Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (27)

Двадесет и пета глава

Отговори на позвъняването — молеше се на ум Белкнап не за първи път. Моля те, отговори на позвъняването. Връзката между тях беше деликатна. Тя имаше номера на мобилния му телефон; той имаше нейния. Но той беше изминал вече почти целия път до Филаделфия. Трябваше да изберат безопасно място за среща. От отдела „Консулски операции“ нямаше да намерят покой, докато не го арестуват.

Отговори на позвъняването!

Толкова много неща имаше да й казва. Докато караше на север по шосе 95, мислите му се върнаха към мъчителното бягство от сенатската сграда „Харт“. Не се учуди, след като чу съобщението на местното радио, че правителството провежда „учения за сигурност“ в някои федерални сгради и в момента анализира тяхната уязвимост.

„Някои туристи и посетители в офисите на Сената, бяха изненадани, когато се озоваха вътре в сградата по време на неочаквано учение, извършвано съвместно от Националната гвардия и Сикрет сървис“ — обяви жизнерадостно говорителят и добави с хихикане: „Както се казва, те бяха изненадани по бели гащи.“ Още една от хилядите официални лъжи, помисли си Белкнап, с готовност приета, сдъвкана и изплюта от все по-покорната четвърта власт.

Спря колата на отбивка от шосето и отново набра нейния телефон. Най-после ритмичният електронен звън спря; чу се кликване и той долови звука на отворена линия.

— Андреа? — викна Белкнап. — Толкова се притесних! — Думите сами се изплъзнаха от устата му.

— Няма нужда да се безпокоиш — отговори непознат мъжки глас.

Белкнап се почувства така, сякаш бе глътнал лед.

— Кои сте вие?

— Ние се грижим за Андреа.

Акцентът бе особен, трудно определим; не американски или британски, но не и непременно чуждестранен.

— Какво сте й направили, по дяволите?

— Нищо. Все още.

Не пак! Как бяха успели да я открият? Никой не ги следеше. Беше сигурен в това. Никой дори не се опита…

Защото не е било необходимо.

Спомни си за озадачаващата рана върху бедрото на Андреа, твърдия червен хематом, пробитото с дебела игла място и се прокле за това, че не се сети веднага. Нейните похитители едва ли са били толкова некадърни, че да я инжектират точно там, колкото и тя да се бе съпротивлявала; нито им е била необходима дебела игла за вкарване на течен препарат.

Обяснението беше повече от очевидно. Те бяха имплантирали нещо вътре в бедрото. Вероятно предавател с големината на капсула. В действителност миниатюрно устройство за проследяване.

— Кажи ми нещо — попита умолително Белкнап. — Защо правите това?

— Бяхте невнимателни. Генезис реши, че е време да поеме опеката.

— Кажи ми, че е жива!

— Тя е жива. Но скоро ще съжалява за това. Трябват няколко дни, за да се уверим, че сме научили от нея всичко, което ни трябва.

Дочу някакъв глас „Тод! Тод!“ Женски глас, пълен с ужас.

Гласът на Андреа.

Изведнъж виковете спряха.

— Ако я пипнете с пръст дори, Бог да ви е на помощ — изръмжа Белкнап. — Ще ви…

— Стига с празните заплахи. Никога няма да откриеш Генезис. Така че и нея няма да откриеш. Съветвам те да се усамотиш на някое тихо местенце и да размислиш за собствената си арогантност. Може би на някое гробище на бреговете на река Анакостия. Не е за учудване, че си нещастен в любовта. Но помни, господин Белкнап, човек сам гради щастието си.

— Кои сте вие, хора? — Белкнап се чувстваше така, сякаш бяха надули балон вътре в гърдите му. С мъка си пое дъх. — Какво искате?

Безизразен смях.

— Да научим Хрътката да се подчинява на господаря си.

— Какво?

— Може да се свържем с теб за по-нататъшни инструкции.

