Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (22)

Двадесета глава

Полетът от Талин до международното летище в Ларнака, Кипър, мина без произшествия: бурите го бяха изпреварили. Калвин Гарт не остана очарован, когато Белкнап му каза, че се налага да се възползва от чартърния полет — трябваше да се представят планове за полета, да се вземе предвид логистиката — но накрая отстъпи. Нещо като старо приятелство от училище. Генадий Чакветадзе след известно мърморене се съгласи да уреди документите. Той беше запазил връзките си в естонското министерство на транспорта; невъзможното стана възможно.

По-тъмните буреносни облаци съпътстваха разговора с Андреа Банкрофт.

— Не искам да говоря за това точно сега — каза му тя, след като той я попита за посещението й в архива в Розендейл. — Все още обработвам материалите.

Нещо в гласа й го смути, някаква прикрита болка.

Двоумеше се дали да и каже за Джаред, за своите страхове, но се въздържа. Беше негов проблем: нямаше да го прави и неин. Каза й обаче за Никос Ставрос и че нейният опит с корпоративни документи ще му е от полза. Тя затвори телефона и му звънна отново след десет минути с точна информация за холдингите на Ставрос и дейността му напоследък поне според наличните бизнес документи.

Отново плахостта в гласа й го разтревожи.

За архивите в Розендейл — започна той. — Кажи ми поне това. Дали фондацията има някаква дейност в Естония.

— Програми за отглеждане на бебета, за бременни в начелото на деветдесетте години. Това е всичко.

— Подозрително малко?

— Не — подозрително малко. Точно както в Латвия и Литва. Съжалявам.

— Нещо друго да е излязло?

— Казах ти, в момента обработвам информацията…

Този път гласът й трепереше, беше сигурен в това.

— Андреа, какво се е случило?

— Аз просто… Трябва да те видя.

— Ще се върна скоро.

— Утре. Какво каза, че летиш за Кипър, така ли? Ларнака? От „Кенеди“ има директни полети за там.

— Не знаеш какъв риск ще поемеш.

— Ще внимавам. И много внимавам. Използвах кредитната си карта да си купя билет от Нюарк до Сан Франциско, приемайки, че следят сметката ми. После помолих един приятел да купи две места за полет до Париж, от летище „Кенеди“ до Орли, като използва неговата карта, представяйки ме за своя спътничка. Името ми ще се появи в списъка с пътниците, но не и във финансовите регистри. А това ще ме отведе до същия международен терминал като полета до Ларнака, който няма да е запазен предварително. Четирийсет минути преди да отлети самолетът за Ларнака, ще се появя на изхода с паспорта и пари в брой и ще си купя билет. Хората пътуват в последния момент непрекъснато — смърт в семейството, спешни бизнес срещи, всякакви поводи. — Тя замълча за миг. — Искам да ти кажа, че съм обмислила всичко. Мога да го направя. И ще го направя.

— По дяволите, Андреа. Не е безопасно. — Ако опасенията му за Джаред Райнхарт се окажеха верни, никое място нямаше да е безопасно. — Особено Ларнака. Ще попаднеш в свят, към който не принадлежиш.

— Кажи ми към кой свят принадлежа. Кажи ми къде е безопасно. Защото искам да знам. — Гласът й звучеше така, сякаш тя всеки момент щеше да избухне в сълзи. — Идвам при теб независимо дали ти харесва, или не.

— Моля те, Андреа — възрази той. — Бъди разумна.

Неподходящи думи, и за нея, и за него.

— Ще се видим утре следобед — каза му тя и той долови непоколебимостта в гласа й.

Перспективата да я види го радваше и го плашеше. Тя беше аматьор; а Ларнака — неговата Ларнака — лесно можеше да се превърне в място на убийства, особено ако той се сблъскаше с Генезис. Изтръпна при мисълта, че може да й се случи нещо лошо. Ако не бях запознат отблизо, Кастор, бих казал, че носиш лош късмет.

Белкнап се облегна на седалката си и какви ли не течения и вихрушки връхлетяха мозъка му.

