Бил Брайсън
Един американец в Европа (2)

Хамерфест

Взех си стая в хотел „Хоя“, близо до пристанището. Беше малка, но удобна, с телефон, малък цветен телевизор и баня. Беше ми много приятно и усещах пулсиращата възбуда, която обзема човек, когато попадне на ново място. Оставих нещата си, огледах набързо удобствата и излязох, за да разгледам града.

Изглеждаше приветлив, макар и на човек да му се ще да благодари на Бога, че не трябва да живее там. Хотелът беше в тъмен квартал, пълен със складове и корабни компании. Имаше и една-две банки, много голям полицейски участък и поща с редица телефонни будки отпред. Когато минах, забелязах, че телефонните указатели във всички тях бяха подпалени от някой отчаян търсач на забавления и сега висяха овъглени на веригите си.

Стигнах до главната улица, „Страндгатан“, която е дълга около 300 метра, успоредна на пристанището. Откъм сушата е очертана от различни заведения — пекарна, книжарница, кино (затворено), кафене, наречено „При Кокен“, а откъм пристанището, от общината, още няколко магазини и тъмната надвиснала маса на фабрика за консервиране на риба. На интервали по улицата бяха окачени коледни светлинни гирлянди, но всички магазини бяха затворени и никъде не се долавяше следа от живот, ако изключим някое и друго такси, което профучаваше, сякаш отива да изпълни спешна мисия.

Навън беше студено, но далеч не толкова, колкото очаквах. Това ме зарадва, защото в Осло за малко щях да си купя абсурдна кожена шапка руски тип, с наушници, срещу 400 крони. Колкото и да мразя да изпъквам сред множеството, понякога изпитвам ужасното и непреодолимо желание да се превръщам в източник на веселие за околния свят и в това отношение с руската шапка щях да постигна нови висоти. Сега беше ясно, че няма да се наложи.

Отвъд главната улица, пътят минаваше успоредно на залива и стигаше до тесен нос, от който се откриваше прекрасна гледка към града, сгушен в полите на черни планини, сякаш в гигантска длан. Самият залив беше черен и непристъпен. Единствено плискането на водата подсказваше какво има там. Градът обаче беше чудесно ярък и уютен на вид, убежище, изпълнено с топлина и светлина в безкрайната арктическа нощ.

Удовлетворен от това начално разузнаване, се върнах в хотела, изядох една изумително скъпа вечеря и с благодарност се мушнах в леглото.

През нощта ме събуди буря. Промъкнах се до прозореца и надникнах навън. Видях бясна снежна виелица. Вятърът виеше. Светкавици прорязваха небето. Не бях виждал мълнии по време на снежна буря. Промърморих нещо от рода на „Исусе Христе, къде съм попаднал?“, върнах се в леглото и се скрих дълбоко под завивките. Не знам по кое време се събудих, но задрямвах и се будих в продължение на може би час, преди да ми дойде на ум, че няма да разсъмне. Станах и погледнах през прозореца. Бурята още бушуваше. На паркинга на полицията долу, видях две полицейски коли, на които пишеше „POLITI“, заровени в преспите почти до покривите.

След закуска се осмелих да изляза във виелицата. Улиците бяха пусти, снегът се трупаше пред входовете. Вятърът правеше с града каквото си иска. Уличните лампи премигваха и се клатеха, хвърляха гърчещи се сенки на снега. Коледната украса подрънкваше. Някаква картонена кутия прелетя през пътя пред мен и после се понесе високо над пристанището. Беше ужасно студено. На една открита улица, водеща към носа, отново ми се прииска да си бях купил руската шапка. Вятърът не утихваше. Носеше дребни частици лед, които бодяха бузите ми и ме караха да се задъхвам. Имах един шал, който увих около физиономията си, като бандит, и продължих нататък, почти облягайки се на вятъра.

