Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (3)

Първа глава

Рим

Традиционно се смята, че Рим е бил построен на седем хълма. Осмият, Яникулум, е най-високият. В древността той е бил посветен на култа към Янус — бога на смъртта и раждането; бил е с две лица. Тод Белкнап щеше да се нуждае и от двете. На третия етаж на вилата на улица „Анджело Масина“, сграда с внушителни размери и фасада с гипсова мазилка в цвят охра и бели пиластри, оперативният агент си погледна часовника за пети път в продължение на десет минути.

Това е, което ще направиш — самоуспокои се той.

Не беше по начина, по който го бе планирал. Не беше по начина, по който всички го бяха планирали. Тръгна безшумно по коридора, чиято повърхност, слава Богу, бе облицована със солидни плочки: никакви скърцащи дъски. При ремонта бяха махнати загнилите дървени подове… а колко ли такива ремонти е имало след построяването на сградата през осемнайсети век? Вилата, издигната над акведукт от епохата на Траян, имаше славно минало. През 1848 г., във величавите дни на националното възраждане Гарибалди я бе използвал за свой щаб; мазето било разширено, за да служи като резервен оръжеен склад. Сега вилата отново имаше военно предназначение, само че далеч по-нечестиво по характер. Тя принадлежеше на Халил Ансари, йеменски търговец на оръжие. И то не кой да е оръжеен търговец. Аналитиците от „Консулски операции“ бяха установили тайно, каквито бяха и неговите действия, че той е много важен доставчик не само за Южна Азия, но също за Африка. Беше неуловим, умееше да прикрива пътуванията, местонахождението и самоличността си. Досега.

Моментът не можеше да бъде по-добър за Белкнап — или по-лош. През двете десетилетия, които бе работил като агент на терен, той беше започнал да изпитва страхопочитание към късмета, който идва почти винаги твърде късно. Случи му се в началото на неговата кариера в Източен Берлин. Случи се и преди седем години в Богота. Случваше се отново в Рим. Хубавите неща стават от третия път, настояваше неговият добър приятел Джаред Райнхарт.

Известно им бе, че Ансари е на път да сключи голяма оръжейна сделка, която предвиждаше серия от едновременни покупко-продажби между няколко страни. Ако се съдеше по наличната информация, ставаше дума за огромна и изключително сложна сделка — нещо, което вероятно само Халил Ансари бе в състояние да организира и осъществи. Според сведения от информатори окончателното уреждане на сделката щеше да стане тази вечер чрез междуконтинентална конферентна връзка. Макар че използването на чисти линии и модерно кодиране изключваше възможността от прилагане на СИГИНТ (разузнаване чрез прехващане и анализ на сигнали), откритието на Белкнап бе променило всичко това. Ако той успееше да постави подслушвателно устройство на точното място, отдел „Консулски операции“ щеше да събере безценна информация за това, как функционираше мрежата на Ансари. С малко късмет престъпната мрежа можеше да бъде разобличена, а един търговец на смъртта, мултимилионер — изправен пред правосъдието.

Това бе добрата новина. Лошата новина бе, че Белкнап успя да засече Ансари едва преди няколко часа. Нямаше време за координирана операция, нито за подкрепление или одобрение на плана от главната квартира. Нямаше никакъв друг избор, освен да действа сам. Не можеше да пропусне възможността.

Картата за идентификация с неговата снимка, закачена за памучната му риза, бе на името на Сам Нортън, един от архитектите на обекта, ангажирани с поредния ремонт, служител в британската архитектурна компания, отговаряща за проекта. Тя му осигури достъп до къщата, но не можеше да обясни какво прави на третия етаж. Още по-малко можеше да обясни присъствието му в личния кабинет на Ансари. Ако го откриеха тук, работата му бе спукана. Същото щеше да стане, ако откриеха охранителя, когото свали със стреличка с приспивателно и затвори в един от килерите. Операцията му щеше да приключи с фатален край. Той също.

Белкнап си даваше сметка за тези факти, без много да му мисли и с безразличие, сякаш ставаше дума за правилата за движение по пътищата. Оглеждайки кабинета на оръжейния търговец, той изпита нещо като оперативно вцепенение; видя себе си от перспективата на наблюдател без тяло някъде високо горе. Керамичният елемент на микрофона трябваше да се скрие някъде, но къде? Ваза с орхидея на бюрото. Вазата щеше да послужи като естествен увеличител на звука. Тя щеше да бъде проверена също от екипа, който следеше за подслушвателни устройства, но чак на сутринта. Детектор, регистриращ ударите по компютърна клавиатура — Белкнап разполагаше с най-новия модел — щеше да записва електронните съобщения, печатани върху компютъра на Ансари. В слушалката му се чу слабо писукане, радиосигнал от миниатюрния детектор на движение, който Белкнап беше оставил в коридора отвън.

Някой щеше да влезе всеки момент в стаята. Лошо. Много лошо. Каква ирония само. Беше прекарал по-голямата част от годината, опитвайки се да открие местонахождението на Халил Ансари. Сега имаше опасност Халил Ансари да открие него.

По дяволите! Не очакваше Ансари да се върне толкова скоро. Белкнап огледа безпомощно стаята с марокански плочки. Нямаше къде другаде да се скрие, освен в малката стаичка в ъгъла близо до бюрото. Не беше никак добре. Белкнап веднага се вмъкна вътре, наведе се и легна на пода. В стаичката беше неприятно топло, пълно с бръмчаща компютърна апаратура. Броеше секундите. Миниатюрният детектор на движение, който беше оставил в коридора отвън, можеше да се задейства от хлебарка или мишка. Дали пък тревогата не беше фалшива?

Не беше. Някой влизаше в стаята. Белкнап надникна през тесен процеп и забеляза фигурата. Халил Ансари: мъж, у когото всичко клонеше към закръгленост. Тяло, състоящо се от овали, каквито се рисуват на упражнение по класическо рисуване. Дори късо подстриганата му брада беше заоблена. Устните, ушите, брадичката, бузите му бяха пълни, меки, кръгли, пухкави. Беше облечен в бял копринен кафтан, който падаше свободно около кръглото му тяло на дипли, докато вървеше към бюрото си. Само погледът на йеменеца беше остър, очите му, изучаващи стаята като въртяща се сабя на самурай. Дали беше усетил Белкнап? Той разчиташе на тъмнината в стаичката за прикритие. Беше разчитал на много неща. Ако преценката му бе погрешна, с него е свършено.

