Бил Брайсън
Един американец в Европа (7)

Аахен и Кьолн

Взех влака за Аахен. Не бях ходил там, но е съвсем близо до Лиеж, където прекарах нощта, а винаги ми се беше искало да видя Аахенската катедрала. Това е приятно и странно пренебрегвано кътче в Европа. Аахен, Маастрихт и Лиеж са съседи — разделят ги около трийсетина километра — но са в различни държави, говорят три различни езика (холандски, френски и немски), но хората от района използват местен диалект, което означава, че помежду си се разбират по-добре, отколкото със сънародниците си.

Взех стая в малък хотел срещу гарата, захвърлих вътре раницата си и веднага излязох. Обядвах хамбургер с пържени картофи във верига за бързо хранене, наречена „Куик“, после тръгнах да разглеждам града.

Нетърпението ми донякъде ме изненада, но не бях идвал в Германия седемнайсет години и исках да видя дали се е променила. Беше. Беше станала по-богата. И през 1973-а беше достатъчно богата, но сега — майко мила! Дори проспериращата Фландрия бледнееше. Почти всички магазини тук изглеждаха богати, продаваха много и бяха пълни със стилни и скъпи стоки като писалки „Монблан“ и часовници „Одемар Пиге“. Дори и магазините, в които се предлагаха стоки за простосмъртни, приковаваха вниманието — магазинът за кухненски и домашни потреби на Фон Драйзел, например, на върха на хълма край стария пазарен площад. В огромните витрини бяха изложени съвсем прозаични неща като дъски за гладене, тенджери и тигани, но всичко беше лъснато до блясък. Малко по-нататък минах покрай не един, а цели два магазина за ковчези, което ми се стори някак по немски смразяващо кръвта, но дори и ковчезите изглеждаха лъснати и подканящи и се улових, че зяпам с възхищение подплатите и блясъка на дръжките.

Не можех да свикна с всичко това. Все още не бях в състояние да се отърва от американския навик да мисля за Европа като за едно място и за европейците като за един и същи народ. Колкото и да четеш, че брутният вътрешен продукт на Дания бил с 40% по-висок от този на Англия, датчаните не изглеждат с 40% по-богати от англичаните, не носят с 40% по-лъскави обувки и не карат с 40% по-големи коли. Тук обаче хората наистина изглеждаха по-богати и то с много повече от 40%. Всички ходеха с обувки, които сякаш бяха купени сутринта. Дори маратонките на децата не бяха протрити. Колите блестяха, сякаш са в магазина. Дори такситата бяха до едно Мерцедес. Като в Бевърли Хилс. И това беше само някакво си неизвестно градче в периферията на страната. Германците бяха оставили всички останали да им дишат праха.

Не всичко беше идеално. По-голямата част от архитектурата, особено в центъра, беше убийствено безлична, особено модерният търговски център, а баровете и ресторантите далеч нямаха уютната и дружелюбна атмосфера на онези в Холандия и Белгия. След това обаче открих покоя на катедралата и сърцето ми отново се стопли към Аахен. Най-напред отидох в Schatzkammer — съкровищницата, в която се пазеха най-великолепните старини, които човек може да си представи, включително златния бюст на Карл Велики, в естествена големина, на който той е изобразен като божество, триптих дърворезба, изобразяващ меса на папа Григорий, който, струваше ми се, бих могъл да гледам вечно и множество други невероятно красиви и изкусно изработени експонати.

Цялата колекция е изложена в три малки, обикновени и слабо осветени стаи, но пък каква колекция! В съседство са осмоъгълната катедрала, построена по модела на църквата Сан Витале в Равена и това, което е останало от дворцовия комплекс, разрушен в по-голямата си част през Втората световна война. Катедралата е малка и сумрачна, но много изящна, с куполест покрив, чиито контрастиращи ивици мрамор и стъкло са толкова наситени, че я правят да изглежда почти течна. Сигурно винаги е била препълнена с хора, още от времето на Карл Велики — едва ли може да побере повече от стотина души — но всеки сантиметър беше великолепен. Катедралата е от постройките, в които човек по-скоро се потапя, отколкото разглежда. Утре щях да я видя още веднъж.

