Бил Брайсън
Един американец в Европа (19)

Австрия

Минах през гарата в Инсбрук със странното чувство, че я познавам, нещо средно между „дежа вю“ и реален спомен. Не бях стъпвал в Инсбрук осемнайсет години и през това време не се бях сещал за него повече от един или два пъти, но сега, когато пристигнах, имах усещането, че откакто съм бил тук за последен път са минали ден-два, а не всичките тези години. Гарата сякаш изобщо не беше променена. Бюфетът беше там, където го помнех и все още предлагане гулаш с тестени топчета — ястие, което ядох четири пъти за три дни, тъй като беше най-евтиното и питателното в града. Топчетата бяха с размер на гюлета и много засищащи. И вкусът им беше подобаващ.

Взех си стая в малък хотел в центъра, „Златната корона“, и прекарах последните часове на следобеда като се разхождах под ко̀сите слънчеви лъчи, които обливаха града със златна светлина. Инсбрук наистина е идеален малък град, със солидни барокови постройки и покриви, осеяни със заоблени кули. Градът е старателно запазен, но без контролираното усещане за музей на открито и разположението му е толкова близо до съвършенството, колкото човек може да си представи. В края на всяка улица виждаш декор от планини, мощни и покрити със сняг, под яркосиньо небе.

Минах по павирана пешеходна алея покрай река Ин — бърза, плитка и бистра като полирано стъкло — после през малък парк, наречен „Хофгартен“ и тръгнах из жилищните квартали след него — дълги, прави, сенчести улици със солидни триетажни къщи, които изчезваха в короните на дърветата. Много от тях — определено твърде много за такъв малък град — бяха лекарски кабинети и имаха излъскани табели, обявяващи Dr. G. MUNSTER/ZAHNHARZT или Dr. ROBERT SCHLUGEL/PLASTISCHE CHIRURGIE — клиники, в които си сигурен, че независимо от оплакването ти, ще те накарат да се съблечеш, да седнеш на масата за прегледи и да сложиш крака в стремената. Ярки трамваи, празни, ако не се брои ватманът, минаваха от време на време тежко, но всичко друго беше пълна тишина.

Мина ми през ум, че едно от първите ми впечатления за Европа, дойде от един филм, който гледах като малък, мисля, че се казваше „Беди с ангелите“. Беше безнадеждно сантиментална и лигава история за група розовобузи момчета с дяволити инстинкти и ангелски гласове, които си пробиваха път към Хора на виенските момчета. Филмът ми беше харесвал невероятно, защото по онова време и аз бях безнадеждно сантиментален и лигав, но трайно впечатление у мен остави не друго, а европейската обстановка — павираните улички, трамваите, напомнящи играчки, магазинчетата с подрънкващи звънчета над вратите, скромната, уютна обстановка в домовете на момчетата. Всичко изглеждаше така трогателно и очарователно старомодно в сравнение с лъскавия модерен свят, който познавах, че бях останал с впечатлението, че, някак си, Австрия е по-европейска от останалата Европа. И сега, в Инсбрук, пак имах същото усещане. За първи път от доста време — и определено за първи път, откакто пътувах сега — изпитах остро чувство на удивление, че съм на това място, по тези улици, че съм в това тяло, по това време. Изживяването ми се стори странно вълнуващо. Сега бях в Европа.

 

 

Върнах се в хотела по главната улица на града, Мария Терезиенщрасе. Беше хубава градска артерия и си струва да се разходиш по нея, стига да не позволяваш погледът ти и за секунда да се задържи върху някоя от десетките витрини, на които са изложени баварски женски носии и къси панталонки с тиранти, бирени халби с метални капаци, островърхи шапки с пера на периферията, дълги лули и издялкани на ръка религиозни сувенири. Не мисля, че някоя друга малка част от света може да носи по-голяма отговорност от Тирол за купищата ненужни дрънкулки, които ни заливат, а изобилието им тук потискащо напомня, че си сред хора, които харесват такива работи.

