Робърт Лъдлъм
Стратегията „Банкрофт“ (10)

Осма глава

Дръж се, Полукс — призова мълчаливо Белкнап. — Идвам да те освободя.

Но нямаше пряк път по причини, които Райнхарт разбираше по-добре от всеки друг.

— Най-късото разстояние между две точки — си позволи веднъж, Джаред да каже — е често парабола, последвана от елипса, последвана от хипербола.

Той имаше предвид, че в света на шпионажа бе по-вероятно околните пътища и отклоненията да осигурят по-пряк път, отколкото сляпото следване на права посока. И когато заяви това, той искаше да предупреди Белкнап. Не че Белкнап имаше друг избор в момента.

Сиво-кафявата сграда можеше да е склад за индустриални стоки. Собствеността бе заградена с бодлива тел, предназначена повече за предупреждение към обикновените посетители да не припарват. Белкнап влезе с джипа през главния вход и паркира пред сградата. Предпазливостта не беше възможна при подобни сгради и Белкнап нямаше намерение дори да прави опит да се прикрива. Подобен подход само би подсказал, че нещо крие и че е в позиция на слабост. А те бяха хората, които имаха какво да крият. Белкнап щеше да си осигури известно предимство, като действа смело и без страх.

Излезе от джипа и мигновено го обгърна жега като в пещ. Бързо се отправи към най-близката врата, преди да започне да се поти. Не към вратата на гаража, а към бялата емайлирана метална врата вляво от гаража. Вратата се отвори и след като очите му се адаптираха от ослепителната светлина отвън към полумрака вътре, го обзе чувството, че е попаднал в малък бежански лагер.

Пространството приличаше на пещера, беше слабо осветено със спални чували и тънки матраци, разхвърляни безразборно. В единия край на помещението имаше няколко открити кабини с душове; крановете за водата капеха. Носеше се миризма на храна от картонени кутии с евтини сосове. Навсякъде гъмжеше от хора — момичета, момчета, много от които шокиращо малки. Някои се бяха събрали около колоните, други се излежаваха, трети дремеха. Бяха международна група. Имаше пришълци от Тайланд, Бирма и Филипините. Някои бяха араби, неколцина от Африка на юг от Сахара; други приличаха на селски деца от Индия. Имаше и неколцина от Източна Европа.

Онова, което видя, не учуди Белкнап, но го отврати. Малки момичета, още по-малки момчета, докарани от немотията до сексуално робство. Някои вероятно бяха продадени от собствените си родители; голяма част въобще нямаха живи родители.

Към него приближаваше бавно бузест мургав мъж в бяла прозрачна риза и сини дънки с дълъг закривен нож в калъф на колана и радиостанция в друг калъф. Мъжът вървеше леко накуцвайки. Беше надзирател пазач. Макар че онези, които притежаваха подобни места, не се нуждаеха от пазачи, за да държат тези момчета и момичета в плен; те не се нуждаеха също от ключалки, решетки или окови. Белкнап не можеше да ги освободи, ако пожелаеше. За тези деца истинските окови беше мизерията. Дори да ги оставеха да се скитат свободно из Дубай, щяха да ги приберат и да ги отведат на друго подобно място. Физическата красота беше единственото им оръжие за оцеляване; останалото следваше студената, неумолимата логика на пазара.

Ноздрите на Белкнап се изпълниха с остър мирис на химикал, който притъпяваше човешкото зловоние; капките по циментовия под показваха, че мястото редовно се мие с маркуч и дезинфектант. Свинете, отглеждани в големите ферми, живееха при по-добри условия.

Мъжът с ножа измърмори нещо неразбираемо на арабски. След като Белкнап не реагира, той се доближи още малко и каза на английски със силен акцент:

— Нямате работа тук. Трябва веднага да напуснете.

Явно той смяташе радиостанцията на колана си — възможността да извика подкрепление — за истинско оръжие.

Белкнап не обърна внимание на дебелия мъж и продължи да оглежда наоколо. Беше като в ада, подземен свят, който малцина от обитателите му щяха да напуснат, не и с непокътнати души. От десетките хора вътре малцина са над двайсет години, помисли си той. Голяма част нямаха повече от дванайсет-тринайсет. Всеки бе герой от история на всекидневна трагедия.

Въпреки жегата го полазиха студени тръпки. Неговият живот бе изпълнен с подвизи, с отчаяна храброст, оръжия и шпионаж, но не можеше да се сравнява по нищо с подобен ужас. Беше нищо в сравнение с отчайващата бедност, която докарваше деца на такива места и ги караше да изпитват благодарност, защото поне са им пълни стомасите. Нямаше по-голямо унижение от нуждата, нито по-голямо падение от глада.

— Казах ви да напуснете — повтори бузестият мъж, чийто дъх вонеше на чесън.

Група момичета с тъжни погледи вдигнаха шум и мъжът размаха ножа и изрече поредица от псувни и ругатни. Явно бяха нарушени някакви тукашни правила. После мъжът се обърна към Белкнап, като този път ножът бе в ръката му.

— Кажи ми за италианското момиче — настоя Белкнап.

Дебелият мъж го погледна безизразно. За него момичетата бяха жива стока, той не ги различаваше.

— Махай се — извика той, доближавайки още повече Белкнап.

