Хенри Гилбърт
Робин Худ (8)

Седма глава
Как Робин Худ спаси Уил Стътли и осъди просяка шпионин Ричард Малбет

Зазоряваше се. Силен и суров остър вятър виеше по горските пътища и отбрулваше и последните останали листа от мръзнещите дървета. После ги грабваше и ги размяташе над земята в дивни гирлянди и грамадни венци и вихрушки. Зората дойде вяла и мъглива. Развидели се, но бледата есенна светлина едва огряваше гората и всичко бе застинало, сякаш слънцето повече никога нямаше да проникне до по-дълбоките места, там, където растяха гъсталаците с бодлива зеленика или пък брадатият сив мъх висеше по гигантските дъбови дървета.

Уил Стътли вървеше по пътеката, като внимателно и зорко се оглеждаше в мрачните тунели, образувани от дърветата от двете му страни. Той бе нащрек, защото през последните три дни бе видял някакъв мъж, преоблечен като поклонник, да се спотайва и прокрадва по някакъв доста подозрителен и съвсем не поклоннически начин, при това не другаде, а точно в това място, което разбойниците наричаха Блек Ууд^[1]. Уил бе облечен топло, наметнат с плътен кафяв плащ, който стигаше почти до глезените му и с голяма качулка покриваше главата му.

Първият сняг бе вече паднал и повечето хора от бандата на Робин Худ се бяха настанили в зимовищата си. В онези времена много рядко се предприемаха пътувания, щом мраз, студ и сняг сковяха земята, и рядко можеше да се срещне жив човек по пътищата, затова мнозина от разбойниците отиваха да живеят със свои родственици или с бедни овчари по кошарите в отдалечени от пътищата места, по горите или в близки до тях селца. За известно време се преобличаха като селяни, помагаха с това-онова в малкото работа, която имаше през зимата, и с труда си и с дивеча, който успееха да убият или заловят, заплащаха за подслона и топлинката, докато отново пукнеше пролетта.

С около дузина от най-приближените си хора, които бяха основната част на бандата, Робин се настаняваше или в някоя от тайните пещери, които се намираха по много места из гората и които бяха известни само на тях, или при някой заможен йомен, като например при млечния брат на Алан от долината — Пиърс Лъки. Той често предоставяше гостоприемен подслон на цялата група за през зимата. Тази година пък сър Уолтър де Бофорест ги беше поканил да прекарат зимата в широкия му хамбар, който се намираше в гората, недалеч от господарската къща в Кромуел, където понастоящем Алан от долината и неговата съпруга, прекрасната Алис, живееха щастливо и прещастливо.

Робин прие поканата на сър Уолтър, но ако времето позволяваше, той никога не се заседаваше дълго на едно място. Затова сега се намираше в един таен заслон, който той и хората му си бяха направили в Бароу Даун^[2], на няколко километра от Мансфилд, в едно безлюдно и запустяло местенце, където имаше множество високи насипи от пръст, представляващи древни надгробни могили. Точно в една такава могила Робин и хората му живееха сега, след като бяха изгребали вътрешността й и я бяха направили обитаема и дори доста уютна.

Всяка сутрин Уил Стътли и другите от бандата, по-отпаднали и поизтощени от оскъдната зимна храна в могилата, трябваше да обикалят на определено разстояние около нея, за да проверят дали не се забелязват следи от врагове, които да душат наоколо. Земята биваше обследвана и щателно претърсвана за всякакви странни, непознати стъпки, а храстите и дърветата — за счупени клони. Въобще разбойниците се оглеждаха и слухтяха като следотърсачи и проучваха всички следи и звуци, които според тях можеха да показват присъствие на някой пришълец, появил се в съседство в часовете на нощта.

Изведнъж Уил спря на пътечката, по която слизаше, и се вгледа внимателно в земята. След това впери остър поглед в лещака и младите дъбове, които растяха наоколо, коленичи и започна да проучва малката вада, издълбана от буйните води, които бяха текли тук напролет. Тук в меката хлътнала земя имаше ясен белег от малко, тънко стъпало. Той огледа по-нататък и намери още две такива следи. Бяха доста пресни, защото ръбовете по краищата им още бяха остри и рязко очертани. Нямаше съмнение, че този, който е минал оттук, още не е стигнал далеч. Но кой бе това? Следата трябваше да е оставена от стъпало на юноша или може би дори на момиче, но във всеки случай на бедняк — Уил ясно виждаше от следите, че подметката на едната обувка е доста скъсана.

Промъкна се безшумно нататък, като продължаваше да търси още следи по пътечката. Измина така около стотина метра и откри, че стъпките отвеждат надълбоко сред голям къпинак, затова спря и се ослуша. Чу някакво слабо ридание, сякаш някой хлипаше сред най-гъстите части на храстите. Много внимателно се насочи в посоката на звука, без сам да издава никакъв шум, докато стигна до висока леска и там, наблизо пред себе си, видя фигурка на момиченце. То късаше къпини от храста пред него и ги слагаше в стара кошница, която носеше със себе си.

Докато късаше плодовете, момичето не спираше да плаче. Уил виждаше как сълзите се търкалят надолу по бузите му, макар да се стараеше да сдържа риданията си, сякаш се страхуваше, че някой в пустата гора може да го чуе. Той виждаше, че ръцете му се драскат и кървят от тръните на къпинака и че нозете му, напъхани в прокъсани обуща, бяха голи и посинели от студ.

В този момент той мръдна. Тя се обърна да потърси откъде идва шумът, очите й се разшириха от страх, а лицето й пребледня. После притисна кошничката до гърдите си, приближи и се хвърли в краката на Уил.

— О — проплака тя със слабичък и жален глас, — убий мен, сега, веднага, но не търси баща ми! Убий ме и не търси повече! Той бездруго вече е почти мъртъв, на границата на смъртта е и дори не може да говори!

Сълзите й бяха спрели, а ръцете й, сключени в молитва, се издигаха към него. По невръстното й лице, толкова фино и бледо, изнурено и изпито, бе изписано, че познава вкуса на мъката и страданието и не търси нищо друго, освен смъртта, а чертите му подсказаха на Уил, че тя е еврейка.

Честният горянин се усмихна, което бе най-прекият път да утеши и окуражи момичето. Сърцето на стария разбойник не можеше да понесе гледката на толкова скръб в детски очи и в детско гласче.

— Мое малко дете — каза той с внимателен, нежен и добродушен тон, — няма да ти причиня зло. Защо бих наранил някого, който е умрял от студ и глад като теб? И защо са ти тези къпини? Клетото ти изпосталяло телце има нужда от по-силна и питателна храна от тази.

Взе ръчицата на детето и я вдигна, а момиченцето го погледна зашеметено и объркано, сякаш явно не осъзнаваше или не можеше да повярва, че е възможно да срещне такова добро и мило отношение, вместо бруталност и насилие. То се взря в лицето на Уил и изражението му омекна.

— Ти, ти не си… и не познаваш онзи човек, Малбет? — запелтечи тя.

— Малбет? — попита Уил и силно се навъси. Той си спомни какво му бе разказвал за този негодяй Робин, както и всичко онова, което бе чул от странстващи пътници за какви ли не престъпления и жестокости, извършени все от този мошеник и убиец. — Клетото дете — каза той, — значи този звяр е и твой враг?

— Да, сър, и на моя клет татко! — каза момичето и гласчето му затрепери. — Баща ми избяга от клането, на което бяха принудени да се подложат нашите хора в Йорк. Чувал ли си какво се случи там?

— Аха — каза Уил и челото му потъмня, а очите му засвяткаха гневно при спомена за ужасните деяния, при които много невинни евреи, преследвани като животни от рицарите и тълпата, се бяха затворили в замъка, а после сами бяха избили жените и децата си и накрая и себе си, за да не попаднат в ръцете на „християните“.

— Какво точно се случи с теб и баща ти? — запита Уил.

— Скрихме се в замъка, докато клането приключи — отвърна девойчето, — а след това един добър човек ни изведе и ние избягахме. Баща ми искаше да отидем в Нотингам, където има хора от нашия род, които със сигурност ще ни помогнат, ако разберат, че сме в нужда, но ето че сега умираме от глад в тази гора. О, сър, ако сте такъв добър човек, какъвто изглеждате, спасете баща ми! Той лежи тук наблизо и, страхувам се, помощта вече може и да е закъсняла. Но моля ви, не ни изоставяйте и не ни издавайте.

— Заведи ме при него, клето дете! — каза Уил и любезният му тон и съпричастният му поглед разпръснаха всяко подозрение, което все още би могло да смущава детското сърце на малкото клето еврейско момиченце.

Тя го поведе по пътя през почти непроходими храсталаци, докато стигнаха до голяма варовикова канара. Тук, в една широка пещера, отворът на която бе закрит от лескови храсталаци, тя му показа баща си — стар и беловлас мъж, облечен в бедняшка дреха, изпокъсана от къпинаците и цялата изпоцапана от тиня, легнал върху стъкмена от папратови клонки постеля. Момичето с трепет гледаше ту Уил, ту баща си, защото все още изпитваше, макар и малък страх, че може да е предала най-скъпото, което има, на някой враг.

Старият човек се събуди при влизането им, отвори очи и момичето веднага коленичи до него, хвана ръката му, а очите му гледаха с предана и нежна обич изпосталялото му лице.

