Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (20)

Осемнадесета глава

Бизнес кварталът на Талин само се споменаваше в туристическите брошури, но мнозина го смятаха за истинския център на града. Центърът на бизнес квартала на свой ред бе мястото, където се издигаше сградата с офисите на „Естотек“ — дванайсететажна постройка, облицована с огледални стъкла. На цял километър и половина от Стария град, тя се намираше на една пряка от такива съвременни забележителности като улица „Олимпия“ и търговския център „Стокман“, да не говорим за киното на площада „Кока-кола“ и обления в неонови светлини нощен клуб „Холивуд“. Кварталът бе, накратко, финансов център, който изглеждаше като всеки друг финансов център, и именно това караше бизнесмените да се чувстват като у дома си. Безжичен достъп до интернет имаше във всеки ресторант, във фоайетата на хотелите и в баровете. Ние сме модерни колкото вас — бе посланието, което се излъчваше, макар и с нотка на безразсъдство, намаляващо неговата правдоподобност. В тази част на нощта клуб „Бони и Клайд“ — както Белкнап забеляза, друга особеност на Талин бе, че нощните клубове неизменно се назоваваха с английската дума „найтклъб“ — също беше добре осветен. До най-високия хотел се намираха търговските представителства на „Ауди“ и „Фолксваген“: местните хора без съмнение се гордееха с това, че разполагаха с търговски център във финансовия си квартал.

Сградата беше масивна и тъмна, фасадата беше издържана в стъкло и бял метал. Тя можеше да се намира в още петстотин града и навсякъде да изглежда на място. Белкнап слезе от таксито и започна да обикаля наоколо пеша, с леко нестабилна походка, за да може да мине за пиян бизнесмен, който се опитва да разпознае в коя сграда е хотелът му.

Генадий Чакветадзе му намери адреса. Дори и пенсионер, той не бе загубил влиятелните си връзки и проведе няколко дискретни телефонни разговора с архиварите в градския съвет.

Истинската дейност на тази компания се пази в дълбока тайна — му каза Андрюс Парт и явно не беше преувеличил. Оказа се, че „Естотек“ е естонска корпорация с офшорна регистрация; в документите за регистрацията й се съдържаха данни само за активите й в страната, които бяха незначителни. Беше фирма без активни операции и значителни холдинги; държеше под наем пространство на десетия етаж на офис кула в бизнес квартала, плащаше навреме наема си, но във всяко друго отношение беше истински фантом. Корпорация само с фасада без съдържание, с други думи, оформена по такъв начин, че да не се налага да разкрива офшорните си филиали. Белкнап остана озадачен.

— Не се ли изисква по закон поне да представят списък със служителите и директорите? — попита той Генадий. На руснака въпросът се стори забавен.

— В цивилизования свят сигурно. Но в Естония законите и финансовите кодекси са създадени от олигарсите. Това ще те развесели: вписаният принципал в регистрационните документи не е човек, а друга компания. А кой е вписаният принципал на тази копания — може да попиташ. Това е „Естотек“. И в Естония е напълно законосъобразно.

Пенсионираният служител на КГБ се изкикоти. Тъмната страна на човечеството беше за него източник на развлечение.

Белкнап се загърна в сакото си, тъй като духна студен вятър в каньона от стъкло и метал, какъвто представляваше центърът на Талин. Тъмнината му бе от полза. През нощта огледалните стъкла стават прозрачни. Но все още бе трудно да прецени мерките за сигурност в сградата. Наблюдателни видеокамери с близък фокус бяха закачени в ъглите на ниската част на сградата, предлагайки на охранителите видимост към тротоара и гаража за паркиране с формата на раковина, който деляха с друга офис сграда. Но какви ли мерки за сигурност бяха въведени вътре? Едно бе сигурно: тази нощ бе най-добрата възможност да влезе незабелязано. До следващия ден заместник-министърът можеше да уведоми своите хора в „Естотек“ за директора от „Гринел“; ако това се случеше, беше твърде вероятно те да разберат за измамата и да бъдат нащрек. Но заместник-министърът нямаше да го направи тази вечер, тъй като щеше да слуша досадните изпълнения на най-добрите хорове в света. Щеше да се здрависва и да се усмихва. Да си фантазира за новото имение в провинцията и да умува как ще обясни на приятелите и колегите си откъде го има.

Белкнап прекоси улицата, измъкна чифт очила за нощно виждане и погледна, опитвайки се да установи къде е дежурният охранител във фоайето. Нищо не видя. Видя… струйка дим, която се извиваше откъм колона във вътрешността. Имаше охранител във фоайето. Пушеше. И изглеждаше уморен.

Американецът се огледа бързо на едно от стъклата. Тъмният му костюм подхождаше за ролята, която играеше; черната кожена чанта „Гладстоун“ — тя и съдържанието й бяха дар от Генадий — беше малко по-обемна от обичайно корпоративно куфарче, иначе нямаше нищо, което да се набива на очи. Пое дълбоко дъх и доближи до входа, размаха картата си за самоличност и се приготви да влезе.

Охранителят го погледна сънливо и натисна копче, което отвори входната врата. Той беше закръглен като повечето естонски мъже на средна възраст, което бе резултат от начина им на хранене — свинско, мазнини, картофи и палачинки. Той дръпна за последен път от цигарата и зае мястото си зад гранитен плот.

— „Семайнс“ — Каза Белкнап. — „Семайнс“, Естония. Единайсети етаж.

Охранителят кимна отпуснато, а Белкнап можеше да отгатне какво си мисли. Беше без съмнение крайно необичайно за „Семайнс“, научна медицинска компания, да има посетители в този час, но Генадий се бе обадил на дежурния охранител да го увери със своя естонски с руски акцент, че посетител е на път към сградата. Някаква повреда в системите, изискваща намесата на професионален техник.

— Идвате да оправите повредата? — попита охранителят на развален английски.

— Сензорите показаха повреда в хладилната биокамера. Няма почивка за онеправдани като нас — каза Белкнап със съучастническа усмивка.

Охранителят имаше озадаченият вид на човек, комуто идваше в повече да се мъчи с английския. Онова, което си мислеше, бе повече от ясно: да си дава зор за някакъв богат чужденец, не му влизаше в задълженията. Мина доста време, докато регистрира посетителя, после посочи с палец към асансьора и запали нова цигара.

Белкнап на свой ред усети как безпокойството му се покачва заедно с асансьора. Трудното предстоеше.

Изследователски триъгълен парк, Северна Каролина

Джина Трейси въртеше с пръст къдрица от черната си коса над ухото, докато говореше на останалите.

