Бил Брайсън
Един американец в Европа (15)

Флоренция

Стигнах до Флоренция с най-бавния влак на света. Куцукаше напред като бегач с разтегнато сухожилие и нямаше бюфет. В началото беше претъпкан, но с течение на времето, когато следобедът се превърна във вечер, а вечерта отстъпи пред мастилена нощ, хората намаляваха, докато накрая не останахме само един бизнесмен, заровен в книжа, някакъв тип, май тръгнал на конкурс за двойници на княз Игор и аз. През два-три километра влакът спираше на някоя тъмна гара, на която влак не е спирал от няколко седмици, с буренясали перони, без някой да се качи или слезе.

Понякога влакът спираше и на никакви места, сред черната тъмнина, и просто чакаше. Чакаше толкова дълго, че започваш да се чудиш дали пък машинистът не е слязъл да пусне една вода и не е паднал в някой кладенец. Понякога се връщаше назад, двайсет-трийсет метра и пак спираше. После, съвършено неочаквано, по съседната линия прогърмяваше друг влак, с трясък, от който вагоните вибрираха и от който имах чувството, че ще изпопадат стъклата. Профучаваха ярки светлини. Зървах хора, които играят карти или вечерят, които се забавляват отлично и пътуват из Европа със скоростта на лазерен лъч, после отново настъпваше тишина и пак чакахме цяла вечност, докато нашият влак събере достатъчно сили, за да запълзи напред до следващата изоставена гара.

Стигнахме във Флоренция след единайсет. Бях гладен и уморен и имах чувството, че съм си заслужил всеки лукс, който се изпречи на пътя ми. Видях с тревога, без обаче да съм точно изненадан, че всички ресторанти на гарата са затворени. Един снекбар още светеше и забързах натам, изпълнен с мечти за пица колкото капак на кофа за боклук, заровена в гъби, колбаси и зехтин, но когато стигнах, собственикът заключваше вратата.

Отчаян, влязох в първия хотел, до който се добрах — модерна кутия от бетон, на половин пресечка от гарата. Още отвън си личеше, че ще е скъп и макар и да влиза в разрез с принципите ми да издържам с парите си толкова изключително грозни заведения, особено ако са в исторически град като Флоренция, бях уморен и гладен, трябваше ми тоалетна и чешма, така че принципите просто трябваше да отстъпят.

На рецепцията обявиха някаква невероятна цифра за единична стая, но приех с примирено махване с ръка и един 112-годишен портиер ме заведе до стаята ми с най-бавния асансьор на света. По време на двудневното изкачване до петия етаж научих от него, че ресторантът е затворен и че няма румсървис — обяви го с известна гордост — и че барът ще бъде отворен още трийсет и пет минути, а там бих могъл да получа някаква закусчица. Раздвижи весело пръсти, за да покаже, че това изобщо не е сигурно.

Отчаяно се нуждаех от тоалетната и исках да се добера до бара, преди да е затворил. Но портиерът се оказа от онези, които смятат, че трябва да ти покажат всичко в стаята и искаше да го следвам, докато ми демонстрираше душа и телевизора и ми сочеше къде е шкафът.

— Благодаря, никога нямаше да го намеря, без ваша помощ — казах му аз, натиках хиляда лири в джоба му и повече или по-малко го изтиках през вратата. Не обичам да съм груб, но вече имах чувството, че задържам течност колкото за язовир. След още пет секунди положението щеше да стане като да се бориш с изпуснат противопожарен маркуч. В края на краищата, едва успях да се справя, но — Боже мой! — какво облекчение! Наплисках лицето си, грабнах една книга и забързах към асансьора. Чух, че все още слиза. Натиснах бутона „надолу“ и погледнах часовника си. Положението не беше прекалено лошо. Все още ми оставаха двайсет и пет минути до затварянето на бара — достатъчно, за да изпия една бира и да хапна каквото предлагат. Натиснах бутона още веднъж и затананиках песничката „В очакване на асансьора“, надувах бузи, просто ей така и гледах изпитателно врата си в огледалото в коридора.