Йеменецът се настани с огромната си тежест на кожения стол до бюрото, изпука кокалчетата на пръстите си и започна да пише нещо на еднакви интервали — без съмнение пасуърд. Белкнап продължаваше да лежи свит неудобно в стаичката и коленете му започнаха да се схващат. В средата на четирийсетте си години, той беше загубил гъвкавостта на младостта си. Но не можеше да си позволи никакво движение; звукът на пукаща става веднага би издал присъствието му. Само да бе дошъл няколко минути по-рано, а Ансари няколко минути по-късно, щеше да е поставил детектора на съответното място, за да прехваща по електронен път импулсите, излъчвани от клавиатурата. Но основният му приоритет бе да остане жив, да издържи на неудобството. Имаше време за посмъртни награди.

Оръжейният търговец се размърда на стола си и напрегнато вкара нова поредица от команди. Посланията бяха пратени по електронната поща. Ансари блъскаше силно с пръстите си, а накрая натисна бутон върху кутия от палисандрово дърво. Сигурно свикваше конференцията чрез интернет телефонна връзка. Сигурно цялата конференция щеше да се проведе чрез кодирани текстове в стила на чат-румовете… Толкова много неща можеха да се научат. Но беше късно за терзания, които така или иначе Белкнап изпитваше.

Спомни си радостта, когато преди няколко часа надуши плячката си. За първи път Джаред Райнхарт му лепна напълно заслужения прякор Хрътката, който му прилягаше. Белкнап наистина притежаваше дарба да открива хора, които не желаят да бъдат намерени, но до голяма степен успехът му — той беше убеден в това — се дължеше на най-обикновено постоянство.

И наистина, тъкмо му помогна да проследи Халил Ансари, след като цели екипи се бяха върнали с празни ръце. Бюрократите ще копнат тук и там, лопатите им ще издрънчат в скалистата почва и ще се откажат. Като от нещо безполезно. Но не и Белкнап. Всяко издирване бе различно; всяко включваше смесица от логика и прищевки, защото човешките същества са смесица от логика и прищевки. Компютрите в щаба можеха да обработват огромни масиви данни, да проверяват архивите на граничните служби, Интерпол и други подобни агенции, но трябваше някой да им каже какво да търсят. Машините могат да се програмират със софтуер за разпознаване по модел, но първо трябваше да им се каже какъв модел да търсят. А и те не можеха да влязат в мисленето на издирвания обект. Една хрътка можеше да подуши лисица, защото можеше да мисли като лисица.

Почукване на вратата и в стаята влезе млада жена с тъмна коса, матова кожа, но по-скоро италиански, а не ориенталски тип, помисли си Белкнап. Строгостта на чернобялата униформа не скриваше красотата на жената: разцъфтялата чувственост на момиче, което току-що е достигнало пълния си физически разцвет. Носеше сребърен поднос с чайник и малка чашка. Ментов чай — Белкнап веднага го усети по аромата. Търговецът на смъртта беше поискал чай. Йеменците обикновено имат до себе си съд, пълен с ментов чай, или както те го наричат шай, и Халил Ансари, който бе на път да сключи огромна поредица от сделки, имаше нужда от чаша освежителна напитка. Белкнап се усмихна.

Това бяха подробностите, които всеки път помагаха на Белкнап да хване дирите на най-неуловимите си субекти. Един от последните беше Гарисън Уилямс, учен в Лос Аламос, който продаваше ядрени тайни на севернокорейците и после изчезна. ФБР загуби четири години да го търси. След като му възложиха задачата, Белкнап го откри за два месеца. Научи, че Уилям има слабост към „Мармайт“, соленки от теста с мая, популярни сред британците на определена възраст, както и сред бивши поданици на Британската империя. Уилям бе свикнал с тях по време на следването си в Оксфорд. В списъка на предметите от дома на физика Белкнап забеляза, че има три пакета в кухненския килер. От ФБР демонстрираха своята усърдност, като провериха с рентген всички предмети от къщата и установиха, че никъде няма скрит микрофиш. Но те не разсъждаваха, както разсъждаваше Белкнап. Физикът според него се бе укрил не в развития свят, където проверките бяха безмилостни. Това бе логичният начин на действие, тъй като севернокорейците не можеха да го снабдят с качествени документи за самоличност, които да минат на Запад в днешния информационен век. Така че Белкнап провери местата, където мъжът бе ходил на почивка, като търсеше някакъв модел, неприкрито предпочитание. Неговите собствени пътувания бяха чудати и често зависеха от съчетанието на определено място с определени консуматорски предпочитания. Доставката беше направена от някакъв забутан хотел; телефонен разговор — от словоохотлив служител, който се грижи за задоволяване на капризите на клиентите си — показа, че искането идва не от гост, а от местен човек. Уликата, ако въобще можеше да се нарече така, бе абсурдно слаба; но не и предчувствието на Белкнап. Когато накрая Белкнап го откри в рибарско селище на източния бряг на залива Аругам в Шри Ланка, замина сам. Не можеше да убеди никого да изпрати екип въз основа на факта, че някакъв американец бе поръчал „Мармайт“ от малък хотел в района. Беше прекалено несъществен, за да се предприеме официална операция. За него лично бе достатъчно съществен. Когато най-накрая се сблъска с Уилям, физикът изглеждаше едва ли не благодарен, че го е открил. Неговият скъпоструващ тропически рай се бе оказал онова, което обикновено се оказваше: симфония на скуката и убийствената досада.

Дочу още кликвания върху клавиатурата на йеменеца. Ансари вдигна мобилен телефон, без съмнение модел с чип, позволяващ автоматично кодиране, и заговори на арабски. Гласът му беше едновременно бавен и настойчив. Последва дълга пауза, след което Ансари мина на немски.