— Чуй ме — каза Белкнап, дишайки тежко. — Ще ви намеря. Ще ви хвана. И ще си платите за всичко, което направите. Знайте това.

— Още празни заплахи от трикрак помияр. Ти все още не разбираш. Това е светът на Генезис. Ти само живееш в него — Пауза. — Засега.

Похитителят на Андреа затвори след тези думи.

 

 

Андреа отвори очи и се вторачи в белотата. Главата я цепеше. Устата й бе суха. Очите и лепнеха.

Къде ли беше?

Наоколо виждаше само белота. След няколко дълги мига белотата започна да се разлива, стана безплътна като облак и заприлича на някаква повърхност, на нещо истинско и твърдо. Къде ли е?

Беше във Вашингтон, вървеше към кафенето, когато… а сега? Опита се да разучи онова, което я заобикаляше.

Бял таван с флуоресцентни лампи, които излъчваха студена бяла светлина. Подът: на около метър и двайсет под леглото, което приличаше на болнично легло и в което тя бе спала упоена. Трябваше да стане от леглото, но как? С мъка изрепетира на ум и после изпълни сложните поредици от движения, които изискваше маневрата: преместване, обръщане, протягане на краката. Действие, изпълнявано всеки ден автоматично, сега изглеждаше трудно и изискващо усилия. Спомни си как вземаше уроци по езда като малка, учеше се да слиза от коня, лекото плавно движение, което започваше с половин дузина команди. Мозъчна повреда? По-вероятно опиатът все още не я бе отпуснал. Чувстваше се изтощена. Искаше й се да се откаже.

Нямаше да се откаже.

Беше в болнична пижама, боса. След като стана от леглото, коленичи и започна да оглежда пода. Бяха дървени дъски, много дебели, като корпус на кораб, и постлани с твърдо бяло покритие. Когато удари пода с петата си, не се чу никакъв звук: вероятно под дъските имаше цимент. Стените, след като ги огледа, й се сториха направени от същия материал и бяха покрити със същата бяла субстанция. Приличаше на епоксидна боя, използвана за кораби и подове в заводи, която образуваше плътна здрава повърхност. Щеше доста да се затрудни да я отлюспи, а разполагаше само с ноктите на ръцете си.

Стегни се, Андреа. Вратата беше закачена на панти откъм външната страна, с малко прозорче, в горния край затворено с капаци. Близо до вратата имаше още едно закрепено за тавана осветително тяло — обикновена кръгла флуоресцентна тръба, която обливаше цялата стая в светлина. Мярка за сигурност или метод за психическо сплашване?

Къде я бяха довели?

Стаята беше с размери приблизително шест на шест метра, с малка ниша със старомодна вана от чугун и клозет от неръждаема стомана, каквито бе виждала по филмите за затворници. Огледа леглото. Проста рамка от метални тръби. Малки колелца. Няколко дупки, предназначени за метални стойки за системи. Беше болнично легло.

Чу шум откъм вратата: отместване на капака на прозореца. Мъжки очи надничаха през тесния като летва отвор. Видя как вратата се отвори, как охранителят държеше ключа в завъртяно положение в ключалката, докато буташе валчестата дръжка на вратата, видя стените от червени тухли на коридора отвън. Всяка подробност можеше да е от значение — каза си тя.

След като влезе вътре и пусна ключа, дръжката се върна в хоризонтално положение с щракане. Тя не разбираше нищо от брави, но предполагаше, че тази е с висока степен на сигурност. Дори затворникът да се сдобиеше с шперц, не можеше да отключи, тъй като вратата се отваряше с едновременен натиск и върху валчестата дръжка.

Охранителят имаше бледа кожа, чип нос, слаба брадичка с трапчинка и големи зелени очи, които сякаш никога не мигаха и напомняха на Андреа за щука. Беше облечен в маслиненозелена камуфлажна униформа с широк военен колан.