Това е лошата страна на Австрия. Импулсът, който кара хората да запазват миналото в градовете си, ги кара и да го запазват в сърцата си. Никой не се е вкопчил така силно в бившата си слава, както австрийците, и тъй като тази слава включва едни от най-противните моменти от историята, това едва ли е най-привлекателната им черта.

Те са кошмарно консервативни. Спомням си, че с Кац, докато пътувахме на автостоп из Австрия, се запознахме с двама германци на нашата възраст, Томас и Герхард, които бяха тръгнали на автостоп от Берлин за Индия, за да търсят духовно просветление и добра дрога. Направихме си заедно лагер в един висок алпийски проход, някъде по пътя между Залцбург и Клагенфурт, а вечерта отидохме до близкото село, в което ни очакваше съвършена странноприемница, с ламперии от черно дърво, камина със заспало куче отпред и пълна с червендалести бачкатори, които размахваха халби бира. Ядохме наденички с горчица и пихме много бира. Беше много весело.

Спомням си, че после, късно вечерта, седях светнал от пиене и си мислех колко хубаво е това място и колко дружелюбни са австрийците — усмихваха ни се приветливо и от време на време вдигаха чаши за наздравица — когато изведнъж двамата германци се наведоха към нас и тихо ни казаха, че сме в опасност. Австрийците изглежда ни се подиграваха. Без да си дават сметка, че двамата от компанията ни разбират всичко, което си говорят, приказваха свободно — всички: мъжете, жените, цялото шибано село — как ще ни изведат в пущинаците и, както Герхард преведе, „ще ни острижат косата и ще ни набодат на вилите“.

След това всички се разтресоха в бурен смях. Герхард също се поусмихна и преведе: „Казват, це мозе би сте ви накарат да ядете конски лайна“.

— Страхотно — отбеляза Кац. — Като че ли не ядох предостатъчно лайна през това пътуване.

Въртях главата си като перископ. Веселите усмивки се бяха превърнали в демонски гримаси. Един мъж срещу мен вдигна халбата си за наздравица и ме погледна с очи, които казваха: „Надявам се, че харесваш конски лайна, приятел“.

Обърнах се към Герхард.

— Не трябва ли да извикаме полицията?

— Мисля, це онзи мъз там е от полицията.

— Страхотно — каза Кац още веднъж.

— Май трябва да отидем до вратата колкото мозе по-спокойно и после да бягаме, как казвате… колкото ни дърат краката.

Станахме, без да си допием бирите, отидохме небрежно до вратата, като кимахме на потенциалните си нападатели, а после хукнахме като обезумели. Чухме как поредния взрив от смях изкърти вратата на странноприемницата от пантите й, но никой не скочи да ни преследва, а хрускането на конски лайна между зъбите за мен си остава, слава Богу, слава Богу, слава Богу, завинаги в сферата на въображението.

По-късно, когато лежахме в спалните си чували на росната ливада под хиляди звезди, под назъбените планини, очертани на фона на малко по-светло небе, в наситения с мирис на прясно окосена трева неподвижен нощен въздух, подхвърлих, че никога не съм виждал такова красиво място.

— Тва е проблемът на Австрия — каза Томас, неочаквано разпалено, защото това бе едно от малкото неща, за които отвори уста изобщо. — Цудно красива страна, но е пълна със сибани австрийци.

 

 

На следващия ден пътувах до Залцбург. Оказа се трудно да харесам града, което ме изненада, защото имах хубави, макар и малко смътни спомени от него. Беше пълен с туристи и с магазини, които предлагаха неща, които само туристите биха могли да желаят — тиролски боклуци, алпийски боклуци, боклучиви боклуци и, най-вече, моцартови боклуци: шоколади с Моцарт, марципани с Моцарт, бюстчета на Моцарт, карти за игра с Моцарт, пепелници с Моцарт, напитки с Моцарт. Стори ми се, че имаше прекалено много строежи и ремонти по улиците, които изпълваха града с прах и шум. Имах чувството, че за вечни времена ще трябва да минавам по дъски над временни изкопи.