— Станала е издънка. Наистина жалко. Явно момчетата, които изпратихме в Южна Америка, са отстранили грешен Хавиер Соланас. Можете ли да повярвате? — Южна Америка изглеждаше толкова далече от подовете с гланцирани плочки и матирани стъкла в централата на „Тета“, но въпреки това именно в нея се вземаха най-важните решения. Понякога Трейси имаше чувството, че се намира в контролен център за космическа мисия „която прави проучвания на други планети“. — Трябваше да ликвидират еквадорския търговски представител. — Тя погледна към бързото съобщение, което се появи върху компютърния й екран. — Вместо него са очистили някакъв безобиден собственик на ранчо със същото име, мамка му.

Последва тишина; чуваше се само тихото бръмчене на климатика.

— Ох, колко неприятно — каза разстроено Хърман Лайбман, увисналите гънки на шията му се разтрепериха.

— И се предполага, че това са най-добрите ни хора — продължи Трейси. — Първи в списъка. Може би не трябваше да използваме външни хора. Няма ли местни таланти, а?

— Такива неща се случват — каза с тънкия си глас Колингуд, поглаждайки с пръсти брадата си.

Късата му къдрава коса бе прилежно сресана. Някой веднъж бе подхвърлил, че брадата му е като на вагина, и понякога Джина се усмихваше, като го погледнеше и се сетеше за това. И сега направи същото.

Той наклони глава.

— Смяташ, че е смешно?

— Звучи като черен хумор — увери го Джина.

Воднистите бледи очи на Джон Бърджес уловиха погледа й.

— Имаш някакви препоръки, така ли?

Филтрираната дневна светлина подчертаваше следите от гребена в русата му до бяло коса.

— Трябва да помислим добре как да не допускаме в бъдеще да се случват подобни неща — каза тя. — Наистина мразя такива работи.

— Всички мразим — обади се Колингуд.

— Трябва да свикна да гледам философски — каза Трейси. Някои може би ги смятаха за безчувствени технократи, знаеше тя, но истината бе, че им пукаше за работата им и че водеха битка да не приемат лично нещата, когато станеше грешка. — Джордж е прав. От време на време ще ни се случват пропуски. Ако прекалено задълбаем, ще изпуснем голямата картина. Това би казал Пол. — Тя се обърна към учения. — Нали?

— Съжалявам за това — каза Пол Банкрофт. — Много съжалявам. Допускали сме грешки в миналото, неизбежно ще има грешки и в бъдеще. Но утешението е, че процентът на грешките продължава да е в параметрите, които сме установили като приемливи. Освен това в последно време показателите ни по отношение на грешките се подобряват. Това е обнадеждаваща тенденция.

— И въпреки това — настоя Лайбман сърдито.

— По-важно е тези пропуски да бъдат поставени в по-големия контекст на успехите — продължи Банкрофт — и да гледаме напред, не назад. Както казваш, Джина, трябва да се учим от грешките си и да определим какви допълнителни мерки могат да ни предпазят от същите грешки в бъдеще. Интегралната схема на риска е асиметрична крива. Което означава, че винаги има място за подобрения.

— Мислиш ли, че трябва да пратим момчетата да премахнат когото трябва — попита Бърджес.

— Забрави за това — отвърна Колингуд. — Ще бъде прекалено набиващо се на очи съвпадение. Не искам да кажа, че някой води статистика за смъртта на хора с името Хавиер Соланас. И все пак. Анализ на риска ще покаже, че не си струва да бъде поет. Някакви събития на други места?

— Сигурно си чул историята за жената в Северна Нигерия, която ще бъде убита с камъни — каза Трейси. — Явно съдът на старейшините в селото е решил, че е изневерила на мъжа си. Какви средновековни порядки.

Пол Банкрофт смръщи веждите си.

— Надявам се, че не изпускате от очи по-широката картина — каза той. — Специалистите ще се произнесат, но аз отсега мога да предвидя, че това широко разгласено от медиите събитие ще се отрази благоприятно върху показателите за разпространение на ХИВ. Тук се сблъскваме със синдрома на бебето в кладенеца. Световните медии ще съсредоточат вниманието си върху една жена с печални очи и бебе в ръцете си. Плачевната иконография на Мадоната и младенеца. И все пак средновековните закони на тези невежи молли вероятно ще предотвратят хиляди случаи на СПИН. А това ще рече хиляди болезнени, опустошителни, скъпоструващи случаи на бавна смърт.

Колингуд премигна.

— Съвсем близо до ума е — каза той с напевния си глас, обръщайки се към Трейси. — Защо мислиш, че ХИВ серопозитивните случаи са толкова ограничени в мюсюлманските страни? Когато сексуалният промискуитет се криминализира и бъде заклеймен като позорен, разпространението на вируса на СПИН намалява. Сенегал е с един от най-ниските показатели в Африка на юг от Сахара. Там деветдесет и два процента от населението са мюсюлмани. А сега да погледнем съседна Гвинея-Бисау. Там броят на мюсюлманите е наполовината на тези в Сенегал и показателите за разпространението на ХИВ са пет пъти по-високи. Трябва по-често да използват камъни, бих казал.

— Нещо-друго на този континент? — попита Банкрофт.

Бърджес извади на компютърния екран електронен списък.

— Ами какво е положението с министъра на мините и енергетиката в Нигер? Не смятате ли, че блокира важни проекти за подпомагане?

— Това отпадна, не помниш ли? — Джина Трейси погледна раздразнително. — Твърде много странични ефекти. Вече го анализирахме.

— Припомнете ми каква беше играта в този случай — каза Колингуд. — Цяла сутрин имах заседание със служители от системата.

— Ще ти разкажа в най-едри щрихи — Бърджес замълча за миг, събирайки мислите си. — Първо, министър Окуендо е много известен. Второ, вероятно ще бъде заменен от Махамаду, финансовия министър. Което е добре, но остава въпросът кой ще заеме мястото на Махамаду. Ако бъде заменен от Сану, добре. Но се обзалагам, че ще бъде заменен от Сейни. А това в крайна сметка ще влоши още повече нещата. Вместо да отстраняваме министъра на мините и енергетиката, е по-добре да отстраним Диори, заместник-министъра. Човекът, който ще заеме мястото му, е благоприятен като характер, показват всички разузнавателни сведения: неговият баща е бил клептократ, но резултатът е, че синът има достатъчно пари и е в правителството не да краде.

— Любопитно — каза д-р Банкрофт замислено. — В такъв случай изглежда, че Диори е стратегически правилният избор. Но нека да се уверим още веднъж и да оставим втория екип от специалисти да направи своя анализ. Независима оценка винаги е от полза, като сме се убедили от опит.

Погледът, който хвърли към Лайбман, говореше за общи преживявания.

— Въвеждането на нов набор от модели може да отнеме няколко дни — предупреди Бърджес.

— Страна като Нигер със сравнително ограничен управляващ елит е крайно податлива на широк диапазон от несъответствия при зададени малък брой варианти. Ние искаме да сме сигурни, а не да съжаляваме, нали?

— Няма две мнения по този въпрос — каза Лайбман, подпирайки брадичката си с ръцете си на червеникавокафяви петна.

— Добре тогава.

