявам в последния момент, но ситуацията е необичайна, както ще разберете. Мога да дойда у вас към шест и половина.

— Добре — съгласи се Андреа. — Удобно е.

 

 

Хорас Линвил се оказа невзрачен мъж с крушовидна глава и почти без коса. Шофьорът го бе докарал до скромната къща в стил Кейп Код в градчето Карлайл в Кънектикът и остана отвън да го чака. Линвил носеше със себе си куфарче с метален обков и ключалка с комбинация. Андреа го покани в дневната и забеляза, че той погледна креслото, преди да седне, сякаш го проучваше за котешки косми.

Присъствието му я накара да се замисли за дома си, къща, която бе наела за двайсет месеца, в не чак толкова скъп квартал в един, общо взето, скъп град. Карлайл беше на една или две спирки с влак, твърде далеч от Манхатън в северната част на Ню Йорк, за да се превърне в истинско предградие за спане, но някои от жителите му пътуваха до там всеки ден. Тя винаги изпитваше известна гордост от това, че живее в Карлайл, но сега се замисли, че нейното жилище би изглеждало твърде малко в очите на представител на фондацията „Банкрофт“.

— Както вече казах, г-н Линвил, аз наистина не се чувствам Банкрофт.

Тя се настани на дивана от отсрещната страна на малката масичка.

— Не е точно така. По правилата на фондацията и нейния устав вие сте точно Банкрофт. А със смъртта на Ралф Банкрофт — с отпадането на някой член от борда се задействат серия от възможности. Има… и парична сума, която придружава поемането на тази отговорност. Завещание, ако ви харесва повече. Такава е практиката във фондацията.

— Да оставим настрана историята. Аз работя във финансовата област, както знаете. Ние обичаме нещата да са ясни и конкретни. Какво е конкретното естество на завещанието.

Адвокатът премигна леко.

— Дванайсет милиона долара. Това достатъчно конкретно ли е?

Думите изчезнаха като дим от вятъра. Какво каза той?

— Не ви слушах.

Андреа почувства езика си лепкав.

— С ваше позволение мога да прехвърля тези дванайсет милиона в сметката ви до края на работния ден на банката утре. — Той замълча. — Това изяснява ли всичко?

Извади купчина документи от куфарчето си и ги подреди върху масичката.

Андреа Банкрофт се чувстваше замаяна.

— Какво трябва да направя? — попита тя.

— Да станете член на борда на една от най-уважаваните благотворителни организации в света. Фондацията „Банкрофт“ — Хорас Линвил отново замълча за кратко. — Не всеки би сметнал това за ужасно обременително. Някои дори биха го приели като чест и привилегия.

— Изненадана съм — каза тя накрая. — Не знам какво да кажа.

— Надявам се, че няма да е нахално от моя страна да ви дам съвет — отвърна адвокатът. — Кажете „да“.

Вашингтон, окръг Колумбия

Уил Гарисън прекара пръстите на ръката си през металносивата си коса; в спокойно състояние малките му очи и бузесто лице можеха да изглеждат мили. Белкнап знаеше най-добре. Всеки, който се бе сблъсквал с Гарисън, знаеше. Имаше някаква геологична логика в това: най-твърдата скала се ражда от натиск с времето.

— Какво, по дяволите, се случи в Рим, Кастор?

— Нали получи доклада ми — каза Белкнап.

— Не ме будалкай — предупреди възрастният мъж. Той стана и пусна щорите върху вътрешната стъклена стена на своя кабинет. Стаята приличаше на капитанска каюта на кораб: нямаше нито един предмет, оставен безразборно. Всичко бе прибрано и в безопасност. Приливна вълна можеше да залее кабинета, без да помести нищо. — Затънахме, Господ знае, с колко ресурси и персонал в три отделни операции, свързани с Ансари. Заповедта беше ясна. Влизаме вътре, виждаме как работи, проследяваме накъде водят пипалата. — Показа жълтите си като чай зъби. — Освен ако това не е било достатъчно добро за теб, а?

— Не знам за какво, по дяволите, говориш — отвърна Белкнап, мигайки неволно.

