Хенри Гилбърт
Робин Худ (5)

Четвърта глава
Как Робин срещна отец Тък

Отново бе жарко и изобилно лято и животът в зелената гора бе много приятен. Макар слънчевите лъчи яростно да прежуряха по откритите ниви, където клетите крепостни лееха пот и се превиваха от тежък труд, в гората винаги бе прохладно и сенчесто, под дърветата полъхваше лек, нежен ветрец, а мушиците, прехвърчащи насам-натам в непрестанния си танц, сякаш пееха лека, тиха песен, която приканваше към сладка дрямка.

Много бедни селяни, заставени да копаят или да жънат в безпощадното жарко слънце, копнееха за прохладните сенки на гъсталаците, а когато изправеха наболелите си гърбове, гледаха в далечината към тъмната линия на полюляващите се дървета и се сещаха за мъжете, които бяха избягали от робията на крепостничеството и сега бродеха там, волни и свободни от тежката, изнурителна експлоатация и от бремето на всички непосилни данъци, такси и налози. Мнозина се чудеха, дали и те биха имали куража да скъсат с навиците, натрупани с годините, и сами да се поставят извън закона, като избягат и започнат да обират предишните си господари. По този начин щяха най-напред да ги лишат от най-ценната им стока, защото според буквата на закона в онези времена крепостният селянин беше именно стока — и нищо повече.

На километри нашир и надлъж из земите, граничещи с горското царство, се носеше славата на Робин Худ и храбрата му чета. Странстващи амбулантни търговци, жонгльори, илюзионисти, фокусници и просяци разказваха приказки и легенди за неговите смели дела, а трубадурите вечер събираха цели тълпи от селяни в селската кръчма, щом почнеха да редят грубовати рими за техния любим герой — как той никога не сторва зло на бедняк, а взима само от богатите, надути прелати, търговци и рицари.

Тогава, когато времето бе най-усилно, когато работата по сеитбата, прекопаването и жътвата ставаше свръх силите на горките крепостни, когато теглото им дойдеше до гуша, винаги се намираха някои, които решаваха да не търпят повече, и вместо да гаснат в мечти по свободата, използваха първия сгоден случай, за да се измъкнат от селцата и малките схлупени колибки и да избягат в зелените дебри на горите.

Поради това и бандата на Робин Худ, която първоначално наброяваше двадесетима, постепенно нарастваше, докато броят на избягалите в нея селяни достигна до петдесет и петима души, като броим само тези, които живееха целогодишно в гората. Имаше обаче и други начини, по които Робин Худ получаваше нови попълнения от добри и храбри бойци. Често пъти, щом чуеше, че някой се слави като добър стрелец или изкусен фехтовчик, той го изнамираше и го предизвикваше да се състезават.

Най-често Робин побеждаваше, но няколко пъти се случи да попадне на мъже, които бяха по-изкусни от него или имаха по-голям късмет в битката. Какъвто обаче и да бе резултатът, с доблестта и мъжеството си нашият герой винаги спечелваше тези хора за свои приятели и често дори успяваше да ги убеди да се присъединят към него и славната му чета под зелените дървета.

Именно по този начин, след дълъг и оспорван двубой, той спечели храбрия ковчежник Сим от Уейкфилд, както разказва песента, написана от трубадура Джоселин:

Дълъг е летният ден,

а техните мечове по широките щитове дрънкат —

и ги кръстосват с трясък техните ръце.

При тази уморителна битка Робин пръв признал, че не може повече, пръв казал думата „стига“ и помолил Сим да се присъедини към него в зелената гора. Той имал огромно желание да го стори, но тъй като бил човек на честта, обяснил, че е избран от своите съселяни за службата на ковчежник до следващия Архангеловден, когато ще получи и възнаграждението за службата си.

— Тогава, добри ми Робин — казал той, като стиснал и здраво раздрусал ръката на разбойника, — ще взема острата си сабя и ще се присъединя към теб в зелената гора.

По същия начин Робин излезе на двубой с Артър-а-Бланд^[1] от Нотингам, който бе прочут със своята тояга. В този случай битката остана без резултат и без излъчен победител, но двамата се договориха да бъдат приятели и Артър се присъедини към бандата на разбойниците. Той беше братовчед на Литъл Джон и винаги щом се срещнеха, двамата родственици се поздравяваха с шеги и закачки, а сега станаха почти неразделни във всички подвизи и геройства и както и двамката си бяха грамадни и изкусни с тоягата и лъка, събрани заедно, ставаха равни на десетима мъже.

Когато за първи път отиде в гората, Робин завари там и доста бандити и обирджии — все мъже, обявени извън закона заради различни престъпления и най-вече заради кражби или убийства; те също попълваха бандите си с новобранци от кръга на избягали крепостни и бедни градски жители, които не бяха престъпници, а просто търсеха в горите спасение от тежък гнет или от несправедливо наказание.

Робин намери най-верния подход към тези мародерски банди от крадци и обирджии, които все още не можеха да правят разлика между беден и богат и бяха готови, без много да му мислят, да лишат както тлъстия и богат свещеник от кесията му със злато, така и бедния крепостен от последното му засъхнало парче осолено свинско или от торбичката му с брашно. Когато научеше къде са леговищата на подобни бандити, той тайно се промъкваше със своите мъжаги и ги сгащваше, преди да успеят да докоснат оръжието си. Обикновено всички се изпокриваха достатъчно далече, за да не ги достигне никаква стрела, и тогава Робин казваше:

— Аз съм Робин Худ, когото вие добре знаете, и ви давам следния избор: престанете да грабите без разлика на беден и богат. Положете нашата клетва — а ако не, излезте и се бийте с мен до последна капка кръв!

Обикновено разбойниците се предаваха доброволно и се присъединяваха към Робиновата банда, след като даваха клетвата, с която и всички останали се бяха заклели — да не нараняват и да не ощетяват нито беден човек, нито честен йомен, нито благовъзпитан рицар или благородник и абсолютно никога да не причиняват и най-малкото зло на жена — както и на група, в която има, макар и само една жена; но да помагат на бедни и нуждаещи се и да ги подкрепят, когато това е във възможностите им. Е, неколцина от разбойническите главатари наистина отказваха да се подчинят на Робин и наложения от него горски закон на честта. Те се опълчваха и предпочитаха да излязат на двубой с него. Робин уби трима от тях, а другите четирима накрая отстъпиха и се присъединиха към редиците на неговите бойци.

Ето как полека-лека неговата чета, която първоначално, както казахме, не надвишаваше двадесет души, сега вече наброяваше общо петдесет и пет. Всички се обличаха в светлозелен цвят, докато дърветата бяха свежо разлистени. Но щом шумата им започнеше да се обагря в жълто и кафяво, а после да опада на земята, гората се изпълваше с приглушената светлина на есента и всички мъже също придобиваха кафява окраска — туники, качулки, плащове, клинове, дори връхните дългокачулести наметала бяха в кафеникав цвят, така че като минаваха между дърветата, се сливаха с тях и бяха невидими за повечето от пътниците, които причакваха, за да им съберат таксата.