Ансари погледна за миг към момичето, което му сервираше чая, и то му се усмихна, показвайки идеално равни бели зъби. След като Ансари се върна към работата си, усмивката й изчезна като камъче, хвърлено в езеро. Момичето си излезе безшумно, както прави добрата прислуга, внимавайки да не попречи на своя господар.

Колко ли още трябваше да чака?

Ансари вдигна малката чашка и отпи от ароматната течност. Отново заговори по мобилния телефон, този път на френски. Да, да, всичко е според графика. Твърде общи думи на успокоение. Те знаеха за какво говорят; не се налагаше да го формулират на глас. Контрабандистът затвори телефона и написа още едно електронно писмо. Отпи пак от чая, остави чашката и — случи се внезапно, като при инфаркт — тялото му потрепна за миг. Секунди по-късно се отпусна напред, главата му падна върху клавиатурата и остана неподвижна, явно безжизнена. Мъртъв ли беше?

Не можеше да бъде.

Но беше.

Вратата на кабинета отново се отвори; прислужницата. Дали щеше да изпадне в паника, да вдигне тревога, след като направи шокиращото разкритие.

Тя обаче изобщо не се изненада. Бързо се доближи до Ансари, потърси с пръсти пулса върху гърлото му. После си сложи бели ръкавици и промени позицията на тялото му на стола, облягайки го назад, все едно, че си почиваше. Доближи се бързо до клавиатурата и написа свое собствено електронно писмо. Накрая прибра чашата и чайника върху подноса и излезе от кабинета. По този начин отнесе оръжието на убийството.

Халил Ансари, един от най-влиятелните оръжейни търговци в света, току-що бе убит пред очите му. По-конкретно — отровен. От… млада италианска прислужница.

Белкнап с усилие се изправи на крака от неудобната си поза, главата му пращеше като радио, нагласено между две станции. Не бе предвидил това да се случи.

В този миг се чу тих електронен звук. Идваше от интеркома върху бюрото на Ансари.

Какво ще стане, след като той не отговори?

По дяволите! Скоро ще се вдигне голяма тревога. А след като това стане, няма да има изход за него.

Бейрут, Ливан

„Париж на Близкия изток“ наричаха някога града, както Сайгон отдавна бе обявен за Париж на Индокитай, а раздираният от гражданска война Абиджан — Париж на Африка: сравнението се бе оказало по-скоро проклятие, отколкото чест. Онези, които бяха останали по тези места, бяха оцелели по един или друг начин.

Бронираната лимузина „Даймлер“ се провираше плавно сред колите от среднощния трафик на улица „Маарад“ в размирния център на града, известен като бейрутския централен район. Уличните лампи хвърляха ярка светлина върху прашните настилки, все едно полагаха гланц. Даймлерът се промъкна през Плас дьо Л’Етоал, проектиран някога по модела на центъра в Париж, а сега представляваше претоварено кръстовище, и продължи по улици, където реставрирани сгради от времето на Османската империя и френския протекторат се издигаха редом до модерни офис сгради. Сградата, пред която спря най-накрая лимузината, бе напълно незабележима: сива седеметажна постройка като много други в района. И за неолитното око широките външни рамки около прозорците на лимузината говореха, че тя е бронирана, но и в това нямаше нищо забележително. Това беше Бейрут в края на краищата. Нито имаше нещо необичайно в двамата телохранители тежка категория, които се измъкнаха от колата в момента, в който тя спря. Тук беше Бейрут.

Кой ли беше пътникът, когото охраняваха? Наблюдателен човек от пръв поглед щеше да разбере, че пътникът — висок здравеняк провинциален тип, облечен в скъп, но измачкан сив костюм — не беше ливанец. Националната му принадлежност не можеше да се сбърка; мъжът спокойно можеше да е облечен в американска униформа.

Докато шофьорът му държеше вратата, американецът се огледа притеснително. Около петдесетте, с изправена стойка, той излъчваше вродената привилегия на представител на най-мощната държава на планетата и същевременно безпокойството на чужденец в чужд град. Куфарчето му с твърди стени можеше да даде допълнителна насока или просто да повдигне още въпроси. Единият от телохранителите, по-дребният, го съпроводи до сградата. Другият, чиито очи шареха наоколо неуморно, остана плътно до него. Охраняването и държането в плен често си приличат.

Във фоайето американецът бе посрещнат от усмихнат ливанец с черна коса, сякаш намазана със суров петрол.

— Господин Маккибин? — попита той, подавайки ръка. — Рос Маккибин?

Американецът кимна.

— Аз съм Мохамед — каза ливанецът почти шепнешком.

— В тази страна кой не е Мохамед? — отвърна американецът.

Неговият домакин се усмихна несигурно и поведе госта си през шпалир от въоръжени телохранители.

Бяха едри, брадати мъже с пистолети в лъскави кобури на хълбоците, мъже с дебнещи погледи и загрубели лица, мъже, които знаеха колко лесно се разрушава една цивилизация, защото бяха станали свидетели на това, и твърдо решени да минат на страната на нещо по-голямо от стабилността: бизнеса.

Американецът влезе в продълговата стая на втория етаж с бели стени. Беше обзаведена като всекидневна с тапицирана гарнитура и ниска масичка със самовар за чай и кафе, но зад привидната неофициалност личеше, че бе място за работа, не за безцелно прекарване на времето. Телохранителите останаха отвън в нещо като преддверие; вътре имаше неколцина бизнесмени.

Мъжът, когото назоваха като Рос Маккибин, беше посрещнат с леки усмивки и ръкостискания набързо. Предстоеше да се върши работа и те знаеха, че американците не понасяха арабската традиция на любезничене и поклони.

— Благодарни сме, че успяхте да се срещнете с нас — каза един от мъжете, който бе представен като собственик на два киносалона и на верига магазини за хранителни стоки в Бейрут.

— Оказвате ни чест с вашето присъствие — каза друг мъж, който приличаше на член на търговска камара.

— Аз съм само представител, пратеник — отвърна небрежно американецът. — Гледайте на мен като на чиновник. Има хора с пари и хора, които се нуждаят от пари. Моята работа е да съчетая едното с другото.

