Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (19)

Седемнадесета глава

Тод Белкнап се намирате на десет хиляди метра над Атлантическия океан, но непрекъснато си представяше Андреа Банкрофт както я видя за последен път в крайпътния мотел. Знаеше, че е много вероятно никога вече да не се срещнат. Щеше да се окаже поредната кратка среща в един живот от кратки срещи, повечето бурни. Когато тръгна от мотела, не отвори стъклата на колата. Все още усещаше вътре лекия парфюм с цитрусов аромат и не искаше нощният вятър да го отвее. По някакъв начин този аромат държеше на разстояние неприятното чувство на безнадеждност. Смътно той си даваше сметка, че е започнал да изпитва неуместни и несподелени чувства към Андреа Банкрофт. Не желаеше тези чувства. Твърде много хора, които допусна в живота си, завършиха със смърт. Насилието го следваше като сянка и със странен садизъм отнемаше онези, които бяха най-близо до сърцето му. Гласът на Ивет зазвуча в ушите му като далечно ехо: Където има красота, човек намира смърт.

Андреа го попита дали изпитва страх; точно в този момент той се страхуваше за нея.

Сънят, който най-накрая го победи, не му донесе отмора. В главата му нахлуваха образи, недействителни като призраци, а после плътни, все едно че бяха истински. Озова се обратно в Кали, преживявайки отново нещо, което се бе случило пет години по-рано, все едно че се случваше сега. Звуците, миризмите, гледката. Страхът.

Задачата беше да бъде засечена пратка оръжие на път към един от колумбийските наркокартели. Но мишените бяха предупредени. Един от техните информатори, както се оказа, играеше и с двете страни. Мъже с патрондаши с патрони се появиха откъм мочурищата, обсипвайки с куршуми позициите, където американците чакаха залегнали. Никой от тях не бе подготвен за подобен обрат. Белкнап се беше снишил в обикновен неброниран седан, който стана на дупки от летящите с огромна скорост куршуми.

И тогава някъде зад себе си Белкнап забеляза характерния силует на снайперска пушка. Чуха се изстрели в интервал от по две секунди може би и изведнъж бученето от автоматична стрелба спря. Един поглед в счупеното огледало за обратно виждане му разкри какво се бе случило: всички колумбийски стрелци бяха покосени. Четирима стрелци, чиито тела все още бяха опасани с патрондаши. Четири изстрела в главите им.

Никога тишината не е била толкова желана.

Белкнап подаде глава и огледа района край пътя, откъдето се чуха изстрелите. На фона на свечеряващото се небе забеляза очертанията на стройна фигура с пушка с оптично устройство в ръка. От каишка около врата му висеше бинокъл.

Полукс.

Той приближи с огромните си крачки, огледа обстановката и после се обърна към своя приятел.

— Трябва да ти призная, че сърцето ми ще изскочи — каза му Райнхарт.

— Представи си аз как се чувствам — отговори Белкнап, без да си направи труда дори да му благодари.

— И ти ли я видя? Поразителна е, нали? Птичка танагер с огнена задница. Сериозно говоря — черната глава, късият клюн, невероятно червеният контур на крилата. Успях дори да мярна жълтите й гърди. — Той протегна ръка и помогна на Белкнап да излезе от колата. — Имам чувството, че не ми вярваш, приятелю мой. Щях да ти я покажа, само колумбийските ни приятели да не бяха вдигнали такава врява. Кълна се, подплашиха всички птици наоколо. Какво са си въобразявали?

Белкнап не можеше да спре да се смее.

— Какво въобще правиш тук, Джаред?

По-късно Белкнап разбра какво се бе случило. Резервният екип за операцията объркал пътя. Обадили се в щаба в Кали да съобщят за закъснението; Райнхарт, който наблюдавал ситуацията от местното консулство, се страхувал от най-лошото, че главният информатор бил не само некадърен, но и предател. Но не това бе обяснението, което Райнхарт даде тогава.

Вместо това той само сви рамене и каза:

— Къде другаде може да види човек танагер с огнена задница?

 

 

Белкнап отвори очи и все още в просъница усети струйката въздух от дюзата над главата си, пипна колана в скута си и си спомни къде се намира. Беше в чартърен самолет, който отвеждаше нюйоркския щатски хор на международен музикален фестивал в Талин, Естония. Тод Белкнап — не, сега той беше Тайлър Купър — се подвизаваше като представител на програма за културен обмен на Държавния департамент. Стар съратник и бивш колега на Белкнап — „Костенурката“ Лидгейт — познаваше диригента на хора и уреди по някакъв начин пътуването му. Лидгейт му обърна внимание, че чартърните полети не се наблюдават толкова прецизно, както полетите на международните превозвачи и че през седмицата на годишния хоров фестивал в Естония в столицата Талин ще пристигат доста чартърни самолети. Сред хористите се чуваха приказки, че служителите от културните програми на Държавния департамент може да предоставят финансиране за хора като част от новата инициатива за гражданското общество и изкуството. Те трябваше да се отнасят към него като към почетен член на хора. В случая бяха едновременно любезни и уплашени от неговото присъствие, което бе много удобно за Белкнап.

Той следваше нови правила: разминалият се на косъм провал в Роли го накара да бъде по-бдителен. Никакви издадени от правителството документи за самоличност вече. Той щеше да прерови запаса си от документи за самоличност, които не бяха заверени никъде. Всички агенти под дълбоко прикритие разполагаха с тях — не защото имаха намерение да престъпват закона или да избягат, а просто защото параноята бе част от професията. „Тайлър Купър“ бе една от най-добре законспирираните и изкусно създадени легенди на Белкнап. Опита се да заспи отново, но въпреки шума от двигателите дочу, мили Боже, тяхното ужасно пеене.

Маестрото на хора Калвин Гарт имаше шлем от гъста къдрава коса като гръцка портокалова горичка, невероятно пълни устни, пухкави и нежни ръце и смях, който приличаше на конско цвилене. Още по-лошо, той бе твърдо решен да използва времето на полета за репетиции.

Ако някой от хористите се оплачеше, той се разпенваше от възмущение.

— Вие, хора, осъзнавате ли какъв е залогът? — питаше той, крачейки по пътеката между седалките. — Може би си въобразявате, че сте ветерани от турнета в чужбина? Париж, Монреал, Франкфурт, Кайро, Рио и така нататък — тези концерти не бяха нищо особено. За хоровото изкуство подобни места са определено от нисшата лига. Всичко това беше за загрявка. Нищо повече. Сега предстои голямото изпитание. Сега е моментът на истината. След само двадесет и четири часа вашата публика ще бъде целият свят! Като минат години, вероятно ще осъзнаете, че това е може би най-голямото нещо, което сте правили. Това е бил моментът, в който сте се изправили, за да зазвучат акордите на свободата, и в който сте били чути — пухкавите му ръце се извиваха из въздуха, изразявайки неизразимото. — Повярвайте ми. Знаете, че бих пътувал къде ли не, за да следя как се развива хоровото изкуство. А когато стане дума за хорово изкуство, повярвайте ми, естонците не се занасят. Каквото е хокеят за канадците, футболът за бразилците, това е хорът за Естония. Естонците са луди по хоровото пеене. Така че, приятели, трябва да се представим максимално добре. Джемал знае за какво говоря. — Той погледна нежно към един от тенорите с гердани от едри мъниста и златна халка на ухото. — Талин е домакин на хорове от петдесет държави от цял свят. Те ще пеят от тук — той притисна диафрагмата си — и от тук — маестрото посочи сърцето си — и ще дадат всичко от себе си. Но знаете ли какво? Чувал съм какво вие, дами и господа, можете. Някои може да си помислят, че съм прекален перфекционист. Такъв съм, защото ми пука. Всеки момент пристигаме на хоровата олимпиада. И заедно — върху лицето му се разля неземна усмивка, — заедно ние ще произведем най-сладката музика.