Никос Ставрос. В редките интервюта, които даваше, посочваше, че е постъпил в кипърския търговски флот след гимназията, и описваше баща си като трудолюбив рибар. Разказваше живописно за риболов в безлунна нощ с петстотинватова лампа над водата, която привлича пасажите от скумрия, за да бъде хвърлена мрежата. Онова, което явно нарочно не споменаваше, бе, че баща му притежаваше най-големия риболовен флот в Кипър. Нито задълбаваше върху факта, че неговата компания „Ставрос Маритайм“ печелеше повечето от парите си чрез превоз на суров петрол за големите петролни компании. От конкурентите му с по-големи флотове го отличаваше неговата дарба да предвижда цените на петрола на спот пазарите. Танкерите му можеха да превозят двайсет и пет милиона барела суров петрол по всяко време, като цената на товара варираше в зависимост от колебанията на цената и приумиците на ОПЕК. Ставрос бе известен със забележителния си усет да предвижда тези хаотични колебания; неговото богатство се увеличи значително благодарение на тази проницателност, което обикновено се приписва на брокерите от Уол Стрийт. Собственото му нетно богатство не беше известно; предполагаше се, че има значителни холдинги, скрити в множества лични и необявени партньорства. Беше много показателно: но за какво?

Ако си сгрешил за Джаред Райнхарт, тогава какво друго не си сгрешил? Тази мисъл не му даваше мира. Може би целият му жизнен път не е бил нищо друго освен манипулиран поход през лабиринт от лъжи. Чувството му за непоколебимост, самочувствието му бяха наранени непоправимо, така му се струваше. Гневът от това, което се бе случило с Джаред, поддържаше духа му: той бе поел рискове за него; щеше ли наистина да даде живота си за Джаред?

А сега?

Защото фактите говореха, че самият Джаред Райнхарт е Генезис. Не се ли появяваше той на точните места? Коварството, невидимият начин на действие, изкусните машинации — всичко това го правеха подходящ за ролята. Той беше отказал всички предложения за повишение, които щяха да го изведат от работата на терен, да ограничат неговата мобилност и възможността да пътува свободно. А през това време той беше изградил своето сенчесто царство на терора.

Подземен свят, който обхваща целия глобус. А създателят му остава винаги анонимен, никой не го е виждал, никой не го познава. Като тъмната страна на Луната.

Способен ли бе Райнхарт на подобни чудовищни престъпления? Душата на Белкнап се бунтуваше само при мисълта за това. Но той не можеше да изключи тази възможност.

Отпуснат на седалката в полусънно състояние, Белкнап усещаше как в главата му преминават като вихрушка образи, информация, съмнения — пясъчна буря от факти, докато чу хидравличното виене на колесниците. Беше пристигнал.

Република Кипър с площ, равняваща се на една трета от щата Масачузетс, носеше огромно обаяние за враждуващите сили, които разделиха острова през 1974 година. Кипър се намираше по-близо до Бейрут, отколкото до Атина, и то не само от географска гледна точка. Докато самообявилата се Севернокипърска турска държава едвам креташе, кипърците от юга бяха създали рай на относително благоденствие, подхранвано от туризъм, финансови услуги и корабоплаване. Република Кипър, клиентелистка държава на Гърция, разполагате с шест отлични пристанища и търговски флот от почти хиляда товарни кораба, да не говорим за други хиляда, които плаваха под чуждестранни флагове. Като разполагате също с двайсет летища, островът неизбежно се превръщаше в транзитна точка за хероина между Турция и Европа; място, където съпътстващото наркотрафика пране на пари се правеше съвсем свободно. Кипър бе посещаван често от американски туристи, както и от агенти на ДЕА, американската служба за борба с наркотиците.

Ларнака на гръцки означаваше „саркофаг“, градът бе кръстен на смъртта. Беше един от най-неприветливите градове в цял Кипър. Улиците му представляваха истински лабиринт и само дългогодишните жители можеха да го разгадаят — но дори и те не можеха да следят честите промени на имената, — докато ливански имигранти тънеха в мръсотия в северната част на града. Зимата наоколо беше суха и безплодна; местните ресторанти бяха все част от международни вериги като KFC, Макдоналдс, Пица Хът. Градът носеше чара на търговски център от Бриджпорт, разположен насред пустинята. Мухите по пясъка правеха плажовете непривлекателни за любителите на слънчеви бани. Но отвъд недораслите борово и дългите кейове беше пълно с яхти и товарни кораби, немалка част от които собственост на легендарния корабен магнат Никос Ставрос.

След дълго чакане алуминиевата стълба се долепи до самолета, вратата се отвори и той излезе в небесносинята утрин. Паспортната проверка бе бегла. Не посмя да използва отново документите с името Тайлър Купър; наложи се да се довери на документите, които му предостави Генадий, уверявайки го, че са безупречни. Засега можеше да каже, че е точно така. Пътуването с такси до града му отне десет минути. Щеше да му отнеме повече време, за да се увери, че си няма нежелани компаньони.

Белкнап полагаше огромни усилия да не оклюма от силното кипърско слънце, което правеше всичко да изглежда неестествено светло и почти прикриваше опърпаността на града и околностите му. Оставаха седем часа до пристигането на самолета на Андреа. По-голямата част от това време щеше да посвети на оглед на резиденцията на Ставрос.