Малко по-нататък сред снежната вихрушка, видях фигура. Беше с руска шапка, отбелязах с интерес. Щом се приближи, дръпнах шала надолу, за да поздравя весело: „Хапе тук, навън, а?“ или нещо подобно, но човекът ме отмина, без дори да ме погледне. На стотина метра по-нататък отминах още двама души, мъж и жена, които крачеха уверено към града, но и те ме отминаха, сякаш бях невидим. Странни хора, помислих си.

Носът се оказа скучен — бъркотия от складове и малки докове за ремонт на кораби, над които се издигаха два стенещи крана. Канех се да се връщам, когато забелязах стрелка, която показваше пътя към нещо, което се наричаше „Меридианстьотен“. Реших да го проуча. Тръгнах по тясна уличка към водата. Тук, без никаква преграда към бушуващото море, вятърът беше още по-безмилостен. На два пъти почти ме вдигна и ме пренесе няколко метра. Единствено палците на краката ми оставаха допрени до земята. Открих, че ако разперя ръце, мога да се придвижвам напред по подметки, като ветроход. Беше най-чудесното забавление. Нарекох го уиндсърфинг за скъперници. Прекарвах си чудесно, докато неочакван порив на вятъра не отнесе краката изпод тялото ми. Ударих си главата в леда толкова силно, че си спомних къде оставих ключа от бараката за въглища миналото лято. Болката и мисълта, че нов порив на вятъра може да ме отвее в морето като картонената кутия, която бях видял преди малко, ме накара да изоставя спорта и да продължа благоразумно към „Меридианстьотен“.

„Меридианстьотен“ беше обелиск на малко възвишение сред гробище от складове. По-късно научих, че това е мемориал, издигнат, за да се отбележи приключването, на същото това място, през 1840 година, на първото научно измерване на обиколката на земята. (Хамерфест е известен и с това, че е първият европейски град, в който е монтирано електрическо улично осветление.) Покатерих се на обелиска с усилие, но снегът навяваше толкова силно, че не можах да прочета надписа. Върнах се в града и си казах, че ще отида пак някой друг ден. Така и не отидох.

 

 

Вечерта хапнах в ресторанта на хотела, който беше и бар, а после пих бира по за петдесет йоре глътката и си мислех, че несъмнено всеки момент обстановката ще се оживи. В края на краищата, беше Нова година. Барът обаче приличаше на погребално бюро, в което се сервират напитки. Двама благи на вид мъже с якета от еленова кожа седяха на по чаша бира и гледаха мълчаливо в пространството. След време си дадох сметка, че има още един клиент, сам, в един тъмен ъгъл. Единствено огънчето на цигарата му издаваше, че е там. Когато келнерът дойде, за да прибере чинията ми, го попитах как човек може да се позабавлява в Хамерфест. Той се замисли за момент и попита: „Опитахте ли да палите телефонните указатели до пощата?“

Всъщност не каза това, защото, точно когато се канеше да ми отговори, самотният посетител в ъгъла му изломоти нещо, което, мисля си, беше нещо от рода на: „Ей, жалко, плоскоглаво еленско лайно, какво трябва да се случи, за да дойдеш да ме обслужиш?“, защото келнерът тропна чинията ми обратно на масата толкова рязко, че приборите подскочиха, отиде право при мъжа и започна яростно да го дърпа за ръкава и раменете, после да го бута, докато най-накрая, с огромно усилие не го изтласка до вратата и не го изхвърли вън, на снега. Когато се върна, келнерът изглеждаше зачервен и ядосан. Казах му шеговито: „Надявам се не изпращате всичките си клиенти така“, но той явно не беше в настроение за любезности, така че се запъти намусено към бара, а аз не успях да науча как човек би могъл да се позабавлява в Хамерфест, освен да пали телефонни указатели, да обижда келнера и да плаче.