Той свали едно мъхче от светлокафявото си сако.

Когато Белкнап се събуди три часа по-късно, маестрото все още мъчеше хористите; младите мъже и жени бяха седнали според гласовете си.

— У-ч-ле-ня-вайте, дами и господа! — умоляваше Гарт. — Сега, отново! Това е химнът на нюйоркския щатски хор, трябва да е перфектно.

Хористите следяха тактуването му внимателно и запяха:

Обиколихме Земята с гласа на свободата,

за хора на народите

дойде времето за веселбата!

Защото от всяко сърце е част свободата.

Придирчивият маестро в светлокафявото сако строго отбеляза.

— Не е достатъчно добре! Осем солисти, събрани заедно, не правят хор. Адам, Мелиса, вие проваляте атаката. Този пасаж трябва да бъде allargando. Забавяме, разширяваме — наблюдавайте дясната ми ръка. Аманда, махни тая намръщена физиономия. Едуардо, изпреварваш ритъма, сякаш е отбелязано като affrettando. Искам да кажа, наистина — тука ли си, или на друго място? Идната седмица, Едуардо, се връщаш на щанда за парфюми в „Сакс“ на Пето авеню и можеш да се разсейваш колкото си искаш. Но тази седмица ти представяш Съединените американски щати, прав ли съм? Тази седмица представяш нюйоркския щатски хор. Всички вие трябва да направите така, че да се почувствате горди. Едуардо, знам, че ще накараш също и новопридобитата ти родина да се гордее.

— Новопридобита? — се чу смутен глас от задните редове. — Аз съм роден в Куинс.

— Какво чудесно пътуване, а? — каза Гарт невъзмутимо. — Ти ни вдъхновяваш всички. И ако се научиш да пееш в синхрон с останалите, скоро ще пееш в световната столица на хоровото изкуство. След като стана дума за това, няма да е лошо да изрепетираме отново естонския национален химн. „Моята родна страна“. Той е част от програмата, нали не сте забравили? — Той изтананика част от мелодията. Гласът му бе писклив, носов и неприятен. Онези, които не могат да пеят, ръководят хорове — реши Белкнап. Сопраните започнаха.

Mu isamaa, mu onn ja room,

Kui kaunis oled sa!

Моя родна страна, моя радост, наслада,

Колко справедлива си и ведра!

Белкнап изведнъж се сепна, сърцето му заблъска силно. Беше същата провлачена маршова мелодия, която дебелият омански принц изтананика с пиянския си глас. Опита се да си спомни контекста. Ставаше дума за това, как Ансари започнал да губи контрол над своята оръжейна мрежа, за ново ръководство. Пияният оманец се направи на диригент. Нов маестро — каза също той.

Мрежата на Ансари беше попаднала в ръцете на естонец. Естонец, който, ако информацията на Робинс бе точна, беше сложил ръце върху огромен арсенал от студената война. Генезис? Или просто някой от мощните съюзници на Генезис?

Идвам за теб, помисли си тъжно Белкнап. — Хрътката подуши миризмата ти.

Мина доста време, преди агентът да заспи отново.

 

 

Когато самолетът се приземи на летището в Талин след девет часа във въздуха, Кал Гарт го събуди:

— Стигнахме — каза той. — Ще бъде голяма лудница. Ще видиш. Годишният хоров фестивал е по същество олимпиадата на вокалното изкуство. Знаеш ли, че повечето естонци пеят в хорове? В кръвта им е. Тук се подвизават около двеста хиляди хористи, а населението на Талин е само половин милион. Така че, все едно е нашият град. „Ние сме нюйоркският щатски хор и няма да се посрамим.“

След като Белкнап се нареди заедно с другите на опашката пред няколкото претоварени гишета на граничния митнически контрол, се убеди, че Гарт не преувеличаваше. Около него се тълпяха стотици пристигащи чужденци, слезли току-що от препълнените самолети, някои стискаха в ръцете си партитури, а повечето притежаваха блясъка в очите, характерен за користите. Белкнап вече разбра, че граничните служители не проверяват сериозно тълпящите се хористи; Тайлър Купър, мним член на нюйоркския щатски хор, на практика бе пропуснат само с един бегъл поглед върху паспорта му.

— Беше истинско чудо — обясняваше му Калвин Гарт, докато събираше своята армия, — но ние в крайна сметка успяхме да ти намерим хотелска стая в „Ревал“ близо до морските кейове.

— Много съм ви задължен — отговори Белкнап.

В автобуса до хотела Гарт седна до Белкнап.

— Щяхме да отседнем всички в хотел „Михли“, но там са настанени латвийците, а те са направо убийци — обясни той с високия си и писклив глас. — Не исках да се притеснявам, че някой ще притиска ушите си към стените, когато моите хора репетират. Кълна се, че нямате представа на какво равнище са тези балтийски хористи в областта на измамите и номерата. Ще ти сложат селитра в чая, ако са сигурни, че това ще им даде предимство в конкурса. Човек не може да бъде прекалено бдителен.

Белкнап гледаше през прозореца през всичкото време, наблюдавайки ферми с вятърни мелници, които отстъпиха място на познатите за околностите на всеки град постройки: бензиностанции, огромни резервоари за бензин и природен газ.

— Звучи доста гадничко — промърмори той.

Сега пред очите му се показа Старият град на Талин. Редици от барокови сгради с червени покриви; кули с остри върхове и часовникови купи на църкви и на стария градски съвет, кафенета със сини или червени тенти. Мярна за миг националното знаме на Великобритания, известно като Юниън Джак, което стърчеше над някакъв бар. Под него бе написано „НИМЕТА БАР“, а в курсив върху стъклената табела се четяха думите „Джак живее тук“. Беше посредствен опит за въздействие върху зараждащото се англофилство и още един пример за повсеместното явление в развиващите се региони: носталгия без памет.

— Нямаш представа, Тайлър — каза Гарт със своя писклив носов глас, жестикулирайки с ръце, — за опаката, грозната страна на пеенето. Чувал съм истории, които ще те шокират.

Младата жена, която седеше зад тях, се премести до своя позната няколко реда по-назад. Белкнап се зачуди дали и тя не бе получила главоболие от гласа на Гарт, особено след изморителния полет.

— И каква е?

— Наистина, по-добре е да не знаеш на какво са способни тия типове. Но когато говоря на моите хора, не съм така предпазлив. Не обичам да се държа като съдържателка на вертеп, но залогът, знаеш, е голям.

Белкнап кимна замислено. В гласа на маестрото имаше нещо, което го караше да смята, че той преиграва.

— Много съм ви благодарен, както вече ви казах, че сте ми осигурили стая в хотела. Когато обсъждаме нашите програми за културен обмен, ще е от полза.

Гарт се огледа, преди да отговори.

— Костенурката ме помоли да направя всичко възможно за теб — каза той тихо.

Този път гласът му бе изцяло променен, лишен от високите извивки, пресиленото оживление, съскащите съгласни. Ръцете му останаха неподвижни, изражението му — безизразно. Промяната беше удивителна.

— Благодаря.

Гарт се наведе по-близо до него, сякаш му показваше някакъв елемент от пейзажа.

— Не знам какви са ти намеренията и не искам да знам. — Отново гласът му бе тих и равен. — Но имай предвид няколко неща. Естонското разузнаване е създадено и организирано от Съветите, както се досещаш. В наши дни е по същество като навит часовник без ключе. Малко пари, недостиг на служители. Трябва да се пазиш от НПС, националната полиция за сигурност. Тя е по-добре финансирана и по-агресивна заради фактора организирана престъпност. Не им се пречкай.