Дали някой го следеше? Почти сигурно не, реши той. Но това не означаваше, че ще си спести предпазните мерки. Цял час посвети на ходене по магазините и зяпане на сергиите в турския квартал, сменяйки два пъти дрехите си — първо навлече евтин кафтан, преди да се преоблече в типичния за западния турист ансамбъл от шарена риза и панталони в цвят каки.

Адресът, който имаше, Лефкара авеню 500, беше едновременно точен и колкото и странно да заучеше, не носеше достатъчно информация. Накрая, той установи, че Никос Ставрос по същество притежава цял хълм и прилежащия плаж в покрайнините на Ларнака. Резиденцията гледаше към морето и представляваше истинска крепост. Стените бяха огромни, недостъпни и с бодлива тел на върха, с наблюдателни камери през десетина метра; дори откъм морето редици от шамандури показваха, че са взети предпазни мерки като мрежи на дъното и периметърни кабели. Бомба, пусната от въздуха, можеше да разтресе мястото, но по никакъв друг начин, проникването беше невъзможно.

От най-близкия съседен хълм — пясъчно, обрасло с ниски храсти възвишение, се виждаше ослепителната яркозелена морава, плод на интензивно поливане. Къщата беше огромен триетажен ориенталски тип палат с бяла гипсова мазилка, богато украсени балкони и фронтони. Цялата постройка се разширяваше навън на няколко места като огромна морска звезда или изкусно сгънато оригами, чиято симетричност трудно се установяваше. Беше заобиколена от около четирийсет акра земя. Близо до къщата забеляза градини с цветя, храсти, оформени като скулптури, подрязани в различни странни форми кипариси. С помощта на бинокъла Белкнап установи местонахождението и на различни помощни постройки: конюшни, плувен басейн, тенис корт. Забеляза няколко ниски къщички във формата на хижи, които явно не се виждаха от главната къща: колиби за кучетата пазачи без съмнение. С тяхна помощ патрулираха мястото през нощта, мощните им челюсти бяха смъртоносни като куршуми. Униформени обикаляха из периметъра; взирайки се по-внимателно, забеляза, че са въоръжени с автомати.

Свали бинокъла си, чувствайки се съкрушен. Спомни си разказа на Генадий за кучетата, които надушваха следите, и за кучетата, които ловяха плячката. Дали не се захващаше с нещо, което изглеждаше извън границите на неговите способности? Дори да преодолеете наблюдателната техника, корабният магнат бе охраняван от въоръжена бригада. Почувства се безпомощен.

Ситуацията е безнадеждна но не критична — обичаше да казва понякога Райнхарт. Споменът за гласа на Джаред предизвика у него почти физическа болка. Не можеше да е истина. Явно бе истина. Въртящ се соленоид от съмнение и убеденост — променлив ток от признание и отричане — изцеждаше и последните му сили за концентрация.

Защо въобще беше тук? През последните девет дни беше погълнат от мисията да спаси Джаред Райнхарт — или да отмъсти за него. Ръководеше се от увереност, която изчезна предишната вечер. Сега Хрътката преследваше нещо различно, нещо трудно, нещо, което не можеше да бъде осквернено, нещо съществено. Преследваше истината.

Гласът на Андреа: Кажи ми къде е безопасно?

Подземен свят, който обхваща целия глобус.

Никъде не беше безопасно. Никъде нямаше да е безопасно. Не и докато Белкнап не го направеше такова. Или го убиеха при опита му да го направи.

Слънцето блестеше — обедно време в Средиземноморието, небето с онзи неподражаем средиземноморски лазур — и въпреки това можеше да се окаже тъмно като в рог. Белкнап се гордееше, че различава измамите, а бе прекарал по-голямата част от живота си като жертва на измама. Стомахът му се свиваше. Може би бе време да признае безполезността на усилията си. И да остави Генезис да прави каквото си иска?

От болката се роди ново усещане за решимост. Имението на Ставрос беше свръхохранявано. Но не можеше да няма поне едно слабо място. Мъглата отстъпи място на кристална яснота и още една от приказките на Джаред: Когато няма друг начин, опитай през парадния вход.