— Застани до задната стена — изкомандва той с ръка върху черен пластичен инструмент — приличаше на електрошокова палка. Звучеше като южняк, който е прекарал по-голямата част от живота си на север.

Андреа изпълни инструкцията и застана до стената срещу вратата. Охранителят веднага погледна под леглото, влезе в банята и я разгледа щателно.

— Добре — каза накрая. — Няма никакъв шанс да се измъкнеш от тук, така че направи услуга и на двама ни — недей да вършиш глупости.

— Къде съм? И кой сте вие? — Андреа проговори за първи път.

Гласът й бе по-силен и по-стабилен, отколкото очакваше.

Охранителят поклати глава.

— Ще получа ли дрехи да се преоблека?

— Това вероятно ще може — каза той. — Следователно не той командваше; имаше други, чиито заповеди изпълняваше. — Макар че какъв е смисълът?

— Защото ще ме пуснете след ден-два?

Опита се да види часовника на ръката му.

— Със сигурност. По един или друг начин — охранителят изглеждаше развеселен. — Препоръчвам ти все пак да се помолиш на твоя Бог, госпожо.

— Моля те — каза тя, — кажи ми името си.

Ако можеше да установи някакъв човешки контакт с охранителя, сигурно щеше да научи повече от него, да го накара да погледне на нея като на нещо повече от вещ.

— Госпожо, това да не е благотворително дружество — каза мъжът с облещените очи.

Андреа седна на леглото и започна да мачка одеялото с едната си ръка.

— Съжаляваме за неудобното легло — каза мъжът. — Балистичен найлон, тежък брезент отгоре — наричат го одеяло за самоубийци. С това разполагахме само.

— Откъде сте? Имам предвид родом.

Нова атака. Не можеше да позволи да бъде обезсърчена.

Върху лицето на охранителя се появи усмивка.

— Знам какво се опитваш да направиш. Може да съм южняк, но не съм глупак. Ще се върна с храна след няколко часа.

— Моля…

— Затвори си човката.

Любезна усмивка се появи по лицето му, докато си сваляше шапката.

— Госпожо, само професионализмът ме спира да те изнасиля, докато можеш да дишаш, а може би и малко отгоре. — Той отново си сложи шапката. — Приятен ден, госпожо.

Докато мъжът излизаше, Андреа попита:

— Колко е часът?

— Искаш да знаеш колко време ти е останало, нали? — полита той. — Не е много.

 

 

Белкнап се постара да говори спокойно, когато телефонира на приятеля на Андреа Уолтър Сакс във фирмата, където бе работила. Беше много важно да не го изплаши. Андреа му се доверяваше. Белкнап също трябваше да му се довери.

Белкнап се съгласи да се срещнат на мястото, което той предложи и което се оказа закусвалня за природосъобразна храна в Грийнич, Кънектикът. Ако съдеше по малкия брой посетители, от храната, която предлагаха тук, имаше какво да се желае. След като се разположи на маса в дъното на закусвалнята, Белкнап зачака появата на мъж в зелено ленено сако.

Най-накрая се появи висок мъж с дълго правоъгълно лице. Посивялата му кестенява коса беше подстригана съвсем късо от двете страни, почти до кожа. Имаше брадичка с цепка и торс, малко несъразмерен за останалата част на тялото му. Белкнап му махна и той седна на стола срещу него. Очите му бяха леко зачервени и блестяха, сякаш беше пушил марихуана, макар да не миришеше.

— Аз съм Уолт — каза мъжът.

— Тод — отговори Белкнап.

— И така — започна Уолт Сакс. — Какви са тия страшни приказки. Срещи с непознати. Какво се е случило с Андреа?

— Тя е добре. Разговарям с теб, защото знам, че ти има доверие.

Появи се сервитьорка и постави поднос на масата.

— Приятно ми е — каза тя. — Специалитетът на заведението. — Сладки от рожков.

— Какво точно е рожков? — попита Уолт. Може би се опитваше да стопи леда.

