Хенри Гилбърт
Робин Худ (6)

Пета глава
Как с помощта на Робин и Джак, сина на Уилкин, Алан от долината се ожени за лейди Алис

Джак, синът на Уилкин, привърза последния сноп съчки към малката грубовата каручка, която сам си бе измайсторил, и ни най-малко не предполагаше, че към него лети съобщение, което ще окаже огромно въздействие върху целия му бъдещ живот. Джак бе добре сложен здравеняк на двадесетина години, с бързи и зорки кафяви очи и изпъстрена с лунички кожа. Кафявите къдрици на косата му не знаеха що е шапка, с изключение на най-студените дни, когато паднеше снегът или източният вятър задухаше пронизително и донесеше зимния мраз.

Джак бе крепостен към имението на Кромуел, а бащата на лейди Алис — сър Уолтър де Бофорест, беше негов господар — или лорд. Лордът почти не се сещаше, че Джак изобщо съществува. Понякога го виждаше, че ходи на лов със соколи или че се връща от хайка за дивеч, но не си даваше труда да опознава този, който му отваря предната порта — а това бе именно Джак. Управителят на имението — Джон Тайни, го познаваше по-добре и знаеше, че момчето е един от най-отзивчивите и трудолюбиви млади работници в имението. Наистина, когато Джак бе на дванадесет, управителят му се поядоса и после дълго го гледаше малко подозрително, защото разбра, че момчето е спечелило вниманието на лейди Алис — тогава подрастваща девойка, с година или две по-голяма от крепостния. Тя го направи свой фалконер^[1]. Когато обаче бащата на Джак почина, той бе принуден да поеме неговите задължения и се нагърби с полската работа в замяна на къщурката и парчето земя, от което се прехранваха и той, и майка му. Сега вече Джак виждаше много по-рядко лейди Алис, за чиято усмивка или добра дума бе готов да мине през огън и вода.

На един голям пергаментов свитък, който се пазеше от управителя на имението, бяха записани родословните дървета на всички крепостни в имението. Там Джак фигурираше като Джон, Уилкиновия син^[2]. Бащиното му име бе Уил, но още от малък му бе останало галеното прозвище Уилкин, което значеше Малък Уил. Фамилното име на Джак не бе твърдо установено, защото крепостните и бедните селяни в онези времена обикновено нямаха фамилии. Понякога го наричаха Джак Уилс — сън, или пък, Джак-а-Торн^[3], защото пред колибата им растеше голямо и старо глогово дърво. Друг път пък му викаха на майчиното му име — Алиссон или накратко Алисън; но тъй като бе схватливо и будно момче, той винаги знаеше кога викат именно него и не се нуждаеше от стриктни церемониалности.

Джак обичаше конете, кучетата и соколите. Знаеше името на всеки кон в имението и прекарваше голяма част от времето си с тях, когато отиваше да оре на нивите или по ливадите на лорда, където правеше дълги прави бразди с ралото. Освен това често имаше и много щастливи дни с лейди Алис из пустеещите полета и сечища, където ловуваха с различни породи соколи — чучулари и перегрини, терсели и керкенези.

Всяко куче, дори и най-дребното и незначително пале или мелез в селото, се спогаждаше много с Джак, но селяните нямаха мастифи, сетери, хрътки и фоксери, нито пък някоя друга ловджийска порода, защото колибите на крепостните бяха твърде близо до кралските гори, където бродеше благородният елен. Затова видеха ли големи кучета в селцата, горските стражари или ги убиваха, или осакатяваха предните им лапи, за да не могат да бъдат използвани за лов.

Джак не бе обикновено крепостно момче. Той имаше мечти — а най-голямата от тях бе някога да извоюва свободата си. Да бъде свободен човек и да работи на своя собствена земя като Никълъс О’Клиф или Саймън Флечър, му се струваше най-великото щастие, до което някой би могъл да се добере. Наистина, точно неговият лорд не бе лош и жесток човек, нито пък управителят Джон го тормозеше, но въпреки това Джак предпочиташе да бъде свободен, вместо да е прикрепен трайно като недвижим предмет към почвата. Неговата майка казваше, че този странен и непреодолим стремеж сигурно се обяснява с факта, че преди четири поколения в мирните времена на благословения крал Едуард Изповедника^[4] прадедите на Джак били свободни хора, тогава, когато из страната не върлували злосторни лордове, жестоки насилници и грабливи барони. Когато обаче свирепите нормандски нашественици дошли, поробили всички.

Момчето възприемаше като безкрайна несправедливост това, че след като баща му почина, майка му трябваше да даде на управителя всичко най-хубаво и ценно, което притежаваха, дори и чудесната млечна крава Моли, заедно с най-хубавите им казани и най-здравите и солидни столове. Бяха им казали, че това е един вид заплащане на лорда, за да им позволи да „седят“ в земята и колибата, която се обитаваше вече от поколения от техните предци.

Допреди около десет месеца светът извън селцето изглеждаше на Джак като някакво обвито в мъгла, непознато, мистериозно и дори плашещо място. Той познаваше околностите на трите километра от църквата до селцето, но никога не бе дръзвал да проникне по-надалеч, в гората на запад. Затова се отнасяше с голямо подозрение към всички чужденци и странници и видеше ли някой такъв да идва към селото, мигом се скриваше и чакаше, докато онзи се махне.

Джак бе чувал от страховитите приказки на другите крепостни, че гората е опасно място, пълно с всякакви ужасии. Чудовища, които летят нощем и се крият в тъмните храсти през деня, за да сграбчват непредпазливите пътници; могили, от чиито върхове през нощта, щом слънцето се скрие и падне мракът, се издигат огнени пламъци и които са населени от малки и зли духчета. Страхът от подобни твари не бе никак чужд на въображението на Джак. Лошите духовете можеха да приемат всякаква форма и да обитават всякакви места — извори, потоци и ручеи, дървета, растящи покрай пътя, и дори зелените туфи трева по полетата, по които той ореше, жънеше или косеше. Хората в цялото село и в хилядите други села нашир и надлъж из цялата Британия вярваха в подобни зли създания и Джак, естествено, не падаше по-долу от своите събратя. Но всички тези суеверия се споделяха не само от простичките селяни, а дори от онези известни със своята свръхначетеност мъже, които седяха до краля и му даваха драгоценни съвети.

И ако някой стар, черен като сажди гарван изпърхаше над браздите или някоя врана кацнеше на буца пръст и втренчеше лъскавите си и топчести като мъниста очи в Джак, докато той ореше на нивата, за всекиго, включително и за него беше ясно, че това може да е някоя вещица или магьосник, дошъл специално да се опита да му погоди някакъв злостен номер, а не просто птица, която си търси червеи или личинки, обърнати от плуга. В такъв случай Джак събираше двата си пръста и почваше бързо-бързо да се кръсти и неспирно да повтаря думите на молитвата „Отче наш“, докато птицата, сиреч злата поличба, не отлетеше. По същия начин, когато видеше в потока да плува някой здрав клон, който, след като изсъхнеше, можеше да поддържа огъня за сваряването на цял казан супа, младежът не бързаше да го дръпне просто ей тъй, нехайно и безразсъдно, както би направило някое момче днес. Не, никак даже! Преди дори да го докосне с пръст, той правеше кръстен знак отгоре му, защото беше много вероятно някой зъл воден дух или таласъм да се спотайва в цепеницата, за да го сграбчи, та затова той взимаше надлежни мерки да го обезвреди предварително със свещения кръстен знак.