Прекарах следобедните часове, докато всичко беше затворено в лека разходка из града, за да щадя болния си глезен. Разгледах големия, покрит с калдъръм пазарен площад и закуцуках из неестествено тихите улички на жилищните квартали около парка Лузберг. Беше странно да си мисля, че това приятно и спокойно градче някога е било сред първите в Европа, седалище на Светата Римска империя, столица на Карл Велики. Едва когато отново отворих Историята на Втората световна война на Гилбърт, ден-два след това, обаче разбрах, че Аахен е първият немски град, превзет от Съюзниците след седемдневни улични боеве през 1944-а, след които целият е бил превърнат в руини. Сега човек не би си го и помислил.

 

 

Вечерта излязох, за да потърся ресторант. В Германия това често е проблем. Като начало съществува сериозен шанс вътре да има трима мъжаги в къси панталонки с презрамки, които свирят полка, така че човек трябва много внимателно да огледа през прозорците и да подложи собственика на разпит, за да не се окаже, че „Били и Баварските момчета“ ще скочат на малката сцена в осем и половина, защото няма нищо по-лошо от това, точно когато се каниш да се заемеш най-благочестиво с вечерята си, да се окажеш заобиколен от червенобузи германци, които размахват халби бира и пеят „Horst Wessel Lied“, колкото им глас държи. В мирния договор след войната изрично е трябвало да се запише, че освен оръжията, германците ще предадат и акордеоните си.

Обиколих седем-осем места и проучих менютата пред вратите, но те бяха пълни с блюда, носещи злокобни немски имена — Schweinensnout mit Spittle und Grit, Ramsintestines and Oder Grosser Stuff^[1] — и други подобни. Предполагам, че ако си ги поръчаш, ще се окажат годни за ядене, дори вкусни, но не можех да се отърва от глождещото усещане, че ако поръчам нещо напосоки, келнерът ще ми донесе чиния шкембе и очни ябълки. Веднъж в Бавария, с Кац безразсъдно си поръчахме Kalbsbrann от непонятно меню и минута след това до масата ни се появи собственикът, колебливо и смутено, и засука пръсти над касапската си престилка.

— Извинете много, господа — каза ни той, — но вие знае ли какво Kalbsbrann?

Спогледахме се и признахме, че не знаем.

— Това, как казва вие… то онова с кое малка крава мисли.

Кац припадна. Аз благодарих на човека горещо, задето прояви предвидливостта да ни предупреди, макар че, бих казал, самият той имаше интерес да го направи, за да не допусне двама американци да си изповръщат червата из ресторанта му, и поисках да ни даде нещо, което би могло да мине за храна в средна Америка. През последвалия промеждутък коментирахме колко тънък е бил косъмът, на който сме се измъкнали, клатехме удивено глави като хора, отървали се невредими от автомобилна катастрофа и обсъждахме колко странни хора са европейците. Човек трябва да проявява особена вид бдителност, ако иска да прекоси континент, на който хората доброволно поглъщат езици, бъбреци, конско месо, жабешки крака, черва, салами, направени от съсирена кръв и мозъци на малки крави.

В края на краищата, след известно обикаляне открих италиански ресторант, наречен „Капричио“, на ъгъла до хотела ми, на „Театерщрасе“. Храната беше италианска, но персоналът беше изцяло от германци. (Личеше по ботушите… Шегувам се.) Сервитьорката не разбираше и дума английски и положих сериозни усилия, докато разбере какво искам. Поисках бира и тя ме погледна косо.

— Wass? Tier?

— Nein, beer — отговорих аз и тя се озадачи още повече.

— Fear? Steer? Queer?? King Leer?

— Nein, nein. Beer — посочих аз менюто.

— A, beer! — възкликна сервитьорката и цъкна с език, сякаш умишлено бях опитал да я заблудя. Почувствах се засрамен, че не знам немски, но се утеших с мисълта, че ако знаех, щях да разбирам за какво надутият господин на съседната маса се хвалеше на жена си (или може би любовницата си) и щях да съм също толкова отегчен, колкото несъмнено беше тя. Пушеше здравата от пакет „Лорд“ и оглеждаше с неприкрит интерес мъжете в ресторанта без мен, разбира се. (Аз съм невидим за всички, освен за кучетата и Свидетелите на Йехова.) Събеседникът й не забелязваше това. Обясняваше й разпалено как току-що е успял да продаде камион обръчи за гимнастика и фотоалбуми на източногерманците и се удивляваше на собствената си хитрост.