Мъжът се протегна за радиостанцията и Белкнап я измъкна от топчестите му пръсти. После със светкавичен удар заби пръстите на едната си ръка в мекото гърло на мъжа. Той падна на пода и Белкнап го изрита яко в лицето. Дебелият мъж се отпусна тежко в безсъзнание.

Десетки погледи се бяха насочили към Белкнап — нито одобрителни, нито осъдителни, любопитни да разберат какво ще се случи по-нататък. Напомняха му за стадо овце и той изпита към тях презрение.

Обърна се към момиче, което бе приблизително на възрастта на Лучия Дзингарети.

— Познаваш ли едно италианско момиче, на име Лучия?

Момичето смаяно поклати глава. То нито се отдръпна от него, нито се осмели да го погледне в очите. Само искаше да преживее поредния ден. За човек като него самото оцеляване бе постижение.

Опита отново с друго момиче, после отново; отговорите бяха едни и същи. Това бяха хора, на които втълпяваха, че каквото и да сторят, ще е безполезно; уроците по безпомощност не се научаваха по лесния начин.

Белкнап прекоси цялото помещение и забеляза през закован с летви прозорец в далечината малък склад. Излезе през задната врата и след като извървя неколкостотин метра покрай купчини от пясък и старо желязо, стигна до малкия склад. Забеляза, че главният вход бе пригоден да се заключва с голям катинар и че неотдавна е имало такъв катинар. Боята беше издраскана на места, а отдолу се показваше лъскаво желязо. Все още нямаше признаци за корозия, което означаваше, че драскотините са отскоро.

Влезе през желязната врата и след като извади от джоба си ръчно фенерче, огледа мрака. Приличаше на барака, сглобена от метални листове, а не от бетонни плоскости. Подът бе прашен, но имаше и места, където прахта бе избърсана — още едно доказателство, че мястото е било използвано наскоро.

Минаха пет минути, преди да забележи.

Малък надпис, който лесно можеше да му убегне, на около трийсет сантиметра над пода върху задната стена. Коленичи и се наведе, осветявайки надписа отблизо.

Две думи с дребни букви: POLUX ADERAT.

Беше на латински и означаваше „Полукс беше тук“. Белкнап едва си пое дъх. Позна ясния, диагонално наклонен почерк на Джаред. Позна и още нещо.

Думите бяха написани с кръв.

Джаред Райнхарт е бил тук — но кога? И което бе по-важно, къде се намираше сега? Белкнап се върна тичешком в главната сграда и започна да разпитва наред всички присъстващи дали са виждали някакъв мъж през последните дни, висок американец. Единствената реакция бе мълчаливо безразличие.

Докато вървеше към джипа с полепнала от пот коса върху челото му, чу глас на момче:

— Мистър, мистър — викаше детето.

Обърна се и видя арабче с очертани с черен молив очи, което бе в началото на своето юношество, а може би и по-малко. Гласът му все още не мутираше.

Белкнап го погледна мълчаливо и в очакване.

— Питате за своя приятел? — попита момчето.

— Да.

Момчето замълча за миг, оглеждайки американеца сякаш за да разгадае неговия характер, душата му, евентуалната опасност, която представляваше, и дали може да му е от помощ.

— Сделка?

— Казвай.

— Връщаш ме обратно в родното ми село в Оман.

— И?

— Знам къде отведоха приятеля ти.

Това бе сделката, предложена от момчето: информация срещу транспорт. Но можеше ли да му вярва? Ако се опитваше отчаяно да се върне в селото си в Оман, едно хитро момче винаги можеше да измисли някаква история.

— Къде?

Момчето поклати глава, хубавата му черна коса блестеше на слънцето. Гримът, който му бяха сложили около очите, беше без съмнение местен специалитет. Но деликатното му лице излъчваше решителност, големите му очи бяха тъжни. Трябваше първо да се изпълнят условията на сделката.

— Говори — каза Белкнап. — Убеди ме, че мога да ти вярвам.

Момчето — около метър и трийсет високо — потупа върху купето на джипа.

— Имаш ли климатик?

Белкнап го изгледа мрачно, после седна на шофьорската седалка и отвори отсрещната врата; арабчето се качи. Белкнап запали двигателя и след минути ги обля хладен въздух.

Момчето се усмихна с ослепителна бяла усмивка и притисна лицето си до най-близкия отвор на климатика.

Хабиб Алмани — чувал ли си за този княз?

— Княз?

— Той нарича себе си княз. Господин от Оман. Много богат. Много едър — момчето вдигна ръце, за да покаже колко е едър. — Има магазини, фирми за превози — детето посочи към сиво-кафявата сграда. — Това също е негово. Никой не знае.

— Но ти знаеш.

— Баща ми му дължи пари. Алмани е също така Бейт, вожд на племето.

— Значи баща ти те е дал на него?

Момчето енергично поклати глава.

— Баща ми никога не би направил това. Той отказа. Но хората на Хабиб Алмани отвлякоха двете му деца. По тъмно ни отвлякоха. Какво може да стори баща ми? Той не знае къде сме.

— А моят американски приятел?

— Видях, като го докараха с качулка на главата с ван на Хабиб Алмани. Те използват колите от фирмата му за превози. Използват неговата сграда за момчетата и момичетата, които дават под наем. Хабиб Алмани прави всичко това за тях. После те отведоха американеца.