Банкрофт изгледа Бърджес със сериозно изражение.

— Междувременно как върви поглъщането на мрежата на Ансари? — попита Лайбман. — След всичките усилия, които положихме, горещо се надявам да си е струвало.

— Шегуваш ли се? Очертава се още един от големите удари на Пол — каза Колингуд. — Окончателната интеграция ще стане след известно време, същото е като при корпоративно сливане. Но има пълни основания да очакваме, че ще ни улесни при събирането на ценна информация за клиентелата й. А знанието е…

— Силата за правенето на добрини — обади се Банкрофт. — Всичко, което научаваме, ни помага за по-голямата кауза.

— Абсолютно — каза Колингуд, кимайки енергично. — Светът е залят от оръжия. Точно сега те са на път към онзи, който е дал най-висока цена. Още по-ужасно е, когато биват въоръжавани двете страни на един граждански конфликт. Такова е положението трийсет години в Ангола. Напълно ирационално. Сега ние ще сме в състояние да насочваме огневата мощ към държави и групи, които трябва да я притежават. Ще сме в състояние да умиротворим провинции, където от десетилетия цари мизерия само защото са получили достатъчно оръжия да водят война, но недостатъчно, за да победят. Това винаги е най-лошото състояние на нещата.

— Нашите геополитически анализи са много ясни по този въпрос. В ситуация на гражданска война, която не може да бъде прекратена по никакъв начин, бърза и решителна победа на едната страна е за предпочитане от хуманитарна гледна точка пред безкраен конфликт — каза Банкрофт. — Почти няма значение чия ще е победата. Затъването в евентуални безкрайни обвинения от типа: „вие първи започнахте“, е огромна грешка. Сега ние ще можем да завъртим рулетката, да изберем победителя и да гарантираме оптимален изход. Помислете само колко налудничаво е, че мрежата на Ансари можеше досега да насъсква ония планински племена в Бирма. Малко огнестрелни оръжия, второкласна артилерия, за които се плащаше с пари от наркотрафик. В продължение на години мрежата ги държеше във война с правителството в Мианма. Това е грешно. Лошо е за племето, за страната. Никой не харесва репресивните авторитарни режими, но продължителните конфликти са още по-лоши. Освен това веднъж след като военният режим стабилизира обществения ред, можем да се заемем да променим режима така, че да е по-малко репресивен и да се грижи по-добре за гражданите.

— Искаш да кажеш, че доставчиците от мрежата на Ансари ще минат на другата страна?

— Кой знае повече за оръжейните депа на народа уа или карени от бившите им доставчици? Кой знае повече за това как са организирани бунтовническите милиции? Ние даваме на генералите в Мианма безценна разузнавателна информация и пратка оръжие от натовски стандарт. Превишаването по сила е ключът. И преди да се усетиш, получаваш мир чрез умиротворяване. В глобален аспект епохата на бунтовете е към края си.

— Освен ако не е бунт, който ние одобряваме — обади се Лайбман.

— Свалянето на режим с открита въоръжена борба ще е последното средство — каза Колингуд, кимайки енергично. — Но ако се стигне дотам, ще бъде приложено. А и обединяването на основните мрежи по някакъв начин не е приключило. Вярно е, че придобиването на мрежата на Ансари дава на „Тета“ по-директни ползи. В края на краищата благодетелите също трябва да направят необходимото, за да се защитят. — Обърна се към Банкрофт. — Ще се съгласите с мен, нали?

— Бодлите на таралежа — каза Банкрофт.

— Когато възникнат заплахи за нашата сигурност в чужбина или у дома, ние им се противопоставяме.

— Доколкото можем — съгласи се застаряващият учен.

Колингуд размени погледи с Бърджес и с Трейси. Пое дълбоко дъх.

— Добре тогава, Пол, искаме да поговорим за Андреа.

— Разбирам.

— Пол, прости ми, че говоря директно, но се налага да вземаме решения. Трябва да ги оставиш на професионалистите на терен. Тя се превърна в проблем. Отивайки в Розендейл, прекрачи границата. Ти смяташе, че тя ще се вслуша в разума. Сега знаем, че си я надценил.

— О, от друга гледна точка я подцених.

Тонът на Банкрофт бе някак завоалиран.

— Преценката ти беше неправилна.

— Ти обичаш да виждаш у хората най-доброто — каза Трейси. — Което е страхотна стартова оценка. Но ти си ни учил да не се страхуваме да променяме възгледите си, ако се сдобием с нови факти.

На филтрираната светлина Банкрофт изглеждаше сякаш по-възрастен.

— Искате да ви прехвърля случай, свързан с моята собствена братовчедка?

— Именно защото е твоя братовчедка — каза Трейси.

Банкрофт се загледа в далечината.

— Не знам какво да кажа.

Дали тя не си въобрази, или наистина гласът на философа трепна. Когато се обърна с лице към останалите, той изглеждаше пребледнял.

— Тогава не казвай нищо — посъветва го Бърджес с превъзбуден глас, който излъчваше едновременно уважение и загриженост. — Ти си ни обучил добре. Позволи ни да поемем отговорността в конкретния случай. Остави го в наши ръце.

— Както непрекъснато повтарящ — намеси се Колингуд, — да направиш каквото трябва, невинаги е лесно.

— Заобикалянето на проклетата комисия „Кърк“ също няма да е лесно — заяви Трейси.

— Вие сте млади и не помните разследването на комисията „Чърч“ — й каза по-възрастният на масата Хърман Лайбман. — Двамата с Пол го помним. Тия неща се случват периодично.

— Също като мусоните — каза Колингуд. — Историческата перспектива не е от голяма полза, ако си на пътя на бурята.

— Правилно — съгласи се Банкрофт. Очите му се присвиха. — Знанието е сила. Господ знае, че разровихме доста камъни от миналото на сенатора. Открихме ли нещо гнило?

Колингуд се обърна към Джон Бърджес и го погледна, а очите му говореха: Ти му кажи.

— Недостатъчно — каза с усмивка Бърджес, бивш следовател в „Рол“. — За нашите цели се нуждаем от нещо голямо, а ние все още не сме го открили. Честно казано, онова, с което разполагаме, няма да излезе на първа страница и на „Саут бенд трибюн“. Услуги за основните дарители? Да. Но политиците наричат това да служиш на избирателите. Незаконни дарения? Не съвсем — той се е кандидатирал за изборен пост четири пъти срещу съперници с изрядно финансиране на кампаниите. Един от тях повдигна обвинение преди дванайсет години, но подробностите бяха толкова сложни, че правните експерти не успяха да стигнат до единодушно мнение дали е имало прекрачване на закона, или не. Отделни дарения от компании, където КАЛПЪРС, публичният пенсионен фонд на Калифорния, държи най-големия пакет от акциите. Ако двете компании са съставни части на една и съща компания, тогава дарението е незаконно. — Тъжна усмивка. — Репортер попита сенатора Кърк за обвинението на пресконференция. Той отговори: „Извинете, бихте ли ми обяснили още веднъж?“ И всички се разсмяха. Това бе краят на скандала. Нещо друго? Може да е имал сексуален контакт със сервитьорка от Рино преди двайсет години, но въпросната жена отрича, но дори да не отричаше, не мисля, че това ще привлече вниманието на медиите. Журналистите са поставили ореол на този човек. При сегашното положение трябва да докажем, че е блудствал с всяко хлапе в момчешкия хор на Харлем, за да се задвижат нещата.

