Хенри Гилбърт
Робин Худ (12)

Единадесета глава
За смъртта на Робин Худ

След смъртта на своята прекрасна любима Робин Худ никога повече не напусна гората. Земите на Маласет бяха дадени на далечен роднина на граф Фицуолтър, който ги управляваше добре и се отнасяше към крепостните и йомените справедливо и с уважение, съобразно обичаите на имението.

Мнозина от тези, които бяха живели заедно с Робин извън закона през онези славни разбойнически години, а след това бяха станали свободни наематели в Маласет, също отказаха да се върнат там и щом веднъж вкусиха отново свободата на горския живот, останаха с него. Числеността на бандата нарастваше. Поради жестокия произвол, убийствата и алчното плячкосване, на което ордите на тираничния крал подлагаха хората, мнозина приемаха присърце намерението на Робин да не се остави кралската армия да безчинства и да не й се дават мир и покой в пограничните земи. Така, след като замъкът Рангби бе сринат със земята и камък върху камък не остана от него, Робин се насочи на север и хвана горите и пущинаците, като се придвижваше по фланговете на мародерстващите орди на фламандците, брабантерийците^[1] и саксонците, от които бе съставена кралската армия.

Робин и храбрите му бойци нападаха много от тези бандитски отряди точно когато се впускаха в някой от страховитите си набези, за да плячкосват и да подлагат на тормоз и унижения рицари и йомени. Големите бойни стрели летяха срещу омразните нашественици и им нанасяха бързо и пълно поражение, а оцелелите се впускаха в стремглаво бягство. Така четата си заслужи благодарността и признателността на много рицари и дами, на крепостни и йомени, които дори само при произнасянето на името Робин Худ правеха специален поклон в знак на почит и признателност.

Когато най-сетне крал Джон умря от отрова в Нюарк и синът му Хенри бе коронясан и признат за крал от всички големи барони и лордове в кралството, Робин отново влезе във владение на своите стари обиталища в Барнисдейл и Шерууд. Страната продължаваше да тъне в произвол и престъпления, защото кралят бе все още само момче. Някои от най-безчестните лордове отказаха да предадат замъците, които бяха заграбили по време на войната с Джон и неговите барони, но не се отказаха от привичките си да тероризират и ограбват до шушка по-слабите си съседи. Когато Робин чуеше дори само думица за някакво злодеяние, изречена от някой останал без дъх крепостен или от плачеща жена, дошли да го молят за помощ, той и избран екип от четата му излизаха от горските си леговища и безшумно се промъкваха в нападнатите земи, а после стрелите им така изневиделица политаха към престъпниците, че рядко се случваше да не ги накарат да отстъпят веднага. Той вся такъв страх в злодеите, че те изпитваха ужас дори само при произнасянето на името му и трепереха да не ги достигнат дългите над метър стрели, по които го разпознаваха — стрели, които никога не пропускаха мишената си и разкъсваха дори най-дебелите халки на плетените железни ризници.

По щастлива случайност съветниците на младия крал дадоха земите на Рангби във владение на разумен, умерен и справедлив лорд, роднина на Уарани, който се отнасяше с подобаващо милосърдие към своите крепостни и наематели. Скоро споменът за лошите дни на потисничество и жестокост под игото на Айзенбарт де Белами започна да избледнява, тъй като хората предпочитаха да не си припомнят за онези ужасни събития.

В други части на кралството обаче все още вилнееха тиранията и мизерията, нещастието и несгодите, беднотията и отчаянието. Нагли и алчни барони върлуваха с въоръжени групи войници и завладяваха земите на младия крал в най-различни части на кралството, като избиваха наемателите им или ги прогонваха да се скитат в пълна нищета. Обикновените поданици на кралството живееха в непрекъснат страх от нападения и убийства или от заграбване на земите им. В ширещия се хаос разбойничеството и грабежите вече бяха станали част от горчивото ежедневие. Бяха се навъдили банди от крайпътни обирджии в ливреи на могъщи лордове и вилнееха по самотните горски пътища и пътеки из цялата страна, готови да нападат търговци, пътуващи със своята стока, и дори бедни крепостни и йомени, носещи произведената си продукция на пазара.

Един ден Робин, Литъл Джон и Скарлет обикаляха из покрайнините на Шерууд и Барнисдейл. Чакаха вести за една шайка безочливи бандити, които бяха почнали да си разиграват коня точно в тази част на графството. Знаеше се, че са на служба при сър Роджър Донкастър, онзи рицар, който с десетина войници беше успял да се измъкне от битката при „Евил Холд“. Робин знаеше, че хитрият негодник ще го дебне, за да му скрои капан и да го убие от засада, но досега не се беше сблъсквал с него и мародерите му.

Стояха на малка полянка, която бе скрита между гъсти храсти бодлива зеленика, но самите имаха предимството да виждат през листата надолу и нагоре по двете главни разклонения на пътя, минаващи през гората. Дочуха звук като от гълчене на катерица. Робин отвърна, защото това беше сигналът на неговите съгледвачи. След няколко минути Кет Троу излезе на поляната и приближи до Робин.

— Мастър — каза той, — аз и Хоб наблюдавахме господарската къща на Роджър Донкастър в Сик. Шайката му я напусна призори днес и пое към Стоун Хаус при Барнисдейл Фор Уентс^[2]. Мисля, че бандитите ще причакат епископския керван, натоварен с храна и скъпи вещи, който тръгва днес от Уейкфилдското абатство за Линкълн.

— Ставай, Джон — каза Робин, — и ти също, Скарлет, и бързо отивайте в Стейн Лий да вдигнете на крак всички от нашите, които можете да намерите, и си пробвайте ума срещу тези хитри и грабливи рицари и техните долнопробни колачи. Аз скоро ще ви настигна.

Джон и Скарлет се подчиниха мигновено и скоро се изгубиха в гората по извивките на лъкатушещия път. Кет все още стоеше и чакаше по-нататъшни нареждания.

— Кет — рече му Робин най-сетне, — отиди при Уил Стрелеца и му предай нареждането ми да разпръсне двадесет бойци покрай пътя и горските пътечки от къщата на Донкастър насам. Ако видиш брат си Хоб, прати го при мен.

Кет махна с ръка, за да покаже, че е схванал всичко, обърна се и изчезна в гората, но в главата му се загнезди учудване от тази заповед. „Ако, мислеше си той, войниците на сър Роджър отиваха на северозапад към Барнисдейл и Робин изпраща хората си да го причакат и да му устроят засада, защо ще да иска да се охранява и наблюдава и южният път от Донкастър?“ Острият ум на Кет бързо щракаше: дали това не е, защото Робин подозира, че пътуването към Барнисдейл се предприема само за заблуда и че някой друг отряд може би е изпратен на юг, за да се опита да го залови или убие? Спомни си, че много често, благодарение на съобразителността си, неговият господар знаеше много повече от всичко, което му докладваха неговите съгледвачи.