Улиците на стария град, сбити между река Залцах и планината Мьонхсберг, несъмнено са странни и привлекателни, но са толкова непоносимо лигави, че предизвикват непрекъснати пристъпи на сухо повдигане в стомаха. По „Гетрайдегасе“, мястото, където се е родил Моцарт, над всички магазини висяха едни напомнящи бисквитки табели, включително и над, Бог да ни е на помощ, местния „Макдоналдс“ (в орнаментите на табелата като арка беше вплетено златно „М“), като че ли искаха от нас да си мислим, че са предлагали хамбургери на това място още от Средните векове. Паднах на колене и започнах да си блъскам тавата в паважа.

Нямам нищо против в европейските градове да има „Макдоналдс“, наистина нямам, само че не бива и да забравяме, че фирма, която може да избере за свое рекламно лице малоумен клоун на име Роналд Макдоналд, не може да бъде критерий за свястно корпоративно представяне.

Хората от „Макдоналдс“ се нуждаят от напътствие. Трябва да им се обясни, че Европа не е Дисниленд. Трябва да се инструктират да наемат подходящи помещения на задните улички и да им се наложи — без алтернатива — външен дизайн, който отговаря на функциите и същевременно е достатъчно сдържан. Трябва да прилича на обикновено европейско бистро, може би с червени завеси и декоративен аквариум, като нищо отвън не напомня, че вътре има „Макдоналдс“, освен дискретните златни М-та на витрините и непрекъснатия поток от хора с огромни задници навън и навътре. И като стана дума за това, трябва още да им се напомни да не дават на всеки клиент равни на собственото му тегло картонени кутии и хартия за боклука. И, най-накрая, трябва да обещаят да застрелят Роналд. На „Макдоналдс“ трябва да се позволи да функционира в Европа, само след като изпълни всичките тези условия — не преди това.

Главният площад на Залцбург, Моцартплац, беше удивително грозен за град, който се гордее с красотата му — голяма асфалтова площадка, очарователна колкото паркинг пред супермаркет, удивително мръсна статуя на великия композитор, няколко изпочупени пейки, около всяка от които имаше шумна група тринайсетгодишни италианци, на които хормоналният дисбаланс на юношеството явно оказваше вредно въздействие. Беше ужасно.

Изненада ме това, че си спомнях Залцбург като красив град. Тъкмо в Залцбург с Кац срещнахме Герхард и Томас, в един бар близо до Моцартплац, и толкова се зарадвах, че някой ще облекчи постоянното присъствие на Кац, че вероятно именно тази радост е разкрасила спомените ми. Във всеки случай, сега в стария град не съзрях нищо, освен кошмарни магазини за сувенири, предимно чуждестранни ресторанти и барове, които придаваха чар колкото „Пица Хът“ на старата „Карнаби стрийт“ в Лондон.

Когато прекосих реката до по-модерния десен бряг, установих, че харесвам Залцбург повече. Дълга, тиха крайбрежна улица с големи къщи и чудесни изгледи към стария град — старинните покриви, трите кули на катедралата и голямата, невероятно тежка на вид крепост Хоензалцбург, потънала във върха на ниската планина отзад. Търговските улици на новия град бяха далеч по-интересни и привлекателни, а и по-истински от историческите си посестрими от другата страна на реката. Пих кафе в Konditorei^[1] на „Линцергасе“, където всеки член на персонала посрещаше всеки клиент със сърцато „Gruess Gott!“^[2]. Напомняше „Бар Наздраве“, когато влиза Норм, само че го правеха с всеки клиент, включително и с мен, което ми се стори чудесно. След това вечерях добре, изпих две бири, направих дълга вечерна разходка покрай реката и си помислих, че в края на краищата Залцбург никак не е лошо място. Само че повечето хора не идват в Австрия заради Залцбург.