Половин час по-късно Белкнап отиде до имението с нает ланд роувър; на мъжа с каменно лице до най-външната порта каза само едно изречение, което той на свой ред предаде на друг, а той на трети. Претърсиха него и колата му, след което му махнаха да влезе. Паркира, както му наредиха, на сенчест паркинг, покрит с пясък, внимателно загладен като японска пясъчна градина. На входната врата той повтори думите си пред прислужник в официално облекло. Беше простичко, но отчетливо: „Кажете на г-н Ставрос, че ме изпраща Генезис.“

Отново се оказа вълшебна думичка. Прислужникът, висок и слаб мъж над шейсет години, с леко жълтеникав цвят на лицето и торбички под кафявите си очи, не предложи на Белкнап питие или нещо друго. Говореше английски с лек ориенталски акцент, но движенията му бяха надменни и почти превзети — една от останките, вероятно, от колониалното минало на острова. Фоайето беше с таван от махагон; дървена ламперия украсяваше стените в коралов цвят.

— Ще ви приеме в библиотеката — каза му прислужникът. Когато мъжът се обърна, Белкнап мярна малък пистолет „Лугър“ в черното му сако. Знаеше, че му го показа нарочно.

В библиотеката рафтовете за книги бяха малко, кристалният полилей сякаш бе взет от венециански дворец, и сигурно беше така. Дотук къщата изглеждаше така, както Белкнап си я представяше, като се започваше от мебелите в стил ампир и се стигнеше до картините от стари майстори.

Никос Ставрос обаче се оказа не такъв, какъвто си го представяше. Белкнап очакваше мъж с едър гръден кош, силна челюст, пронизващ поглед и яко ръкостискане — познатия тип гръцки корабен магнат, който се е издигнал, за да се наслаждава на фините неща, и същевременно не се срамува от шума и глъчката в корабостроителницата.

Мъжът, който стана на крака и пое ръката му отпуснато, точно обратното, се оказа безличен екземпляр. Погледът му бе размит и разсеян. Беше слаботелесен: хлътнал гръден кош с тънки китки и издължени крака като на момче. Оредялата му почти безцветна коса бе полепнала на фъндъци по черепа му, на места мокра от пот.

— Никос Ставрос? — Белкнап го разгледа внимателно.

Ставрос си бръкна в ухото с малкия пръст с дълъг нокът.

— Можеш да ни оставиш, Каюс — каза той на мършавия слуга. — Ще разговаряме насаме. Всичко е наред. — Тонът му противоречеше на думите. Той очевидно бе уплашен.

— И така, с какво мога да ви помогна — попита Ставрос Белкнап. — Звучи като въпрос на продавачка, нали? — Мъжът се разсмя за кратко и облиза нервно устните си. — Сега сериозно. Цялата ми кариера е основана на сътрудничество.

Стисна ръцете си в опит да спре треперенето им.

Белкнап се обърна и видя, че прислужникът бе застанал на прага на библиотеката.

Вратата се затвори тихо; от вътрешната страна имаше кожена тапицерия. Белкнап се доближи още повече към Ставрос, който се бе свил уплашено.

И въпреки това го прие. Защо? Защото явно усещаше, че няма друг избор. Не смееше да си навлече гнева на Генезис.

Сътрудничеството е едно — каза грубо Белкнап. — Съучастието — съвсем различно.

— Разбирам — каза Ставрос, но явно нищо не разбираше. Беше неимоверно богат човек, но трепереше от страх. Това силно озадачи Белкнап. — Винаги съм бил готов за съучастие.

— Съучастие — оперативният агент присви очи. — С нашите противници.

— Не! — извика Ставрос. — Това не. Никога това.

— Решенията са взети на стратегическо ниво. Кои дейности да бъдат придобити. Кои субсидиари да процъфтяват. Кои партньорства да бъдат прекратени. — Думите на Белкнап бяха неясни, заплашителни; целта му бе едновременно да го обърка и да го предразположи.

Ставрос закима енергично.

— Трудни решения, обзалагам се.

Белкнап не му обърна внимание.

— Да поговорим за „Естотек“ — каза той.

Трябваше да внимава да не прояви нито един признак на несигурност или колебание. Щеше да го притиска, да пита каквото го интересуваше, и да импровизира, ако бе необходимо.

— „Естотек“ — повтори Ставрос, преглъщайки с мъка. — Звучи като хапче против забременяване.

Напрегнат кикот. Отново магнатът облиза нервно устните си, които изглеждаха напукани. В левия ъгъл на устата му се бе събрала слюнка. Беше силно стресиран човек.

Белкнап направи още една заплашителна крачка по-близо до кипърския корабовладелец.

— Да не мислиш, че си смешен? Да не си въобразяваш, че съм тук за сладки приказки?

Белкнап се протегна, хвана магната за бялата копринена риза и го придърпа към себе си с жест, който намекваше за бездънни резерви от насилствен гняв.

— Съжалявам — каза Ставрос. — Чакай, а какъв беше въпросът?

— Искаш ли да прекараш остатъка от живота си в състояние на пълна неподвижност, непоносими болки и обезобразяване, от което да му се доповръща на човек?