Изпитваше болка дори като говори. Беше счупил ребро при прескачането на тухлената ограда на вилата. Левият му глезен беше навехнат и го болеше адски при най-малкото натоварване. Но нямаше време дори да отиде на лекар. Часове след като избяга от хората на Ансари, се озова на летището в Рим и взе първия полет до летище „Дълес“. Щеше да му отнеме много повече време да си осигури транспорт в някоя от военните бази на САЩ в Ливорно или Виченца. Белкнап само си изми зъбите и приглади косата си с ръка и веднага отпраши към централата на „Консулски операции“ на улица „С“.

— Ти си безочлив, ще ти кажа аз — Гарисън се върна на стола си. — Появяваш се тук с това загрижено изражение на лицето.

— Не съм дошъл на чай и бисквити, нали? — отговори Белкнап раздразнително. — Започни да говориш смислено.

Макар че двамата с Гарисън имаха разумни функционални делови отношения, те никога не се бяха разбирали в личен план.

Столът на Гарисън изскърца, докато той се облягаше назад.

— Обикновените агенти сигурно те изкарват от равновесие. Ти си като Гъливер и малките човечета те връзват с копринени нишки от пашкул, нали?

— По дяволите, Уил…

— От твоя гледна точка службата трябва всяка година да предприема все по-големи рискове — продължи застаряващият агент. — Мислиш си, че си раздал правосъдие, нали? Моментално правосъдие — така си пиеш и кафето, нали?

Белкнап се наведе напред. Подуши бръснарския крем „Барбасол“, който Гарисън използваше, остър ментолов мирис.

— Изпотроших си краката да дойда тук, защото мислех, че ще получа някои отговори. Онова, което се случи вчера, не беше включено в никакъв сценарий, който да ми е известен. Предполага наличието на някакъв нов фактор в играта. Може би знаеш нещо, за което не съм осведомен.

— Ти си добър — каза Гарисън. — Можем да те подложим на проверка и да разберем колко си добър.

Проверка? Това означаваше да го подложат на детектора на лъжата.

— Какво ти става, по дяволите, Гарисън?

Белкнап усети, че стомахът му се свива. Престорената загриженост рядко прикрива самодоволната усмивка. Гарисън продължи.

— Трябва да помниш какъв си в действителност. Времената се променят. Мислиш, че не го знам ли? В наши дни Джеймс Бонд ще се озове в някое дружество на анонимни алкохолици, а вероятно ще бъде принуден да се присъедини към програма за лечение на сексуална зависимост. В този бранш съм по-дълго от теб, така че помня. Шпионската игра беше някога Дивият запад. Сега е Спокойният запад. Беше спорт за котките от джунглата. Сега е шоу за мацета, по дяволите, прав ли съм?

— Какви ги дрънкаш, мамка му?

От посоката на разговора го побиваха тръпки по гърба.

— Просто казвам, че мога да видя откъде идваш. След онова, което се случи, много хора щяха да загубят. Дори без да имат твоето досие.

— Моето досие е това, което е. Досие.

— Както се казва, няма второстепенни действия в американския живот. Няма второстепенни действия, няма и антракти. — Гарисън вдигна дебела папка на няколко сантиметра над бюрото и я пусна да падне с драматичен жест. Тя издаде пляскащ звук. — Нужно ли е да цитирам? Навремето на това, което притежаваш, му викаха хъс. Сега се определя като лудост, която се нуждае от лечение.

— Говориш само за няколко епизода.

— Вярно, и Джон Уилкс Бут застреля човек само веднъж. Но беше фатално — още една усмивка с цвят на чай. — Помниш ли онзи български нещастник, на име Дракулич? Той още не може да си сяда на задника.

— Осем момичета на възраст под дванайсет години бяха задушени до смърт в ремаркето му, защото семействата им нямали пари, за да му платят поисканата сума да ги отведе нелегално на Запад. Видях труповете им. Видях кървавите следи от дращенето по ремаркето, когато момичетата са останали без въздух. Фактът, че Дракулич въобще сяда, се дължи, мамка му, на самоконтрол свише.

— Ти прекали. От теб се очакваше да събереш информация за методите на контрабанда, а не да се правиш, на ангел-отмъстител. Спомняш ли си колумбийския господин, на име Хуан Калдерон? Ние си го спомняме.

