Бил Брайсън
Един американец в Европа (14)

Неапол, Соренто и Капри

Напуснах хотела и отидох до гара „Рома Термини“ пеша. Както много други публични места в Италия и тя беше истинска лудница. Пред всички гишета за билети имаше жестикулиращи хора. Имах чувството, че не толкова купуват билети, колкото изливат проблемите си пред монументално безразличните и отегчени мъже на всяка каса. Удивително е колко емоции влагат италианците и в най-простите действия.

Наложи се да чакам на опашка четирийсет минути, докато хората пред мен скубеха косите си и виеха пред гишето. Най-накрая им даваха билети и те си тръгваха с изненадващо щастлив вид. Нямаше как да знам какви им бяха проблемите, а и във всеки случай трябваше да се браня от многото хора, които искаха да минат пред мен на опашката, като че ли държах въображаема врата, за да минат. Един даже опита два пъти. Трябва ти брадва, за да опазиш реда си на римска опашка.

Най-накрая, когато до влака ми оставаше само минута, дойде и моят ред. Купих си билет втора класа за Неапол — оказа се лесно, не знам за какво беше цялата бъркотия — после хукнах към перона и направих нещо, за което бях мечтал цял живот — скочих в движещ се влак или, за да бъда по-точен, паднах в него, като хвърлен от перона чувал с писма.

Влакът беше пълен, но все пак намерих място до прозореца. Стаих дъх и започнах да бърша кръвта, която се стичаше от коленете ми, докато влакът се изнизваше бавно през безкрайните предградия на Рим, застроени с високи блокове, набра скорост и продължи през прашни, заспали райони, пълни с недостроени фамилни къщи и малки блокчета, по които не личеше някой да работи. Пътуването до Неапол трябваше да трае два часа и половина и всички във влака, без видимо изключение, прекарваха времето в спане, като се разбуждаха от време на време, само колкото да разберат къде сме, когато влакът спираше на някоя сънлива гара, или за да покажат билета си на кондуктора, когато се появеше. Повечето пътници изглеждаха бедни и небръснати (дори и няколко от жените), което силно контрастираше със светската елегантност в Рим. Предположихме това са неаполитанци, които работят в Рим, и сега се прибират у дома при семействата си.

Наблюдавах пейзажа — обширна равнина, която се простираше до някакви бледозелени планини, осеяна с безжизнени селца, отново е множество недостроени къщи — и сънливо бродирах фантазията си с Орнела Мути, в която освен нея вече участваха огромна прозрачна плажна топка, два велосипеда на едно колело, трамплин и плътните гласове на мормонски религиозен хор. Въздухът във вагона беше топъл и неподвижен и не след дълго аз също се унесох в дрямка, но само след няколко минути ме събуди жален вой. Циганка, много дебела и със забрадка, минаваше през вагона с мръсно бебе на ръце, разказваше на висок глас историята на тежкия си живот и искаше да й дават пари, но никой не го правеше. Най-накрая тикна бебето в лицето ми — беше покрито с кафеникави лиги и толкова ужасяващо грозно, че едва се удържах да не изпищя и да не вдигна ръце пред очите си — и й дадох хиляда лири веднага, щом успях да ги измъкна от джоба си, преди Младши да успее да пусне нишка кафява лепкава лига по физиономията ми. Циганката ги грабна с безразличието на кондуктор, който проверява билети и без никаква благодарност продължи да се жалва от съдбата си нататък. Остатъкът от пътуването мина без инциденти.

Излязох от гарата в Неапол и ме посрещнаха двайсет и седем таксиметрови шофьори, които искаха да ме закарат на някое хубаво и, по всяка вероятност, далечно място, но аз ги отпратих и се придвижих пеша от мизерията на централната до мизерията на близката гара „Циркумвезувиана“, като пътьом преминах през монотонен участък от още мизерия. Навсякъде по тротоарите на паянтови масички седяха хора и продаваха цигари и евтина стока. Колите край бордюрите до една бяха мръсни и очукани. Магазините изглеждаха мрачни и прашни, а витрините им бяха пълни с предмети, чиито опаковки бяха избелели от яркото слънце, така че надписите почти не се четяха. Планът ми беше да остана в Неапол ден-два, преди да се отправя към Соренто и Капри, но всичко беше толкова ужасно, че реших да се махна веднага и да разгледам Неапол някой друг път, когато съм по-готов да го понеса.