— Не мога да ти кажа — отговори Белкнап, прикривайки нетърпението си.

Уолт погледна към сервитьорката.

— Винаги съм се чудил какво е това рожков?

Сервитьорката, облечена в тениска от неизбелен памук и груби ленени панталони като торба, се усмихна приветливо.

— Рожковът се извлича от шушулките на дървото рожков. Той е без мазнини, богат на фибри, не предизвиква алергии, с високо съдържание на протеини и не съдържа оксалова киселина. Има вкус на шоколад.

— Не, няма — Уолтър я изгледа с пронизващо недоверие.

— Подобен. Много хора го предпочитат пред шоколада.

— Без един.

— Казват, че е най-здравословната природна храна.

— Кои са те?

— Ами те са си те. — Усмивката остана върху лицето на сервитьорката.

Сакс потупа върху един от лозунгите напечатан в блед курсив върху менюто.

— Тук е казано „Да питаш, означава да пораснеш.“

— Донесете му чаша успокоителен чай кава кава — намеси се Белкнап.

Чувството му на отчаяние и паника се надигаше, но не можеше да си позволи да уплаши или отчужди мъжа. Трябваше да изглежда спокоен и съсредоточен.

— Всъщност ще си поръчам билков чай.

Сакс си играеше с крайчеца на ухото си, където някога е имало обеца, а сега само дупчица.

— Аз също — каза Белкнап на сервитьорката.

— И така къде е Андреа? — попита отново Уолт. — Предполагам, че не съм тук, защото ти се е скапал хард дискът?

— Каза ли на някого къде отиваш, че ще се срещнеш с мен? — попита Белкнап.

— Инструкциите бяха съвсем ясни по този въпрос, Тод, човече.

— Това „не“ ли означава?

— Това е не. Логично.

Белкнап извади листа, който му даде сенаторът Кърк, от горния джоб на сакото си и го подаде на Сакс, без да каже нищо.

Компютърният гений разтвори листа и го размаха във въздуха.

— Как само лепне. Да не си го държал в задника си? — каза той.

Погледът на Белкнап го стрелна убийствено.

— Само си губим времето — тросна се той. — Извинявай. Искам да кажа, че времето ме притиска.

Компютърният специалист разтвори листа, погледна го и каза тържествено:

— Ето една сладка от рожков.

— Кодът на източника на имейла? Говори ли ти нещо?

— Имам теория, че никой не обича сладки от рожков — продължи Сакс. — Макар че може би избързвам. Тепърва ще се раждат нови поколения.

— Уолт, моля те, съсредоточи се. Това сляпа улица е?

Техникът изсумтя.

— Как да се изразя? Това е като сляпа алея покрай сляпа улица в задънена улица, само на една пряка от друга сляпа улица — той извади химикалка и написа редица от цифри. — Улиците никога не са били по-слепи от тези. Знаеш ли какво е анонимайзер?

— Имам бегла представа. Може би ще ми обясниш по-подробно.

Уолт се вторачи за миг в него.

— Електронното писмо е до голяма степен като обикновеното писмо. Тръгва от една поща към друга, по пътя може да спре в голям център за сортиране на писма, след което продължава към местния пощенски клон. Един типичен имейл вероятно спира на петнайсет до двайсет места по пътя. Където и да отиде, оставя следа от себе си, като трохи от хляб и получава код, като визов печат, който показва къде се намира. Да кажем, че си в Копенхаген и използваш сметката си в AT&T да изпратиш телеграма до Стокхолм. Този имейл ще прескочи тук, ще прескочи там и в някакъв момент вероятно ще стигне до Шаумбърг, Илинойс, преди да премине през още няколко мрежи и да пристигне до компютъра на твоя приятел в Швеция. Това ще отнеме няколко секунди.

— Звучи сложно — каза Белкнап.

