Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (14)

Дванадесета глава

Оказа се, че той наистина я очаква.

След като стъклената врата се затвори зад нея, Пол Банкрофт се появи иззад един ъгъл сияещ и с разтворени обятия, сякаш за да я прегърне. Тя не тръгва към него. Видя усмивката на лицето му, която набраздяваше деликатната му кожа на фини бръчици, ведрия му топъл поглед и вече не знаеше на какво да вярва.

— Мили Боже, Андреа — възкликна филантропът. — Никога не преставаш да ме впечатляваш.

— Където и да отидете, и аз натам — каза Андреа въздържано. — Като черен гологан.

— Няма черни гологани. Само неразбрани. — Пол Банкрофт се подсмихна весело. — Добре дошла във фирмата.

Тя се вгледа в лицето му да открие следи от гняв или заплаха, но не видя нищо. Той по-скоро излъчваше сърдечност.

— Не знам кое ме впечатлява повече — твоето любопитство, твърдоглавие, решителност или твоята досетливост — й каза белокосият учен.

— Любопитството ще свърши работа — отговори тя внимателно. — То наистина е достатъчно.

— Виждам реален лидерски потенциал у теб, скъпа — с махване на елегантната си ръка с дълги пръсти той отпрати едрите мъже, които я придружиха до вратата. — А на моята възраст човек започва да се оглежда за наследник.

— По-скоро регент — каза Андреа.

— Докато Брандън е още малък, имаш предвид. Все още се надявам, че моето момче ще прояви интерес към семейния бизнес, но както знаеш, няма гаранции. Така че, когато откриеш някой с нужния потенциал, трябва да му обърнеш внимание — каза той, а очите му искряха.

Устата на Андреа пресъхна.

— Нека те разведа наоколо — каза Пол Банкрофт със сърдечен глас. — Имам много неща за показване.

 

 

Сигурно преди повече от десет години Рут Робинс се опитваше да убеди Тод Белкнап, че да яздиш кон — превозно средство без амортисьори или климатик — бе по-скоро начин за почивка, отколкото за придвижване. Тя така и не го спечели на своя страна и той никога не заобича конете, но му бе приятно времето, прекарвано с Рут. Тя бе отраснала в Стилуотър, Оклахома, беше дъщеря на гимназиален треньор по футбол на място, където треньорите по футбол бяха нещо като кралски величия. От онези, които понякога ги возят в двуколки. Майка й, родом от Квебек, преподаваше френски в друга гимназия. Рут много я биваше в езиците — отначало научи френски от майка си, а после и другите романски езици — испански и италиански. След едно лято в Бавария на четиринайсет години тя можеше да се оправя прилично и с немския.

Когато яздеше, винаги използваше седло от запада; превземките на ездачките от източните щати въобще не бяха за нея. Рут беше също душеприказчик; нещо у нея караше хората да й се доверяват. Тийнейджърките споделяха с нея любовните си истории; жените над трийсет години й разказваха за брачните си проблеми, възрастните жени споделяха финансовите си проблеми. Беше рязка, но не съдеше никого и дори най-острите забележки поднасяше с доброжелателност.

Точно в дванайсет по обед Белкнап дочу чаткането на подковани копита върху твърдата земя. Отмести се от бариерата край скалистия риф и махна мързеливо на Рут, която се показа, яхнала коня. Забеляза, че лицето й бе измъчено, когато тя слезе от коня и завърза един от поводите за тънкия ствол на едно дърво. Конските пътеки бяха около петнайсет километра, а тази бе във възможно най-отдалечения район.

Веднъж Рут Робинс се пошегува, че няма гърди, а бюст. Не беше дебела, а едра като онези майки на по единайсет деца от деветнайсети век, които във времето на заселниците пътуваха към Дивия Запад в покрити каруци. Дори в облеклото й имаше нещо, напомнящо за стария Запад, макар че трябваше много да се замисли кое точно. Не че носеше фусти или поли с обръч.

Слезе от коня и застана близо до него, без да гледа в неговата посока. Двамата можеха да наблюдават района в радиус от сто и осемдесет градуса.

— Първо на първо — започна тя без предисловие. — Мрежата на Ансари. Не знаем в действителност нищо определено. Макар че непотвърдени прихванати сигнали сочат към някакъв неидентифициран естонски магнат.

— Колко такива като него може да има там?

— Ще се изненадаш — каза тя и се подсмихна. — Може да се окаже някой, за когото дори не сме чували още. Но в това има логика. Съветите оставиха огромни количества оръжие, след като разтуриха империята, а те едва ли са попаднали в ръцете на естонската армия, в това мога да ти кажа, че съм сигурна.