Когато стигнах Циркумвезувиана, вече беше час пик. Влакът се оказа препълнен с потни хора и много бавен. Седнах между две дебели жени, планини от тресяща се плът, които не престанаха да говорят през мен, така че беше невъзможно да чета книгата си или да свърша каквато и да било полезна работа по фантазията си с Орнела Мути, но все пак реших, че имам късмет, защото въобще имах място за сядане, а и двете жени бяха чудесно меки, трябва да се признае. През повечето време бях облегнал глава на рамото на едната или другата и гледах с обожание лицата им отдолу нагоре. Изглежда нямаха нищо против.

Минахме през бордеите на Неапол и през бордеите на предградията, а после и през подобните на бордей земи между Везувий и морето, като спирахме на всеки сто метра на една или друга малка гара, за да слязат 100 души и да се качат 120. Дори Помпей и Херкулан или Ерколано, както го наричат в наши дни, изглеждаха зле — проснато на въжета пране и напукан бетон, а от влака не се виждаше и следа от руините. Няколко километра по-нататък започнахме да се изкачваме по някаква планина и минахме през поредица тунели. Въздухът изведнъж стана хладен, а селцата — понякога само от по няколко къщи и църква, в пролуката между два тунела, изглеждаха удивително хубави на фона на гледките към синьото море, някъде долу.

 

 

Влюбих се в Соренто още в първия миг. Може би беше заради часа от денонощието. Хубавото време или чувството на облекчение, че съм се махнал от Неапол, но всичко изглеждаше съвършено — подреден град, прострял се надолу от гарата към Неаполитанския залив. В центъра му има малък, оживен площад, наречен Пиаца Тасо, ограден с кафенета на открито. В единия му край започваше мрежа от кънтящи улички, хладни и сенчести, изпълнени с аромати, бъбрещи търговци, играещи деца и врявата на италианския живот. Останалата част от града изглежда се състоеше от десетина криволичещи улички, с чудесни магазини и ресторанти и малки, приятни старомодни хотели, скрити зад гъста зеленина. Просто беше съвършено, прекрасно. Исках да живея там, по възможност още сега.

Взех си стая в хотел „Еден“ — средно голям, от петдесетте години, на странична уличка, скъп, но безупречен, с късче море над покривите и през клоните на дърветата — и крачих из нея като побъркан в продължение на пет минути, като поздравявах себе си за късмета, после изгасих осветлението и излязох из града. Огледах наоколо — проучих лабиринта от малки улички край Пиаца Тасо и се възхитих на подредените витрини на магазините по Корсо Италия, после седнах на маса в снекбара на Тонино на площада, поръчах си кока-кола и започнах да наблюдавам пейзажа, който излъчваше доволство.

Градът беше пълен с английски туристи на средна възраст, дошли на почивка извън сезона (защото това могат да си позволят). Откъслечни разговори долитаха до масите откъм двойките, които се разхождаха по тротоара. Винаги едно и също. Жената е в свадливо настроение — безкрайното, безпредметно, леко припряно бърборене, което обзема англичанките, когато достигнат средна възраст. „Днес трябваше да си купя чорапогащник и забравих. Помолих те да ми напомниш, Джералд. Сегашните имат бримка от тук до луната. Предполагам, че мога да си купя чорапогащник в този град. Нямам никаква представа какъв размер да поискам. Знаех си, че трябва да си взема резервен чифт…“ Джералд, разбира се, изобщо не чува какво му се говори, защото тайно оглежда красавицата без сутиен, облегнала се лениво на близкия стълб, която разменя остроумия с няколко местни апаши, възседнали веспи, и възприема жена си като някакъв лек, хроничен дразнител в периферията на съществуванието му. Навсякъде из Соренто виждах такива двойки англичани — жените оглеждаха с критичен поглед всичко наоколо, сякаш са агенти на санитарните власти под прикритие, съпрузите им се влачеха зад тях, отегчени и победени.