Усмивката му изчезна от лицето все едно, че се затвори мобилен телефон.

— Чуждите инвестиции идват тук много трудно — осмели се да каже друг от местните. — Но ние не сме от типа, който смята, че на харизан кон не се гледат зъбите.

— Аз не съм харизан кон — прекъсна го Маккибин.

В преддверието по-ниският от телохранителите на американеца се доближи до стаята. Сега можеше да вижда и едновременно да слуша.

Малцина наблюдатели щяха да се затруднят да забележат разликите в силата и влиянието. Американецът бе от онези посредници, които си изкарваха прехраната чрез заобикаляне на международното право в полза на клиенти, които трябваше да действат тайно. Той представляваше чуждия капитал пред група местни бизнесмени, чиято нужда от подобно финансиране бе много по-голяма от всякакви скрупули, които можеха да имат за произхода на парите.

— Господин Йорум — каза Маккибин, обръщайки се рязко към единия от мъжете. — Вие сте банкер, нали? Какво ще кажете, имам ли тук добри възможности?

— Мисля, че ще разберете, че всички тук са надеждни партньори — отвърна мъжът, чието месесто лице и фини ноздри го правеха да прилича на жаба.

— Надявам се да погледнете благосклонно на „Мансур ентърпрайзис“ — обади се друг мъж. — Имаме силна възвращаемост на капитала — той замълча за миг, приемайки погрешно неодобрителните погледи около него за недоверие. — Наистина, счетоводните ни документи бяха подложени на внимателен одит.

Маккибин изгледа със смразяващ поглед човека от „Мансур ентърпрайзис“.

— Одит? Страните, които представлявам, предпочитат не дотам официална система на счетоводство.

Отвън се чу свистене на гуми. Почти никой не обърна внимание.

Другият мъж се изчерви.

— Но, разбира се. Ние в същото време сме доста гъвкави.

Никой не изрече фразата „пране на пари“; не беше нужно. Не се налагаше да се формулира целта на срещата. Чуждестранни търговци с неосчетоводени резерви от пари в брой търсеха компании в зле регулирани пазари като ливанския, които да им послужат като паравани, зад които мръсните пари да бъдат изправи и да се появят като законни печалби. Повечето щяха да се върнат на мълчаливите партньори, част щяха да задържат. Алчността и разбирателството бяха почти осезаеми в стаята.

— Наистина се чудя дали не си губя времето тук — продължи Маккибин с отегчен глас. — Говорим за сделки, които зависят от доверието. А без искреност не може да има доверие.

Банкерът пусна амбициозна полуусмивка, премигвайки бавно.

Напрегнатата тишина бе нарушена от стъпки на група тичащи мъже по стълбите на широката тераса. Хора, закъснели за друга среща? Или нещо друго?

Острият разтърсващ шум от автоматична стрелба сложи край на предположенията. Отначало прозвуча като взрив на фойерверки, но взривът продължи твърде дълго, а и беше твърде бърз, за да е от фойерверки. Понесоха се стенания на мъже, опитващи се да вдишат въздух през свитите си гърла, излъчващи пронизителен ужас. И тогава ужасът влезе в заседателната зала като развълнувал се гняв. Мъже, забрадени с кафиета, нахлуха в стаята и насочиха калашниците си срещу ливанските бизнесмени.

За няколко мига стаята се превърна в платно, изобразяващо касапница. Изглеждаше така, сякаш художник, комуто е крив светът, бе излял тенекия с червена боя върху белите стени; мъже се въргаляха навсякъде като боядисани с червена боя манекени.

Срещата бе свършила.

Рим

Тод Белкнап излетя през вратата на кабинета и побягна по дългия коридор. Трябваше да рискува. Предварително планираният изход за бягство — да слезе до вътрешния двор и да се измъкне през улей за доставки — беше неизползваем. Нямаше друг начин, освен да излезе по пряк път.

Когато стигна в края на коридора, спря; на площадката на долния етаж виждаше двама пазачи, които правеха обиколка. Притисна се към вратата на една от стаите и изчака няколко минути пазачите да отминат. Заглъхващи стъпки, дрънкане на връзка ключове, затваряне на врата: звуците на отдалечаването.

Стъпи внимателно на стълбите и си припомни плана на вилата. Отвори тясна врата вдясно от стълбището. Тя щеше да го отведе до задна стълба и така щеше да намали риска. Дори докато прекрачваше прага, разбра, че нещо не е наред. Обзе го лек пристъп на безпокойство, преди да осъзнае причината: високи гласове, гумени подметки, които пляскаха по твърдите подове. Мъже, които не вървяха, а тичаха. Разстройване на установения ред. А това означаваше, че Халил Ансари е бил открит мъртъв. А това означаваше, че шансовете на Белкнап за оцеляване намаляваха с всяка изминала минута, ако останеше вътре.

А дали вече не бе твърде късно? Бързайки надолу по стълбите, дочу бръмчене и видя как плъзгащата се решетка в дъното на стълбището се затвори по електронен път. Някой беше активирал системата за блокиране на всички входове и изходи, предвидено за ситуации на висока тревога, нарушавайки всички правила за противопожарна безопасност. Дали бе хванат в капан на това стълбище? Белкнап се върна обратно нагоре на бегом и опита дали вратата към по-горния етаж бе отключена. Тя се отвори и той мина през нея.

Попадна право в засада.

Усети желязно стискане в горния край на лявата си ръка, в гърба му се притисна болезнено дулото на пистолет. Вероятно сензор за регистриране на топлина и движение бе издал позицията му. Обърна глава и очите му срещнаха гранитния поглед на мъжа, който стискаше ръката му. Беше пазач, когото не бе забелязал. Но кой ли опря пистолета в гърба на Белкнап? Беше по-безопасна процедура, със сигурност поверена на някой по-младши от мъжа до него.