Когато Кет тръгна, Робин излезе от поляната и тръгна да се разхожда под разлистените клони. След като измина около половин километър на юг, стигна до малка пътечка, която се спускаше през дърветата. Погледна и видя един мрачен, навъсен мъж с ниско чело и злобно изражение, облечен като йомен. Пришълецът се оглеждаше крадешком по тясната пътечка. В ръката си държеше лък, а колчанът със стрелите му висеше отстрани на пояса му.

— Добр’утро, добри човече! — каза му Робин. — Накъде така?

— Добр’утро и на теб, добри горянино — отговори йоменът, който малко се поизненада от внезапната поява на Робин и очите му зашариха още по-бързо насам-натам, като се стараеше да избягва погледа на Робин. — Загубих се през гората. Можеш ли да ми кажеш как да стигна до абатството Роше?

Робин го погледна безгрижно и му отвърна:

— А, ами че аз мога да те изведа точно на твоя път. Доста си се отдалечил от него.

— Абе, не е трудно да се загубиш в тези проклети горски пущинаци — каза йоменът недоволно.

— Кога разбра, че си се отклонил от пътя си? — попита го Робин.

— Преди час или два, знам ли — отговори му той. — Той Балби викаше, че пътят минава през селцето Скатби, но ето че вече повече от час вървя — или поне така ми се струва, — но не съм видял дори и един покрив, камо ли селце в тези диви гори.

Робин се разсмя. Разбира се, той би могъл да каже на мъжа, че още предишния ден по пладне го е забелязал да се мотае наоколо, защото точно тогава бе видял през листаците как се промъква като дива котка, сякаш иска да шпионира някого, без самият той да бъде видян.

— Имаш да изминеш само още километър-два — отвърна му Робин, — и ще стигнеш до верния път. Но като гледам лъка, който носиш, струва ми се, че май си добър стрелец, а?

— О-о — с лукав поглед каза мъжът, — аз съм също тъй добър — и дори по-добър — стрелец с лъка от много крадливи самохвалковци, които се шляят в тези гори и избиват благородните кралски елени.

— Ами тогава да вземем да си спретнем една забавна игра, искаш ли? — каза Робин. — Пък ще видим кой от двама ни е по-добрият стрелец.

— Съгласен съм — каза мъжът и без да чака втора покана, измъкна една стрела от колчана си. Очите му внимателно проучваха Робин и в тях се мяркаше злобно пламъче.

Робин отиде до един лесков храсталак и отряза два хубави, дълги и прави клона, окастри ги и обели една част от тях. Заби едната пръчка в земята, до мястото, на което стояха, и на върха й окачи едно венче от кучешки дрян, който бе обагрен в красиви, червеникави есенни цветове. След това застана срещу обелената част на клона, който явно щеше да използва като уанда.

— Сега — каза Робин, — да отмерим петдесет разкрача, след това ще забода другата пръчка и оттам ще стреляме по тази.

Докато правеше всичко това, Робин не изпусна дори за миг от погледа си йомена, който през цялото време държеше стрелата си полуопъната на тетивата, сякаш изгаряше от нетърпение час по-скоро да започнат състезанието си по стрелба. Разбойникът само леко се подсмихна, докато вървяха рамо до рамо, отмервайки разстоянието.

— Това, което предлагаш да опитаме, е дяволски труден изстрел — със сумтене каза пришълецът. — Аз съм свикнал с по-големи мишени от подобни дрънкулки и разни нови моди пръчки и гирлянди.

Робин не направи никакъв коментар, все едно че не го чу, просто продължи, докато отброи петдесетте разкрача. Йоменът почти насила вървеше с него, потънал в мрачно настроение. Робин го покани да стреля пръв, но мъжът каза, че предпочита да му отстъпи първия опит и затова Робин извади две стрели от колчана си и изстреля едната по мишената. Стрелата прелетя през венчето на два пръста от самата пръчка.

— Не ми се нрави този начин на стрелба — грубовато изръмжа пришълецът. — Сигурно си гледал разни глупави скуайъри и тъпи селски шутове да опитват този изстрел.

Робин не му отговори и мъжът стреля по мишената. Както и можеше да се очаква, пропусна венчето и стрелата му мина надалече.

— Нуждаеш се от повече практика, драги приятелю — каза Робин. — Вярвай ми, струва си да си опиташ силите с такава малка мишена като тази. Много по-добре, отколкото да се промъкваш зад дърветата и да стреляш иззад тях… Докато тук много по-сигурно ще изпиташ уменията си. Ето, гледай, аз ще опитам пак.

С тези думи Робин се прицели внимателно и в следващия момент стрелата му стигна до мишената и разцепи тънката уанда на две.

— Това не беше честен изстрел — развика се другият ядосано, — повеят на вятъра понесе стрелата ти срещу мишената.

— Нищо подобно, добри човече — каза Робин с тих глас. — Явно си голям глупак, за да говориш така. Това беше чист изстрел и ти добре го знаеш. Сега иди и вземи тази пръчка оттук и я забоди на мястото на онази, която вече разцепих. Ще отрежа още една пръчка и ще я сложим на тридесет разкрача, за да потренираш от по-близко разстояние и да придобиеш малко повече практика, преди да те изведа на твоя път.

Негодникът помръкна още повече и с мърморене взе пръчката от мястото, от което бяха стреляли, и с бавни стъпки тръгна към разцепената мишена на петдесет крачки пред тях. Когато извървя около двадесет крачки, изведнъж бързо обърна глава — Робин изглеждаше зает с лесковия храст и търсеше в него подходяща права пръчка. Измамникът бързо постави стрела на тетивата си и в мига, в който тя литна от лъка му, нададе тържествуващ вик:

— Мишената, която търсех си ти, вълча главо!

Робин падна в храста като покосен от удара — или поне създаде такова впечатление — и мъжът с жесток смях тръгна да се увери, че наистина е успял да убие разбойника, когото от толкова отдавна шпионираше. Виждаше краката му да стърчат сковано измежду лещака и се захили. След това постави пръсти в устата си и изсвири дълго и пронизително, а после приближи още, за да възтържествува окончателно над жертвата си.

Но най-изненадващо „мъртвият“ рязко се изправи. В едната си ръка държеше стрелата, изстреляна от кандидат-убиеца си. Тя бе пропуснала Робин, но той се бе престорил, че е улучен. Всъщност пръчката се бе закачила в храста пред него. В следващия момент тя вече бе опъната на тетивата на лъка в другата му ръка. Мъжът изведнъж застина на място в пълна безизходица, а на побелелите му от страх устни напираше отчаян вик.

