Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Bankroft Strategy, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 5гласа)

Информация

Сканиране
ehobeho(2016)
Корекция и форматиране
taliezin(2016)

Издание:

Робърт Лъдлъм. Стратегията „Банкрофт“, 2006

Превод: Цветана Русева

Редактор: Марта Владова

Художник на корицата: Веселин Цаков

Коректор: Соня Иилиева

Компютърен дизайн: Калина Павлова

ISBN: 978-954-733-493-9

Издателство: ИК „Прозорец“ ЕООД

Печат: Инвестпрес АД

История

  1. —Добавяне

Двадесет и втора глава

Амарило, Тексас

— Това нещо още ли записва? — попита ухилено едрият тексасец.

Той говореше пространно, защитавайки се от своите критици, и изглеждаше доволен, че репортерът — от „Форбс“ или май от „Форчън“ — не го прекъсваше по средата на излиянието му. Стената зад него бе окичена с негови снимки на лов, за риба, на ски. Корица на търговско списание го обявяваше за ПИРАТА НА ГОВЕЖДОТО.

— Не се притеснявайте — отговори дребничкият брадат мъж в стола за посетители пред махагоновото бюро на тексасеца. — Винаги си нося резервни батерии.

— Защото мога да бъда голям бърборко, ако ми позволят.

— Човек не става главен изпълнителен директор на един от най-големите производители на говеждо, без да знае как да обясни откъде идва.

Очите на дребния мъж блестяха под очилата му с дебели рамки и той се усмихваше с лекота. Не беше като повечето журналисти, с които се бе сблъсквал тексасецът.

— Е, истината е относителна, както обичаше да казва моят баща. Що се отнася до онези слухове, че съм злоупотребил с пенсионния фонд, това са само слухове. Предложението, което направих, е в интерес на акционерите. Онова, което казвам, е: Направете изчисленията. Не са ли акционерите също хора? Стари моми, възрастни дами, цяла сюрия. Чувал ли си някога хората с тяхното положение да се притесняват за акционерите?

Мъжът с касетофона кимна енергично.

— Нашите читатели ще искат да научат повече за това. Но докато все още откъм вратата идва ярка светлина, мисля, че първо фотографът ни трябва да ви направи няколко снимки. Съгласен ли сте?

Широка усмивка.

— Доведи го. Профилът ми отляво е по-фотогеничен, бих казал.

Дребният мъж излезе от ъгловия кабинет на тексасеца и след малко се върна с друг човек, як, с квадратна глава и къса светлокестенява коса, която от пръв поглед не личеше, че е перука. Той носеше фотоапарат в куфарче и нещо, което приличаше на триножник в калъф. Главният изпълнителен директор му подаде ръка.

— Ейвъри Хаскин — каза той. — Но вие знаете името ми. Тъкмо казвах на вашия колега Джоунси, че профилът ми отляво е по-фотогеничен.

— Аз съм Смит — отговори фотографът. — Ще свърша максимално бързо. Имате ли нещо против да останете зад бюрото си, както сте в момента?

— Вие сте шефът — каза Хаскин. — Не, чакайте — аз съм шефът.

— Смешен човек — измърмори Смит.

Застанал зад главния изпълнителен директор на „Хаскъл бийф“, той отвори калъфа за триножника и извади от него електрошоков пистолет. Тексасецът се обърна със стола си и видя какво държи Смит. Усмивката му изчезна моментално.

— Какво, по дяволите…

— О, позна го, а? Е, точно ти не можеш да не го познаеш. С това убиват кравите, нали?

— Мамка ти…

— Ще бъде голяма грешка, ако мръднеш — прекъсна го Смит с леден глас. — Разбира се, може да се окаже грешка, ако не мърдаш.

— Чуйте вие, момчета, да не сте активисти за защита на животните? Трябва да знаете нещо. И да ме убиете, нищо няма да се промени.

— Ще спестя пенсиите на петнайсет хиляди работници — каза безгрижно Джоунс, намествайки перуката си — влакна от вълнен дреп, закрепени с восък за четки. — Петнайсет хиляди срещу един. Можеш ли да смяташ, а?