Асансьорът обаче не идваше. Реших да тръгна по аварийното стълбище. Полетях надолу през две стъпала, обладан от мисълта за бира и сандвич, и най-долу стигнах до заключена с катинар врата, на която пишеше на италиански нещо от рода на „АКО НЯКОГА ИЗБУХНЕ ПОЖАР, ТРУПОВЕТЕ ЩЕ СЕ НАБЛЪСКАТ ТУК“. Без да спирам и за миг, хукнах нагоре, до първия етаж. Вратата и там беше заключена. През едно малко прозорче видях бара — уютен, все още пълен с хора. Някой свиреше на пиано. Нещо повече — на всяка маса имаше ядки и шамфъстък. И с това щях да се примиря! Почуках на вратата, започнах да драскам с нокти, но никой не ме чу, така че изтичах до втория етаж, където, слава Богу, вратата беше отворена. Отидох до асансьора и натиснах бутона за слизане. След миг светна стрелката „Нагоре“, вратата се отвори и се появиха трима японци с еднакви сини костюми. Показах им, доколкото можах, заради задъхването си, че не съм в тяхната посока и че нежеланието ми да се кача при тях няма нищо общо с Пърл Харбър или нещо подобно. Разменихме леки поклони и вратата се затвори.

Пак натиснах бутона „Надолу“, вратата моментално се отвори и пак се появиха японците. Това се случи четири пъти, докато прозрях, че външният бутон някак си анулира командата им за изкачване, така че се отдръпнах и ги оставих да си отидат. Чаках две пълни минути. Овладях дишането си, преброих туристическите си чекове, изтананиках си песента за асансьора, погледнах си часовника — десет минути до затварянето. Пак натиснах бутона за слизане. Вратата се отвори веднага и пак се появиха японците. Този път импулсивно се качих при тях. Не знам дали допълнителната тежест си каза думата или нещо друго, но веднага започнахме да се изкачваме с нормалната скорост от около трийсет сантиметра на всяка половин минута Кабината беше тясна. Бяхме достатъчно близо един до друг, за да имат основание да ни арестуват в някои страни, така че, докато стоях при тях и едва ли не носовете ни се опираха, се почувствах принуден да кажа някоя и друга любезност.

— Бизнесмени? — попитах.

Единият направи лек, безсмислен поклон от раменете.

— По бизнес дела ли сте в Италия? — продължих да дълбая. Беше глупав въпрос. Кой ходи на почивка със син костюм?

Японецът се поклони пак и си дадох сметка, че няма понятие какво му казвам.

— Говорите ли английски?

— А-а-а-а… не — каза вторият японец, сякаш не е много сигурен, и леко се олюля, от което разбрах, че и тримата са много пияни. Погледнах третия и той се поклони, преди да успея да му кажа каквото и да било.

— В бара ли бяхте? — Едва забележим озадачен поклон. Този еднопосочен разговор започваше да ме забавлява. — Личи ви, че сте цапнали едно-две, ако не възразявате, че го казвам. Надявам се никой да не повърне — добавих весело.

Асансьорът попълзя още малко и най-накрая спря.

— Е, господа, ето ни на осмия етаж. Слизайте, за да заемете позиции на Иво Джима^[1].

В коридора тримата се обърнаха към мен и в един глас казаха:

— Buon giorno.

— Много buon giorno и на вас — отвърнах и тревожно натиснах бутон номер едно.

Влязох в бара две минути, преди да затвори, макар че фактически вече беше затворен. Един прекадено усърден келнер беше прибрал малките чинийки с ядки, а пианистът не се виждаше никъде. Все едно, защото и без друго в този бар не сервираха закуски. Върнах се в стаята си, претърсих минибара и намерих две целофанени пликчета с по четиринайсет ядки във всяко. Прерових още веднъж, но това беше единствената храна сред многото бутилки безалкохолни и алкохолни напитки. Докато седях и ядях ядките една по една, за да удължа удоволствието, погледнах лениво картичката с цените за минибара и установих, че тази малка закусчица ми струва 4,80 долара. Или поне щеше да е таткова, ако проявях глупостта да кажа на някого за всичко това.