Когато се смееше, тайнствено ми напомняше Арвис Дрек, учителят ми по дървообработване в училище, което беше смущаващо съвпадение, защото тъкмо господин Дрек ме бе научил на малкото немски, който знаех.

Записах се да уча немски, защото го преподаваше едно въплъщение на мокри сънища на име мис Уебстър, която имаше най-величествените гърди и задник, който прилепваше за полата като пъпеш във вакуумна опаковка. Когато мис Уебстър се надигаше, за да пише на черната дъска, осемнайсет млади момчета започваха да дишат учестено и спускаха ръце под чиновете. Само че две седмици след началото на учебната година мис Уебстър напусна при тайнствени обстоятелства — поне за нас — и дойде господин Дрек, за да поеме часовете, докато й намерят заместник.

Оказа се катастрофа. Господин Дрек знаеше немски колкото крава латински. До Германия се беше приближавал най-много на бирения фестивал в Милуоки. Сигурен съм, че въобще не беше квалифициран да преподава езика. Преподаваше ни от отворена книга, като движеше дебел пръст по редовете и прескачаше всичко по-сложно. Не мисля, че му бяха нужни някакви научни степени, за да учи децата на дървообработване, но беше ясно, че работи на предела на умствените си възможности. Научих повече немски от телевизията.

Едва ли някога съм мразил някого, колкото мразех господин Дрек. В продължение на две дълги години превръщаше живота ми в ад. По време на безкрайните му монотонни лекции за употребата и грижите за видовете ръчни инструменти, седях и искрено се опитвах да внимавам, само че след няколко минути погледът ми започваше да блуждае — трийсет и шест млади момичета, до едно облечени с малки сини плисирани полички, които не покриваха изцяло дръзките им задничета — и въображението ми се отскубваше, като куче от повода си, и започваше да подскача между тях, да души и пухти около онези дълги, загорели от слънцето бедра. След минута-две отново се връщах в час, със замечтано сладострастна усмивка увиснала на устните ми, за да открия, че всички ме гледат. Очевидно господин Дрек е отправил въпрос в моя посока.

— Извинете, господин Дрек?

— Попитах, какъв вид острие е това, господин Брайсън.

— Това е остро острие, господин Дрек.

Господин Дрек изпускаше една от онези въздишки, които глупавите хора пазят за случаите, когато се натъкнат на някой още по-глупав от тях, и казваше умерено: „Това е трийсет сантиметров маткап с двойна режеща повърхност“, и до края на часа ме караше да подпирам парче грапава шкурка на стената, с нос.

Не ме биваше в дърводелството. Всички останали започнаха да правят ракли от кедрово дърво или океански яхти и си играеха с опасни и шумни електрически инструменти, а аз си останах на масата за начинаещи, заедно с Тъби Тъкър и още едно хлапе, което беше толкова тъпо, че така и не научихме как се казва. Наричахме го просто Лигльо. На тримата не ни позволяваха да пипаме нищо по-опасно от шкурка и канцеларско лепило, така че седмици наред правехме ненужни неща от изрезки, ако не се брои Лигльо, който понякога ядеше лепилото. Господин Дрек не пропускаше възможност да ме унизи. „И какво е това? — питаше той и вдигаше изпоцапаното парче дърво, върху което съм се трудил през последните двайсет и седем седмици, високо, за да могат всички да се разхилят. — Господин Брайсън, преподавам дървообработване от шестнайсет години и мога да кажа, че това е най-лошият скосен ръб, който някога съм виждал.“ Веднъж вдигна нагоре един птичи кафез, който бях направил и той се разпадна в ръцете му. Класът зарева. Тъби Тъкър се смя толкова много, че едва не се задуши. Смя се двайсет минути и продължи, дори след като му просъсках през масата, че ще му подостря тестисите.