— Как разбра всичко това?

— Името ми е Баз. Баз означава ястреб. Ястребите виждат много неща. — Детето изгледа Белкнап съсредоточено. — Ти си американец, затова ти е трудно да разбереш. Но да си беден, не означава да си глупав.

— Разбрах.

Пътят, който момчето му описа, предполагаше шофиране през пустинята и по много лоши пътища. Ако Баз лъжеше… но както си личеше, момчето съзнаваше рисковете, както и отплатата. Освен това в неговата история имаше подробности, които звучаха болезнено смислено.

— Вземи ме със себе си — примоли се момчето — и ще те отведа при него.

 

 

В централата в Портланд на „Софтсистемс Корпорейшън“ — огромна сграда от червени тухли и енергоспестяващи стъкла, чийто стил архитектурният критик на „Ню Йорк таймс“ нарече „портландски постмодернизъм“ — никой никога нямаше причина да се оплаче от кафето. Уилям Кълп, основателят и главен изпълнителен директор на Корпорацията, обичаше да казва, че програмистът е машина за превръщане на кафето в код. В добрата традиция на Силиконовата долина във всички офиси имаше машини за кафе, а самото кафе беше първокласен специален сорт. И все пак кафето, което Уилям Кълп пиеше, нямаше равно на себе си. „Кона“ или „Танзанийски перли“ беше чудесно кафе, но той се бе привързал към „Копи Лувак“. Един фунт от този сорт струваше шестстотин долара, а годишно се произвеждаха едва петстотин фунта, и то само на индонезийския остров Сулавеси. По-голямото количество се разграбваше от японски любители, но Кълп си бе осигурил редовна доставка.

Какво му бе специалното на кафето „Копи Лувак“? Кълп се наслаждаваше на обяснението. Двуутробно животно, което обитаваше дърветата, изяждаше по-голямата част от реколтата, като избираше най-добре узрелите зърна. После ги изхождаше цели, все още в обвивките им, но променени от храносмилателните ензими на животното. Местните събираха тора от животното и внимателно го промиваха, за да извлекат зърната, все едно промиваха злато. Резултатът бе зашеметяващ — тежък, богат аромат с карамелен привкус и още нещо, което той не можеше да определи по друг начин освен като „вкус на джунгла“.

Точно в този миг той се наслаждаваше на чаша прясно сварено кафе.

Боб Донъли, главният оперативен мениджър, мъж с широки рамене, които дължеше на времето в колежа, където играеше като краен защитник, го гледаше с насмешка. Носеше синя риза с разкопчана яка и навити ръкави. „Софтсистемс“ обикновено се придържаше към неофициалното облекло, което бе характерно за цялата Силиконова долина. Ако човек мернеше някой с вратовръзка, той непременно се оказваше посетител.

— Още една чаша от твоето крапучино^[1], а? — попита той шеговито.

Двамата седяха в малка заседателна зала до кабинета на Кълп.

— Никога няма да узнаеш какво напускаш — усмихна се Кълп. — Което е добре за мен.

Донъли не беше от групата на „старите пичове“, както обичаха да наричат себе си — не беше от шестте момчета от окръг Меърин, които преди десетилетия бърникаха в гаражите стари конзоли „Атари“ и измислиха прототипа на компютърна мишка. Онова, което заслужаваше да бъде патентовано обаче, не бе самата мишка — „хардуерната периферия“, — а софтуерът, благодарение на който тя работеше и който я снабди с визуален интерфейс. В следващите години почти всеки софтуерен пакет по рафтовете бе лицензирана интелектуална собственост, за което Кълп и компанията му претендираха. „Софтсистемс“ се разрасна. Кълп даде на родителите си купчина акции и те ги продадоха за сериозна сума, когато цената им достигна сто долара. Насаме Кълп ги кореше за страхливото им отношение към финансовия риск. Само след пет години цената на акциите се увеличи три пъти и Кълп стана милиардер, преди да навърши трийсет и пет години.

Но с годините повечето от „старите пичове“ се заеха с нещо свое. Някои основаха собствени компании; други прекарваха дните си със скъпи играчки — яхти и джетове. Кълп продължи по същия път. Той замени гаражните момчета с момчета от типа Ем Би Ей и като се изключеше неприятният и скалъпен съдебен процес за нарушаване на антитръстовото законодателство, „Софтсистемс“ набираше сила всеки ден.

— Какво ще кажеш да купим „Призматик“? — попита Донъли.

— Мислиш, че можем да направим компанията печеливша?

Донъли прокара ръката си през червеникавата коса, гъста като четина на глиган, и поклати глава.

— По-скоро като „К и П“.

„К и П“ беше съкратено за „купуваме и погребваме“. Когато аналитиците на „Софтсистемс“ се натъкнеха на компания с технология, която можеше да представлява конкурентна заплаха, те понякога придобиваха компанията, а заедно с това и нейните патенти, просто за да ги изтеглят от пазара. Преработването на програмите на „Софтсистемс“ с по-висш алгоритъм можеше да се окаже скъпо начинание. А в повечето случаи изискването на пазара се свеждаше до това, продуктите да са „достатъчно добри“.

