Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (33)

Тридесет и първа глава

Белкнап се обърна и видя високата като върлина фигура на мъжа, който беше неговият най-добър приятел. Полукс за Кастор. На прага на вратата крайниците му изглеждаха особено тънки, а пистолетът в ръката му особено голям.

— В момент като този бих искал да имам шапка на главата си — каза той на Белкнап. — За да мога да те поздравя.

— Джаред… — изсъска Белкнап.

— Ти наистина надмина себе си — каза Райнхарт. — Беше невероятен. Поразителен. Точно такъв, какъвто те познавам. Твоите усилия бяха дотук. Сега поемам аз. — Той погледна към момчето. — Баща ти ще дойде всеки момент — каза му той с ледена усмивка.

— Какво направих? — викна Белкнап, а сърцето му биеше лудо. — Всемогъщи Боже, какво направих?

— Каквото никой друг не би могъл. Браво. Казвам го искрено, Тод. Ти свърши тежката работа. А за мен, е, аз съм отново един стар джентълмен в дълъг брич за езда. Това е нещо, което повечето ловци научават. За да хванеш лисицата, следвай хрътката. Трябва да призная, че никога нямаше да се досетим къде се крие лисицата. Не и за милиони години. Но има логика във всичко това.

— Ти си ме използвал. През всичкото време.

— Знаех, че няма да ме разочароваш никога, стари приятелю. Винаги съм имал нюх за таланта. И от самото начало бях наясно, че у теб има нещо необикновено. Бюрократите във Фоги Ботъм ти завиждат. Мнозина от тях не знаеха за какво да те използват. Но аз знаех. Винаги съм се възхищавал от теб.

Култивирал ме е от самото начало, Източен Берлин, 1987.

Белкнап отново се опита да завърши мисълта си.

— През всичкото време ти…

— Знаех от какво си направен. Знаех на какво си способен. Че си най-добър от всички. Заедно ние винаги бяхме непобедими. Нямаше нищо, за което си помисля, да не можем да направим. Ще ми се да запомня това като най-големия ни триумф, а не като последния.

— Ти си ме отвързал. Поставил си примамка и си ме пратил след нея. — Тази отвратителна мисъл връхлетя Белкнап като ураган. — Изпратил си ме да търся Генезис, защото това е бил единственият начин да се добереш до него.

Примамката. На Белкнап му се струваше, че самият въздух се превърна в лепкаво, задушливо вещество, след като осъзна още много неща, които взривяваха самата му същност. Италианското момиче. Оманският княз, колко други? Всички, без да знаят, бяха впрегнати в полза на играта на Райнхарт. Илюзията можеше да се поддържа само ако отговаряше на истината — участниците не трябваше да научат стратегията на майстора на играта. Особено Кастор.

Осъзнаването на всичко това стягаше като менгеме главата на Белкнап. Когато в Талин той откри истината за Лъгнър, предателя, превърнал се в оръжеен търговец, илюзията на Полукс се компрометира. И той направи лека корекция, за да продължи хрътката по следите на Генезис. Примамката беше самата Андреа. О, Боже!

Планът на Райнхарт се бе възползвал от всичко, което правеше Белкнап човек — обич, преданост, вярност.

Предателството на Райнхарт изпълни Белкнап с гняв и омраза. Не! Той нямаше да позволи да се превърне в чудовище; да стане като Райнхарт.

— Сега, като те гледам, имам чувството, че те виждам за първи път — каза тихо Белкнап.

— И с такова неодобрение в очите. Бесен си ми, нали? Гласът на Райнхарт звучеше почти обидено. Тежкият пистолет проблясваше в ръката му. — Не проумяваш ли, че групата „Тета“ нямаше друг избор? Самото ни съществуване бе в опасност и излишно е да казвам, че собствените ни усилия да разкрием самоличността на заплахата се оказаха безполезни.

— Ти си вътрешният коз на „Тета“ — каза Белкнап. Почти чуваше трополенето на плочките от доминото, огромна извита редица от плочки, рухващи последователно. — Агент от американското разузнаване с достъп до свръхсекретни материали, способен да ги захранва с цялата информация на разположение на американското правителство. Същевременно, ако „Тета“ е имала интерес някой да бъде намерен, ти си измислял някаква правдоподобна причина това да стане мисия на отдела за консулски операции. През всичкото това време аз съм си въобразявал, че ми пазиш гърба. — Яростта изби в гласа му като вещество, държано под огромен натиск. — Онова, което си правил, е да държиш нож в гърба ми. Преминал си на другата страна, гаден предател.