 

 

Виена е на около 300 километра на изток от Залцбург и пътувах до там цялата сутрин и половината следобед. Съществува странно устойчив мит, че европейските железници са бързи и ефективни и че е мечта да пътуваш с тях. Железниците в Европа често са много бавни и повечето не са се отказали от архаичното разделяне на вагоните на купета. Някога си мислех, че това е много забавно и приветливо, само че човек скоро си дава сметка, че всъщност е като да чакаш няколко часа в чакалня лекар, който никога няма да дойде: Принуден си да изтърпяваш неловка близост с непознати хора, което винаги ме е смущавало. Ако решиш да направиш каквото и да било — да извадиш нещо от джоба си, да потиснеш прозявка, да бръкнеш в раницата си — всички вдигат очи към теб, за да видят какво си наумил. Няма място за никакво уединение и, разбира се, по никакъв друг повод всичките онези непобедими недостатъци на човешкото тяло не могат да се загнездят така непоколебимо в централната част на мозъка ти — стисната пръдня, три и половина квадратни метра плат от боксерки, който някак си се е натикал в задника ти, люспата от овесена ядка, която необяснимо как се е мушнала дълбоко в лявата ти ноздра и те дразни. Най-много исках да се добера до люспата.

Сърбежът беше станал неописуем. Копнеех да мушна пръст в носа си толкова дълбоко, сякаш си чеша темето отвътре. Разбира се, бях безпомощен, като човек без ръце.

Дори трябва да внимаваш какво мислиш. Без някаква причина, която бих могъл да обясня, освен че може би бях прекалено вглъбен в телесни проблеми, си спомних един редактор, с когото работех заедно в бизнес секцията на „Таймс“. Ще го наричам Едуард, защото така се казваше. Едуард беше луд, колкото си иска, и имаше някои поразителни особености, което в онези дни на разцвет, преди Рупърт Мърдок да купи вестника, това не беше пречка човек да бъде назначен на работа в редакцията и дори да се издигне до висок пост. Една от онези, които си спомням най-добре, беше навикът му късно вечер, след като затворят борсите в Ню Йорк и няма кой знае какво да се прави, да изправя половин дузина кламерчета и да си бърка с тях в ушите. Не става дума за деликатно почесване. Наистина забиваше кламерите в ушите си и ги въртеше с два пръста, като че ли търсеше радиостанция. Отстрани изглеждаше злокобно, но Едуард сякаш изпитваше невероятно удоволствие. Понякога очите му се обръщаха нагоре и от устата му излизаха гъргорещи звуци на екстаз. Предполагам, мислел си е, че никой не го гледа, но всички ние седяхме зад него онемели. Веднъж, по време на един особено интензивен сеанс, когато кламерчето влизаше все по-дълбоко и по-дълбоко, сякаш се е забило, Джон Прайс, заместник главният редактор, подвикна:

— Едуард, ще ти помогнем ли, ако някой от нас дръпне от другата страна?

Мислех си за тази случка, докато влакът тракаше през безкрайната австрийска провинция и се засмях на глас — неочаквано налудничаво прихване, което изненада мен самия не по-малко от тримата ми спътници. Веднага закрих устата си с ръка, но смехът — неловък, неудържим — продължаваше да се лее. Спътниците ми ме гледаха, сякаш току-що съм повърнал върху ризата си. Единствено с гледане през прозореца и усилено концентриране в продължение на двайсет минути успях да се съвзема и отново да се върна към по-сериозните издевателства на овесената люспа в носа ми.