— Ах, малката ми Рут — каза старецът и нежно я погледна, — опасявам се, че няма да мога да стана веднага. Малко съм схванат и скован, но това скоро ще премине. И след това ще продължим. Ще стигнем до града за няколко часа, а после ти, моя малка Рут, ще имаш храна и всичко необходимо — дрехи и други неща. Бузките ти са бледи и слабички, скъпа, защото си изгладняла и изстрадала. Ще видиш, че скоро… но, за бога! Кой е това? Кой е този човек, Рут? Предадени ли сме?

В мрака на пещерата старецът не бе могъл веднага да забележи разбойника, но отчаянието и ужасът, с които той произнесе последните си няколко думи, показваха какъв страх изпитва за дъщеря си. Уил почувства, че бащата явно е храбър и доблестен мъж, щом не иска да покаже пред дъщеря си колко много страда той самият и колко го боли, а се опитва да й дава кураж и да й бъде опора.

— Не се страхувай, господине — каза Уил, като клекна на едно коляно, за да може да погледне право в очите стария евреин. — Ако мога да помогна с нещо на теб и дъщеричката ти, ще го направя с удоволствие.

— Благодаря ти, горянино — каза евреинът с треперещ глас, — не за мен се страхувам аз, а за моето малко момиченце, единственото мое съкровище, най-скъпото ми агънце. Тя бе принудена да понесе толкова мъка и страдания, колкото никое дете не бива дори да вижда, и ако най-сетне мога да й осигуря безопасност, ще съм доволен и спокоен.

Сълзи се застинаха по лицето на клетия стар евреин. В състоянието, в което се намираше — на глад и крайна слабост, — той се страхуваше, че не му остава много да живее. Но най-голямото му безпокойство бе да мисли, че ако умре, неговата невръстна дъщеричка ще остане сама и безпомощна, без приятели и роднини, изоставена, сиротна и неутешима.

— Това, от което и двамата се нуждаете — каза Уил, чийто макар и непретенциозен ум веднага схвана ситуацията, — са храна и топлина. Ще ви дам малко храна ей сегичка, веднага, но за топлината трябва да се посъветвам с моя господар.

И като каза това, Уил извади от торбата си няколко резена хляб и еленско месо и ги подаде на девойката, като й каза, че трябва да яде предпазливо и умерено след дългото гладуване. Тя обаче веднага започна да реже тънки филийки от хляба и месото и да храни с тях баща си, без да сложи дори едно залъче в своята уста. Макар и двамата — и бащата, и дъщерята, да не бяха яли почти нищо през последните два дни, сега се хранеха много бавно и сдържано.

След това Уил им предложи походната си бъклица, и когато те изпиха хубавото вино, което бе останало вътре, той с удоволствие забеляза как очите им заблестяха, а страните им порозовяха.

— Малка Рут — каза старецът, след като върнаха бъклицата на Уил, — помогни ми да се изправя поне на коленете си.

Тя изпълни желанието му с помощта на разбойника, а след това и самата коленичи. За голямо неудобство на Уил евреинът започна да реди пламенна молитва и да отправя благодарности към Бога за това, че го е изпратил при тях, за да ги спаси от смърт и нещастие. Той призова такива благословии над Уил Стрелеца, че скромният човечец се чудеше накъде да гледа, макар пещерата да бе едва осветена и до голяма степен да скриваше неловкостта му. Когато свършиха, Рут грабна ръката на разбойника и поривисто я целуна, после пак и пак, а сълзите отново закапаха по бузките й, но сърцето й този път бе прекалено пълно, за да може да изкаже дори думица от цялата благодарност, която чувстваше.

— А сега — каза Уил простичко, — достатъчно, стига вече благодарности и сълзи. Трябва да останете тук, докато отида да се посъветвам с господаря си какво е най-добре да направим.

— Кой е твоят господар, храбри горянино? — попита евреинът.

— Господарят ми е Робин Худ — гордо отвърна Уил.

— А, чувал съм много за този добър човек — каза старецът. — Макар и да бил разбойник, човек извън закона, той проявявал много повече справедливост и милосърдие, отколкото всички онези, които са хора на закона. Би ли му казал, като идеш при него, добри разбойнико — продължи той, — че Рубен Станфорд го поздравява и му изпраща поздравите си. И му кажи, моля те, че ако ми помогне да стигна до родствениците си в Нотингам, винаги ще може да разчита на моята и тяхната подкрепа и благодарност и винаги ще получава нашата помощ, щом тя му дотрябва.

Старият евреин говореше с достойнство, като човек, свикнал да наставлява и да командва. Уил спокойно и с не по-малко достойнство му отвърна:

— Ще му предам. Но той ще ти помогне не защото ще се надява да получи благодарност от теб или дори злато, а защото винаги носи в сърцето си доброта, състрадание и подкрепа за слабите и безпомощните.

— Храбри и горди слова, сър разбойнико — каза Рубен, — и ако и господарят ти е толкова възпитан и учтив, колкото си и ти, знам със сигурност, че няма да ни остави да умрем от глад и да погинем в нищета.

Тогава Уил се отправи бързо към Бароу Даун и когато стигна до голямата могила, намери там Робин и му разказа за евреите.

— Правилно си постъпил, Уил — каза разбойникът. — Иди сега с два коня да вземеш евреина и дъщеря му и ги доведи тук, наблизо, в Линчит Лодж, а аз ще дойда да го питам това-онова, за някои подробности относно онзи главорез и обесник Ричард Илбест. Чух за злодеянията му и за ужасиите, които е извършил в Йорк, и ми се струва, че тази гад не е далеч от Нотингам.

Уил веднага се завтече да изпълни нареждането на Робин и не след дълго Рубен и Рут бяха настанени в тайна колибка, която бе закътана сред склоновете на възвишенията Уириал Хил, недалече от зимовището на разбойниците. И бащата, и дъщерята бяха много слаби и изнемощели, а старият евреин бе направо съсипан от преживените страдания и мъки, но обилната храна и топлинката на здравите, дебели дрехи, както и силният огън само за няколко дни подобриха здравословното състояние и на двамата и повдигнаха духа им. Благодарността им към Робин бе безгранична, но те я изразяваха повече с мълчаливите си и блестящи признателни погледи, отколкото с многословни думи.

Когато старият човек се почувства по-здрав и силен, Робин го помоли да му разкаже как е попаднал в това ужасно и окаяно положение, в което Уил Стътли го бе намерил, и Рубен му разказа на драго сърце.

— Чувал си, добри разбойнико — каза евреинът, — че когато храбрият крал Ричард беше коронясан в Уестминстър миналата есен, тълпите на простолюдието в този голям град се обърнаха срещу евреите. Започнаха да ги нападат, да ги прогонват от домовете им, за да ги разграбват, и дори убиха някои хора от нашия клет народ. Но вашият крал наказа водачите и подстрекателите на шайките, тръгнали на саморазправа срещу нас. Трябва да ти кажа, че кралят не се поколеба и някои от най-свирепите ни преследвачи дори увиснаха на бесилката, а други бяха жигосани с нагорещено желязо. Но когато след по-малко от месец той с хиляди рицари и с огромна армия войници напусна страната и замина за Палестина начело на кръстоносния поход, отсъствието му бе използвано и в много градове метежите, нападенията и безчинствата срещу нас се подновиха, както, предполагам, всички много добре знаете. Много рицари и лордове се стягаха да тръгнат след похода и с тях се насъбра и голяма паплач. Много от моите родственици бяха дали пари назаем на рицарите, за да се оборудват, въоръжат и приготвят за път. Някои от най-безчестните сред тях насъскаха тълпата да опожарява домовете ни, да ни ограбва и да ни избива, само и само да не връщат дълговете си. Така безчинствата и злодействата плъзнаха и в Стамфорд, и в Лин, и в Линкълн, както сигурно сте чули. Аз живеех в Линкълн, но заминах за Йорк и така за известно време се спасихме от плячкосване, грабежи и тормоз. За щастие или нещастие, раби^[3] Елиезер^[4], който е един от нашите най-главни старейшини, е мой близък роднина. Та той даде назаем пари на един барон на име Алберик де Уизгар, много тираничен, много разточителен и екстравагантен човек, с една дума — пълен пройдоха. Той организира заговор заедно с други подобни на него типове срещу нашите евреи от Йорк, за да ги ограби до шушка и най-вече за да се добере до разписките за техните дългове към моите сънародници и да ги унищожи до последното парченце пергамент. Оплячкосаха дома на един равин, когото преди това бяха убили в Лондон, и заплашиха, че същата съдба ще застигне всички ни. Затова, за по-сигурно, за да се спасим, избягахме с жените и децата си в замъка на Йорк. Но там бяхме обсадени от огромна паплач от кръстоносци, чираци, селяни, въобще най-разнородна сбирщина от настървени и алчни негодници. Предвождаше ги един ужасен злодей, който бе от обкръжението на лорд Уизгар. Името му е Ричард Малбет, или Илбест. Той със страшна ярост и злост подстрекаваше тълпите да обградят замъка и да хвърлят всички сили, за да ни измъкнат от убежището ни. Ние нямахме никакво оръжие и с голи ръце се опитвахме да се браним. Чоплехме камъни от стената и с тях замервахме и отблъсквахме напиращата тълпа. В продължение на три дни, без храна и без оръжие, все пак успявахме да ги удържаме, но когато донесоха една висока стенобойна машина и я заредиха на следващата сутрин, разбрахме, че няма да можем да устоим повече. Никога, докато очите ми са отворени, никога, докато паметта ми е бистра, никога няма да забравя страха, ужаса, скръбта и мъката на тази нощ. Събрахме се и дълго говорихме помежду си, за да се посъветваме какво трябва да се прави, макар в сърцата си всички да знаехме, че пред нас има само един път и никакъв друг избор. Накрая раби Елиезер се изправи сред нас и каза: „О, хора на Израил, Бог, когото никой не може да пита: «Защо позволяваш това?», Бог ни повелява да жертваме живота си по неговия закон и ето, смъртта е на вратата. Сега, нека свободно и доброволно да положим живота си в ръцете на Бог, който ни го е дал, тъй както мнозина от нашите хора са правили в минали времена, избавяйки се с достойнство от изпитания, горест и мъка.“

За миг се видя как споменът за тази нощ на скърби и терзания надви стария човек. Сълзи се търкулнаха по страните му и не можеше да продължи разказа си.