— Той изби петима от нашите информатори, Гарисън. Разтопи лицата им с проклета ацетиленова горелка. Направи го лично.

— Можехме да го притиснем. Той можеше да се съгласи на сделка с нас. Щяхме да се доберем до ценна разузнавателна информация.

— Повярвай ми — бърза мразовита усмивка. — Не разполагаше с такава информация.

— Това не беше твоя работа.

Агентът на терен вдигна рамене с каменно изражение.

— Ти всъщност не знаеш какво се е случило с Калдерон. Всичко, с което разполагаш, са твоите догадки.

— Можехме да проучим. Да проведем разследване. Беше моя работа да реша кога да умрат спящите кучета.

Отново свиване на рамене.

— Аз взех моето решение. Ти взе твоето. Какво има да обсъждаме.

— Онова, което искам да кажа, е, че има модел. Няколко пъти те оставих да действаш самостоятелно. Всички го направихме. Оставихме нещата в твои ръце, защото притежаваш талант, който ценим. Както твоето приятелче Джаред казва, ти си Хрътката. Но Сега си мисля, че сбъркахме, като те пуснахме отвързан от кучкарника. Онова, което стана в Рим, може да ти се струва правилно, но е грешка. Голяма грешка.

Белкнап се вторачи в сбръчканото лице на своя началник. На ярката светлина от халогенната настолна лампа върху бюрото на Гарисън бузите му изглеждаха като ватенка.

— Говори смислено, Уил. Какво, по дяволите, се опитваш да ми кажеш?

— Ти прекали за последен път — каза застаряващият началник, бучейки като далечна буря, — като уби Халил Ансари.

 

 

Хорас Линвил наблюдаваше внимателно Андреа, докато тя четеше документите; всеки път когато вдигнеше очи от листа, тя срещаше неговите. Текстът разглеждаше с юридически термини всяка възможност, но същността се свеждаше до това, че уставът на фондацията изисква конкретен процент от местата в управителния съвет да се попълват от членове на семейството, поради което овакантеното внезапно място трябваше да се заеме от Андреа. Посмъртният дар зависеше от това, дали тя ще приеме. Щеше да получава допълнителен хонорар като член на управителния съвет на семейната фондация, който да нараства всяка година.

— Фондацията има изключително внушителна история — каза след малко Линвил. — Като член на борда вие ще имате отговорността да гарантирате, че това ще продължи и в бъдеще. Ако смятате, че сте подготвена за това.

— И как човек може да се подготви за нещо подобно?

— Да си Банкрофт, е добро начало — каза Линвил, поглеждайки я през полусмъкнатите си очила и усмихвайки се.

— Банкрофт — повтори тя.

Той й подаде писалката. Не беше дошъл само да й даде разяснения. Беше дошъл за подписа й. В три екземпляра.

След като той си тръгна с подписаните документи, които прибра грижливо в куфарчето си, Андреа се усети, че крачи из стаята, замаяна и същевременно трескаво мислеща. Беше получила неочаквана печалба, а се чувстваше ограбена от съдбата. Имаше логика в това, макар да изглеждаше алогично. Нейния живот — животът, който тя познаваше, който се бореше да постигне, щеше да се промени изцяло, а в това имаше някаква загуба.

Очите й огледаха отново стаята. Беше разкрасила канапето от „Икеа“ с хубава покривка „Бърбър“. Изглеждаше шик, макар че я бе купила на разпродажба. Малката масичка от „Пиер“ изглеждаше два пъти по-скъпа, отколкото плати за нея. Плетените мебели — е, такива можеха да се видят и в луксозните къщи в Нантъкет, нали?

Нямаше значение как Хорас Линвил ги е възприел. Как тя ги възприемаше сега? Беше си наумила да създаде у дома си бедняшки шик. Но погледнато безпристрастно, май изглеждаше само бедняшки. Дванайсет милиона долара. Сутринта тя разполагаше едва с три хиляди долара в сметката си. От гледна точка на финансовия специалист — като стойност на предложена сделка или като пакет от акции с осигурена задължителна печалба — дванайсет милиона не беше толкова голяма сума. Но като пари в брой в сегашната й банкова сметка? Беше неизчислима. Не смееше да изрече сумата на глас. Когато се опита, говорейки с Хорас Линвил, тя започна да се смее глупаво и се наложи да го прикрие с изкуствен пристъп на кашлица. Дванайсет милиона долара. Сумата кънтеше в главата й като онези прилепчиви мелодии, от които понякога човек не може да се отърве.