— Но ми харесва, че ни взе за активисти в защита на животните — намеси се Смит. — Естествено предположение, когато директорът на компания за производство на говеждо бъде убит с инструмента за професионално умъртвяване на крави. Във всеки случай на това се надяваме. То ще насочи следователите в грешна посока.

— Помниш ли политика, когото заковахме в Калмикия миналата година? — Джоунс и Смит се спогледаха. — Как правителството извика токсиколог от Австрия. Никой не можа да разбере. Решиха, че е отравяне от морска храна.

— Обзалагам се, че нашият приятел Ейвъри не си пада по морската храна — каза Смит. — Ти нали си донор на органи, а Ейвъри?

— Какво? — По челото на тексасеца изби пот. — Какви ги дрънкаш?

— Вече е — напомни Джоунс на своя колега. — Попълних формулярите от негово име преди повече от седмица.

— Да приключваме — каза Смит, нагласяйки електрошоковия пистолет. — Истински гръм от ясно небе, а? Много смешен начин за един животновъд да умре.

— Мислиш, че е смешно? О, Исусе, моля те, сладък Исусе…

— Факт е, че един ден ще си спомняме за това и ще се смеем — каза мъжът с електрошоковия пистолет, долавяйки погледа на Джоунс.

— И ще се смеете? Вие не сте с всичкия си. — Гласът на Ейвъри се повиши от гняв и скептичност.

— О, нямах предвид теб — каза Смит и вкара ток дълбоко в мозъка на Хаскин.

Той моментално изпадна в безсъзнание, но варолиевият мост и продълговатият мозък в мозъчния ствол, отговарящи за дишането и сърцебиенето, бяха останали непокътнати. В болницата ЕКГ-то щеше да потвърди мозъчна смърт на главния изпълнителен директор. След това щеше да започне изваждането на органите.

Първокласно месо, помисли си Смит. Чудесна съдба за лирата на говеждото.

Ню Йорк

Белкнап знаеше от опит, че всички големи градове са заобиколени от огромни площи с индустриални отпадъци. Ню Йорк не правеше изключение. Докато караше, можеше да забележи от двете си страни огромни цистерни за втечнен природен газ и фабрики от червени тухли, преобладаващи, но неизползваеми, като скелети на мастодонти от отминалата индустриална епоха. Фабриките отстъпваха място на складове в различно състояние на занемареност; после следваха издигащите се към небето корпуси на сгради от изоставени жилищни проекти. Постепенно започнаха да се забелязват и следи от човешко присъствие: канавки, пълни с остатъци от храна от ресторантите за бързо хранене, паважи, искрящи от зелени и кафяви стъкла, шрапнелите на алкохолизма. Ако беше бездомник, сега щеше да си бъдеш у дома — помисли си Белкнап. Той смени платната, завъртя волана твърде рязко, поддържайки се в будно състояние от вибрирането и бученето на колата под наем.

Андреа Банкрофт, която седеше полузаспала до него, се прозя и отвори очи.

— Как си? — попита той. Тя не отговори веднага. Той нежно я хвана за ръката. — Добре ли си?

— Още леко ми бучат ушите от полета — каза тя.

Те пътуваха директно от Ларнака до международното летище „Кенеди“, но не с пътнически самолет. Качиха се на товарен самолет без прозорци на DHL, чийто пилот Белкнап познаваше от години. Всъщност бяха пътници без билети. Чартърният DC-8 се бе върнал от Талин, но той не знаеше колко имена още бяха добавени в списъците за международния контрол, които пътническите самолети бяха задължени да предоставят. Товарният самолет решаваше редица проблеми. И все пак не беше направен за удобство на пътуващите. Зад кабината на пилота към напречната преграда бяха прикачени с панти пейки за резервния екипаж, но шумоизолацията и отоплението бяха почти идеални.

— Съжалявам за неудобното пътуване — каза Белкнап. — Но изглеждаше за предпочитане пред останалите алтернативи.