В единайсет и половина, когато в бара все още беше мъртвило, излязох вън, за да видя дали изобщо някъде има живот. Вятърът бе утихнал, но наоколо нямаше жива душа. В прозорците грееха празнични светлини, но не се виждаше някой да празнува зад тях. Тогава, малко преди полунощ, когато се канех да се върна в хотела, се случи нещо странно. Всички хора, от всички къщи, излязоха на улицата и започнаха да палят фойерверки — големи, индустриални по размери фойерверки, които свистяха в небето, изтрещяваха оглушително и пълнеха въздуха с цветове и искри. В продължение на половин час, от целия полуостров излитаха фойерверки, трещяха, блестяха над пристанището и падаха в морето, изгорели. Тогава, точно трийсет минути след като всичко това започна, всички се прибраха по домовете си и Хамерфест отново потъна в сън.

 

 

Дните минаваха. Поне по три пъти всеки ден правех дълги разходки и оглеждах небето, за да видя Северното сияние, а вечерите излизах всеки час, за да проверя дали нещо не се случва, но уви. Понякога се будех посред нощ и гледах през прозореца, но въобще не видях каквото и да било. Веднъж-два пъти на ден валеше сняг — тлъсти, пухкави снежинки, като в някое телевизионно шоу — а през останалото време небето беше чисто. Всички ми казваха, че времето е идеално за наблюдения на Северното сияние. „Трябваше да дойдеш малко преди Коледа — беше страхотно“, казваха ми и дори ме уверяваха, че довечера почти сигурно ще е голямата нощ. „Излез вън към единайсет. Тогава ще видиш“, уверяваха ме. Така и не стана.

Когато не се разхождах и не гледах небето, пиех бира в хотела или четях в стаята си, в леглото. Веднъж-два пъти опитах да гледам телевизия. В Норвегия има само една телевизионна мрежа и тя е стъписващо лоша. Не само че отделните програми са тъпи — в това отношение биха печелили награди — но и цялата работа е удивително недоизпипана. Филмите свършват и след това трийсет секунди гледаш издраскани светли кръгчета, каквито се получават, ако баща ти не дотича достатъчно бързо до домашния кинопрожекционен апарат, когато перфорацията на лентата се прокъса. После изведнъж прожекторите осветяват говорителя, видимо стреснат, сякаш тъкмо се е канел да направи нещо, което не би искал да види цялата нация. Говорителите, винаги хубави млади мъже или жени с ярки сака и скулптирани коси, изпълват дългите интервали между програмите, като показват безкрайни заставки с кадри от най-важното, което остава до края на вечерта — документален филм за добиването на полезни изкопаеми в Нарвик, историческа драма от времето на Наполеон, в която главните герои носят мустаци, които подчертано не са техни и се разхождат надуто, сякаш някой им е поставил ректално кол от ограда (но полагат усилия това да не навреди на актьорското им изпълнение), после джаз концерт на Кадетите на ритъма, водени от Зиги Вуртмюлер. Най-доброто, което може да се каже за норвежката телевизия е, че ти създава усещане за кома, без обичайните съпътстващи тревоги и дискомфорт.

Започнах да се чувствам така, като че ли някой доктор ми е казал да отида някъде и да се отдам на пълна почивка („на някое наистина отегчително място, където въобще няма какво да правиш“). Никога дотогава не бях спал толкова дълго и така добре. Никога дотогава не бях имал толкова свободно време за мързелуване. Оставаше ми време да правя какво ли не — да изнизвам връзките на обувките си и да ги нанизвам пак, докато двете станат идеално равни, да преподреждам съдържанието на портфейла си, да се разправям с космите в носа си, да правя дълги списъци на нещата, които бих направил, ако имаше какво да правя. Понякога седях на ръба на леглото, с лакти на коленете и просто гледах наоколо. Често си говорех сам. Предимно обаче правех дълги разходки в студа, гледах мрачно неосветеното небе, после се отбивах в кафенето на Кокен, със запотените му прозорци и щедра топлина.

Мина ми през ум, че това е като да се пенсионираш. Дори при разходките си започнах да вземам със себе си малък бележник и да водя безсмислен дневник на движенията си през деня, точно както правеше баща ми, когато се пенсионира. Всеки ден отиваше в закусвалнята в местния супермаркет и, ако минеш край него, виждаш, че пише в бележника си. След като умря, намерихме цял шкаф с такива бележници. Всички те бяха пълни с изречения от рода:

„4 януари. Отидох до супермаркета. Изпих две чаши кафе, без кофеин. Времето — меко.“

Изведнъж разбрах за какво става дума.

