Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (31)

Двадесет и девета глава

Кътоуна, Ню Йорк

Белкнап спря колата на разстояние от автомобилната пътека към фондация „Банкрофт“, прескочи каменна стена и тръгна към централата й в здрача на ранната вечер. Беше, като да посрещнеш реактивен самолет с камуфлаж в гората: отначало не видя нищо, а после пред очите му се появи нещо толкова огромно, че се зачуди как въобще го е пропуснал. Беше неделя. Официално в сградата нямаше никой. Но той не можеше да разчита на това. Къде ли беше Андреа? Дали я държаха като пленница на това място?

От едната страна на автомобилната пътека той застана приведен до стара липа на около три метра от сградата и отвори безжичния лаптоп, който му даде компютърният специалист. Следвайки инструкциите на Сакс, влезе в чатрума, виртуално пространство за връзка в реално време. Сакс беше изпълнил заръката му и Генезис бе отстъпил пред искането на сенатора и се бе съгласил да се свържат в чатрума макар и през маскировъчна система. Беше точно часът на уговорката. Безжичният компютър му се струваше бавен, но вършеше работа.

— Изникнаха въпроси за вашите отношения с Банкрофт — написа Белкнап.

Чу се тихо бръмчене и на екрана се появиха поредица от думи.

Вашата работа, сенаторе, е „да откриете гнилочта и да я отстраните“ — по собствените ви думи. Аз мога само да ви насочвам.

Белкнап написа:

„Трябва да знам дали вашата информация е опетнена от методите, с които сте я получили.“

Отговорът пристигна след секунди.

„Плодът на отровното дърво“ е правна доктрина. Уликите, с които ви снабдих, са на ваше разположение да насочвате разследването си. Вие сам трябва да подготвите своя доказателствен материал.

— А какъв е вашият интерес във всичко това? — написа Белкнап и се премести по-близо до сградата.

Интересът ми е да сложа край на чудовищен заговор. Само вие сте способен да го направите.

Още един спринт и после написа: „Вашето име всява ужас по света.“

Моето име, да. Но тогава моята известност се крие във факта, че не съществувам.

Сърцето на Белкнап започна да бие лудо, след като стигна до главния вход на фондацията все още с безжичния компютър в ръка. Надзърна през оловното стъкло на вратата. Беше отключена и той влезе в тъмния и празен вестибюл, който миришеше на препарат с лимонов аромат и старо дърво. Дочу музика, която свиреше тихо. Струнни инструменти, орган, гласове — нещо бароково. Той написа и изпрати нов въпрос и после се запромъква безшумно в посока на музиката. Перфектно подредените дъски на пода не скърцаха под персийските пътеки. Вратата беше открехната към малкия офис, откъдето се носеше музиката. Забеляза стол с висока облегалка, чийто силует се открояваше от светлината на огромен компютърен екран.

Белкнап имаше чувството, че туптенето на сърцето му кънти из цялата сграда.

Тихи удари върху клавиатурата и Белкнап получи ново съобщение върху своя лаптоп.

Общото благо е за всички. Защото всеки е толкова ценен, колкото цялата общност.

На Белкнап му настръхна косата. Той беше в една и съща стая с Генезис.

Главният мозък — кукловодът — беше седнал само на шест метра от него.

От CD плейъра върху библиотека звучаха флейти, после богато мецосопрано запя църковна песен. Бах, реши Белкнап. Някоя от месите? Смътно я свърза с великденска служба, на която бе присъствал, и изведнъж се сети за името. „Страстта на свети Матей“. Остави компютъра на пода и измъкна безшумно пистолета си от джоба на сакото.

Накрая Белкнап проговори.

— Казват, че всеки, който те види, умира. — Той насочи пистолета към облегалката на високия стол. — Иска ми се да проверя тази хипотеза.

— Това са детски измишльотини — отвърна Генезис. Гласът му не беше на мъж. — Приказки. Ти си вече голям за подобни неща.

Човекът в стола бавно се изправи и застана срещу него.

Беше момче. Със сламеноруса коса на къдрици и розови бузи. Беше слабичък, по тениска и шорти, по краката и ръцете му почти нямаше косми.

Момче. Дванайсет-тринайсетгодишно.

— Ти ли си Генезис? — попита Белкнап със сподавен от удивление глас.

Момчето се усмихна.

— Не казвай на баща ми, моля те.

— Ти си Генезис.

Този път прозвуча като декларация. Стаята сякаш бавно се завъртя като платформа в лунапарк.

— Генезис е моето въплъщение. — Гласът му не беше детски, но не беше все още и като на възрастен. — Предполагам, че ти си Тод Белкнап.

Белкнап кимна, без да промълви. Усети, че е със зяпнала уста, и си напомни да диша.

— Наричай ме Брандън.

Брандън Банкрофт. Не бащата. Синът.

— Искаш ли малко спрайт? Не? Тъкмо щях да си взема.