— Аз не се оплаквам. Поне спрях да повръщам.

— Организмът ти се мъчеше да изкара навън фентанила.

— Съжалявам, че стана пред теб. Не беше много романтично.

— Колелетата можеха да те убият или по-лошо.

— Така е. Да не забравя да ти изпратя благодарствено писмо. Между другото, вече знаеш всичките ми тайни, нали? Сигурно доста съм се разприказвала.

— Така времето мина по-бързо — каза той, а очите му се смееха.

— Все още се чувствам изцедена.

— Четири лепенки дурагестик. Все едно са те били с юмруци.

— Четири, а?

— Казах ти. Два на задника ти, една на гърдите и една от вътрешната страна на бедрото. Всяка от тях вкарва силен наркотик в кръвта ти. Плюс гадна рана върху бедрото ти, която трябва да наблюдаваш.

— Кажи ми, как махна всичките тия лепенки от мен? — попита тя и се изнерви.

— Как мислиш? Нямаше подръка сестра.

— Досещам се.

— Респираторната депресия не е признак за добро здравословно състояние, нали? Какво можех да направя?

— Не се оплаквам. Исусе, благодарна съм.

— Чувстваш се неудобно. Това е лудост.

— Знам, че е така. Знам това. Само е малко… по-далеч, отколкото стигам при първата среща. Събличането на дрехите, имам предвид.

Белкнап не отклони поглед от автомобилния трафик пред себе си и не каза нищо. След известно време попита.

— Все още ли не си спомняш нищо за отвличането?

— Спомням си как пристигнах в Ларнака, как се регистрирах в хотела. После черна мъгла. От наркотика, предполагам. Губят ми се дълги периоди, за които не си спомням нищо. Само откъслеци и отделни проблясъци. Може да съм халюцинирала, но имам спомен как ти ме държеше. С часове.

Той сви рамене.

— Предполагам, че съм бил уплашен.

— За мен ли?

— Поради това ти си за мен лоша вест, сестричке. Добрият агент не бива да се обвързва. — Говореше грубо, но въпреки това споменът му заседна в гърлото. — Джаред винаги го повтаряше.

— Мислиш ли, че Ставрос е знаел какво го очаква?

— Трудно е да се каже. Ставрос държеше нечии конци, но беше в ръцете на собствените си кукловоди, които дърпаха неговите конци. Този път невнимателно.

— Те се чувстват заплашени.

— Били сме на косъм — каза Белкнап. — Пианото е щяло да ни падне всеки момент върху главите.

— А аз през това време ровех в архивите на фабриката за пиана.

В огледалото за обратно виждане той наблюдаваше колите наоколо. Инстинктът щеше да му подскаже дали ги следят. Изгледа прегърбена жена встрани от пътя с пазарска количка, пълна с бутилки: подставено лице? Не, съвсем истинска, реши той, с онзи тип сплъстена коса, която се получаваше след седмици без никаква грижа.

— Разказа ми какво се е случило в Розендейл. Не можеше да го таиш в себе си.

— Това, което направих там, може ли да промени човека? — Гласът й бе сподавен.

— Може, ако позволиш.

Тя затвори очи.

— След като се случи, имах чувството, че отивам в ада. Сякаш прекрачих граница; стигнах до място, от което нямаше връщане назад. И не знам как, но след онова, което ми се случи в Ларнака, вече не се чувствам така. Защото има някакво зло, което не играе по правилата, които аз познавам. — Тя отвори очите си и в тях имаше проблясък на предизвикателство. — Сега чувствам, че ще отида в ада само ако ме завлекат там насила. Но аз ще се дърпам и ще пищя.

Белкнап я изгледа сериозно. Убила си двама души — помисли си той. — Добре дошла в клуба.

— Направила си каквото е трябвало да направиш. Нищо повече, нищо по-малко. Те са те помислили за слаба и са сбъркали. Слава Богу.

Той знаеше, че и двамата са наранени дълбоко и невидимо. Но знаеше също, че сега не е моментът да лекуват раните си. Това само щеше да ги забави, може би с фатални последици.