— Ей, смотаняко! — с подигравателен смях каза Робин. — Не можа да улучиш дори и тази мишена, дето два дни я търсиш, и то от двадесет разкрача! Е, сега не ти остава друго, освен да хукнеш да бягаш, а твоята собствена стрела ще те последва и убие.

Мъжът се обърна и започна да снове с подскоци на пътя, като се опитваше да обърка Робин и да му попречи да се прицели.

Напразно. Той опъна максимално лъка си, направи кратка пауза. След това тетивата избръмча силно и стрелата полетя. Пришълецът нададе крясък, подскочи на три стъпки във въздуха и падна на земята. Стрелата стърчеше от гърба му.

В същия момент Робин чу звук от чупещи се клончета зад гърба си и едва бе свалил лъка си след стрелбата, когато из лещака до него изникна някаква странна фигура. Той се сепна от чудатото създание и направи стъпка назад, за да има време да изтегли меча си — не можеше да схване що за фигура стоеше пред него. Приличаше на кафяв кон, изправен на задните си крака и току се хвърляше напред към него. Огромни бели зъби лъщяха оголени насреща му, като че ли всеки момент щяха да го захапят и разкъсат, а гривата отзад се мяткаше в яростна атака.

В следващия момент Робин се разсмя. В конската кожа беше увит човек. В едната ръка на плашилото имаше обнажен меч, а в другата — щит. Но, разбира се! Това бе сър Гай Гисбърн, който най-сетне бе дочакал час за разплата и сега, събрал цялата си злоба и омраза, се хвърляше върху разбойника с всички сили.

— Ха, ха, ха! Гай от Гисбърн, ти, вероломни рицарю! — подигравателно извика Робин. — Най-сетне се престраши да се появиш лично, а!? С години изпращаш шпионите си, плетеш засадите си, насъскваш тайните си убийци срещу мен, а ето че сега дойде моментът да изпълниш делото си сам, със собствените си ръце, ако успееш, разбира се!

Гай от Гисбърн не отговори дори с една думица. Свирепа омраза бликаше от очите му и той се хвърли яростно като вълк върху плячката си. Робин нямаше щит, но имаше нещо, което му служеше почти така добре, както щит — докато негодникът бе разгорещен от гняв и яростно се хвърляше срещу сабята му, разбойникът запазваше желязно самообладание, а острият му взор не пропускаше нито едно движение.

Известно време не се чуваше нищо друго, освен дрънченето на ударите от меч върху меч. Те се въртяха в кръг в свиреп, жесток танц, който щеше да завърши със смъртта на единия от двамата. Изведнъж мечът на Робин проби гарда на противника, върхът му прободе и разкъса конската кожа и се вряза в рамото на сър Гай.

— Късметът те напусна, Гай от Гисбърн! — каза триумфално Робин. — Веднъж вече си спаси живота, като избяга от горящата си къща в тази конска премяна, и мислиш, че ще ти носи винаги късмет, дори и срещу острието на моя меч?

— Ти, вълча главо! Ти, долнопробен обирджийо — разкрещя се сър Гай от Гисбърн. — Това на рамото ми е само драскотина, но моят меч сега ще ти вземе живота!

С двоен финт, бързо и яростно наръга с меча си под ръката, с която Робин държеше своя. Върхът на оръжието му разкъса зелената туника и сякаш горещи искри прехвръкнаха откъм разбойника. Ударът на Гай го бе ранил леко. Но това не забави Робин и за миг. Бърз като светкавица, той се стрелна напред и преди негодникът да успее отново да вдигне гард и да се прикрие, бе пронизан в гърдите. Злодеят изпусна меча си, заклати се назад, завъртя се веднъж и после тежко се срути на земята, където застина като камък.

Останал почти без дъх, Робин се облегна на меча си, докато гледаше към убития враг.

— Най-сетне — каза той, — благодарение на милостта на прескъпата и пресвета Дева, моят меч отмъсти за всички жестокости и неправди, извършени от теб, зло сърце — за агонията, в която бедните хора се гърчеха от глада, на който ги подлагаше, за бичуването, за принудителната работа, за страданията на жените и децата, които твоята дяволска душа не пощади от сълзи и удари. Ех, да можеше мечът ми навсякъде така лесно да унищожава тиранията и престъпленията, които карат бедните хорица в тази зла планина да плачат и страдат.

Като се обърна, той видя пред себе си Хоб О’Хил, който тичаше и говореше:

— Мастър, видях славната битка и страхотният пронизващ удар, който му нанесе. Сега от всичките ти врагове остана жив само един и това е сър Роджър Донкастър.

— Не, съвсем не е така, Хоб — отвърна му Робин, — има още много и много врагове на бедния народ, които все още са живи в техните непоклатими замъци, абатства и манастири — врагове, които никога няма да мога да убия.

— Ай, ай, мастър, истината говориш — каза Хоб. — Докато бедните селяни и крепостните трябва да се обливат в пот от непосилен черен труд и да понасят да ги тъпчат и тормозят, докато си нямат нищичко, дори жена и деца, които да целунат, когато тръгват за нивата преди съмване, докато нямат и миг свобода — дотогава и ние ще имаме врагове. Но сега, мастър, съм дошъл да ти кажа, че войниците на сър Роджър Донкастър завиха на юг и сигурно вече са при Хънгър Ууд. Предполагам, че идват по заповед на този тук, убития управител, и че ще искат да те хванат от засада.

— Къде са Уил Стрелеца и неговите хора? — попита Робин.

— Пръснали са се около южния път и следят Роджъровите негодници.

— Иди и намери бързо Литъл Джон и му кажи да се връща веднага, ако все още не е разбрал сам, че Роджъровите хора идат на юг. Кажи му да се залепи плътно зад тях, но не чак толкова, че да го усетят. Когато стигне на север от Хънгър Ууд, да изсвири два пъти с рога, за да обкръжим негодниците. След това с хората на Уил аз ще ги отблъсна и Джон трябва да се погрижи никой да не се измъкне жив. Това ще бъде един добър урок за враговете ми — да се научат друг път да не си пъхат главите във вълча уста.

Хоб бързо се стрелна, докато Робин забърза към пътя от Донкастър^[3] и скоро стигна до поляната, на която вече го очакваше Уил Стрелеца.

— Какво ще правим сега, мастър? — каза старият Уил, вече доста попрошарен, но все така як и силен, както и преди. — Моите съгледвачи ми казаха, че тези негодници са доста и вървят насам през гората, като че ли нямат страх от нищо. На всичкото отгоре водачът им е онзи хитър мошеник, главорезът, дето му викат Фулко Ред. Той е воювал из цяла Франция, Германия и Палестина и познава идеално изкуството на войната, във всичките му тънкости и бойни похвати. Ние тук сме само двадесетина души, а Литъл Джон и неговият отряд са на три километра на североизток.