Преди няколко часа изпитваше огромно задоволство, че печели заплата от осем хиляди долара — и се бе надявала на шестцифрена сума не след дълго. А сега? Не можеше да проумее числото. Не и в малкия личен свят на Андреа Банкрофт. Хрумна й нещо странно: цялото население на Шотландия беше пет милиона. Тя можеше — една от глупавите мисли, които напираха в съзнанието й — да предостави по два пакета стафиди на всеки жител на Шотландия.

Спомни си как се смрази, когато Линвил сложи писалката в ръката й. Колко време мина, преди да напише името си под документите. Защо й бе толкова трудно?

Продължи да крачи вцепенена, развълнувана и странно объркана. Защо й бе толкова трудно да каже „да“? Думите на Линвил се върнаха в главата й: Един Банкрофт…

Точно това се бе опитвала цял живот да не бъде. Което не означаваше, че отказът изискваше огромни усилия. Когато майка й скъса връзката си с Рейнолдс Банкрофт след седем години брак, изведнъж се оказа не само самотна майка с малко момиче, но и аутсайдер. Бяха я предупредили. Брачният договор — нещо, за което семейните адвокати настояваха и подготвиха — предвиждаше, че ако тя поиска развод, ще остане без нищо. Договорът щеше да се задейства автоматично и вероятно, както майка й подозираше, за назидание на други. Родът въобще не се замисли как ще живеят майката и дъщерята. Но въпреки това тя не съжаляваше за развода.

Бракът с Рейнолдс Банкрофт беше не само нещастен; той беше нещо по-лошо: истинска мъка. Лора Пери беше момиче от малък град с външност, достойна за голям град, но тази външност никога не й донесе щастието, което обещаваше. Младият тузар, в когото тя се влюби, се озлоби след сватбата, чувстваше се в капан, дори измамен, сякаш нейната бременност бе някакъв вид клопка. Стана сприхав, студен, а след това и емоционално невъздържан. Гледаше на тяхното бебе като на шумно неудобство. Пиеше яко и тя също започна да пие, отначало в напразен опит да се сближи с него, а после в еднакво напразен опит да се защити. Някои плодове узряват върху лозата, скъпа — обичаше да казва на Андреа. Някои плодове просто изсъхват.

Като правило обаче тя предпочиташе да не обсъждат тази тема. До неотдавна. Спомените на Андреа за нейния баща бяха обвити в мъгла. Рейнолдс, пръв братовчед на патриарха на фамилията, може да не е бил читаво семе, но когато семейството му застана на негова страна, Лора започна да мрази целия род.

За нея винаги бе въпрос на преданост към майка й да бъде Банкрофт, която не е Банкрофт. Рядко в общинската гимназия извън Хартфорд, където тя учеше, и по-често в колежа някой току повдигнеше вежди, като чуеше фамилното й име, и я питаше дали е от „онези Банкрофт“. Тя винаги отричаше. „Нямам нищо общо, абсолютно нищо общо“ — казваше тя. И сега й се струваше предателство да приеме богатство, което нейната майка бе отхвърлила с презрение. „Скъпоценно проклятие“ наричаше майка й рожденото право на семейство Банкрофт, имайки предвид парите. Когато напусна Банкрофт, тя напусна начина на живот, света на лукса и задоволеността. Какво ли би казала за решението на Андреа? За трите подписа. За изреченото „да“?

Андреа поклати глава, укорявайки себе си. Не беше същото решение. Майка й беше избягала от лош брак, иначе трябваше да изгуби душата си. Може би съдбата по някакъв начин сега компенсираше, като връщаше на нейното поколение онова, което й бе отнето. Може би щеше да й помогне да намери душата си.