Малката Рут също тихичко захлипа, но в същото време се опитваше да утеши баща си.

— Не плачи за тях, татенце, не ги оплаквай — каза детето, докато само плачеше горчиво. — Бог ги прибра и макар да загинаха от мъчителна смърт, намериха я от ръцете на тези, които обичаха, и сега завинаги са в лоното на Авраам.

— Сър — окопити се и продължи старият евреин, — тя казва истината. След като изрече тези думи, раби Елиезер се усамоти и повече не продума. Просто… не съм в състояние, не мога, не мога да говоря за онова, което последва. Изгорихме или унищожихме всичко, което имахме, и тези, които бяха останали съвсем без никаква надежда, убиха със собствените си ръце най-скъпите на сърцето си хора и след това се самоубиха геройски. Но аз, аз не можех да се насиля да направя същото. Не исках живот за себе си — ако е за мен, по-добре да бях умрял, — а за дъщеричката си. Заради нея намерих място в замъка, където да се скрием, като се надявах, когато тълпата проникне вътре, а това със сигурност скоро щеше да стане, да намеря начин да измъкна поне нея, макар да не чаках избавление и за мен самия. На следващата сутрин тези, които не бяха пожелали доброволна смърт, отвориха вратите и тръгнаха напред, молейки се да бъдат покръстени като християни, като си въобразяваха, че така ще избегнат жестокостта и настървението на полудялата тълпа. От мястото, в което се криехме, виждах всичко, което се случва. Онзи сатана Ричард Илбест пристъпи до старейшината Ефраим бен Абел, който бе коленичил пред него, и го умоляваше за живота си.

— Къде са съкровищата на евреите? — попита Малбет.

— Изгорени и унищожени — отвърна му Ефраим.

— Къде е раби Елиезер? — настоятелно продължи звярът.

— Той и всички, освен тези, които останаха тук с мен, убиха близките си и после и себе си — отговори му евреинът.

— Тогава умри и ти като тях! — изкрещя свирепо Илбест и при тези думи тълпата започна да коли и избива коленичилите евреи, без да пощади нито един. След това цялата сган се втурна в замъка и ние бяхме на тръни, защото всеки момент можеха да ни открият и измъкнат. След малко обаче те напуснаха замъка и хукнаха към катедралата, където, както знаеш, кралят съхраняваше документите за заемите, раздадени от нашите люде на християните в този район. Всички пергаменти бяха изгорени, така че Алберик Уизгар и другите безчестни, зли рицари сега са свободни от всякакви задължения.

— Но как се избавихте? — попита Литъл Джон, който бе придружил Робин заедно с Уил Стрелеца, Скарлет и Артър-а-Бланд, и сега всички потресени слушаха разказа на стария евреин.

— Бог, в отговор на нашите молитви, смекчи сърцето на един от стражите, който ни откри, но не ни издаде, смили се над нас от съжаление към мъката ни. Дори ни даде храна и по един войнишки плащ, за да се дегизираме. На втората нощ ни измъкна и ни изведе извън града през една малка тайна вратичка. После ние тръгнахме по пътя за Нотингам.

— А знаеш ли какво е станало с онези главорези и обирджии, които са срам за рицарското звание? — попита го Робин.

— Войникът, Бог да го възнагради за доброто му и благородно сърце — започна старият човек, — ни каза, че всички са побягнали от града, уплашени да не ги сполети гневът на кралските офицери. Повечето от рицарите хукнали да настигнат кръстоносците, а някои от тълпата мародери забягнали в Шотландия или хванали горите. Казваше, че има и такива, които са останали да се крият в града. После ни разказа, че кралският съдия щял да разследва престъпленията, извършени в града, и че заради това шерифът и по-важните търговци вече се тресели от страх. А сега, сър разбойнико — продължи Рубен, — бих искал да отправя една голяма молба към теб. Имам дъщеря и син в Нотингам и точно към тях се бяхме отправили. Те ни жалят и оплакват, защото ни мислят за мъртви, и аз те моля най-смирено, ако може, някой от твоите хора да отиде при тях, за да им каже, че сме в безопасност и че ще отидем при тях, след като по твоя воля си тръгнем оттук и когато, разбира се, съм достатъчно здрав, за да продължа напред.

— Непременно ще го направим — каза Робин. — Кой от вас ще отиде да предаде съобщението на евреите? Какво ще кажеш, Уил, съгласен ли си ти да отидеш и да ги намериш?

— Ще ида на драго сърце — каза Уил Стътли. — Дайте съобщението и само ми кажете къде точно да намеря роднините ви, и веднага тръгвам.

Рубен и Рут започнаха да го обсипват с горещи благодарности и му дадоха както съобщението, така и всички необходими напътствия. Уил тръгна да се преоблече в такива дрехи, в които да не може да бъде разпознат като един от хората извън закона от някой гражданин, от когото не бе изключено да е искал да си плати пътната такса, когато е преминавал през гората.

Същия този следобед един пилигрим, в дълга тъмна роба и крака, обути в прокъсани обуща, с шапка като раковина и със здрава сопа в ръка премина през задната врата на Бридълсмит час преди залез, когато вратите щяха да се захлопнат за през нощта. Пое през уличките с бавна крачка, както подобаваше на пилигрим, който е пристигнал от далечен път и е много уморен.

Уил Стрелеца не мислеше, че има вероятност някой да го разпознае зад дегизировката му, но макар че скромно навеждаше очи надолу към земята, той ги държеше отворени на четири и непрекъснато се оглеждаше, за да се ориентира и да се увери, че се движи по правилния път към къщата на Сайлъс бен Рубен^[5], който бе един от старейшините на еврейското гето в Нотингам и на когото носеше съобщението от баща му.

Накрая Уил влезе в една уличка на гетото^[6] и започна да брои вратите от ъгъла нататък, защото Рубен му бе казал, че е по-добре да стори така, отколкото да привлича нечие внимание и да разпитва къде е къщата. Разбойникът забеляза, че вратите на някои къщи бяха отворени и през тях се виждаха работещи жени и играещи деца; други пък бяха здраво залостени и със спуснати кепенци, като че ли обитателите им се страхуваха да не им се случи същото, което бе сполетяло събратята им в други градове.

Когато най-сетне стигна до деветата къща, той почука на вратата и зачака.

Едно малкото прозорче на вратата се отвори и мъж с тъмни очи се втренчи в него.

— Какво искаш? — попита човекът.

— Искам да видя Сайлъс бен Рубен — отвърна Уил. — Нося съобщение за него.

— Каква е паролата, с която ще докажеш, че не си измамник, дошъл да ни причини това, което направиха на другите от нашата кръв? — дойде строг и твърд въпрос иззад прозорчето.

— Ще ти кажа следните думи — продължи разбойникът и изговори наизустените еврейски думи, които му бе казал Рубен.

Лицето на евреина мигом изчезна от прозорчето, резето падна и вратата се отвори.

— Влизай, приятелю — каза домакинът, нисичък и набит мъжага.

Разбойникът влезе и вратата отново се захлопна и залости зад него. След това евреинът го поведе във вътрешните помещения и като се извърна към него, рече:

— Аз съм този, когото търсиш. Разказвай.

— Дойдох да ти кажа — започна разбойникът, — че баща ти, Рубен от Стамфорд, и твоята сестричка Рут са спасени и са добре.

— Хвала на Бога — каза мъжът и сплете ръце, наведе глава и зашепна думи на някаква молитва на техния си чужд и непознат език.

— Кажи ми сега, откъде знаеш, че са добре? — попита той Уил, след като привърши с молитвата си. — И кажи ми къде са и как най-скоро мога да ги видя?

Разбойникът разказа на Сайлъс цялата история — колко много са изстрадали, как са избягали и как лично той е открил Рут и баща й. Когато стигна до края, евреинът му благодари за милостта, добротата и благородството, проявено към Рубен и Рут, и влезе в една друга стая. Когато се върна, носеше богато украсен пояс от зелена кожа с пъстри шарки и мотиви, избродирани с перли и други скъпоценни камъни.

— Твоята доброта е толкова голяма, че не може да получи достатъчна и достойна отплата — каза той, — но все пак бих искал да приемеш от мен този дар в знак на огромната ми благодарност.

— Благодаря ти, юдеино — каза Уил, — но това е прекалено разкошен и скъп дар за мен. По-добре ми дай испанска кама, ако ти се намира някоя, защото те се славят с най-здравата стомана и с най-добрата закалка в целия християнски свят.

— Тогава ще запазя удоволствието да подаря този пояс на господаря ти, ако той пожелае да го вземе от мен — каза евреинът, — а ти ще получиш най-добрия испански кинжал от моя склад.