— Не можем също така да го издадем — каза Колингуд с напевен глас. — Имам предвид здравословното му състояние. Както знаете, той го пази в тайна, но ако се разчуе, това само ще предизвика вълна от съчувствие. Междувременно той вече се е замислил за потомството. Наясно е, че няма да е жив да се кандидатира за нов мандат, но ще продължи да се мотае наоколо достатъчно дълго, за да ни създаде куп неприятности.

— Същото е като ефекта Самсон — добави Бърджес. — Болестта му не ни е от полза. Той е в достатъчно добра форма да бутне колоните и да разруши целия храм.

— Казваш, че знанието е сила. — Колингуд хвърли към Банкрофт многозначителен поглед. — Бедата, разбира се, е в това, какво знае комисията „Кърк“. По някакъв начин сенаторът се е сдобил с информация, която не е трябвало да научи. Това го прави истинска заплаха за нашата организация.

— И ние все още не знаем как? — погледът на Банкрофт беше угрижен, но не тревожен.

Колингуд сви рамене.

Джина Трейси изглеждаше нетърпелива.

— Все още не разбирам защо просто не отстраним сенатор Кърк. Да ускорим неизбежното. Да извадим трънчето от нашата лапа.

Банкрофт поклати строго глава.

— Ти просто не мислиш.

— Можеш ли да си представиш бурята от спорове и вниманието? — Колингуд я стрелна с укоряващ поглед. — Може да се окаже по-опасна и от самата комисия.

— Но ние сме, мамка му, групата „Тета“ — настоя чернокожата жена. — Тета като танатос. — Тя погледна Бърджес. — Гръцката буква за смърт, нали?

— Знам това, Джина — възрази Бърджес. — Но същата процедура за оценка на риска, която прилагаме навсякъде другаде по света, важи и в този случай.

Трейси погледна умолително Банкрофт.

— Все трябва да има нещо, което да можем да сторим.

— Бъди уверена, че няма да позволя работата на групата „Тета“ да бъде разстроена от някакъв си беляч на царевица от Индиана — увери я Банкрофт. — Можеш да бъдеш сигурна в това. Групата „Тега“ трябва да продължи да бъде върхът на стрелата на милосърдието.

— Екстремална филантропия — изкикоти се Бърджес. — Като екстремни спортове.

— Моля ви да не се шегувате с делото на моя живот.

Банкрофт говореше спокойно, но изражението му ставаше все по-строго.

Последвалата продължителна тишина бе нарушена от развълнуваните гласове на хората от комуникационния център на долния етаж. След това мъж с нездрав вид на лицето се качи по спираловидното стълбище и поздрави шефовете със сериозно изражение.

— Дойде ново послание от Генезис.

— Ново? — попита Трейси унило.

Мъжът от комуникационния център подаде лист хартия на Пол Банкрофт. На останалите каза:

— Момчетата долу приемат това много сериозно.

Банкрофт погледна листа и очите му се разшириха. Без да каже нито дума, той подаде листа на Колингуд.

— Това не ми харесва — каза Колингуд тихо, без да прикрие безпокойството си. — Какво мислиш, Пол?

Философът изглеждаше силно съсредоточен. Непознат щеше да реши, че размишлява, а не е уплашен; останалите знаеха, че това е начинът, по който той се държеше при криза.

— Е, мои приятели, както изглежда, ще имаме още по-големи неприятности, с които да се справим — каза накрая Банкрофт. — Генезис увеличава нивото на заплаха.

— Ще трябва да прекратим за известно време операциите оттук — каза Колингуд, проучвайки посланието. — Ще ги преместим в друг обект. Може би близо до Бътлър, Пенсилвания. Можем да го направим незабелязано през нощта.

— Не ми харесва това, че изпадаме в паника — каза Лайбман.

— Налага се заради дългосрочните предимства, Хърм — каза Банкрофт. — Краткосрочни неудобства в името на дългосрочна сигурност.

— И все пак защо всичко това се случва точно сега? — попита Лайбман.

— Когато мрежата на Ансари бъде изцяло подчинена на нас — каза Бърджес на по-възрастния аналитик, — никой няма да може да ни спре. В момента сме в период на преход. Което означава време на уязвимост. Когато това премине, ще сме непобедими.

— Светът ще се превърне в нашия терариум — обади се Колингуд.

Лайбман все още беше раздразнен.

— Но да позволим на Генезис…

— Инвър Брас загина първия път поради измама. — Гласът на Банкрофт беше хипнотизиращ. Той бе възвърнал самообладанието си. — Генезис пак ще го направи. Просто трябва да издържим през следващите няколко дни. Генезис ще бъде унищожен.

Лайбман звучеше по-малко оптимистично.

— Или ние ще бъдем унищожени.

— Да не си станал като неверника Тома? Вече ми нямаш доверие ли? — попита Банкрофт с безизразно лице.

— Никога не си грешал за големите неща — каза Лайбман обидено.

— Много си любезен, че го казваш — отговори Банкрофт студено.

Макар че Лайбман се поколеба дали да продължи да говори, десетилетията преданост и приятелство го накараха да бъде откровен с великия мъж. Той прочисти гърлото си.

— Но, Пол — каза Лайбман, — винаги има първи път.

 

 

На единайсетия етаж Белкнап излезе от асансьора с леко отегчения вид на преуморен от полети човек заради камерите, които вероятно бяха инсталирани в кабинката. „Естотек“ беше на долния етаж; единайсетият бе предоставен на „Семайн“. Както Генадий му обясни, „Семайн“ беше фармацевтична компания, специализирана в изследванията на „биомаркери“; целта им бе да разработят биоанализатори — прости кръвни тестове, които можеха да заменят хирургическите биопсии за някои видове рак. Компанията се гордееше, че дейността и е базирана на „стратегическо сътрудничество между индустрията, научните среди и правителството“. Много партньори, много джобове.

Избра един от три малки офиса на етажа, тъй като работата там беше с най-малка степен на поверителност, а следователно и мерките за сигурност бяха най-ограничени. Между него и офисите на „Семайн“ имаше само една метална врата с тясно прозорче с армирано стъкло.