— Разбрах — съгласи се Белкнап, макар че се учуди. Хоров диригент, който обикаля света: перфектно прикритие, но на какво? Лидгейт не му каза нищо, но Белкнап можеше да отгатне. Знаеше за пенсионирани шпиони, които предлагат услугите си на корпоративна клиентела, помагат на фирми да разчистят пътя за откриване на клонове и субсидиари в райони по света, където законът не е на особена почит. Райони по света, където познаването на местните особености от опитен шпионин, може да се окаже много ценно. Този тип услуги се толерираха от официалните шпионски служби, стига да не се прекрачваха определени, граници. — Разбрано — повтори Белкнап.

— Тогава се опитай да разбереш още нещо. — Гласът на Гарт беше като далечен тътен, а погледът му стана неумолим. — Ако се издъниш, не ме търси. Защото не искам да знам за теб.

Белкнап кимна разбиращо и се загледа отново през прозореца. Небето беше ясносиньо; жителите на тази гладна за слънце страна бяха наизлезли навън, за да поемат колкото може повече от топлината му, сякаш то щеше да угасне през дългите мрачни месеци. Беше красиво, имаше дух и история. И все пак тези дълги мрачни месеци превръщаха това място в инкубатор за търговците на смърт, за хората, които вирееха на мрак и забогатяваха от съчетаването на две неизкореними черти на човешката природа: насилието и алчността.

 

 

Затъмнено помещение, никакво осветление освен излъчването на екрана. Леко почукване върху клавиатурата от ловки пръсти. Редици от цифри се отпечатваха на екрана и изчезваха в кодирани алгоритми с изключителна сложност, преди да се отправят към далечни земи и получатели. Получаваха се и се изпращаха имейли. Раздаваха се заповеди и се проверяваше изпълнението им.

Дигитални инструкции прехвърляха пари от една сметка в друга, дърпаха конци, които на свой ред дърпаха други конци, а те дърпаха още конци.

Отново Генезис се замисли за простите надписи върху клавишите: CONTROL, COMMAND.

Но също OPTION. И, разбира се, SHIFT — промяна.

Да се промени кодът на историята, се изискваше много повече от един удар върху клавиш. Но поредица от удари — точните удари в точното време — можеха да го сторят.

За да се разбере със сигурност, трябваше време. Много дълго време. Много, много дълго време наистина.

Вероятно седемдесет и два часа.

 

 

Талин беше повече от четирийсет процента руски — наследство от империята. Руснаците не бяха само привилегирована класа; имаше ги и сред утайката на обществото. Етнически руснаци бяха младежи пънкари с прически като на индианци мохаук и пиърсинги по лицето; бяха сервитьори в ресторанти и хамали по гарите; те бяха чиновници и бизнесмени. Повече от една шепа бяха бивши апаратчици, кото смятаха страната за живописна провинция на руската империя, а други — като човека, с когото Белкнап имаше среща — бяха хора на КГБ на служба в Талин, които след пенсионирането си го възприеха като по-спокойната перспектива от останалите възможности.

Генадий Чакветадзе беше пенсиониран служител на КГБ от грузински произход, но отраснал в Москва и прекарал двайсет години на служба в Талин. Беше започнал като дребен държавен служител със скромно обществено положение, както подобава на човек, завършил провинциален техникум и с незначителни връзки с номенклатурата. Имаше груби, селски черти; голям нос като патладжан, скули, които не се виждаха под тлъстината, широки кръгли очи, леко вдлъбната брадичка. Но само глупаците го подценяваха заради маниерите и външността му. Той не се задържа дълго като дребен чиновник.

Когато Белкнап се запозна с него, те бяха от двете страни на голямото геополитическо разделение, известно като студената война. Но дори и тогава великите сили имаха общи врагове: тероризмът и въстанията, ръководени от хора, враждебни към съществуващия световен ред. Белкнап търсеше ПОШЛУСТ, кодово име на съветски оръжеен учен, който на „неофициалния“ пазар продаваше информация на либийците и други ембаргови клиенти. Американците не знаеха името му, само закодираната легенда, но Белкнап имаше идея да проследи либийска делегация на научна конференция в курортния град Палдиски, на четирийсет и пет километра западно от Талин. Там Белкнап регистрира среща между мъж, за когото знаеше, че е от Мухабарат, либийските служби за сигурност, и руски физик, на име Дмитрий Барашенков. По време на дискусията на работна група, в която участващо Барашенков, Белкнап се вмъкна в стаята на физика — участниците бяха настанени в леко западнал балнеоложки център — и набързо я претърси. Той откри достатъчно доказателства, за да потвърди самоличността му. След като излезе от стаята обаче и тръгна по коридора, облицован с плочки в кехлибарен и бял цвят, бе пресрещнат от човек на КГБ със селски черти и уморен вид: Генадий. По-късно Белкнап си даде сметка, че Генадий можеше да дойде с цял антураж, но бе предпочел да се появи сам, за да не изглежда много заплашително. За Съветите ПОШЛУСТ не бе нищо повече от неудобство — един от своите, който сключваше тъмни сделки в разрез с държавната политика и официалната дипломация. Това, че не бяха успели да установят неговата самоличност през изминалите двайсет и четири месеца, бе унизително, както бе унизителен и начинът, по който го направиха най-накрая.

— С господин Ралф Когън, научен ръководител от технологичния институт „Ренселър“ ли говоря? — попита го Чакветадзе.

Белкнап го изгледа неразбиращо.

— Г. И. Чакветадзе — отвърна руснакът. — Но можете да ми викате Генадий. — Той се усмихна. — Ако аз мога да ви наричам Тод. Мисля, че сме колеги. Ако вие сте сътрудник на технологичния институт „Ренселър“, аз съм от компанията „Киев газ“. Той прегърна през рамо Белкнап, който се дръпна. — Може ли да ви благодаря? От името на съветския народ.

— Нямам представа за какво говорите — отвърна Белкнап.

— Елате да пием чай във фоайето — подкани го неугледният служител на КГБ. Копчетата на евтиното му синьо сако се опъваха на корема, късата вратовръзка седеше накриво. — Я ми кажете, ходили ли се някога на лов за глигани? Голямо забавление в Грузия. Използват се кучета. Най-малко два вида. Следотърсачи, които имат дарбата да надушват и да открият глигана. Но след това какво следва? Насъскваш ги да лаят. А после? Тогава се нуждаеш от ловно куче. Ловните кучета забиват зъби в зурлата му и чакат. По-незначително умение? Без съмнение. Но крайно необходимо.

Двамата тръгнаха надолу по стълбите. Нямаше смисъл да се съпротивлява.

— Търсим ПОШЛУСТ, но така и не го откриваме. Тогава научаваме, че легендарният г-н Белкнап пристига в морски курорт в Естония. Как? Нямам тайни от вас, Тод, освен тайните, които имам. Грешката не е ваша. Един от вашите чиновници, които ви подготвят легендите, прави издънка. По невнимание дублира документите на името на Ралф Когън. Има друг Ралф Когън и в Братислава, така да се каже. Естонецът, който обработва документите, е озадачен и снимката от личната карта е предадена по-нагоре за идентификация. Оказва се не друг, а Тод Белкнап, когото наричат Собака, Хрътката. Кого ли търси? Дали не търси същия човек, когото търсим и ние? Чакаме, за да разберем.

След като стигнаха до фоайето, Белкнап реши наистина да пие чай с човека от КГБ и да прецени колко струва.

— Така че сме ви благодарни. Но вие също трябва да ни благодарите. В края на краищата какво щяхте да правите с тая свиня, след като я притиснахте до дървото? Вие, американците, сте прекалено изтънчени за мокрые дела. Но въпреки това трябва да го елиминирате. Проблемът е решен. След края на семинара прегрешилият физик ще бъде смлян в света на съветската наказателна система. Вие си свършихте работата, лапите на хрътката са чисти. Сега оставете неприятната работа на нас, а? Потвърдихте, че Дмитрий Барашенков е ПОШЛУСТ, нали? Ако ми кажете да, ще го задържа. Е, вашето заключение е… какво?