Белкнап му хвърли още един поглед. Мургав, с черна коса, гладко избръснат, около четирийсетгодишен. С други думи, в онзи етап от живота, когато натрупаният опит беше предимство, незасенчено все още от загубата на физическа сила. Млад мъж с мускули, но ограничен опит може да бъде надвит, както може да бъде победен престарял ветеран. Но начинът, по който този мъж действаше и се движеше, подсказа на Белкнап, че той знае точно какво прави, лицето му не излъчваше нито свръхувереност, нито страх. Такъв противник наистина бе опасен: стомана, закалена по принуда, но все още неизносена.

Мъжът бе изключително як, но се движеше с лекота. Скулите на лицето му бяха изпъкнали, носът му бе с удебелен хрущял, явно чупен в младостта му, а челото му бе голямо, леко издадено над очите му на хищник, който изучава заловената плячка.

— Хей, слушай. Не знам какво става — започна Белкнап, опитвайки се да звучи учудено. — Аз съм един от архитектите на обекта. Проверявам подизпълнителите. Това ми е работата, разбираш ли? Виж, просто звънни в офиса да изясним нещата.

Мъжът, който опря пистолета в гърба му, сега застана вдясно от него. Беше около двайсет и пет годишен, жилав, с кестенява коса, подстригана алаброс, и хлътнали бузи. Спогледаха се с по-възрастния пазач. Но никой от двамата не благоволи да отговори на Белкнап.

— Може би не говорите английски? — продължи Белкнап. — Предполагам това е проблемът. Довреи парларе ин италиано…

— Твоят проблем не е в това, че аз не разбирам — каза по-възрастният пазач на английски с лек акцент, стискайки още по-силно ръката му. — Проблемът ти е, че аз разбирам.

От акцента Белкнап разбра, че човекът, който го хвана, е тунизиец.

— Но тогава…

— Искаш да говориш? Отлично. Аз искам да слушам. Но не тук. — Пазачът спря за малко и дръпна своя пленник, който спря рязко. — В стаята за разпити. В мазето. Натам сме се запътили.

Кръвта на Белкнап се смрази. Знаеше всичко за въпросната стая — беше изучил подробно плановете на къщата, нейната конструкция и съоръжения още преди да установи със сигурност, че Ансари е нейният собственик. Казано направо, представляваше камера за мъчения и бе напълно обезшумена — пишеше го в архитектурните документи. Материалите за шумоизолацията бяха поръчани специално от компания в Холандия. Премахването на акустиката бе постигнато чрез уплътняване и отделеност: камерата беше облицована с плътен полимер, произведен от пясък и PVC; рамката на вратата бе изолирана с гумени уплътнения. Човек можеше да пищи с всичка сила и никой отвън нямаше да го чуе, дори от разстояние няколко сантиметра. Специалната шумоизолация го гарантираше.

А уредите в камерата в мазето гарантираха писъците.

Злосторниците винаги се стремят да прикриват гледката и звука на своите деяния; Белкнап знаеше това още от Източен Берлин, където бе преди няколко десетилетия. За любителите на жестокостите уединението беше неизменният повик; то приютяваше варварството в самия център на обществото. Белкнап знаеше и още нещо. Ако го заведат в стаята за разпити, с него е свършено. От там нямаше начин да се измъкне. Всяка форма на съпротива, колкото и рискована, бе за предпочитане, вместо да позволи да го отведат там. Белкнап имаше само едно предимство: факта, че знаеше това и че другите не знаеха, че той го знае. Да бъдеш по-отчаян, отколкото похитителите ти предполагат, и по-нисък от тревата. Белкнап щеше да действа с каквото разполагаше.

Върху физиономията му се появи тъпо изражение на сервилност.

— Добре — каза той. — Добре. Разбирам, че това е място със строги мерки за сигурност. Правете каквото е необходимо. Готов съм да говоря където кажете. Но — извинете, как ви е името?

— Наричай ме Юсеф — отговори по-старият пазач. Имаше нещо непреклонно дори в любезността.

— Но, Юсеф, допускаш грешка. Аз не съм никаква заплаха за теб.

Той отпусна тялото си леко, заобли раменете си, умишлено правейки се да изглежда по-малко опасен. Те не вярваха, естествено, на неговите уверения. Това, че го знаеше, бе всичко, което трябваше да скрие от тях.

Възможността се отвори, когато те решиха да спестят време и да минат през централното стълбище — масивна виеща се структура от шуплест варовик с персийска пътека вместо бетонни стъпала. Когато мярна отблясък от уличното осветление през решетестите еркерни прозорци от двете страни на масивната входна врата, взе бързо решение. Едно стъпало, второ стъпало, трето стъпало — издърпа рязко ръката си от хватката на пазача с престорен жест на обидено достойнство, а пазачът не си направи труда да реагира. Беше безнадеждното пърхане на птица в клетка.

Обърна се с лице към пазача уж с намерението отново да го заговори и създавайки впечатлението, че не внимава къде стъпва. Пътеката беше добре опъната с подпори, които я прикрепяха плътно към стъпалата и техните чела; това щеше да е от полза. Четвърто стъпало, пето стъпало, шесто стъпало. Белкнап се спъна колкото можеше по-убедително, правейки се, че неволно е стъпил накриво. Хвърли се напред и се строполи върху отпуснатото си рамо, тайно омекотявайки падането с дясната ръка.

— Мамка му — викна Белкнап, имитирайки изненада, и се претърколи през още няколко стъпала.

— Внимавай — По-опитният пазач, мъжът, който се представи като Юсеф, измърмори на своя партньор.

Двамата охранители имаха само няколко секунди на разположение да решат как да реагират: пленникът имаше стойност, стойността на информацията, която можеше да предостави. Ако го убиеха в неподходящ момент, можеха да си навлекат неприятности. А несмъртоносен изстрел изискваше много внимателно прицелване, още повече, когато мишената беше в движение.

А Белкнап беше в движение, изправи се на крака, след което се засили от едно стъпало сякаш беше стартова позиция, прескочи останалите стълби с притиснати като стегнати пружини глезени и се втурна към вратата като на античен храм. Но не самата тя бе неговата цел; със сигурност беше заключена електронно.