Да намериш паднала конска подкова или да имаш някоя вече толкова износена, че да не става за употреба, беше знак за голям късмет. Джак си имаше подкова над вратата в хижата и тя не пускаше вещиците и злите магьосници в дома му. За да е по-сигурно, че няма да се промъкнат, над дупката, която служеше за прозорец, висеше още една подкова. При това Джак знаеше кой е правилният начин да се окачва това чудо^[5]. Вечерта срещу Архангеловата задушница, времето, в което злите сили се надигат и витаят най-усилено наоколо, Джак предвидливо носеше клонче от офика^[6] на колана си.

Никога досега не бе виждал елф или трол, но чудесно знаеше, че живеят в храсталаците по хълмовете или из разни други скришни места в гората. Според старите приказки, някога, много, много отдавна, един крепостен на име Стърт от Норвел си загубил търнокопа в гората и докато го търсел, чул вик от едно дърво. Отишъл да види от какво иде този крясък и видял един трол. Макар и поуплашен, Стърт продължил да търси и намерил кирката си, а приказното създание го поканило на обяд. След това Стърт често ходел към зелените хълмове в гората, а след година се оженил за дъщерята на трола и преуспял в живота. Потомците му все още живееха в Норвел, дори единият му син бе свободен човек. И той, както и всичките му братя и сестри бяха дребни на ръст, гостоприемни и винаги готови за песен и веселба.

Ето такава бе представата, която само допреди няколко месеца Джак имаше за целия свят. Но един ден лейди Алис, подобна на небесно видение с красотата и грациозността си, го пресрещна в едно усамотено местенце, даде му парче пергамент, обвит в коприна, и го помоли горещо да го занесе на нейния любим, който се криеше в едно тайно място в горите на Ланкастър. А щом му каза, че той е единственият човек, на когото може да се довери, сърцето на младежа щеше или да се стопи, или да се пръсне от радост.

Джак в никакъв случай не бе страхливец, но при целия си кураж винаги щеше да си припомня с тръпки на страх това първо пътуване през посивялата гора, със скъпоценното послание в пазвата. Но всички страхове бяха надвити от лоялността, идваща от искреното му и неподправено, стигащо почти до боготворене преклонение пред прекрасната лейди Алис, чиято любов към Алан от долината бе известна на цялото графство.

Оттогава Джак бе предприемал още три подобни пътешествия и всеки път страхът от странните и чужди пътища и дивите пущинаци между Шерууд и Уерисдейл се завръщаше при него, но всеки път верността към господарката му вдъхваше мъжество, а вродената му проницателност и хитрост винаги му помагаха да премине безопасно през приключенията и рискованите случки, с които му се наложи да се сблъска.

Джак никога не бе виждал разбойник или човек извън закона, или дори само обикновен крадлив бандит от гората. Пътуващи амбулантни търговци, алчни просяци или нахални трубадури се опитваха със сплашване или с измама да му отнемат оскъдната храна или нищожното имущество, което носеше в торбата си. За късмет, никога обаче не бе срещал някого от онези страховити мъже, които бяха избягали от законните си господари, захвърлили земя и дом, потъпкали всички норми и обичаи на своите предци. Той често се чудеше колко ли безразсъдни, дръзки, неразумни и отчаяни са тези хора, за да предпочетат живот, който толкова бързо можеше да доведе до убийството или осакатяването им.

Тази вечер, както си стоеше и привързваше последния наръч съчки към самодейната си каручка, той се чудеше какво ли щеше да прави, ако при някое от далечните му пътешествия някой от всички тези мъже беше изскочил на пътя му от гъсталаците и му поискаше да даде ценността, която лейди Алис му бе поверила. Сигурно щеше да се бори на живот и смърт, но нямаше да им се даде лесно.

Той цъкна с език към рунтавото пони, което бе впрегнато в каручката, и го поведе по пътеката извън малката горичка. Погледна на запад и видя в далечината, над косматата, рошава линия на гората дъгата на залязващото червено слънце, в чиито угасващи отблясъци стволовете на дърветата искряха като кървавочервени великани. Светлината падаше под такъв ъгъл, че почти заслепи очите му. В този миг чу как една съчка се счупи край него, а веднага след това един мъж се изстъпи пред него иззад ствола на едно дърво и препречи пътя му.

— Ти ли си Джак, синът на Уилкин? — каза странникът с остър заповеднически тон.

Джак отстъпи назад и ръцете му посегнаха към ножа на колана. Той напрегнато оглеждаше ниския и набит мъж пред себе си. Беше облечен в зелена туника и зелени гащи, доста поизтрити на места и дори съдрани тук-там от горските къпинаци. През гърба му бе преметнат лък, а на пояса му, до колчана със стрелите, удобно и достъпно окачен висеше мечът му.

Джак се намръщи срещу чужденеца, като се чудеше, кой ли може да е и откъде се бе взел. Ако се съдеше по дрехите му, би могъл да е някой от горските пазачи на лорда. Но като се вгледа в лицето му, се отказа от това предположение. То бе широко и открито, с голяма прошарена брада и със сурово, но прямо изражение, което подсказваше, че този мъж не принадлежи на никой друг господар, освен на самия себе си. Духът на свободата се излъчваше от острите му проницателни очи, от гордия му поглед и от непоколебимата и решителна стойка на главата.

Всички тези мисли светкавично преминаха през главата на Джак, след което той попита:

— Какво те интересува кой съм?

— За теб е много важно кой си — каза странникът със смях. — Чуй ме, момко, не съм дошъл тук, за да ти причиня зло.

В смеха му звънтеше искреност, която много се хареса на Джак. Странникът бръкна в кесията си и измъкна нещо оттам. После вдигна кинжала си, на който бяха промушени два пръстена — единият бе златен, а другият — сребърен, — и протегна оръжието към светлината. Угасващите лъчи на слънцето докоснаха диамантите върху тъничкото златно колелце и те ослепително заблестяха като магически светлинки в здрача на притъмняващата гора.

— Знаеш ли нещо за това, момко! — попита мъжът.

— Откъде ги имаш? — попита Джак с внезапно потъмняло от гняв лице. — Да не си ги откраднал от тези, които са ги носили? Ако е така, никога няма да напуснеш това място жив!

— Кротко, храбрецо! — отговори другият, като зорко следеше спонтанното приклякване на Джак, който явно бе готов да скочи отгоре му. — Моят господар ги взе от ръцете на двете им прекрасни собственички и лейди Алис, господарката ти, каза така: „Джак е храбър и драговолно ще изпълни моята повеля. Той ще познае, че това е мое, и ще направи заради мен всичко, което приносителят на пръстена му каже.“

— Лейди Алис ли каза тези думи? — запита Джак. Лицето му заруменя, кръвта закипя в сърцето му, което се стопли от удоволствието да чуе как неговата лейди го е похвалила, нищо че похвалите идваха при него от устата на този рошав и грубоват горски човек.