 

 

Келнерката ми донесе бирата и смутено установих, че през последните десетина минути съм се носил в някаква моя вселена, като много вероятно съм се смял и съм си мърморил сам, като хората, които живеят по автогарите. Озърнах се и с облекчение установих, че никой не е забелязал. Мъжът на съседната маса продължаваше да се хвали на жена си (любовницата си) как е продал 2000 стари видеокасети, 170 електрически автомобилчета и 68000 бройки от американското издание на „Изгубеният континент“^[2] на румънците за подпокривна изолация. В това време компаньонката му правеше любов с очи с един мъж, който се хранеше сам в другия край на заведението — или по-скоро мастурбираше с очи, защото мъжът беше твърде погълнат от борбата с половинметровите спагети в чинията си, за да забележи, че го използват като сексуална играчка.

Отпих голяма глътка бира, стоплен от спомените си и изпълнен с тиха радост, че училищните дни бяха останали завинаги зад мен, че никога повече, докато съм жив, няма да ми се налага да скосявам ръб или да разяснявам принципите на термодинамиката, няма да ми пука, че не знам кои далечни държави произвеждат юта и какво правят с нея. Това е мисъл, която винаги ме ободрява.

От друга страна, никога повече няма да изпитам уникално удовлетворителното усещане от това да забиеш юмрук в мекия като възглавница корем на Тъби Тъкър. Не искам да кажа, че съм бил побойник, но Тъби беше друга работа. Бог беше създал Тъби единствено с цел да осигури на другите хлапета някой, когото да бият. Момичетата го биеха. Хлапета, четири години по-малки от него, също го биеха. Звучи жестоко — беше жестоко — но работата е в това, че си го заслужаваше. Така и не се научи да си държи устата затворена. Например, отива при най-големия бабанко в училището и му казва:

— Хей, Бъкли, къде си офъка косата? Не знаех, че Армията на спасението е отворила фризьорски салон.

Или:

— Хей, Симпсън, майка ти ли видях да чисти тоалетните на автогарата? Кажи й, че онези фасове ще горят по-добре, ако първо ги изсуши.

Така че всеки път, когато го видех, или му прилагаха китайски мъчения, или безмилостно налагаха раздрусания му розов задник с влажни пешкири в съблекалнята, или подскачаше по долни гащи под дъба в двора на училището и с дълъг прът се мъчеше да свали от някой клон панталоните, метнати там от тълпа от около четиристотин души, в която понякога се включваха минаващи край двора шофьори и обитатели на съседните къщи. У него просто имаше нещо, което изваждаше на повърхността най-лошото у всекиго. Понякога хлапета от предучилищна възраст го погваха по улицата. Не се съмнявам, че съвсем непознати хора отиват при него и безпричинно размазват хотдога, който яде, по физиономията му. Поне аз бих го направил.

 

 

На сутринта отидох на гарата, за да хвана влака за Кьолн. Трябваше да убия половин час, така че влязох в кафенето. Беше малко, обслужваше го само една жена. Тя видя, че сядам, но не ми обърна внимание и започна да подрежда рафтовете зад бара. Беше на половин метър от мен. Бих могъл да протегна ръка и да я перна по задника. Постепенно обаче осъзнах, че ако искам да бъда обслужен, трябва да се представя на бара и да отправя официално искане. Никога не би й минало през ум да стигне до извода, че съм чужденец, който не знае правилата, и че би трябвало да ме попита с приятен глас: „Кафе, mein Liebchen?“ или поне да ми направи знак, че се налага да отида до бара. Нищо подобно. За нея бях нарушител на правилата и поради това беше длъжна да ме пренебрегне. Това е най-лошото качество на германците. Не, всъщност, склонността им да започват сухоземни войни в Европа е най-лошото им качество, но и другото не пада по-долу.

Познавам един журналист, който живееше в Бон, чиято хазяйка веднъж позвънила в службата му и го инструктирала веднага да се прибере у дома и да подреди по-систематично прането си на въжето за простиране. Той й казал, съвсем дословно, да върви на майната си, но всеки път след това, когато оставял пране да съхне, след работа го намирал пренаредено. Същият човек, една събота окосил тревата в двора и се прибрал у дома, но намерил на изтривалката анонимна бележка, която го уведомявала, че в Северен Рейн-Вестфалия е незаконно да косиш двора си между събота на обяд и 9:00 часа в понеделник и че всяко повторно нарушение щяло да бъде докладвано на дворната полицията или нещо такова. В края на краищата го преместиха в Богота и твърдеше, че това бил най-щастливият ден в живота му.