Малко по малко започнах да се срещам с хора. В „Кокен“, пощата и банката започнаха да ме разпознават и да ме удостояват с боязливи кимвания за поздрав. Превърнах се в неразделна част от барчето в хотела, където явно ме смятаха за безобиден ексцентрик, човекът от Англия, който не ще и не ще да си отиде.

Един ден, когато нямах абсолютно нищо за правене, отидох и се видях с кмета. Казах му, че съм журналист, но всъщност просто искам да поговоря с някого. Имаше лице на погребален агент, носеше джинси и синя работническа риза, което му придаваше обезпокоителния вид на затворник в отпуск, но иначе беше добър човек. Полека-лека сподели с мен проблемите на местната икономика, а преди да се разделим, ми каза:

— Трябва да дойдеш у дома някоя вечер. Имам шестнайсетгодишна дъщеря.

— Боже мой, невероятно любезно от твоя страна, но имам щастлив брак.

— Тя би искала да упражнява английския си.

О, бих отишъл, но покана така и не последва. След срещата отидох в „Кокен“ и написах в дневника си:

„Разговарях с кмета. Времето — студено“.

Една неделя дочух в хотела мъж на моите години да говори със собственика на норвежки, а с децата си на британски английски. Името му беше Иън Тонкин. Беше англичанин, женен за момиче от Хамерфест, и сега преподаваше английски в местната гимназия. Той и жена му, Пеги, ме поканиха у дома си на вечеря, нахраниха ме пребогато с еленско месо (невероятно вкусно) и диви къпини (тайнствени, но също вкусни) и бяха самата любезност, като изразяваха съжалението си, че нямам късмет със Северното сияние.

— Трябваше да го видиш преди Коледа… о, страхотно беше — казаха ми те.

Пеги ми разказа една тъжна история. През 1944 година, оттеглящите се германци решили да лишат напредващата руска армия от подслон и изгорили града. Жителите били евакуирани с кораб, за да прекарат остатъка от войната сред чужденци. Когато корабите напускали пристанището, бащата на Пеги извадил от джоба си ключовете от къщата им и ги хвърлил през борда, после въздъхнал и казал: „Е, вече няма да ни трябват“. След войната хората се върнали в Хамерфест и видели, че е останала само църквата. С голи ръце и почти нищо друго построили града си отново, къща по къща. Може и да не е било кой знае какво, може и да е на края на света, но градчето си било тяхно и те го обичали, а аз не мисля, че някога съм се възхищавал повече, на която и да е група хора.

От Пеги, Иън и други, с които се запознах, научих всичко за града — за тежкото положение на рибната индустрия, от която всички зависят по един или друг начин, за вълнуващото дело за убийство от предишната година, за обвиненията в некомпетентност във връзка с разчистването на снега. Започнах да се чувствам ангажиран. Присъствието ми там ми се струваше абсолютно естествено, а истинският ми живот в Англия започна да изглежда далечен и подобен на сън.

 

 

Случи се на шестнайсетия ми ден в Хамерфест. Връщах се от носа, след сутрешната разходка, когато насред едно късче безоблачно небе над града се появи ефирен облак с много цветове — розово, зелено, синьо, бледо лилаво. Трепкаше и сякаш се виеше. Постепенно зае цялото небе. Изглеждаше някак мазно, като цветните петна, които се виждат в локва петрол. Гледах го, загубил ума и дума.

Бях чел, че Северното сияние се появява много високо в атмосферата, на около 300 километра или нещо такова, но ми изглеждаше, сякаш е спуснато точно над града. Има два вида Северно сияние — завесите, подобни на трепкащи паяжини, които всеки е виждал на снимка, и доста по-редките газови облаци, каквито наблюдавах сега. Никога не са еднакви. Понякога се извиват като венец по небето, като дим в аеродинамичен тунел, и се движат с невероятна скорост, понякога висят като ефирни драперии или блестящи копия светлина, а много рядко — може би един или два пъти в живота — пропълзяват от всички краища на хоризонта и се сливат над главата като зрелищни, безшумни експлозии от светлина и цвят.