Лек ветрец духна откъм дъбовете и донесе мирис на льос и конска пот.

— Защо ще искат да се сдобият с естонски арсенал на първо място?

Тя се обърна с лице към него.

— Спомни си уроците по география. Финландският залив се смяташе за стратегически много важен. Всички стоки, превозвани до Санкт Петербург — по онова време Ленинград — е трябвало да минават през залива. А тези близо триста километра на север се заемат от Финландия, а на юг — от добрата стара Естония. Естония беше в играта и заради Рижкия залив, а оттук и заради цялото Балтийско море. Всичко морско в Балтика трябваше да включва и Естония. По тази причина там имаше огромна съветска военноморска база, а никой не разполагаше с по-добри военни ресурси и оръжие от съветския флот. Вероятно се е дължало повече на нечие политиканстване в кремълски кабинет, отколкото на солидни стратегически аргументи.

— Предполагам, че приватизацията на естонския оръжеен арсенал не е била официална политика.

Погледът му падна върху старо орехово дърво, което се задушаваше от лоза, увиваща се около клоните му като змия.

— Беше голямо обирджийство в това време на хаос, когато много хора на Изток не виждаха особено голяма разлика между капитализъм и кражба.

— Значи с какво се сблъскваме тук? Казваш, че Генезис е естонски олигарх? Или просто работи чрез него? Каква е картината?

— Казах ти всичко, което знам, което не е много. Намеци и предположения, нали разбираш. Колкото и да е странно, мрежата на Ансари не е намерила за подходящо да ни изпрати една хубава фирмена брошура по пощата.

— Как се вмества Генезис в картината?

Рут премигна леко.

— Моят баща беше любител фотограф. Имаше си тъмна стаичка в мазето. Понякога ние, децата, нахлувахме, докато той проявяваше негативите. Така превръщахме всичките му снимки на фучащи футболни топки в петна от сенки и мъгла. Съдираше ни кожите от бой, но без резултат. Искам да кажа, че нямаме снимка. Разполагаме само със сенки и мъгла.

— Искам само да знам на кого да съдера кожата от бой — продължи да я притиска Белкнап. — Говори, Рут. Кажи ми за Генезис.

— Генезис. Цяла камара истории, свързани с тази легенда. Виж, има някаква мистика в цялата работа. Според една история някой се изпречкал пред Генезис, след което го държали две години в метална гробница, излята по тялото му, поддържали го жив, като го хранели със системи. През това време той не можел да помръдне никоя част от тялото си на повече от сантиметър. Така след две години атрофирал, загубил голяма част от мускулната маса и умрял. Представяш ли си? За подобно нещо е необходима фантазия като на Едгар Алън По. Ще ти разкажа друга история. Идва от сектора в Атина. Според нея една от жертвите му била член на богата корабостроителна фамилия. Но историята всъщност не е за него, а за майка му. Явно майката е била неутешима. Твърди се, че времето лекува всичко, но не и в този случай. Тя поискала да види човека, отнел живота на сина й, и само за това говорела, за нищо друго.

— Искала е отмъщение. Това е разбираемо.

— Дори не това. Тя знаела, че не може да отмъсти. Просто искала да види лицето на Генезис, да погледне този човек в очите. Искала да види нещо, което никой не е виждал. Била е толкова настоятелна, толкова досадна, че един ден пристигнало послание.

— Послание от Генезис?

— В посланието се казвало, че Генезис е чул нейната молба и че ще удовлетвори желанието й. Но на определена цена. Цената била нейният живот. Такива били условията. Можела да приеме или да откаже. Но това били условията.

Белкнап потрепери, но не от лекия ветрец.

— Майката, която била обезумяла от скръб, се съгласила — продължи Рут. Приела условията. Предполагам, че са й дали мобилен телефон и поредица от инструкции, които са я отвели на няколко последователни изолирани места. Тялото й било намерено на следващата сутрин. В сутиена й открили написана от нея бележка, нещо в смисъл, че тя наистина е видяла човека, когото никой не може да види, без да умре. Така всички узнали, че Генезис е изпълнил своята част от сделката. Но най-мистериозното е — така поне се говори, че никои не успял да установи причините за смъртта. Тя просто била мъртва.

— Звучи невероятно.