— Ще се заемеш ли с финансовия анализ? — попита Кълп и отпи още една глътка от гъстата течност. Приличаше на застаряващ ученик с очила с телени рамки, които не беше сменял от колежа, пясъчно-кестенява коса като слама, която не бе изтъняла и с милиметър. Отблизо се забелязваха бръчките под очите му, също и това, че трябваше да мине известно време, преди бръчките на челото му да изчезнат, след като смръщеше вежди. Истината бе, че той никога не бе водил момчешки живот като момче. Дори докато бе юноша, у него имаше нещо от средната възраст. Може би утехата бе в това, че сега, на средна възраст, у него имаше нещо младежко. Озадачаваше се, когато хора, които имаха претенции, че са му близки, го наричаха „Бил“; хората, които в действителност го познаваха, знаеха, че той винаги е бил „Уилям“. Не Бил, нито Уил, нито Били, нито Уили.

— Анализът е у мен — каза Донъли.

Той го бе свел до една страница. Кълп обичаше резюметата на сътрудниците му наистина да са резюмета.

— Харесва ми това, което виждам — каза Кълп. — Размяна на дълг срещу собственост. Дали ще се съгласят?

— Ще им предложим, а ако искат пари в брой, няма проблеми. А и познавам техните ангели-инвеститори — Били Хофман, Лу Парини, типове от тоя сорт. Ще настояват да определим датата на плащането.

— Извинете — каза Мили Лодж, секретарката на Кълп. — Спешно ви търсят.

— Ще го приема тук — отговори Кълп машинално.

Мили мълчаливо поклати глава — нищо и никакъв жест, — от който на Кълп му призля.

Взе кафето със себе си в кабинета си и вдигна телефонната слушалка.

— Кълп слуша — каза той изведнъж прегракнал.

Гласът, който го поздрави, бе до болка познат. Зловещ, електронно променен звук. Беше шепнещ и стържещ, безчувствен и безсърдечен. Така би звучал гласът на насекомо, ако можеше да говори, мислеше си той понякога.

— Време е за десятъка — каза гласът.

Кълп се обля в студена пот. От опит знаеше, че обаждането е през базирана в мрежата телефония и бе невъзможно да се проследи. Можеше да идва от долния етаж или от хижа в Сибир; просто нямаше начин да се разбере.

— Още пари за проклетите диваци? — попита Кълп през зъби.

— Разполагаме с документ от седемнайсети октомври, поредица от разменени имейли същия ден следобед, друг вътрешен документ от двайсет и първи октомври и поверително писмо, изпратено до „Рексел къмпютинг“. Да предоставим ли копия на Комисията за ценните книжа? Освен това разполагаме с документация относно създаването на офшорна компания.

— Спрете — кресна Кълп. — Каквото кажете.

И най-малката проява на съпротива и несъгласие изчезна на мига. Всеки от споменатите документи сам по себе си можеше да подтикне Комисията за цените книжа или Министерството на правосъдието да започне ново разследване за антитръстова дейност и да вкара компанията в правно тресавище, което да й струва милиарди долари и пазарната й капитализация за дълго време. Съществуваше също реална опасност компанията да бъде разцепена на части — което щеше да е най-голямото бедствие, тъй като отделните части определено струваха по-малко от цялото. Не бе нужно да се анализират последиците. Те бяха кристално ясни.

Затова той вече бе принуден да предоставя огромни суми чрез благотворителната организация „Уилям и Дженифър Кълп“ за лечение на тропически болести. Ако целият проклет африкански континент потънеше под вълните един ден, на Кълп нямаше да му пука. Но той ръководеше империя: имаше отговорности към нея. А враговете му бяха опасни и умни, и безмилостни. Кълп хвърли много пари в напразен опит да ги проследи — резултатът бе единствено няколко атаки срещу уебсайтовете на корпорацията.

Хората смятаха, че той е господар на владението си. Нищо подобно. Той бе нещастна жертва. Какво в действителност контролираше? Погледна през стъклото към своя главен оперативен мениджър. Донъли имаше гнойна пъпка от едната страна на носа си и Кълп изпита желание да я изстиска или да я боцне с игла. На лицето му се появи изкривена усмивка само като си представи какво би станало, ако го направете. Долови погледа на Мили Лодж, която знаеше толкова много от неговите тайни и му бе предана до мозъка на костите си, в което той не се съмняваше. Само да не беше отвратителният парфюм, който употребяваше от години. Искаше му се да й го каже, но така и не намери подходящ момент — хем да повдигне въпроса, хем да не я нарани, а след толкова много години изглеждаше още по-неподходящо. Така да бъде. Уилям Кълп, жертва на нейния парфюм „Джийн Тату“ или както там се наричаше.

Ами ако самата Мили бе замесена по някакъв начин? Погледна я отново, опита се да си я представи като потенциален заговорник. Едва ли бе възможно; тя не притежаваше нужните качества. Продължи да изпуска парата мълчаливо. Ето, седя си тук аз, Уилям Кълп, номер 3 в класацията на четиристотинте най-богати хора на списание „Форбс“, а тези копелета са ме хванали за топките! Къде е справедливостта?