— Нека помисля — Не. — Ставрос се закашля силно. Лицето му бе почервеняло, когато се обърна към Белкнап. — „Естотек“. Това е компания само за фасада, нали? — Ние така правим бизнес. Но ти знаеш това.

— Това, за което става дума, не е аз какво знам. А твоето поведение.

— Добре. Добре, разбирам. — Ставрос се протегна към бутилките с алкохол и с треперещи ръце си наля едно питие. — Къде ми е възпитанието? — каза той. — Трябваше да предложа и на теб. Ето, вземи това — той му подаде чашата с дебело дъно.

Белкнап я взе и плисна съдържанието й в лицето на Ставрос. Алкохолът замъгли погледа на кипъреца и от очите му бликнаха сълзи. Поведението му бе грубо, но Белкнап интуитивно съзнаваше, че за него е от съдбоносно значение да провери докъде може да се простират границите на тази грубост. Само човек, който имаше зад гърба си изключителна власт, можеше да си позволи да се гаври с магнат като този.

— Защо правиш това? — изскимтя кипърецът с тон на примирение и отказ от съпротива.

— Млъкни, проклет боклук — изръмжа Белкнап. — Ти се превръщаш все повече в слабо звено, отколкото в актив.

Ставрос премигна.

— Ти си от…

— Тъкмо идвам от Лейнам.

— Не разбирам.

— Създаден бе съюз. Получена бе придобивка. Ти си част от нас сега.

Ставрос отвори устата си, но не излезе нито дума от нея.

— Не ме лъжи — викна Белкнап. — Ти сгреши. Плаваше твърде близо до вятъра.

— Моля те. Нищо не съм им казал! Трябва да ми повярваш!

Все пак успя да стигне до някъде.

— Кой?

— Онези следователи си тръгнаха с празни ръце. Нищо не им казах.

— Кажи ми повече.

— Няма нищо за казване.

— Какво, по дяволите, криеш?

— Казах ти. Не стигнаха до нищо, тия вашингтонски копелета в кафяви костюми. Адвокатът, който ми препоръча Лъгнър, беше с мен. Джон Мактагарт, нали така? Можете да го питате, момчета. Ония хрантутници от комисията „Кърк“ вдигнаха всякакъв шум. За каквото се сетиш. Но ние ги отрязахме.

— Само че това не е била единствената ти среща с тях, нали така?

— Единствената беше! — Изблик на страх и възмущение. — Трябва да ми повярвате.

— Сега пък ни поучаваш какво ние трябва да направим.

— Не! Нямах това предвид! Не ме разбирай погрешно.

— Отново раздаващ заповеди.

Дръж го в напрежение.

— Моля те. Не знам откъде комисията „Кърк“ се е добрала до онова, което е научила, но аз не съм източникът. Защо, по дяволите, ще им предоставям информация? Каква е логиката? Говореха ми, че ще отнемат регистрацията на моя флот, ако установят, че се отнасям пренебрежително към Конгреса на САЩ. Нещо от тоя род. Напомних им, че съм кипърски гражданин! Те продължиха да говорят за един от американските ми субсидиари. Бяха много далеч от истината и аз им го казах.

— Признай си — каза Белкнап. — За теб ще е по-добре така. Ние просто искаме да го чуем от теб.

— Ти не ме разбра. Държах си езика зад зъбите. Хей, аз съм кипърец, ние знаем какво да правим. Нищо не съм казал. Нищо. Бях като голяма морска риба. Моля те. Мактагарт ще гарантира за мен. Ти трябва… Моля ви, трябва да ми повярвате.

Белкнап запази мълчание за един дълъг миг.

— В крайна сметка няма никакво значение дали аз ще ти повярвам — каза най-накрая той с тих глас. — Онова, което има значение, е дали Генезис ти вярва.

След като чу името, корабният магнат пребледня.

Белкнап се ръководеше от инстинкта си, възползвайки се от основния механизъм на параноята. Както дебелият омански княз даде да се разбере, до голяма степен силата на Генезис произтичаше от факта, че никой не знаеше с точност кой е той или кой може да работи тайно за него.

— Моля те — изхленчи кипърецът. Очите му шареха уплашено. — Трябва да отида до банята — заекна той. — Ще се върна след миг.

Той се шмугна в съседната стая, а оттам през малката врата.

Какво ли е намислил? Едва ли викаше подкрепление; можеше да предупреди прислужника си само с едно натискане на копчето. Тогава нещо друго.

Изведнъж Белкнап се досети. Обажда се на партньора си в Талин.

Когато се върна минута по-късно, Ставрос погледна Белкнап странно; малките съмнения, които хранеше, бяха избуяли като растение в пустинята след дъжд.