Освен това Рейнолдс Банкрофт може и да беше копеле, но самата фондация „Банкрофт“ без съмнение бе нещо много, много добро. Ами родоначалниците на фамилията, които стояха зад нея, нейните стратези и шефът й: те също бяха Банкрофт. Пол Банкрофт не беше само голям филантроп; той беше един от най-големите умове на следвоенна Америка — изумително начетен човек и учен, един от най-големите теоретици в областта на етиката, човек, който наистина бе превърнал принципите в практика. Род, в който имаше човек като Пол Банкрофт, можеше да се гордее. Ако това бе начин да си Банкрофт, е, тя можеше да се стреми да го постигне.

Настроението и душевното състояние на Андреа непрекъснато се променяха. Мярна се в едно от огледалата в къщата и в главата й веднага нахлу образът на майка й, нейното изпито и измъчено лице. Това бе последният й спомен за нея преди автомобилната катастрофа.

Може би моментът не бе подходящ да стои сама. Тя все още страдаше от скорошната си раздяла с Брент Фарли. Имаше повод да празнува, а не да се измъчва с болезнени сломени. Приятели за вечеря — ето какао изискваше случаят. С приятелите си винаги говореха, че нещата трябва да се правят спонтанно. Защо да не опита поне веднъж? Звънна няколко телефона, напазарува набързо и сложи масата за четирима. Съвсем интимно. Призраците щяха да бъдат изгонени съвсем скоро. Беше естествено да не може да свикне с новината. Но, мили Боже, ако това не е повод за празнуване, какво тогава?

 

 

Тод Белкнап скочи от мястото си.

— Будалкаш ли ме?

— Моля — каза провлачено Гарисън. — Колко удобно, че целта умира, преди да успееш да нагласиш подслушвателното устройство. И какво, нямаме запис, няма доказателства за онова, което се е случило.

— Защо, по дяволите, ми е притрябвало да го убивам? — изсумтя от възмущение Белкнап. — Бях в неговия кабинет, за да сложа устройството за подслушване на цялата проклета мрежа. Не мислиш.

— Не, ти не си мислил. Бил си заслепен от гняв.

— Така ли? И защо?

— Нашите пороци са винаги камшикът на нашите добродетели. От обратната страна на любовта и предаността ще откриеш слепия, разрушителния гняв. — Студените сиви очи на Гарисън изучаваха Белкнап съсредоточено. — Не знам как си чул или кой те е информирал, но си разбрал какво се е случило с Джаред. Решил си, че Ансари стои зад това. И си откачил от гняв.

Белкнап реагира така, сякаш някой го удари.

— Какво се е случило с Джаред?

— Да не би да не знаеш? — Гласът на Гарисън бе изпълнен с укор. — Твоето приятелче току-що беше отвлечено в Бейрут. Подушил си кой е отговорен за това. Реакция вследствие на гняв. Издъни цялата операция в резултат на това. Прекалено много избърза.

— Джаред е…?

Сивите очи с провиснали торбички отдолу стрелнаха Белкнап като лазери.

— Да не ми се правиш сега, че не си знаел? Вие двамата сте неразделни, сякаш вързани един за друг, независимо кой къде се намира на земята. Полукс и Кастор — не случайно момчетата от отдела ви наричат така. Героите близнаци на древния Рим.

Белкнап загуби дар слово, почувства се парализиран, скован в лед. Забрави да диша.

— Само че, доколкото си спомням, само Полукс беше безсмъртен — продължи разгневеният началник. — Не е зле да не го забравяш. — Сега той облегна главата си назад. — И още нещо, което не трябва да забравяш. Ние не знаем дали отвличането на Джаред има нещо общо с Ансари. Може да е дело на някоя от десетината радикални организации, които действат в района на долината Бекаа. Всяка от тях може да е сбъркала и да го е помислила, че е човекът, на който се прави. Но гневът не разсъждава, нали? Действал си импулсивно и така прецака хиляди часове оперативна работа.

Белкнап се мъчеше да се опомни.

— Джаред беше на път да се добере до финансистите на терора. Той работеше по покупките.

— А ти работеше по продажбите. Докато не скапа операцията. — Увисналите бузи на ветерана се разтегнаха в усмивка.