— А сега какво? — попита безразлично Андреа. — Какво търсим?

— Дяволска паяжина. — На бетонната детелина той сви по шосе 1–95 Юг. — И знаеш ли какво ще намериш, когато се натъкнеш на голяма паяжина? Някъде там в околността? Голям тлъст паяк.

Обърна се и я погледна внимателно. Имаше сенки под очите като жълтеникави рани. Беше изтощена. Но не забеляза вторачения поглед на страха, който някои хора придобиват след травматичен епизод. Тя бе преживяла разтърсваща случка, но не бе разтърсена от нея.

— Още ли си ми ядосан, че заминах за Кипър? — Кафявите й очи лъщяха на сутрешната светлина.

— Ядосан и радостен. Докато бях там и карах около къщата на Ставрос, беше посред бял ден и слънцето грееше. Но теб те нямаше. И на мен ми се струваше, че е нощ. Имаше някакъв мрак.

— Мрак посред бял ден — каза Андреа замислено. После погледна закачливо. — Това би било идеално заглавие за роман, не мислиш ли?

— Моля?

— Нищо. Тъпа шега. И така какъв е планът?

— Да се върнем към нещо, за което току-що спомена. За това, че те се страхуват. Защото те се страхуват от нас. Ставрос беше уплашен, но не от мен. Беше уплашен от човека, когото мислеше, че представлявам — Генезис. Но също от сенатора Бенет Кърк, от комисията „Кърк“. Двете неща бяха обвързани в съзнанието му.

— Възможно ли е Генезис да работи чрез комисията „Кърк“? — попита тя. — Просто се опитвам да свържа точките. — Поклати глава. — Исусе. Сенатор от Съединените щати в джоба на луд маниак?

— Не знам дали Кърк е в нечий джоб точно. Както каза, може би идеята е, че Генезис го използва. Работи чрез него. Предоставя му информация може би.

— Това значи ли, че сенаторът е маша? Но това е лудост.

Белкнап смени платното и увеличи скоростта просто за да провери дали някоя друга кола ще ги последва.

— Означава, че сенаторът е много важен играч в цялата тая работа. Вероятно без да го съзнава дори. Защото си мисля за нещо, което Лъгнър каза също. За сенатор от Средния запад. Това ме накара да се замисля дали Генезис използва комисията „Кърк“, дали той — или те, или то — по някакъв начин я употребява за свои цели.

— Или нейни, или негови. — Тя се размърда на седалката и се обърна с лице към него. — Затова ли пътуваме към Вашингтон?

— Радвам се, че си в достатъчно будно състояние, дори четеш пътните знаци.

— Чувствам се все едно съм в търбуха на лъва. Сигурен ли си, че това е най-безопасният начин на действие.

— Точно обратното. Сигурен съм, че не е. Искаш от мен да избера най-безопасните неща?

— По дяволите, не. — Тя отговори без колебание. — Искам да върша правилните неща. Не съм създадена да живея в страх, разбираш ли? Не съм възпитана така. Да се крия в пещера не е в моя стил.

— Нито пък в моя. Знаеш ли, от теб може да стане страхотен правителствен агент. Заплатите не са високи, но пък можеш да паркираш навсякъде.

Белкнап отново погледна в огледалото за обратно виждане, докато говореше. Все още нямаше никакъв признак, че ги следят. Шосе 1–95 бе най-натовареното в Североизтока. Имаше явно спасение в човешкото гъмжило.

— Разполагаме ли с хипотеза за действие — попита Андреа и се протегна. — Смятаме ли, че Пол Банкрофт е Генезис?

— Ти какво мислиш?

— Пол Банкрофт е интелигентен мъж, с визия, идеалист — искрено вярвам в това. Но също така е опасен. — Тя поклати бавно глава. — Крайността на неговата визия я прави чудовищна. Но не суетата го мотивира. Не е лична жажда за власт и пари.

