Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (32)

Тридесета глава

— Къде искаш да кацнем? — дочу Андреа гласа на мъжа в слушалките си; шумът от хеликоптера правеше невъзможно комуникирането по друг начин. — Можеш да избираш между няколко хеликоптерни площадки. Къщата? Офиса?

— Къщата — каза Андреа с твърдото намерение да се изправи лице в лице със своя братовчед в къщата, където живееше.

От въздуха, който се раздвижи при снижаването на хеликоптера, тревата се слегна, а листата на дърветата около площадката за кацане се разклатиха. След като усети раздрусването при приземяването на машината, тя скочи долу и докато безименният мъж отлиташе обратно, забърза по обраслата с храсти пътека, прескочи каменната стена като кон при състезание, шмугна се през горичката и на бърз ход доближи до къщата на Пол Банкрофт. Вратата беше отворена и тя се затича по стълбите. Една от стаите, която очевидно използваше за кабинет, беше празна. В спалнята му видя неоправеното легло. Все едно, че се бе прибрал вечерта и внезапно го бяха повикали. Всичко, което можа да разбере, бе, че не си е вкъщи.

 

 

— Къде е Андреа? — Силата се завърна в гласа на Белкнап, който се мъчеше да се съвземе.

— Мислех, че е Андреа, не очаквах да видя теб. Тя трябва да е тук всеки момент. Голяма работа е, нали?

— Да — отговори Белкнап.

Отново му се стори, че стаята се върти бавно.

— Изглеждаш ми малко блед. Сигурен ли си, че не искаш спрайт?

— Аз съм силен човек.

Брандън кимна.

— Това чувам и аз.

Той сведе поглед срамежливо.

— Искаха да направят лоши неща на Андреа. Но един от моите хора се досети къде е. Отведе я с хеликоптер. Тя пожелала да дойде тук.

Андреа е в безопасност? И все пак можеше ли да вярва на тази вест или на вестоносеца? Обзеха го едновременно безпокойство и въодушевление.

— Харесваш ли Бах? — попита момчето.

— Това ми харесва — отговори Белкнап.

— Обичам най-различна музика. Но тази винаги ме разтърсва. — Момчето се обърна към клавиатурата и започна да вкарва поредица от команди. Белкнап наблюдаваше как лопатките му се движат под тънката памучна тениска. — Двайсет и шеста и двайсет и седма глава от Евангелието на Матей. — То докосна копче върху дистанционното и музиката спря. — Момчето започна да рецитира: „И около деветия час Исус викна на висок глас: «Eli, eli, lama sabachthani? Боже, Боже, защо ме изостави?»“

Белкнап го погледна подозрително.

— Не се безпокой, не страдам от комплекс на месия — каза Брандън. — Когато Исус пораснал, научил от баща си, че е Бог. Аз научих, че моят баща се прави на Бог. Има известна разлика, нали?

— Бог или Дявол. Трудно е да се каже.

— Наистина? — Брандън срещна погледа му. — Говори се, че най-сатанинското нещо, което дяволът е направил, е да убеди хората, че не съществува — каза той. — Ако искаш да застанеш лице в лице с дявола, трябва да обърнеш този принцип с главата надолу.

— Да убедиш хората, че една измислица е истина — каза Белкнап, започвайки да си изяснява нещата. — И тия всичките истории — те са просто начин да увеличиш властта си като Генезис, нали?

— Да, естествено. Някога играл ли си компютърни игри за много играчи? Можеш да създадеш въплъщение, измислено второ аз и да му дадеш път в живота. Запознат си с това, нали? Искам да кажа, ти си този, който измами сенатора Кърк, нали?

Значи Генезис беше електронна легенда, нищо повече, нищо по-малко. С осъзнаването дойде и ужасът. Легенда, обвита в слухове и приказки, които се разпространяваха из интернет и после от човек на човек.

— Има и още нещо, нали? — попита Белкнап, мислейки на глас. — Като Генезис можеше да прехвърляш пари от една сметка в друга. Можеше да наемаш хора, които никога не са те виждали, да изпращаш заповеди, да наблюдаваш, да награждаваш. Да правиш много неща. Но с каква цел?

Брандън замълча за миг.

— Обичам моя баща. Искам да кажа, той ми е баща в края на краищата.

— Но той не само е твой баща.

Брандън кимна тъжно.

— Той създаде нещо, което е по-голямо от него. Нещо… зло.

Той прошепна последната дума.

— Твоят баща смята, че постигането на най-голямото добро за максимален брой хора оправдава всяко действие — каза Белкнап.

— Да.

— А ти какво мислиш?

— Че всеки живот е свещен. Не че съм някакъв пацифист или нещо такова. Едно е да убиеш при самозащита. Но не може да се отнема човешки живот просто ей така. Не можеш да изчисляваш убийството с калкулатор.

— Значи си прекарал месеци в оркестриране на събития чрез съмишленици, които никога не са виждали лицето ти, в изпращане на заповеди, наблюдаване на резултатите — и всичко дистанционно, дигитално, без да може да се проследи. Всичко това, за да унищожиш групата „Тета“?

— Операция за милиарди долари.

— Инвър Брас на квадрат — каза Белкнап. — Генезис е име, което си знаел, че ще предизвика страх у твоя старец. И комисията „Кърк“ беше твоята възможност. Тя щеше да ти помогне да накараш правителството на САЩ да ликвидира групата „Тета“, нали? Събирал си данни за нейните операции и си ги изпращал на следователите в Сената.

— Не можах да измисля друго — каза момчето. У него имаше някаква любопитна комбинация от самоувереност и крехкост. — Не го приемай лично, но би ли прибрал пистолета? Не ми е приятно това нещо да е насочено срещу мен.

Белкнап беше забравил, че оръжието е в ръката му.

— О, извинявай — каза той. — Лошо възпитание. — Той постави пистолета върху полукръглата маса до вратата и направи още няколко крачки навътре в стаята. — Знае ли баща ти какво мислиш за „Тета“?

— Той мрази да чета Кант, да не говорим за Библията. Знае, че имаме разногласия, но, как да кажа, той не се трогва от аргументи. Трудно е да се обясни. Казах ти, обичам баща си, господин Белкнап. Но…

Белкнап замълча.

— Почувства, че трябва да го спреш. — Гласът на Белкнап омекна. — Никой друг не можеше да го направи. И така, все едно че играеш шах онлайн с баща си.

— Не е шах, когато пионките са живи хора.

— Не, не е.

— Работата е там, че си помислих отначало, че заплахите ще са достатъчни.

— Заплаха да изобличиш групата „Тета“ пред комисията „Кърк“.

— Точно така. Но те не свършиха работа. Така че започнах да създавам подробно досие, електронно, за операциите на групата. Не беше лесно. Но го направих. Файлът съдържа най-големи подробности за дейността й.

— Завършил си досието, казваш.

Момчето кимна.

— Което означава, че с няколко кликвания можеш да го изпратиш до всеки член на комисията „Кърк“. И едно тъмно дело ще излезе на светло.

Брандън кимна.

— Време е да го направя, нали?

Генезис, тринайсетгодишно момче.

— В такъв случай Джаред Райнхарт работи за баща ти, той никога не е имал нещо общо с Генезис.

— Райнхарт? О, не. От онова, което съм чувал за него, той е един ужасен позьор. Радвам се, че пътищата ни никога не са се пресичали.

Глас откъм вратата, мек, студен и заповеднически.

— Досега.