— Но аз го опростявам. Защото този имейл не е изпратен като едно цяло. Системата го разчленява на парчета — група от малки пакетчета, защото за да може всичко да върви по пътя си, трябва да е с подходящ размер за тръбите, за системата от рутери. Не забравяй, системата носи милиарди имейли всеки ден. Всички малки пакети имат специален идентификационен номер, за да се съберат заедно накрая. Повечето хора не се интересуват от тази информация и програмите за имейли обикновено не я показват. Но тя пристига с имейлите. Можеш да отидеш на сорс — код вю и да я видиш. Освен това можеш да използваш проста програма като трейсрут и тя ще ти покаже всички странствания на писмото.

— Колко безопасна е тази система?

— С използване на стандартен интернет доставчик? Хакерите обичат да казват, че ISP (доставчик на интернет услуги) означава „проект за наблюдение на интернет“. Това е най-малко безопасната форма на комуникиране: без закодиране всеки имейл е като пощенска картичка. Разбираш ли ме? — докато говореше, той натроши на парченца една от сладките от рожков, след което натроши парченцата на още по-малки парченца. — Освен това всеки компютър има уникален дигитален подпис, уникален идентификационен номер BIOS, както всеки автомобил има идентификационен номер на двигателя. Така че проследяването на IP адреса е само началото. Има множество програми за душене, които автоматично сканират трафика с различна цел. Доста технологии за следене, за които правителството дори не съобщава публично, и версии в частния сектор, които са дори по-силни. Искам да кажа, нека допуснем, че се занимаваш с кодиране. За кого ще работиш — за Агенцията за национална сигурност срещу мизерна заплата? Не и, след като хората от Сиско, Оракъл или Майкрософт се мотаят наоколо със своите поршета, разполагат с дебели пачки с долари, акции и безплатно капучино.

— Та какво каза са системите за сигурност?

— Програми за душене, да. Виж, под качулката всички системи за имейли работят по един начин. SMTP е алгоритъмът за изпращане и POP — пощенският протокол, е нещото, което ползват сървърите. Докато най-добрите анонимни препращачи са, е, нещо като невидим щит.

— Невидим щит — повтори Белкнап. — Това, за което говориш в такъв случай, е фирма, която автоматично изтрива заглавката — данните за изпращача, получателя и прочие.

— Да, но това е само част от играта — решително поклащане на главата. — Най-обикновено изличаване не върши работа. Защото Биг брадър може да наблюдава твоя пристигащ трафик. Ако става дума само за кодиране, е, това е нещо, в което Службата за национална сигурност я бива, нали? Така че един ефективен препращач трябва да разполага с цяла мрежа. Ако ти си ползвател, изпращаш с местна програма като „Микс мастър“, нещо, което ще разбърка твоето писмо, така че ще пристигне чрез поредици от времеви забавяния. Все едно да изпратиш гласните седем секунди след като си изпратил съгласните, така че те пристигат като различни групи. Тогава друго писмо съдържа инструкциите за събиране. По този начин не можеш да следиш пристигащия трафик. Второ нещо, какво мислиш за функцията „отговори“. Всеки може да махне въвеждащите данни от писмото, все едно да зачертаеш адреса на изпращача. Номерът е да измислиш път за обратния адрес, който не може да се проследи.

— И препращачите го могат?

— Този може — каза Сакс. В гласа му се усети възхищение от професионализма. Той посочи последната редица от цифри. — Това е препратено от „Привекс“, която е една от най-добрите в бизнеса! Руски компютърни специалисти основаха фирмата преди няколко години в Доминика. Това е в Източните Кариби.

— Знам къде е Доминика — каза Белкнап. — Това е голям данъчен рай.

— И се обслужва от голям, дебел фиброоптичен кабел под морето. Мястото е обезопасено. Не като тук, но човек почти никога няма да открие препращач, базиран в Съединените щати. Никой не желае да си има неприятности с регулациите в САЩ.

— И така как можем да го проследим? — попита Белкнап.