— Европейската комисия ще погледне с подозрение на предложението ви да придобиете „Ложисиел Лил“ — продължи гласът от ада, — ако научи за пазарния ви проект…

— Кажете ми какво искате от мен, за Бога — каза Кълп с горчиво примирение. Беше като ръмжене на поразено животно. — Просто ми кажете!

Отпи още една глътка от изстиналото кафе и се намръщи. Вкусът бе много неприятен. Кого заблуждаваше? Миришеше на лайно.

Оман

Линията на хоризонта бе назъбена от чукари и блатисти низини, както и от спрели растежа си акациеви дървета. Полузабулен в далечината на север бе криволичещият хребет на планината Хаджар. Тесният песъчлив път се сливаше с околната пустиня. Накрая пътят се отклони към скалист проход, а след това навлезе в зелена низина. Покрай клисурата растяха палми с фурми, пустинен олеандър и ниски храсти.

От време на време си позволяваше да се наслади на красотата на пейзажа, на величието на заобикалящата го пустош. После отново нахлуваха мисли за Джаред Райнхарт.

Разочароваше човек — не можеше да се освободи от това чувство, — който никога не го бе разочаровал. Човек, който не само му е спасявал неведнъж живота, но и се бе намесвал да го спаси от неприятности. Спомняше си времето, когато Джаред го предупреди, че жената, с която се сближаваше — българска емигрантка, която работеше в „Уолтър Рийд“ — е заподозряна за шпионаж и е обект на разследване от ФБР. Досието, което Райнхарт му показа, беше пагубно за Белкнап. А колко ли по-пагубно щеше да е, ако Белкнап не бе научил истината? ФБР обикновено пазеше в тайна своите разследвания от другите агенции; кариерата на Белкнап щеше да приключи, а може би, имайки предвид неговата небрежност, най-добре беше наистина да приключи. Но Райнхарт не даваше да се издума. По всякакъв начин той успяваше да държи под око Белкнап не само като ангел-пазител, но и като приятел. Когато близък приятел от детството на Белкнап загина при автомобилна злополука, Райнхарт би целия път до Върмонт за погребението само и само да му прави компания и да му покаже, че Белкнап не е сам и че когато той скърби, и Райнхарт скърби. Когато приятелка на Белкнап бе убита по време на операция в Белфаст, Райнхарт настоя лично да му предаде печалната вест. Спомни си как се мъчеше да не се разридае, докато не забеляза, че и очите на Райнхарт бяха влажни.

Благодаря на Бога, че те имам — каза му Белкнап тогава. — Защото ти си всичко, което ми остана.

А сега? Какво имаше Белкнап?

Разочароваше единствения истински приятел, който бе имал. Да, разочароваше човека, който никога не го бе разочаровал.

Джипът се раздруса, докато минаваше през огромна дупка на разбития път и той отмести погледа си от назъбените планини в далечината и преливащите от охра в жълто скали. Напълни резервоара преди два часа и сега периодично наблюдаваше индикатора за горивото. Високо горе под огромна канара бяха скупчени една до друга къщи от кирпич. Няколко птици кръжаха отгоре.

— Ястреби — каза Баз, сочейки към тях.

— Като тебе — отвърна Белкнап, за да му покаже, че е разбрал.

В началото на пътуването момчето непрекъснато бърбореше, но после се умори. Щом напуснаха Дубай, детето се огледа в страничното огледало и започна да бърше грима около очите си. Белкнап му подаде носната си кърпа. След като изтри почти всичко, пролича какво е било момчето, преди да го принудят да работи за Хабиб Алмани. Баз му разказа, че неговият баща искал да го прави имам, че дядо му го обучавал да учи наизуст текстове от свещените книги още от малък. Дядото, някога търговец от крайбрежието, го научил също на английски език. Баз беше очарован от радиото и през първия половин час от пътуването не спря да върти копчето за станциите. В основата на стръмен склон срещу приличащото на гнездо на оси село от кирпичени къщи бе опъната огромна шатра. Платното — кремава коприна, както му се стори — шумолеше от лекия ветрец.

— Това ли е мястото?

— Да — потвърди Баз. В гласа му имаше напрежение.

Оманският княз трябваше да е вътре и да раздава правосъдие. Пред шатрата стояха в неправилна редица шестима или седмина мъже с тюрбани, някои сбръчкани от слънцето, всички съсухрени и мършави. Баз го предупреди, че Алмани ще е на едно от редовните си посещения в района, обитаван от неговото племе, и се оказа прав — той раздаваше подаръци на местните племенни вождове и старейшините от селото. Горе-долу по този начин действаше феодалният социален ред на места като Оман.

Белкнап влезе под тентата и забеляза, че върви по копринени килими. Един от прислужниците го погледна смутено и му се скара на арабски, жестикулирайки възбудено. Белкнап разбра, че мъжът е ядосан, защото не си е събул обувките. Това ти е най-малкият проблем — помисли си той.

Баз го предупреди, че князът е доста едър човек, но се оказа, че е направо огромен. Беше висок около метър и седемдесет и пет и тежеше поне сто и петдесет килограма. Така че лесно го разпозна. Беше седнал върху плетен стол, сякаш беше трон. Върху килимче встрани от него имаше купчина евтини дрънкулки, които явно даряваше на старейшините. Един от посетителите, облечен в прашен муселин, босоног, си отиваше, стискайки в ръка някаква джунджурия, обвита в златно фолио.