— Един човек, който се опитва да наложи своята морална система на останалия свят. Мисля, че…

— Но всички ние, ако имахме възможност, нямаше ли да го направим? Спомни си какво казва Уинстън Смит в „1984“ на Оруел: „Свободата е свободата да кажеш, че две и две е равно на четири. Ако разполагаш с нея, всичко останало си идва на мястото.“ — Две плюс две е равно на четири. Това върши работа.

— Наистина ли? Дали свободата е твоята свобода да потвърдиш, че онова, в което аз вярвам, е истина? За теб свобода ли е да правиш каквото аз смятам, че е правилно? Искам да кажа, само помисли какво може да последва от това. Има много хора, които са убедени в моралния си кодекс, колкото във факта, че две и две е равно на четири. Ами ако грешат?

— Не бива винаги да се съмняваш в себе си. Понякога, Андреа, трябва да си готов да вземеш страна.

— Не, Тод, не трябва да се съмняваш винаги в себе си. Но ще ти кажа следното. Ами ако някой друг трябва да определя свободата ми? Предпочитам да са хора, които не са убедени, че винаги са прави. Несигурността може да бъде дисциплина. Не в смисъл да се луташ или да си нерешителен, а да знаеш, че ние не сме непогрешими. Да си открит към възможността да приемеш, че нашите решения не са окончателни и че те подлежат на преосмисляне.

— Ти си племенница на голям философ и самата ти звучиш като философ. Може би ти си Генезис?

Тя изсумтя.

— Моля те.

— Ако приемем, че не е Джаред Райнхарт — добави той тъжно.

— Ти наистина ли смяташ, че може да е той? — погледът на Андреа се върна към пътя, който се виеше пред тях като безкрайна сива река.

— Може би.

— Това, което ми разказа за начина, по който е избягал от теб, за начина, по който те е погледнал, ми напомня за нещо, което веднъж ми каза Пол Банкрофт. Той каза, че разумът не е това, което виждаш пред очите си, а онова, което другите виждат.

— Накъде биеш?

— Генезис. Ти си мислиш, че вероятно е Джаред Райнхарт. Обърна се с лице към него. — Може би Джаред Райнхарт мисли, че ти си Генезис.

Хотел „Камфърт ин“ близо до Конгресния център на Тринайсета улица във Вашингтон имаше характерната тента в зелено и жълто, която стърчеше от стените от червена тухла. Белкнап поиска стая в задната част на хотела. С две легла. Стаята бе малка и мрачна. Всички прозорци гледаха към тухлени стени. Точно това търсеше. Отново анонимността щеше да им осигури безопасност. Ядоха в ресторант за бърза закуска, след което по настояване на Андреа влязоха в кафене с интернет, преди да се приберат да нощуват. Решението да са в една стая не беше обсъждано; просто се случи. Никой от двамата не желаеше да се разделят — не и след всичко, което преживяха.

Белкнап бе убеден, че Андреа има нещо наум, и продължаваше да я наблюдава за признаци на закъсняла травма.

— Искаш ли да поговорим за Розендейл? — попита я той, след като си измиха зъбите.

Искаше тя да знае, че тази врата е отворена; не я насърчаваше да мине през нея.

— Има неща… които се случиха — каза тя колебливо. — А има и неща, които узнах.

— Да — обади се той.

— Искам да ти кажа какво узнах.

— Бих желал да чуя.

Тя кимна бързо. Виждаше усилията, които тя полага, да запази самообладание.

— Трябва да знаеш, че в света на ценните книжа има нещо, което наричаме груба картина на данните. Дотам съм стигнала.

Дори на жълтата светлина на евтината лампа тя изглеждаше красива.

— Дали да не изчакам лъскавата корица с подвързията?

Андреа се усмихна наполовина, но очите й бяха напрегнати.

— Виждам моделите на плащанията. По целия свят. Времето подсказва вероятност за манипулиране на избори.

Сега тя бе съсредоточена и говореше с по-голяма увереност.

— Купуване на избори? Издигане на предпочитаните кандидати?