— Аз съм склонна да повярвам — каза му анализаторката от „Консулски операции“. — Звучи като проклетите градски легенди. Всички сме чували тези истории, но не можем да ги проверим. А ти ме познаваш. Не вярвам в нещо, което не мога да проверя.

— Има много повече неща на небето и земята…

— Може би Може би. Но аз броя само онова, което аз мога да преброя. Ако в гората е паднало дърво и Рут Робинс не получи надеждно потвърждение от разузнаването, за нея дървото все още стои изправено.

Бенкнап я погледна изучаващо.

— Кажи ми за Инвър Брас.

Рут Робинс пребледня. Изведнъж погледът й стана безжизнен.

Минаха няколко секунди, преди да осъзнае защо. Чак след като от ъгълчето на устата й потече тънка струйка кръв, като изцапано с червило. Тялото й се свлече, но тя бе мъртва още преди да падне на земята.

Червената струйка затрептя на обедната светлина.

 

 

Гордостта на Пол Банкрофт от базата му в Северна Каролина беше момчешка, преливаща и неизчерпаема. Крачеше наперено по коридорите с гланцирани плочки, покрай стени и стъклени прегради. Какво е това място, все още се чудеше Андреа. Защо той се намираше тук? Минаваха покрай лавици, пълни с документи, безброй редици от компютърни терминали, чуваха бръмчене като в команден център на НАСА. Светлината бе приглушена и равномерна като в библиотека с ценни стари ръкописи. На равни интервали се осветяваха стълбите към по-долния етаж: дървени стъпала и метални парапети, облицовани с плочки площадки. Без съмнение голяма част от сградата бе под земята. Седнали пред компютрите мъже и жени в делови костюми вдигаха погледи за кратко, докато двамата минаваха покрай тях.

— Събрах наистина страхотен екип от анализатори — обяви Пол Банкрофт, когато стигнаха до централния район. Прозорци върху покрива пропуснаха внимателно дозирана слънчева светлина през филтърни стъкла.

— И добре сте ги скрили.

— Доста е уединено тук — съгласи се ученият. — Ще разбереш защо, след като ти обясня?

Той спря и показа залата с ръка. На полукръгла маса с монитори няколко души явно заседаваха. Един от тях — слаб мъж с добре поддържана черна брада и тъмносин костюм, но без вратовръзка — се изправи, когато Банкрофт приближи.

— Какви са последните новини от Ла Пас? — попита Банкрофт.

— Тъкмо сверяваме анализите си — отговори брадатият мъж с тънък глас.

Ръцете му бяха нежни, почти женски.

Андреа погледна мъжете и жените на масата. Отново започваше да се чувства като Алиса в страната на кривите огледала.

— Тъкмо развеждах моята братовчедка Андреа — обясни Пол Банкрофт на останалите. После се обърна към нея. — Повечето от тези терминали са свързани с масивна паралелна система от компютърни процесори — не само с един суперкомпютър „Крей“ XT3, а с пълна стая със суперкомпютри. Най-бързият компютър в света днес се намира в националната лаборатория в Ливърмор на Министерството на енергетиката. Вторият по мощност се твърди, че е в системата на IBM „Блуджийн“ Йорктаун. Нашият идва на трето място заедно с подобен на него в Сандия и още един в университета на Гронинген в Холандия. Говорим за машини, които могат да изпълняват стотици трилиони изчисления. За един час тази система от процесори обработва толкова информация, колкото е обработена за целия половин век, откакто съществува съвременната изчислителна техника. Машини с подобна изчислителна мощ се използват за геномни и протеомни анализи или за предсказване на хаотична сеизмична активност, за симулиране на ядрена експлозия — събития от този род. Онова, което ние моделираме, не е по-малко сложно. Моделираме събития или поредица от събития, които засягат седемте милиарда жители на нашата планета.

— Мили Боже — каза задъхано Андреа. — Вие се опитвате да изчислите най-голямото добро за най-голям брой хора — висша математика на щастието.

— Това винаги е било красива фраза. Никой досега не е бил в състояние да направи приличен опит да го изчисли. Но ние постигнахме истински напредък с реални резултати. Това е мечта на великите умове още от Просвещението. — Очите му искряха. — Ние превръщаме морала в математическа величина.

Андреа онемя.