— Вие ли сте Хабиб Алмани? — попита Белкнап.

— Скъпи, господине — отвърна мъжът и елегантно махна с ръка. Очите му се разшириха. Пръстите му бяха обсипани с пръстени със скъпоценни камъни. От широк платнен колан, чиито краища се спускала надолу, висяха закривен нож с дръжка, инкрустирана с диаманти, и малка церемониална ножница във формата на латинската буква L. Той говореше с възможно най-чистия британски акцент; сякаш Белкнап бе попаднал в литературен клуб. — Толкова рядко срещаме тук американци. Надявам се, ще извините скромния ни временен дом. Това не е истинският Мускат! И на какво дължим удоволствието от вашата компания?

Малките му жестоки очички не се съчетаваха с претенциозните му любезности.

— Тук съм за информация.

— Дошли сте в това скромно оманско княжество за информация? Вероятно да ви упътим? Как да стигнете до най-близката… дискотека? — той се изкикоти невъздържано и хвърли похотлива усмивка към момиче, вероятно тринайсетгодишно, което се бе свило мълчаливо в ъгъла. — Ще ти хареса една нощ в дискотека, нали, моя розова пъпчице? — попита я той с нежен глас. После отново се обърна към Белкнап. — Сигурен съм, че сте чували за арабското гостоприемство. Носи ни се славата навсякъде. Трябва да ви обсипя с добрини, при това да го направя с удоволствие. Е, добре, любопитен съм.

— Аз съм от Държавния департамент на САЩ. Изследовател, да кажем.

Забеляза лек тик върху месестото лице на арабина.

— Шпионин. Чудесно. Голямата игра. Като по времето на османците.

Самообявилият се княз отпи нова глътка от сребърна чаша за чай. Белкнап бе съвсем близо и усети миризмата на алкохол — по-точно скоч. Вероятно скъпа марка. Князът определено не го биваше за пиене. Не че заваляше думите; произнасяше ги с подчертана точност на човек, стремящ се да говори ясно, което си бе живо издайничество.

— Неотдавна си станал притежател на едно италианско момиче — каза Белкнап.

— Страхувам се, че не знам за какво говорите.

— Беше наето от служба за компаньонки, която притежаваш.

— Кълна се в брадата на пророка, че направо ме шокирате, жегнахте ме жестоко, разтърсихте ме до основи и ме разтреперихте…

— Не си играй с търпението ми — предупреди го Белкнап с тих застрашителен тон.

— О, по дяволите, търсиш италианска курва, ти наистина не си добре. Мога да ти предложа други удоволствия. Мога и ще го направя. Какво харесваш? Назови отровата, която обичаш? Искаш ли моята малка розова пъпка? — той посочи с ръка уплашеното до смърт момиче. — Можеш да я имаш. Не да я задържиш, разбира се. Но можеш да я вземеш за пробно кръгче с кола, да кажем, за едно пробно кръгче с кола до рая!

— Отвращаваш ме — каза Белкнап.

— Хиляди извинения. Разбирам. Ти не си в тази посока. Ти караш от другата страна. Не е нужно да обясняваш. Виж, учих в Итън, където педерастията беше училищен спорт като футбола, който се играе единствено в Итън. Някоя година трябва да отидеш на състезанията в деня на Сейнт Андрю и да наблюдаваш как играят колежаните. Много прилича на футбола. Много. Но има известна разлика. Мисля, че за последен път е вкаран гол на отбора от Итън по време на мач в деня на Сейнт Андрю през 1909 година, можеш ли да повярваш?

— Ти трябва да ми повярваш, копеле — извика Белкнап достатъчно силно, за да го чуе Алмани. — Ще изтръгна ръката ти от ставата, ако се окаже, че не си чист.

— А, харесва ти грубата игра! — гласът му бе подигравателен под любезния тон. — Можем да уредим и това. Какво разпалва страстта ти? Какво зарежда батериите ти? Виж, ако сега се обърнеш и се отправиш към Дубай, ще мога да ти осигуря…

— Само с едно телефонно обаждане мога да повикам два хеликоптера, които да отведат теб и антуража ти в едно много тъмно място, откъдето може никога да не излезеш. С едно телефонно обаждане мога…

— О, я стига! — отрупаният със скъпоценности оманец обърна съдържанието на чашата и издиша алкохолни изпарения. — Знаеш ли какво? Ти си от хората, които наричат светли умове.

— Предупредих те.

— Курвата — какво те интересува? Направих й услуга, това е всичко. Някой искаше да я отстрани от пътя си.

— Някой, свързан с групата на Халил Ансари.

Внезапно князът се заоглежда притеснено. С едно махване на ръката и няколко думи на омански арабски, той заповяда на останалите да излязат, включително двама намръщени плещести мъже, които стояха от двете му страни и чиито ножове не бяха само орнаментирани. Остана само мълчаливото уплашено момиче.

— От развързан език потъват кораби — намръщи се Алмани.

— Кой — продължи да го притиска Белкнап. — Кажи ми кой.

— Халил Ансари е мъртъв — каза враждебно мъжът.

В гласа му се прокрадна предпазливост; човек като него не отпращаше телохранителите си с лека ръка. Явно отдаваше голямо значение на опасността от неочаквано разкритие.