— Току-що обясних — каза Сакс леко раздразнен. — Не можем. Има едно гигантско препятствие на пътя, наречено „Привекс“. „Привекс“ маскира IP адресите със своите IP адреси. Оттам нататък е невъзможно да се види нищо. Определено не може да се влезе.

— О, я стига, Андреа ми е разказвала какво можеш — каза Белкнап с увещаващ глас. — Сигурен съм, че можеш да пробиеш.

— Така и не ми каза къде е тя. — Нотка на тревога прозвуча в гласа на Сакс.

Белкнап се наведе напред.

— Тъкмо щеше да ми обясниш как смяташ да се справиш със системата „Привекс“.

— Искаш от мен да ти кажа, че феите наистина съществуват и че дядо Коледа наистина се вмъква през комините в коледната нощ? Бих се радвал. Би могло да е истина. Искам да кажа, че твърде много се съмнявам, но не съм абсолютно, изцяло и галактически сигурен. Не са много нещата, в които съм абсолютно, изцяло галактически сигурен. Това обаче е едно от тях. „Привекс“ е осъществявала милиони и милиони комуникации. И никой досега не е успял да пробие защитата им. Никога. Нито веднъж. Щеше да се разчуе, ако имаше такова нещо. А хората се опитват. Те използват сложни статистически техники да наблюдават трафика, напълно изчанчени алгоритмични глупости. Забрави за това. „Привекс“ прави така, че писмата ти се снаждат и събират в едно, така че да не се различават от останалите. Те имат програмирана IP ротация — услуги за пробиване, и сървъри, използвани от висшата лига. Искам да кажа, че правителствата използват услугите им, за Бога.

Белкнап запази мълчание известно време. Той не бе в състояние да следи подробно обяснението на Сакс. И все пак някъде в съзнанието му се зареди една идея, която мъждукаше като малка светеща рибка в подводна пещера.

— Казваш, че „Привекс“ са базирани в Доминика.

— Сървърите им, да.

— Не могат да бъдат хакнати.

— Не.

— Добре — каза Белкнап и помълча още известно време. Тогава нахлуваме.

— Не ме слушаш. Току-що ти обясних, че не можеш нито да ги хакнеш, нито да ги кракнеш. Никой досега не е успял да хакне трейсрут на „Привекс“. Това е виртуална крепост.

— Поради което ще трябва да се промъкнем вътре.

— Както казах…

— Имам предвид физическо проникване. В самото място.

— Физическо… — Сакс млъкна объркан. — Не те разбирам.

Белкнап не се изненада. Двамата обитаваха напълно различни светове. Белкнап живееше в свят на истински неща, истински хора, истински предмети. Сакс се носеше във вихъра на електронни потоци, водопади от нули и единици: беше свят на виртуални посредници и на виртуални обекти. За да открият Андреа Банкрофт, се налагаше да обединят силите си.

— „Привекс“ може да е виртуална крепост — каза агентът. — И рожков да е виртуален шоколад. Но някъде в Доминика има бункер с множество въртящи се магнитни дискове, нали?

— Да, със сигурност.

— Добре, тогава.

— Но те едва ли ще оставят отключена вратата и ще ти позволят да влезеш вътре с валсова стъпка.

— Не си ли чувал за влизане с взлом?

— Да, разбира се. Това правят хакерите. Те пробиват файъруолс и виртуални ключалки, източват пас кодове и инсталират дигитални системи за наблюдение. Случва се във всяко киберкафене.

— Не се прави на глупак.

Това бе всичко, което Белкнап можеше да направи, за да не удари по малката разклатена маса с ламинатно покритие.

— Като се има предвид, че завърших техническия пръв по успех и че все още работя в тъпия „Грийнич фънд“, много хора биха казали, че не само се правя — изсумтя Сакс.

— Представи си, че някой те пренесе до тази недодялана островна държава и в самата сграда на „Привекс“. Дали ще се намери копие на имейла в първоначалния му вид някъде в архивите на сървърите?