— Наивно е да говорим за страни. Моята надежда наистина беше да събера двете служби. Да ги слея, така да се каже. Защо да работим поотделно? Двамата с Пол стигнахме до извода, че е логично те да работят заедно като двете ръце на едно тяло. — Очите му погледнаха към момчето. — Като стана дума за това, няма да те лъжа. Ужасно съм шокиран от самоличността на Генезис. Не само дете чудо, но и блуден син. Предателят на масата. Непознатият до теб. Кой можеше да предполага.

Непознатият до теб. Белкнап се вгледа в Райнхарт. Майстор на измамата. Виртуоз на манипулирането. Каква ли част от живота му е била оркестрирана от Райнхарт? Залозите бяха твърде големи. Той погледна към пистолета, който остави на полукръглата масичка, и се прокле. Беше далеч от него и близо до Райнхарт. Не можеше да се доближи, щеше да предизвика подозрения.

— Ето го — викна Райнхарт към някого във фоайето и на врата се появи Пол Банкрофт.

Той изглеждаше така, сякаш го бяха вдигнали от леглото, което бе точно така, нахлузил набързо тениска и чифт зеленикави панталони. Държеше малък пистолет в дясната си ръка. Кокалчетата му бяха побелели.

— Запознай се с твоя враг — каза Райнхарт. — И нашия.

Възрастният философ се втрещи от изненада.

— Моят син — каза той задъхано.

— Съжалявам — отговори Райнхарт почти нежно. — Светото писание започва с Генезис, но завършва с Откровение. Това е нашето.

С обезумял поглед възрастният мъж се обърна към Райнхарт.

— Трябва да има някаква грешка. Не може да бъде!

— И въпреки това — настоя Райнхарт — има логика във всичко, не виждаш ли? Това обяснява как се е добрал до толкова много документи. Обяснява защо…

— Вярно ли е, Брандън? — избухна Банкрофт. — Брандън, кажи ми, вярно ли е?

Момчето кимна.

— Как можа да ми направиш подобно нещо? — Думите излязоха като гневен рев. — Как можа да съсипеш работата на моя живот? След всичките усилия да направим света по-добро място — организацията, планирането, грижите — а ти си седиш тук и ги съсипваш. За да си остане светът същият? Толкова много ли мразиш човечеството? Толкова много ли мразиш мен?

— Татко аз те обичам — каза тихо Брандън. — Не е това, което си мислиш.

Джаред Райнхарт си прочисти гърлото.

— Не е време за сантименталности. Ясно е какво трябва да се направи.

— Моля те, Джаред! — изкрещя ученият с посребрена коса. — Моля те, остави ни за малко.

— Не — каза непреклонно оперативният агент. — Само с няколко удара върху клавиатурата твоят син може да изпрати на комисията „Кърк“ достатъчно информация и да ни унищожи завинаги и безвъзвратно. Да унищожи всичко, на което си посветил живота си. Ти трябва да се ръководиш в момента от собствените си заповеди и предписания.

— Но…

Гласът на Райнхарт прозвуча вледеняващо.

— Ако не постъпиш сега съобразно собствените си правила, значи целият ти живот е бил измама. Най-голямото добро за най-много хора — това е цел, която не може да бъде компрометирана, както винаги съм казвал. Спомняш ли си на какво ни учеше? „Къде е магията на местоимението ето «мой»?“ Генезис е твой син, да, но това е само един живот. В името на проекта на твоя живот, в името на целия свят трябва да го отнемеш.

Пол Банкрофт повдигна малкия револвер в ръката си, която видимо трепереше.

— Ако предпочиташ, аз ще го направя — каза Райнхарт.

Брандън, все още седнал, се обърна и погледна баща си в очите. В погледа на Брандън имаше любов, решителност и разочарование.

— „Твоят път, не моят, Господи, колкото и да е тъмен.“

Момчето започна да пее с тънък глас. Сълза се отрони по бузите му. Белкнап разбра, че момчето плачеше за своя баща, не за себе си.

Белкнап заговори.

— Той иска да каже, че никой няма правото да се прави на Господ.

Погледна втренчено философа. Арогантност и самолюбие бяха изкривили неговия идеализъм в нещо чудовищно. Той всъщност не беше никакъв господ, а човек — при това човек, който очевидно обичаше своя син повече от всичко друго на света.