— Мислиш, че не знам ли?

— Не че има някакво значение — продължи пияният оманец. — Той всъщност не контролираше напълно бизнеса, особено към края. Ново ръководство. Нов маестро. Направи се на диригент на оркестър. — Там-тъ-там, там-тъ-там — затананика той някаква мелодия, която Белкнап не можа да познае. — Всъщност аз нямах никакъв избор. Вие от ЦРУ не разбирате подобни неща. Вие винаги ловите нас, пионките, а царете, цариците, топовете и офицерите не закачате. — Изведнъж той стана сълзлив и самосъжалителен. — Какво съм ви направил?

Белкнап заплашително се доближи до него с една крачка. Досети се, че Алмани в някакъв момент е бил платен информатор на ЦРУ. Това личеше от начина, по който се държеше с американеца: опитваше се отчаяно да го подкупи да не би сведения за неговите връзки от миналото да компрометират сегашните му връзки. В Персийския залив това не беше рядкост сред хора от средна ръка като този превъзнасян княз.

— Не ме интересува само италианското момиче — каза Белкнап. — Кажи ми за високия американец. Кажи ми за Джаред Райнхарт.

Очите на Хабиб Алмани се разшириха, бузите му се издуха, сякаш се канеше да повърне. Накрая промърмори:

— Нямах друг избор, нали? Има хора и сили, на които не можеш да кажеш просто: „Гледай си работата!“ Нямах избор.

Белкнап грабна дебелата пухкава ръка на мъжа и я стисна силно, после още по-силно. Болката се изписа на лицето на арабина.

— Къде е той? — попита Белкнап, след което доближи лицето си на сантиметри от лицето на оманеца и повтори: — Къде е той?

— Закъсня — заяви злорадо Алмани. — Не е тук. Не е в емирствата. Вече не е тук. Наистина, беше в Дубай, вярно е. Искаха да го оставят да го пазя, но после се отказаха и го качиха на частен самолет. Твоят приятел излетя.

— Къде, по дяволите?

— Някъде в Европа, предполагам. Но нали знаеш как стоят нещата с частните самолети. Представят летателни планове, но невинаги се придържат към тях, нали така?

— Попитах къде? — Белкнап замахна и удари оманеца по лицето.

Мъжът залитна, след което се преви на две и започна да диша тежко. Явно се двоумеше дали да повика телохранителите, но размисли. Алмани беше самохвалко, но не действаше необмислено. Ядът му бързо се охлади и премина в наранено достойнство.

— Казах ти, че не знам, ти син на куче и камила. Или теб такива неща не те интересуват? — завайка се оманецът.

— Глупости — Белкнап обви с две ръце дебелия врат на Алмани. — Явно не знаеш с кого си имаш работа. Искаш ли да разбереш какво ще направя с теб, ако не говориш? Само да опиташ. Искаш ли?

Лицето на оманеца стана ярко червено.

— Ти не си с всичкия си — закашля се той. — Имаш твоите двайсет въпроса. Но ако си мислиш, че ще прекрача…

Белкнап го стисна яко. През сантиметрите тлъстина пръстите му напипаха костите на лицето.

— Ти си луд, ако мислиш, че ще се забъркам с Генезис — каза Алмани със сподавен глас, изпълнен с напрежение. Въпреки нетрезвото му състояние и раздразнението го озари искра на разум като глас от дъното на кладенец. — Ти си луд, ако мислиш, че можеш да се забъркаш с Генезис.

Генезис? Белкнап дръпна едната си ръка и заби лакътя си в челюстта на оманеца.

От ъгълчето на устата му плъзна струйка кръв, която се стичаше през дебелите му устни, сякаш някой се бе опитал да нарисува на лицето му мимика на недоволство.

— Напразно се хабиш — изпъшка мъжът.

Не думите, а решителността му накара Белкнап да спре. Решителността и страхът.

— Генезис?

Дишайки тежко, Алмани успя да се усмихне въпреки болката и ударите.

— Той е навсякъде, не знаеш ли?

— Той?

— Той. Тя. То. Те. Най-голямата идиотщина е, че никой не знае със сигурност с изключение на неколцина нещастници, които имат причина да се вайкат пред Аллах, че е по-добре да не го познават. Употребявам „той“ за удобство. Пръстите му са навсякъде. Приближените му са винаги сред нас. Нищо чудно и ти да си един от тях.

— О, ти си мислиш, че… — измърмори Белкнап.

— Всъщност не. Ти си прекалено ясен в действията си. Ти си от типа хора две и две равно на четири. Не си падаш по сложните игри. Не приличаш на Генезис. Но кой тогава?

— Не те разбирам. Живееш в пълен страх от човек, когото дори не си виждал?