Внезапно Белкнап смени посоката и сви към широко около шейсет сантиметра орнаментирано стъкло в същия стил като входната врата. Градската управа в Рим забраняваше всякакви промени върху фасадите на вилите, които задължително включваха този орнаментален панел. В плановете за ремонта се предвиждаше той да бъде заменен с идентичен като форма, но от бронирана и нечуплива метакрилна смола, но щяха да минат месеци, преди да бъде готов новият панел, което изискваше намирането на занаятчии и инженери. Хвърли се към панела с бедрата напред и наклонена глава, за да не си пореже лицето и…

Панелът поддаде, стъклото излезе от рамката и се разпиля на парчета върху камъните отвън. Елементарна физика: енергията на масата, умножена по скоростта.

Белкнап се изправи бързо и побягна по каменната пътека пред вилата. Преследвачите му обаче бяха само на секунди разстояние от него. Чуваше стъпките им — а малко по-късно и стрелбата от техните оръжия. Започна да бяга в крива линия, опитвайки се да се превърне в трудна мишена, докато отблясъците от дулата нарушаваха тъмнината навън, сякаш я осейваха със звезди. Белкнап чуваше как куршумите рикошират от статуите, с които беше украсен теренът пред вилата. Опитвайки се да избегне огъня, насочен срещу него, се молеше да не го застигне някой рикоширал куршум. Дишайки тежко, без да обръща внимание на нараняванията си, той сви наляво и се втурна с всички сили към тухления дувар, който бележеше края на собствеността, и го прескочи. Остра като бръснач ограда от бодлива тел разкъса дрехите му, като половината му риза остана на бодлите. Докато се шмугваше из градините на съседните консулства и музеи по улица „Анджело Масина“, знаеше, че всеки момент левият му глезен ще го присвие от болка, че мускулите и ставите му щяха да започнат да се съпротивляват. За момента обаче адреналинът притъпяваше болките. Беше благодарен за това и за още нещо.

Остана жив.

Бейрут

Конферентната зала вонеше от надупчени тела и тяхното съдържание: засъхнала кръв, примесена с остатъци от преработена храна и фекалии. Беше зловонието на кланица, насилие срещу обонянието. Стените, кожата върху столовете и скъпите тъкани бяха напоени в сироп от кръв и нечистотии.

По-дребният от телохранителите на американеца почувства остра болка, която премина в горната част на гърдите му — куршум се бе забил в рамото му и вероятно пронизал белия му дроб. Но той остана в съзнание. През полуотворените си очи огледа касапницата в залата, ужасното перчене на забрадените с кафиета нападатели. Само мъжът, който се представи с името Рос Маккибин, не беше прострелян и докато се блещеше, парализиран от ужас и изумление, нападателите нахлупиха грубо върху главата му брезентова качулка. След това отведоха бързо шашнатия американец обратно по стълбите.

Телохранителят, мъчейки се да си поеме въздух, докато сакото му се напояваше с кръв, дочу ръмженето от двигателя на микробус. През прозореца успя да мерне за последен път американеца с ръце, вързани отзад. Изблъскаха го грубо в задната част на микробуса, който изчезна в прашната нощ.

Телохранителят измъкна малък мобилен телефон от вътрешния си джоб. Беше предназначен само за спешни ситуации. Неговият водещ офицер в отдел „Консулски операции“ го беше предупредил за това. Мъжът натисна поредица от единайсет бутона с дебелите си пръсти, изцапани с кръв.

— Химическо чистете на „Харисън“ — заяви отегчен глас от другата страна на линията.

Мъжът пое дълбоко въздух, опитвайки се да напълни ранените си дробове, преди да говори.

— Отвлякоха Полукс.

— Повтори — каза гласът.

Американското разузнаване настояваше посланията да се повтарят, вероятно за проверка на автентичността на гласа, и телохранителят го направи. Не беше нужно да се конкретизират времето и мястото; телефонът съдържаше военен тип устройство джипиес, което показваше не само датата и времето по електронен път, но и предоставяше данни за мястото с точност до девет метра в хоризонтална плоскост. Те знаеха къде се намира Полукс.

Но къде ли щяха да го отведат?

Вашингтон, окръг Колумбия

— Да върви в ада — избухна оперативният директор, а жилите на врата му се издуха.

Посланието се получи в специален отдел на Бюрото за разузнаване и проучване към Държавния департамент на САЩ и бе предадено на най-високото равнище на оперативната йерархия за шейсет секунди. Отдел „Консулски операции“ се гордееше със своята организационна експедитивност, която нямаше нищо общо с тромавите и бавни процедури в по-големите шпионски служби. А и шефът на отдела беше дал да се разбере, че работата на Полукс е от приоритетно значение.

Застанал до прага на кабинета на шефа на отдела, младшият оперативен служител с кожа в цвят на кафе с мляко, вълниста коса, която растеше сбита, гъста и напред, потрепери, сякаш се бяха скарали на него.

— Простотия! — извика оперативният директор и удари с юмрук по масата.

После се плъзна назад със стола си и стана. На слепоочието му пулсираше вена. Казваше се Гарет Дракър и се бе облещил срещу младши оперативния агент на прага, но всъщност не го виждаше. Все още не. Накрая очите му се съсредоточиха върху чернокожия млад служител.

— Какви са параметрите? — попита той, както питат екипите за спешна медицинска помощ какви са показанията за пулса и кръвното налягане.

— Сега получихме обаждането.

— Сега, ще рече…?

— Може би преди минута и половина. От наш агент, който е доста зле. Сметнахме, че ще искате да ви уведомим веднага.

Дракър натисна копче на интеркома.

— Пратете ми Гарисън — нареди той на невидим помощник.

Дракър беше слаб и нисък на ръст. Един негов колега го бе оприличил на платноход: поради леката си конструкция се издуваше веднага щом го застигнеше вятър. Сега вятърът го бе застигнал и той се изду — гърдите, вратът, дори очите, които сякаш горяха зад правоъгълните очила без рамки. Устните му бяха присвити, но се свиваха още и се удебеляваха, като раздразнен червей.