Мина дълго време, преди Белкнап да отговори.

Двамата продължиха да поддържат контакти от време на време през следващите две десетилетия; всеки път времето им, прекарано заедно, бе незабравимо. Белкнап знаеше, че агентът на КГБ пише доклади за срещите им; той подозираше също, че тези доклади не са изчерпателни. И след разпадането на съветската империя и свиването на КГБ Белкнап приемаше, че грузинецът е запазил позицията си, макар да имаше толкова много маскировки, че Белкнап не можеше да бъде сигурен. Понякога една легенда можеше да се превърне в действителност: имате много случаи, при които агент на КГБ, натоварен с ролята на бизнесмен, се отскубваше от началниците си и вършеше наистина работата, която уж му служеше за прикритие. Белкнап знаеше със сигурност, че Чакветадзе вече е пенсионер; той беше над седемдесетгодишен, а и годините яко пиене си бяха казали думата. Той знаеше също, че Чакветадзе все още пази някои неща от старата си служба; всички бивши служители на КГБ го правеха, както войниците ветерани от Втората световна война често пазят като спомен оръжията си.

Вилата на Чакветадзе на брега на езерото Улемисте беше само на няколко километра южно от Стария град на Талин. Не можеше да се нарече точно живописно и спокойно място; летището се намираше наблизо и шумът от прелитането на самолетите бе постоянен като песента на птичка. Беше скромна едноетажна къща като бунгало от дърво. Камината от червени тухли се издигаше от центъра като дръжка.

Вероятно от гордост Чакветадзе не показа изненадата си, след като се чу със стария си приятел.

— Да, идвай, идвай — каза той със славянска словоохотливост, която дори естонската сдържаност не можеше да смекчи.

Веднага след пристигането на Белкнап руснакът го покани на циментова веранда, където имаше два износени брезентови стола и дървена маса. После се върна за бутилка водка и две чаши, в които започна да налива без никакви церемонии.

— Имай предвид, че ме чака дълъг ден — предупреди Белкнап.

— Ще ти се стори още по-дълъг, ако не поемеш малко от тая течност да те отпусне — каза грузинецът. — Съжалявам, че не дойде по-рано. Щях да те запозная с жена ми.

— Тя извън града ли е?

— Имам предвид няколко години по-рано, дурак, не няколко часа по-рано. Раиса почина преди две години. — Той посочи към езерото, от което се вдигаше мъгла, както пара от гореща супа. — Виждаш ли големия камък в средата на езерото? Наричат го Линдакиви. Според естонския фолклор великият крал Калев се оженил за жена, родена от кокоше яйце, на име Линда. След като той умрял, Линда трябвало да отнесе големи камъни на гроба му, но едни се изплъзнал от престилката й и паднал. Тя седнала върху него и се разплакала. От тук и името на езерото Улемисте. Означава сълзи.

— Вярваш ли в това?

— Всички народни легенди са истински — отговори убедено Генадий. — По свой начин. Говори се също, че в това езеро живее Улемисте Старейшината. Когато го срещнеш, той пита. „Талин готов ли е вече?“ „Не, остава много да бъде довършен.“

— Ами ако отговориш с да?

— Тогава той ще наводни града. — Грузинецът се разсмя весело. — Така че, както виждаш, дезинформацията е много стар естонски номер.

Той затвори очи и се обърна с лице към ветреца, който духаше откъм езерото. Дочуваше се звук като далечно жужене на комар, някакъв самолет се готвеше да се приземи.

— Мощно оръжие е дезинформацията — съгласи се Белкнап. — Аз търся други.

Генадий отвори едното си око, а след това и другото.

— Не мога да ти откажа нищо, стари приятелю, с изключение на онова, което се налага да ти откажа.

Белкнап си погледна часовника. Беше добро начало.

— Благодаря ти, мой друг.

— Е? — Очите на руснака бяха напрегнати, но усмивката му бе истинска. — С какви скандални искания си дошъл?

 

 

Хранилището на Бинуотър Роуд в Розендейл, на север от Ню Полц, беше стара мина, пригодена за строго охраняван архив. Таксито й спря на адреса, но почти нищо не можеше да се види отвън с изключение на голяма черна постелка от изкуствена материя — бариера срещу влагата, — с която бе покрита пясъчна издатина. Тя показа личната си карта на охранителя в будката, след което се повдигна метална решетка, която позволи на таксито да влезе в голям паркинг — паркинг без сграда, както изглеждаше, защото хранилището беше под земята. Теренът, както научи, бил някога богат на жили от варовик, много търсен заради ниското си съдържание на магнезий, което го правело идеален за производство на цимент и бетон. В действителност по-голямата част от съвременен Манхатън беше построена с материал от това място. Хранилището за архивите бе издигнато върху останките на една от тези циментови мини. Макар че разговорно я наричаха „желязната планина“, всъщност това бе мина със стоманени съоръжения.

В района на входа личната й карта бе внимателно разгледана. Нейният приятел от Министерството на финансите се бе обадил предварително да уреди посещението й; представи я за независим одитор, нает от държавата за специално проучване. Седнал до дървен плот, облицован с фурнир, на входа я посрещна мъж с крушовидно тяло, хлътнали очи, увиснали рамене и оредяваща лъскава черна коса. Изглеждаше над трийсет и пет години. Въпреки обемното тяло лицето му бе неестествено слабо, бузите му бяха хлътнали, почти изпити. Най-накрая, почти с неохота, мъжът й подаде специална електронна карта за достъп с магнитен чип.

— Магнитната карта за достъп активира всички врати и асансьори — каза той с тон на човек, който редовно издава официални разпоредби. — Важи осем часа от момента на издаването. Трябва да излезете, преди да е изтекъл този срок. При бъдещи посещения ще трябва да попълните същия формуляр и ще получите нова магнитна карта. Тя трябва да е у вас през всичкото време — Той я потупа с показалеца с дълъг нокът. — Онова лошо момче там включва автоматично лампите в секциите, където работите. Не забравяйте да се оглеждате за служители с електрокари. Те бибиткат като електрокарите на летището. Като чуете бибиткането, отстъпете, защото могат да преминат много бързо. От друга страна, ако се нуждаете от транспорт, използвайте някой от вътрешните телефони и си дайте заявката. Ясно? Ако сте посещавали и друг път хранилище от типа на „желязната планина“, вероятно сте запозната със системата. Ако не, е по-добре да питате сега.

Когато мъжът се изправи, Андреа видя, че е по-нисък, отколкото мислеше.

— Колко голямо е хранилището?

— Повече от сто хиляди линейни фута, на три нива. Въздухът се контролира и автоматично се коригират съдържанието на въглероден диоксид и влажността. Не е като градска библиотека. Както ви казах, внимавайте да не се загубите и да не затриете магнитната карта. Има компютърна конзола на всеки етаж до асансьора, откъдето можете да вземете координатите за местоположението на секцията, която ви интересува. Има номера или букви, отговарящи на етажа, сектора, редицата, категорията, рафта. Винаги казвам, че е много лесно, ако му хванеш цаката, но почти никой не успява.

— Благодаря за доверието — каза Андреа уморено.

Тя знаеше, че подобни места са огромни, но нямаше ни най-малка представа колко, докато не влезе в бавно движещия се стъклен асансьор и не се огледа наоколо, докато слизаше към най-долното ниво. Беше като подземен град, като картина на експресионист, като „Метрополис“ на Фриц Ланг. Катакомба на дигиталния век. Микрофишове, микрофилми, писмени документи, медицински дневници, записи, всякакви носители за съхраняване на информация, известни на човека: всичко, което по закон се изискваше от компаниите и общинските власти да съхраняват, и много повече. Всичко това се озоваваше в крайна сметка тук, прилежно каталогизиране и съхранявано в архиви като този, огромни гробища на информационния век.