Кьолн е мрачно място, което доста ме зарадва. Беше утешително да видя, че и германците, както всеки друг, могат да направят сбъркан град, а с Кьолн, нямаше никакво съмнение, бяха го направили. Излизаш от гарата и там, в горния край на ескалатора, с който излизаш, се оказва катедралата — най-голямата готическа постройка в света. Тя е внушителна и буди страхопочитание, без съмнение, но се издига в центъра на голям, брулен от вятъра бетонен площад, който е толкова гол и унил, че ти спира сърцето. Не знам за какво са мислили, когато са я строили. Във всеки случай — не за хора.

Веднъж по-рано се бях отбивал в Кьолн. Това беше през лятото, когато пътувах сам, но си спомнях малко от града, само присъствието на катедралата и зловещия хотел някъде по задните улички, потънал във вечната сянка на железен мост над Рейн. Помнех този хотел далеч по-добре от самия град. В коридорчето пред стаята ми имаше масичка с немски седмични списания, всички посветени изключително на секса и телевизията, и понеже телевизията в Германия изглежда също почти изключително посветена на секса, сексът беше нещо като характерна особеност на онези публикации. Трябва да разберете, че в тях нямаше нищо порнографско. Те просто коментираха секса така, както английските списания коментират градинарството. Прекарах по-голямата част от следобеда и вечерта в разходки между стаята ми и масичката, награбил купчини от онези развлекателни списания, с цел да изуча културата.

Особено ме впечатли една рубрика, в „Neue Revue“, струва ми се, която всяка седмица представяше млада двойка — автомеханик от Дуисбург на име Руди и неговата сочна съпруга, Грета от Бавария — такива работи. Както казах, всяка седмица двойката беше различна, но всички си приличаха, сякаш ги бяха изстискали от една и съща паста за зъби. Всичките бяха млади, хубави, с фантастични тела и ослепителни усмивки. На две-три от снимките ги представяха в ежедневието им — Руди, легнал под някой камион DAF, с гаечен ключ в ръка и широка усмивка. Грета, в местния супермаркет, загледана с умиление в замразените пилета. Останалите снимки обаче показваха на читателя как Руди и Грета, без никакви дрехи, правят разни неща из къщата — застанали един до друг пред мивката мият чинии, пробват с една и съща лъжица супата на котлона, играят на карти, изтегнати със задниците нагоре върху рунтав козяк.

Снимките никога не показваха нищо прекалено сексуално. Руди не се възбуждаше — изглежда много по-голямо удоволствие му е доставяло да суши чиниите и да опитва супата! Видът на двамата беше на хора, чийто живот е абсолютно блаженство. Усмихваха се пред камерата, сякаш нямаше по-голямо щастие за тях от това съседите, колегите и всички останали във Федералната република да ги гледат как режат зеленчуци и пълнят съдомиялната машина, както ги е майка родила. Тогава си помислих, че немците са интересни хора.

Общо взето, само това си спомнях от Кьолн и докато се размотавах по високия площад с катедралата и зяпах мрачните търговски улици долу, започнах да се опасявам, че май наистина няма какво друго да се запомни. Застанах в подножието на катедралата и дълго я гледах, стъписан от огромната й маса. Беше невероятна — повече от сто и петдесет метра дълга и повече от шейсет метра широка, с кули, високи почти колкото монумента на Вашингтон. Побира 40 000 души. Можете да разберете защо са я строили 700 години — при това немски работници. Ако беше в Англия, все още щяха да копаят основите.