След това той донесе точно такъв нож и го подари на разбойника, който опита острието му и наистина остана много доволен от фината изработка.

Вече бе започнало да се стъмва и разбойникът искаше, ако е възможно, да напусне града, преди да са затворили портата. Разбраха се с евреина, когато е в състояние, да изпрати коне и хора да вземат Рубен и Рут от мястото, в което Робин Худ и хората му ги криеха. Докато се уговорят за всичко, вече бе станало много тъмно, и евреинът покани Уил да пренощува с него в къщата, в която, както му разказа, сега бил сам, защото изпратил съпругата, сестрата, децата си на по-сигурно място поради страх тълпата да не се разбунтува отново.

— Благодаря ти, евреино — каза разбойникът, — но аз предпочитам да спя на едно място, което добре познавам, близо до главната порта, така че да мога да напусна града с пукването на зората, веднага щом я отворят.

Когато разбойникът напусна къщата на Сайлъс и тръгна по тесните улички на гетото, двама мъже едновременно и мълчаливо го последваха. Уил ги забеляза — не бяха облечени като евреи и той се зачуди, защо се прокрадват така тихичко след него и дали го следят. Забави крачки, за да ги пусне да минат напред, но и те забавиха ход и запазиха дистанция от около шест паса^[7] помежду им. Единият крадешком поглеждаше назад от време на време. Уил разбра, че действително го следяха и явно възнамеряваха да го нападнат, все едно дали защото бяха разбрали, че е от бандата на Робин Худ, или бяха видели, че е посетил еврейски дом. Ясно беше, че му мислеха злото.

Докато си вървеше и обмисляше така нещата, хвана здраво новия си испански нож и спря, твърдо решен да продаде скъпо живота си и да не се дава лесно, ако и те спрат и се нахвърлят върху него. В същия момент обаче една ръка изненадващо легна на рамото му, а в ухото му изшептя глас:

— Приятелю на Сайлъс бен Рубен, шпионите те следят. Ела с мен!

Разбойникът различи тъмна фигура до себе си. Една врата се отвори безшумно и Уил бе издърпан вътре в нещо, което приличаше на коридор или покрита галерия. Ръката върху рамото му го подбутна още няколко метра нататък и изведнъж нощният въздух отново блъсна в лицето му и той видя звездите над себе си.

— Върви наляво — каза отново гласът в ухото му — и ще стигнеш до вратата Флечър.

— Благодаря ти, приятелю — каза Уил и пое наляво.

След няколко стъпки се озова в тясна уличка, която го отведе към споменатата врата и той забърза, изпълнен с благодарност към непознатия евреин, който го бе спасил. Без да се бави повече, разбойникът отиде в един хан, от който се виждаха стените на града и чийто собственик не задаваше излишни въпроси на клиентите си. Тук, във всекидневната на партера, Уил си взе скромна вечеря, а после се качи в спалното помещение, което представляваше широка стая на първия етаж, където всички квартиранта на къщата намираха подслон за пренощуване. Настани се в един ъгъл на сламеника, хвърлен на пода, и скоро потъна в звучен сън.

След известно време от долната стая дойдоха още квартиранта и си затърсиха подходящо място покрай стената, а после се наместиха и заспаха. Стътли се събуди още с идването им, но само бегло погледна новодошлите в мъждивата светлина на факлата на стената, която едва осветяваше помещението, обърна се и заспа отново. Скоро цялата стая се напълни и последните, които дойдоха, трябваше буквално да стъпват върху изтегнатите тела на хъркащите мъже, за да си намерят местенце за сън.

След известно време къщата най-сетне утихна — повече никой не дойде в спалното помещение и целият хан изглеждаше потънал в дълбок сън. Вятърът леко простенваше навън и тихо тананикаше през процепите на кепенците на прозоречните дупки. Понякога някой от налягалите мъже промърморваше, друг си говореше нещо неразбрано насън или раздвижваше рамене, сякаш се бори с някого, а трети стенеше, като че ли нещо го болеше. Улицата навън бе тъмна и тиха, само котки се разхождаха по канавката в средата й или пък някое скитащо куче бързо притичваше и като стигнеше до ъгъла, почваше да души и да вие.

Още преди първите проблясъци на зората да се появят над студената уличка, Стътли бе буден. Не обичаше къщите, хановете, затворените пространства. Струваше му се, че таваните им така го притискат, че ще го смачкат. В гората бе свикнал винаги когато поиска, да излезе от землянката или заслона, в който нощуваше, да се поразтъпче навън, да погледа небето, да вдъхне аромата на гората и да послуша шепота на вятъра в спящите дървета. Тук, легнал в тъмнината, копнееше за свежия и студен въздух на леса. Стана внимателно и като прекрачи през спящите мъже, се насочи към вратата, където една дървена стълба отвеждаше в долната стая.

В момента, в който се опита да отвори вратата, усети, че едно тяло лежи пред нея. Той полека го побутна С крака си, като мислеше, че мъжът ще разбере, че просто иска да отвори вратата, и ще си потърси друго място да полегне.

— Чумата да те тръшне, простако! — изведнъж чу глас зад себе си разбойникът — Кой става толкова рано, бе! Вратата няма да се отвори, преди аз да отида там. Ти не си някой крадец, който иска да избяга от града, преди да го настигнат?

— Не съм крадец аз — каза Стътли, — а само един беден пилигрим, който трябва да стигне до параклиса със светите мощи в Уалсингам. И понеже ме чака дълъг и предълъг път, се налага да се вдигна толкоз рано.

През това време мъжът, който бе запречил вратата, се изправи, отвори я и застана отпред на стълбищната площадка. Стътли излезе и го зачака да се спусне пръв долу, защото по стълбата не можеше да мине повече от един човек. Онзи, който бе заговорил, също приближи и в светлината на мъждукащата зора двамата се втренчиха в нашия разбойник. Бяха яки мъжаги, облечени в тъмни дрехи, туники и клинове, като слуги на някой заможен бюргер.

— Пилигрим викаш, а? — каза този, който бе говорил допреди малко. Той се разсмя подигравателно, като оглеждаше Стътли от главата до краката. — Ама май често се случва пилигримската кошуля да скрива тялото на разбойник, а?

След тези думи той повелително посочи към стълбите и Стътли побърза да слезе, знаейки, че ще е по-полезен за задачата, която е пратен да изпълнява, ако преглътне обидата и се покаже като тих и кротък човечец, вместо да отговори дръзко и смело на нахалниците. Двамата го следваха плътно зад гърба му и така тримата почти едновременно влязоха в дневната. На масата вече имаше седнали двама мъже и при подаден знак от другите двама зад Стътли те се изправиха и приближиха. Единият, който застана по-отпред, беше много едър, а изражението му бе жестоко и отблъскващо. Белег от стара рана преминаваше през едната страна на лицето му. Той пристъпи още крачка и каза:

— Я да видим какво имаме тук? Какъв е този?

— Пилигрим, капитане, или поне така твърди.

Стътли осъзна, че е хванат в капан. Посегна към колана си, но още при първото му движение двама от мъжете зад него извиха ръцете му.

— Покажете ми лявата му ръка — извика капитанът, — да видим дали този пилигрим няма някакъв друг занаят. А, точно така си и мислех! — продължи той, когато единият протегна лявата ръка на Стътли, чийто показалец имаше втвърдено мазолесто удебеление от честото опъване на тетивата на лъка. — Това е нашият човек — един от бандата главорези на Робин.

Бърз като светкавица, Уил Стрелеца се извъртя, отскубна се от ръцете им и се стрелна към вратата. Надяваше се, че ще е достатъчно бърз, за да вдигне резето и да се втурне навън. Те обаче бяха по-бързи от него. Макар че успя да откачи тежката греда, с която бе залостена вратата, от двата странични жлеба, четиримата мъже се скупчиха отгоре му. Стътли успя с всички сили да блъсне единия нападател, който с трясък падна на пода и остана да лежи там безчувствен. След това хвана здраво гредата — в ръцете му тя се превърна в мощно оръжие и той започна да удря по гърбовете на останалите с нея. Но едрият им капитан се изхитри, скри се зад един от хората си, хвана го за раменете и го хвърли срещу Стътли. Той стовари гредата върху главата му и го просна бездиханен до другия. Преди обаче да успее отново да я вдигне и да нападне, капитанът и другият се метнаха върху него и с общи усилия успяха да го надвият и да го повалят на пода.

Ханджията се пробуди от шумотевицата, която се вдигна, и се втурна в стаята, а капитанът му изкрещя бързо да донесе въжета. Човечецът познаваше Уил Стътли, който често отсядаше в неговия хан, дегизиран като просяк или поклонник, и се огорчи, че член ни храбрата банда на Робин Худ ще бъде заловен от хората на шерифа, и то точно в неговия хан. Той се засуети и започна да се преструва на много объркан и смутен, да търчи насам-натам, уж, че търсеше въже, надявайки се да даде на Уил достатъчно време, за да намери някакъв начин да се измъкне. Всичко обаче бе напразно.

— Чумата да те тръшне, дебелоглави хитрецо! — изкрещя капитанът от мястото си, като все още натискаше с коляно раменете на Уил. — Ако моментално не намериш въже, шерифът ще научи за това.

— О, добри капитане! — извика ханджията. — Съвсем се сащисах. Толкова съм замаян, че не мога да се сетя кое къде е. Не съм свикнал на такива работи, на арести на хора и на побоища, ханът ми е известен като тихо и спокойно място.