— И какво — продължи той, — какво иска моята господарка, какво трябва да направя?

— Тръгвай с мен и ме отведи при Алан от долината — каза Уил Стрелеца.

За миг Джак се поколеба. Да тръгне със странника през дивите гори и самотните пущинаци на Пийк, към върха?! Но предаността към лейди Алис не позволяваше да си зададе дори наум въпроса, дали е безопасно за него да го направи.

— Ще го направя, приятелю — отвърна му Джак. — Но кажи ми кой си ти и как се казваш?

— Наричат ме Уил Боумън, Стрелеца — отговори той. — И Робин Худ е моят господар.

— Какво! — каза Джак и заотстъпва. — Ти си извън закона! Разбойник? Нима наистина си един от хората на Робин Худ?

— Точно — отвърна Уил, — и съм горд, че служа на най-храбрия, мъдър и справедлив главатар.

За един кратък миг Джак се замисли. Човекът пред него не му приличаше на някакъв отчаян и безразсъден главорез и определено нямаше нищо общо с представата, която момчето имаше за разбойниците. Беше мъж с обикновено, простичко и честно изражение, а очите му можеха не само да бъдат строги, сурови и неумолими, но и да се усмихват. Джак импулсивно му подаде ръката си и другият я сграбчи.

— Ти си първият разбойник, когото виждам — със сърдечен смях каза Джак, — и ако главатарят и събратята ти са като теб, мога да се доверя на сърцето си, което ми подсказва, че сте свестни и честни хора. Ама какво, Робин Худ да не е приятел на моята господарка?

— Да, така излиза — каза Уил, — но сега нека да не бъбрим повече, ами да поемаме по пътя, преди да е мръкнало, и да хващаме гората, докато още има поне малко светлина.

Не се наложи повече да се каже и дума. Джак поведе кончето с каручката по обраслата, неравна пътечка, която отиваше към селото, после шибна понито и го остави да се прибира само, спокоен, че скоро ще изтопурка пред къщата му. Все пак, преди да го изпроводи само у дома, той накъса листа от повет и направи венец около главата му, което щеше да подсети майка му, че нищо лошо не му се е случило, а отново се е наложило спешно да се отправи на път по заръка на господарката лейди Алис.

Когато вече бяха оставили малката дъбрава на около километър и половина зад себе си, Уил каза:

— Не попита нищо за съобщението, което идва със сребърния пръстен, момко.

Джак се разсмя.

— Не, не попитах. Първо, защото съобщението на господарката изтласка всичко останало от главата ми, и второ, защото не се и съмнявам, че това съобщение не е особено любезно.

— Съобщението е от една мома — каза Уил, — и е колкото сладко, толкова и горчиво, както сам се досети. Но се питам, защо девойката Нета О’Мееринг едновременно хем те оскърбява, хем те хвали и говори мили думи за теб?

— Ти си по-възрастен от мен — каза Джак с малко стеснителен смях, — и несъмнено си по-наясно, защо девойките се държат така или инак. Е, какво все пак беше съобщението й за мен?

Уил му заразказва и докато говореше, лицето на Джак все повече почервеняваше.

— Не са ми притрябвали грубите й заплахи — каза той и изведнъж в гласа му се мярна следа от надменност, — за да се размърдам заради моята лейди.

След това не продума повече нито думица, но Уил забеляза, че младежът ускори крачка и потъна в мислите си. След известно време и последният слънчев лъч угасна, небето потъмня и те потънаха в дълбочината на мрачните горски пътища. Спряха за малко, за да си починат, да похапнат каквото имаше в торбата и да изчакат да изгрее месечината, а после, под нейната мека и нежна светлина, закрачиха отново по пътеките в зелените дебри на гората и приличаха на демони, когато тъмните им силуети преминаваха през мастилената чернота, или на магьосници, покрити с вълшебен блясък, щом излезеха на някоя открита поляна.

Два дни по-късно, още от сутринта крепостните от селцето Кромуел стояха на групички пред къщурките си и си шушукаха за тъжната съдба, която тази заран щеше да сполети тяхната обична млада господарка. Всички знаеха, че тя е подарила сърцето си на младия Алан от долината, но жестоката съдба, която управляваше живота на хората от благородническо потекло, на дамите и рицарите, я принуждаваше да се омъжи за стария Ранълф де Гризби — беловлас и зъл лорд, който живееше в блатистите земи на Източна Англия.

Някои от селяните вече бяха застанали в църковния двор или в самата църква, в която щеше да се проведе церемонията. Често поглеждаха към пътя от север, защото точно оттам трябваше да се появи сватбеното шествие. Свещеникът вече беше забелязан да отива към господарската къща на имението, откъдето най-вероятно щеше да придружи булката до олтара.

— Отива да я утешава — нещо, което е напълно невъзможно — каза една млада жена с бебе на ръце. — Клетата нещастна лейди! — продължи тя. — Защо съдбата я лишава от нейната единствена, голяма любов?

— Истината е, че до голяма степен именно голямата й любов е причината тя да се съгласи да дойде тук в този ден — каза един мъж наблизо до нея, — защото той е извън закона и при това е напълно разорен.

— Ех, жалко, че няма кой да помогне на младата мома — каза един по-млад човек. — Сърцето й ще се стопи от мъка, щом се омъжи за този дъртак, и никога вече няма да бъде същата весела и лъчезарна девойка, каквато си беше тук, сред нас.

— Но това е такава неправда, толкова е отвратително и гнусно, толкова е нечестиво и греховно — завика едно младо момиче. — Нима няма никой от рода й, който да й помогне и да я спаси?

— Роднините й са слаби хора — каза набръчкана старица, — и не им се иска да си другаруват с мишките в занданите на онзи тиранин Айзенбарт, защото точно там ще попаднат, ако се опълчат на неговата воля.

В този момент доехтя тропот на конски копита. Десет тежковъоръжени конници наближаваха по северния път, облечени в ливреи на сър Ранълф де Гризби. Видът им издаваше не само, че са недодялани и вулгарни, а че са жестоки и безпощадни хора. Без да казват и дума, те безмълвно вкараха конете през портата и отидоха чак до входната арка на сградата, като разпръскваха бедните селяни, които бездруго гледаха и сами да се махнат от пътя им колкото е възможно по-бързо. Конниците се наредиха по петима от всяка страна на арката, слязоха от седлата, всеки застана до коня си и всички вкупом, арогантно и безочливо, загледаха крепостните, които се бяха стълпили до портата.

— И тия ли са същият боклук, като оная, дето старецът се страхува да не я изпусне — каза един от тежковъоръжените войници.

Другите се засмяха на просташката му шега.

— Нашият стар лорд толкова дълго бе пренебрегван и подиграван от тази нафукана млада красавица — каза друг, — че сега, когато е почти в ръцете му, се страхува да не би, по някаква зла прищявка на съдбата, нещо непредвидено да я изтръгне от него в последния момент.