 

 

На сутринта се преместих в хотел „Корало“ на Виа Национале. В стаята нямаше телевизор, но пък имаше безплатна шапчица за душ и беше с 50 000 лири на ден по-евтина. През живота си не бях виждал по-малка баня. Беше толкова малка, че нямаше място за кабина за душа. Просто затваряш вратата и пускаш водата да залива всичко наоколо — тоалетната, мивката, вчерашния вестник, бельото ти за преобличане.

Най-напред отидох до катедралата — центърът на града. Хващам се на бас с всеки, че не може да завие зад ъгъла и да излезе на Пиаца дел Дуомо, без сърцето му да трепне. Това е една от най-величествените гледки в Европа.

Площадът обаче беше претъпкан с туристи и с хора, които се опитват да им продадат разни неща. Когато бях във Флоренция предния път, през 1972 година, също беше пълно с хора, но тогава беше август и подобно нещо можеше да се очаква. Сега обаче беше делничен ден през април, в средата на работната година и положението беше далече по-лошо. Отидох до Палацо Уфици, Пиаца дела Синьория и другите забележителности на стария град, но навсякъде беше едно и също — тълпи от хора, почти всичките чужденци, които се мъкнеха насам-натам безцелно, изнервящо, като посетители, на групички от по пет-шест души, винаги вперили погледи в нещо на около петнайсет-двайсет метра над нивото на земята. Какво толкова виждат там, горе?

В юношеските си години, когато попаднех сред тълпа, често си представях, че имам лъчев пистолет, с който мога да изпаря всеки, чийто вид не ми харесва — лентяи, двойки с еднакви дрехи, деца, които се казват Джуниър и Чип. Винаги си представях, че крача през тълпата и викам: „Отдръпнете се, моля! Правя подбор!“ и сега се чувствах по подобен начин.

Имаше стотици японци — не само традиционните автобуси с окичени с фотоапарати хора на средна възраст, но също така студенти, млади двойки и дори типове с раници на гърба. Бяха не по-малко от американците, а американците бяха навсякъде, плюс ордите германци, австралийци, скандинавци, холандци, англичани и така нататък. Да се чуди човек колко хора може да поеме един-единствен град.

Ето ви една интересна статистика — през 1951 година, когато съм се родил, в целия свят е имало седем милиона пасажери на международни полети. В наши дни толкова летят само до Хавай всяка година. По-популярните туристически места в Европа нормално се посещават от толкова много туристи, че местното население просто се губи. Годишното съотношение между туристи и местно население във Флоренция е 14:1. Как е възможно някое място да запази някакъв свой независим живот, когато е залято от чужденци? Няма как. Това е положението.

Естествено, лицемерно е да недоволстваш от туристите, когато и ти самият си такъв, но при всички случаи не можеш да пренебрегнеш факта, че масовият туризъм унищожава същите тези неща, на които иска да се радва. И нещата още повече ще се влошават, когато японците и другите богати азиатци започнат да пътуват по-смело. Като добавим и десетките милиони източноевропейци, които най-накрая са свободни да ходят, където си искат, ще гледаме на изминалите трийсет години като на златна епоха на туризма. Бог да ни помага.

Никъде другаде във Флоренция спада в качеството не личи толкова, колкото на Понте Векио — мост с магазини над река Арно. Преди двайсет години Понте Векио приютяваше златари и изкусни бижутери и беше достатъчно спокойно, дори и през август, за да можеш да снимаш някой приятел, седнал на парапета (Стивън Кац, в моя случай). Сега прилича на товарната палуба на „Лузитания“, малко след като някой е извикал: „Ей, това там не е ли торпедо?“ Беше претъпкано със сенегалци, които продаваха боклучави украшения и стоки „Луи Вуитон“ върху одеяла и парчета черен плюш. А тълпите туристи, които се провираха покрай тях бяха просто невероятни. Загубих половин час, докато си пробия път и не направих втори опит до края на седмицата. Много по-лесно ще е, заключих, да заобиколя половин миля до съседния мост, „Понте ди Санта Тринита“, и да пресека реката по него.