Един ден през юли Робин и голяма част от бандата стояха в тяхната пещера в Барнисдейл. Времето навън бе влажно и бурно, валеше дъжд като из ведро и капките му удряха земята като големи сиви копия. От всеки листец шуртеше вода, горските пътища бяха разкиснати, кални и кишави, а тъмната мъгла висеше меланхолично и тъжно в пещерите и в хралупите и бавно, едва-едва, се промъкваше по дългите горски пътища, по които нямаше жива душа. Всеки гледаше да не излиза в това време навън, където имаше само реки от кал. Всеки просяк, жонгльор, фокусник, амбулантен търговец, врач, баяч, знахар, доктор шарлатанин, пилигрим^[2] или който и да е друг пътник, всеки бързаше да се скрие в селската кръчма или в някой от хановете, каквито, макар и нарядко, се намираха тук-там отстрани на главния път.

Робин и бандата се бяха настанили уютно на сухичко в пещерата Елфууд скар^[3], разправяха си приказки един на друг или слушаха за пътешествията на пилигрима, когото Уил Скарлет бе намерил същата сутрин да накуцва с подути крака по пътя. Гилбърт от Уайт Хенд бе промил раните му и ги бе намазал с мехлем, а сега за отплата признателният поклонник — обикновен човечец с мургаво и живо лице, им разказваше за удивителните си преживявания, за природните красоти и другите забележителности, които бе видял по дългия си път към Рим, както и за ужасните дни, които бе прекарал по морето от Венеция до Яфа.

С него бяха дошли да се подслонят на сухо и други пътници. Единият бе знахар, весел и жизнерадостен сбръчкан мошеник, който се опитваше да си придава пресилено мъдро изражение, но често забравяше да го направи точно по средата на някоя особено високопарна приказка. Той носеше доста поизтъркано кадифено наметало, обточено с остаряла протрита кожа, а на главата му се мъдреше шапка с кабалистични знаци^[4], за които той твърдеше, че само мно-о-о-го начетен и мъдър мъж може да ги разчете, като, естествено, в това число поставяше най-напред самия себе си. Той носел със себе си — както сам обясняваше — малко от един истински еликсир, който навремето дал божествената сила на самия Херкулес, а освен това имал и някакъв прах, който направил Елена от Троя такава красавица!

— Странно, че ти самият не си пийнал малко от Херкулесовия еликсир — смеейки се, каза Литъл Джон. — Защото съсухреното ти телце хич не ти беше от полза, когато онзи изпечен пройдоха на Гъшия пазар в Нотингам те просна с пестника си, след като му предложи да излекуваш червендалестия му нос със специалните си мехлеми.

— Аз не се нуждая от сила в мишците — каза знахарят и малките му черни очички светнаха весело. — Признай си сега ти, гиганте, нима езикът ми не го порази по-силно? Нима думите ми не накараха шерифския стражар да изблъска големия бабаит бързичко навънка? Защо ми е нужна сила в крайниците, когато имам нещо много по-велико от силата на разни по-големи здравеняци и от теб — и той многозначително и важно почука челото си — ум имам, ум, който винаги ще надвие грубата сила!

— Аз пък не мисля, че този ум ти бе от голяма полза — дочу се глас от дъното на пещерата, — когато пресече пътя на оня отшелник от Фонтейне Дейл. Я разкажи на тази добра компания какво те сполетя в онзи ден?

Малкото личице на знахаря потъмня от яд, при което говорещият — бледолик мъж в пилигримски дрехи — незлобливо се разсмя.

— Разкажи ни историята, докторе — развикаха се някои от разбойниците, като се забавляваха със сконфузеното сумтене на знахаря, а другите заобиколиха пилигрима и започнаха да го молят да продължи започнатото.

„Докторът“ остана глух за всичките им молби, лицето му почервеня от яд, а устата му се запени както от проклятията, които силеше по адрес на пилигрима и развързания му език, така и от одумките, които си мърмореше под носа за онзи отшелник.

— Кажи ни ти, добри ни пилигриме — изкомандва Литъл Джон, а знахарят троснато рече:

— Този мошеник не е никакъв пилигрим! Познавам обесническото му лице. Той е избягал роб на абата на Нюстед и стига да поискам, мога да взема цяла марка, ако се потрудя да го издам на абатския управител.

Всички се извърнаха към пилигрима. Той бе едър, с голямо тяло и крайници, но лицето му изглеждаше така, сякаш страдаше от някаква болест.

— Да, истината казва — каза мъжът. — Аз съм Никълъс, ковач и железар на моя господар, абата на Нюстед. Но — и гласът му стана твърд, плътен и еклив — няма да се дам жив да ме върнат обратно в робството, в което гниех до вчерашната благословена утрин. Искам само да работя на свобода при господар, който да ми заплаща колкото заслужавам за добре извършена работа. Почтен човек съм и ме бива с чука — мога да правя плугове, рала, нитове и клинове за колела и брани; дори мога да изкова мечове, при това със завиден майсторлък. Но за жалост се разболях и не можех повече да работя, та затуй управителят на господаря прогони бедната ми майка от нейния участък земя, ой, с какви злостни думи я изхвърли! А когато аз лежах на сламеника си толкова отпаднал, че не можех да мръдна, те ме занесоха в една канавка и въртоглавите селяни, които минаваха оттам, ми се надсмиваха и подиграваха с най-злостни думи. Ето така, противно на всички обичаи и закони, бяхме изхвърлени!

— Света Дево, какво гнусно дело! — извика Робин. — Но, така е, клети момко, не можеш да очакваш нищо друго от свещеници и прелати или от техните слуги, защото сърцата им са от камък. Добре поне, че си успял да избягаш. Но какво стана с майка ти?

— Не можа да издържи всичко това и предаде Богу дух — с тържествен и тъжен глас каза Никълъс — и сега е под торфа на църковния двор, където никой лорд не може повече да й причини зло.

— Човече, щом искаш да работиш свободно — каза му Робин, — остани с мен и желанието ти ще се сбъдне. Ще получаваш заплатата си на всеки Архангеловден. Много от остриетата на мечовете ни са поръждясали и се нуждаят от поправка. Казвай, съгласен ли си да дойдеш с нас?

— О, на драго сърце, мастър — каза Никълъс, пристъпи към Робин и двамата здраво си стиснаха ръцете в знак на договорка. След това ковачът хвърли пилигримската си роба. В грубата туника и клина високото му тяло изглеждаше съвсем мършаво и изпосталяло.

— Позаслабнал си малко — каза Робин с усмивка, — но виждам как тук ще се оформят хубави и яки мишци. Месец на горски въздух, с най-доброто, което имаме, разбира се, с нашето еленско и не на последно място — с хубавия ейл, не просто ще се поправиш, а така ще закрепнеш и ще се налееш, че ще можеш да надвиеш дори Литъл Джон.