 

 

На огромната гара „Вестбанхоф“ Във Виена, платих, за да ми намерят стая, после тръгнах към центъра на града по дългата и грозна „Мариахилферщрасе“ и се питах дали не са ме заблудили за прелестите на Виена. В продължение на два километра и половина от гарата до „Рингщрасе“, улицата беше пълна с бедняшки на вид магазини за преоценени стоки, като онези, в които продават направо от кашоните, и съответстващите им клиенти. Беше ужасно, но когато наближих до двореца Хофбург и навлязох във вълшебния пръстен на „Рингщрасе“, имах чувството, че слънцето се е показало иззад облак.

Хотелът ми, „Вандл“, не беше кой знае колко хубав и приветлив, но беше разумно евтин и тих, а и като допълнително преимущество се намираше почти в идеалния географски център на града, точно зад бароковата църква „Св. Петър“, и само на половин пресечка от „Грабен“ — една от двете големи търговски пешеходни улици, които минават в сърцето на Виена. Другата е „Кертнерщрасе“, която се влива в Грабен под прав ъгъл на катедралния площад. Двете са най-добрите пешеходни търговски артерии в Европа. „Строгет“ може да е най-дългата, други може да имат малко по-интересни сгради, някои може да са една идея по-елегантни, но никоя друга не е всичко това. След минути разбрах, че ще харесам Виена.

Най-напред отидох в катедралата „Св. Стефан“. Отвън беше величествена, готическа, но вътре ми се стори странно безжизнена — да те побият тръпки — а и доста занемарена. Месингът беше потъмнял и нелъснат, мраморът изглеждаше тежък и мъртъв, сякаш някой беше изсмукал естествения му вътрешен блясък. Изпитах облекчение, когато отново излязох вън.

Отбих се в близко кафене, за да изпия чаша кафе и да изям парче торта с 15 000 калории, а и за да планирам нападението си над града. Имах пътеводител за Виена, в който се мъдреше следният съвет: „Във Виена е най-добре музеите да се разглеждат един по един.“ Е, много благодаря, помислих си. През всичките тези години разглеждах музеите по два наведнъж и все не можех да разбера защо се чувствам потиснат.

Реших да започна с Музея за история на изкуството. Беше страхотен — обширен, величествен, пълен с велики картини. Наред с това, прилагаха много добра система. Във всяка зала има етажерка с картички, на които на четири езика, по избор, се разказва за историята на картините в залата. Обикаляш из залата с картичката, четеш какво пише за тях в картичката, а преди да излезеш, я оставяш на мястото й. В следващата зала вземаш друга картичка. Казах си, че е страхотна идея.

Единственият проблем ври този музей е, че е огромен. Просторните му зали продължават и продължават една след друга и още преди да съм разгледал и една трета, вече почувствах музейна умора. При такива обстоятелства, особено когато съм платил цяло състояние, за да вляза, започвам неволно да давам субтитри на картините — Саломе, която получава на тепсия главата на Йоан Кръстител, казва: „Не, поръчах двоен чийзбургер“, а изнервеният Св. Себастиян скимти: „Предупреждавам ви, момчета, ако още някой изстреля по мен стрела, ще го издам“. Този път обаче направих нещо, което изненада и мен самия — тръгнах си, като реших да дойда по-нататък през седмицата, независимо от високата цена.

Вместо това, отидох в музея на тютюна, който не беше далеч. И той беше скъп. Повечето неща във Виена са. Входната такса беше двайсет шилинга — две-трети от тази на Музея за история на изкуството, но едва ли беше две-трети по-добър. В две не много големи зали имаше десетина витрини, натъпкани със стари лули (включително и няколко гротескно антисемитски), пури, кибрити, цигари и цигарени кутии. По стените на по-голямата от двете зали бяха подредени картини със съмнителни художествени качества и с малко общо помежду им, ако не се брои фактът, че един или няколко от изобразените хора пушеха. Не го препоръчвам.