Градските старейшини на Флоренция биха могли да направят доста неща, за да облекчат напрежението — например, да оставят музеите да работят повече от два часа на ден, така че да не се налага всички да влязат в тях едновременно. Отидох в „Уфици“ и се наложи да чакам на опашка четирийсет минути, а след това трябваше да извивам врат сред тълпа от хора, които опитват да зърнат картините. Няколко зали бяха тъмни и преградени с въжета. Естествено, биха могли да поразредят тълпите, ако покажат повече картини в повече зали. През 1900 година в Уфици е имало 2395 картини. Днес показват едва 500. Другите стоят заключени и почти никой не ги вижда.

Така или иначе, малко галерии си струват такова усилие. „Уфици“ може би притежава по-съвършени картини, от която и да било друга галерия на планетата, и не само платната на Тинторето и Ботичели, но и най-разкошни платна на неизвестни за мен художници, като Джентиле да Фабриано или Симоне Мартини. Стори ми се странно, че първите двама са толкова по-известни от вторите. След още сто години обаче, може би ще е обратното. Старите майстори идват и си отиват. Знаете ли, че Пиеро дела Франческа е бил почти напълно неизвестен допреди стотина години? Струва ми се невъзможно да видиш портретите му на херцог Урбино и да не решиш веднага, че са шедьоври, но Ръскин във всичките си писания го споменава само веднъж, мимоходом, Валтер Патер изобщо не го споменава, а библията за изкуство на деветнайсети век, „Класическо изкуство“ на Хайнрих Волфин, изглежда и не подозира за съществуването му. Хората започват да го ценят отново едва след 1951 година, след едно изследване на Кенет Кларк. Същото се отнася и за Караваджо и Ботичели, чиито творби са прекарали по-голямата част от две столетия, натикани по разни тавани, съвсем недолюбвани. „Бакхус“ на Караваджо е била открита в склад на „Уфици“ през 1916 година.

Прекарах четири дни във Флоренция и се опитвах да я обикна, но някак не успявах. Известният изглед към покривите от парка Боболи — който краси хиляди пощенски картички — наистина беше чудесен и пленителен. Харесваха ми и дългите разходки край Арно, но в повечето случай си оставах разочарован. Дори и като си давах сметка за гъмжилото от туристи, не можех да се отърва от усещането, че е много по-зле отколкото който и да било красив, исторически град, щедро субсидиран от посетители, има право да бъде. Навсякъде имаше боклуци и цигани-просяци, които непрекъснато ти вадят душата, улични търговци сенегалци със слънчеви очила и фалшиви стоки с марка „Луи Вуитон“, и коли, паркирани наполовина върху тесните тротоари, така че непрекъснато се налага да слизаш на уличното платно, за да минеш. Във Флоренция човек не ходи, а си пробива път между различни препятствия. Всичко изглеждаше прашно и имаше нужда от миене. Заведенията, особено в центъра на града, бяха претъпкани и доста често — неприветливи. Изглежда никой не обичаше този град. Дори заможните хора правеха боклук без никакви угризения. Сградите около Дуомо ми се струваха все по-прашни при всяко следващо минаване покрай тях.

Защо градовете, които хората най-много искат да видят, правят най-малко, за да са приятни за гледане? Защо флорентинците не искат да видят, че е в техен интерес да съберат боклуците, да сложат пейки за сядане, да накарат циганите да не са толкова настоятелни в просенето си и да вложат малко повече пари в приветливия вид на града си? Флоренция притежава повече съкровища от който и да било град на света — двайсет и един дворци, петдесет и пет исторически църкви, осем галерии, двайсет музеи — повече, отколкото в цяла Испания, според един доклад на ЮНЕСКО, и въпреки това годишният бюджет за реставрация за целия град е по-малко от 5 милиона паунда. (Само археологическият музей има 10 000 експоната, които все още очакват да бъдат почистени след наводнението през 1966 година.) Не е чудно, че градът има вид на недолюбван.