— Ти да не би да си глух и ням? — тросна се Белкнап. — Искам да кажа, че тъкмо приключваше, когато са го отвлекли. Това означава нещо. Само не ми казвай, че вярваш в съвпадения. Не познавам такъв шпионин. Забрави за мен. Трябва да говорим за Джаред. Как да го върнем. Можеш да направиш всички проверки и разследвания, които искаш. Само изчакай една седмица.

— За да разберем какво още можеш да провалиш? Не става. Тази организация повече не може да си позволи да работи с хора като теб. По-важна е работата, а не ти, но ти винаги превръщаш всичко в свои собствени драми, нали?

— Чуй се само, за Бога — възмути се Белкнап.

— Не, ти ме чуй. Както казвам, намираме се в нова епоха. Проклетата комисия „Кърк“ ни бърка в задника с пръст в ръкавица. Балансът разходи-ползи вече не е в твоя полза. Не мога дори да си представя вредите, които нанесе с твоята тъпа антична драма на отмъщение. Ето какво ще направим. Незабавно те отстранявам от работа. Ще започнем разследване съгласно всички правила и разпоредби. Съветвам те да окажеш пълно съдействие на вътрешното разследване. Ако се държиш добре, ще се разделим по живо по здраво. Ако ни се пречкаш, ще се погрижим да си получиш заслуженото. А това може да означава обвинения, наказания и дори затвор. Всичко ще бъде като по книга.

— Коя книга? „Процесът“ на Кафка?

— Ти си аут, Джеронимо. Този път завинаги. Импровизации, инстинкт, легендарният ти нос заедно с всичките тия лайна, с които направи кариера. Светът се промени, а ти забрави да се промениш с него. Търсим сребърен куршум, а не проклет разрушителен снаряд. Никой тук не може да се довери на твоята преценка. А това означава, че не можем да ти имаме доверие.

— Трябва да ме оставиш да приключа това, което правя. Нужен съм тук, мамка ти.

— Като на свинче звънне.

— Точно сега трябва да изпратиш там много хора, които не са заети. Човек надушва следата по-бързо, когато има повече копои. — Той замълча. — Долината Бекаа, казваш. Мислиш ли, че е някоя от полувоенните групи на Фараад?

— Възможно е — отговори почти враждебно началникът му.

Тръпки полазиха Белкнап по гърба. Членовете на групировка на Фараад ал Хасани имаха репутацията на изключително жестоки мъже. Той си припомни снимките на последния отвлечен от тях американец, изпълнителен директор от верига хотели.

— Спомняш ли си какво се случи с Уолдоу Елисън? — попита Белкнап тихо. — Ти видя снимките, които видях и аз. Върху половината му тяло имаше изгаряния с нажежено желязо. Откриха тестисите му в стомаха му, полусмлени. Бяха го накарали да ги глътне. Бяха отнесли и по-голямата част от носа му с бокс. Те не се шегуват, Уил. Така се отнесоха с Уолдоу Едисън. Същото ще направят с Джаред Райнхарт. Не бива да губим време. Не разбираш ли? Не съзнаваш ли какво го чака?

Гарисън пребледня, но остана непоколебим.

— Разбира се, че съзнавам. — Мина дълга пауза, преди да добави смразяващо: — Само съжалявам, че не ти си на негово място.

— Слушай, мамка ти, имаш проблем.

— Знам. И се грижа за него — Гарисън поклати бавно глава. — Събери си партакешите в кутия или аз ще те сложа в кутия. Махай се оттук.

— Съсредоточи се, Уил! Онова, за което трябва да говорим, е как да измъкнем Джаред. Много е вероятно да поискат откуп, още днес.

— Сигурен съм, но ние не играем така — каза шефът безизразно. — Решението е да си траем.

Белкнап се наведе по-близо до него. Отново подуши крема за бръснене на Гарисън.

— Сигурно се шегуваш.

Гарисън издаде напред челюстта си като оръжие.