След като се увери, че няма наблюдателни камери в коридора, Белкнап завъртя топката на ключалката с гаечен ключ с тесен разтег откъм далечния край, за да максимализира податливостта. После пъхна върха на шперца в дупката и завъртя в обратна посока, така че шперцът да измести запънките. Не се получи. Както се опасяваше, беше брава с двойно заключване. След като разбута горните запънки, обърна шперца и към долните. Едва след още няколко минути пълна концентрация успя да отдръпне резето и вратата се отвори.

Не се включи аларма. Както предположи, офисите, в които се помещаваха финансовият и правният отдел на компанията, разчитаха на мерките за сигурност в цялата сграда. Взлом в такива помещения бе рядкост. Обикновената охрана бе напълно достатъчна.

Белкнап затвори вратата след себе си. Помещението беше слабо осветено от флуоресцентни тръби, разположени по вътрешните стени, осветлението за спешни ситуации, което се изискваше за такива сгради по целия свят. Изчака очите му да се приспособят и обходи внимателно пространството, светейки с джобно фенерче. Работните места бяха открити, с изключение на няколко офиса, отделени със стъклени прегради. Мокетът на пода беше сив на големи ромбове. След няколко минути оглед Белкнап избра място, където компютърът и телефонът бяха включени на пода. Като при повечето офис сгради, строени през последните десетина или повече години, под подовата настилка имаше плетеница от оптични и коаксиални кабели. Широко разпространени бяха така наречените „мокетни плочки“, обикновено шейсет и пет на шейсет и пет сантиметра, и той не се изненада да ги открие тук; всеки подов елемент можеше да бъде вдигнат за лесен достъп до кабелажа отдолу. Той легна на пода и повдигна мокетната плочка до разклонителя. Отдолу имаше метална решетка, а под металната решетка бяха кабелите. Но какво ли бе разстоянието между етажите? Извади от чантата „Гладстоун“ лост и започна да отлепва плочки бързо и тихо.

После пъхна малка фиброоптична камера. В другия край тя бе включена в дигитална камера и показваше трепкащ образ върху плоскоекранния визьор. Змиевидната миниатюрна камера със стандартен изход RCA беше половин сантиметър в диаметър и имаше шейсетградусов зрителен обхват. Представляваше черен кабел с дължина около четири метра, прикачен към черна кутийка с електроника, където малък вграден разклонител конвертираше светлината от хиляди микрофибри в единен образ. Малка ксенонова лампичка на извода осигуряваше осветление, докато змиевидната камера си проправяше път през „подвижния“ таван. Продължи да вкарва кабела все по-навътре, заобикаляйки препятствия, докато тя достигна до бяла неравна повърхност. Шумоизолацията на долния таван.

Сега той натисна копче от другата страна, където се намираше миниатюрният фиброоптичен визьор. Показа се троакар с притъпен връх от закалена стомана и започна да се върти. Беше същото като да пробиеш дупка е карфица. Накрая с няколко ловки движения нагласи главичката на далечната камера в току-що пробитата дупка и я промуши през нея.

Отначало образът беше зацапан; Белкнап нагласи настройките, докато на екрана се появи по-ясен образ от етажа на „Естотек“. Показа се обширен офис: четириъгълни бюра, черни столове с кръгли седалки и облегалки, обичайният набор от принтери, компютри, телефонни апарати. Отново нагласи камерата, движейки главата насам-натам, докато откри каквото търсеше. Контактни ключове, които не се забелязваха от пръв поглед освен от обучено око, бяха монтирани точно над рамките на вратите. Инфрачервени детектори за движение: малки пластмасови кутийки, поставени на места с оживено движение — пътеки между бюрата и по дългата редица прозорци. Детекторите за движение се активираха след затварянето на офиса за през нощта и бяха неговото най-голямо непосредствено предизвикателство.

Белкнап познаваше модела. Бяха пасивни детектори, предназначени да улавят промените в температурата. Когато излъчващо инфрачервени лъчи тяло влезеше в защитеното пространство, уредите го засичаха, прекъсваше се притокът на ток в устройството и се задействаше алармата.

Отново ги погледна. Отново му заприличаха на контактни ключове за осветление, нищо, което би привлякло погледите. Фреснелови лещи фокусираха инфрачервената радиация през специален филтър. Сензорът имаше два рецепторни елемента, които даваха възможност да се отделят сигналите, причинени от слънчева светлина, вибрация или окопите температурни промени. Подобни условия биха задействали двата пироелектрически елемента едновременно; движещо се тяло активираше първо единия сензор и после другия.

Практически нямаше никакъв начин Белкнап да се спусне в офиса, без да задейства алармата. Нямаше и намерение да прави опити.

Белкнап се зае бързо да отвърти шестнайсетте болта, с които бяха закрепени металните фланци, образуващи отделните секции на здравата опорна решетка на етажа. Накрая успя да повдигне близо двуметрово винкелно желязо, под което се показа мрежовиден слой от фини жици като завеса от мъниста. Изискванията за гъвкаво реагиране включваха също пропускливост. След малко мокетните плочки, металните пръчки и подпорки оформиха малка купчина.

С няколко груби срязвания с ножиците за тел Белкнап освободи пространство, после пусна в него чантата с инструментите, докато тя се опря на няколко десетки сантиметра под пода. След това самият той се провря между жиците, промъквайки се покрай въздухопроводите и тръбите, които захранваха системата за охлаждане. В пространството под подовата настилка се придвижваше пипнешком, лазейки, като си светеше с джобното фенерче, докато стигна на сантиметри от плоскостите на тавана на долния етаж, разчитайки на електрическите кабели да го удържат. Леко се снижи откъм обратната страна на панелите на тавана, опъвайки тялото си върху тънките метални рамки над редица от Т-образни греди, напречни греди и висящи жици, за да намали натиска. Таванът бе конструиран така, че да издържа човешка тежест, тъй като често се налагаха ремонти. За разлика от шумоизолиращите панели от минерални фибри, които бяха предназначени да абсорбират звук, а не сила. Ако се опиташе да се изправи, щеше да падне.

Протегна се и извади частично от рамката панел от един квадратен метър — един от панелите на тавана на „Естотек“ — и отвори кожената чанта. Следващият етап от проникването щеше да бъде изпълнен от гризачи. Измъкна хартиен плик от чантата, от където се чуваше цвърчене. Цвърченето стана още по-силно, след като отвори плика. После Белкнап го обърна с дъното нагоре и съдържанието му — четири бели плъха — се изсипа през отвора и падна на пода три метра надолу. След това Белкнап нагласи панела на мястото му и започна да наблюдава през змиевидната миниатюрна камера.

На малкия екран гледаше как плъховете се щурат по пода уплашени и дезориентирани. Белкнап насочи лещите на камерата към най-близкия детектор за движение. Меката зелена светлина под квадратните фреснелови лещи става червена.

Алармата се задейства.