Често, когато не става дума за небрежност, в играта влизат некомпетентността и корупцията. През 1986 година най-накрая беше взето отдавна чаканото решение за подмяна на калдъръма на Пиаца дела Синьория. Старинните камъни бяха откарани за почистване. Върнаха ги чисто нови на вид. Такива и бяха. Оригиналните павета, поне така се твърди, са били разпродадени за баснословни суми и сега красят алеите към къщите на богати хора.

Най-много ме дразнеха циганите. Седяха буквално на всяка улица, стиснали в ръце потресаващо мръсни деца по на три-четири годинки, които заставяха да стоят неподвижно, само и само да е по-сърцераздирателно. Това е не по-малко нечовешко и скандално от това, да караш деца да работят тежък физически труд, но въпреки всичко карабинерите, които се разхождаха из улиците на групички от трима-четирима и си придаваха умен и страшен вид, не им обръщаха никакво внимание.

Единственото циганче, което не ме подразни — колкото и да е странно — беше онова, което ме обра, когато си заминавах от града. Детето беше невероятно. Беше неделя сутрин, грееше ярко слънце. Бях излязъл от хотела и се бях запътил към гарата, за да хвана влака за Милано. Когато стигнах съседната улица, три деца, стиснали смачкани вчерашни вестници, се приближиха до мен и поискаха да ми ги продадат. Едно от тях, неумито момиченце на около осем години, беше необикновено настоятелно и така тикаше вестника в ръцете ми, че се наложи да спра и да му направя забележка с твърд глас и размахан показалец. То се отдръпна смутено. Продължих по пътя си, с нахапаната походка на човек, който знае как да се оправя на улицата, и след десетина крачки си дадох сметка — без дори да пипна джобовете си, че портфейлът ми го няма. Погледнах надолу и видях, че горния джоб на якето ми е разкопчан и зее празен. Хлапето беше успяло — през петте секунди, докато го поучавах как да се държи на улицата — да разкопчае ципа на джоба ми, да бръкне в него, да измъкне две тестета туристически чекове и да ги прибере. Не се ядосах. Впечатлих се. Нямаше да съм по-впечатлен, ако бях видял, че съм останал по бельо. Проверих раницата и другите си джобове, но нищо друго не беше пипано. И нямаше защо. Момиченцето — което естествено не се виждаше никъде — сигурно вече празнуваше с трюфели и арманяк със своите най-близки седемдесет и четири роднини в някой бивак сред хълмовете. Беше се сдобило с 1 500 долара в туристически чекове за около пет секунди работа.

Отидох в полицейския участък на гарата, но полицаят там — явно краката му бяха заковани за бюрото — не желаеше да го безпокоят и ми каза да отида в Квестурата — централното управление на полицията. И през ум не му мина да излезе и да опита да хване малките престъпници. Записа адреса на листче хартия, което му дадох аз, меко казано неохотно.

Навън взех такси и казах на шофьора къде да ме закара.

— Джебчии ли? — попита той и се вгледа в мен в огледалото, докато колата ръмжеше из улиците. Квестурата явно му беше честа дестинация в неделя сутрин.

— Да — отговорих, някак глуповато.

— Цигани! — отбеляза той с отвращение и издаде звук, сякаш плюе. Това беше краят на разговора ни.

Представих се на охраната на Квестурата и ме насочиха към чакалнята на горния етаж — гола килия със сиви олющени стени и висок таван. Пред мен имаше трима други. От време на време идваше полицай или полицайка и извикваха следващия на ред. Чаках около час. Идваха и други хора, но ги приемаха преди мен. Най-накрая застанах пред едно от гишетата на ъгъла, но ми казаха строго да се върна в чакалнята.

Бях взел „Пътеводител за Италия“ на Фодор и в него имаше приложение с италиански фрази, така че започнах да търся нещо, което най-точно би могло да отрази понятието „циганчета с ловки пръсти“. Само че открих само типичните за туристически разговорник фрази от рода на: „Къде мога да си купя копринени чорапи, карта на града, филми“ (Точно нещата, които обичайно пазарувам!) и „Искам ножчета за бръснене, да се подстрижа, шампоан, да изпратя телеграма до Англия (Америка)“. Никога не съм преставал да се възхищавам от безполезността на предлаганите в такива пътеводители фрази. Да вземем следното изречение от книжката на Фодор, което цитирам точно: „Ще ми приготвите ли банята за седем часа, десет и половина, дванайсет, полунощ, днес, утре, вдругиден?“ Помислете върху него.

