Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (11)

Девета глава

На един час път с кола извън Буенос Айрес, Каса де Оро беше кръстоска между класическа хасиенда и ренесансова вила, с огромни арки и изобилие от мрамор със златни жилки. Тази сутрин гостите бяха поканени в далечния край на леко полегатите тревни площи да наблюдават състезание по поло на прилежащото игрище с площ десет акра. Сервитьори непрекъснато обикаляха с подноси с плодови напитки и закуски. Съсухрен мъж в електрически инвалиден стол се придружаваше от млад азиатец. По-възрастна жена с изпъната оперативно кожа и избелени зъби, които изглеждаха така, сякаш принадлежаха на нечия друга уста, устата на някоя по-млада и по-едра жена, издаваше пискливи звуци, докато белокос свещеник разказваше някакви истории.

Само част от гостите следяха с внимание играчите в жълти екипи, бели шлемове и дълги пръчки за поло. Понитата пръхтяха, правейки резки завои, а дъхът им се превръщаше в пара от студения сутрешен въздух.

Около петдесетгодишен мъж оправи официалното си лятно облекло — бял фрак и тъмночервен пояс, и си пое дълбоко въздух. Откъм игрището се носеше мирис на пот — конска и човешка. Той беше международен бизнесмен, чиято собственост включваше телекомуникационни компании по целия южноамерикански континент. Беше нещо като негова втора природа да размишлява колко би му струвало да купи целия имот. Вилата заедно със земята от триста акра. Той нямаше основания да смята, че Дани Монос, техният домакин, има намерение да продава, нито той самият се нуждаеше от нови имения. Просто не можеше да не размишлява. Такава бе природата му.

Един от сервитьорите — по-възрастен от другите, извикан като заместник в последната минута — се доближи до телекомуникационния магнат.

— Искате ли още питие, сър?

Мъжът измърмори нещо като да.

С усмивка сервитьорът наля малко пунш от диня и лимон в чашата му. Светлорусите косми на ръката му проблясваха от сутрешното слънце. После се шмугна зад редица високи италиански кипариси и изля остатъка от течността на земята. Още преди да стигне до вилата, създалата се суматоха — първо внезапна тишина, после писъци и викове — му подсказа, че магнатът е умрял.

— Сърдечен удар — викна някой.

Да, много добро предположение, си каза на ум мъжът в униформа на келнер. Щеше да изглежда като сърдечен удар. Дори съдебен лекар би стигнал до същото заключение. Трябваше да повика помощ. Нямаше причини да не го направи. Особено след като никой не можеше да помогне на неговата мишена.

 

 

Андреа Банкрофт разкопча ципа на черния калъф, извади лаптопа и го постави върху квадратната, покрита с хартиена покривка маса. Двамата с Уолтър Сакс седяха в дъното на вегетариански ресторант втора категория в Грийнич. Беше място, което Сакс, изглежда, предпочиташе само за да може да му се присмива. Ресторантът беше почти празен; сервитьорката поглеждаше от време на време, за да се убеди, че никой няма нужда от нея, но през повечето време бе забила нос в издание с меки корици на „Големите надежди“.

— Ти ли си го купила това — попита той. — Доста добър модел. Но за същите пари можеше да се сдобиеш с още по-добра машина. Трябваше да се допиташ до мен.

Уолтър Сакс беше подстригал сиво-кафявата си коса къса отстрани и дълга отгоре, което правеше правоъгълното му лице още по-правоъгълно. Брадичката му с цепка по средата внушаваше усещане за сила, което малко не се връзваше с тесния му гръден кош. Андреа се почувства неудобно, че й е направило впечатление, но истината бе, че той имаше плосък задник. Носеше панталоните си закопчани почти до пъпа, но те висяха малко отзад. Вероятно за да опровергае стереотипа за очилатия компютърен специалист, той имаше контактни лещи, към които явно така и не бе привикнал. Очите му винаги бяха леко зачервени и възпалени. Може би лигавиците му бяха сухи или извивките на лещите неподходящи. Андреа нямаше как да попита.

— Не е мой.