Обзе я остро усещане за пустота вероятно заради мъглявата светлина или странното взаимодействие между обикновено противоположните агорафобия и клаустрофобия — чувство, че си затворен в огромно пространство. Да приключвам по-бързо с това — каза си тя. Тръгна по циментов коридор, който сякаш нямаше край, следвайки бяла линия, номера, изписани по шаблон със светлосиня боя: 31.2:566-999. Магнитната карта около врата й сигнализираше нейното присъствие, включваше светлините; електронният чип, вграден вътре, явно реагираше на радиосигнали по някакъв начин. Въздухът бе хладен, учудващо безпрашен; съжали, че не си е донесла пуловер. Около нея имаше само огромни метални рафтове, които стигаха чак до тавана. В края на всеки от рафтовете, като всеки сегмент бе с дължина от два метра, имаше на разположение сгъваема стълба. Мястото наистина беше подходящо за катерещи се маймуни, реши тя.

Зави зад ъгъла и излезе на следващата пътека; отново се стресна, когато лампите светнаха, активирани от магнитната а карта. Минаха петнайсет минути в ходене и търсене, преди да открие първата партида документи, които я интересуваха. След като я откри, мина още един час, преди да се натъкне на нещо, което наподобяваше странно на плетеница.

Данни за валутните курсове. Повечето хора не биха обърнали внимание, но не и тя. Когато организации обръщаха значителни суми американски долари в чужди валути — подготвяйки се за покупки или плащания в други страни — те често установяваха таван, за да се предпазят от неблагоприятните промени във валутните стойности. Периодично фондацията „Банкрофт“ бе предприемала подобни действия.

Защо? За обикновено придобиване на собственост или инфраструктура се използваха стандартните протоколи на международното банкиране, улеснено от глобалните финансови институции. Тези валутни тавани предполагаха парични потоци в огромни размери. С каква цел? В модерната икономика големи количества пари в брой говореха за незаконни дейности. Подкупи? Или нещо друго?

Започваше да се чувства като мохикан следотърсач. Не можеше да види животното в гората, но забелязваше изпочупените клонки, следите от дивото животно и знаеше откъде е минало.

 

 

Три метра над нея мъжът с хлътналите очи въведе номера на магнитната й карта за достъп и върху мултипанелния видеоекран пред него се появиха образи от камерите, които наблюдаваха района около нея. С няколко кликвания с мишката той увеличи образа, след което го нагласи така, че да може да чете написаното върху страницата. Фондацията „Банкрофт“. Имаше категорични инструкции за случаи като този. Вероятно не беше нищо особено. Вероятно сладураната беше техен човек — името й беше Банкрофт. Но не му плащаха да мисли. Плащаха му да ги предупреждава. Да, Кев, затова вземаш големите мангизи. Е, не чак големи, но в сравнение с мизерната заплата, която получаваше от службата за охрана на архивите, бяха наистина щедри. Взе телефона и набра номер. После върна слушалката върху вилката. По-добре да не оставя следи на работното си място. Извади мобилния си телефон и се обади.

 

 

Това бе вечерта, когато фалшивата връзка на Белкнап с нюйоркския хор се оказа ценна. Въпросната вечер в резиденцията на президента бе организиран прием в чест на участниците в международния хоров фестивал. Нюйоркският щатски хор бе сред групите, които щяха да участват в концерта след приема. За високопоставените естонски министри присъствието бе задължително. За Белкнап смътно набелязаният план щеше да стане конкретен.

Капнал от малкото сън и тежката храна, Белкнап се довлече последен до автобуса, който щеше да откара хористите в двореца Кадриорг на улица „Вайзенберги“ в северен квартал на града. Седна до млад мъж с червена коса, очи на малко кученце и безгрижна усмивка, който до безкрай повтаряше думите „нежен като стих, твърд като стомана“, натъртвайки н-то и т-то с такава сила, че от устата му излизаха пръски слюнка. Зад него две алта пееха естонския национален химн.

Белкнап носеше като всички останали карта с логото на нюйоркския щатски хор. Той се съсредоточи в опит да се слее с тях, възприемайки същото леко замаяно, леко отнесено изражение, което всички те имаха, да не говорим за усмивките им, от които на човек му настръхваше косата.

Паркът около двореца „Кадриорг“ като повечето бляскави забележителности в Естония беше наследство от Петър Велики: руска пищност в края на руското господство. Много от павилионите бяха превърнати в музеи и концертни зали, а основната част от двореца беше официална резиденция на президента и се използваше при държавни поводи, а за естонците международният хоров фестивал със сигурност бе такъв повод. Най-голямата сграда беше на два етажа — два изключително големи етажа, барокова фантазия от бели пиластри върху червен камък. Точно върху едно възвишение в подобен, но по-опростен стил се намираше президентският дворец, построен през 1938 годината, в която въпреки мрака, паднал над Европа, Естония смяташе, че е на прага на нова зора. Новоприетата конституция обещаваше да гарантира демократичните свободи след четири години диктатура; тя обаче не изкара и до края на годината. Нито отчаяните опити за опазване на балтийския неутралитет. Сградата е символ на илюзорни надежди, мислеше си Белкнап, и сигурно затова бе толкова красива.

Пред двореца имаше импровизиран вестибюл, покрит с навес, представящ онова, което минаваше за сигурност в Талин. Видя Калвин Гарт да разговаря със служител от сигурността в син костюм и да му показва документи. После членовете на хора бяха пуснати. Белкнап се увери, че картата му е на видно място, преди да се вмъкне заедно с останалите. Макар че бе поне с десет години по-възрастен от всички хористи, той измитира типичната замечтана усмивка и не го спряха за допълнителна проверка.

Фоайето бе богато украсено със сложни гипсови орнаменти, които приличаха на скулптури. Той се спогледа с младите мъже и жени от хора и на лицето му се изписа възхищение. Банкетната зала, предвидена за приема, вече бе препълнена, забеляза той с облекчение. Приближавайки се към една от стените, за да разгледа уж портрет на императрица Екатерина, свали картата от сакото си. Това бе най-сложната част — да пристигне с една самоличност и бързо да приеме друга.

Не беше кой да е. Сега беше Роджър Деламейн от „Гринел интърнешънъл“. Замени сълзливата усмивка на физиономията си с изражение на леко надменна подозрителност и бързо се огледа наоколо. Макар че предварително разучи лицата на естонските ръководители, той все пак трябваше да се увери, че ги е запомнил. Президентът се различаваше лесно: с гъсти вежди и грива от сребристобяла коса, той беше модел за държавен глава с церемониални функции, добре образован човек, който притежаваше дар слово. Той се ръкуваше със заучено ръкостискане и усмивка, а както Белкнап забеляза, истинският му талант бе способността му да се отделя от гостите. Президентът трябваше да се отдели от един гост, за да поздрави друг, което правеше бързо, незабележимо, след като разменяше по няколко думи, което не позволяваше да се стига до задръстване. Белкнап се доближи още. Безсмислените въпроси се приемаха като остроумие или в зависимост от тона, с който бяха зададени, като умни разсъждения, които президентът вземаше присърце. Ръкостискане, поглед, усмивка, отстъпване. Ръкостискане, поглед, усмивка, отстъпване. Този човек беше виртуоз; естонският парламент не беше сгрешил, издигайки го на поста.