— Като много хора през хилядолетията. Но рядко с толкова конкретна причина. Ще се смиля над теб. Ще ти разкажа житейските факти, глупав и невеж наивник. Наречи го арабско гостоприемство. Или нещо друго. Само не казвай, че не съм те предупредил. Някои твърдят, че Генезис е жена, дъщеря на германски индустриалец, който подкрепял радикалите от седемдесетте години на миналия век — „Баадер-Майнхоф“, Движението 2 юни. Други казват, че Генезис е диригент, маестро, който пътува с концерти по целия свят, като тайно поддържа дисциплината сред онези, които нямат представа за истинската му самоличност. Някои твърдят, че е огромен мъж, други — че е джудже, буквално. Чувал съм, че е пленителна красавица, а също, че е съсухрена старица. Чувал съм да казват, че Генезис е роден в Малта, Корсика, Мавриций и на много други места на изток, запад, север и юг. Някои говорят, че произхожда от семейство на самурай и прекарва повечето време в будистки манастир. Други казват, че баща му бил беден работник във ферма в Южна Африка и че той бил осиновен от богато бурско семейство, притежаващо златни мини, които той наследил. Говори се също, че е китаец, приближен някога на Дън. Според друга версия е професор в Института по ориенталистика и африканистика в Лондон. Други обаче…

— Спри! Говориш нечленоразделно.

— Искам да ти кажа, че съществуват много версии и нито една доказана истина. Той управлява една страна на сенките, която обхваща целия глобус, и въпреки това остава невидим като тъмната страна на Луната.

— Какво по дяволите…?

— Ти си безнадеждно заблуден. Предполагам, че това важи за двама ни. Но аз поне го знам.

— Ще те убия, без да ми мигне окото, знаеш го, нали? — озъби му се Белкнап.

— Със сигурност можеш да ме убиеш. Но Генезис може да прави още по-лоши неща. Невъобразимо по-лоши. Какви истории съм чувал само. Легендата за Генезис не е безобидна.

— Истории около лагерния огън — присмя се Белкнап. — Слухове, основани на суеверие — това ли ми разказваш?

— Истории, които се разказват от ухо на ухо. Слухове, ако ти харесва — но слухове, на които имам достатъчно основание да вярвам. Истории около лагерния огън, казваш. Генезис знае това-онова за огъня. Нека да ти разкажа за един друг княз — член на саудитското кралско семейство всъщност. Говори се, че човек на Генезис му предал негово искане. Искане на Генезис. Глупакът имал неблагоразумието да откаже. Въобразил си, че може да не се подчини на Генезис — Хабиб Алмани преглътна с мъка. Челото му белееше на слънчевата светлина през коприната и муселина на тюрбана му. Стисна закръглените си пухкави ръце. — Той изчезна за около седмица. После откриха тялото му в Риад.

— Мъртъв.

— По-лошо — отговори Алмани. — Жив. И до ден днешен живее в една болница в Риад, при това в същото състояние, в което е бил намерен — оманецът се наведе напред с изражение на ужас. — Като го намерили, бил парализиран от шията надолу — шийните нерви на гръбначния му стълб били внимателно прекъснати. Езикът му бил отстранен хирургически. А явно чрез инжектиране на невротоксини било предизвикано състояние на постоянен блефароспазъм. Следиш ли какво ти говоря? Клепачите на очите му били парализирани и завинаги затворени. Така че не може да общува дори с мигане.

— Иначе бил недокоснат?

— Което е и най-страшното. Той живее напълно в съзнание и изцяло неподвижен, заключен в своето среднощно съществуване, собственото му тяло е неговата гробница… като предупреждение към останалите.

— Исусе — прошепна Белкнап.

— Аллах Акбар — каза оманецът.

Изражението на лицето на Белкнап бе само по себе си отговор.

— Разказват също за един кувейтец, прочут красавец. Наследник на петролно богатство. Мъж, по когото жените примират. Толкова красив, че когато влезе някъде, всички притихват. Един ден той възразил срещу волята на Генезис. Когато го открили — все още жив — цялото му лице било одрано. Разбираш ли? Цялата кожа от лицето му…

— Достатъчно! — прекъсна го американецът. — По дяволите, чух достатъчно. Да не искаш да ми кажеш, че Полукс е в лапите на тоя Генезис?

Хабиб Алмани сви рамене.

— Не сме ли всички в неговите лапи?

После наведе глава и я обви с ръцете си, сякаш да се скрие от ужаса. Но нямаше къде.

— Мамка ти, ще отговориш на въпросите ми или ще ти прережа гърлото, ще ти откъсна топките и ще ги напъхам в хранопровода ти. Нищо оригинално, но върши работа.

Белкнап извади сгъваем нож от джоба си и го размаха пред гърлото на арабина.

— Нямам повече отговори — каза той изнемощял. — За Полукс, за Генезис — казах ти всичко, което знам.

Белкнап се вгледа в лицето му и се увери, че казваше истината. Нямаше какво повече да научи от него.

Момчето го чакаше пред джипа, когато Белкнап се появи мрачен. Черната лъскава коса на Баз бе поръсена с прахоляк, разнасян от пустинния вятър.

— Влизай — измърмори Белкнап.

— Трябва да направиш още едно нещо — каза момчето.

Белкнап го погледна и изведнъж усети непоносимата жега, която се надигаше на вълни от самата земя.

— Видя ли в шатрата едно момиче, тринайсетгодишно, което князът държи като наложница?

Белкнап кимна.

— Арабско момиче.

— Трябва да се върнеш и да го отведеш — инструктира го Баз и за да покаже колко е решителен, скръсти кльощавите си ръце пред гърдите. Пое дълбоко дъх и погледна американеца. За първи път очите му бяха влажни. — Тя ми е сестра.