— Както знаеш, говори се, че човешкото познание се удвоило през хиляда и петстотинте години между раждането на Христос и Ренесанса. Между Ренесанса и Френската революция отново е увеличило обема си двукратно. За един век и четвърт между Френската революция и апогея на Индустриалната революция, с раждането на автомобила познанието отново се е увеличило два пъти. По наши оценки, Андреа, в наши дни човешкото познание се удвоява на всеки две години. Същевременно нашите морални способности остават неразвити. Техническите способности надминават неимоверно много етичните. Тези компютърни ресурси, с които сме се оборудвали тук, на практика са нещо като умствена протеза, увеличаваща интелектуалния ни капацитет с изкуствени средства. Но онова, което в крайна сметка е по-важно, е, че комбинацията на нашите алгоритми и анализи и компютърните модели може да произведе еквивалента на морална протеза. Никой не възразява, че в НАСА или за проекта за съставяне на карта на човешкия геном са впрегнати учени и компютри, за да решат някои инженерни или биологични проблеми, с които се сблъскваме. Така че защо да не се заемем с благополучието на нашия вид по-пряко? Това е предизвикателство, което сме приели тук.

— Но какво конкретно имате предвид? Какво искате да кажете?

— Малки намеси могат да имат големи последици. Опитваме се да планираме поредици от събития, за да преценим размера на подобна намеса. Прости ми, все още е твърде абстрактна, нали?

— Както кажете.

Погледът, който й хвърли, беше любезен, но строг.

— Ще трябва да разчитам на твоята дискретност. Програмата не може да работи, ако дейностите й станат публично достояние.

— Дейностите й. Вие продължавате да говорите с кодови думи.

— А ти без съмнение се отнасяш подозрително към секретността — забеляза Пол Банкрофт. — По принцип имаш право. Чудиш се защо съм подслонил тази група и я държа далеч от погледите на другите и дори буквално казано, извън картата. Чудиш се какво имам да крия.

Андреа кимна. В главата й напираха много въпроси, но тя знаеше, че за момента е по-добре да си мълчи.

— Това е деликатен въпрос — каза той. — Но след като ти разкажа как започна всичко, мисля, че ще разбереш защо бе необходимо.

Пол Банкрофт я заведе в тиха беседка с изглед към избуяла и разцъфтяла градина. През филтриращото стъкло тя забеляза искрящо поточе, което течеше сред храстите и лехите с цветя.

— Необходимо — повтори тя. — Силна дума.

— Понякога единственият начин да успеят милосърдните проекти в страни с корумпирани режими е да открием злодеите, обструкционистите и да ги принудим да се отдръпнат вероятно под заплаха от публично разобличаване. Именно така започна, нали разбираш. — Мекият му и мелодичен глас действаше успокоително, дори хипнотизиращо. Той се облегна на креслото от хром и кожа и се заоглежда в далечината. — Преди много години фондацията тъкмо завърши работата по скъп водопроводен и канализационен проект в провинция Самора Чинчипе в Еквадор, проект, който щеше да осигури чиста питейна вода за десетки хиляди бедни селяни, повечето индианци кекуа. И изведнъж, най-неочаквано установихме, че министър от правителството, известен със своята подкупност и алчност, е решил да продаде земята на минна компания, която беше надежден източник на подкупи за него.

— Това е отвратително.

— Андреа, бях там лично. Посетих клиники, пълни с деца — четири-, пет-, шестгодишни — които умираха нелепо заради замърсената вода за пиене. Видях сълзите в очите на една майка, която бе загубила и петте си деца от паразити и патогени във водата. А имаше още хиляди майки като нея. Хиляди и хиляди деца, които редовно се разболяваха и умираха. Толкова беше нелепо. Всичко това можеше да се предотврати. Просто трябваше да го е грижа човек. Но явно бе прекалено голямо изискване — очите му бяха влажни, когато погледна Андреа. — Програмна служителка, базирана в Самора, притежаваше изобличителна информация за министъра. Тя ми предаде информацията. И, Андреа, аз поех дълбоко въздух и взех решение. — Кафявите му очи бяха съсредоточени, топли, решителни и хладнокръвни. — Реших да използвам информацията, на която тя се надяваше. Неутрализирахме корумпирания министър.

— Не разбирам. Какво направихте?

Той махна неопределено с ръка.

— Подшушнахме тук и там. Разговаряхме с подходящия посредник и така спасихме живота на хиляди хора. — Той замълча за миг. — Ти би ли постъпила различно?

Андреа отговори без колебание.

— Какъв друг избор е имало?

Той кимна одобрително.

— В такъв случай разбираш. За да промени света, да увеличи човешкото благополучие, филантропията трябва да е земна. Трябва да е стратегическа, не просто добронамерена. Събирането на такъв тип стратегическа информация, а когато се наложи и пускането й в действие, е извън компетенциите на традиционния програмен служител. За това трябваше да създадем този обект, в който работи специална секция.