— Вече изпратих Хоб да предупреди Джон веднага да се връща — отвърна му Робин. — Ще бъдат тук до час. Дотогава трябва да задържим негодниците и да ги забавим. Джон ще има задачата да ги удари в тила и мисля, че тези брабантерийци и фламандци с цялата им граблива паплач ще си получат заслуженото за пожарите и плячкосванията, извършени под егидата на нашия тираничен крал. Днес ще разберат какво означава англичанин да им се изправи насреща и ще намерят смъртта си в нашите ръце.

Не след дълго групата от двадесетте души вече беше на линия. Донесоха вестта, че врагът се придвижва към Бевърли Глейд и Робин незабавно нареди стрелците на Уил да се скрият в храстите покрай поляната. Скоро между дърветата от другата страна на откритата поляна вече можеха да се забележат шлемовете на чужденците. Лицата им бяха сурови и жестоки, те бяха опитни воини, свикнали да воюват за онази държава, която плащаше по-добре, защото единственото, което ги интересуваше, бяха богатството и плячката.

Английските селяни ненавиждаха тези мародери от дън душа, защото не знаеха що е милост и пощада, не прощаваха дори на жените и децата и сякаш бяха пратени от самия дявол като въплъщение на злото, тиранията и жестокостта.

Бяха около осемдесет души и двадесет от тях носеха арбалети. Предвождаше ги мъж с червеникаво лице и злобно изражение, облечен в цяла броня, която го предпазваше от главата до краката. Напредваха внимателно и предпазливо, имаха шпиони по фланговете сред дърветата и на всяка крачка се оглеждаха предпазливо и зорко насам-натам. Всеки един от войниците носеше щит в лявата си ръка, а в дясната му святкаше меч. Едва след като приближиха на двадесетина разкрача от храстите, където бяха залегнали разбойниците, Робин даде уречения сигнал. След пронизителното и остро изсвирване двадесет огромни стрели прелетяха през въздуха и всяка една така точно бе насочена към целта си, че много от враговете се заклатушкаха и паднаха, всеки с по една стърчаща пръчка или в гърлото, или в тялото. Петнадесет от падналите бяха от групата с арбалетите.

При следващия сигнал, още преди мародерите да са се опомнили, нов орляк стрели се насочи към тях и този път дванадесет паднаха мъртви или ранени.

Тогава със свиреп вик и рязка команда водачът им Фулко Ред се хвърли пръв към храстите, последван от оцелелите си войници, които все още превъзхождаха по численост разбойниците. Бързо и безшумно като невестулки, бойците на Робин отстъпиха, като притичваха от дърво до дърво, но откриеше ли се възможност, някоя голяма стрела отново избръмчаваше в бърз полет от някой безобиден на вид храст и още един негодник падаше на земята в предсмъртен гърч. Другите се разтичаха освирепели да търсят къде се крият враговете им. Трима от разбойниците бяха убити при първия им набег, но тъй като чужденците се щураха от храст на храст и надничаха ту зад това, ту зад онова дърво, лесно биваха набелязвани от хитрите горяни и отново и отново мрачната песен на стрела внезапно се извисяваше и свършваше в предсмъртен вик, намерила дома си в нечие жестоко сърце.

Но въпреки претърпените поражения ордата на наемниците настъпваше и разбойниците трябваше да отстъпват под натиска им, защото поради малочислеността си не смееха да влязат в открит бой. Фулко ги преследваше така свирепо, яростно и настървено, че няколко паднаха под меча му и Робин с гняв и отчаяние гледаше как губи хората си — един след друг паднаха осем от храбрите му бойци. Чудеше се какво да направи, за да забави нападателите, без да претърпи още по-големи загуби.

Изведнъж Робин видя, че Фулко се хвърля към един храст, където бе забелязал спотаен разбойник. Беше Гилбърт от Уайт Хенд, който след като разбра, че е разкрит и че няма да има време да опъне лъка си, се опита да се спаси с бягство. Втурна се из гората, покрай дървото, зад което се бе скрил Робин, а Фулко го следваше по петите с изваден меч. Когато брабантериецът мина, Робин се хвърли със своя меч в ръка и го удари. Онзи бързо парира удара с щита си и в следващия момент се обърна и настървено нападна Робин. Въртяха се така в свиреп, дивашки кръг, мечовете им дрънкаха до възбог от всяка атака и от всяко париране. Изведнъж до тях се оказа един друг наемник, който се бе промъкнал с намерението да убие Робин в гръб. Уил Боумън обаче видя какво замисля онзи и бързо се спусна напред с меч в ръка, но бе посечен от един внезапно изскочил от храстите фламандец. Старият герой само успя да извика с последния си смъртен дъх: „Робин, пази се!“

От храста излетя стрела и войникът, който се промъкваше зад гърба на Робин, подскочи, падна тежко и остана да лежи мъртъв на земята. Втора стрела уби другия, който бе посякъл Уил Стътли, и след това известно време двете групи останаха да се крият в скривалищата си и да чакат изхода на битката между двамата си главатари.

Брабантериецът — воин, прославен със своя меч, — сега бе срещнал равностоен противник. Такава сила на китката^[4], такава мощ на удара като при Робин той до този момент наистина не бе срещал. Напразно опитваше хитрините си върху стройния мъж, който така сръчно отбиваше всички удари, сякаш бе защитен от метална клетка, а в същност разполагаше само с един меч. Нямаше дори щит, но с този меч така бързо отбиваше атаките, че никакъв удар не можеше да го докосне. Разярен от тази дълга съпротива, Фулко изчерпваше силите си в напразните си свирепи атаки. Изведнъж той забеляза, че очите на Робин светнаха със странна искрица в погледа, който почти го хипнотизира със свирепата си целенасоченост. После видя как разбойникът прави „пас“, при което откри лявата си гръд. Брабантериецът бързо парира паса и с всичка сила стовари острието си към него. Разбойникът обаче отскочи настрани, мечът на Фулко се плъзна в празното пространство и в следващия момент, с мощно извиване на ръката от рамото, мечът на Робин дълбоко прониза мародера отстрани в тялото и той падна мъртъв.

Силни одобрителни възгласи и поздравления се разнесоха от гърлата на разбойниците. Насърчени от победата, лъконосците настъпиха на открито и се устремиха към враговете си, чийто кураж се бе изпарил от загубата на водача им и те започнаха да отстъпват, като бягаха назад и притичваха от дърво към дърво. Напразно обаче търсеха укритие. Смъртоносните стрели като огромни пчели откриваха много точно и най-скритото местенце в познатата гора. Понякога някой успяваше да набере мъжество и да се втурне към някой смел разбойник, но само за кратко и бързо биваше принуден да се оттегли отново под смъртоносната градушката от стрели, изпратени от врага, който сякаш бе невидим.