Вечерях в ресторант, недалеч от площада. Беше препълнен, но крайно уютен и с бързо обслужване, а ястията бяха великолепни и обилни — равиоли в сметана, миди ала сорентино, огромна салата и солидна купа домашен сладолед, от който в очите ми се появиха сълзи на удоволствие.

След това, когато преситен седях на кафе и цигара, подпрял корем на масата, се случи нещо интересно. Влезе група от осем души, които изглеждаха надути, богати и определено от сенчестата страна на живота — жените бяха облечени в кожи, а мъжете — в кашмирени палта, с тъмни очила. След минута се разрази буря, достатъчно шумна, за да притихне целият ресторант и всички, келнери и клиенти, да обърнат глави нататък.

Както изглеждаше, новодошлите имаха резервация, но масата им не беше готова — в момента нямаше свободни маси — и заради това започваха да смърдят в различна степен. Шефът започна да кърши ръце и да попива обидите, а в това време келнерите се защураха наоколо като сценични работници, с покривки, вази, цветя и столове, за да опитат да импровизират маса за осем души във вече пълното заведение. Единственият, който не участваше във всичко това, беше босът на групата — мъж, който напомняше Адолфо Чели^[1], с наметнато на раменете палто за 500 паунда. Не каза нищо гласно, а само прошепна няколко инструкции в ухото на палач със сипаничаво лице, в които, предполагам, ставаше дума за бетонни ботуши и натикване на умряла риба в нечия уста.

Главният келнер дотича и с поклон докладва, че вече са направили маса за шестима, че скоро щели да уредят и другите места, но ако дамите предпочитали да бъдат настанени… Челото му докосваше пода. Всичко това обаче беше прието като допълнителна обида. Адолфо прошепна още нещо в ухото на палача, който излезе, вероятно, за да донесе лека картечница или за да срине ресторанта с булдозер.

Тогава се надигнах и казах: „Scusi — защото италианският ми идеше отръки, след като съм се нахранил. — Можете да вземете моята маса. Тръгвам си.“

Пресуших кафето си, събрах си рестото и станах. Шефът ме гледаше така, сякаш съм спасил живота му и съм склонен да мисля, че си беше така, а главният келнер сигурно искаше да ме разцелува по устата, но вместо това ме засипа с угоднически благодарности. Останалите келнери се усмихнаха, а другите клиенти ме гледаха — нищо че го казвам аз — с известно трайно възхищение. Дори Адолфо леко наклони глава в знак на благодарност и уважение. Докато почистваха масата ми, шефът и главният келнер ме придружиха до вратата, без да спират да се кланят и да ми благодарят, да чистят раменете ми с четка и да ми предлагат ръката на дъщеря си за брак или просто за малко хубав секс. Пред вратата спрях за момент и се обърнах, изведнъж подмладен и хубав, с холивудска усмивка на устните, махнах с ръка на всички за довиждане и излязох в нощта.

 

 

Натежал от добри спагети и чувството, че съм помирил едно неспокойно кътче на Соренто, тръгнах да се разхождам в топлия полуздрач по Корсо Италия и нагоре, по крайбрежния път към Позитано, високата и криволичеща Виа дел Капо, по която хотели бяха изсечени в скалния отвес, за да се възползват от пленителната гледка към Неаполитанския залив. Имената на всички тези хотели напомняха за друга епоха — Бел Еър, Сирена, Адмирал, Каравел — и изглеждаха така, сякаш не са се променили никак през последните четирийсет години. Прекарах час, увиснал на парапета край пътя и гледах онемял вълшебния залив, Везувий, далечния Неапол и, малко по-наляво, сред неподвижното море, островчетата Прочида и Иския. Край залива започваха да блещукат светлинки, в хармония с ранните вечерни звезди по зърнестото синьо небе. Въздухът беше топъл и се носеше аромат на прясно изпечен хляб. Всичко беше толкова близо до съвършенството, кол кого можех да си представя.