Влязох вътре и в продължение на половин час съвестно разглеждах съдържанието й, но без да изпитам онова възхищение при вида на далеч по-малката катедрала в Аахен предния ден, после излязох отново и пак застанах на терасата над Рейн — широк, кафяв и пълен с дълги флотилии шлепове. После отидох на главната търговска улица, „Хое щрасе“ — дълга, права пешеходна артерия и една от двете най-скъпи улици в Европа, ако искаш да наемеш търговска площ (другата е „Кауфингерщрасе“, в Мюнхен). По-скъпа е дори от Бонд Стрийт, в Лондон и улица „Фобур Сент Оноре“, в Париж. В „До края на Рейн“ Бернард Девин написа хвалебствия за „Хое щрасе“, но за мен това си беше най-обикновена търговска улица, каквито има навсякъде — редица универсални магазини, магазини за обувки, за музика, за камери и видео касетофони. Гъмжеше от съботни купувачи, но те нямаха вид на много придирчиви и изобщо не бяха така добре облечени, като хората в Аахен. Все едно бях в някой английски град — Милтън Кийнс или Донкастър.

Спрях пред един от многото магазини за електроника и огледах претрупаната витрина — чудех се дали стоката е немско производство, обаче не. И тук бяха изложени същите японски видеокасетофони и камери, които можеш да видиш навсякъде, ако не се брои един допотопен диапроектор „Грундик“ и една-две реликви от същата епоха. Като човек, израснал в доминирана от американски продукти среда, някога се изпълвах с патриотично негодувание, като гледах как японските стоки заливат света и с удоволствие четях по списанията статии за това, как тези зли малки ориенталци завладяват планетата.

След това, когато веднъж летях с Боинг 747, сложил в ушите си слушалки, които осигуряваха качество на звука като от пластмасова чаша, окачена на конец и гледах филм, който сякаш се прожектираше на хавлия за баня, през ума ми мина шокираща мисъл — че американската битова електроника всъщност никога няма да стигне по-далеч от това. Добрали сме се до нивото на 1972 година и сме спрели там. Ако бяхме оставили отрасъла на RCA, „Уестингхаус“ и другите американски компании, сега щяхме да мъкнем преносими касетофони, големи колкото куфар и щяхме да използваме видео устройства, в които сами да мушкаме лентата. След това започнах да изпитвам благодарност към японците, задето запълват живота ми с удобни неща, като например ръчен часовник, който помни телефонни номера, изчислява с колко съм на червено в банката и ми казва кога да сваля от котлона сутрешното си яйце.

Единственото оплакване, което имам в момента е, че сме принудени да търпим смущаващите имена, които японците дават на своите продукти. Изглежда никой не се впечатлява от това — колко глупаво и неточно име е Walkman, например. Не успях да го разбера. То не ходи, не е човек. Звучи ми като име на уред, който предпазва слепите от препятствия по пътя. (Включи си уокмена, Хари.) Ако беше изобретено в Америка, щяха да му дадат име от рода на Саундбластър, „Мюзиксмастър“ или „Динамобокс“, или нещо друго подобно, по-звучно. Тези неща обаче вече не се разработват в Щатите, така че ще трябва да приемаме имената, които се харесват на японските инженери — „Хандикам“ на Сони, „Експлорър“ на Панасоник, Тойота Терсел. Лично аз бих се притеснил, ако трябваше да си купя кола, чието име звучи като някакъв нов вид полиестер, но предполагам, японците смятат тези имена за върха. Сигурно не би трябвало да се очаква друго от хора, които носят бяла риза всеки ден от живота си.

 

 

Върнах се на гарата, където бях оставил багажа си, и не знаех какво да правя със себе си. Идеята ми беше да прекарам в Кьолн няколко дни, да разгледам музеите — има няколко много добри — но сега не бях в състояние да събера достатъчно ентусиазъм. След това видях нещо, заради което ми се прииска да се махна от там моментално. Беше денонощно порнокино, при това доста грубо, ако се съдеше по откровените фотоси край касата. Киното беше на територията на гарата — една от услугите, предоставяни на пътниците от грижовното ръководство на немските железници. Не знам защо, но ми се видя ужасно отблъскващо. Нямам някакви особени възражения срещу порнографията, но чак пък на гарата? Има нещо доста перверзно в мисълта за бизнесмен, който гледа двайсет минути пъшкане и чукане, преди да хване влака от 17:40, за да отиде у дома при семейството си в Бенсберг, и нещо още по-перверзно в мисълта, че националните железници го одобряват.

Точно тогава огромното табло с разписанието на влаковете високо над мен затрака подкупващо и обяви експреса за Амстердам.

„Дръж този влак“ — промърморих и забързах към касата за билети.