Очите на Белкнап се стрелкаха между циферблата на часовника му и малкия дигитален визьор. Минаха четирийсет и пет секунди, преди да се случи каквото и да било. Мъж с кафява униформа на „Естотек“ се появи с малък пистолет в едната ръка и огромен фенер в другата. Той заоглежда наоколо и мина доста дълъг момент, преди вниманието му да бъде привлечено от цвърчене и преминаващо животинче. Охранителят изрече по всяка вероятност псувня, само че на език, който Белкнап не разбираше. Той беше чувал, че естонският е невероятно богат на псувни. Плъховете не бяха хранени през последните няколко часа с нищо друго освен с кафени зърна, покрити с шоколад. Като лабораторни екземпляри те не притежаваха уменията и инстинктите да се скрият за разлика от своите диви братовчеди.

Появи се още един плъх, охранителят скочи безпомощно към него и се опита да го стъпче с дебелата подметка на обувката си. Белкнап се сети за децата, които се опитват да ритат гълъбите по градските тротоари: толкова близо, а се изплъзват.

Следващият етап щеше да изисква добре избран момент. Измъквайки последния плъх от здраво затворения хартиен плик, Белкнап повдигна ъгъла на един от панелите на тавана и провря главата му пред дупката. Животинчето, естествено, започна да цвърчи като полудяло. Белкнап измъкна фиброоптично влакно и го завърза за единия от задните крака на плъха. После промуши няколко сантиметра от цвъртящото същество през малката дупка. То се бореше неистово. Белкнап го дръпна силно за опашката, за да го накара да зацвърчи още по-силно.

Охранителят вдигна нагоре глава и вид малката главичка на плъха да се подава през хлабав панел на тавана. На месестото лице на естонеца се появи изражение, което показваше, че му е станало ясно какво се случва: гризачите — вероятно лабораторни плъхове на компанията за медицински изследвания на горния етаж — бяха избягали през тавана.

„Kurat! Ema keppija! Kuradi munn!“ Изблик на неразбираеми проклятия: онова, което не му избягна обаче, бяха досадата и непукизмът в гласа на охранителя. Нямаше и следа от тревога или уплаха. Проблемът беше свързан с контрола на гризачите, а не с пробив в мерките за сигурност, реши естонецът. Той изчезна за две минути, а след това се върна. Белкнап познаваше стандартните процедури за сигурност и ако ги бе спазил, охранителят беше отишъл да изключи централната алармена система. Беше обичайна процедура от два етапа, когато имаше жива охрана в комбинация с електронни сензори. Алармата уведомяваше първо охранителя, който разполагаше с около четири минути да установи причината. Ако той я сметнеше за неоправдана — а деветдесет процента от всички подобни аларми бяха неоправдани, — щеше да спре алармената система, за да не предаде предупреждението нататък по веригата. Ако не го направеше, алармата щеше да достигне до по-отдалечено място. Охранителят реагира като добре обучен професионалист. Той установи причината за фалшивата тревога, дезактивира временно сензорите в сектора и щеше да бъде нащрек. Появата на гризач не беше проблем на сигурността. На сутринта щяха да извикат специалната служба за изтребване на вредители.

Белкнап знаеше също, че на мястото има само един охранител. Ако имаше втори, мъжът със сигурност щеше да го извика, дори само да позяпа, разтоварване от напрежението на работата.

Охранителят се намираше сега точно под него. Той имаше вид на поредната жертва на естонската кухня. И все пак се движеше с учудваща лекота. Няколко секунди той наблюдава неистово цвърчащия плъх. После започна да скача към него, опитвайки се да го удари — само на сантиметри от Белкнап, който изби панела от тавана и стискайки тежък гаечен ключ в дясната си ръка, се подготвяше за внезапен удар. Случи се като на забавен каданс. Измина една дълга секунда, в която охранителят, скачайки във въздуха, видя как над главата му се отмества целият панел и забеляза човек в мрака. За част от секундата двамата мъже се гледаха в очите: лицето на охранители излъчваше учудване и тревога, а после и ужас от неизбежното, след като тежкият железен инструмент в ръката на Белкнап се удари в челото му, разтърсвайки го силно. Охранителят се строполи в безсъзнание на покрития с мокет под.

Белкнап хвърли чантата с инструментите и се спусна от тавана, провесвайки се от напречната греда, след което скочи върху бюро на метър и половина разстояние, а от там на пода. Сега той погледна номера на модела на близкия детектор на движение. Ако си спомняше точно настройките, той се намираше в цикъл на петминутно прекъсване. Две от тези минути вече бяха минали.

С почти автоматични движения той махна белия пластмасов капак на сензора, който се отдели лесно. Ако беше от стария модел, щеше просто да блокира лещите, докато е изключен — примерно с парче картон — и така да предотврати активирането му, след като го включеха към мрежата. Но по-новите модели имаха блокажни детектори и включваха алармата, ако засекат визуално препятствие от този вид. Белкнап се хвана за работа с много малка отвертка. Отви миниатюрните винтчета в ъглите, с които бяха захванати усилвателят и сензорът за сравнение. Точно под тях видя четири жички, влизащи в устройството. Двете бяха за алармата, кодът 12VDC бе изписан със ситни букви върху обвивката на жичката. Другите две жички бяха за манипулациите. Той махна изолацията и ги уви една в друга. После сглоби сензора. Направи същото с останалите два сензора в сектора. След като ги включеха централно, те щяха да показват, че уж работят нормално, но в действителност нямаше да функционират сензорите.

Документите! Генадий му обясни в общи линии какво да търси. Но първо трябваше да открие къде са. Ако въобще бяха тук.

Диодът за захранването светна; системата щеше да покаже, че алармата работи. Нервно той размаха ръка пред закачения на стената сензор. Зелената светлина остана непроменена. Дезактивирането бе успешно.

Документите, които търсеше, вероятно бяха заключени в голямото помещение без прозорци в сърцето на сградата. Доближи се бавно до вратата и внимателно я огледа. Ако въобще е имал съмнения, те бяха разпръснати от дискретните алармени системи, които я пазеха, като се започнеше с гумената изтривалка отпред. Отначало той я взе като нещо за предпазване на мокета от тежките колички, с които разнасяха документи. По-внимателен оглед разкри, че това бе пресована изтривалка. Между двата пласта гума бяха пъхнати железни шини, отделени само чрез порест материал, поставен неравномерно. При стъпване върху изтривалката металните шини щяха да активират алармата. Белкнап отлепи мокетната плочка в края на изтривалката и с помощта на джобното фенерче откри двойката жици, които влизаха в нея. Той издърпа едната жица и изтривалката стана безполезна.

Повече време щеше да отнеме обезвреждането на контактния ключ, подобен на онзи върху вратата, извеждаща към външния коридор. Магнит в горния край на вратата държеше ключа в прилежащата рамка в затворена позиция. След като се махнеше магнитът, ключът се отваряше и магнитната верига се прекъсваше. Белкнап примъкна един стол и се качи върху него. Прокара пръстите на ръката си по гладко боядисаната повърхност на металната рамка на вратата, докато усети лека промяна в материала. Почуквайки с нокти, той установи, че в кухия метал има по-плътна желязна пластина. Извади шишенце с ацетон от чантата с инструментите и навлажни мястото с химикала, след което изстърга с отвертка боята. Отдолу се показаха плоските главички на бурмичките, с които бе закрепено устройството в рамката на вратата. То бе майсторски прикрито под маджун, мазилка и боя. Вече не беше скрито.