— Разбрах — каза закачливо Уолтър. — Крадена стока.

— Нещо такова — отговори Андреа. — Всъщност е точно така.

Уолтър я изгледа учуден.

— Андреа…?

— Моля те за една услуга. На този компютър има файлове, които искам да прочета. Но са кодирани. Това е положението. Какво още искаш да знаеш?

Уолтър щипна брадичката си и я погледна с възхищение.

— Колкото може по-малко — каза той. — Не вършиш нещо нередно, нали?

— Познаваш ме, Уолтър — върна му Андреа усмивката. — Кога си ме виждал да върша нередни неща.

— Добре. Не казвай нищо повече.

Как можеше да му обясни? Та тя не можеше да обясни дори на себе си.

Вероятно подозренията й бяха безпочвени. И все пак тези червени мравки продължаваха да гъмжат. Тя трябваше да направи нещо да се отърве от тях или в противен случай да ги проследи къде ще я отведат. Решението, което взе, бе импулсивно, но не и начинът, по който го изпълняваше.

Беше нещо като изстрел в тъмното — замяната на лаптопа „Хюлет Пакард“, принадлежащ на ревизора на фондацията „Банкрофт“, със същия модел, чийто харддиск тя изтри. Логично бе да се предположи, че чисто и просто дискът се е скапал; информацията се е затрила и толкова. Изключването на машината от мрежата и измъкването на електрическия кабел й отне по-малко от десет секунди. Ревизорът се хранеше в бюфета на долния етаж. Беше детска игра. Като се изключеше, разбира се, че сърцето й щеше да изскочи от страх, докато отиваше към паркинга с откраднатия лаптоп в сака. Тя не просто влизаше в различен свят; тя бе различна Андреа Банкрофт, Не знаеше какво разкритие ще направи за фондацията. Но откри много неща за себе си, а те никак не бяха успокоителни.

Уолтър вече ровеше в рутдиректорията.

— Много неща има тук. Главно файлове с данни.

— Започни с най-скорошните — нареди тя.

— Еднакво са кодирани.

— Както ти казах.

Тя си наля още от „Билката на спокойствието“, явно чай от лайка, но тъй като бяха във вегетариански ресторант, всичко тук носеше бомбастични имена. Чашата от глина оставяше неприятен вкус на пясък върху устните й.

Уолтър рестартира компютъра, докато натискаше комбинация от няколко бутона — шифт, опшън и два други, които Андреа не видя. Вместо обичайния екран при стартирането се появиха редове с команди. Уолтър работеше на ниво кодове. Той кликна върху няколко реда и после кимна.

— Напълно стандартно кодиране — каза той.

— Лесно се разбива?

— Като отваряне на консерва със сардини — отговори Уолтър, мигайки усилено. — С нокти.

— Добре. Колко дълго?

— Трудно е да се каже. Трябва да източа харддиска и да го прехвърля на моята Дебела Берта. Разполагам с няколко много прилични отварачки на консерви там. Ще заредя дузина от тези файлове, а през това време ще ги замерям с лайна. Нещо подобно на това, да счупиш стъклото на прозореца, за да отключиш входната врата. Искам да кажа, ние говорим основно за обръщане на еднопосочен второкласен алгоритъм, за да осигурим вход, през който да изтеглим модула между две прости числа от по 10024 бита, което именно го прави малко грубичко.

Андреа наведе глава.

— Изобщо не разбирам какво говориш.

— Тогава, предполагам, че говоря на себе си. Няма да ми е за първи път.

— Ти си сладур.

— Няма да ме вкараш в беда, нали?

— Разбира се, че не. Никога не бих направила подобно нещо.

— Ти си хитруша, Андреа Банкрофт.

— Какво искаш да кажеш?

Уолтър присви устни, докато разглеждаше кода на машината, който бе започнал да изпълва екрана.

— Кой казва, че говоря на теб?