Може ли на някой да му хрумне да си поръчва баня за полунощ вдругиден? Книжката не ти обяснява как да кажеш „добър ден“ и „лека нощ“, но затова пък от нея научаваш как да си поискаш копринени чорапи и да си поръчваш баня през цялото денонощие. В какъв свят си мислят тези хора, че живеем?

И не само е малко вероятно да имаш нужда от описаните неща, но и пропускат едно елементарно съображение — ако поради някаква безумна случайност ти се наложи да поискаш камфорова тинктура, три билета за опера или вода за радиатора си, дори и да не спиш цяла нощ, за да запаметиш съответните фрази на италиански, няма да имаш и най-бегла представа какво ще ти отговорят.

И въпреки всичко не преставам да изучавам фразите и да се дивя безкрайно. Помислете над инструкцията: „Бихме искали съблекалня за двама, плажен чадър и три шезлонга“. Защо три шезлонга, а пък съблекалня за двама? Кой ще се преоблича вън? Сигурно някой стар коцкар, който използва книжката за свои собствени цели и посрамва семейството, като отива в някоя аптека и казва на дамата зад гишето: „Искам да ми увеличите тези, двете“, а после добавя с многозначителен шепот: „Ще надуете ли гумите ми?“

Винаги съм се опитвал да си представя човека, който е съставял списъка с фрази. В този случай вероятно става дума за двойка властни лесбийки, англичанки на средна възраст, със здрави обувки и старомодни прически, които човек среща по хотелите в чужбина да удрят звънеца на рецепцията и да изискват незабавно внимание. Те презират чужденците, убедени са, че във всеки магазин ги лъжат и не престават да лаят заповеди: „Занеси това в пробната!“, „Ела тук!“, „Искам да изперете (изгладите) тази рокля!“, „Донеси ми сапун, кърпи, ледена вода!“, „Колко струва, с всички данъци.“ Уликите подсказваха и за скрит проблем с алкохола: „Има ли бар на гарата?“, „Искам бутилка добро местно вино“, „Чаша (бутилка) бира за вкъщи“, „двайсет литра“.

Единственият разговорник, на който някога съм попадал и който въобще би могъл да става за нещо, беше едно томче за лекари от деветнайсети век, което открих преди години в библиотеката на окръжната болница в Де Моин. (Работех там на непълно работно време, докато учех в колежа и ходех в библиотеката през обедната почивка, за да открия някаква диагноза, която би ме отървала от часовете по физкултура.) Книжката предлагаше на пет езика фрази от рода на: „Циреите ви са септични. Трябва да отидете в болница незабавно“ и „От колко време пенисът ви е така отекъл?“ Знаех, че ще летувам в Европа и научих няколко от тях наизуст, защото мислех, че ще са ми от полза, ако попадна на намръщени келнери. Най-малкото, смятах, че ще ми е от полза, ако се окажа увиснал на дълга опашка или в претъпкан влак, да мога да помоля на няколко езика: „Извинете, можете ли да ме упътите до най-близката клиника за прокажени. Кожата ми започва да увисва“. Никога обаче не успях да ги използвам и, уви, вече съм ги забравил.

Най-накрая, когато чакалнята се изпразни и не се случи нищо, реших да се представя в най-близката стаичка за разпити. Младият полицай, който записваше подробности от една жена с насинено лице, ме изгледа раздразнено, задето го смущавам втори път за два часа.

— Говорите ли италиански? — попита ме той.

— Не — отговорих.

— Тогава елате утре. Тогава ще има полицай, който говори английски.

Всичко това някак оставяше на заден план факта, че неговият собствен английски беше отличен.