При тези думи огромният Малък Джон се усмихна добродушно и закима дружески с глава към новоприетия член на бандата, за да го поздрави.

— Но, хайде сега, кажи ни, драги Ник, кой е бил този отшелник от Фонтейн Дейл и какво точно е направил на нашето медицинско светило, Питър Доктора?

— О, аз самият не тая лоши помисли и неприязън към Уил — с усмивка започна Ник. — Толкова често е лекувал със своите илачи селяни, особено когато някой преяде със свинско. А майка ми — мир на душата й — казваше, че няма нищо друго под слънцето, което да може да се сравнява с неговия сироп от Сейнт Евремонд.

— Чухте ли, добри хорица — извика дребничкият знахар, който веднага си възвърна добродушното и весело настроение, щом чу приятелските и любезни приказки на ковача. — Заслужил съм си добрата дума от моите пациенти, но — и тук очичките му пак засвяткаха — този едър и свинеглав изрод, този нахал и простак от странстващите монаси — проклет да е! Как ми се иска да го наредя хубавичко, да го натикам в най-дълбоката и най-тъмна дупка на Уинделсуисп Марс! Този грамаден тиквеник с волски мозък ме прилъга да му кажа всичките си спецификации — редуваше „докторът“ ругатните с „купешки изрази“, за да се прави на учен. — С големите си и топли кравешки очи този обесник гледаше невинно като мадама и току ме подпитваше ту туй, ту онуй за лековете, които приготовлявах, дори изглеждаше, че ми се възхищава и се изумява от моята мъдрост и от могъщите ми способности. Лукава змия, свиня! Просто си е плетял мрежата все по-плътно около мен, за да ме съсипе и унищожи. Когато му казах всичко и дори се надявах, че ще си купи фиалка^[5] с драконова мас — сигурно и много изпитано средство, добри ми свободни хора, което винаги помага при пристъпи на трески и малария и при схващания тук-там — та мислех, че ще си купи онзи подлец, защото казваше, че от зимните дъждове ставите му направо са ръждясали, а вместо това, накрая, мръсният и долен мошеник ме сграбчи за врата и ми взе кутията с медикаменти. След това върза ръцете и краката ми за едно дърво пред нечестивата си къща и извади всичките ми най-скъпоценни и знаменити медикаменти, най-ефикасните ми води и тинктури, отвари и настойки. А най-накрая — о, какъв ужас — ме принуди да погълна всичките наведнъж. О, сатана кривокраки! Каза, че било прекалено неегоистично и безкористно от моя страна да давам всичко на другите, без да взема поне малко от тази благодат за себе си. И каза още, че след като приключел, щял съм да стана силен като Херкулес, красив като Венера и мъдър като Соломон. А, и още хубав като Парис и проницателен и хитър като Одисей. После налепи горещи пластири по тялото ми, при което ми причини големи болки и мъки. С една дума — каза многословният знахар — ако не пазех най-ценните си и най-мощни лекове на потайно място, в една специална добре скрита кесийка, не само щях да съм убит, но и щях да съм напълно разорен, защото…

По-нататъшните думи на този словесен поток потънаха във взрив от неудържим смях, който приветства абсурдните и несвързани дрънканици на знахаря.

След това го засипаха с куп въпроси за ефекта, който комбинацията на толкова мощни лекове е оказала върху него, и на всички Доктора отговаряше с подобаващо чувство за хумор.

— Я ни кажи сега — каза Робин, — кой все пак бе този отшелник, който те подреди така, кой те подложи на този пълен курс на лечение с твоите собствени лекове? Къде живее този човек?

— Ще ти кажа — каза Питър Знахаря и отново започна несвързаните си брътвежи. — Да започнем с това, че за теб съм чувал да разправят, че откакто си влязъл в зелената гора, не си позволил никому да граби, да тормози, да отвлича, да плячкосва и краде бедния народ. Този дезертирал свещеник също е човек без господар, но не постъпва благородно като теб, мастър. Той избива кралските елени, както му падне, с един голям дълъг лък, да, и освен това с голямата си тояга пребива всеки разбойник, стига да е по-слаб от него. Живее разпуснато и охолно и има големи кучета, които го пазят и които, поне така си мисля, най-вероятно са зли демони в кучешки кожи. Повярвай ми, той е истински обирджия, ограбва безразборно хората и със сигурност окото няма да му мигне да излезе насреща ти, за да се бори с теб, Робин Худ, но да знаеш, че е „втора ръка“ човек.

— Нито дума от това, което разправя Питър, не е вярно — ядоса се Ник Ковача. — Отец Тък не е нито измамник, нито лицемерен и вероломен монах, нито пък живее охолен и разпуснат живот, за разлика от повечето други монаси. Той винаги е идвал да донесе утеха на бедняците в селото ни и винаги е правил всичко по силите си, за да помогне, когато някой е зле, при това, без да му взима пари. Едър е, с яки крака и здрави мишци и наистина може да борави добре с лъка и с тоягата, та дори и с меча, но не е грабител и обирджия. Напротив — има добро сърце и е скромен и непретенциозен, обикновен човек. Вярно е, че може и да се разгневи като истински лъв на някого, който причинява зло на бедни мъже и на жени. Доста скитащи рицари злодеи са се опитвали да го изтикат от земята му и да го прогонят от дома му, но с помощта на своите огромни кучета пазачи и благодарение на собствените си силни мишци той досега не е допуснал никой рицар, лорд или друг някакъв разбойник да го накара да отстъпи.

— Не твърдя, че не е силен! И е вярно, че не се подчинява на никой господар, монахът му с монах — повтори Питър, — както е вярно, че никога не би признал някой да е по-добър от него самия. Разправят, че го изгонили от братството в манастира на Фонтейн и го напъдили на север заради злобния му, непокорен и буен нрав и заради разпуснатото му поведение. Ето затова трябвало да дойде в тази гората и да се крие. Ако ти, сър Робин, действително си истинският господар на тази гора — продължаваше да бърбори Доктора, — добре ще се поогледаш и разтърсиш наоколо за този надут и опърничав, непокорен и нападателен и много, много неотстъпчив и проклет отшелник. Трябва да го намериш и веднъж завинаги да му отрежеш квитанцията и така да го насолиш, че да те запомни.

Поговориха още малко за отшелника и не след дълго дъждът престана и слънцето изгря, а под лъчите му всеки лист изглеждаше като обкичен с безценни перли. Пътниците излязоха отново на пътя и разбойниците се пръснаха всеки по своите задачи. Някои дялкаха стрели и лъкове, други режеха плат за нови туники или кърпеха изпокъсаните си от къпинаците гащи. Други заеха позиции между дърветата покрай главния път, за да причакват богаташкия конвой на епископа на Йорк, за който бяха дочули, че е на път от Къркстал към Олертон, и сега се надяваха да попълнят намалелите си запаси от храна, облекло и други необходими вещи от натъпканите прелатски дисаги.