Премиерът като повечето членове на своя кабинет беше облечен в тъмносиньо. Не толкова сръчен като президента, той кимаше с прекален ентусиазъм, докато разговаряше с някаква едра жена — без съмнение светило в музикалния свят. През всичкото време той хвърляше отчаяни погледи към своите помощници. Министърът на културата — мъж със суетен вид и сякаш подчертани с грим вежди — разговаряше разпалено с група западни граждани и явно им разказваше някакъв анекдот, защото периодично избухваше в смях. Мъжът, когото Белкнап търсеше — заместник-министърът на търговията — имаше съвсем различен вид. Чашата в ръката му с парче лимон върху ръба явно не съдържаше нищо по-силно от сода. Очите му бяха малки, сгушени под изпъкналото чело. Той не разговаряше, а кимаше и отделяше съвсем малко време на групите.

Андрюс Парт бе името на заместник-министъра. Според Генадий си струваше Белкнап да положи усилия да се запознае с него. Логиката бе елементарна. Магнатът, когото той търсеше, беше голям. Естония бе малка страна. Андрюс Парт поддържаше контакти с всички големи фигури от частния сектор в Естония — законни или незаконни. Никой не можеше да работи в малката балтийска република без връзки с високопоставени членове на правителството, увери го Генадий. Андрюс Парт нямаше как да не познава играчите; вероятно познаваше и човека, когото Белкнап търсеше. В мига, в който агентът насочи към него очи, вече бе почти сигурен, че е така. Обонянието на Хрътката — помисли си той.

Сега предстоеше по-трудната част. Белкнап се промъкна през тълпата, минавайки по скъпите килими и още по-скъпия паркет, докато се озова на няколко метра от заместник-министъра. Изражението му се отличаваше определено от любезните усмихнати физиономии, характерни за подобни приеми; той беше делови човек. За един политик изцяло мазната усмивка беше сигнал веднага да изчезва. Но Белкнап не можеше да бъде и неучтив. Лека хитра усмивка грейна на лицето му, когато се обърна към заместник-министъра.

— Уважаемият Андрюс Парт, ако не се лъжа — каза Белкнап.

Акцентът му бе загатнат, като на човек, който е учил английски като чужд език, но в елитни училища.

— Точно така — отвърна любезно министърът.

И все пак Белкнап можеше да се обзаложи, че бе заинтригуван. Това не беше събиране на хора, запознати с естонската политика, а и сериозното изражение на Белкнап не подхождаше за човек, който ходи на приеми да се забавлява.

— Странно, че не сме се срещали — каза внимателно Белкнап. Още едно подмятане, което щеше да увеличи любопитството на мъжа; беше изявление, което намекваше, че може да е имало повод да се срещнат. Върху физиономията на Парт пробягна любопитство, без съмнение за първи път тази вечер. — Помолиха ме да поправим този пропуск.

— Наистина? — Очите на естонеца не издаваха почти нищо. — И защо?

— Извинете. — Едва сега Белкнап подаде ръка с жест на благородник. — Роджър Деламейн. Очите на заместник-министъра започнаха да оглеждат салона. — От „Гринел интърнешънъл“ — добави многозначително Белкнап.

Името беше на изпълнителния директор на „Гренел“; ако естонецът го потърсеше, щеше да открие впечатляваща корпоративна биография без снимка.

— Гринел — повтори естонецът. Той погледна Белкнап с изражение, което казваше много. — Наистина. Да не би да развивате музикално поделение, а? — Бърза усмивка пробягна по лицето му. — Военна музика може би?

— Това е моята голяма страст — каза Белкнап, сочейки наоколо. — Естонската традиция на хорово пеене. Не бих пропуснал подобен случай.

— Тя ни изпълва с гордост — отговори автоматично Парт.

— Почитател съм и на други естонски традиции — каза бързо Белкнап. — Страхувам се, че съм тук не само заради аматьорските си интереси. Разбирате, нали? Такова е естеството на операциите на „Гринел“. Непредвидени, изненадващи поръчки. Те пристигат без предизвестие и директорите на компанията, като мен, трябва да се изтрепят от бързане, за да се справят.

— Бих искал да съм ви от полза, ако мога.

Усмивката на Белкнап беше безкрайно любезна.

— Вероятно ще можете.

 

 

След два часа взиране в дребния шрифт очите на Андреа вече пареха, а главата й се пръскаше. Борейки се със следобедната умора, тя успя да препише няколко колонки с цифри и дати върху малък лист хартия. Може би не означаваха нищо. А можеха и да означават нещо. Засега трябваше да разчита само на инстинкта си и да се заеме с по-задълбочено проучване, след като се завърне на планетата Земя. Погледна часа и веднага взе решение да прегледа архивите от април, когато умря майка й. Най-жестокият месец. Нейният най-жесток месец по-точно.

Архивираните корпоративни документи не съдържаха нищо свързано със смъртта на майка й. Тя се облегна на рафтовете, потънала в мисли, и огледа черните пластмасови кутии на отсрещната стена. С периферното си зрение усети някакво движение, обърна се и видя електрокар, който летеше срещу нея. Не трябваше ли да бибиткат? — помисли тя мимоходом, докато адреналинът нахлуваше в тялото й, и се премести от пътя на електрокара.

Електрическата кола обаче зави, следвайки нейното движение. Като че ли — беше невъзможно! — водачът искаше да я бутне. Изпищя, след като видя, че мъжът в електрокара имаше шлем на моторист и маска на лицето. Видя собственото си отражение заедно с образа на ужаса, който изпитваше. В последния момент тя подскочи високо, колкото можа, с пълна сила и се хвана за един от високите рафтове, издърпа тялото си нагоре и избягна удара. О, Господи!

Електрокарът спря и мъжът бързо скочи от него. Андреа побягна по пътеката, стигна до края на редицата от рафтове, сви вляво и се втурна по друг дълъг коридор. Надяваше се лабиринтът от рафтове да я скрие. Продължи по друг коридор и направи няколко случайни завоя, които я отведоха навътре в огромното слабо осветено пространство. Бягаше, като повдигаше коленете си високо, а каучуковите подметки на обувките й изскърцаха върху циментовия под само няколко пъти. Накрая, силно възбудена, тя седна на пода зад опорна колона на ред K., серия L. — и по дяволите! — изведнъж няколко халогенни лампи се включиха, обливайки секцията със светлина. Магнитната карта — картата за достъп — беше направена така, че да задейства осветлението навсякъде, където отидеше. Ослушвайки се, тя чуваше ясно мекото виене на електрокара. Мъжът с шлема явно караше след нея.

Дочу стъпки на няколко метра от себе си. Значи още някой. Извърна главата си и мярна друг мъж, облечен в паравоенна униформа, явно въоръжен. Не беше дошъл да й помогне. Беше трудна промяна; през целия й живот мъжете с оръжия — обикновено полицаи — бяха на нейна страна. Работеха за нея. Сега те работеха срещу нея и тази мисъл разклати всичките й досегашни представи за нещата. Картата. Издаваше я. Трябваше да я свали и да я изостави.

Стрелна се по коридора и мина на зигзаг през няколко секции. Намираше се някъде на ред P. Скри магнитната карта в кутия за документи и когато халогенните лампи светнаха, се изкачи на горния рафт и запълзя по редицата метални кутии. Продължи да се движи, докато стигна края на реда, където лампите за четене останаха загасени. Дали бе достатъчно тиха? Тя се прехвърли върху най-горния рафт, надяваше се, без да са я видели. После отмести една от тежките кутии, за да наблюдава какво се случва на пода, четири метра под нея.

Мъжът в паравоенната униформа пристигна пръв. Не я забеляза и започна да оглежда рафтовете от двете страни на пътеката. Втурна се обратно в осветената секция и продължи да оглежда рафтовете, търсейки нея или картата. После заговори в радиостанция.

— Кучката е захвърлила картата — каза той със задгробен глас. — Имаме ли вече разрешение за убийство от „Тета“?