— Зависи кога е изпратен — отговори Сакс. — Файловете, по-стари от седемдесет и два часа, се делитват автоматично. Това е прозорецът „риплай“. За този интервал той трябва да запази копие на оригинала, за да обработва отговори. Вероятно те имат мултитерабайтна система за съхраняване.

Белкнап се облегна на стола си.

— Знаеш ли какво, Уолт? Изглеждаш ми малко блед. Трябва ти малко слънце. Може би се заседяваш твърде дълго пред видеоигрите. От ония, които ти отпускат допълнителен живот за всеки застрелян враг.

— Човек не може да е добър, ако не практикува — призна Уолт.

— Слънчевите Кариби те приканват — каза Белкнап.

— Ти си луд — отговори Уолт. — Ако си мислиш, че ще позволя да ме въвлекат в подобно нещо, не си познал. Колко местни и международни закони ще нарушиш? Можеш ли да броиш до толкова?

— Не искаш ли да кажеш нещо специално на внуците си? — Белкнап го стрелна с лукав поглед. Той познаваше хората като Уолт Сакс, знаеше, че неговите протести са насочени частично към самия себе си. — Обзалагам се, че в офисите чакат ценоразписи с повредени сектори, за които трябва да се погрижиш. Дръж главата си приведена, Уолт, и скоро ще кандидатстваш за зъболекарската политика на компанията. Защо ще помагаш да спасим света, след като можеш да се уредиш по този начин?

— Хващам се на бас, че дори няма директни полети до Доминка — обади се Уолт. — Защо въобще говоря за това? Това е лудост? Не ми трябва нищо такова. — Той се вторачи в единствената оцеляла тъмнокафява сладка, пренебрегната в глинената чиния, и бръкна с пръст в остатъците от другите. — Това дали ще бъде… опасно?

— Бъди честен с мен, Уолт — каза агентът. — Надяваш се да ти отговоря с „не“ или с „да“?

— Няма значение какво ще кажеш — намуси се Сакс, — защото нямам намерение да го правя. Дори не си помислям, че мога да го направя.

— Бих искал да го направиш. Защото ми е нужно да открия човека, изпратил имейла.

— И защо?

— По много причини. — Белкнап се вторачи в техника и взе решение. — Едната е — той продължи, мъчейки се да говори със спокоен глас, — че те излъгах, че Андреа е добре.

— Какво искаш да кажеш?

— Тя не е добре. Отвлякоха я. И вероятно това е единственият начин да я върна.

Информацията или щеше да уплаши компютърния специалист завинаги, или щеше да осигури неговото сътрудничество. Хвърли заровете, иначе няма да си в играта.

— О, Боже! — Истинската загриженост се бореше със страха и инстинкта за самосъхранение. Зачервените му очи станаха още по-червени. — Значи това било, наистина ли?

— Уолт — каза Белкнап. — Имаш избор. Мога само да кажа, че тя има нужда от теб.

— И какво очакваш да се случи? Решаваш проблема, връщаш Андреа и всичко приключва благополучно.

Той взе сладката от рожков от чинията с треперещи пръсти и после я върна обратно.

— Зависи — каза Белкнап. — В играта ли си, или не си в играта?

 

 

Апартаментът на Роланд Макгрудър на петия етаж в сграда без асансьор на Четирийсет и четвърта западна улица в Ню Йорк — квартал, наричан до неотдавна „кухнята на ада“, преди посредниците на недвижими имоти да решат, че името „Клинтън“ има известни предимства, когато стане дума за продажби — беше претрупан и разхвърлян сякаш в чест на тесните гримьорни зад сцената, където той упражнявате театралния си занаят. Както често се извиняваше на своите приятели, той не беше дизайнер по обзавеждане.