Няколко дни след случката в пещерата Робин реши да се отправи на юг, за да търси отшелника, за когото Питър и избягалият занаятчия му бяха разказали. Храбростта и независимостта на този човек, отец Тък, както го наричаха, бяха предизвикали неговото любопитство и сега той нямаше търпение да подложи уменията и характера на монаха на изпитание. И така, той нареди на Литъл Джон и на още около дузина от момчетата си да го следват на един час разстояние и след това се отправи на път към абатството Нюстед, наблизо до което бе чувал, че се намира „домът“ или добре охраняваната твърдина на отец Тък. За повече бързина Робин трябваше да се придвижва на кон. Бе облякъл дебелата си куртка от щавена кожа, на главата имаше метална гугла, а от едната му страна висяха щит и меч. Той не правеше и стъпка без верния си лък и сега той бе преметнат през гърба му, а колчанът със стрелите се мяткаше на пояса му.

Слънцето бе почти изгряло, когато Робин тръгна. Бе пътувал няколко часа по горските пътища, преди да достигне околностите на отшелническия дом. Наоколо се простираше тихото уединение на Линхърст Уудс. Както си яздеше между дърветата, дочу звук, който го накара да спре коня си и да се ослуша. Огледа се, надзъртайки изпод гигантските клони, разперени от сивите властелини на гората — дъбовите дървета. Те го заобикаляха отвсякъде — ствол подир ствол, прострели своите чепати и възлести мишци, покрити с висящи мъхове, наподобяващи огромни бради. В зеления сумрак не виждаше нищо, което да се движи, макар да чувстваше почти подсъзнателно, че нещо или някой го наблюдава. Обърна коня си към мъждивата и глуха алея, която водеше към едно открито дефиле сред дърветата. Стъпките на животното върху мъха и листата почти не се чуваха. Той достигна клисурата сред сивите дървета с все същото усещане. Дали бе само трептенето на листата, или силует на спотайващ се вълк, не знаеше, но бе сигурен, че малко по-нататък, в мрачината под дърветата, от лявата му страна се мярна нещо и премина тихо като сянка, бързо като дух.

Върна се отново на своя път, като зорко се оглеждаше. Най-сетне стигна до едно място, където дърветата не бяха толкова нагъсто, и разбра, че доближава до потока, край който щеше да намери дома на отшелника. Слезе от коня и го завърза към едно дърво и след това нададе дълъг и тих птичи напев. Направи го два пъти, преди да чуе в отговор подобен звук точно от мястото отдясно на него. Той изчака няколко мига, а после една катерица скочи през плътните листа на дъба върху главата му. Без да поглежда нагоре, Робин заговори, сякаш питаше катерицата:

— Я ми кажи, Кет, видя ли някого сред дърветата, докато слизах в дъбравата Елдридж Оакс?

Няколко мига всичко продължи да тъне в тишина, а после гласът на Кет се чу от листата отгоре:

— Никой, освен един въглищар, май.

— Сигурен ли си, че никой не ме следи и шпионира?

— Съвсем съм сигурен, няма никого, който да ти причини зло.

Това не бе директен отговор и Робин се поколеба за миг. Но тъй като нямаше основания да мисли, че някой знае за пристигането му в Линдбърст, той не продължи да задава повече въпроси на Кет Троу, защото на дървото беше не друг, а именно дребосъкът.

— Наглеждай коня ми, Кет — каза Робин и тръгна напред към потока.

Скоро дърветата отстъпиха и той видя бълбукащата и искряща под светлината вода. Като се огледа добре, забеляза малка къщичка отляво на речното корито. Тя бе направена от здрави дървени греди и талпи, макар и поостарели и почернели от времето. От трите й страни я ограждаше широк и дълбок ров, а отпред имаше ниска, схлупена портичка. Една широка талпа препречваше рова като мостче и в общи линии това бяха средствата, с които обитателят на къщичката бе обезопасил имота си. В талпата бяха заковани скоби, а на тях имаше вериги, чрез които веднага можеше да бъде вдигната и така да се отреже пътят към обитателя на къщурката, за да се предпази от нападения или неканени гости.

— Тю, чак да не повярваш! Доста уютна и спретната къщурка за отшелник! — каза си Робин. — Повече прилича на дом на горски разбойник, отколкото на монашеска килия, в която някой аскет по цял ден бичува своето измършавяло тяло и по цяла нощ се моли и пости. Но къде ли е този скромен отшелник?

Погледна по-внимателно към дърветата и видя помежду им малка пътечка, която слизаше към водата и я пресичаше по малък брод в една плитчина. На отсрещния бряг пътечката излизаше от водата и продължаваше в нещо като тунел в дърветата, който стигаше досами водата. Унесен като в медитация^[6] до едно дърво край същата тази пътечка, на отсамната страна на потока седеше мъж в груби домашнотъкани монашески одежди. Той бе висок и с много едро и масивно телосложение, а мишците му бяха яки и грамадни.

— Якичък монах, наистина! — възкликна Робин. — Изглежда, точно сега е потънал в размишления, също като някой свят човек, който медитира върху греховете си. Но, за бога, точно сега е моментът да изпитам неговата кротост и смирение с някоя половинметрова стрела.

И Робин тихомълком се промъкна и се приближи до монаха, който изглеждаше все така потънал в мисли или може би в сън? Измъкна леко една стрела от колчана си и я нагласи на тетивата на верния си лък, след което пристъпи и каза:

— Слушай, свети човече, имам нещичко да свърша от другата страна на потока. Ставай да ме пренесеш на широката си гърбина, защото инак ще си намокря краката.

Едрият монах бавно се раздвижи, повдигна лице и флегматично и безстрастно погледна Робин така, сякаш почти не разбра какво точно му е казал. Нашият герой се разсмя на простоватото му изражение.

— Ставай, тлъсти дебелако — извика той, — казах ти да ме пренесеш през потока на мързеланския си гръб, инак тази стрела ще се забие между ребрата ти.

Без да каже и дума, монахът се изправи и наведе гръб пред Робин, който скочи отгоре му. След това човекът бавно пристъпи в потока и още по-бавно се запридвижва по камъните на брода, докато стигна до другата страна. Спря и направи малка пауза, за да си поеме дъх, а след това пристъпи на брега и Робин се приготви да скочи от гърба му. В последния момент обаче усети, как левият му крак се озовава в желязна хватка. Незабавно получи и един здрав удар в ребрата отдясно. Падна презглава на брега, а монахът го затисна с коляно и като постави огромните си пръсти на гърлото му, рече:

— А сега, любезно ми приятелче, ти ще ме отнесеш обратно на мястото, от което дойдох, или здравата ще си изпатиш.