Сега той внимателно отстрани желязната пластина, която предпазваше алармената система, и откри миниатюрния ключ, две метални пружини, капсулирани в стъклена тръбичка, която стоеше затворена от магнита на вратата. С помощта на клещи бързо строши стъклената тръбичка и свърза заедно двете метални пружини с лепенка. Тъкмо щеше да започне да работи върху ключалката на вратата, когато го връхлетя внезапна мисъл. Той спря след първия контактен ключ, който откри. Ами ако имаше и други? Продължи да опипва металната рамка, почуквайки с ноктите. Имаше още един ключ.

По дяволите! Прокле боговете и себе си, благодарен единствено за това, че се е сетил да провери за други ключове. Как можеше да е толкова невнимателен? С движения, които бяха по-скоро отработени, а не премислени, той обезвреди втория контактен ключ и после направи последен оглед на цялата рамка на вратата, преди да се заеме с ключалката с гаечен ключ и шперц.

Пет минути по-късно вратата се отвори, разкривайки задушно пространство, малко над четири и половина квадратни метра, в което преобладаваха шкафове за документи. На една от вътрешните стени имаше още една врата, което предполагаше, че има стая в стаята. Макар че беше по-вероятно да извежда към стълбище.

Белкнап си погледна часовника. Досега продължилото един час проникване мина без инциденти, но тази мисъл го накара да се почувства по-изнервен, а не по-спокоен. Свръхувереността можеше да се окаже фатална; и никоя истинска операция не минаваше изцяло гладко. Когато нещата вървяха безпроблемно, той очакваше някоя издънка.

Белкнап отвори един от шкафовете, извади купчина документи и започна да чете. Обзе го чувство за безпомощност: той не беше специалист, не знаеше какво да търси. Ако Андреа беше с него, щеше да му помогне да разгадае материалите. Отваряйки шкаф след шкаф, най-накрая се натъкна на папка, обозначена с името Р. С. Лейнам.

Папката беше празна. Нищо незначещо име, празна папка — изглеждаше като притча за безсилието, присмиваща се на надеждите му. Хрътката си гонеше опашката.

След двайсет минути сред документите Белкнап усети, че се бори с досадата. Да, Андреа Банкрофт трябваше да е тук: корпоративните документи бяха нейната стихия. Той обаче се насили да продължи да рови, преглеждайки набързо цял шкаф. Чак когато попадна на купчина документи, обозначени като КОПИЕ, започна да открива онова, което търсеше. Бяха офшорни документи на корпорацията и очите му се плъзгаха толкова бързо по тях, че първоначално не разпозна името като име. Като име на познат човек, а не на произволно назована бизнес организация. Но то беше там: Никос Ставрос.

Тихичко произнесе името на глас. Никос Ставрос беше саможив човек, чийто списък с холдинги по света беше легендарен.

Те включваха, както Белкнап установи, 49 процента от акциите на „Естотек“.

Беше ли в действителност Ставрос Генезис? Дали Лейнам не беше неговият псевдоним? Но Андрюс Парт му каза, че той е американец. Тогава кой притежаваше другата половина от компанията и какво точно контролираше „Естотек“? Белкнап се зачете в тънък лист хартия, озаглавен „ПАРТНЬОРСТВА“, и се помъчи да схване смисъла. Изправи се на крака и завъртя топката на вътрешната врата — слава Богу, не беше заключена. Светна лампата над нея и след като флуоресцентната светлина проблясна, видя още редици от черни шкафове за документи. Десет минути по-късно той започваше да осъзнава сложността на предприятието, подводния до голяма степен айсберг, който беше „Естотек“.

Единайсет минути по-късно чу стъпките на охраната по коридора.

Измъкна се от страничното помещение по-бързо от стрела, като заек от клетката си и забеляза — сърцето му едва не спря — познатото алармено устройство до ръба на вътрешната врата. Топката на бравата се завъртя; вратата на страничното помещение се отвори, но той не се сети, че тя е съоръжена с отделна алармена система. Безшумна. Не съществуваха достатъчно ругатни в естонския език, които да изразят възмущението на Белкнап от самия себе си.

И ето че се озова сам лице в лице с четирима добре въоръжени охранители. Те не приличаха нито на пълния мъж във фоайето, нито на некадърния нощен пазач в кафявата униформа. Тези бяха професионалисти. Всеки държеше готово за стрелба оръжие.

Дадоха му инструкции на няколко езика. Той разбра заповедта на английски „стой на място“, както и да вдигне ръцете си над главата.

Разбра, че играта свърши.

Охранителят, който говореше английски, дойде по-близо до него. Той имаше груба кожа и продълговато лице с остри черти. Погледът му се спря на документите, които бяха разпилени от шкафовете.

Триумфална усмивка се появи на лицето му.

— Получихме доклад за плъхове — каза той с лек акцент на английски. — Пипнахме плъха, докато гризе от нашето сиренце.

После се обърна и каза нещо на най-младия от тримата си колеги, двайсетинагодишен младеж с руса коса, късо подстриган, а ръцете му бяха с изпъкнали жили и вени като на човек, който обича да вдига тежести. Думите бяха на славянски език; Белкнап само долови популярното сръбско презиме Дракулович — явно името на младежа.

— Корпоративната история ми е нещо като хоби — каза Белкнап уж шеговито.

Той забеляла, че охранителят, който говореше английски, държеше руски пистолет „Гюрза/Вектор СР-1“, предназначен за пробиване на бронирани жилетки. Той можеше да проникне през шейсетте пласта на жилетката, а кухите му куршуми със сърцевина от желязо не рикошираха, защото проникваха. Те щяха да пътуват из тялото му като камъче във въздуха.

— Виж, не е това, което изглежда — добави Белкнап.

С внезапно движение охранителят го удари по лицето с ръката, в която държеше пистолета. Ударът се стовари като магарешки ритник. Белкнап реши малко да подсили ефекта, което не беше трудно. Той се олюля назад, размахвайки уж безпомощно ръце, но долови презрителния поглед на охранителя. Мъжът въобще не се хвана. Втори наказателен удар се стовари върху същата буза, който би направил само професионалист. Белкнап се насили да остане прав, макар че краката му се подкосиха. Инстинктите му подсказваха, че не е подходящ моментът да окаже съпротива. Охранителят се опитваше да му демонстрира превъзходството си, а не да го просне в безсъзнание. След малко щяха да му задават въпроси.

— Никакви движения — каза мъжът със сърдит глас. — Замръзни на място като манекен.