— Ричард Лъгнър е…

— Мъртъв — каза Белкнап, — вярно е. Виж, той се опита да предоговори условията с Генезис. Нека това ти послужи за урок.

Пребледнялото лице на Ставрос стана още по-бледо. Стоеше като попарен, по копринената му риза имаше петна от скоч, а под мишниците и по гърба беше потъмняла от пот. Той потрепери, когато Белкнап задържа погледа си в него.

— Той… той…

— Имаше късмет. Умря бързо. С теб няма да е така. Приятен ден.

Белкнап го изгледа с презрение, докато си тръгваше, затваряйки тежката врата зад себе си. Чувството на триумф изчезваше, увлечено от водовъртежа на съмненията — и разбира се, от приемането на всеизвестната истина, че ранените животни са винаги най-опасните.

Докато Белкнап караше ланд роувъра по пясъчния склон и по крайбрежния път, умът му трескаво работеше. Срещата със Ставрос се оказа полезна по начин, който Ставрос не бе в състояние да оцени, но Белкнап все още не бе асимилирал напълно информацията, която получи. Един факт бе определено важен: за Ставрос Генезис бе враг, от когото се страхуваше, враг, когото трябваше да предразполага, на когото трябваше да угажда, но, така или иначе, враг. Лъгнър не беше агент на Генезис, а противник. Това бе изненада. Дали имаше начин да се насъска една група срещу друга?

Призна пред себе си, макар и с неохота, че би приветствал помощта на Андреа, нейните познания… Може би дори се нуждаеше от тази помощ. И не само от нея. От нейния — какво? Нейния остър интелект. От проницателността й. От способността й да анализира противоречиви идеи. Но имаше и още нещо — нали? Колкото и упорито да се опитваше да я разубеди да не идва, тайно се радваше, че тя упорства. Смяташе да отседне при нея в хотел „Ливадиотис“ на Николау Росу. Ако самолетът пристигнеше навреме, тя щеше да е там след около час.

В огледалото за обратно виждане забеляза още една кола, която излизаше от тесния път на хълма, водещ единствено до имението на Ставрос. Дали не беше самият Ставрос? Колата сви към големия док и поддържайки подходящо разстояние, Белкнап я последва. През редица ниски борове той видя как някакъв човек — не Ставрос — слезе от колата и тръгна към морето с широка, уверена крачка.

Мъжът бе висок и строен и се движеше с гъвкавата сила на планинска котка. Заговори мъжа в будката до паркинга и когато се обърна и посочи към седана, на Белкнап му прималя. Не, не може да бъде!

Къса кестенява коса, елегантни дълги крайници, очите, скрити под слънчеви очила, но Белкнап познаваше тези очи, познаваше одухотворения им сиво-зелен поглед, защото познаваше този мъж.

Джаред Райнхарт.

Неговият приятел. Неговият враг. Кое от двете? Трябваше да разбере.

Белкнап изскочи от колата си и хукна с всичка сила и докато тичаше, осъзна какво прави.

— Джаред — извика той. — Джа-ред!

Високият мъж се обърна да го погледне и онова, което Белкнап видя в очите му, бе неприкрит страх.

Джаред побягна, сякаш се страхуваше за живота си.

Моля те, спри! — викаше Белкнап. — Трябва да поговорим.

Беше почти комично изявление. Но толкова силни емоции изпълниха гърдите на Белкнап — не на последно място надеждата, че Райнхарт може да му обясни всичко, може да му помогне животът му отново да придобие смисъл, да внесе яснота, логика и здрав разум в цялата тая неразбория, която бе негова природна дарба. Моля те, спри. Но Райнхарт продължи да тича през дока, сякаш Белкнап представляваше смъртна опасност. Той препускаше по дългия пристан, краката му едва докосваха дървените греди. Белкнап започна да се задъхва. Позволи си малко да забави скоростта. Мостче, което стърчеше във водата. Къде би могъл да отиде Полукс, за Бога?

Глупав въпрос, който получи отговор секунди по-късно, след като Джаред скочи в моторна лодка, която чакаше на дока. Ключът бе на таблото в съответствие с морските правила и секунди по-късно лодката на Райнхарт вече пореше зелените води на залива Ларнака.

Не! Той прекара-последните двеста часа в издирване на този мъж. Сега той бе пред очите му и нямаше да се откаже.