Виждайки, че няма никаква полза от по-нататъшно протакане, хазаинът накрая донесе някакво въже и скоро Уил беше здравата омотан. През това време обаче ханджията успя да намигне многозначително на разбойника, с което му подсказа, че е приятел и може да разчита на него — новината за залавянето му щеше бързо да достигне до Робин. После служителите на шерифа изправиха Уил на крака и с ругатни и подигравки го подкараха към затвора.

Ханджията изпрати човек в гората веднага щом отвориха градската врата. Късно през деня той попадна на Кит Смит от бандата на Робин и му разказа как Уил е бил заловен, но е успял да убие двама от нападателите си с гредата, залостваща вратата, преди да го надвият. Кит бързо заведе човека при Робин, който се намираше дълбоко в гората. Оказа се, че един добър бюргер, който преди време бе получил помощ от главатаря на разбойниците, вече е изпратил вестоносец при него, който му е разказал, че Стътли щял да бъде изправен на съд пред шерифа още същия този ден и че на следващата сутрин, на разсъмване, щял да бъде обесен отвън пред градската порта.

— Още когато тръгвах — каза мъжът, — видях да носят греди, за да ремонтират старата бесилка. Разправят наляво и надясно, че го правели в чест на първия от хората на Робин, когото са заловили, но скоро, според тях, още мнозина други от твоята банда щели да увиснат по примките на бесилките.

— Какво ли пък може да имат предвид? — мрачно запита Робин.

— Ами, мастър — заговори пратеникът на бюргера, който беше прям и честен човек, — казват, че шерифът е наел на служба някакъв изключително хитър, ловък и опитен ловец на крадци, който е воювал по много места в Палестина и Франция. Бил особено изкусен във военните хитрости и засадите и казват още, мастър, че няма да мине много време, и ще успее да направи такъв капан, че да излови цялата ти банда.

— Я ми кажи по-конкретно, що за тип е този ловец на крадци? — попита Робин. — И как се казва?

— Ами на вид е голям и едър мъж, прилича на дързък авантюрист. Говори като някой надут фукльо, а мутрата му е широка и много червендалеста. Някои му викат капитан Буш или Бит Буш, а други му казват направо Бътчър^[8].

— И откъде се е взел? — попита Робин.

— Това никой не знае — отвърна пратеникът. — Някои разправят, че е най-обикновен мошеник и че кралският съдия много би се зарадвал да го види окован. Но точно в момента е твърде полезен на шерифа. Влязъл му е под кожата и му е пръв съветник по всички въпроси.

Робин изключително много се огорчи и притесни, като чу как горкият Уил е бил заловен, и гласът му прозвуча тежко и сурово, когато се обърна към наобиколилите го хора от бандата:

— Братлета, чухте злата вест. Клетият Уил Боъмън, добрият, честен стар Уил е заловен и, изглежда, ще го убият. Искам да чуя какво ще кажете вие!?

— Трябва да бъде спасен! — екна дружен яростен вик. — Дори ако трябва да разрушим цял Нотингам, ще го спасим!

Тежките погледи от страшните лица на разбойниците показваха колко са решителни намеренията им.

— Право казвате, момчета! — рече им Робин. — Уил ще бъде спасен и върнат на безопасно място, тук, сред нас, ако ще да трябва да избием онази сган в Нотингам до крак.

Робин даде нареждане да нагостят и настанят добре двамата граждани в лагера до сутринта и те доброволно дадоха дума да не се връщат в Нотингам. Робин изискваше това, за да не изтече и капка информация за спасителната операция, която спешно щяха да предприемат. Той предполагаше, че това ще бъде трудни задача във всяко едно отношение, и не си правеше илюзии, че е лесна работа да се измъкне Уил Стътли от ръцете на шерифа и неговия нов помощник-капитан Бит Буш.

Междувременно в къщата на шерифа в Нотингам се разиграваше друга сцена. Градоначалникът бе потънал в задълбочено съвещание със своя ловец на бандити. Вече бяха пробвали всякакви методи да разпитват Уил, но не бяха измъкнали и думица от храбрия разбойник. Единственото, което чуха от него, бе, че могат да му правят каквото си искат, дори и най-лошото, но няма да измъкнат нито една тайна от устата му.

— Махнете го оттук! — бе изкрещял накрая шерифът, извън себе си от ярост. — Приготвяйте бесилката, ще увисне на нея още утре призори.

Уил безмълвно чу своята присъда, разбра, че го чака сигурна гибел, и излезе с гордо вдигната глава на път към своята килия.

— Сър шерифе — каза капитан Бит Буш, когато останаха насаме, — имам едно предложение, което със сигурност ще ни даде възможност да научим тайното леговище на престъпната банда на Робин Худ.

— Давай — отвърна шерифът. — Бих дал сто паунда, за да пипна този негодяй и другите по-главни от бандата, живи или мъртви.

— Ето за какво става дума — продължи капитанът и на отвратителното му и коварно лице се изписа хитър, лукав поглед. — Да пуснем този човек да си върви. Той като стрела ще полети към шефа си в гората. И нека двама-трима ловки шпиони го проследят и да запомнят добре всички знаци, които ще ни отведат към леговището на престъпника. Тогава, когато вече знаем къде е бърлогата му, ти бързо ще събереш хората си, а аз ще ги поведа и ще ги обградим. Така ще ги сварим съвсем неподготвени за атака и ще ги изловим до един.

Шерифът се намръщи и мрачно и унило поклати глава.

— Не става — каза той, — няма да изпусна питомното, за да гоня дивото. Освободим ли заловения, мигом ще ни се изплъзне! Пуснеш ли го веднъж, после иди го търси. Робин Худ, мошеникът му е мошеник, знае толкова военни хитрости, толкова хватки, уловки и трикове, че, да ти кажа, мастър Буш, накрая сам ще паднеш в своя капан и ще станеш за смях.

— Тогава — отвърна капитан Буш, — имам и друг план, който може повече да се хареса на твоя милост и да се окаже по-достоен за твоето одобрение. Нали ти разказах как шпионите ми държаха под око къщата на Сайлъс бен Рубен и как видяха нашия разбойник да влиза там и дълго да беседва с евреина. Сега не се и съмнявам, че между същия този евреин и измамника Робин Худ има някакъв заговор и се мъти нещо. Знаеш сам, че разбойническият главатар е вещ в некромантията^[9] и черната магия. Сигурен съм, че той и тази гадна еврейска издънка замислят някаква конспирация, която ще причини страхотни злини на нас, християните.

— Накъде биеш, капитане? — попита шерифът с внезапен изблик на гняв. — Да не искаш да насъскаш хората в града ми да преследват, бият и грабят евреите? Да не би да плетеш някакъв заговор, за да ме изхвърлят от служба, да ми вземат имотите и всеки бюргер от този град да трябва да плати глоба, като даде една трета от стоките си и цялото си друго имущество? Точно така стана в Йорк и Линкълн. Ах ти, мошенико! — завърши тирадата си той, а гневът бясно святкаше в цепнатинките на малките му, злобни очички. — Какъв злостен план замисляш срещу мен? И какво знаеш за Сайлъс бен Рубен? Аха! Ти да не си един от всичките онези мошеници, чиито кожи шерифите и търговците на Йорк с удоволствие биха одрали, за да получат възмездие за глобите, които кралският съдия им наложи заради сторените безчинства с евреите?

Капитан Буш не очакваше такова гневно избухване и помръкна. Наистина, ако някой погледнеше внимателно стреснатия и обезпокоен поглед в очите му, щеше да разбере, че с последния си въпрос шерифът го бе е засегнал повече, отколкото очакваше. Той обаче не поглеждаше към капитана, а вилнееше из залата и пропусна внезапно избликналия страх в очите му.

— Казвам ти, прехвалени ловецо на крадци — викаше шерифът с бясно презрение, — няма да се хвана на интригите ти срещу евреите. Писнало ми е от безименни мошеници като теб, които насъскват гражданите да ги ограбват и повеждат жадната тълпа от главорези и негодници да ги избиват, да грабят, да мародерстват и плячкосват. Но когато кралският съдия дойде да налага глоби, няма да одере твоята смрадлива кожа и ти няма да платиш и стотинка от тънкия си, покрит с паяжини джоб. Изчезвай сега, махай се от погледа ми и гледай бесилката да е готова за утре заран. И повече нито дума за някакви конспирации, ясно!

— Както ваша милост пожелае — каза капитанът с извънредно мек тон. След това с ироничен респект се надигна и се поклони, като свали шапката си почти до пода, а после излезе от стаята и остави шерифа сам да изпуска пара и да се да се пържи в собствения си гняв.

— Тъпак с тъпаците! Дръвник! Овча глава! — замърмори си капитан Буш, когато вече бе навън и се замисли за малко. — Когато не е толкова напечено, ще накарам този шут, този тъп идиот, да си вземе думите назад, защото той е магаре. Хапльо, когото мога да водя за носа и винаги мога да надхитря. Е, все пак, ще-не ще, аз ще държа под око къщата на Сайлъс. Ясно е като бял ден, че старият Рубен е жив и най-вероятно се крие при Робин. Дааа, старецът не може да не знае къде неговият роднина, раби Елиезер, е заровил огромното си съкровище и аз няма да позволя този тъпоумник, шерифът, да ме спре да приложа мъъъъничко изтезания, за да накарам Рубен да се разприказва и да издаде голямата тайна. Сайлъс със сигурност ще изпрати някого или сам ще отиде да посрещне баща си и хлапето, за да ги заведе на някое безопасно място; моите хора пък ще го следват по петите и щом излезе сгоден случай, ще ги заловя, ще ги скрия някъде и ще си свърша моята работа с тях.