— Съвсем условно, но мисля, че това е част от играта. Не могат да оставят съдбата на Партидо пор ла демокрасия в ръцете на обикновените граждани, предполагам.

— Чакай, Андреа. Въведи ме по-подробно.

— Започнах да се чудя, след като открих данни за обменни курсове. Подробностите нямат значение. Онова, което има значение, е, че фондацията „Банкрофт“ е наливала пари в чужди банки на различни места. Гърция, Филипините, Непал, дори Гана. Ами, оказва се, че годините и местата не са случайно подбрани. Всяко отговаря на голяма правителствена промяна. През 1956 г. са прехвърлени милиони долари във финландски марки и следващото нещо, което научава човек, е, че Финландия има нов президент. А той побеждава с незначителна разлика своя опонент, само с два електорални гласа, но остава на власт през следващия четвърт век. От данните за обмен с йени, изглежда, че японската Либерално-демократична партия е голям бенефициент на фондацията. Има най-различни местни избори, които водят до консолидации на парламентарно равнище, и от съвпаденията по време резултатите се определят от парите на Банкрофт. Чили през 1964 г., избирането на Едуардо Фреи Монталво. Голямо присъствие на Банкрофт на пазара на чилийското песо.

— А ти как разбра всичко това?

— Общо взето, има сведения за множество случаи за оптимизиране на обменните курсове вероятно защото те са прехвърляли десетки милиони долари в местна валута и фондацията не е била толкова богата, колкото ще стане по-късно. По същия начин през 1969 г. е имало сериозен обмен в ганайски кеди. Прегледах официалните доклади на фондацията и се оказа, че не е имало важни инициативи в Гана през този период. Но именно по същото време лидерът на Прогресивната партия Кофи А. Бусия е положил клетва като министър-председател. Убедена съм, че за Пол Банкрофт тоя тип е бил неотразим.

Белкнап погледна Андреа.

— Какво е направил?

— Да започнем с това кой е той. Защитил е докторат по философия в Оксфордския университет, бил е професор по социология в университета в Лайден в Холандия. Обзалагам се, че според хората на Банкрофт той е бил техен тип човек, космополит, ангажиран с общото благо. Изглежда обаче, че е разочаровал своите поддръжници, защото след две години е отстранен от поста. След още две години умира.

— И ти смяташ, че фондацията „Банкрофт“…

— Може би защото става дума за Западна Африка и почти никой не се интересува, те са действали малко грубо. Успях да проследя серия от покупко-продажби на валута от март същата година. Изглежда, че фондацията „Банкрофт“ е купила на Бусия държавата Гана за двайсет милиона долара. А сега ми се струва, че се опитват да направят същото във Венесуела. Фондацията е като айсберг. Забелязва се само частично. По-голямата част е потопена във водата. Оказва се, че те практически контролират Националния фонд за демокрация. Междувременно официалният й доклад признава за всички дарения на различни венесуелски политически групи.

Тя извади лист хартия и му го показа.

Fundacion Momento de la Gente

$64000

Instituto de Prensa y Sociedad — Venezuela

$44500

Groupo Social Centro al Servicio dela Accion Popular

$65000

Accion Campesina

$58000

Asociacion Civil Consorcio Justicia

$14412

Asociacion Civil Justicia Alternativa

$14107

Белкнап го погледна. Явно беше качила документа онлайн, преди да напусне, и го бе принтирала в помещението за копиране.

— Подкупи — измърмори той.

— Това са само официалните субсидии. Те купуват само имената на съответните лидери. Въз основа на данните за валутни операции предполагам, че реалните трансфери са поне сто пъти повече.

— Исусе. Те си купуват още едно правителство.

— Защото хората не са достатъчно умни да решат сами. Те така разсъждават. — Тя поклати глава. — И голяма част от операциите се извършват с компютърни мрежи. Познавам един тип, Уолтър Сакс, истински вълшебник с компютрите. Работи в компанията, където аз работех. Странна птица, но гений.

— Говориш за компютърен специалист във фирмата, където си работила?