Робин бе преизпълнен от гняв, че собственият му трик се обърна срещу него, и се опита да се докопа до камата си, но монахът здраво хвана китката му и я изви силно. Нашият герой разбра, че ще трябва да се примири със своите камъни — по своята глава — монахът го превъзхождаше по сила и изцяло владееше положението.

— Приеми поражението си спокойно и тихо, момче — каза отшелникът с широка усмивка. — Много си наперен и безочлив, ала още си зелен. Има време — и ти някой ден ще стигнеш разцвета на силите си. А сега се изправи и ме пренеси обратно.

Монахът го освободи и Робин, независимо от гнева си, се учуди, че така лесно се отърва. Защо този як мъжага не го бе пребил от бой? Можеше дори да го убие, докато му беше в ръцете, но не го стори. Повечето хора биха постъпили точно така, и никой не би ги обвинил за подобна самозащита. Дълбоко в сърцето си Робин вече съжаляваше, че бе подходил така необмислено, арогантно и високомерно към монаха. Даваше си сметка, че от невежество се бе опитал да се подиграе на отец Тък и сега му се връщаше тъпкано.

Затова, без да каже и думица, наведе гърба си, монахът бавничко се настани отгоре му и обви ръце около врата му, не много стегнато, но все пак достатъчно, за да го накара да разбере, че ако се опита да изиграе някой номер, той е нащрек. Когато стигна до средата на потока, където водата беше и по-бърза, и по-дълбока, Робин изпита голямо желание да изтърси монаха в нея, но силите им бяха твърде неравни, при това не в негова полза, и той, ще-не ще, продължи.

Когато вече бе наближил брега, той изведнъж дочу смях, който идваше откъм къщичката на отшелника и като погледна натам, видя, че от малката дупка на едно прозорче към потока се взира лице на дама. Тя носеше забрадка, но се виждаше, че е много хубава. Щом обаче видя, че той я гледа, веднага се скри. Робин и представа си нямаше коя може да е тази дама, но дори само мисълта, че изглежда като магаре в очите й, го накара да побеснее от яд. Той стигна до брега и когато монахът слезе от гърба му, се обърна и му каза:

— Това не е последният път, в който ще се видим, вероломни монахо, или по-точно, яки негоднико. Следващия път, когато се срещнем, ще получиш стрела в грамадното си туловище.

— Ела, когато ти се прииска — каза монахът с весел смях. — Винаги имам еленско пасти^[7] и по бутилка-две винце за добри приятели. Колкото до твоите стрели, пази ги за кралските елени, добри човече. И си извади добра поука от станалото днес. Научи се да проявяваш повече ум и разум, млади господине, и не се опитвай да се подбиваш с някого, преди да си разбрал, дали случайно не е по-силен от теб.

Робин толкова се ядоса на нахалните и безочливи наставления на монаха, че в следващия миг, без повече да се замисля, се нахвърли отгоре му. Двамата се сборичкаха жестоко, като всеки се опитваше да потопи другия в реката. Накрая и двамата се сринаха от мекия й ронлив бряг и както се бяха вкопчили един в друг, се търкулнаха в бистрата хладна вода.

Бързо изпълзяха навън, а Робин, все още заслепен от гняв, изтича до вярното си оръжие, което бе изпуснал на брега при схватката, грабна го, нагласи бързо една стрела на тетивата и се обърна, за да се прицели в монаха, но той сякаш се беше изпарил. Разбира се, това не бе вярно, защото още в следващия миг изскочи иззад едно дърво с незнайно откъде появил се щит в едната ръка и с меч в другата. На главата му се мъдреше метален капишон. Робин дръпна тетивата и стрелата с остро бръмчене литна от лъка. Той зачака да види как тя ще прониже едрото туловище на противника му, но вместо това бе принуден да наблюдава как монахът със смях я пресреща с щита си. Тя рикошира, а после се заби в земята и се заклати кратко, като някакво странно растение, раздвижено от вятъра.

Робин изстреля още три стрели, но монахът продължаваше да ги отблъсква с щита си. Разярен, нашият разбойник си даваше сметка, че не може да намери начин да надвие този непобедим и твърде респектиращ монах.

— Стреляй, добро момченце! — викаше монахът. — Ако искаш да стоиш тук и цял ден да си стреляш, няма проблем, аз ще ти бъда мишена, щом ти доставя такова удоволствие да си хабиш стрелите напразно.

— Достатъчно е само да надуя рога си — отвърна му Робин все така ядосан, — и ще имам край себе си един куп хора, които ще те надупчат като решето. Казвам ти, ще заприличаш на таралеж от стрелите им.

— А аз пък, драги самохвалко — каза му монахът, — само ако свирна три пъти с пръсти, кучетата ми ще те разкъсат на парчета.

Докато монахът говореше, Робин долови някакъв шум в дърветата зад себе си. Погледна и видя, че към тях тича строен младеж с голяма качулка, така нахлупена на главата, че скриваше почти цялото му лице. На гърба му бе преметнат лък, а в ръцете си държеше тояга. Робин помисли, че юношата се кани да го нападне, и затова вдигна щита и извади меча си. В същия момент откъм гората се чу и друг шум, сякаш някакви мъже търчаха из храсталаците. Долетя пронизително изсвирване, а после Робин чу писъка на животно или птица в ноктите на ястреб. Той веднага позна сигнала за опасност на Кет Троу и разбра, че наблизо има врагове.

Реши, че стройният юноша, който за миг бе спрял колебливо при изсвирването, най-вероятно е шпионин на сър Гай Гисбърн и се кани да му устрои засада. Вдигна меча си и тръгна напред. Вече беше само на метър разстояние от него и забеляза колко задъхан и изтощен от тичането е младежът, който най-сетне вдигна глава и Робин зърна лицето му под сянката на качулката.

— Мариан! — извика той изумено, защото това бе неговата любима. — Какво е това? Какво…

— Робин — задъхано изрече тя, положи прекрасната си ръка върху неговото рамо, а лицето й поруменя, като го гледаше, — надувай бързо рога и събирай хората си, или наистина си загубен.

Внезапно тя се обърна, изтича до монаха и му каза няколко кратки думи. Сигналът на Робиновия рог с чист и пронизителен екот прокънтя през листака на горските пътеки. Почти в същия момент и монахът вдигна два пръста и като ги пъхна в уста, изсвири проглушително. Още не беше свършил, когато откъм дърветата наизскачаха мъже, в които Робин разпозна въоръжените жандарми на абата на манастира „Света Мария“.

— Бързо, Мариан — извика й Робин, — бързо тичай й се скрий в къщичката на монаха. Все още има време.

Робин бързо се заоглежда за някаква изгодна позиция, от която да се отбранява, и видя една пясъчна коса^[8], вдадена в потока. Той обтегна една стрела на тетивата си и повали с нея първия от мъжете, след това се втурна към полуостровчето и както тичаше, обтегна още една стрела. Мариан и монахът стигнаха до там също толкова бързо, колкото и той самият.