Трябва да кажа, че не препоръчвам и „Албертина“. Той беше още по-скъп — четирийсет и пет шилинга. За тези пари бих очаквал да ми позволят да си тръгна с някоя от изложените картини. Платих си обаче, без да недоволствам, защото някъде бях чел, че в Албертина се пази една от най-добрите световни колекции графично изкуство, което по една случайност много харесвам, но в действителност не е изложено почти нищо. Сградата е огромна, но изложбените зали са натикани в две малки помещения отзад, със скърцащи подове и рисуващи студенти, и незначителни картини от предимно никому неизвестни художници.

Сергията за картички отвън беше пълна с картини от „колекцията на Албертина“, от художници като Рубенс и Дюрер, но вътре не ги бях видял. Жената на сергията не знаеше английски и когато вдигнах една картичка с картина на Дюрер и я попитах къде е оригиналът, тя отговори с раздразнението, което, както се говори, било характерно за виенчани: „Ja, ja, das ist ein postcard“, сякаш я бях попитал: „Извинете, това пощенска картичка ли е или нещо за закуска?“ и отказваше да схване въпроса ми, докато накрая нямах друг избор, освен да я прасна по главата и да си тръгна.

Като изключим нея обаче, не намерих виенчаните да са груби или нахални, което доста ме разочарова, защото многократно бях чувал, че те са най-неприятните хора в цяла Европа. В „Двуглавия орел“, чудесният разказ на Стивън Брук за Виена, Будапеща и Прага, авторът отбелязва, че е срещал множество чужденци, живеещи в града, които твърдят, че по улицата са ги упреквали за преминаване на червено или че позволяват на децата си да ходят с разкопчани палта. Освен това Брук отбелязва, че келнерите и служителите в гардероба на известното кафене „Ландтман“, на „Рингцрасе“, до Бургтеатър, те „третират като че ли си лайно“ и това е по-близо до собствения ми опит. Не се чувствах точно като екскремент, но келнерите определено се държаха надменно и с чувството за превъзходство, което е характерно за определен тип келнери в Европа. Когато бях по-млад, това винаги ме стряскаше, но сега си мисля: „Е, добре, след като си толкова велик, как така аз си седя на стола, а ти ме обслужваш? Да си говорим честно, ако кариерата ти не съдържа нищо по-особено от това да разнасяш подноси с храна напред-назад между кухнята и залата за хранене по цял ден, едва ли може да си нещо повече от който и да било друг, нали? Освен, може би, брокерите на недвижими имоти.“

Като цяло, кафенетата във Виена бяха най-голямото разочарование за мен. Достигнал съм възрастта, на която представата за страхотно прекарване се изчерпва с това, да седиш половин ден с чаша кафе и вестник, така че пълният с кафенета град би трябвало да ми е изцяло по мярка. Бях очаквал да са по-особени, пълни с опушен чар и ексцентрични типове, но се оказаха най-обикновени ресторанти. Кафето беше добро, но не кой знае какво, а обслужването беше общо взето бавно и винаги навъсено. Наистина, дават вестници, но какво от това? И аз мога да раздавам вестници.

Дори кафе „Централ“, в което Троцки е лентяйствал часове наред всеки ден, се оказа разочарование. Имаше някаква атмосфера — сводести тавани, мраморни маси, пианист — но кафето беше трийсет и четири шилинга чашката, а обслужването не се отличаваше с нищо. Въпреки това харесах историята за двамата виенчани, които седели в кафе „Централ“ и бистрели политиката. Единият, който току-що се бил върнал от Москва, казал, че много скоро в Русия ще има революция. „Сериозно? — отговорил другият, изпълнен със съмнения и кимнал към вечно бездействащия Троцки. — И кой ще я юди? Той ли?“

Единственото приятно кафене, което открих, беше „Хавелка“, недалеч от хотела ми. Беше удивително място — старо, чорлаво и толкова тъмно, че се придвижих до масата пипнешком. Навсякъде бяха разхвърляни вестници, хванати в рамки, напомнящи тупалки за килим. Едно застаряло момче, облечено по-скоро като бояджия, а не като келнер, ми донесе чаша кафе, без да ме пита дали искам, а когато разбра, че съм американец, започна да събира броевете на „Ю Ес Ей Тудей“.