Белкнап кимна мълчаливо.

Един от другите охранители заговори мъжа с русата коса, хилейки се. Белкнап не разбра нищо друго освен името Павел — първото име на младежа. Той доближи и с потулване провери дали Белкнап няма оръжие. Измъкна малък метален метър от задния му джоб и го хвърли на пода.

— А сега кажи какао правиш тук? — попита грубиянът, който явно бе техен лидер, с тон на човек, който се надява на неподчинение от негова страна, за да има извинение за наказанията.

Белкнап не отговори нищо. Мозъкът му работеше трескаво.

Мъжът с продълговатото лице с остри черти се доближи още повече до него. Белкнап усети киселия му дъх.

— Да не си глух? — попита той.

Презрителната насмешка на побойника от махалата, прелюдия към насилието, без което не можеше да живее.

Неочаквано и импулсивно Белкнап обърна глава и долови погледа на най-младия охранител.

— Павел! — каза той с умоляващ и едновременно укорителен глас. — Кажи им!

Лидерът на групата присви очи. По лицето му премина смущение и подозрение. Павел изглеждаше объркан и учуден. Но Белкнап не отмести очите си от него.

— Ти ми обеща, Павел! Обеща ми, че няма да ми се случи нищо такова!

Едрият охранител погледна подозрително към русия здравеняк. Лявото око на младежа играеше. Доказателство за напрежение. Беше неизбежно и едновременно подозрително.

Павел измърмори нещо, което едва ли се нуждаеше от превод: някакъв вариант на: „Не знам за какво говори.“

— О, моля те — избухна Белкнап, възмутен.

Той си спомни съвета на Джаред Райнхарт: Подозрението, скъпи Кастор, е като река; единственият начин да я избегнеш е да отклониш течението й в друга посока. Споменът даде на Белкнап сили. Той издаде напред челюстта си, отпусна раменете си и изглеждаше не толкова виновен, колкото огорчен.

Гласът на най-старшия охранител беше заплашителен — макар че бе трудно да се каже към кого точно.

— Познаваш ли този човек — попита той Белкнап.

— Дракулович? — Белкнап се изплю. — Мислех си, че го познавам. Но очевидно не е така. — Белкнап погледна младия мъж гневно. — Ти, лайно такова! — нахвърли се той. — Каква игра играеш? Мислиш ли, че моят бос ще остане доволен?

Белкнап изцяло импровизираше, играейки сценка, която щеше да заинтригува охранителите и едновременно да остане мистериозна за тях. Той просто печелеше време.

Белкнап завъртя очи театрално, след като Павел Дракулович се впусна в бурни опровержения и протести. Възмущението му бе истинско, но прозвуча като защита, дори фалшиво. Белкнап забеляза че другите двама охранители тихомълком се бяха отдалечили от него с няколко стъпки, заставайки по-близо до лидера. Положението на Дракулович бе неясно; никой не желаеше да го свързват с него, докато не се изясни проблемът и не бъде възстановено доверието към него.

Дракулович продължи да протестира, докато лидерът им не го сряза и го накара да млъкне. Белкнап отново се досети какво беше казал: „Не искам да чувам нито дума повече от теб. Ще разнищим това по-късно.“

Белкнап повдига брадичката си. Време беше да спомене още едно име, за да всее повече смут.

— Искам само да ви кажа, че Лейнам няма да е доволен от вас, момчета. За последен път му правя услуга.

Черноокият охранител изведнъж погледна притеснено.

— За кого говореше?

Белкнап пое дълбоко дъх и изрече бавно името, а умът му работеше бясно.

Р. С. Лейнам. Американец, според Андрюс Парт. „Р“-то можеше да е инициал на Роналд, Ричард, Рори, Ралф. Но Робърт бе най-вероятното име; то бе най-често срещаното в САЩ. Умалителни от Робърт бяха Роб, Бърт, но ако трябваше да се хване на бас, щеше да заложи на Боб като най-безопасно.

— Повярвайте ми — каза Белкнап. — Ако познавахте Боб Лейнам добре колкото мен, щяхте да знаете, че е последният човек, когото бихте искали да подразните.

Черноокият охранител го изгледа с любопитство. После включи малка радиостанция, каза нещо в нея и се обърна към Белкнап:

— Босът ще дойде скоро.

Босът. Не Никос Ставрос. Другият собственик тогава. Главният собственик. Мъжът, който използваше името Лейнам.

Андрюс Парт: Не съм се срещал лице в лице с него, но и нямам желание.

Лидерът заговори с тих и успокоителен глас на младежа. Хвърли бърз поглед към Белкнап. Те не му вярваха. Но въпреки това черноокият прибра оръжието от Дракулович. Той беше подложен на проверка за момента. Това бе най-благоразумното нещо, което можеше да се направи. Дракулович седна на малко столче в ъгъла на помещението напушен, желаещ да протестира, но се подчини.

Белкнап погледна към останалите охранители, видя насочените готови за стрелба пистолети, не забеляза в очите им нищо повече от безразличие и професионализъм. Умът му работеше, очите му се стрелкаха. Трябва да се измъкнеш от тук. Все имаше нещо, което можеше да направи.

Дочу стъпки. Босът. Чу говор на естонски, но с американски акцент, освен ако не грешеше.

Външната врата се отвори и вътре влезе човекът, който управляваше „Естотек“, в компанията на двама млади руси телохранители.

Косата му беше черна, боядисана, лъщеше на светлината от лампите. Лицето му бе с дълбоки белези от шарка, всяка вдлъбнатина по кожата беше като трапчинка от сянка. Лъскави черни очи искряха като скъпоценни камъни на злото. Устните бяха тънки и жестоки като зараснала рана от нож.

Белкнап усети, че е съсредоточил погледа си върху дългия около шест сантиметра белег, който минаваше по челото му като втора лява вежда, и изведнъж подът под краката му се разлюля. Зави му се свят. Дали не халюцинираше?

Белкнап стисна очи и пак ги отвори. Не можеше да бъде.

Но беше. Сенчестият магнат в Естония, мъжът, който бе завладял мрежата на Ансари, не бе непознат за него. Бяха се срещали преди много години в един апартамент на „Карл-Маркс влее“ в Източен Берлин.

Образите се върнаха в главата на Белкнап болезнено. Турският килим на пода. Огледалото в рамка от абанос, голямото бюро в стил Бидермайер. Двойната цев на карабината в ръцете на мъжа, неговите очи.

Ричард Лъгнър.

Мъжът беше убит в онзи ден. Белкнап го видя да умира със собствените си очи. И все пак той беше пред него.

— Невъзможно! — Белкнап изтърва думата, изговаряйки на глас мислите си.

Мъжът разшири леко лисичия си поглед, потвърждавайки, че го е познал.

— Ще заложиш ли живота си за това? — попита той с познатото до болка носово стържене. В лявата си ръка държеше голям пистолет.

— Но аз те видях да умираш!