Действайки импулсивно, Белкнап скочи в малък скутер „Рива Акварама“, елегантен като спортна кола, с щурвал от полирано тъмно дърво и хром, корпус от фибростъкло. Откачи въжетата, с които бе привързан за странична подпора на кея, повдига капака над мотора и завъртя ключа. Двигателят запали и забуча. Конзолата на щурвала също приличаше на табло на скъпа спортна кола: огромни кръгли циферблати със светлосини надписи на черен фон, прикачени към полирано тъмно дърво; кормило на бели и сини ивици с хромирани спици. Натисна дросела. Бученето се превърна в рев, който не отстъпваше на пляскащия звук от въртенето на витлата. Оранжевата стрелка на индикатора за горивото се издигна рязко; амперметърът направи пълен оборот. След като двигателят набра мощност, скутерът се издигна високо над вълните. Но къде беше Райнхарт?

Той се взираше през пяна и пръски, през ослепителния блясък на слънцето; беше все едно да гледаш през пламъци някой, който пали цигара. Водите изглеждаха измамно спокойни от брега; а всъщност вълните бяха силни и високи, издигаха се като Левиатан, който се мъчи да си поеме дъх. Пред себе си малко вдясно мярна Полукс, който, изправен в цял ръст, стърчеше над кабинката. Пяна откъм носа и кърмата подсказа на Белкнап, че той обръщаше, подготвяйки се за някаква маневра. Белкнап поддържаше дросела на максимална скорост. В този момент всичко опираше до физиката. Райнхарт беше в по-голяма лодка, „Галия“, със свръхголеми витла, които оставяха широка пенеста диря. Лодката беше по-голяма и по-мощна: но не и по-бърза. Беше като разликата между седан и камион. Ново вълнение на водата закри видимостта на Белкнап. Той се намираше в този момент вероятно на миля и половина от брега, а Райнхарт обръщаше арковидно своята моторница, което практически щеше да помогне на Белкнап да го настигне.

Белкнап се подпираше с ръце върху контролното табло; сърцето му биеше лудо в гърдите. Той приближаваше все повече и повече.

Вече различаваше ясно профила на Райнхарт, високите му скули и сенките под очите.

Не бягай от мен!

— Джаред! — изрева той.

Другият мъж не му отговори, дори не се обърна. Дали го чу от рева на двигателя и от кипенето на водата?

Джаред! Моля те!

Райнхарт обаче стоеше изправен и не помръдваше, погледът му бе съсредоточен върху някакъв невидим обект.

— Защо, Джаред? Защо? — Думите излязоха от устата на Белкнап и се сляха с шума на морето.

Бръмченето на моторницата се усилваше, но изведнъж сякаш замря, заглушено от басовата свирка на товарен кораб.

В това време лодката на Джаред подскочи нагоре, после излетя напред и бързо разшири дистанцията между тях.

Големият кораб пристигаше откъм залива Акротири. С широк черен корпус, плаващ под либерийски флаг, той бе един от онези бегемоти, които изглеждаше невъзможно да пропуснеш, но много лесно можеш да не забележиш в открито море. Сега Полукс доближи моторницата до носа на товарния кораб. Лудост! Той се движеше самоубийствено близо до носа. Висока вълна закри видимостта на Белкнап и той се уплаши дали наистина Джаред не иска да се самоубие. След като вълната се разпени, Белкнап разбра каква е играта на Райнхарт.

Никакви трески. Никакви останки от корабокрушение. Абсолютно нищо. Джаред постигна своята цел: скри се зад товарния кораб.

Белкнап достатъчно добре познаваше своите навигаторски възможности, за да не прави опити да се доближи до товарния кораб или до опасния му килватер. Вместо това той се придвижи под ъгъл покрай него, за да има видимост към водата отзад. Застанал прав до кабината, Белкнап завъртя приличащия на волан на автомобил щурвал силно надясно, надничайки през това време над напръсканото с капки предно стъкло.

Най-накрая Белкнап постигна ъгъла, към който се стремеше. Плаващият под либерийски флаг бегемот беше обемен съд, забеляза той: товарът му можеше да е от руда или портокалов сок, торове или гориво. Тези кораби контейнери си приличаха като две капки вода. Около четирийсеттонният съд бе най-малко сто и петдесет метра дълъг. Сега можеше да вижда и от двете му страни. Огледа водата, която искреше и проблясваше на слънцето като пустинен пясък, и усети някаква студенина.

Джаред Райнхарт — негов приятел, негов враг — беше изчезнал.

След като Белкнап се върна на пристана, гневът бушуваше в главата му като океан. Дали наистина Райнхарт е бил отвлечен? Или бе сложно скроена измама?