— Странно е, знам. Завършил с най-добър успех в Института за информационни технологии. Работата му във фирмата е неговият начин да не работи. За него е като детска игра. Това означава, че може да изкара целия ден във вегетиране. Той е гений, лишен от амбиции.

— Андреа, трябва да внимаваш много с кого общуваш и на кого се доверяваш — каза рязко Белкнап. — За тяхно и за твое добро.

— Знам — въздъхна тя. — Толкова е отчайващо всичко. Много информация, а нищо не знаем. Тета. Генезис. Пол Банкрофт. Джаред Райнхарт. Рим. Талин. Оръжейна търговия. Политически манипулации. Гледаме пипала, а все още не знаем кой е октоподът.

Те обсъдиха отново онова, което им бе известно, още няколко минути, но не постигнаха никакъв напредък. Изтощението, което и двамата усещаха, замъгляваше мислите им като с черни кълба дим и по общо съгласие те си легнаха. Белкнап си избра леглото до прозореца. Обща стая с отделни легла. Имаше интимност и същевременно дистанция. Изглеждаше правилно.

Очакваше се, че сънят ще дойде лесно, но не се оказа така. Той се събуди няколко пъти през нощта, вторачен в омразната физиономия на Ричард Лъгнър. Няколко пъти му се яви и Джаред Райнхарт, който излъчваше извънземно сияние, лутайки се из коридорите и дълбините на неговия ум.

Винаги ще бъда тук за теб — каза Райнхарт на погребението на жената на Белкнап.

Знай, приятелю. Винаги ще можеш да разчиташ на мен — му каза Райнхарт по телефона няколко часа след като Белкнап разбра за смъртта на Луиза по време на операция в Белфаст.

В един живот на непостоянство Джаред Райнхарт се оказа единственото постоянно нещо. Хладният му разум, непоколебимата му преданост, неговият пъргав ум. Той беше приятел, съюзник, дори пътеводна звезда. Когато имаше нужда от него, той непременно се появяваше, сякаш воден от шесто чувство.

Каква ли беше истината? Ако Белкнап грешеше в това, че се доверява на Джаред, на кого другиго можеше да вярва? Ако бе сбъркал толкова за него, как можеше да вярва на себе си? Въпросите го пронизваха като студена стомана. Той се въртя и се мята, събирайки на топка чаршафите, взира се в тавана най-малко един час.

Чуваше трафика отвън и дишането на Андреа. Отначало дишането й бе дълбоко и равномерно. После стана учестено. Чу я да плаче в съня си, да издава звуци на страдание, а когато са обърна към нея, видя, че размахва ръцете си, сякаш да се защити от невидими нападатели.

Приближи се до нея, докосна лицето й.

— Андреа — прошепна той.

Очите й се отвориха, втренчени, ужасени. Сега дишаше тежко, сякаш бягаше.

— Всичко е наред — каза той. — Имаш кошмар.

— Кошмар — повтори тя със сънлив глас.

— Сега си будна. Тука си при мен. Всичко е наред.

Слабата светлина — уличното осветление, което проникваше през щорите, — очертаваше нейните скули, нежната й кожа, устните й.

— Моля те — каза тя. — Моля те, прегърни ме.

Прошепнатата команда.

Той отмести кичур коса от челото й и я обгърна с ръце. Усети колко е крехка в прегръдката му, колко е топла и сякаш вля в него от своята топлина.

— Андреа — каза той.

Дишаше дълбоко, по някакъв начин опиянен от нейния аромат, от топлината и присъствието й. Лицето й блестеше като порцелан.

— Не е свършил, нали? — попита тя. — Кошмарът.

Придърпа я още по-близо до себе си и тя се притисна в него, отначало страхливо, а после нежно.

Приближи главата си до нейната.

— Андреа — измърмори той, а тя притисна устните си до неговите и го обгърна с ръцете си.

Телата им се сляха в едно, което се извиваше и потръпваше от възбуда. Това бе начин да отрекат насилието и смъртта на които станаха свидетели, потвърждение пред лицето на отрицанието, начин да кажат да в свят на не.