Гордостта му бе закаченият медальон за наградата „Тони“ за най-добър грим на театрална продукция. До него върху малка масичка се намираше снимката на убийствената Нора Норуд, най-готината чернокожа, по негово мнение, след Етел Мърман. На теб, скъпи Роланд — пишеше тя със своя закръглен почерк със заврънкулки, — който ме прави да изглеждам така, както се чувствам. Вечна благодарност! Другата снимка беше на Илейн Стрич, със също толкова прочувствено послание. Беше правило, към което актрисите от старо време се придържаха: сприятели се с гримьора и винаги ще изглеждаш добре. Голяма част от новите примадони бяха невъзможни: властни, студени, дори губи, отнасяха се към Роланд като към прислужник. Този вид отношение го накара да се откаже от работата в киното.

Няма други хора като хората от шоубизнеса, се пееше в една стара песен. Роланд работеше и с други хора, които не бяха от шоубизнеса. Те нямаха подписани снимки. Всъщност те го караха да подписва всякакъв вид споразумения за пазене на тайна. Но имаха други начини да покажат своята благодарност, не само с пари, които бяха доста привлекателни предвид малкото време, което им отделяше. Всичко започна преди години, когато го помолиха да даде уроци на няколко правителствени шпиони, като им разясни основните техники на дегизировката. Макар че Роланд беше дискретен, името му явно се бе разчуло сред разузнавателната общност от уста на уста. Доста често той имаше неочаквани посетители със странни желания и дебели пликове с пари. Някои от тях дори не бяха изпратени от правителството.

Като мъжа, на когото помагаше в момента. Метър и деветдесет, правилни черти, сиви очи.

— Мога да използвам малко восък около горния венец — обясни Роланд. — Това ще промени драстично контурите на лицето. Такъв резил за човек, който изглежда толкова добре. Какво ще кажеш за сини очи?

Мъжът му показа паспорта: Хенри Гайлс беше името и бе посочено, че собственикът му е с кафяви очи.

— Придържай се към описанието тук — каза той.

— Няма проблеми, тогава кафяви очи. Имам един дискретен латекс, който мога да добавя около очите и който става на бръчици. Изглежда естествено, но определено състарява. Можем да поработим върху ъгълчетата на устата също. Вероятно да добавим малко и към носа. Но да не прекаляваме, трябва да не личи. Не искаш хората да се възхищават на твоя гримьор, нали?

— Не искам хората да се обръщат и да ме поглеждат втори път — каза посетителят му.

— По-лесно ще стане, ако избягваш пряка слънчева светлина — предупреди Роланд. — Трудно е да намериш материал за лицето, който изглежда еднакво добре на всякаква светлина. — Той огледа още малко лицето на мъжа. — Ще добавя малко и на долната челюст. Ортодонтичният восък лесно се моделира, но не очаквай да свикнеш бързо с него. Внимавай, когато говориш.

— Винаги внимавам.

— При твоята работа, предполагам, се налага.

Посетителят му премигна.

— Ти си добър човек, Макгрудър. Благодарен съм ти, при това не за първи път.

— Ти си сладък. Но моля те. Аз просто си върша работата, за която ми плащат. — Той се усмихна щастливо. — Нямаше ли някаква приказка, че щастието е да правиш онова, което искаш? Или беше да искаш да правиш онова, което трябва? Никога не мога да го запомня. — Той пъхна две пръчки ортодонтичен восък в микровълновата печка. — За нула време ще свършим — каза той.

— Благодарен съм ти за това. Наистина.

— Както ти казах вече, върша онова, за което ми плащат.

Час по-късно, след като посетителят му си тръгна, Макгрудър си направи коктейл от водка и сок от боровинки и направи още нещо, за което му плащаха. Той набра телефонен номер, който звънна някъде във Вашингтон, окръг Колумбия. Позна гласа на мъжа, който вдигна.

— Каза ми да ти звънна, ако се появи господин Ман, нали така? — Роланд отпи голяма глътка от коктейла. — Е, познай какво. Току-що приключих с него. Какво искаш да знаеш?