След това капитанът отиде към пазара, извика при себе си един мъж, който дъвчеше сламка и изглеждаше дори по-низък и отвратителен от самия него, и му каза:

— Иди и кажи на Кот Ърлес да не изпуска от поглед къщата на Сайлъс евреина. Днес или утре той може би ще тръгне на път. Да го следва като сянка незабележимо навсякъде, където ходи. Ако, както предполагам, отиде в някой хан, за да се срещне с някой от неговата раса, веднага ми прати вест по някого от нашите хора. Сайлъс ще отиде в гората — в това няма и капка съмнение, — за да пресрещне един стар човек с малко момиче. После и аз ще дойда с още хора и трябва да заловим този старец непременно жив и да го скрием на сигурно място.

Мъжът мигом тръгна през големия площад на пазара и изчезна без следа в една от тесните улички, които водеха към гетото. Капитан Буш отиде до Нортгейт^[10] и се насочи към мястото, на което хората на шерифа усърдно майсторяха и мъкнеха нови греди на малкия хълм, наречен Галоу Хил^[11], който се намираше непосредствено до градските стени.

— Да я направите здрава, момчета! — извика той със смях. — Много здрава, защото на нея ще увисне първият от онази злодейска шайка бандити и негодяи. И със сигурност не след дълго и други негови приятелчета ще го последват и ще се залюлеят под същите греди.

Служителите на шерифа не казаха нищо, но няколко от тях подигравчийски си намигнаха. Те недолюбваха този самохвалко, смятаха го за келеш и парвеню, който изведнъж се бе докопал до поста на техен началник, и затова му се подчиняваха неохотно.

На следната сутрин, когато зората разкъса ледения мрак, по небето бавно се търкаляха плътни черни облаци, вятърът бучеше горчиво и тъжно от изток, а във въздуха се долавяше мирисът на сняг. Пред градската врата, близо до хълма с бесилката, седеше един беден поклонник и чакаше да отворят вратата, за да влезе в града. Той гледаше ту вратата, ту бесилката и в очите му се виждаха сълзи.

— Уви — каза той, — да намеря след всички тези години клетия си братец, само за да чуя, че ще бъде обесен до един час.

Това наистина бе по-старият брат на Уил Стрелеца, който преди много години бе избягал от Биркенкар заради убийството на един от надзирателите, който го подлагаше на непоносим постоянен тормоз. Беше предприел дълго и опасно пътешествие чак до Рим, където бе изкупил престъплението си с молитви, пост и покаяние. След това бе продължил нататък, още по-надалеч, по опасния и неравен път до Ерусалим, където бе живял две години сред езичниците мюсюлмани. След това полека-лека се бе запътил обратно към Англия, копнеейки да види отново по-малкия си брат, когото си спомняше с много любов и привързаност. Три дни преди настоящия ден той бе ходил в Биркенкар и разбра, че Уил е забягнал в гората заедно с Робин Худ. Тръгна да разпитва наред селяни, крепостни и бедняци и от тях научи, че бандата зимува недалеч от Нотингам. Продължи и стигна до Олертон и там, в един малък хан, един горски жител му каза, без да знае дори кой е, че утре призори някой си Уил Стътли ще бъде окачен на бесилката при северната врата на Нотингам. Той незабавно тръгна и премина през гората през нощта. Сега седеше и клюмаше в жестокия вятър край стените, за да види за последен път брат си и може би да размени поне една думица с него, преди той да предаде Богу дух.

Както си стоеше, един дребен и мургав човечец излезе от малък храсталак в основата на хълма и приближи към стария поклонник.

— Кажи ми, добри поклоннико — попита той, — знаеш ли дали Уил Боумън ще е този, когото ще бесят тази сутрин?

— Уви, уви! — каза старият поклонник и сълзите му рукнаха отново. — Така е и това ще ме опечали навеки. Той е мой по-малък брат. Ах, колко отдавна копнеех да го видя, повече от десет години вече. И ето, дойдох, за да видя как ще го обесят.

Дребният човечец зорко огледа стария човек, сякаш за миг се усъмни в историята му, но мъката му бе толкова истинска и думите — толкова искрени, че нямаше много място за съмнения.

— Чух, че бил избягал в гората с младия Робърт от Локсли — храбро момче, бързо и рязко в думите, но благородно по сърце, още откакто аз го знам. Бедните хора и крепостните, които срещах, като вървях през гората, ми казаха, че изобщо не се е променил, но се наложило да избяга, защото не можел повече да търпи несправедливостите на надутите свещеници и подлите рицари. Наистина, винаги е бил храбро, но и добро момче и се зарадвах, като чух простичките им и благодарни разкази за това, как винаги е помагал на всички бедни и потиснати. Ох, де да беше тук сега! Само ако знаеше, че горкичкият Уил е осъден да умре, мигом щеше да се притече на помощ. С няколко от неговите смелчаци бързо щяхме да измъкнем брат ми от ръцете на тези, които са го заловили.

— Ай, вярно е това — каза мургавият човечец, — вярно е. Ако те бяха тук, наблизо до това място, скоро щяха да го освободят. Е, а сега, хайде сбогом, добри старче, сбогом и благодаря ти.

И като каза това, странникът, който бе облечен в груби и старички дрехи на горски жител, потегли и изчезна зад храстите, откъдето се бе появил.

Веднага след като си тръгна, зад яката, дебела дървена врата, обкована в желязо и обсипана с нитове, се чуха гласове. Скоро двете й огромни крила се отвориха със стържещ трясък и дванадесет от войниците на шерифа излязоха с извадени мечове. Насред тях бе Уил Стътли, завързан със здрави въжета. Пристъпваше бавно и макар да бе окован, изражението му бе храбро, а главата му — високо и гордо вдигната. Отзад пристъпваха шерифът в служебната си тога на кралски служител, а до него беше капитан Буш, на чието лице се мъдреше победоносна усмивка. На известно разстояние отзад вървеше един мъж със стълба, придружен от малка групичка зяпачи, които следваха процесията и вървяха след шерифските хора по пътя към бесилката.

Като пристигнаха, поставиха Уил под рамката на бесилото и при подадена команда стълбата бе изправена и опряна на страничната колона на конструкцията. Дотича един мъж с въже в ръцете.

Докато траеха всички тези приготовления, Уил Стътли се огледа в безрадостната пустош. Надяваше се да зърне силуета на някого от разбойниците да излиза от тъмнината на дърветата, чиято линия започваше зад хълма, но отникъде не се виждаше нито признак на живот, нито надежда за спасение. Само един стар поклонник се затича към тях. Уил се обърна към мястото, на което стояха шерифът и капитан Буш.

— Сега, като виждаш, че смъртта ми е неизбежна, направи едно благодеяние — каза Уил. — Досега никой от хората на моя благороден господар не е погинал безславно на бесилото. Дай ми меч в ръката, развържи ме и ме остави да се бия с теб и с хората ти, докато падна мъртъв на земята.

Шерифът презрително обърна гърба си и дори не благоволи да му отговори.

— Ами тогава ти ще си първият от всички, ти, крадливи мошенико! — със злостен сарказъм и презрение го подигра капитан Буш, като пристъпи и изплющя с ръкавицата си по лицето на храбрия разбойник. — Специално исках тази бесилка да е здрава и яка, защото мисля, че твоята смърт ще ни донесе късмет и не след дълго много твои приятелчета главорези ще те последват на същото това въже. Като пусна момчетата си по петите му, твоят благороден господар скоро ще се окаже в твоето положение; защото трябва да знаеш, че имам да му плащам за нещо, което стои между нас и което не може по никакъв начин да се изтрие.

— Не знам за какво говориш и в какво обвиняваш моя добър главатар — каза Уил гордо, — но ако той ти е причинил зло, то сигурно си го заслужил, защото си мръсен негодник.

— Спри да плещиш с престъпника! — развика се шерифът, който през цялото време беше на тръни и явно нямаше да се успокои, докато Уил все още не е увиснал на бесилката, толкова бе наплашен от хитрините и триковете на Робин Худ. — Слагайте въжето и го довършете!

— Сър шерифе! — извика Уил. — Нека не ме бесят! Умолявам ви, развържете ме и ме оставете да умра в бой, сам срещу всички. Дори не искам оръжие, нека те с мечовете си ме посекат.

— Казах вече, мошенико, ще умреш на въжето! — бесен от ярост изкрещя шерифът. — А и твоят господар също — само веднъж да ми падне в ръцете.

В този момент насред кръга, образуван от войниците на шерифа, се промъкна старият поклонник, отчаян и облян в сълзи, които не спираха да се стичат по страните му. Пристъпи до Уил и положи двете си ръце върху раменете му.

— Скъпи Уил — каза той, — помниш ли ме, братко? Сърцето ми се къса, че те намирам в това положение. Скитах се аз и дълго бродих, но през цялото време копнеех за деня, в който отново ще видя лицето ти, а сега…

Грубата ръка на капитан Буш се пъхна между тях и в следващия момент пилигримът бе повален на земята. От падането почти загуби съзнание, а капитанът го зарита, както бе паднал.

— Тук! — викаше той. — Елате, вземете този боклук оттук и го хвърлете ей там, в рова.

Старият поклонник успя да се изправи бавно, хвърли един последен поглед към Уил и като се обърна, закуцука към шерифа.