— Не, не — заобяснява й отново Робин, — ти трябва да минеш през мостчето до къщичката на монаха. Ако момчетата ми все още не са наближили, наистина ще ми бъде доста трудно, но не бих искал да ти се случи нещо, скъпа моя любов! — и той обтегна третата стрела.

— Не, Робин — извика Мариан, — и аз мога да обтягам лък и ти без съмнение го знаеш, а добрият монах Тък ще ни помогне. Виж, ето ги и кучетата му.

Междувременно войниците бяха приближили и бяха само на десетина метра от тях. Робин вече бе изпратил три стрели срещу им, бе ранил двама и убил един. Блек Хюго, който ги предвождаше, извика:

— Момчета, да се хвърлим отгоре му всички заедно. Ако му позволим да ни държи на разстояние, всички ще изпокапем от стрелите му.

Още не се бе доизказал, когато една дългоопашата стрела избръмча и мъжът до него падна с половинметрова стрела, стърчаща от гърлото му. Мъжете се окуражаваха един друг, но големите стрели ги караха да са нащрек. Все още се колебаеха нерешително, но ето че чуха кучешки лай и преди още да осъзнаят причината му, десет огромни купета пазачи се нахвърлиха върху тях. Това бяха свирепи зверове, на ръст като копой, с яки нашийници с остри шипове около вратовете. Войниците започнаха да се боричкат слепешката и да се отбраняват с мечове, ками и ножове срещу тази странна и ужасна напаст. Изведнъж пак прозвуча пронизителното изсвирване и те видяха един огромен мъж в монашески одежди, понесъл щит, да се приближава и да вика кучетата по име, за да ги спре. Пет лежаха, ранени или мъртви, но останалите, щом чуха командата на своя господар, веднага спряха, отдръпнаха се и започнаха да ближат раните си.

Блек Хюго изтри потта от мургавото си лице, огледа се и същото това мургаво лице изведнъж стана страшно бледо. Напряко през клисурата, откъм къщичката на монаха, се виждаха множество силуети на мъже в зелени дрехи. Те тичаха към тях с всички сили и всеки един от тях в движение обтягаше стрела на лъка си.

— Спасявайте се! — извика Блек Хюго. — Дойдоха повече разбойници, отколкото можем да отблъснем.

Мъжете набързо се огледаха през сечището и след това се втурнаха един през друг към укритието на дърветата. А нашите разбойници спряха за миг, после стрелите им прозвънтяха във въздуха, пронизаха листка и изчезнаха в храстите. Трима паднаха убити от тези стрели, но останалите тичаха като полудели да се спасяват в зеления сумрак на старите дървета и се пръснаха на всички посоки, за да направят гонитбата по-сложна за преследвачите си и най-вече, за да са по-трудна мишена.

Когато и последният разбойник изчезна в гората по дирите на избягалите войници, Робин се обърна към Мариан, а тя, зачервена и задъхана, предугаждаше какъв разговор предстои и че той ще й се кара, затова се опита да смекчи гнева, който любимият й би могъл да прояви към нея.

— Не се ядосвай, Робин — каза тя, — но толкова ми липсваше и толкова много се боях за теб, че накрая дойдох в гората, за да разбера как си, какво става с теб? Знаеш колко много пъти сме стреляли и ловували в Локсли Чейс, когато бяхме още деца. Защо да не го правя и сега?

— Защо не ли, скъпа моя любов? — отговори й с въпрос Робин. — Защото аз съм извън закона, разбойник съм, а ти си дъщеря на лорд. Моята глава може да я вземе всеки, който пожелае, а този, който ми помага, го грози опасност. Но както и да е, по-добре ми кажи, Мариан, откога носиш тези дрехи, в които си така очарователна? А и откога познаваш този негодник, монаха?

— Той не е негодник, Робин, а добър човек — отвърна му Мариан. — И е верен приятел на сър Ричард Лий. При това винаги се е изказвал ласкаво и доброжелателно за теб и ме е утешавал в безкрайната ми тъга по отсъствието ти. А когато накрая реших да облека тези дрехи и да хукна из гората да диря вест за теб, казах именно на него — на отец Тък, — защото бях сигурна, че ще получа помощта му. Той има приятели из цялата гора и благодарение на него се запознах с твоите верни тролове. Така че аз те търсех из гората, когато ти се появи с коня си насам, и Кет знаеше, че съм тук.

Докато говореше, Мариан бе превела Робин през подвижното мостче и сега вече се намираха в дома на монаха. Той се състоеше от стая, която обединяваше кухня, дневна и кът за молитви. В единия ъгъл имаше разпятие с молитвена табуретка; на една друга стена висяха плетена желязна ризница, метален шлем със забрало, двуостър меч, три нови, блестящи алебарди и колчан стрели заедно с огромен лък. Покрай третата стена имаше груби рафтове, върху които бяха наредени торби с брашно и няколко парчета осолено еленско месо. В центъра на стаята имаше маса.

Щом влязоха, една дама се изправи от стола си, а Мариан изтича при нея с протегнати ръце и импулсивно я задърпа напред.

— Алис, ето го, това е моят Робин — каза тя.

Робин позна лицето на дамата. Именно тя го гледаше, докато носеше монаха през реката, и му се смееше. Лицето й бе хубаво и лъчезарно и тя весело го погледна със закачливо пламъче в очите. После протегна ръката си и се представи:

— Значи вие сте този храбър разбойник, чиято глава сър Ранълф де Гризби всяка вечер, преди да се пъхне в леглото, се кълне, че ще окачи на стените на замъка си в Хагторн.

Тя така весело се засмя, а очите й толкова красноречиво издаваха възхитата и уважението към хубавия разбойник, че сърцето на Робин бе напълно победено. Той коленичи и целуна ръка на дамата изключително галантно.

— Аз съм Робърт от Локсли, или Робин Худ, както още ме наричат — каза той, — и ми се струва, че вие би трябвало да сте мис Алис де Бофорест, която Алан от долината толкова, толкова много обича.

Лицето на дамата поруменя за миг, но след това веднага пребледня и в очите й изплува болка. Тя се обърна настрани, за да я прикрие, а Мариан пристъпи към нея с внимателно изражение и загрижено я прегърна през раменете.

Едва в този момент монахът влезе у дома си.

— За бога, човече! — каза той. — Много голямо разхищение е да ти се помага. Четири от моите кучета днес лаяха с последен лай и гризаха последен кокал за твоя сметка.

— Добри отшелнико, отче — каза Робин и тръгна насреща му с протегната ръка. — Чух, че си бил истински приятел на дамата, която обичам най-много от всичко на света, затова бих искал да станеш и мой приятел.