— Да, така си е. От сума ти време го разиграва и му се присмива. — Каза друг. — Но превземките й няма да струват и пукнат грош, щом веднъж стъпи в неговия замък в Хагторн Уейст^[7]. Там той си има начини, по които да опитоми и обуздае и най-буйната и непокорна дама. Както разправят, последната му жена яко си изпатила от това.

— А, онази ли, дето погина в разцвета на красотата си, тъмнооката девойка, чийто поглед беше ту като остър меч, ту като на сладко дете — замислено каза друг.

— Помня я — обади се този войник, който бе подхванал пръв разговора. — Живя там само две години. Избяга от него през една зимна нощ и я намериха премръзнала и вкочанена, долу при Гримли Мер.

— Ама че сте весели сватбари, по дяволите! — прекъсна ги този, който очевидно им бе водач. — Хайде да накараме ей онзи трубадур да ни изпее една ободряваща и развеселяваща песничка, която да е по-подходяща за сватба от тия приказки. Ей, ти там, негоднико!

Високият трубадур, облечен в крещящо ярък и безвкусно натруфен жакет и поизтъркани, позакърпени гащи, се шляеше из селото покрай крепостните и се смееше с тях, когато някой дръпнеше струна на арфата, която бе преметната на гърба му с як ремък. Щом чу, че войниците го викат, той се насочи към вратата и като свали кадифената си шапка, я размаха в сложен поклон пред тях.

— Какво ще обичате, благородни господа? Песен за война и плячка или за будоари и любящи девици, или пък някоя, която разказва за хайка на породист благороден елен?

— Пей, каквото ти дойде на ум, стига да е някоя веселяшка песен — изкомандва водачът на войниците.

След няколко предварителни подръпвания на струните и прочистване на гърлото, трубадурът запя популярната по това време песен „Розов храст, шипков храст“. Той имаше хубав плътен тенор, а песничката бе безгрижна и лека, с припев в края на всеки куплет. След това трубадурът запя една сватбена балада, която извънредно много се хареса на слушателите му. Когато накрая певецът се приготви да си ходи, водачът му каза:

— Стой при нас, веселяко, защото мисля, че ще имаме нужда от теб. Очакваме тук скоро да се появи опечалена и унила булка и твоите жизнерадостни песни може да я развеселят, а види ли я усмихната, и моят лорд ще се успокои.

Трубадурът очевидно нямаше нищо против да остане и се приготви да запее нова песен. Той тъкмо подхващаше една лирична балада, когато в далечината се появиха четирима конници. Те бързо яздеха към църквата. Най-високият от всички бе не друг, а самият младоженец, сър Ранълф де Гризби, стар, сивокос рицар с червеникаво и грозно лице. Устните му бяха свити в жестока гънка, а червените му кървясали очи бяха малки и много злобни. Бе облечен в богата мантия от червена коприна, поясът му бе инкрустиран с диаманти и дори дръжката на меча му блестеше от скъпоценни камъни. Другите трима рицари с него бяха по-млади, с безразсъдни и нагли физиономии, облечени в скъпи дрехи, но явно много небрежни и немарливи. Единият от тях — сър Ектор Харелип, който бе племенник на сър Ранълф, приличаше на истински главорез и се беше прочул като човек, по-жесток дори от чичо си.

Старият рицар забързано премина през портата явно много ядосан.

— Дамата още ли не е дошла? — изкрещя той с дрезгав, пресипнал глас към войниците и червените му лисичи очички засвяткаха и заскачаха подозрително от едно на друго лице.

— Не, милорд — притеснено отвърна водачът.

— По дяволите! — просъска бързо старият рицар, извърна се на седлото и намръщено се заоглежда по пътя, а после и из тълпата от крепостни и в хижите им отзад. — Продължава да ме кара още да чакам! — изсумтя той под носа си. Чуваше се как зъбите му ядосано скърцат, а злостните му и разгневени кървясали очички станаха малки като процепи, през които сякаш проблясваше дяволска светлина. — Трябваше да са вече тук, ако, разбира се, не ме е излъгала — каза той и като забеляза трубадура, който стоеше току до неговия кон, му изкрещя:

— Кой си ти бе, негоднико?

— Аз съм Джоселин, трубадур съм, сър рицарю — отговори мъжът и подръпна струните на своята арфа.

— Имаш мошеническо лице — каза подозрително сър Ранълф, — и нещо не изглеждаш достатъчно мазен и пригладен за трубадур.

— Въпреки всичко, сър рицар, аз съм беден трубадур, който е дошъл да ти даде най-висша наслада с простите си песнички, стига да пожелаеш — каза музикантът и отново подрънна с арфата.

— Пей, тогава, негоднико и нека песента ти да е на място, или здравата ще бъдеш опердашен.

Трубадурът дръпна две струни на арфата и започна:

Макар и лорд и господар,

аз тъжен скитам се и бродя наскърбен.

Отдавна презрях рицарската слава

и буден копнея през нощните часове.

Пленен бях от прекрасната дама,

на която от толкова време напразно се моля —

веселата лейди Алисън.

 

 

Духай, северняко,

изпрати ми моята любима.

Духай, северняко

духай, духай, духай.

Точно свърши с припева и отнякъде прокънтя остър, пронизителен и подигравателен смях. Хората се озърнаха насам-натам, но не можаха да открият източника му. Изглеждаше така, сякаш дойде отгоре, но над главите им нямаше нищо друго, освен дървената фасада на църковната кула. Наоколо летяха няколко чавки, които с крясъци влизаха и излизаха през цепнатините на прозорците и кръжаха около гнездата си. Трубадурът продължи с друг куплет:

Ах, как ме изгарят погледите й, жестоките!

Как приличат на два меча очите й златни!

Докато моите страни са восъчно бледни,

от мъки и злочестини подмолни.

Но ощастливи ме най подир съдбата,

и макар да съм стар, днес тя на мен се усмихна.

Очарователната и мила,

моята лейди прекрасна,

моята Алисън.

 

 

Духай, северняко,

Изпрати ми моята любима.

Духай северняко,

духай, духай, духай!

И отново същият смях, при това още по-подигравателен от преди малко. Сър Ранълф се вгледа подозрително в певеца.

— Кой прави този шум, негодяй такъв? Ти ли бе, мискинино? — запита той с крайно ядосан глас. — Ти ли или някое приятелче с теб?

— Няма никого с мен, сам съм, господарю — кротко отвърна трубадурът.

— Господарю — каза един от войниците, в очите на който се четеше уплаха, — изглежда, в църковната кула има нимфа.

— Изглежда, глупако — изръмжа в отговор сър Ранълф, — че трябва добре да те нашибат с камшика, като се върнеш вкъщи. Иди да обиколиш църквата и провери дали някой селяндур не се е скрил някъде. И ако има някого, докарай го тук, за да му отрежа езика. Ще го науча аз да ми се присмива!

Четирима от войниците тръгнаха около църквата, а останалите — между надгробните плочи в двора, за да проверят да не би някой да се е скрил зад тях; и двете групи обаче се върнаха без никакъв резултат. Рицарят беше вече вън от себе си от ярост и изпрати петима от хората си да разпръснат крепостните, които се бяха натрупали около портата на църковния двор и се чудеха какво става. Селяните не чакаха да се посипят ударите на войниците, а сами побягнаха към колибите си.