— И никой не знае.

— Никой не може да знае. Това ще ни попречи да постигнем резултатите, към които се стремим. Хората ще се опитат да предричат и предвиждат нашите намеси, а после да предричат какво другите най-вероятно ще предричат. Така наистина ще се стигне до компютърна експлозия. Мъглявите хоризонти на каузалността ще станат изцяло непроницаеми.

— Но каква точно е тази секция? Още не сте ми казали.

— Групата „Тета“ — погледът на Пол Банкрофт беше внимателен, но доброжелателен. — Добре дошла в нея — той се изправи. — Спомняш ли си какво каза за превратните последици? За делата с добри намерения, но лоши резултати. Това е проблемът, на който моята специална група тук се е посветила. Но на ниво гранулиране — на подробност и прецизност, — което никога преди не е правено. Ти си упорита млада жена, Андреа, но не защото нямаш сърце. Точно обратното, защото имаш и сърце, и глава, а знаеш, че едното е безполезно без другото.

Имаше нещо, напомнящо на светец в неговия образ — спокойствие, съчетано с остра чувствителност към страданията на другите. Всеки неин инстинкт й казваше, че той е искрен. И все пак в ушите й прозвучаха думите на Белкнап: Мамят те.

Андреа го погледна втренчено и взе решение. Безразсъдно може би, но същевременно пресметнато.

— Говорихте за намеси. Това има ли връзка с контактите между фондацията „Банкрофт“ и лидер на паравоенна група в ОАЕ? — Опита се да зададе въпроса със спокоен тон, макар че усещаше как сърцето й бие в гърдите.

Пол Банкрофт погледна слисано.

— Мисля, че не схванах.

Андреа подаде на Банкрофт фотокопие от последната страница на списъка с телефоните. Тя показа номера, който започваше с цифри 0119714 — кода на Дубай.

— Не ме питайте откъде имам това. Просто ми обяснете какво е това телефонно обаждане. Защото аз звъннах на този номер и се оказа мобилен телефон на човек, за когото вече ви споменах. Някакъв паравоенен.

Думите й бяха умишлено неясни, но неволно и нерешителни. Тя не искаше да му казва за Тод Белкнап. Все още не. Имаше още толкова много неизвестни. Ако Пол Банкрофт беше замесен, щеше да съчини някакво обяснение за сгрешен номер. Ако не беше замесен, щеше да пожелае да научи повече.

Той хвърли едно око към телефонния номер, а след това към своята братовчедка.

— Няма да те питам откъде знаеш за това, Андреа. Вярвам ти, вярвам на инстинктите ти.

Той стана, огледа се и с едно махване на ръка повика мъж с тъмен костюм.

Не от мъжете, които седяха около полукръглата маса, а човек, когото Андреа не бе забелязала дотогава. С коса в цвят на слама, загоряло лице, счупен нос и плавна походка.

Банкрофт му подаде страницата с международния телефонен номер.

— Сканлън, моля те да провериш в базата данни този номер в Дубай. Уведоми ме за резултата.

Мъжът кимна мълчаливо и излезе безшумно.

Банкрофт се върна и погледна въпросително братовчедката си.

— Това ли е? — попита Андреа.

— Засега — хвърли й още един изучаващ поглед. — Някой ми спомена, че си проявила интерес към архивите на фондацията. Мисля, че и двамата знаем защо.

В гласа му нямаше нито следа от укор, нито дори намек от разочарование.

Андреа не каза нищо.

— Свързано е с майка ти, нали?

Тя отмести погледа си.

— Има толкова много неща, свързани с нея, които не знам. Сега започвам да ги откривам. За ролята й във фондацията. — Тя млъкна и зачака да види изражението му, преди да произнесе следващите думи. — За обстоятелствата около нейната смърт.

— Значи си научила какво се случи — каза Пол Банкрофт и наведе съчувствено глава.

Как да му отговори? Надяваше се да не се е изчервила, докато му отговаряше двусмислено.

— Толкова е объркващо.

Пол Банкрофт сложи ръка върху китката й и я стисна бащински.

— Моля те, Андреа. Не бива да я обвиняваш.

Да я обвинявам! Какво говореше той? У нея се надигнаха чувства, които се блъскаха едно в друго. Тя запази мълчание, надявайки се, че мълчанието й ще послужи като подтик.

— Истината е — каза възрастният учен, — че ние сме отговорни за онова, което се случи.