Изведнъж от дърветата зад тях и отстрани долетя любовен зов на глухар. Птицата каканижеше толкова настойчиво и нахално, че тук-там от укритията на някои от разбойниците се чу хихикане; другите пък се чудеха дали това най-сетне не е Литъл Джон с неговия предупредителен зов. Ответният сигнал на Робин премахна всяко съмнение й скоро през дърветата започнаха да се мяркат зелените куртки, които бързо се стрелваха от дърво до дърво.

Брабантерийските и фламандските наемници разбраха, че ги обкръжават в тила и по фланговете, и тъй като бяха пределно наясно, че не могат да очакват абсолютно никаква милост от англичани, се втурнаха заедно и с всичките си сили в атака, решени скъпо да дадат живота си.

Ненужно е да се спираме надълго и нашироко на края на битката. Тя можеше да завърши само по един-единствен начин. Англичаните ненавиждаха тези чуждестранни натрапници и узурпатори твърде дълбоко, за да са в състояние да проявят каквато и да е милост. Техните смъртоносни стрели носеха на върховете си възмездието за всички неописуеми убийства и жестокости, извършвани над невинни жени, малки деца, невъоръжени мъже още от времето, когато всички тези мародери вилнееха като чума из страната под знамената на крал Джон и оставяха след себе си развалини, огън, смърт и глад за хилядите беднички, прости домове и мирни селца.

Роджър Донкастър изчакваше с половин дузина тежковъоръжени войници в покрайнините на гората и се чудеше защо и Гай от Гисбърн, и Фулко се бавят толкова дълго. Нямаше нито победни викове на триумф измежду мрачните стволове на огромните дървета, нито святкане на оръжие и макар той често да пращаше по двама-трима души навътре в гората да посрещат победителите, никой не му носеше чаканата вест.

Най-сетне видяха един въглищар да приближава със своята торба с въглища. Двама от войниците го хванаха и го доведоха до рицаря, който седеше на гърба на коня си в очакване. Сър Роджър го попита дали не е виждал отряд от войници да идва насам през гората.

— Няма, няма — каза на завален грубоват диалект мъжът, — жив човек не видях, но пък видях купища умрели мъже, едни такива, на чужденци приличат и всичките до един натръшкани на Бевърли Глейд, там, на поляната, де. И във всеки по една стрела имаше — ей тъй на, забита! Може и шейсет да бяха, може и повече.

Сър Роджър обърна коня си с дивашки клетви и ругатни на уста.

— Тази вълча глава е самият Сатана! — каза той. — Никой не може да се бори с него в тази гора!

Бързо организира хората си и в строен ред спешно се измъкнаха, като оставиха въглищаря да гледа след тях.

— Ай, ай — промърмори си под носа той, — никой от твоите негодници наистина не може да се надява да намери нещо друго, освен смъртта си, докато Робин царува в тази гора. Шестдесет или осемдесет убити нашественици от изток и всичките до един белязани със знака на Робин и хората му.

Дълги години след това мястото, на което Робин бе излял безпощадното си възмездие върху чуждите наемници, се наричаше Слаутър Лий, вместо Бевърли Глейд^[5], и дълги години селяни, крепостни и всички други, които минаваха близо до могилата, на която Робин бе оставил знак, че тук е погребал убитите, си разправяха приказки един на друг за това страшно и славно събитие.

След това в продължение на много години Робин остана да властва необезпокояван от никого в горите на Барнисдейл и Шерууд и макар отново да бе разбойник, добрите хора уважаваха името му, а тираните се страхуваха от него. Никога не можеше да остане скрита и ненаказана каквато и да е жестокост, извършена от някой лорд или негов васал. Робин винаги научаваше и налагаше възмездие и глоби на самозабравилите се рицари, а когато в земите на бедните хорица нахлуваха натрапници, скритите стрелци от четата внезапно изникваха отнякъде и правеха мястото твърде горещо за всеки друг, освен за законния му обитател.

Естествено, аз бих искал в тази, макар и кратка книжка да разказвам още и още за славните подвизи и за прекрасните дела, които Робин извърши в зелената гора по онова време. Той живя там още петнадесет години и славата му все повече растеше и се разнасяше из страната заради добрините, които правеше.

Ще ми се например да разкажа за самоотверженото му застъпничество за младия сър Дрого от Далас Тауър в Уестморланд. Грабливите и отмъстителни бандити, които владееха голяма част от именията в пограничните територии, искаха да прогонят сър Дрого от земите му, защото бе наказал един негодник от техните кланове и бе попаднал в крайно трудно и деликатно положение. Но с помощта на Робин и неговите стрелци той успя да отблъсне негодниците, които си взеха такъв хубав урок от прословутите му стрели, че никога вече не посмяха да нападнат някого, зад чийто гръб стоеше самият Робин Худ.

После иде ред на една друга славна история, но тя не е за бойни подвизи, а за мирни дела — когато Робин застави онзи млад скуайър от Турголанд да прояви справедливост и човещина към своята майка. Тя беше „нейф“, или един вид крепостна жена, в земите на сър Джоселин от Турголанд, работеше на полето и помагаше в домакинска работа в имението. Жената обаче беше много красива и освен това — благоразумна, — и благородникът не само се влюби в нея, а я взе за своя законна съпруга. Докато той бе жив, тя живееше като свободна жена и двамата бяха много щастливи. Роди им се син, когото нарекоха Стивън, но той израсна с толкова безчувствен и опак характер, че хората не можеха да повярват, че носи кръвта на благородния Джоселин и милата и добра Ейвис. Когато сър Джоселин почина, Стивън като първороден и единствен син се оказа и единственият му наследник и стана лорд, а порочните закони в онези тежки времена гласяха, че от този момент Ейвис вече е само слугиня в имението на своя собствен син. Със смъртта на съпруга си тя загуби свободата си.

Тя често го кореше заради несправедливото му и брутално отношение към крепостните и Стивън, разгневен от това, реши да излее цялата си ярост върху нея. Прокуди родната си майка от господарската къща само с един кат парцаливи дрехи на гърба и дори я принуди да се задоми с един неин родственик от крепостните (който, естествено, се падаше роднина и на самия него!). Ейвис го упрекна с прочувствени думи и смирено и покорно, но с достойнство се върна към тежката работа, от която през последните тридесет години ръцете й бяха отвикнали. В същото време синът й се огради с лоши приятели, които майка му презираше и винаги го бе съветвала да избягва.

Но мълвата за това как неблагодарният син изгонил майка си при крепостните се разпростираше надлъж и нашир и всяваше не само изумление, но и отвращение сред народа. Хората се чудеха защо минават седмица след седмица, а Господ още не е стоварил гнева си върху безскрупулния младеж заради чудовищното му и противоестествено поведение. Той продължаваше да си живее разюздано и разгулно и да се отдава на разврат и пиянство в обширните си салони и, изглежда, нищо не беше в състояние да го обезпокои.