Видимо съкрушен, почти парализиран от покруса, Пол Банкрофт се обърна към Райнхарт.

— Слушай. Той ще проумее разума. Накрая ще го проумее. — След което заговори на сина си разпалено и с красноречие. — Мое дете, ти казваш, че всеки живот е свещен. Но това е езикът на религията, не на разума. Онова, което ние бихме казали, е, че всеки живот има стойност. Всеки живот трябва да се брои. А от това следва логично, че не трябва да се страхуваме да броим. Да броим живота на хората, които можем да спасим. Положителните последици от болезнени действия. Разбираш за какво говоря, нали? — Той говореше на достъпен език, защитавайки пламенно един мироглед срещу огромния скептицизъм в ясния поглед на детето. — Аз съм посветил живота си в служба на човечеството. За да направя света по-добро място. Да направя твоя свят по-добро място. Защото ти, сине мой, си бъдещето.

Брандън само поклати бавно глава.

— Понякога хората казват, че не желаят децата им да попадат в свят, в който има толкова много беди. През моя собствен живот имаше световни войни, геноцид, лагери за принудителен труд, глад, касапници, тероризъм — унищожаване на десетки милиони животи поради човешка ирационалност. Двайсети век трябваше да е най-великият, но се оказа векът с най-големи жестокости в историята. Не това е светът, който искам да ти завещая, скъпо мое дете. Това грешка ли е от моя страна?

— Моля те, татко — започна момчето.

— Със сигурност ти можеш да разбереш това — продължи Банкрофт, а очите му се навлажниха. — Моят син, моят красив син. Всичко, което правим, е логично, морално, оправдано. Целта ни никога не е била власт или величие. Нашата цел винаги е била благото на всеки. Не гледай на действията на групата „Тета“ като на нещо изолирано. Погледни ги като част от по-голяма програма. След като го направиш, ще започнеш да разбираш алтруизма, който я ръководи. Групата „Тета“ е алтруизъм в действие. — Банкрофт си пое дъх. — Да, понякога има кръв и болка. Както в хирургията. Ще забраниш ли на хирурзите да си вършат работата заради краткотрайните страдания, които могат да причинят? Тогава защо…

— Губим си времето — намеси се Райнхарт. — При цялото ми уважение, но ние не водим тази вечер семинар.

— Татко — каза спокойно Брандън, — наистина ли би оправдал причиняването на болка на един човек заради удоволствието на друг?

— Чуй ме…

— Истината е важна. Ти манипулираш хората и ги лъжеш, защото решаваш, че е в техен интерес. Но не е твоя работа. Когато лъжеш хората, им отнемаш нещо. Третираш ги като средства за постигане на някаква цел. Никой не ти е дал това право, татко. Ти не си Бог и трябва да приемеш, че можеш да сгрешиш, че твоите теории може да са грешни.

Райнхарт се закашля.

— Всеки живот е ценен — повтори Брандън.

— Моля те, дете мое — опита се да започне отново Пол Банкрофт.

— Аз наистина те обичам, татко — каза Брандън. Бузите му като ябълки и светлите му очи излъчваха странно спокойствие. — Но има неща, които едно човешко същество няма право да върши.

Възрастният философ заговори бързо.

— Брандън, ти не ме слушаш.

— Искам да кажа само, ами ако грешиш. Какво ще стане?

Очите на Банкрофт искряха.

— Брандън, моля те.

Но гласът на момчето бе ясен и спокоен.

— Ами ако винаги си грешил?

— Мой скъпи сине, моля те…

— Направи го — прекъсна го Райнхарт, погледна към Банкрофт със смразяващ поглед и размаха своя пистолет. Беше хладнокръвен, решителен, практичен. Собственото му оцеляване зависеше от отстраняването на Генезис. — Това е по твоите правила, Пол. Застреляй момчето. Или аз ще го направя. Разбираш ли ме?

— Разбирам те — каза д-р Банкрофт с тих глас. Той избърса сълзите си, вдигна малкия револвер, извъртя ръката си с оръжието на двайсет градуса надясно и натисна спусъка.

Червено петно цъфна върху бялата риза на Райнхарт, на няколко инча под гръдната му кост.

Очите на Райнхарт се разтвориха широко и с едно мигновено движение той повдигна пистолета си и отвърна на огъня. Райнхарт беше професионалист; куршумът проби челото на Пол Банкрофт и го уби моментално. Възрастният философ падна на килима.