Младшият оперативен служител стоеше встрани, когато едър мъж около шейсетте влезе в кабинета на Дракър. През венецианските щори се прокрадваше ранното следобедно слънце и осветяваше евтината държавна мебелировка — бюро от талашитени плоскости, бюфет с лошо облепен фурнир, счукани метални етажерки с папки, тапицирани с кадифе избелели кресла, които някога са били зелени, а сега с неопределен цвят. Изкуственият килим на пода с цвят на мръсотия бе върхът на камуфлажа, ако не на стила. И десет години ходене по него нямаше да промени вида му.

Едрият мъж се огледа наоколо и мярна младшия оперативен служител.

— Ти си Гомеш, нали?

— Гомес — поправи го младокът. — Последната съгласна е „с“.

— Така е по-тъпо — каза тежкарски по-възрастният мъж, сякаш за да коригира липсата на вкус. Беше Уил Гарисън, който отговаряше за операциите в Бейрут.

Матовите бузи на младока почервеняха леко.

— Ще ви оставя да разговаряте.

Гарисън потърси и получи поглед на одобрение от Дракър.

— Остани тук. И двамата имаме въпроси.

Гомес влезе в кабинета с послушно изражение. Наложи се Дракър да направи още един нетърпелив жест с ръка, преди младият служител да се настани в едно от зелените — по-скоро нещо като зелени, били някога зелени, по-зелени от всичко друго — кресла.

— Какво ще предприемем? — попита Дракър Гарисън.

— Ще ни сритат в топките, ако ги погнем.

— Значи сме прецакани.

Ветровете на гнева задухаха и Дракър доби вид на износен и очукан като всичко останало в кабинета, а той бе най-новото нещо вътре, защото заемаше поста само от четири години.

— Яко прецакани.

Уил Гарисън беше приветлив в присъствието на Дракър, но не и почтителен. Той беше най-дърт от всички шефове в „Консулски операции“ с натрупан опит и връзки, които често се оказваха безценни. Гомес знаеше, че с годините не стана по-улегнал. Гарисън открай време имаше репутацията на твърдоглавец и ако не друго, сега тази репутация още повече се засили. В отдела хората обичаха да казват, че ако съществуваше скала за твърдоглавие, той щеше да е на върха й. Имаше добра памет, сприхав нрав, изпъкнала челюст, която изпъкваше още повече при раздразнение, и темперамент, който започваше от делението „леко пищисан“ и оттам нататък се влошаваше.

Когато Гомес учеше в колежа в Ричмонд, беше си купил кола на старо със счупено радио; копчето за търсене беше заяло на радиостанция за хеви метъл, а копчето за звука — на средното положение, и то така, че можеше само да се усилва. С изключение на частта за хеви метъл, Гарисън му напомняше за това радио.

Добре, че Дракър не обръщаше внимание на разните служебни ритуали на подчинение. Бюрократичният кошмар, според Гомес и останалите му колеги, бе класическият тип, чието кредо е: „Целувай задника на началството и мачкай подчинените.“ Гарисън можеше да мачка, но не можеше да целува задници, докато Дракър можеше да целува задници, а не можеше да мачка. Някак си нещата вървяха.

— Взели са му обувките — каза Дракър. — Хвърлили са ги в страничната канавка. Дотук с джипиеса. Не са глупаци.

— Пресвета Дево — изрева Гарисън, след което стрелна с очи Гомес: — Кой?

— Не знаем. Нашият човек на място…

— Какво? — Гарисън скочи.

Гомес се почувства като заподозрян на разпит.

— Нашият човек каза, че похитителите нахлули по време на срещата, уредена между…

— Знам всичко за проклетата среща — прекъсна го Гарисън.

— Както и да е, нахлупили са му качулка и са бързали. Лошите момчета го напъхали в микробус и изчезнали.

— Лошите момчета — повтори Гарисън кисело.

— Не знаем нищо за похитителите — каза Гомес. — Действали са бързо и брутално. Застреляли са всички на мястото. Забрадени, с автоматични оръжия — Гомес сви рамене. — Арабски радикали. Това е мнението ми.

Гарисън се взря в младежа, както колекционер на пеперуди с дълга игла се взира в нов екземпляр.

— Твоето мнение, а?

Дракър се обърна към главния оперативен агент.

— Да повикаме Оукшот.

Изкрещя заповедта по интеркома.

— Искам да кажа — продължи Гомес, опитвайки се да преодолее треперенето на гласа си.

Гарисън скръсти ръце на гърдите си.

— Нашето момче е било пипнато в Бейрут. Ти предполагаш, че са замесени арабски радикални елементи. — Говореше с пресилена точност. — Обзалагам се, че си бил в братството „Фи бета капа“ в колежа.

— Не се разбирах с гърците — измърмори Гомес.

Гарисън изпуфтя.

— Дявол да те вземе, новобранец. Пипват някого в Пекин и ти обявяваш, че вероятно го е направил китаец. Някои неща не се казват. Ако те попитам какъв е микробусът, само не ми казвай, че е от вида с четири колела. Разбра ли, мамка ти?

— Тъмнозелен, прашен. С пердета на прозорците. Форд, според нашия човек.

В кабинета влезе висок, слаб мъж със слабо лице и кичур посивяла коса. Сако от туид на рибена кост падаше свободно около мършавото му тяло.

— Чия е операцията — попита Майк Оукшот, заместник-директорът за анализите.

Отпусна се върху един от столовете, които минаваха за зелени, и сви дългите си кльощави ръце и пищяли като швейцарско армейско ножче.

— Много добре знаеш чия е — тросна се Гарисън. — Моя.

— Ти отговарящ за изпълнението — каза Оукшот. — Кой я разработи?

Старшият аналитик само го изгледа.

— Двамата с Полукс — поправи се Гарисън и сви рамене отстъпчиво. — Главно Полукс.

— Още едно набиване на педали а ла „Тур дьо Франс“, Уил — каза Оукшот. — Полукс е брилянтен за операции, а не за ненужни рискове. — Погледна към Дракър: — Какъв беше планът за играта?

— Беше под прикритие четири месеца — отвърна Дракър.

— Пет месеца — поправи го Гарисън. — Легендата — Рос Маккибин, американски бизнесмен, който върви откъм сенчестата страна на улицата, нещо като посредник за уреждане на прането на пари за наркомолли.