Но през една зимна нощ, когато скуайър Стивън бе вдигнал голям гуляй с веселите си приятелчета, в залата влязоха шестдесет мъже в черни роби и посред ужаса и страха на събраните гости домакинът бе заловен и отвлечен въпреки яростната му съпротива. За известно време ни се чу, ни се видя и никой не научи къде е отведен. След това плъзна слух, че скуайърът бил заставен да работи досущ като крепостен в една господарска къща в гората и че Робин Худ е наредил да живее така, докато се научи как да се държи като мъж от благородно потекло.

Скуайър Стивън бе държан в плен дълги месеци и трябваше да се труди като всеки един от своите сродници — крепостни, докато накрая се засрами и разкая. Призна си, че е бил неблагодарен грубиян и че е недостоен да носи ранга, който притежава единствено поради това, че се е родил с него. След това, все още облечен в своите крепостнически селски дрипи, бе върнат в Турголанд и намери майка си, която се претрепваше от работа в селото. Младежът я помоли за прошка и когато тя със сълзи на очи го целуна, той я хвана за ръката и я направи господарка на своя дом, а след това заживя достойно, както баща му навремето.

Хората се възхищаваха на това добро дело и славеха и величаеха имената на Робин Худ и отец Тък, който стана наставник и главен съветник на скуайър Стивън и го напътстваше в живота, за да не се повтарят повече грешките му.

Има още много славни истории за подвизите на Робин, като например тази за морския пират Деймън Монк, който дълго опустошавал крайбрежието на Йоркшир, но Робин накрая го убил в една величествена морска битка покрай брега, който днес се нарича Залива на Робин Худ. Там пиратските кораби били извлечени на сушата, след като Робин обесил всички моряци на техния собствен нок^[6].

Един ден, след като бяха изминали около десетина години от този втори период от живота му като разбойник, една дама на кон дойде в лагера на Стейн Рей и като скочи от седлото, отиде до него и го поздрави. За миг в началото Робин не я разпозна.

— Аз съм твоята братовчедка — с усмивка каза тя, — мадам Алис от Хавелонд. Нима не помниш как преди двадесет години помогна на мен и съпруга ми, когато бяхме притиснати от злите си съседи?

— Бога ми! — възкликна Робин и разцелува братовчедка си по бузите. — Толкова отдавна не съм те виждал, че замалко да не те позная.

Посрещна мадам Алис с всички почести и тя, задно с двете си придружителки и тримата прислужници, прекара нощта в малък заслон, който Робин нареди да приготвят специално за тях. Двамата си говориха надълго и нашироко за своите роднини, разказваха си как я кара този или онзи и какво се е случило през тези неспокойни времена. Нейният собствен съпруг бе умрял преди три години.

— Сега — каза тя накрая, — аз съм вече възрастна жена, Робин. Ти също си поостарял. Косата ти сивее и макар очите ти да гледат зорко и да не се съмнявам в огромната ти сила, не си ли мислиш често за местенце, където да живееш в мир и покой, далече от тревогите и безпокойствата, които сегашният ти живот ти носи? Не можеш ли най-сетне да разпуснеш хората си и да дойдеш при мен, в моя дом в Хавелонд? Там никой няма да те безпокои и ще можеш да изживееш в мир остатъка от отредените ти дни.

Робин не забави и за миг отговора си:

— Не, скъпа братовчедке — каза той, — твърде дълго съм живял в зелените дебри на горите, за да мога дори в мислите си да се видя на друго място. Ще умра тук и когато последният ми час удари, моля се да бъда погребан на някоя поляна, под шепнещите дървета, където приживе аз и моите храбри и весели момчета скитахме и бродехме на воля.

— Предложих ти това в името на паметта на моя скъп съпруг, който изключително много те ценеше заради безкрайната ти доброта към нас — отвърна му дамата, — но щом ти не искаш да намериш топъл подслон при мен, в моя дом, мисля да се преместя оттам и да отида в Кърклес и да прекарам последните си дни като монахиня в женския манастир. Знаеш, че нашата леля, мадам Урсула, е игуменка в него. Каня те да идваш винаги когато пожелаеш, Робин. Че с годините човек все повече се привързва към роднините си и на мен ще ми се иска да те виждам по-често. Освен това съм сигурна, че мадам Урсула, макар и да се изразява доста остро и осъдително за разбойническите ти подвизи и насилието, към което ти се е налагало да прибягваш, ще те посрещне с „добре дошъл“, както подобава на сина на нейната сестра.

Робин обеща да се отбива в Кърклес, за да се среща с мадам Алис, и наистина го правеше на всеки шест месеца, не само за да види братовчедка си, но и за да се погрижат сестрите монахини за здравето му, което през последните години вече се бе поразклатило. В онези далечни дни жените бяха по-вещи от мъжете в лечителските практики и по-добре познаваха силата на целебните билки. Затова, вместо да ходят по доктори, когато се чувстваха зле, хората отиваха при някои известни лечителки и те им даваха разни народни лекове. По това време било много разпространено лекуването на почти всякакви проблеми чрез „пускане на кръв“ — вената на ръката се пробождала или срязвала малко с остро ножче и се оставяло да изтече известно количество кръв. Та ето това бе още една сериозна причина Робин да навестява женския манастир Кърклес. Оставаше там по два-три дни всеки път, след като му „пуснеха кръв“, за да заздравее по-добре раничката на ръката.

При тези визити обикновено се виждаше със своята леля, мадам Урсула — понастоящем майка игуменка в манастира. Тя бе мрачна и навъсена, мършава жена, с хитри и лукави очи, но винаги говореше любезно и учтиво с него. Често го разпитваше какво смята да направи, за да си откупи опрощение на греховете в онзи момент, в който ще трябва да напусне бездомния си живот, и на коя религиозна институция възнамерява да завещае своето богатство, с цел да получи прошка за делата си^[7].

— Нямам кой знае колко голямо богатство — обикновено й отговаряше Робин, — но пък и никога не съм възнамерявал да похарча и малкото, което имам, за да нахраня тлъстите монаси или мързеливите калугерки. Докато моите горски братя са с мен и още мога да стоя на краката, които Бог ми е дал, ще живея в зелената гора.

— Въпреки това — казваше му тя, — не забравяй твоята леля и братовчедка си тук, в Кърклес, и идвай винаги когато пожелаеш.

Един ден, в края на лятото, Робин се почувства зле. Виеше му се свят, прилошаваше му и беше много отпаднал, затова реши да отиде в Кърклес и да помоли братовчедка си да се погрижи за него.