Докато говореше, продължи да върви и стигна до ред P, близо до Андреа. Уцелването на момента бе най-важното. Тя стисна тежката метална кутия с двете си ръце, изчаквайки неясната фигура да стигне до мястото, което виждаше ясно под себе си и — сега! — пусна кутията. Дочу сподавения вик на мъжа, след което погледна надолу и го видя проснат на пода, металната кутия лежеше върху главата му.

О, Боже, какво направи, Андреа? О, Боже!

Зави й се свят и й се доповръща. Това не беше нейният свят. Тя не правеше такива неща и не беше такъв човек.

Но ако нейните преследвани си въобразяваха, че няма да се съпротивлява с всяка фибра на тялото си, я подценяваха. Имаме ли вече разрешение за убийство? Думите я връхлетяха отново като арктически вятър.

В гърдите й се надигна ярост. Не, задник, но аз имам.

Тя се спусна надолу и се стовари върху убития мъж. На колана му имаше кобур с оръжие. Страните бяха плоски, не закръглени, така че сигурно беше пистолет. Грабна го и го разгледа на светлината на халогенните лампи, които светеха в далечината.

Никога преди не беше държала оръжие. Дали не беше трудно все пак? Знаеше от кой край се стреля, а това бе нещо. Знаеше, че рапърите в музикалните видеоклипове обичаха да държат оръжията си косо, макар че тя не можеше да си представи как това променяше траекторията на куршума. Беше гледала твърде много филми, в които оръжието засичаше, защото онзи, който се опитваше да стреля, не знае за предпазителя. Дали този пистолет имаше предпазител? Дали въобще беше зареден?

По дяволите. Върху дръжката липсваха написани инструкции за ползване, а и тя нямаше време да ги чете. Истината бе, че не знаеше какво ще стане, ако натисне спусъка. Може би нищо. Може би трябваше да се спусне ударник или нещо такова. А може би тоя тип го е оставил в готовност да бъде използван.

Не беше изключено оръжието да й навреди повече, отколкото да й помогне. Мъжът с шлема щеше да чуе как натиска спусъка, нямаше да последва нищо и той щеше да я открие. Тя долази бързо до края на редицата с рафтове и видя, че мъжът с шлема е в електрокара.

После мъжът я изненада, като скочи от возилото и се скри зад една колона — къде изчезна?

Мина половин минута; не, още нямаше никакъв знак от него. Тя се сви върху по-долния рафт, прикри се, колкото бе възможно, и просто зачака.

И изведнъж го чу, изви бавно главата си. Стомахът й се сви: мъжът я бе открил. Вървеше към нея бавно. Тя остана неподвижно, чувствайки се като жаба, която не знае, че е забелязана.

— Ела при татко — каза мъжът, вървейки бавно към нея. Той държеше черен пластмасов уред; в единия му край се образуваше волтова дъга заплашително. Беше нещо като електрошокова палка. Подхвърли чифт белезници към нея. — Хайде, сложи си белезниците. Не прави нещата по-трудни.

Андреа все още не помръдваше.

— Виждам те — подвикна мъжът почти закачливо. — Тук сме само ти и аз. А аз въобще не бързам. — От електрошоковата палка излязоха искри, докато приближаваше още повече към нея. С другата си ръка той разкопча кожения си колан и започна да масажира слабините си. — Ей, маце. Шефът казва, че всичко опира до удоволствието. — Той направи още няколко крачки към нея. — Ей, кучко, защо не ми доставиш удоволствие?

Тя натисна спусъка, без да мисли, и се стресна от силния гръм. Мъжът спря да върви, но не падна на пода, нито издаде звук. Дали пропусна?

Натисна спусъка отново и отново. Третият изстрел раздроби шлема на мъжа и той най-после се строполи назад като купчина.

Андреа слезе на пода, краката й още трепереха. Доближи се до мъжа, когото застреля. Позна го, позна веждите му като крила на прилеп и пъпчивото му лице. Беше един от мъжете, които я накараха да слезе от колата си в Изследователския триъгълен парк. Имаме ли вече разрешение за убийство? Ужас премина по цялото й тяло. После видя безжизнените очи на мъжа до краката си, наведе се и повърна. Киселото съдържание в стомаха й, изригващо от устата, се изля върху лицето на мъжа и когато видя какво е станало, повърна отново.

 

 

Тежка мускулеста ръка обгърна раменете на естонския министър.

— Андрюс! — избоботи преливащ от сърдечност глас. Едър развеселен мъж с тъмно очертание от брадата, която не можеше да обръсне добре. Дъхът му имаше анасонов мирис на популярна естонска ракия. — Ела да те запозная със Стефани Бъргър. Тя е от „Полиграм“. Интересува се от възможността да отвори студио в Талин. Вероятно център за дистрибуция.

Той се обърна към естонския заместник-министър на английски от уважение към англоезичната си събеседничка.

Андрюс Парт се обърна към Белкнап с извинителен поглед.

— Колко жалко. Трябваше да ме уведомите, че ще посетите Естония.

— Моите колеги, напротив, съвсем не смятат, че е жалко. Че се случи да съм в Талин, когато възникна кризата. Добре е за нас. — Той снижи гласа си. — Вероятно ще е добре и за вас.

Заместник-министърът го погледна любопитно, неопределено.

— Ще се върна след малко, Роджър…

— Деламейн — каза Белкнап.

Той се насочи към дълга маса, драпирана с бяла дантела, където сервитьори наливаха питиета, но продължи да наблюдава Андрюс Парт с крайчеца на окото си. Заместник-министърът слушаше жената с енергично кимане на глава и усмивки, които показваха порцелановите му зъби. Той стисна за ръката развеселения мъж — без съмнение бизнесмен, един от спонсорите на събитието — и му показа с жестове, че ще продължат този разговор по-късно. Но не се върна веднага, забеляза Белкнап. Първо извади мобилен телефон и изчезна в съседно помещение. Когато се върна няколко минути по-късно, определено изглеждаше по-жизнерадостен отпреди.

— Роджър Деламен — каза той, произнасяйки името на френски. — Благодаря за търпението ви.

Явно беше поръчал на свой помощник да провери името и връзката му с фирмата „Гринел Интърнешънъл“.

— Харесва ми да произнасят името ми всякак — каза Белкнап. — Сред англоговорещи аз го произнасям по един начин, а знаех, че вие говорите английски. Сред френскоезичните го произнасям на френски. Аз съм много адаптивна личност, също като компанията ми. Нашите клиенти имат различни изисквания. Ако охраняваме петролна рафинерия, са необходими едни умения. Ако е президентски дворец — трябва да се покажем в доста по-различна светлина. Уви, в този свят на растяща нестабилност услугите ни все повече се търсят.

— Говори се, че вечната бдителност е цената на свободата.

— Почти същото казахме и на компанията „Къпрекс майнинг“, когато те един ден се събудиха и откриха, че техните медни мини в Африка са заплашени от смъртоносно въстание начело с „Божията съпротивителна армия“. Вечна бдителност и дванайсет милиона долара плюс директните разходи: Това е цената на свободата, изчислена за една година.

— И пазарене, сигурен съм.

Заместник-министърът си взе закуска от сребърен поднос, който сякаш плуваше сред тълпата.

— Затова искам да говоря с вас, откровено казано. Разговарям с вас неофициално, това е ясно, нали? Не съм тук в качеството си на агент на някоя компания.

— С вас сме заедно на прием, хапваме малки триъгълници от хляб и пушено месо. Какво по-неофициално място може да има.

— Знаех си, че ще се разберем — каза Белкнап конспиративно. — Онова, което ни интересува, е значителна поръчка на огнестрелни оръжия.

— Убеден съм, че „Гринел“ има редовен доставчик.

Парт явно разглеждаше стръвта.