— Това е подходяща стръв, ако си тръгнал за дребна риба. Доколкото знам, той не беше тръгнал за това.

— Абсолютно си прав — Каза Дракър. — Полукс следваше стратегия за бавно проникване. Не той гонеше рибата. Търсеше останалите рибари. Стръвта само му осигури място на кея.

— Схващам картината — каза Оукшот. — Повторение на историята с Жорж Хабаш.

Не се налагаше старши аналитикът да обяснява. В началото на 70-те години лидерът на палестинската съпротива Жорж Хабаш, известен като Доктора, бе домакин на тайна среща на високо равнище в Ливан на терористичните организации по целия свят, между които ЕТА в Испания, японската Червена армия, бандата „Баадер-Майнхоф“ и Иранският фронт за освобождение. В следващите години организацията на Хабаш и Ливан като цяло се превърнаха в място, където терористи от цял свят пристигаха да търсят оръжие. Картечницата „Скорпион“, чешко производство, използвана за убийството на Алдо Моро, беше придобита на ливанския черен пазар за оръжие. Когато лидерът на италианската революционна група „Аутономия“ беше арестуван за притежаване на две ракети „Стрела“, Народният фронт за освобождение на Палестина предяви претенции за собственост на ракетите и поиска да му бъдат върнати. До падането на Берлинската стена ливанските оръжейни пазари, снабдителната система, чрез която екстремистките организации от целия свят можеха да купуват и продават инструментите на смъртоносните си кампании, бяха започнали да западат.

Но вече не. Както Джаред Райнхарт и неговият екип установиха, тенденцията се бе обърнала: работата отново тръгна. Светът се бе променил, но не след дълго се върна на предишното положение. Новият световен ред твърде бързо остаря. Аналитиците от разузнаването признаваха и още нещо. Въоръжените въстания не излизаха евтино; Бюрото за разузнаване и проучване на Държавния департамент изчисли, че „Червените бригади“ харчат по сто милиона долара годишно за издръжка на петстотинте си членове. Екстремистките групи днес имаха нужда от допълнителни средства за пътувания със самолет, специални оръжия, кораби за превоз на боеприпаси, за подкупване на държавни служители. Мнозина законни бизнесмени се нуждаеха отчаяно от свежи пари. Същото важеше за редица организации, посветили себе си на организираното осакатяване и разрушение. Джаред Райнхарт — Полукс — беше измислил стратегия да проникне в средите на купувачите.

— Шпионажът не е, като да режеш сирене — каза Дракър.

Оукшот кимна.

— Както казах, Полукс е достатъчно умен. Само се надявам този път да не се покаже по-умен от самия себе си.

— Беше на път да успее, постигна голям напредък — каза Гарисън. — Искаш да станеш гъст с банковата общност? Започни да правиш заеми и те ще се появят съвсем скоро просто да хвърлят към теб едно око. Полукс знаеше, че един от типовете на срещата беше банкер с пръсти, бръкнали в много каци с мед. Конкурент, не молител.

— Звучи много точно и много скъпо — каза Оукшот.

Гарисън се намръщи.

— Не се влиза в мрежата на Ансари с попълване на молби.

— Става с много пари — отговори Оукшот. — Нека да видя дали правилно разбрах. Същата вечер, в която се предполага, че Ансари е в своята крепост на злото, финализирайки верижна сделка за оръжия на стойност триста милиона долара, същата вечер, в която слага точката под нея, разрешава дигитални подписи и превежда цяла камара пари в една от многобройните си сметки, Джаред Райнхарт под прикритието на Рос Маккибин седи в стая, пълна с алчни търговци в Бейрут. И тогава е отвлечен от банда мъже с кърпи на главите и калашници. Същата вечер. Някой да смята, че е случайно съвпадение?

— Не знаем какво се е издънило — каза Дракър, като държеше гърба на своя стол, сякаш за да пази равновесие. — Моето предчувствие ми подсказва, че той е играл ролята на богат американски бизнесмен твърде добре. Типовете, които са го отвлекли, вероятно са мислели, че ще е по-изгодно да го държат като пленник.

— Като американски разузнавателен агент? — Оукшот се изпъна на стола.

— Като богат американски бизнесмен — настоя Дракър. — Това имам предвид. Отвличанията са честа практика в Бейрут дори днес. Тия радикални групировки имат нужда от пари. Съветите вече не им дават. Саудитското кралско семейство също се отдръпна. Сирийците също стават скръндзи. Предполагам, че са го взели за човека, на когото се прави.

Оукшот кимна бавно.

— Поставени сте в много неприятно положение. Особено с оглед на онова, което става на Капитолия.

— Исусе — измърмори Дракър. — Утре на всичкото отгоре имам среща с проклетата комисия в Сената.

— Знаят ли за операцията? — попита Гарисън.

— В общи линии, да. Имайки предвид въпроса за бюджета, нямаше как да си затраем. Сигурно ще задават въпроси. А аз нямам отговорите.

— За какъв бюджет говорим? — попита Оукшот.

— Половин година означава големи разходи на вятъра. Да Не говорим за човешката страна.

— Шансовете на Полукс ще се увеличат, колкото по-скоро предприемем нещо — прекъсна го Гомес. — Това е моето мнение.

— Чуй ме, хлапе — каза му Гарисън с тъжен поглед. — Мненията са като дупетата. Всеки има по едно.

— Ако комисията „Кърк“ открие какво става — намеси се тихо Дракър, — ще имам две. Нямам предвид мнения. — Въпреки сноповете светлина от обедното слънце стаята изглеждаше мрачна.

— Не искам да бъда на обратното мнение, но съм объркан — каза Гомес. — Те отвлякоха наш човек. Главен играч. Имам предвид, Исусе, говорим за Джаред Райнхарт. Какво ще правим?

Дълго време никой не проговори, след като Дракър се обърна към двамата си старши колеги и мълчаливо изчака тяхното мнение. После изгледа смразяващо младшия служител.

— Ще направим най-трудното — каза оперативният директор. — Абсолютно нищо.