Сподавен вик се изтръгна от гърлото на момчето. То бе пребледняло като платно, чертите му се изопнаха от болка. Райнхарт се обърна към него, а от пистолета му излезе малка струя дим.

— Не ми хареса това, което направих — каза високият мъж. — И много рядко се чувствам така. — Имаше нещо мокро в гласа му, гъгнещ звук и Белкнап осъзна, че течност изпълва бавно белите дробове на Райнхарт. Вероятно му оставаха петнайсет до двайсет секунди, преди да се задуши. — Отнех му живота, за да опазя мисленето му. Той би разбрал. А сега трябва да свърша онова, което той не можа.

Докато Райнхарт говореше, Белкнап скочи към Браднън и го закри с тялото си.

— Всичко свърши, по дяволите — викна Белкнап.

Чуха се стъпки в коридора.

Райнхарт поклати глава.

— Мислиш, че няма да те убия, така ли, Тод? Трябва да хвърлиш заровете, иначе не си в играта.

Очите му блестяха и гледаха разсеяно, движенията му бяха сковани и автоматични. Райнхарт стреля в посока на Белкнап. Белкнап усети болезнен удар в горната част на тялото си точно под ключицата. Тънката бронирана жилетка, която носеше под ризата си, предотврати пробива, но не го предпази от ударната сила на куршума. Няколко сантиметра по-нагоре и щеше да е смъртоносно. Инстинктите му подсказваха да залегне или да бяга. Но не можеше да го направи, без да застраши живота на момчето.

— Добре, Тод. Бъди готов. Моето момче скаут.

Белкнап остана на място и продължи да закриля тялото на момчето.

— Ти умираш, Джаред. Знаеш това. Всичко свърши.

Погледна го в очите, опитвайки се да му повлияе без думи, чрез мислите си, вкопчвайки погледа си в него, все едно го държеше с ръка.

— Говори се, че всеки, който мерне лицето на Генезис, умира — каза Джаред с нестабилен глас, като продължаваше да държи пистолета си, насочен срещу Белкнап. — Така че съм предупреден. Ти също.

— Ти си мъртъв, Джаред — каза Белкнап.

— Така ли? Е, както винаги съм казвал, дръж ги в напрежение.

Белкнап усети, че Брандън побягна нанякъде и че Райнхарт трябваше да реши към кого да стреля първо.

Дочу глас на жена. Гласът на Андреа.

— Райнхарт! — извика тя.

Тя стоеше права на прага на вратата с пистолета на Белкнап в ръка, насочен срещу високия оперативен агент. Предпазителят беше издърпан. Оставаше само да натисне спусъка.

— Коя кръвна група си, Райнхарт?

Въпросът на Андреа потъна в силния гръм, а пистолетът отскочи в ръката й. Куршумът улучи Райнхарт високо в гърдите, където след секунди се появи яркочервено петно.

Очите на Белкнап сега шареха из цялата стая. Няма ли най-после да умреш? — умоляваше той Джаред Райнхарт на ум. Би ли умрял, моля те?

Той забеляза Брандън свит в един от ъглите на стаята, седеше на пода, обгърнал с ръце коленете си, със сведено надолу лице. Само потрепването на раменете му издаваше, че плаче тихо.

Райнхарт продължаваше да се държи на краката си, колкото и невероятно да бе това.

— Стреляш като момиче — подметна той с насмешка и се обърна към Белкнап. — Тя не е за теб. — Изрече думите доверително, но с мъка, тъй като въздухът едва си проправяше път през задавените с кръв дробове, с полуръмжене, полусподавено. — Като всички останали.

Андреа натисна спусъка отново и после още веднъж. Кръв и вътрешности изцапаха компютърния екран.

Райнхарт с очи, вперени в Белкнап, започна да повдига отново оръжието, но то се изплъзна от ръката му. Струйка кръв течеше от ъгълчета на устата му. Закашля се два пъти, задави се, докато се мъчеше да си поеме въздух, олюлявайки се на краката си, тъй като постепенно губеше контрол над мускулите си. Белкнап познаваше изражението: беше изражение на човек, който се дави бавно в собствената си кръв.

— Кастор — изхърка Райнхарт.

После секунда преди да се строполи, успя с протегнати ръце да направи една нестабилна крачка напред, сякаш за да удуши другия мъж или да го прегърне.