— Ела с мен, Литъл Джон — каза Робин, — придружи ме, защото днес се чувствам някак остарял, нещо ми се вие свят, главата ми е като замаяна.

— Ах, Робин, друже мой, разбира се, че ще дойда с теб — с готовност му отвърна Литъл Джон, — но съм сигурен, че това неразположение ще мине от само себе си. Мисля, че не се налага да ходиш в женския манастир. Честно да ти кажа, винаги, когато ходиш там, докато те чакам под дърветата отвън, се чудя дали ще видя отново лицето ти и дали няма да ти изиграят някакъв лош номер.

— Няма, Джон — каза Робин, — няма да ми изиграят никакъв номер. Тези жени са ми роднини. Пък и какви врагове имам аз днес?

— Не знам — подозрително отвърна Джон и поклати посивялата си глава. — Но да знаеш, Хоб О’Хил чул, че сър Роджър Донкастър бил доста близък приятел с монахините от Кърклес.

— И той вече е стар човек, като всички нас — каза Робин, — и лично аз съм сигурен, че след всички години злобата му се е стопила и вече не таи прежното отмъщение към мен.

— Не знам — повтори Джон, — но пепелянката хапе дори когато отровата й е пресъхнала.

После се приготвиха да вървят в Кърклес. Робин и Джон яздеха на коне, а останалите от бандата вървяха пеша. Щом стигнаха края на гората, откъдето се виждаше манастирът, двамата слязоха от седлата и оставиха конете при другарите си, които щяха да ги скрият в гората, докато Робин се върне. След това, опрян на ръката на Джон, той се запъти към вратите на Кърклес, където двамата се разделиха.

— Бог да те пази, скъпи Робин — каза той, — и дано скоро се върнеш отново при мен. Сърцето ми се свива от страх, сякаш имам някакво лошо предчувствие, че нещо ще ти се случи тези дни.

— Няма, няма, Джон — каза Робин, — не се бой. Стой тук в сенките и ако имам нужда от теб, ще изсвиря с рога си. Мечът ми е с мен, но сред тези жени нищо не може да ми навреди, нищо лошо няма да ми се случи.

Така двамата стари приятели и другари по оръжие се разделиха с топло ръкостискане и Робин почука на вратата с огромния железен ринг, който висеше на нея. Отвори му лично неговата леля, която бе наблюдавала приближаването му през прозореца.

— Влизай, Робин — ласкателно каза тя, докато хитрите й очички хвърляха потайни и коси лукави погледи към лицето му. Тя видя, че той се чувства зле, и на тънките й устни заигра усмивка. — Влизай, изпий халба ейл, защото сигурно си изтощен след пътуването.

— Благодаря ти, мадам — каза Робин и уморено пристъпи вътре, — но не искам нито да пия, нито да ям, докато не ми пуснат кръв. Кажи на братовчедката Алис, че съм дошъл, моля те.

— Ах, Робин! — каза леля му. — Дълго не си идвал при нас и явно не си чул, че братовчедка ти ни напусна още напролет. Почина в съня си и сега лежи под земята в двора на църквата.

— Страшно съжалявам да чуя това — отвърна Робин, потресен от тъжната новина. Дори се олюля и аха да падне, но леля му го подхвана под мишницата. — Аз… аз… съжалявам… разкайвам се — продължи той, — че не идвах по-често. Бедната клета Алис! Ох, лошо ми е! Зле съм. Ще прободеш ли ръката ми, за да ми пуснеш кръв, та да се оправя по-скоро и да не те безпокоя повече.

— Бъди сигурен, драги ми Робин, че с нищо не ме безпокоиш — каза игуменката и го поведе към една уединена стая, която се намираше доста далече от дневната на манастира. Сложи го да легне на един нисък креват в ъгъла и той се настани с дълбока въздишка на облекчение. Отпусна се добре и след това бавно оголи ръката си. Игуменката извади малко ножче от чантичката, която висеше на пояса й. Хвана мургавата му ръка, поизтъняла с годините, и с едно движение на ножчето проряза дълбоко дебелата му синя вена. След това превърза ръката му така, че да не я мърда, и я постави да виси извън леглото, а под прореза нагласи едно гърненце, в което да капе кръвта. След това излезе от стаята и се върна с чаша, в която имаше някаква напитка.

— Изпий това, драги ми Робин — каза тя. — Това ще те прочисти. Ще премахне тежестта, която изпитваш, и ще те освободи от унилостта, която те е налегнала.

Игуменката вдигна главата на Робин и той изпи течността до дъно. След това с въздишка легна обратно на възглавницата си и с усмивка каза:

— Благодаря ти, много ти благодаря, добра ми лельо. Толкова си добра с клетия разбойник.

Говореше сънливо, главата му падна върху възглавницата и Робин започна да диша тежко. Отровата, която игуменката бе сложила в чашата му, вече действаше. Жената се усмихна лукаво, отиде до вратата на стаята и повика някого отвън. Един мъж се промъкна в помещението — стар и мършав, с бяла коса, с хитри и коварни очи, с тънки и увиснали надолу устни. Тя посочи с кльощавия си пръст към тялото на Робин Худ и погледът на стареца заблестя, като видя как капките кръв се стичат от ръката му и се събират в делвичката отдолу.

— Ако поне веднъж можеше да се проявиш като мъж — каза тя подигравателно, — щеше да измъкнеш ножа си и да го убиеш сам! Не да оставяш на мен и на ланцета ми да отнемаме живота му капка по капка.

Робин се размърда в съня си при звука на гласа й. Мършавият старец веднага се обърна и се измъкна от стаята уплашено. Игуменката го последва, а черните й като катран очи срещнаха хитрото и вероломно изражение на лицето му. Тя измъкна дълъг ключ от чантичката си и заключи вратата на стаята, в която лежеше Робин.

— Кога ще бъде мъртъв? — попита шепнешком старецът.

— Ако кръвта тече обилно, ще умре още тази нощ.

— А ако не стане така и той не умре? — попита старецът.

— Тогава аз и сестрите от Кърклес ще сме по-богати с тридесет акра от най-хубавите ливади — подигравателно отговори монахинята, — като дар от добрия сър Роджър от Донкастър, но ти, сър Роджър, ще трябва да търсиш друг начин да убиеш тази лисица. Защо всъщност не отидеш още сега да го направиш сам?

Тя демонстративно му подаде ключа, но той се отдръпна назад, загриза със зъби ноктите си, а гибелните му зли очи ядосано засвяткаха срещу присмехулното лице на игуменката.

Сър Роджър Донкастър, малодушен и жалък страхливец, нямаше куража да убие дори болен мъж, затова се обърна и тихомълком се измъкна. Той напусна манастира и препусна далече, а брадичката му клюмаше на гърдите му. Беше вбесен от презрителното отношение на игуменката и от мисълта, че тя би могла да го изиграе в злостната конспирация, която заедно бяха замислили, за да убият Робин Худ.