— Редовните доставчици невинаги са съгласни за нередовни поръчки. Някои казват, че съм склонен да се изразявам непълно. Ще ми се да вярвам, че съм точен. Когато казвам „значителна“, имам предвид… достатъчна за екипиране на пет хиляди мъже.

Заместник-министърът примигна.

— Цялата ни армия се състои от петнайсет хиляди войници.

— Тогава разбирате проблема.

— И това ви е нужно за охраната на инсталации, мини?

Черните му вежди се сключиха невярващо.

Белкнап замени любопитното проницателно изражение с любезен вид.

— Министър Парт, ако ми поверите тайна, трябва да сте сигурен, че никога няма да я издам. Говоря ви и като представител на определена фирма, и като частно лице. Човек не може да просперира в бизнеса за сигурност, без да си спечели репутация за дискретност и доверие. Разбирам, че имате въпроси. Надявам се да не си помислите нещо лошо за мен, ако откажа да ви отговоря.

Заместник-министърът го изгледа със сериозно изражение, след което смекчи погледа си, в който се четеше нещо като одобрение.

— Бих искал да обуча моите сънародници в добродетелта на дискретност. Но за мое голямо съжаление те не си държат езиците зад зъбите като вас, Роджър. — Зашари с очи наоколо, за да се увери, че никой не ги подслушва, и добави: — Но вие по някакъв начин сте предположили, че аз мога да ви бъда полезен.

— Дадоха ми да разбера, че вие може би сте в състояние да улесните подобна сделка. Излишно е да споменавам, че тя ще е печеливша за всички участващи страни.

Белкнап забеляза алчността в изражението на заместник-министъра; тя се стичаше по вените му като наркотик и забърза говора му.

— Казахте, че се интересувате от съществена доставка.

— Съществена — повтори Белкнап. Андрюс Парт търсеше уверение за своя подкуп. — Което означава съществени печалби и такси за… посредника.

— Ние сме малка страна, разбира се.

Мъжът го проверяваше, въртеше се около темата за изгодата.

— Малка, но с богати традиции. Ако съм сгрешил, ако нямате продавач, какъвто търсим, ми кажете веднага. Ще потърсим другаде. Не искам да ви губя времето.

Иначе казано: не ми губете времето.

Заместник-министърът махна с ръка на висока знаменитост с мъртвешки вид в другия край на салона. Беше отделил твърде много време на директора от „Гринел“, можеше да стане подозрително.

— Роджър, искам да помогна. Наистина. Нека да размисля няколко минути. Отново ще поговорим.

С тези думи естонецът се загуби в тълпата от хорови диригенти и музикални ентусиасти. Белкнап успя да чуе как Парт възкликна:

— Избрани произведения от фестивала — каква чудесна идея!

Последва шумолене, а след това предупреждения за тишина. На естрада в далечния край на салона се бе събрал нюйоркският щатски хор. С широки усмивки баритоните започнаха да щракат с пръсти и после заляха. След първите няколко тона салонът се умълча достатъчно, за да се чува:

Никъде по целия свят

не може да се намери такова място,

обичано от все сърце.

Моя родна, мило страна!

Белкнап усети, че някой го потупа по рамото, обърна се и видя до себе си заместник-министъра.

— Националният ни химн — прошепна Парт с усмивка.

— Сигурно много се гордеете — отвърна Белкнап.

— Не бъдете нелюбезен — укори го през стиснати зъби министърът.

— Не съм нелюбезен, надявам се. Просто нетърпелив. Ще правим ли бизнес? — попита Белкнап шепнешком.

Заместник-министърът кимна, после посочи с глава към помещение до главния салон. Канеше го да говорят там насаме.

— Простете — каза тихо естонецът. — Беше твърде неочаквано и необичайно.

— Също и за нас — каза Белкнап. Заместник-министърът все още се правеше на интересен; време бе да увеличи натиска. — Явно съм ви причинил по-голямо неудобство, отколкото възнамерявах. Има и други места, където можем да се огледаме, и вероятно така ще направим. Благодаря, че ми отделихте време.

Лек поклон.

— Вие ме разбрахте погрешно — каза Парт настойчиво, но не без паника. Той разбираше, че директорът на „Гринел“ правеше онова, което правят всички бизнесмени: заплашваше да се оттегли от преговорите, за да ускори сключването на сделката. — Наистина желая да помогна. И бих могъл да го направя.

— Владеенето на подчинителното наклонение от ваша страна е достойно за възхищение — каза Белкнап укорително. — Продължавам да се страхувам, че си губим взаимно времето.

Сега е твой ред да ме върнеш обратно — звучеше неизказаният подтекст.

— Преди малко, Роджър, споменахте за доверие и дискретност. Отбелязахте, че те са в основата на вашия бизнес. Предпазливостта е в основата и на моя бизнес. Трябва да уважите това. Може да има обстоятелства, при които ще сте благодарен.

Откъм банкетната зала се носеше на три гласа строфата: Нека завинаги да благославя и да направлява милостиво всички твои дела…

— Вероятно и двамата трябва да направим компромиси, докато се придържаме към любимите си принципи. Попитахте за нашите редовни доставчици. Убеден съм, че светски човек като вас разбира, че и в този бизнес, както и във всеки друг, има превратности. Без съмнение вие сте чули за смъртта на Халил Ансари. — Той се вгледа внимателно в изражението на естонеца, след като произнесе името. — Без съмнение вие разбирате, че утвърдени мрежи за дистрибуция може да западнат, а през това време да се появят нови.

Андрюс Парт явно се чувстваше неловко; той знаеше за какво говори Белкнап, за да е наясно, че подобни неща не се обсъждат просто ей така, особено от професионален политик като него. Той трябваше да задълбае достатъчно, за да си подсигури комисионна; но не желаеше да е дотам, че да си изцапа ръцете. Явно това бяха сметките, които си правеше.

Белкнап претегляше всяка дума.

— Знам, че сте човек с вкус. Чух, че вилата ви в Паслепа е много красива.

— Съвсем скромна къща, но жена ми я харесва.

— Тогава сигурно ще харесва два пъти по-голяма къща?

Изгледа го продължително: беше човек, разкъсван от противоречия, от алчността и несигурността.

— А може би не? — Още едно дръпване на въдицата, за да се нагласи куката. — Разговорът с вас ми достави голямо удоволствие. Но наистина май е време да се огледам другаде. Както ме… предупредихте, Естония е много малка страна. Предполагам, искахте да кажете, че едри риби рядко се появяват в малки езерца.

Отново лек поклон, но този път Белкнап наистина тръгна към изхода, откъдето дочу в масово изпълнение: Тази моя родна страна!

Нов изблик на аплодисменти наруши тишината, макар че те бяха някак приглушени заради пляскането с една ръка от онези, които държаха чаши, салфетки и закуски.

Върху рамото на Белкнап се появи ръка, след което заместник-министърът прошепна в ухото му:

— Естотек. На Равала Пуиесте.

— Можех да взема адреса от справки.

— Уверявам ви, истинското естество на тази компания се пази в строга тайна. Имам думата ви, че няма да кажете на никого.

— Не, разбира се — отговори Белкнап.

— Шефът е известен с името Лейнам.

— Необичайно име за естонец.

— Но не е необичайно за американец.

Американец. Белкнап присви очи.

— Мисля, че нуждите ви ще бъдат удовлетворени — продължи Парт. — Ние сме малко езерце. Но някои от рибите ни са наистина огромни.

— Впечатляващо — каза студено Белкнап. — Тази ваша родна страна. Да предам ли на Лейнам поздрави от вас?

Заместник-министърът изведнъж се притесни.

— Най-интимните взаимоотношения понякога се водят на повече от една ръка разстояние. Нека се изясним. Това е човек, с когото никога не съм се срещал лице в лице. — Държеше се сковано, сякаш потискаше студени тръпки. — А и не бих желал.