— Робин, момко! — отвърна отец Тък, с топла усмивка на широкото си и добродушно лице. — Винаги съм бил твой доброжелател от първия момент, в който чух как си помогнал да изгори дома на онова зло чудовище Гай Гисбърн. Мисля, че ти и аз няма за какво да таим враждебност в сърцата си. Държа това парче земя с тази къщичка вече седем години с помощта на моя добър приятел сър Ричард Лий и оттогава насам никога не съм чул някой да е направил нещо по-добро от теб и твоите момчета. А как майсторски си успял да направиш за посмешище онзи киселяк, шерифа на Нотингам! Не съм се смял толкова от деня, в който търкулнах светите ми братя в развъдника за риба в абатството Фонтейне. Между другото заради тази си шегичка бях изгонен.

След това разговорът помежду им се разпростря надълго и широко. Мариан разказа как отец Тък цяло лято й е бил наставник и водач по горските пътища, как я е научил да се оправя в горските дебри и как е усвоила от него всички тънкости на горския начин на живот, заедно с много познания за билките и лековете на природата. Описа как се е сприятелила с Кет Троу и Хоб О’Хил и дори с тяхната майка и сестрите им, после разкри, че благодарение на тях е имала информация за всичко, което се случва с Робин и неговите хора.

— Робин, трябва да си много горд — каза отец Тък, — защото тази прекрасна девойка е направила всичко това единствено от огромната си любов към теб.

— Горд съм — каза Робин, — макар дълбоко в сърцето си да съжалявам, че съм мъж извън закона и че единственото, което мога да предложа на тази, която винаги е познавала само най-изискания начин на живот, е простичък, беден и бездомен живот в гората. Нищо не е в състояние да ме накара да променя живота си, дори самият крал, каквото ще да ми предложи. И дори ако моята прекрасна дама тук иска да се омъжи за мен против волята на роднините си, аз не бих могъл да приема, защото това би означавало да погубя живота й — нещо, което не мога да си позволя да я накарам да направи.

— Робин — каза Мариан, — но аз обичам само теб и никога няма да се омъжа за друг. Обичам гората и горския живот повече дори от теб и ще бъда истински щастлива, дори ако трябва да се откажа завинаги и изцяло от рода си. Ти без съмнение си мислиш, че ще почна да роптая, щом листата окапят от дърветата, щом вятърът завие, заръмжи и се озъби, щом по черните пътища завърлува зима и снежните къдрици затанцуват в ледения мрак. Но моето сърце ще бъде топло, ако ти си до мен, ако мога да се облегна на теб, ако мога да се обърна и да те зърна. И никога, никога няма да роптая, ако напусна дебелите стени на бащиния ми замък. Татко е добър с мен, но ми се присмива и ежедневно гълчи за любовта ми към теб. И макар че ще го напусна с тъга, ще дойда при теб веднага, ако истински се нуждаеш от мен.

Нежният й глас леко потрепваше, а когато свърши, и храбрите й очи блестяха сълзи. Робин хвана ръката й, вдигна я до устните си и пламенно и страстно я целуна.

— Мое сладко сърце, скъпа моя едничка любима, почти успя да ме убедиш — каза той. — Знам, че обичаш само мен, но никак не е редно дама да избяга в гората с мъж извън закона, с разбойник и да живее в боязън, чакайки ден и нощ да не би враговете им да ги стигнат и заловят. Но аз ти обещавам, Мариан, че ако някога си в беда, ако останеш сама и някой злодей те преследва, достатъчно ще бъде да ми пратиш вест — и ще дойда веднага и ще се оженим тук, при този монах, а после заедно ще понесем това, което съдбата ни е отредила.

— Добре казано, Робин Худ — намеси се сърдечно монахът — но трябва да се стараеш винаги да си добре осведомен. Виждам, че си човек на честта, както си го знаех и отнапред от това, което съм чувал за теб. Мисли, че няма да изтече кой знае колко много вода под моста Уентбридж и прекрасната девойка ще има нужда от силната ти ръка и от любовта ти — любов на добър мъж, който да е достатъчно силен, за да я предпази от нейните зложелатели.

Монахът каза това, като имаше предвид, че бащата на Мариан е твърде хилав и болнав и че щом умре, много зли и могъщи барони или прелати ще се настървят за земите и богатството на младата лейди, ще заговорничат и интригантстват, за да я поставят под своя власт и да се възползват от имотите й, като най-вероятно ще се опитат да я омъжат насила за този, който ще им плати най-добрата цена заради огромното й наследство.

Звук на рог се чу откъм гората и като отиде до вратата, Робин видя Литъл Джон и другите разбойници. Гигантът му рапортува, че са преследвали хората на абата и кралските стражари до главния път зад Харлоу Уудс и са ранили няколко от тях. След това двама рицари, които, изглежда, ги очаквали, се опитали да ги съберат накуп и да им направят военен сбор, но стрелите на разбойниците отново ги докарали до безредно отстъпление и стремглаво бягство. Поражението на врага било пълно. Единият от рицарите се отдалечил на коня си със стрела, забита отстрани.

— Имаха ли нещо, поне някакви отличителни знаци, които да показват кои са? — запита Робин.

— Единият носеше необозначен щит, а на щита на другия имаше червена кула — отвърна Литъл Джон.

— Червената кула беше някакъв мъж, когото не познавам — каза Скарлет, — но този с необозначения щит със сигурност беше един от онези, които разбихме миналата година в църквата на Кампсал.

— Скарлет казва истината, мастър — додаде и Уил Стрелеца, — това беше Найджър ле Грим. Мисля, че другият, — така, като му слушах гласа, докато сипеше пиперливи ругатни и проклятия, — беше самият Белами.

— Не се и съмнявам, че е бил той — каза Робин. — Вече стана ясно, че шпионите им постоянно ни дебнат и следят. Вървете в гората и се ослушвайте за звука на рога ми. Тук има две дами, които трябва да съпроводим до домовете им.

Вътре в къщичката отец Тък приготвяше типична горска трапеза, а Мариан се преоблече в своите собствени дрехи и всички насядаха да хапнат. След това доведоха два коня от едно скрито местенце в гората и дамите ги яхнаха, взеха си сбогом с монаха и заедно с Робин се отправиха към замъка на сър Ричард Лий, където двете живееха заедно от известно време.

Докато яздеха по слънчевите горски пътища, Робин забеляза, че лейди Алис изглежда доста тъжна и замислена и попита Мариан защо неговите думи преди малко й причиниха толкова скръб.

— Защото — каза Мариан, — не може повече да се опази от брак със стария и зъл лорд — сър Ранълф де Гризби. Денят на сватбата е насрочен, а нейният любим, Алан от долината, е обявен извън закона и се крие по пустите хълмове на Ланкастър.

— Нищо не съм чувал за това — каза Робин. — Защо младият благородник е обявен извън закона?

— Сър Айзенбарт де Белами го обяви извън закона, защото убил Айво ле Равенер. Освен това има наложена и много тежка глоба и запор върху имота на бащата на Алан — сър Хърбранд де Транмир. И сега по всичко изглежда, че бащата е разорен, а синът му скоро ще бъде убит. Та ето заради това е тъжна моята приятелка Алис.