 

 

Сигурно бе мъртъв. Навахо Блу се съгласи да изпълни молбата на Кастор и са го убили. Това бе най-вероятното обяснение защо не е оставил послание в уговореното време и не отговаря на нито един от телефонните номера. У Белкнап се надигна смесица от гадене и гняв и той забеляза, че кара с опасна скорост. Какво направи днес? Повече вреда, отколкото добрина? Надяваше се, че към графата с добрините спадаше връщането на Баз и на сестричката му в родното им село, прилепнало до издадена силно напред розова на цвят скала като лишей. Докато си тръгваше, чуваше ясно глъчката и радостните викове на селяните и мислите му се върнаха към княза и неговите дрънкулки. Каква експлоатация само. Каква поквара. Какво незачитане на човешкия живот в един изпепелен от слънцето район, където всяка форма на живот е чудо. Какво ли щеше да излезе от дванайсетгодишния Баз? Дали щеше да стане имам, като порасне, както се надяваше дядо му? Или щеше да стане следващата жертва на поредното избухване на епидемия от холера или тиф? Дали злото, което го бе споходило, щеше да пусне отровни плодове в по-късната му възраст, или щеше да увеличи непоколебимостта му да работи в името на доброто? Нямаше никакви гаранции. Момчето беше умно, изразяваше се добре и бе по-добре образовано от повечето си съселяни. Вероятно щеше да се спаси от мрака, който го заобикаляше. Вероятно името му щеше да се прочуе повече, отколкото имената на неговите роднини — но дали с добро, или с лошо?

Има хора, които биха казали, че отговорът зависи от това кой си; те биха обърнали внимание на факта, че най-прочутите терористи са често герои в очите на своите народи. Има хора, които биха казали, че ние с теб сме терористи — каза му веднъж Джаред. Белкнап кипна от възмущение. Защото прилагаме насилие към злодеите? Джаред поклати глава: Защото те смятат, че ние сме злодеите.

Не че Джаред никога не се изкушаваше от лесния релативизъм. Имаше лъжи, имаше и истини. Имаше факти и измислици. Ако някой ти покаже монета с две лицеви страни, веднага разбираш, че тя е фалшива — каза той веднъж. — Но знаеш и още нещо.

Какво е то? — попита Белкнап.

Джаред му пусна закачлива усмивка. Трябва да заложиш на ези.

Мислите му се върнаха към онова, което му каза оманецът за Генезис — за невероятните наказания, които прилагаше към провинилите се хора. Наистина ли Джаред бе в ръцете на това чудовище? Белкнап потрепери. И как бе възможно който и да било да опази толкова добре своята самоличност, и то след като притежаваше толкова много власт? Страна на сенките, която обхваща целия глобус.

Загорча му в устата, когато спря джипа и за трети път през последния час се опита да се свърже с Гомес по телефона; младшият агент явно имаше срещи, а Белкнап не можеше да му остави съобщение по друг човек. Този път Гомес вдигна и след като Белкнап му обясни ситуацията — че Навахо Блу не отговаря на нито един от телефонните номера, — младшият агент веднага потвърди най-лошото. Навахо Блу — Томас Мичъл — бе убит. Полицейска кола от Уелингтън, Ню Хемпшър, била изпратена до дома му. Полицията установила, че е мъртъв. Предполагаемото време на смъртта — преди седем часа. Причината неизвестна. Никакви улики за насилие. Никакви улики за каквото и да било.

Освен че Белкнап го изпрати на сигурна смърт.

Изпрати го да постави под наблюдение Андреа Банкрофт, но подцени нейната хитрост и безмилостност — или хората, които я охраняваха.

Заради неговата грешка бе убит човек.

Гомес, както го бе помолил, му съобщи повече подробности за Андреа Банкрофт. Привидната безобидност на подробностите от публичния й живот може би доказваше колко я биваше в заблудите. Явно бе много интелигентна и разполагаше с огромни средства.

Възможно ли бе тя да е Генезис?

Белкнап набързо изброи имената на дузина федерални архиви.

— Това е, което искам да знам — каза той на Гомес.

Този път младшият агент не възрази. Смъртта на Навахо Блу не можеше да остане неотмъстена. Жената трябваше да получи правосъдие.

Или Белкнап щеше да се саморазправи с нея.