— Сега, шарлатанино — изкрещя сър Ранълф на музиканта, — изпей още един куплет от твоята песен и ако отново чуя този смях, ще знам, че идва от теб. Мислиш ли, че не съм наясно с фокусите и триковете, които използва твоето шутовско племе?

— Надявам се да съм в безопасност — тържествено заяви трубадурът, — защото този смях съвсем не излиза от мен. Въпреки всичко, ще изпея друг куплет и чак след това ще си отида.

И така, като си акомпанираше с арфата, той отново запя:

Съдбата участ благосклонна

изпрати днес при мен.

Небето явно ми помогна,

та тя сега ме взима за другар.

Завинаги, ах, сладка моя,

ще бъда пленник твой,

до дъх последен мой.

Моя нежна, весела Алисън!

 

 

Духай, северняко,

Изпрати ми моята любима.

Духай, северняко,

духай, духай, духай!

Но отново над главите на присъстващите прокънтя пронизителният подигравателен смях, при това толкова силен и зловещ, че всички се стреснаха и се заоглеждаха, но отново нищо не видяха. Шумът спря за момент, а после кикотенето долетя откъм пътя, като че ли този път се причиняваше от нещо, което бавно се придвижваше. После звукът се приближи още малко и всички слушатели ясно и отчетливо чуха думите, които бяха изречени е гневен заплашителен вик:

— Колман Грей! Колман Грей!

При тези думи сър Ранълф се сащиса, отскочи назад и така яростно дръпна коня си, че го опря до самата врата на църквата. После започна да блъска по нея с пестници и да крещи:

— Махни се! Махни се! Махнете го от мен! Извикайте поп! Извикайте поп! Това е зъл демон, дяволски дух, махнете го от мен!

Той изглеждаше като човек, изпаднал в смъртен ужас. Лицето му, което обикновено бе червено, сега бе станало бяло като платно, устните му трепереха трескаво и издаваха нечленоразделни звуци, сякаш бълнуваше, и докато е едната си ръка неспирно се кръстеше, е другата жестикулираше така, сякаш се опитваше да махне нещо от себе си, а на моменти закриваше очи, явно за да се предпази от същото това невидимо за околните нещо. Войниците, които стояха наоколо, бяха застинали със зяпнали от изумление уста пред обезумялото поведение на своя лорд.

Най-накрая сър Ранълф все пак малко се окопити и като видя учудването в очите около себе си, успя някак да се овладее, макар все още да трепереше, и подкара коня си между войниците.

— Какво сте зяпнали, тъпи негодници! — бясно изкрещя той, вдигна яростно камшика, който висеше на седлото му, и с всичка сила изплющя с него върху своите хора. Войниците отстъпваха, за да му направят път и да се предпазят от бича, но той им нареждаше да стоят мирно. Те обаче не го послушаха, а продължаваха да отстъпват. Тогава, в луда ярост, той смушка коня си и започна да гази с него във всички посоки, като ги налагаше с камшика, както стояха между конете. Животните се изнервиха, започнаха да се хапят и ритат едно друго и накрая настана страхотна неразбория, като суматохата все повече растеше. В този момент племенникът му, сър Ектор, хвана ръката на полуделия си чичо и извика:

— Сър Ранълф, дамата идва. Престанете!

Разгневеният до умопомрачение мъж погледна към северния път и видя шествие от група ездачи да идва към църквата. Той изведнъж пусна бича, оправи си шапката и приглади туниката си. След това нареди на намусените си войници да яхнат конете и да се приготвят да посрещнат дамата. Свещеникът и клисарят вече бяха влезли в църквата през страничната вратичка, а сега и огромната врата на сградата се отвори и отвътре зейна мрак.

Сър Ранълф се убеди, че вече всичко е наред и хвърли свиреп поглед наоколо, за да открие трубадура. Никъде обаче не го видя.

— Къде е онзи мошеник — певецът, де! — попита той един от съпровождащите го рицари.

— Не знам — каза другият. — Държах го под око, докато ти не започна да бичуваш войниците си, и после в суматохата явно се е измъкнал, защото повече не го видях.

— Добре, сър Филип — каза сър Ранълф, — би ли ми направил една огромна услуга? Ще те помоля лично да се погрижиш, да отидеш и да потърсиш този измамник. Няма да съм истински щастлив, докато не го пипна и не го видя подложен на изтезания. Тогава ще науча какво знае този негодяй и… и… какво… какво… — запелтечи леко той — какво означаваше този крясък. Можеш да вземеш двама от моите хора тук, но ги дръж изкъсо и под око, а когато накрая пипнеш онзи, завлечи го направо в Хагторн Уейст и го залости в подземието на хамбара ми.

— Ще го сторя за теб, Гризби — каза младият рицар с дързък и арогантен смях, — но ако докарам негодника при теб, в замяна ти ще трябва да ми дадеш хрътката си Ализандър и ловните соколи Грип и Фанг.

— Ах, ти, хитър рицарю! — каза сър Ранълф със стаен гневлив оттенък в гласа. — Знаеш, че точно те са ми любимците! Но няма как, трябва да имам този комедиант. Отивай, а аз ще ти дам това, което поиска. Само върви по-скоро, че иначе мошеникът ще се изниже и ще потъне вдън земя.

Няколко думи към войниците бяха достатъчни и те тръгнаха с рицаря извън църковния двор. Поеха по същия път, по който срещу тях яздеха към църквата сър Уолтър де Бофорест и приятелите му с лейди Алис помежду им, придружени от домашния крепостен слуга и от компаньонката на дамата — и двамата на коне. Лукавото и коварно лице на стария рицар сър Ранълф сега цялото се опъна в усмивка. Застана на портата на църковния двор със свалена шапка и като сложи ръка на сърцето си, тържествено се поклони на лейди Алис, за да я приветства. А тя, клетата, едва-едва вдигна пребледнялото си и тъжно лице и само бегло го погледна. Беше пременена в разкошна рокля от бяла коприна, около нежната й шия имаше наниз от перли, с каквито бе обшито и лекото й лятно наметало, а вимпелът^[8] й бе богато избродиран със злато; но целият този разкош и великолепие само по-силно подчертаваха ужасната бледост на лицето й. Очите й бяха пълни с едва сдържани сълзи.

Бащата на булката — сър Уолтър, изглеждаше точно така, както се чувстваше — много опечален и много унизен. Той бе горд рицар и не понасяше мисълта, че трябва да се подчини на настояванията на тираничния лорд Айзенбарт и да омъжи единствената си дъщеря за мъж с такава лоша слава, каквато сър Ранълф де Гризби имаше открай време. Обирите по пътищата, жестоката тирания върху бедните крепостни и обикновени селяни, ограбването на оскъдния им залък бяха само част от престъпленията, за които негодникът би трябвало да отговаря. Носеше се мълва, че той подлагал на изтезания съпругата си и други безсилни и нещастни мъже и жени, които държал заключени, за да ги измъчва в собствения си затвор в замъка Хагторн Уейст.