Мъчителните подозрения се върнаха. Мисълта, че неговият най-добър приятел и духовен наставник — да, Полукс на своя Кастор — беше предател, и то не само спрямо него, сякаш се забиваше като нож в сърцето. За хиляден път той затърси отчаяно друго обяснение. Представи си притесненото изражение на Джаред: изражение на човек, за когото Белкнап беше заплаха. Защо? Защото Белкнап бе прозрял измамата или имаше и друга причина? Въпросите напираха, прииждаха и го изпълваха с отвращение, сякаш го бе налегнала морска болест.

Сред тази пълна бъркотия имаше една-единствена утеха: мисълта, че Андреа е вече тук. Кариерата му премина в продължителна изолация и липса на компания. Това бе една от причините, поради които Полукс означаваше толкова много за него. Агентите на терен внимават да не пускат корени и онези, които не могат да свикнат със самотата, не се задържат дълго. Но човек може да понесе едно условие, без да го желае, а сега повече от всякога той жадуваше за отмора и отсрочка. Погледна си часовника отново.

Тя трябваше вече да е в стаята и да го чака. Нямаше да е сам повече.

Докато караше към хотел „Ливадиотис“ на площад „Свети Лазар“, той трябваше непрекъснато да си напомня да гледа пътя, трафика и останалите автомобили. Скоростта му се определяше не от знаците, а от това, което другите шофьори бяха установили като нормална скорост — доста по-висока. Хотелът беше избран не заради удобствата му, а заради близостта до големите магистрали и Белкнап наблюдаваше различните камиони и тирове, които пътуваха към пристанището или към летището. Ето един жълто-червен ван на куриерската служба DHL, чийто шофьор бе извадил косматата си ръка от отворения прозорец сякаш подпираше покрива. Зелено-бяла цистерна с дълъг цилиндричен контейнер с втечнен пропан. Бетоновоз с бавно въртящия се барабан. Бял ван без прозорци на „Скай кафе“.

Усети, че го полазват тръпки, и отново си погледна часовника. Сгреши, че й позволи да пристигне; трябваше да се постарае да я разубеди. Не го направи, защото тя бе взела твърдо решение. И все пак не се ли дължеше и на факта, че някъде вътре в себе си желаеше тя да дойде?

На огромна кафява табела името на хотел „Ливадиотис“ сякаш бе изписано с букви, издълбани в камък. Националните знамена на девет държави, явно избрани случайно, стърчаха от табелата в несполучлив опит да се придаде международна значимост на хотела. Над партерния етаж имаше три етажа с арковидни почти полукръгли прозорци. Стаите бяха с кухненски боксове, поради което ги водеха за апартаменти, и мястото имаше познатия мирис на стара кухненска гъба в евтино жилище на страните с горещ климат. Мъж в инвалидна количка измърмори нещо като поздрав, след като Белкнап влезе. Лицето му с мрежа от капиляри лъщеше, което напомни на Белкнап за листата на някои тропически растения. Чворестите му ръце изглеждаха яки. Имаше нещо завоалирано в погледа му, едновременно агресивно и потайно.

Но Белкнап прекалено много бързаше, за да умува над присвитите устни на сакатия хотелски чиновник. Той си взе ключа — беше старата европейска система, ключът от стаята, прикачен към гумена тежест, се връщаше на рецепцията, когато гостът излизаше от сградата — и се отправи към стаята, която нае сутринта. Асансьорът беше бавен и малък; след като излезе от него, попадна в тъмен коридор. Осветлението беше на таймер, спомни си той: една от мерките за пестене на разходи. Вътре в стаята миризмата на стара кухненска гъба се усили. Затвори вратата след себе си. Видя чантите на Андреа на пода, близо до дрешника и изпита облекчение. Тя спохождаше мислите му по-често, отколкото го изискваше естеството на неговите преследвания. Нейното ухание, косата й, меката и топла кожа: не можа да забрави тези неща, след като прелетя над Атлантика.

— Андреа — викна той.

Вратата на банята беше отворена, стаята тъмна. Къде ли е? За кафе сигурно в някое от близките кафенета — за да се пригоди към часовата разлика. Завивките бяха намачкани, сякаш беше лягала да подремне. После сърцето му започна да бие лудо, осъзнавайки по-бързо от ума, че се бе случило нещо. Сгънатият лист хартия върху нощното шкафче: беше бележка.

Взе я, прочете я бързо, поразен от страх и гняв. Насили се да прочете отново бележката бавно. Стомахът му се сви на малка твърда топка.

Всичко около бележката потвърждаваше чувството му за страх. Беше написана с молив на хартия от хотела. И двете неща щяха да попречат на всеки опит за съдебно-следствено изследване. Нито пък посланието бе оформено като бележка за отвличане. Влязохме във владение на пакета — се казваше в бележката. — Приятно прекарване. Но онова, от което кръвта му се смрази, беше подписът: ГЕНЕЗИС.