— Защо не ми го казахте преди два часа? — попитах с писклив глас на някой, който се заяжда с въоръжен човек.

— Елате утре.

Върнах се в хотел „Корало“ и прекарах весел следобед в опити да се справя с италианската телефонна система, за да се свържа с офисите за клиенти в Лондон. Имах два вида туристически чекове, „Виза“ и „Американ Експрес“, така че трябваше да правя всичко по два пъти. Прекарах следобеда над телефона, който звучеше като че ли е пълен с вода, и четях на висок глас списъци със серийни номера:

— RH 259…

Прекъсваше ме тъничко, гласче, което сякаш се обаждаше от шкаф на дъното на дълбоко езеро:

— RA 299…?

— He. RH 2, пет, девет!

— Говорете по-силно, моля.

— RHH ДВЕ, ПЕТ ДЕВЕТ…

— Ало? Ало… Чувате ли ме, господин Биърсън?

И така си мина следобедът. От „Американ Експрес“ ми казаха, че ще мога да си получа парите от офиса им във Флоренция утре сутринта. От „Виза“ искаха да помислят още малко.

— Вижте, в безизходица съм — излъгах. Отговориха ми, че трябвало да изпратят подробностите на свързана с тях банка във Флоренция или другаде в Европа и че ще си взема парите, след като оправят книжата при мен. Вече знаех от опит колко византийски действат италианските банки — можеш да получиш инфаркт в някоя от тях и няма да повикат линейка, докато не попълниш „Формуляр за инфаркт“ и не го подпечатиш най-малко на три гишета — така че колебливо поисках адреса на някоя банка в Женева. Дадоха ми го.

Сутринта се върнах в Квестурата и след като чаках час и половина, ме отведоха в стая с надпис „Ufficio Denuncie“. Прекрасно! Служба по денонсирането! И ми идва да отправям убийствени закани: „Денонсирам бръснаря на Майкъл Хезълтайн! Денонсирам типа, на когото е хрумнало, че името Хиърфорд и Устър е готино име за графство! Денонсирам всички продавачи от всички магазини от веригата «Диксънс», в които съм влизал!“

Представиха ме на млада дама по джинси, седнала на бюро зад масивна и древна механична пишеща машина. Имаше мило и заинтересовано лице и ми зададе много, много въпроси — името и адреса ми, откъде съм, номера на паспорта ми, какво работя, десетте ми най-любими филми на всички времена — такива работи. След всеки въпрос записваше отговорите ми с един пръст, удивително бавно, като търсеше буквите по клавиатурата от половин декар по цели минути, а после чукваше клавишите боязливо, сякаш се страхуваше да не я хване ток. След всеки въпрос трябваше да освобождава валяка на машината и да премества хартията около него, за да намести следващия отговор приблизително в празното място за него. (Не й се удаваше кой знае колко.) Всичко това отне векове. Най-накрая получих копие под индиго от доклада, с който трябваше да си получа парите. Първият екземпляр, не се съмнявам в това, полетя право в кошчето за боклук.

Изминах двете мили до офиса на „Американ Експрес“ — вече нямах пари и се зачудих дали няма да ми се скарат като на малко дете, което е загубило парите за обяд. Вътре имаше седем или осем души, всичките американци, подредени на една опашка. Докато бъбрехме помежду си, стана ясно, че всички сме били обрани от деца на приблизително една и съща възраст и с горе-долу един и същ външен вид, но на различни места из града. Разбира се, това бяха само чековете на „Американ Експрес“. Ако сложим „Виза“ и останалите отмъкнати туристически чекове, както и всичките пари в брой, става ясно, че циганите прибират минимум по 25–30 000 долара всяка неделя следобед. След това вероятно обменят чековете в някое обменно бюро на приятел. Не мога да разбера защо полицията обръща толкова малко внимание на тези грабежи. Освен, разбира се, ако не получава дял. Във всеки случай, „Американ Експрес“ замени чековете ми със завидна бързина и след петнайсетина минути бях отново на улицата.

Навън една циганка с тригодишно дете в скута ми поиска пари.

— Вече дадох — отговорих и тръгнах към гарата.