Всички стигнаха до църквата и слязоха от конете. Нета, чиито очи бяха целите зачервени от плач, отиде до своята господарка и под претекста, че оправя наметалото й, успя да й прошепне няколко окуражителни думи, докато сама едва се сдържаше да не заплаче отново. Тогава сър Уолтър взе ръката на дъщеря си и я поведе към църквата, а после мина с нея по мъждиво осветената пътека между двата реда седалки към олтара, където свещеникът вече стоеше готов да извърши церемонията.

Четирима от войниците стояха извън църквата с конете, а останалите четирима влязоха вътре със сър Ранълф и двамата рицари, от които сър Ектор щеше да му бъде кум. Заедно стигнаха до олтара и сър Уолтър де Бофорест постави ръката на дъщеря си в ръката на сър Ранълф, който незабавно я отведе при свещеника.

Старият пастор бе също тъй тъжен, както и мнозина от крепостните, които се бяха промъкнали и насядали по задните седалки в църквата. Отчето познаваше лейди Алис от бебе, когато я бяха донесли да я кръсти. Той я бе учил да чете и да пише и бе много привързан към нея заради доброто й сърце и нежната й душа. Сър Уолтър също винаги се бе отнасял като добър приятел с бедния свещеник. Въпреки това той бе принуден да изпълни задължението си, затова отвори требника^[9] и се приготви да прочете думите, които трябваше да превърнат тези двама души в съпруг и съпруга.

Изведнъж някъде от мрака на църковните стени нещо се раздвижи и един мъж пристъпи в светлината на канделабрите^[10], които бяха наредени покрай олтара. Всички е учудване видяха, че това е не друг, а трубадурът, но сега в ръката си държеше огромен лък, а арфата му носеше един хубав рус юноша — Гилбърт от Уайт Хенд.

— Този брак е неуместен и порочен! — извика трубадурът е висок и неумолим глас. — Сър Ранълф от Уейст, върви си, преди да те сполети зло или смъртта да те намери! Сър свещенико, тази дама ще се омъжи за този, когото обича, в по-подходящ момент.

Всички очи се втренчиха във високата фигура в зелени дрехи. А лейди Алис — ах, как само заблестяха очите й и поруменяха бузите й — измъкна ръката си от пръстите на сър Ранълф и застана трепереща настрани, като кръстоса и стисна двете си ръце.

Тъмното лице на сър Ранълф с гняв гледаше ту дамата, ту трубадура. Той бе толкова вбесен, че почти не можеше да продума.

— Е! — насмешливо изтърси накрая. — Кой е този! Дали това не е вълчата глава, разореният глупак, заради когото тази девойка тук ме отхвърляше и ми се подиграваше повече от година?

Никой не му отговори. Сър Уолтър се вгледа в трубадура и поклати глава. Сър Ранълф с разярено движение измъкна меча си и решително пристъпи напред.

— Кой си ти, негоднико, та дръзваш да ми се противопоставяш? — изкрещя той.

От мрака под тавана над главите им се разнесе звук, подобен на зловещо грачене:

— Колман Грей! Колман Грей!

Сър Ранълф трепна и мигновено загуби куража си, като чу това име отново, и погледна нагоре, а лицето му бе пребледняло от ужас. Докато вдигаше глава, се чу бръмчене на пчела и една къса черна стрела прелетя и прониза гърлото му. Без дори да успее да извика, той тежко се строполи на земята, потръпна в няколко леки спазъма и застина неподвижно.

Рицарите и войниците наблюдаваха това, без да мръднат, защото бяха твърде стъписани от изненада, за да предприемат или кажат нещо. Трубадурът допря до устните си ловджийски рог и го наду с пронизителен звук, който прокънтя с ехо в църквата.

Този звук като че ли извади от вцепенението сър Ектор и той се окопити, извади меча си и с гневен вик се нахвърли върху Робин Худ, защото, естествено, трубадурът бе именно той. Робин едва свари да извади своя меч и само след миг двамата се дуелираха ожесточено. Звукът на рога скоро бе последван от други звуци — на дрънкащо оръжие пред вратата. Тежковъоръжените войници, които до този момент все още бяха прекалено стреснати, за да помръднат, сега също се бяха отърсили от стъписването и като сграбчиха мечовете си, хукнаха към вратата, но там бяха спрени от трима от техните, които се втурнаха в църквата, последвани от облак от стрели, които бръмчаха като ято разгневени оси. Двама от войниците паднаха мъртви, а другият се заклатушка тежко ранен. В следващия момент в църквата нахлуха десетина мъже, облечени в зелено. Петимата останали войници, знаейки с каква омраза се ползва всеки от хората на сър Ранълф, се хвърлиха отчаяно срещу лъконосците и се опитаха да отрежат пътя им навътре, като съзнаваха, че не трябва да отстъпват ни сантиметър. Битката при вратата се разрази с пълна ярост, мъжете в зелено се стремяха да ги напъхат обратно, а пък хората на Гризби се мъчеха да не ги допуснат да влязат вътре.

Изведнъж един писък проглуши църквата. Като погледна бързо наоколо, сър Уолтър видя, че вторият рицар, който беше с Гризби, тича към страничната вратичка на свещеника с лейди Алис в ръцете си. Тя усилено се мъчеше да се освободи от яката му хватка, но той я бе сграбчил здраво.

Подире им тичаше придружителката й Нета, която пищеше с всички сили и дърпаше одеждите на рицаря, но щом се добра до вратата, той се обърна и я ритна така силно, че тя падна в несвяст. В следващия момент похитителят изчезна зад завесата, която закриваше вратата.

Точно в този момент Робин Худ надделя в свирепата битка със сър Ектор и го повали мъртъв на земята. И макар сам да бе ранен, бързо се спусна към вратата, през която бе изчезнал рицарят с лейди Алис. Той се огледа, но не видя никого, и предположи, че злодеят се е втурнал към конете, наредени пред църквата.

Това бе самата истина. Продължавайки да стиска съпротивляващата се девойка, рицарят си бе направил сметката да грабне един кон и да избяга в суматохата, преди някой да го усети. Но като стигна пред църквата, се натъкна на двама мъже, които се бяха вкопчили в смъртна битка. Единият бе рицарят, изпратен от сър Ранълф да преследва и да залови трубадура, а другият му бе непознат. Но само един поглед към него бе достатъчен на лейди Алис и тя, макар и вече почти бездиханна от усилия да се отскубне, успя да изкрещи:

— Алан, Алан! Спаси ме! Алан!

Викът й прозвуча почти като погребален звън за нейния любим. Изненадан, че чува гласа на своята възлюбена толкова близо до себе си, Алан извърна глава. Рицарят се възползва от разсейването му и замахна, за да му нанесе смъртоносен удар, който сигурно щеше да отсече главата му, ако в този момент Джак, синът на Уилкин, не се бе оказал наблизо. Той видя надвисналата опасност и с яката си тояга нанесе точно премерен и силен удар на рицаря. Това спаси живота на Алан и му даде време да се опомни и да се обърне отново към врага си. Яростно се впусна да го повали и унищожи, защото не можеше да го остави жив зад гърба си и да тръгне след другия, който отнасяше неговата дама.