— Това е по-малкият ми брат Уил, господин шерифе — каза старецът. — Идвам чак от Светия град^[12] и сърцето ми така копнееше за него.

— Слагайте въжето на шията на негодника и го вдигайте! — изкрещя шерифът, все едно че изобщо не чуваше треперещия поклонник пред себе си.

— Сбогом, скъпи братко — каза Уил. — Съжалявам, че се върна само за да видиш как увисвам на това срамно бесило. Но доблестният ми и благороден господар ще отмъсти за мен.

Капитан Буш се обърна и стовари тежкия си пестник върху устата на Уил.

— На ти, крадлив негоднико, на ти, обеснико! — разкрещя се той. — На ти, за твоите напразни и безсмислени хвалби и дрънканици, на ти! Не след дълго и твоят господар ще се нуждае от някого да отмъсти за него!

Навитото въже се спусна от горе на долу към земята и встрани от Уил. Капитан Буш го вдигна и нахлузи примката на главата му. Разбойникът гледаше с ужасени очи в очите на другия и му промълви:

— Негодник си и винаги ще си останеш негодник! След като си в състояние да ме биеш, докато съм вързан, значи си по-долен и от най-долния крадец.

В отговор капитанът само дивашки, безжалостно затегна примката около шията на Уил и като се обърна, извика към шерифската свита да тегли въжето, което бе преметнато през напречната греда на бесилото, така че Уил да увисне на него и бавно да се задуши, докато го издигат над земята.

— На въжето, момчета — викаше той дрезгав. — Ей, хоп! Хайде, давайте, с всичка сила! Едно… две…

Три — думата, на която Уил трябваше да бъде издигнат във въздуха, — никога не бе произнесена. Един камък прелетя и удари капитана по лявото слепоочие. С нисък стон той се свлече в несвяст и се търкулна като куче в краката на разбойника. В същия момент иззад храста под хълма изскочи Литъл Джон, съпроводен от Кет Троу, от чиято ръка бе долетял и камъкът, който просна на земята капитан Буш. Те стремглаво се затичаха към Уил. Джон стигна пръв и успя бързо да пререже въжетата около ръцете на другаря си, а после се хвърли към един от войниците на шерифа, който тичаше към него с вдигнат меч, и го удари силно в гърдите с юмрук, докато с другата си ръка изтръгна оръжието му.

— Ето, Уил — каза той с весел смях, — вземи този меч и нека се отбраняваме по най-добрия начин, който знаем, пък скоро ще пристигне и помощта, ако всичко върви по мед и масло.

Уил и Литъл Джон застанаха гръб в гръб, докато шерифът се съвземаше от вцепенението, причинено от внезапния обрат на събитията. След малко той възвърна гласа си и яростно започна да командва на хората си да заловят престъпника, който бе срязал въжетата на затворника и го бе освободил.

Войниците му се наредиха в блок и пристъпиха към двамата разбойници, насъсквани от разярените викове на началника си, и мечовете им задрънчаха в тези на противниците им. Атаката им бе свирепа и за няколко мига се разрази страховита и оспорвана битка. После, изведнъж, сякаш се чу жужене на сърдити пчели и три огромни стрели прелетяха между сражаващите се. Едната затрептя в тялото на мъжа до шерифа. Като видя това, той панически се обърна и видя, че от отсрещния склон се спуска цял отряд от облечени в зелено мъже, с готови за стрелба лъкове. Начело беше мъж, облечен целият в червено, с лък, по-дълъг от собствения му ръст. Както тичаше, той опъваше огромна стрела на същия този огромен лък, който изглеждаше по-голям и от пика.

— Бързо! Бързо! — позна го шерифът и се развика. — Натам, натам! Да бягаме!

Бе толкова уплашен да не би следващата огромна стрела да прободе него самия, че хвърли официалната служебна тога и хукна към градската порта да спасява скъпоценния си животец, последван бързичко от хората си — с изключение на двама. Единият лежеше неподвижно, защото бе убит от първата стрела, а другият бе капитан Буш, затиснат с колене от Кет Троу. Той използваше въжето, което бе предназначено за шията на Уил, за да завърже здравата намиращия се в пълно безсъзнание негодник.

Робин и хората му дотичаха и между тях и Уил паднаха голямо ръкостискане, потупване по гърбовете и размяна на грубовати и мъжествени приятелски шеги и развълнувани ободрителни думи.

— Замалко да помисля — каза Уил, а очите му, преизпълнени с благодарност, се спираха ту на лицето на Робин, ту на лицата на другарите му, — че ще предам Богу дух на това въже! Вече бях стегнат за врата и почвах да казвам последната молитва, когато — бам! — долетя камъкът. Кой го хвърли?

Уил огледа всички в очакване на отговор, но такъв не идваше.

— Това бях аз, мастър — чу се глас, който като че ли дойде някъде изпод краката им, откъдето най-малко очакваха да чуят нещо. Погледнаха надолу и видяха, че Кет Троу току-що е привършил задачата си.

— Мастър — каза той, като се изправи на краката си, — не съм убил още този мръсник тук, защото мислех, че сигурно ще го искаш жив. Той причини много зло и със сигурност има наум да причини дори много повече.

Робин пристъпи и погледна лицето на намиращия се все още в безсъзнание тъй наречен капитан Буш.

— Това е Ричард Илбест! — отсече той. — Кет, умнико, благодаря ти! Сега правосъдието ще се стовари най-сетне на главата му.

Робин даде разпореждания за незабавно изтегляне, тъй като се опасяваше, че шерифът може да получи помощ от рицарите в замъка. Конят, който бе скрит от Литъл Джон, за да го използват, в случай че Уил има нужда от него, бързо бе доведен и тялото на страшилището на евреите бе натоварено отгоре. След това с бързи крачки разбойниците напуснаха мястото, а часовият при входната вишка надничаше през прозорчето над голямата порта, която бързо бе затворил по заповед на шерифа. Сега не му оставаше друго, освен да наблюдава как цялата банда изчезва в мрака на безлистната гора.

Запровираха се по най-тайните пътеки, за да не могат са бъдат открити от преследвачите, които шерифът сигурно бе изпратил подире им. Когато най-сетне стигнаха в своето царство в дълбоките дебри на гората, Уил Стътли остави за малко брат си, с когото имаха да си приказват куп неща, и отиде при Робин, за да му каже, че е направил уговорка със Сайлъс да отиде с хора и коне в два часа следобед, за да посрещне баща му Рубен и малката сестричка Рут на главния път от Пейпълуик, на едно място, което всички наричаха Хексгроув или Уичгроув. Тъй като уреченият час наближаваше, Робин повика Кет Троу и му каза да хуква напред към Бароу Даун, за да подготви стария човек и момичето за път, а след това да ги отведе в Хексгроув, където Робин и бандата щяха да ги изчакат.

След като уреди всичко това, Робин се обърна в указаната посока и продължи пътя в по-леко темпо. През това време Ричард Илбест дойде на себе си и сега, след като съзнаваше къде е и какво се случва, злобните му очички зверски святкаха и говореха повече от всякакви думи за ненавистта, която таи в сърцето си към Робин и хората му. Мяташе тежки враждебни погледи на мъжете, които вървяха край коня, на който бе натоварен, но от неумолимото и безпощадно изражение, с което те му отвръщаха, му ставаше ясно, че в сърцата им няма никакво място за пощада и милост към него, тъй както нямаше да има и в неговото сърце, ако някой от тях бе попаднал в ръцете му.

Като всеки добре подготвен и опитен горски обитател, и Робин никога не се придвижваше из дълбоките лесове, без да изпрати разузнавачи във всички посоки. Благодарение на този полезен навик за постоянно наблюдение той не само бе попадал на много богати трофеи, но бе избягвал и много засади и капани. Когато стигнаха на около половин километър от Хексгроув, един от съгледвачите му дотича и каза:

— Мастър, Дик Рейд каза, че един мъж в богаташки дрехи и шест стрелци яздят надолу по пътя. Ще достигнат до Уич Трис^[13] долу-горе по същото време, по което и ние ще сме там.

Робин се задоволи само да кимне с глава при получаването на съобщението, а разузнавачът отново изчезна. Главатарят ускори темпото на групата и стрелна с поглед Ричард Илбест, за да види дали въжетата му не са се разхлабили.

След малко бандата разбойници се скри в гъстите безлистни храсти от двете страни на дъбравата. Скоро чуха бързия тропот на конски копита и от завоя на пътеката излезе нисичък на ръст и доста набит конник. Носеше богат черен плащ, обточен с кожа и пристегнат на дясното рамо със златна катарама, на която блестеше голям и красив рубин. От черната му боброва шапка стърчеше бяло перо, което също бе прикрепено със скъпоценно бижу за фината кожа. Конят, който яздеше, бе изящно, расово животно, натъкмено с разкошна сбруя и чул. Дори дрехите да не издаваха, че собственикът им е мъж с положение и авторитет, то самоувереното господарско изражение, което се мъдреше на червендалестото му лице с надвиснали вежди, дебели устни и неприветливи очи, щеше да е достатъчен знак, че този човек е свикнал да властва над живота и над смъртта. Все пак в поведението и маниерите му, в погледа и изражението му се долавяше и достойнство, което подсказваше, че има добри обноски.