Литъл Джон чака търпеливо цял следобед под горските дървета. Когато сенките започнаха да се издължават и да чезнат над хълмовете, започна да се чуди защо Робин все още се бави вътре и не се появява на вратата. Загрижеността го накара да стане и да почне нетърпеливо да се разхожда напред-назад.

Но какво бе това? Тихо, едва-едва, откъм манастира се чуха три изсвирвания с ловджийски рог — сигналът на Робин!

Литъл Джон изрева като разярен бик и извика мъжете, които чакаха в храстите:

— Ставайте, момчета! Чухте ли тези изтощени звуци? Срещу господаря ни е извършен заговор! Напред!

Цялата банда грабна оръжието и се втурна след Литъл Джон, който тичаше с все сила към вратите на метоха. Изкъртиха гредата, която служеше за резе, а след това с нея разбиха вратата и се изсипаха вътре сред писъците и молитвите на уплашените монахини.

Литъл Джон бе ледено сериозен и много суров, когато застана пред орляка пребледнели жени.

— Стига с вашите писъци! — нареди им той. — Намерете ми игуменката!

Но никой и никъде не можа да я открие.

— Тогава бързо ме водете там, където лежи моят господар Робин!

И за това никой нищо не знаеше. Монахините дори не бяха разбрали за пристигането му в метоха. Преизпълнен с гняв и ярост, но и с уплаха, Джон точно щеше да се разпореди да се претърси целият манастир, когато се появи Хоб О’Хил, разбута групата на разбойниците и каза:

— Открих къде лежи нашият мастър.

Мъжете се втурнаха като ураган по стълбите след Хоб и щом стигнаха до вратата, мигновено я разбиха и нахлуха вътре. Каква гледка само! Там бе техният главатар, съвсем бял и изнемощял, с изцъклени очи, свлечен наполовина вън от леглото, толкова слаб, че едва успя да вдигне глава към тях.

Литъл Джон се хвърли на колене край Робин, а сълзите потекоха като река от очите му.

— Мастър, мастър! — викаше той. — Моля те, моля те!

— За какво ме молиш, Джон — попита Робин, като изнурено му се усмихна, вдигна ръката си и с обич я постави върху прошарената глава на своя стар другар.

— За това да ни позволиш да изгорим това проклето място и да убием този, който е посегнал на живота ти.

Робин уморено поклати глава.

— Не, не, в никакъв случай — каза той, — на такава молба не мога да отговоря. Никога не съм наранявал жена в живота си и няма да го сторя точно сега, в самия му край. Тя ме прободе и остави кръвта ми да изтече от мен, взе живота ми, но аз ти забранявам дори да я докоснеш с пръст. Сега, Джон, вече не ми остава дълго да живея. Отвори онова прозорче и ми подай лъка и една стрела.

Отвориха прозорчето и Робин погледна със замъглени, умиращи очи към тихите, спокойни вечерни поля, с огромната хълмиста гора в далечината.

— Дръж ме, докато стрелям, Джон — каза Робин, — и където падне стрелата ми, нека там бъде и гробът ми.

При тези думи мъжете заплакаха. Стояха и безмълвно го гледаха как вдига големия си лък с немощните си ръце, как опъва тетивата и придържа перцето на последната си стрела. Някога единствено той можеше да се справи с този огромен лък, но сега животът му до такава степен вече бе изцеден, че силата му едва стигна, за да го опъне наполовина. Той с въздишка пусна тетивата, стрелата избръмча през прозорчето и мъжете със замъглени погледи проследиха полета й над полята, ливадите и горските дървета.

Робин падна изтощен, а Литъл Джон внимателно го настани по-удобно.

— Положи ме там, Джон, с моя лък до мен, защото той бе най-сладката музика в моя живот и не искам да се разделям с него и в смъртта. Постави зелен чим под главата ми и още един под краката ми, защото обичах да спя по зелените морави в гората, докато бях жив, и бих искал и в последния си сън да спя на тяхната трева. Ще направиш ли това за мен, Джон?

— Да, да, мастър — каза Джон, задавен от огромната си скръб.

— Сега ме целуни, Джон. И… и… сбогом!

Последното дихание напусна устните му, докато Джон се наведе със свалена шапка и го целуна. Всички паднаха на колене и се замолиха за отиващата си душа. С много сълзи те молеха за милост към техния храбър и щедър водач.

Разбойниците не можеха да изтърпят да оставят тялото му да стои през нощта зад манастирските стени, затова го вдигнаха веднага, отнесоха го в зелената гора и цяла нощ бдяха над него в тъмнината. Призори приготвиха гробницата му и когато отец Тък, сега вече беловлас и приведен старец, дойде около обяд, всички заедно отнесоха своя обичан господар до последния му дом.

След това научиха, че сър Роджър Донкастър е посетил метоха по времето, в което Робин е умирал, и започнаха да го издирват надлъж и шир. За да се спаси от преследването на Хоб О’Хил и Кет Троу, които вече дишаха във врата му, подлецът избяга в Гримсби и едва успя да си спаси кожата, като се качи на един кораб. Рицарят потърси убежище във Франция и не след дълго умря там в пълна самота.

След смъртта на Робин бандата на разбойниците бързо се разпадна. Някои заминаха зад морета и океани, някои потънаха в големите градове и постепенно се превърнаха в уважавани и уседнали граждани, а други бяха наети в отдалечени имения срещу насъщния и станала хрисими хора.

Литъл Джон и Скарлет получиха земи в Кромуел, където Алан от долината сега бе лорд и владееше земите от името на своята съпруга лейди Алис. Мъч, Милеровият син, стана байлиф^[8] в Уерисдейл, който също премина във владение на Алан от долината, след като баща му — сър Хърбранд, почина.

Гилбърт от Уайт Хенд не се установи никъде. Той стана голям поборник за свободата на Шотландия, прослави се с лъка и меча си и за делата му още дълги години се пееха песни из пограничните земи.

А какво стана с Хоб О’Хил и брат му Кет, никой никога не научи със сигурност. Малките хора не обичаха уседналия живот и макар Алан от долината да им предлагаше земи, в които да се настанят, предпочетоха да се скитат в мъгливите гори и из дивите могили. Гробът на Робин Худ бе винаги поддържан и винаги зелен, макар никой да не разбра чии бяха ръцете, които правеха това. После плъзнаха приказки, че нощем две дребни човечета излизат от гората и подрязват тревния чим. Това бяха Кет и Хоб без съмнение, защото обичаха Робин толкова много, докато бе жив, че сега, макар да бе мъртъв, не можеха да се отделят от неговата могила.