Но противникът му — рицарят Филип, беше здрав и издръжлив мъж и изкусен и силен боец, който не се даваше лесно, а междувременно другият, който бе отвлякъл девойката, се добра най-сетне до кон и се метна заедно с нея на седлото, като я стискаше в ръце. В следващия момент той препусна към портата на църковния двор и повали двама крепостни, които бяха видели какво се случва с господарката им и се опитаха да го спрат с тоягите си. С екзалтиран вик на триумф рицарят видя, че пътят пред него е чист, пришпори коня и започна подигравателно да говори на изпадналата в безсъзнание девойка.

Но преди още да успее да се отдалечи, усети как някой в движение се метна зад гърба му на коня. Докато се усети какво става, един дълъг нож блесна на слънчевите лъчи пред очите му. Почувства глух звук в гърдите си и го опари остра като огън болка, след което потъна в тъмнина. Той се олюля на седлото и юздите увиснаха от ръцете му. В този миг Джак, синът на Уилкин, успя да хвърли мъртвия рицар долу и да спре уплашения кон, а после повдигна бездиханната си господарка, внимателно я свали от седлото и положи тялото й на земята.

През това време Алан от долината успя да пробие гарда на своя противник и с бърз удар го довърши. След това незабавно изтича до девойката, на която Джак, синът на Уилкин, вече бе донесъл вода. Скоро тя дойде на себе си и можеше да седне. Като чу кой я е спасил, тя подаде ръката си на Джак, а той коленичи и почти благоговейно я целуна.

— Джак — каза тя, като се усмихна изнурено, макар и все още бледа, — заради тази твоя смела постъпка, заради честната ти и самоотвержена служба заслужаваш да бъдеш свободен човек. Баща ми ще те освободи и ще ти даде свободна земя.

Джак грейна от удоволствие, но езикът му така се беше вързал от вълнение, че едва успя да промълви:

— Благодаря, моя господарке.

В този момент дойде и Нета, леко зашеметена от удара, който бе получила, и се наведе над господарката си, за да се погрижи за нея. Робин Худ отиде да доведе от черквата сър Уолтър и разбра, че двама от неговите бойци са паднали убити в свирепата битка с тежковъоръжените войници, но все пак само един-единствен от противниците им бе оцелял и бе успял да се измъкне с бяг през страничната врата. Всички други бяха убити.

— Сър Уолтър — каза Робин, след като баща и дъщеря се прегърнаха, — това щеше да бъде насилствен брак, и аз се намесих в делата ти по основателни причини.

— Не мога да бъда неблагодарен към теб, сър разбойнико — каза сър Уолтър. Той бе горд и категоричен човек, който винаги можеше да различи храбрия водач от нищожеството, и уважаваше смелостта, независимо дали я срещаше в граф или селяк, в крепостен или свободен. — Благодаря ти от цялото си сърце за това, че спаси дъщеря ми от този обречен на нещастие брак. Разбира се, ще трябва да понеса последиците от всичко това, защото рицарите, които ти уби, имат могъщи приятели и покровители, така че, не питая никакво съмнение, отмъщението им ще бъде тежко за всинца ни.

— Говориш за Белами и лордовете от Рангби, нали? — попита Робин и челото му дълбоко се набръчка и притъмня, а гласът му стана суров.

— Именно те управляват нашите краища в тези злощастни времена — отвърна му рицарят. — Когато кралските синове потопиха страната в разрухата и мизерията на гражданската война, по-слабите трябваше да се подчинят на тиранията на по-силните си съседи.

— С Ранълф де Гризби и Ектор Харелип вече стават с двама по-малко — мрачно каза Робин. — Помни ми думите, сър Уолтър — продължи той, — лордовете на Рангби преляха чашата на търпението. Светата Дева да ме пази, кълна се в името й, скоро и тях ще ги постигне ужасната съдба на тези разбойници тук. Ще изкореня тази сган и ще разруша гнездото им до основи; камък върху камък няма да остане.

Сър Уолтър погледна в тъмните присвяткащи очи на разбойника и си припомни какво бе чувал за някои случаи на въздадено независимо правосъдие, които вече разнасяха славата на Робин през гористите територии от Понткрафт до Нотингам и от пущинаците на Пийк до равнинните мочурища и блата на Линкълншир.

— Ще ти помогна с всичко, което е по силите и възможностите ми, сър разбойнико — каза рицарят, — и когато моментът настъпи, призови ме, за да ти дам пълната си подкрепа. Между другото, сега какво точно всъщност трябва да правим?

— Ето какво трябва да се направи — отвърна Робин. — Дъщеря ти и този мъж, когото тя така силно обича, ще живеят с мен в горите, докато обявят трикратно имената им в църквата^[11], а после ще се оженят. Ако се страхуваш, че този разбойник Де Белами ще те нападне, недей да живееш в твоя дом, а ела и ти с нас, но ако на драго сърце и без притеснения би останал под твоя собствен покрив, двадесет от моите мъже ще останат да те охраняват. Съгласен ли си?

— С удоволствие ще остана под своя покрив, добри ми Робин — каза сър Уолтър, — особено щом храбрите ти момчета ще ми помагат да отблъскваме атаките. И вярвам, че когато мирът отново се възцари над тези райони от нашата нещастна Англия, дъщеря ми и този храбрец Алан, неин бъдещ съпруг, ще дойдат да живеят с мен.

Така всичко бе договорено. През следващите три седмици отец Тък обяви трикратно в малката църквичка в близост до неговата собствена „килийка“ предстоящото сключване на брака между Алан и Алис и именно той бе сърцатият и доблестен монах, който извърши брачната церемония, като така направи влюбените щастливи веднъж завинаги.

В деня, в който Робин с тези драстични мерки спаси Алис от брак със сър Ранълф, всеизвестният с жестокостта си лорд Айзенбарт де Белами седеше в едно високо кресло в замъка си в Рангби — именно този замък, който хората наричаха „Евил Холд“ — и очакваше вечерята си. Около масата бяха насядали останалите злодеи, сър Найджър ле Грим, Хамо де Мортейн, сър Балдуин де Килър, сър Роджър от Донкастър и още няколко досущ подобни на тях.

— Чумата да ги тръшне! — извика накрая Де Белами. — Повече няма да ги чакам. Толкова ли е ревнив този Ранълф, че го е страх да доведе хубавата си невеста при нас, за да си поднесем благопожеланията.

Всички се изсмяха и започнаха да ръсят подигравки и солени шеги.

— И къде са Ектор, Филип и Бертран? — запита сър Найджър. — Тръгнаха с младоженеца, за да дават на срамежливото момче кураж и да го насърчават в изпитанията.

— Дотук с чакането! Ей, слуги! — изрева Де Белами. — Сервирайте вечерята! И когато Ранълф дойде, ще спретнем такава шегичка на него и на булката му, че ще…

Бам! Нещо сякаш изхърка през въздуха над главите им и — хоп! В дъската на масата пред самия сър Айзенбарт се бе забила черна стрела с привързано парче пергамент към нея. За един кратък миг Де Белами изгуби присъствие на духа. Той погледна към тавана на високата дневна и изкрещя:

— Това бе изстрел от някаква шпионска бърлога. Хайде, момчета, и вие, слуги, ставайте и почвайте да претърсвате замъка педя по педя за този, който изстреля това!