В бездънния мрак извън населените места, където човек може да е на стотици километри от най-близката изкуствена светлина, Северното сияние може да създаде най-странни и тревожни зрителни илюзии. Може да ти се струва, че светлините се устремяват от небето към теб с огромна скорост, сякаш искат да те убият. Явно е ужасяващо. До ден-днешен много лапландци твърдо вярват, че ако покажеш на Северното сияние бяла носна кърпа или лист бяла хартия, то ще дойде и ще те отнесе.

Сиянието, което наблюдавах, беше сравнително скромно, и продължи само няколко минути, но все пак реших, че е най-красивото нещо, което някога съм виждал и ще ми е достатъчно, докато видя нещо по-добро.

Видях го още същата вечер — светлинно шоу, което продължи с часове. Беше само в един цвят, неземното светещо зелено, което човек вижда на екраните на радарите, но се движеше по невероятен начин. По огромния небесен купол пробягваха тесни вихрушки от светлина, после увисваха като застинала пара. Понякога проблясваха като падащи звезди или пък се въртяха лениво и ми напомняха за ленивия дим, който се издигаше от лулата на баща ми, когато четеше. Понякога светлините премигваха ярко на запад, изчезваха след миг и се появяваха отново зад гърба ми, сякаш за да ме дразнят. Непрекъснато се въртях и обръщах, за да ги гледам. Човек не осъзнава колко голямо е небето, докато не опита да проследи едновременно всичко, което става по него. Най-странна беше тишината. Човек очаква подобни явления да са придружени от басово боботене или пращене, като статично електричество, но нямаше такива неща. Цялата тази невъобразима енергия се проявяваше без никакъв звук.

Беше много студено — в обувките ми имаше три чифта чорапи, но въпреки това не усещах пръстите на краката си, така че започнах да се тревожа да не премръзна. Все пак стоях и гледах цели два часа, неспособен да откъсна очи от гледката.

На следващия ден отидох в туристическата служба, за да съобщя добрата новина на Ханс, директорът по туризма, който ми беше станал нещо като приятел, и да си запазя място за автобуса следващата седмица. Нямаше нужда да стоя повече. Ханс ме погледна изненадано и попита:

— Ама ти не знаеш ли? Следващата седмица няма автобус. Замина за Алта, да му направят годишна профилактика и ремонт.

Бях съкрушен. Още две седмици в Хамерфест. Какво щях да правя със себе си още цели две седмици?

— Обаче извади късмет — добави Ханс. — Можеш да си тръгнеш днес.

Не успях да схвана.

— Какво?

— Автобусът трябваше да пристигне вчера, но не успя да се добере, заради силния снеговалеж в Кауто-кейно. Дойде тази сутрин. Не го ли видя? Връща се днес.

— Днес? Наистина ли? Кога?

Погледна часовника си с безразличието на човек, който е живял в небитието години наред и ще трябва да живее там още дълго.

— А… след десетина минути, струва ми се.

Десет минути! Рядко ми се е налагало да действам толкова бързо. Изтичах до автобуса, помолих да не тръгват без мен, макар и въобще да не бях убеден, че са разбрали молбата ми, изтичах до хотела, нахвърлях всичко в чантата си, платих сметката, благодарих и стигнах до автобуса, повлякъл след себе си всевъзможни дрехи, миг преди машината да потегли.

Смешното е, че малко преди да напуснем Хамерфест, за миг ме обзе силно желание да не си тръгвам. Беше хубав град. Харесвах хората. При други обстоятелства бих могъл да остана там и да се установя за постоянно. Тогава си дадох сметка, че тези мисли са налудничави. Беше време да се връщам в Осло и в реалния свят. Освен това беше време да си купя шапка.