— Той наистина уби Айво ле Равенер — каза Робин, но това беше в честна битка. Та нали присъствах на двубоя им. Само че и представа си нямам, как е станало възможно да се дадат показания, че Алан го е убил, след като наоколо нямаше никого от тяхна страна — абсолютно никой от тяхната група не беше останал на полесражението, освен един селянин, но Кет Троу го уби.

И Робин подробно обясни какво точно се бе случило при битката между Алан и Айво ле Равенер в гората.

— О, спомних си — каза Мариан. — Сър Ричард казваше, че показанията са дадени от един горски стражар, при когото през същия ден, когато рицарят бил намерен убит, Алан бил оставил коня си и когато след това отишъл да си го вземе, имал рани на гърба си.

— Този подлец е бил Блек Хюго — каза Робин, — същият, който беше с войниците днес. А чуло ли се е и нещо друго? Знае ли се кой е бил с Алан, когато е дошъл за коня си, или какво е било положението, в което Хюго е бил заварен?

— Не, мисля, че никой не е чувал такива подробности.

Робин разказа на Мариан как бяха намерили Хюго, завързан за гредата на собствената му вратница, докато един възедричък човек бе седнал пред него и изяждаше печените мръвки, които горският старателно си бе приготвил за обяд. Мариан се смя сърдечно на тази история и каза, че сър Ричард също ще бъде извънредно очарован и възхитен да чуе тази весела случка.

— Виждаш ли онзи дългуч, ей там? — попита я Робин, като посочи напред, където Литъл Джон разхождаше атлетичната си фигура — гъвкава и жилава, здрава и пъргава, и зорко се озърташе насам-натам из гората. — Ето, това е бившият крепостен, който завърза горския, и трябва да ти кажа, че по-весел другар и по-добър боец никога не съм срещал.

Като изслуша всичко това, Мариан пожела да разговаря с Литъл Джон. Главатарят му го повика и той се изправи пред нея. Лицето му почервеня от смущение, защото това бе първата лейди, с която разговаряше в живота си. Въпреки това гигантът се държеше с достойнството на свободен човек, защото при честния и волен живот, който водеше на открито в гората, несръчната скованост и стеснителност и малко недодяланите маниери на крепостния се бяха стопили и на тяхно място изпъкваше прямата му и мъжествена природа.

Докато си говореха така, Мариан зададе на Литъл Джон множество въпроси за живота, който разбойниците водеха под зелените дървета, а Робин яздеше напред с лейди Алис, с която имаше една млада придружителка.

— Лейди Алис — каза разбойникът, — съжалявам, че думите ми ви причиниха тъжни мисли. Но, кажете ми — защото аз познавам младия Алан и по-храбър и достоен благородник никога не съм срещал, нито пък някого, който да е тъй учтив и благовъзпитан в маниерите си като него, — как толкоз бързо бе насрочена сватбата ви със стария рицар, когото онзи тиранин от Рангби иска да ви натрапи за съпруг?

— Сър разбойнико — каза дамата и тъмните й очи запламтяха, — благодаря ти за милите думи, които изрече за този, когото обичам. Той ми писа за теб в няколкото писма, които получих преди година — преди той да избяга като обявен извън закона по пущинаците. Във всяко едно от тези писма винаги се е изразявал само с най-топли думи за твоето приятелство. Моят ненавистен и принудителен брак е насрочен след три дни, на празника на свети Джеймс, в църквата на Кромуел. Клетият ми татко не може повече да се съпротивлява и да се противопоставя на упоритите и злобни настоявания на сър Айзенбарт, който го заплашва с огън и меч, ако не се подчини на неговите заповеди и не ме даде за жена на сър Ранълф. А ние нямаме силни и властни приятели сред благородниците или в двора, към които да се обърнем с молба за закрила. На всичкото отгоре и любимият ми е обявен извън закона и също не може да ме спаси.

След тези отчаяни думи от прекрасните очи на девойката закапаха едри сълзи, които попадаха право в сърцето на Робин. Челото му се сбърчи от гняв, докато задълбочено премисляше нещо, а после каза:

— Горе главата, скъпа лейди. Не се тревожи, може би има надежда, която се крие в няколко здрави мишци и храбри сърца, макар времето да е много кратко. Имаш ли някой верен човек, който да занесе съобщение от теб на твоя любим?

— Благодаря за голямата утеха и окуражаването, добри ми Робин — отвърна дамата и се усмихна през сълзи. — Има един от бащините ми крепостни, който знае скривалището на любимия ми и вече му занесе четири съобщения от мен, макар пътят да е страшен и доста дълъг за клетия и непривикнал на пътуване човечец. Но той е храбро момче и винаги предано и с удоволствие изпълнява моите заръки.

— Как се казва и къде живее този човек? — делово попита нашият герой.

— Наричат го Джон или Джак, сина на Уилкин, и живее в Хоар Торн при Кромуел.

— Дай ми нещо твое, което той да познава добре — каза Робин — защото искам да изпратя едно от моите момчета при него, още преди камбаната да е ударила за вечерна молитва.

Лейди Алис свали един пръстен от деликатните си и красиви пръсти и го постави в ръката на Робин.

— Той ще познае, че това е от мен, и ще направи всичко, което приносителят му каже, с най-голямо удоволствие — каза тя — щом е заради мен.

В този момент придружителката на лейди Алис, която яздеше редом с тях, протегна и своята ръка, в която държеше дебел сребърен пръстен.

— Храбри разбойнико — каза момичето — тъмнокосо, розовобузо и хубавко девойче с гордо изражение на откритото лице, — нека твоят човек занесе и това на Джак и да му каже от мен, която той твърди, че обича, че ако не изпълни каквото му се казва, и то по най-бързия начин, то пръстенът му ще бъде върнат обратно. И когато го видя отново, ще опита острия ми език и най-тежките ми проклятия в допълнение. Защото ако не размърда огромното си туловище заради любовта на моята лейди, която е в такова ужасно затруднение, той повече няма да бъде мъж в очите на Нета О’Мееринг.

— Ще предам твоите заръки и нареждания, прекрасна девойко — с усмивка каза Робин. — И не се съмнявам, че този човек, от когото си получила пръстена, наистина е храбър и достоен мъж. Затова не се притеснявам, че всичко ще мине добре.

След малко стигнаха до замъка на сър Ричард и дамите отново бяха на сигурно и защитено място. Междувременно следобедът бе превалил и слънцето клонеше към залез, така че Робин виждаше, че няма време за губене. Той веднага извика Уил Стрелеца при себе си, даде му двата пръстена и му разясни с подробности мисията, която планираше, като му възложи първия етап от изпълнението й. След няколко мига, яхнал бързия кон на самия Робин, Уил галопираше с отпуснати юзди напред по горските пътища, които водеха на изток от водите на Трент.