Зад него пътуваха шестима стрелци, облечени в стегнати куртки. Краката им бяха обути във високи кожени ботуши, стигащи почти до половината на бедрата. Бяха яки и стройни, мъжествени и корави и от пръв поглед си личеше, че това са добри и изкусни войници, които никого нямаше да посрамят с храбростта си. Сърцето на Робин пламна и се стопли при вида им. Щом срещнеше такива сериозни и сърцати юнаци, винаги му се искаше да ги присъедини към своята славна чета.

Още като видя разкошно облечения мъж, който яздеше начело, Робин се усмихна под мустак, защото го познаваше много добре и като гледаше как той, без нищо да подозира, с всичка сила препуска точно към мястото, на което се крият неговите момчета, чак захихика на глас. Когато конниците дойдоха на около двестатина метра, Робин изведе коня от храстите право на средата на пътя, току пред тях.

Ричард Илбест обърна лицето си към идващата група и побледня като платно. В този момент предводителят на ездачите дръпна със здрава ръка юздите на коня си, приближи на няколко стъпки до Робин и като видя завързания на седлото мъж, се обърна към стрелците си и извика:

— Ето го нашия човек! Заловете го! — и посочи към Ричард Илбест, който при тези думи се загърчи във въжетата.

Трима стрелци пришпориха конете си и се втурнаха да сграбчат завързания, но Робин дръпна коня назад, вдигна ръка и заговори:

— Кротко, славни юнаци, не бързайте толкова. Това, което е мое, го държа здраво и аз решавам дали да го пусна. На никого не възнамерявам да го давам жив.

— Как така, човече? — извика мъжът с разкошния плащ. — Аз съм маршал на кралския съд, кралски съдия-изпълнител. Не знам как си успял да заловиш този главорез и предполагам, че е успял да ти навреди и благодарение на добрия ти късмет, е вързан на твоя кон. Сега обаче трябва да ми го предадеш и ние ще го съдим по бързата процедура, при което ще бъде признат за виновен и многократно^[14] осъден на смърт. Казах и повече не възнамерявам да си хабя думите както за него, така и за теб. Искаш ли нещо друго, освен правосъдие за него?

Робин се изсмя в лицето на съдия-изпълнителя. Шестимата стрелци зяпнаха от изумление пред подобна безразсъдна дързост на човек, който по нищо не се различаваше от простичък беден горянин. Хората обикновено сваляха шапка и смирено се покланяха на коляно пред сър Лорънс Рейби, маршал на кралския съд, съдия-изпълнител, докато този безочлив и дързък негодник не само че не правеше нищо подобно, а дори най-нахално се смееше.

— Правосъдие! — извика Робин презрително. — Не ми се нравят особено методите на правосъдието, които съм видял до ден-днешен. Това правосъдие все се клатушка, все залита и се спъва, досущ като сляп човек. А пък твоята припряност и сприхавост ми харесват още по-малко дори и от твоето мудно правосъдие, сър маршал. Казвам ти, няма да докоснеш дори е пръст този мъж тук.

— Хванете затворника и обезвредете селяка, ако окаже съпротива — ядосано извика съдията.

Трима стрелци скочиха от конете си и бързо пристъпиха напред. Когато бяха почти на една ръка разстояние от Робин, той пъхна пръсти в уста и пронизително изсвири. Изведнъж се чу шумотевица от чупещи се клонки и вейки и в следващия момент тримата стрелци отскочиха стъписано, защото от двете страни на пътя ги наобиколиха двадесет яки разбойници е безстрашни, решителни лица и е обтегнати лъкове. Остриетата на стрелите им проблясваха срещу тях.

Маршалът стана почти пурпурен от ярост.

— Какво? — извика той. — Дръзваш да заплашваш кралски съдия, така ли! Зле ще си изпатиш, бандит такъв!

— Кротко, драги ми маршале! — отвърна Робин е все същия смях. — Виждам, че се досети кой съм и знаеш, че за мен кралското правосъдие или неговият маршал струват по-малко и от половин печена тиква. Твоето правосъдие! — и той отново се засмя презрително. — Що е то?! Нещо, което продаваш на богатите лордове и на злите оядени прелати, но в същото време и прашинка не оставяш от него за стъпканите от тях в калта бедняци! Мислиш, ли, че ако имаше равно правосъдие за богати и бедни в нашата прекрасна Англия, аз и моите момчета щяхме да сме тук сега!? Правосъдие! За бога! В името на Кръста Божи! Ето какво ще ти кажа, маршале. Познавам те като справедлив и честен човек — малко припрян и сприхав може би, но си правдив и почтен в делата си, стига някой да не ти пречи. И да знаеш, че ако беше такъв злодей като другите твои събратя, още сега щеше да увиснеш на същото дърво, на което след съвсем малко ще увисне тази гад тук.

Гласът на разбойника кънтеше чисто и пламенно, тъмните му очи пронизваха непоколебимо и безкомпромисно лицето на маршала. За момент в погледа на съдията проблесна гняв, но после лицето му изведнъж просветля и той неочаквано се засмя:

— Ах ти, негоднико! Сега се сетих кой си! Познах те, Робин, и наистина е жалко такова храбро момче, такъв свестен мъж да бъде подгонен да живее в горите.

— Остани тук, сър маршале — каза сериозно Робин, — и ще видиш, че тези, които считате за разбойници, могат да въздават правосъдие не по-зле и дори по-чисто от теб, продавачо на кралско правосъдие.

След това главатарят се обърна съм Литъл Джон и му нареди да отвърже Ричард Малбет от коня и да го постави под клоните.

Точно в момента, в който това бе направено, от гората излязоха на коне старият евреин Рубен и дъщеря му, придружени от Кет Троу и още четирима разбойници. Малката Рут огледа заинтригувано това странно събрание и изведнъж забеляза злото лице на Ричард Илбест. Тя скочи с пронизителен, уплашен писък от коня си и притича до Робин, хвърли се на колене в краката му и горко завика и заплака, извън себе си от ужас:

— Това е, това е този, който изби нашите клети хора. О, спаси баща ми! Спаси баща ми! Не му давай да ни нарани!

След това тя се хвърли обратно назад и самоотвержено застана до баща си, като стискаше и двете му ръце, и треперейки, продължаваше да гледа намръщено злодея.

— Рубен от Станфорд — извика Робин, — това ли е мъжът, който е изклал вашите хора в Йорк?

— Да — отговори старият евреин, — наистина е той. Видях го как със собствената си ръка убива не само здрави и прави мъже, а жени и старци и дори — нека съвестта му да го мъчи, — дори малки дечица.

— А ти, сър маршал, в какви престъпления обвиняваш този негодяй?

— О, толкова са много! — отвърна съдията. — Но дори само едно от тях е достатъчно, за да увисне по-високо дори от Хаман^[15]. Той уби кралския посланик Ингелрем при Сийфорд и открадна кесията му със злато. Задигна чифт шпори от къщата, в която спеше самият крал в Гизор, Франция. Уби с коварство и ограби един обикновен стар гражданин в Понтефракт, а когато най-после го заловиха, трябваше да даде клетвен обет, че ще напусне страната като човек извън закона. Трябваше да се качи на първия заминаващ кораб и да отплава надалече, а синовете на убития тръгнаха да го следват, за да са по-сигурни, че ще изпълни клетвата. Той обаче с трикове и измами успя да се измъкне от петимата накуп — и то след като бе убил двама и ранил трима. Но злодеянията му в Йорк са най-ужасни от всичките му престъпления. Именно заради тях той бе обявен извън закона и започна издирването му надлъж и нашир в цялата страна. Моят началник, върховният кралски съдия, ще бъде много ядосан, ако научи, че този злодей е избягал, същият този, да, който водеше и насъскваше мародери и крадци срещу лоялните към Негово величество евреи. Но достатъчно, Робин! Свършвай с него и да си вървим!

Ричард Малбет не продума. Само мяткаше наоколо диви, злостни погледи и съзнаваше, че неумолимата и жестока смърт, която той толкова често бе причинявал на другите, сега е надвиснала над неговата глава. Така и умря, без да помоли за милост и за състрадание, защото знаеше много добре, че и той самият никога и никого не е пощадил в смъртта, дори да е бил умоляван.

След като всичко приключи, маршалът се сбогува с Робин със сърдечни слова, които тихо му прошепна в ухото, като минаваше покрай него:

— Робин, не само бедните и селяните мислят добро за делата ти, да го знаеш, вярвай ми. Твоето правосъдие е диво правосъдие, но също като твоите стрели стига право в целта. И затова ти прощавам.

— Сбогом и на теб, сър маршал — отвърна Робин. — Имал съм много малко срещи с твоето правосъдие, но и една-единствена бе достатъчна, за да ме докара до гората, както сам виждаш. Все пак помни и се отнасяй винаги добре с клетите хора, не забравяй, че много от тях са принудени да извършват жестоки дела, просто защото не могат да намерят правосъдие от тези, които Бог е поставил над тях.

— Никога няма да забравя твоите думи, добри ми Робин — каза маршалът, — и дано съм жив да те видя скоро да заживееш в мир, по волята на краля.

Малко по-късно Сайлъс дойде със своите придружители и старият Рубен и малката Рут бяха предадени на техните грижи, а Робин изпрати дванадесет от своите момчета да ги охраняват като конвой до град Годманчестър, където евреите смятаха да се установят да живеят в бъдеще.

Вестта за стореното от Робин полетя из цялата страна. Мъже и жени отново и отново си повтаряха случилото се и затаяваха дъх, щом си помислеха, че този злодей Ричард Илбест най-сетне е намерил смъртта си, а славата на Робин и мълвата за неговата храброст се простираха все по-надалече и все по-нашироко.