— Слушай, задник. Джаред прекара по-голямата част от годината да си създаде образа на Рос Маккибин. Най-много усилия отидоха за това. И хиляди часове човешки труд в подкрепа на операцията. Каква е реалността: ще бъде крайно необичайно за работодателите на Рос Маккибин, ако предприемем някоя от мерките, които предложи. Наркотрафикантите не плащат откупи. Това е за начинаещи. И не мобилизират стотици агенти да претърсват долината Бекаа за укрит емисар. Ако направим нещо подобно, все едно ги уведомяваме, че Рос Маккибин е американски агент. Което не само ще застраши Джаред Райнхарт, но и всички наши хора на място, които използвахме, за да подкрепим неговата легенда. Дракър и аз прегледахме фактите и стигнахме до такива изводи. Ако изгори Рос Маккибин, ще изгорят още десетки информатори и оперативните ни агенти ще бъдат изложени на опасност. Да не споменавам за трите милиона долара преразход на бюджета за операцията. Трябва да прецениш внимателно ситуацията, преди да действаш. Това е нещо, което ти така и не успя да схванеш. В този случай не върви, както ти си представяш, да се юрнем и да стреляме.

Белкнап положи огромни усилия да сдържи гнева, който започна да го обзема.

— Значи планът ти за действие е… бездействие?

Гарисън срещна погледа му.

— Може би прекалено дълго беше на оперативна работа. Ще ти кажа нещо. Свидетел съм на някогашните заседания на разследващите комисии от началото на 70-те години. Говори се, че новото разследване на Кърк ще превърне тези заседания в говорилни. Всички от разузнавателната общност сега ходят по черупки от яйца.

— Не мога да повярвам, че точно в този момент ми говориш за онези глупости във Вашингтон.

— Агентите на терен не ги разбират тия работи. Офисът е друг терен. Капитолийският хълм е още един терен. Битките се печелят и губят и там. Ако отрежат някое перо от бюджета, зачеркваме някоя операция. Последното, от което се нуждаем, е да се разчуе за някакви оперативни нередности. Последното, от което се нуждаем, си ти.

Белкнап слушаше потока от приказки за рационалност с неприкрито отвращение. Оперативни часове, бюджетни пера — това бяха аргументите в подкрепа на „благоразумието“, към което призоваваше главният оперативен агент. Приказките за сигурност и безопасност бяха само за заблуда. Гарисън беше началник твърде дълго, така че вече трудно правеше разлика между човешки живот и бюджетни параметри.

— Караш ме да се срамувам, че сме от една и съща професия — каза Белкнап възмутено.

— Каквото и да предприемем, ще влоши нещата. — Очите на Гарисън блеснаха. — Може ли поне веднъж да видиш по-далеч от носа си? Мислиш, че на Дракър му харесва идеята да пасуваме? Мислиш, че изгарям от желание да вися тук с пръст в задника? Никой от хората тук не го желае. На никого от нас не му е лесно да вземе подобно решение. Както и да е, ръководството е на единно мнение по въпроса. — Погледът му се разсея. — Не очаквам от теб да схванеш голямата картина, но ние не можем да си позволим да действаме. Не сега.

Ярост премина през Тод Белкнап като ураган, префучаващ през гола равнина. Ако се случи нещо с Полукс, ще си имаш работа с Кастор.

С внезапно движение на ръката Белкнап свали лампата и телефона от бюрото на Гарисън.

— Наистина ли вярваш в проклетите си извинения? Защото Джаред заслужава повече. И ще го получи.

— Приключихме — каза Гарисън спокойно.

Гневът даде на Белкнап сили, както ставаше всеки път, а той щеше да се нуждае от цялата сила, с която можеше да се сдобие. Джаред Райнхарт беше най-добрият човек, когото познаваше, човек, спасил живота му не веднъж и дваж. Беше дошъл моментът да му се отплати със същото. Белкнап знаеше, че дори в този момент измъчват Джаред, че шансовете му за оцеляване намаляват с всеки изминал ден, с всеки изминал час. Мускулите му се стегнаха, съпротива на душата, която се бе превърнала в съпротива на тялото, докато излизаше от федералната сграда. Изблик на най-различни чувства го изпълни целия — гняв, решителност и нещо, наподобяващо неприятно на мъст. Приключихме — каза Гарисън. Приключихме — каза Дракър. Белкнап знаеше колко грешат началниците му.

Всичко едва сега започваше.