— О, не, благодаря — казах му аз, когато ми донесе половин дузина. — Хвърлете тези в огъня и ми донесете някой вестник.

Само че май не беше наред със слуха, защото отново тръгна из кафенето и струпа на масата ми още броеве.

— Не, не — запротестирах. — Тези служат само за опаковка.

Той обаче продължи да носи, докато не натрупа пред мен куп, висок половин метър. Дори отвори един брой и го нагласи пред мен, така че нямах избор, и започнах да пия кафето си и да чета материали за Вана Уайт^[3], Силвестър Сталоун и други велики мислители на нашето време.

 

 

Виена несъмнено е най-величественият град, който някога съм виждал. По цялата „Рингщрасе“ има колосални сгради, които обявяват имперското минало — парламентът, съдебната палата, музеят за естествена история, музеят за история на изкуството, операта, Бургтеатър и, най-вече, Хофбург, с неговите 2 600 стаи. Всички те много си приличат — могъщи колони от гранит и варовик, с войнствени скулптури по корнизите на покривите и фронтоните. Ако някой марсианец дойде на земята, без колебание ще кацне във Виена, защото ще реши, че е столица на планетата.

Едно от нещата, с които човек трябва да свикне във Виена е това, че река Дунав няма нищо общо с града. Тя е толкова далече от центъра, че дори не е отбелязана на повечето туристически карти. Един следобед опитах да стигна до нея пеша, но така и не успях. Стигнах само до Пратера, известния парк, който стигаше до Дунава в далечния си край, но е толкова огромен, че след половин час ми се стори безпредметно да продължавам да крача с болящи крака, само и само, за да потвърдя с очите си нещо, което съм чел стотици пъти — че Дунавът изобщо не е син. Минах по дължина през парка, по една дълга, права алея, наречена Хаупталее, покрай игрища, люлки, стадион, кафенета и ресторанти и най-накрая увеселителния парк с фамозното виенско колело — онова, което Орсън Уелс и Джоузеф Котън прославиха в „Третият“. Една табела до виенското колело, известният Riesenrad, разказваше историята му на немски. Построено е през 1896 — 97 година от англичанин на име Уолтър Басет, отбелязах с чувство на гордост от името на моите съседи и приятели. Предполагам, че старият Уолтър е имал нужда от помощ, защото размерите на колелото са внушителни. Струваше двайсет и пет шилинга да се качиш, само че не работеше. В останалата част на парка обаче бизнесът вървеше на пълни обороти, макар и да не мога да си обясня защо — приличаше на бунище.

 

 

Късно следобед отидох в музея на Фройд, в някогашния му апартамент на „Берггасе“, на малко повече от километър от центъра на града. „Берггасе“ сега е обикновена и доста мрачна улица, макар че семейство Фройд е живяло с известен стил. Апартаментът има шестнайсет стаи, но само четири от тях са отворени за посещения и в тях почти няма мебели, оригинални или други, а само някои лични дреболии на Фройд — шапка и бастун, лекарската му чанта, сандък за пътуване. Това обаче не пречи на тръста, който управлява музея, да иска по трийсет шилинга, за да го разгледаш.

Четирите стаи са почти напълно празни, ако не се броят 400-те снимки и фотокопия на документи по стените, свързани с живота на Фройд. Някои от тях, трябва да кажа, са направо нелепо периферни — например, „Мойсей“ на Микеланджело, който възхитил Фройд при едно от пътуванията му до Италия и снимка на Сара Бернар, която беше там не защото Фройд я е лекувал, спал с нея или дори познавал, а защото веднъж гледал нейно представление. Почти всички лични вещи на Фройд, събирани през петдесетте години, които е прекарал в този апартамент — библиотеката му, 2500 класически скулптури, мебелите му, фамозната кушетка за консултации — сега се намират в далеч по-добър музей, в Хампстед, защото, разбира се, Фройд е бил изгонен от Виена от надпетите две години преди да умре.