Самият той също се надигна и се разбърза, докато нойниците от по-ниската маса се пръснаха из целия замък.

Найджър ле Грим измъкна стрелата от дървото и заразглежда пергамента, на който имаше някакви имена, изписани в черно и червено. Но тъй като бе неграмотен^[12], той не можеше да прочете дори и една буква. След малко Белами се върна, целият почервенял от ярост, и не спираше да проклина и ругае слугите си, защото нещастниците не бяха успели да открият никого при претърсването на замъка.

— Какво означава това? — попита Хамо де Мортейн. — На този свитък тук има изписани някакви имена.

Белами, за когото се знаеше, че в ранната си младост е бил монашески послушник, можеше да чете. Той хвърли поглед на пергамента и лицето му потъмня от злост, гняв, и ярост.

— Вижте! — каза той. — Вижте, срещу нас се е изправила някаква странна сила. Ранълф, Ектор и другите са били убити днес. На този пергамент са изписани с кръв имената на всички онези, които някога бяха от нашата компания и сега са мъртви. Така… В тази колона тук са имената на Роджър де Лонгчамп и Айво ле Равенер, а тук вече са и тези на Ранълф де Гризби, Ектор де Малстейн, Филип де Скрууби и Бертран ле Ноар — всичките, изписани с кръв.

— Това наистина започва да става доста странно каза някой. Всички се гледаха един друг пребледнели и изплашени, а няколко дори се прекръстиха.

— Също така — продължи нататък де Белами, — тук се намират и нашите собствени имена, сиреч имената на тези, които още сме живи, но те са написани с черно, като отдолу всяко едно е подчертано с червено!

Той се разсмя дрезгаво и цвилещо и с кървясали очи огледа лицата около себе си. Вдигна стрелата и я заоглежда — къса и здрава стрела, пръчката и перата бяха блестящочерни.

— Това е трик от номерата на онзи безочлив и дързък мошеник Робин Худ — каза той. — Мисли, че ще ни уплаши, фукливият глупак. Той ще ми раздава правосъдие на мен, той ще ми въздава справедливост, както знаем, че обича да се изразява, той на мен — на лорд Рангби, внук на Роджър де Белами, от чието име, докато е бил жив, навремето са треперели лордовете на четиридесет замъка околовръст. Бях прекалено мек с този хубостник, с този пъргав и ловък разбойник. Ще му изскубна ноктите, ще му отрежа ръцете! Слушайте, хора, ще заложим капаните си, както само ние си знаем, и когато го пипнем и тикнем долу в подземието за мъчения, ще обуздаем наглия му нрав.

Независимо от това, че яростта на Де Белами се съпровождаше от необуздан сприхав смях, вечерята продължи в доста мрачно и потиснато настроение.

На следващия ден странни приказки плъзнаха из цялата провинция. Всички подробности за данданията при битката в църквата се разпространяваха надълго и нашироко. Разправяха, че когато Робин и свещеникът отишли да изнесат мъртвите от църквата, тялото на сър Ранълф не било открито. Някой дори каза, че самият Дявол, Сатаната го е отнесъл, като че ли това можеше да уплаши с нещо този, от чиято черна стрела бе убит.

Същата нощ крепостен от селото до Хагторн Уейст изтичал в колибата си и казал, че е видял в полумрака около блатото един мъртъв мъж, който бил носен от някакви странни твари, които нямали тяло, а само крака — несъмнено демони от тресавището, които прибирали у дома трупа на своя зъл господар.

Но най-странното от всичко беше, че войниците от замъка Хагторн, които до късно през тази пълнолунна нощ очаквали завръщането на своя господар с булката му, изведнъж чули писъци от сатанинска веселба, кънтящи надалеч в пустошта — а когато се вгледали по-внимателно, им се сторило, че виждат блещукаща светлина да танцува насам-натам, както и някакви малки черни фигурки, които се струпали в огромен огън. След това, уплашени, без да знаят точно защо и от какво, те се прекръстили и били убедени, че нещо свирепо и зло се прокрадва наоколо през блатото и каменливата пустош около тях. Те бодърствали и охранявали на смени през цялата нощ, но накрая, през най-тъмния час, преди разсъмване, някаква странна сънливост налегнала часовите и всички в замъка дълбоко заспали.

Събудили се отново от свирепи пламъци, които ги удряли по лицата, и гъст дим заслепил очите им и ги задушил. Започнали да се мятат и да търсят път за бягство, но открили, че всеки възможен изход е или препречен от здраво заключените врати, или отрязан от бушуващите огнени езици. Тогава жестоките, безмилостни мъже започнали да викат и да молят за пощада, но червените ръце на пламъците се извивали безмълвно и безучастно около тях. Тези, които години наред подлагали на мъчения бедните и беззащитните, сега на свой ред се гърчели в безпощадно изтезание и всичките им молби останали нечути.

Когато на другия ден пукна зората, сивкава светлина бледо обля червените и пламтящи руини. Мъже и жени от съседните села и от околностите надойдоха и с изумление гледаха какво се е случило. Бедни, мършави и изгладнели, те почти не можеха да повярват, че накрая това свърталище на злото е разрушено — че злата сила, която от десетилетие ги тормозеше и потискаше, се е вдигнала от гърбовете им, че никога повече няма да осакатява краката и ръцете им, да разкъсва телата им и да опустошава душите им.

Наблизо и далече, щом някой чуеше за странния край на сър Ранълф, убит от невидима ръка, и за това, как замъкът му е бил опожарен от някаква мистериозна сила, дълбоко в сърцето си чувстваше радост и доволство, и казваше, че справедливостта все още е жива. Когато Айзенбарт де Белами и гнусната му шайка от злодеи чуха за стореното, не казаха нищо открито, само челата им потъмняха от яд, а страхът вече трайно се бе загнездил в сърцата им. Те изключително много внимаваха с охраната и часовите, които поставяха нощем из замъка, и непрекъснато се оглеждаха, когато яздеха нанякъде, а повечето от тях за по-сигурно просто избягваха горските пътища. Случи се така, че не след дълго крал Хенри умря и синът му Ричард Лъвското сърце, бе коронясан, а после замина на кръстоносен поход. Някои от рицарите на Рангби, които си бяха прочели имената на пергамента, предпочетоха да се присъединят към него и да се отдалечат от тайнственото и жестоко възмездие, което дебнеше зад гърба им в Англия. Но Айзенбарт де Белами остана да чака своя час.

Междувременно в цяла Англия не можеше да се намери по-щастлив и по-весел човек от Джак, сина на Уилкин. Защото нима вече не бе свободен човек, който жъне собствената си свободна земя? Джак си подсвиркваше и пееше по цял ден, а в сърцето му имаше огромна благодарност към добрата съдба, която дари щастие не само на него, но му даде възможността да допринесе и за щастието на своята прекрасна господарка, като й помогна да се омъжи за мъжа, когото обичаше най-много от всичко в целия свят.