Чудно ми е защо не се е махнал по-рано. Доста преди края на века Фройд е бил една от най-известните фигури в световната медицина, но въпреки това Виенският университет го прави свой професор едва през 1902 година, малко преди да навърши петдесет години и само защото е евреин.

Преди войната във Виена е имало 200 000 евреи. Сега почти няма. Както отбелязва Джейн Креймър в книгата си „Европейците“ повечето австрийци в наши дни изобщо не са срещали австрийски евреин, но въпреки това страната е една от най-свирепо антисемитските в Европа. Както изтъква Креймър, социологическите проучвания отново и отново показват, че седемдесет процента от австрийците не харесват евреите, малко повече от двайсет процента активно ги ненавиждат, а малко по-малко от десет процента ги смятат за толкова противни, че изпитват „физическо отвращение в присъствието на евреин“. Бих си помислил, че това едва ли е истина, ако не бях видял едно друго проучване, в „Обзървър“, според което четирийсет процента от австрийците са поне частично отговорни за случилото се с евреите през войната, а четирийсет и осем процента са убедени, че останалите в страната около 8000 евреи, които, трябва да отбележа, са по-малко от 0,001 процент от цялото население, все още се радват на прекалено голяма икономическа мощ и политическо влияние.

Германците, колкото и грозно да е миналото им, правят някакви усилия да изкупят греховете си. Например, Вили Бранд плака на колене във Варшавското гето, а Рихард фон Вайцзекер се извини на света за стореното от страната му на петнайсетата годишнина от началото на войната. Какво правят австрийците? Избират си за президент бивш офицер от Вермахта.

Мислех си за тези неща, докато се прибирах от музея на Фройд към хотела си по „Карл Люгерщрасе“. На един светофар спря лимузина, предвождана от полицай на мотоциклет. На задната седалка четеше вестник — кълна се пред Бога — фамозният доктор Курт Валдхайм — гореспоменатият офицер и президент на Австрия.

Много хора не са наясно каква точно е разликата между канцлера и президента на Австрия, но нещата са много прости. Канцлерът управлява страната и взема политическите решения, докато президентът гони евреите. Шегувам се, разбира се. И за миг не би ми минало през ум, че президентът Валдхайм би причинил злини на невинни хора — абсурд в наши дни. Нещо повече — искрено вярвам на обяснението на доктор Валдхайм, че като видял как товарят 200 000 евреи на конски вагони в Солун, бил убеден, че ги карат на почивка край морето.

В интерес на истината, длъжен съм да подчертая, че Курт Валдхайм не е знаел, че евреите от Солун ще бъдат транспортирани до Аушвиц. И, да бъдем точни, тези евреи не са били повече от една-трета от цялото население на града (курсивът техен), и, естествено, звучи съвсем правдоподобно един висш нацистки офицер в района въобще да не е бил наясно какво става в региона му.

Да оставим човека на мира. Искам да кажа, че когато щурмоваците изгорили четирийсет и две от четирийсет и трите синагоги на Виена през Кристалната нощ, Курт Валдхайм чакал цяла седмица, преди да се присъедини към формированието. А след Аншлуса чакал цели две седмици, преди да стане член на Студентския нацистки съюз. Боже мой, та този човек си е бил направо герой от Съпротивата! Нямам представа защо се вдига толкова много шум.

Австрия трябва да се гордее с него и със себе си, защото е имала куража да пренебрегне световното обществено мнение и да си избере човек от неговия калибър, дръзко пренебрегвайки факта, че е патологичен лъжец, че официално е обвинен във военни престъпления, че миналото му е толкова тъмно и заплетено в лъжи, че единствено той знае какво точно е правил. Зад такъв човек могат да застанат само специални хора.

Каква чудесна страна.