На далечния бряг над залива беше градчето Поцуоли — предградие на Неапол и родно място на София Порен. Гражданите на Поцуоли се радват на съмнително привлекателната особеност да живеят на геологически най-нестабилното парче суша на планетата — нещо като земен еквивалент на вибролегло за масажи. Преживяват по около 4000 тремора годишно, понякога по стотина на ден. Жителите на Поцуоли са толкова свикнали парчета мазилка да падат в рагуто им и падащи комини да ликвидират бабите им, че вече едва ли обръщат внимание на такива неща.

Целият район е истински кошмар за застрахователите. В Калабрия земетресенията са начин на живот — през 1980 година земетресението остави в Неапол без покрив 120 000 души, а всеки момент се очакваше да последва още едно, по-жестоко. Не е чудно, че тези хора се тревожат заради земетресенията. Градовете са построени по толкова стръмни склонове, че и най-малкото залюляване може да ги изпрати в морето. И отгоре на всичко, съвсем буквално, някъде на заден план ръмжи Везувий, все още опасно жив. За последен път е изригнал през 1944 година, а това е най-дългото затишие от Средните векове насам. Не звучи много окуражаващо, нали?

Дълго гледах светлинките на Поцуоли от другата страна на залива и внимателно се ослушвах, в очакване да чуя ниско боботене, нещо като срутване на строително скеле или разкъсване на земните недра, но не чух нищо, освен жужащ като комар самолет някъде високо в небето и успокояващия шум на трафика.

 

 

На сутринта тръгнах в яркото слънце надолу, към пристанището на Соренто, по опасно стръмен и виещ се път, наречен Виа да Маро, в сянката на хотел „Гранд Екселсиор Витория“, и взех почти празен моторен катамаран до Капри — зелен хълмист остров на около петнайсет километра навътре, край западния връх на Сорентинския полуостров.

Отблизо Капри не изглеждаше кой знае как. Около пристанището имаше няколко дремещи, неугледни магазинчета, кафенета и каси за корабни билети. Всички изглеждаха затворени и наоколо нямаше жива душа, ако не се брои един моряк с ръце като на Попай, който лениво навиваше въжета на кея. Един стръмен път водеше нагоре към планината. До него видях табела, на която пишеше:

„Капри 6 км“.

— Шест километра! — изпъшках.

У себе си имах два невероятно безполезни пътеводителя за Италия, толкова безполезни, че няма да им правя чест да споменавам заглавията им, освен че единият от тях би трябвало да бъде озаглавен „Бягай да си купиш друг пътеводител“, а другият беше на Фодор (преди малко излъгах), и в нито един от двата не се споменаваше и дума, че град Капри е на шест километра разстояние по вертикален планински склон. И от двата човек остава с впечатлението, че слиза от ферибота — и готово. От пристанището обаче изглеждаше, че градът е някъде в облаците.

Въжената железница нагоре по хълма не работеше. (Естествено!) Огледах се за автобус или такси, дори магаре, но нямаше нищо такова, така че се обърнах с отработена въздишка и започнах дългото изкачване. Беше изтощително. Положението спасяваха донякъде някои красиви вили и гледки към морето. Пътят се виеше като змия нагоре по планината в поредица лениви S-образни завои, но след около километър видях стръмни стъпала, изсечени в скалите и ми се стори, че те са по-пряк, макар и по-стръмен път до целта ми. Рискувах и поех по тях. Никога не съм виждал толкова много стъпала. Продължаваха нагоре и нагоре, до безкрай. От двете страни бяха обрамчени от бели зидове на вили и висящи ароматни храсти — много чаровно, само че след около триста стъпала останах дотолкова без дъх, че престанах да забелязвам всякаква красота.

Поради неравномерната повърхнина на склона, във всеки момент изглеждаше, че върхът е ей там, зад завоя, но винаги се оказваше, че ме чакат нови висини и стълби и още изгледи към далечния град. Продължих да се препъвам нагоре, да залитам от стена до стена, да пъшкам, да се задъхвам и да отделям слюнка под зоркия поглед на три жени в черно, които слизаха надолу с покупките си за деня. Единственото нещо, което ме поддържаше, беше мисълта, че ще бъда единственият човек, достатъчно издръжлив, за да се изкачи до Капри пеша. Каквото и да имаше там, щеше да е мое, изцяло мое. Най-накрая къщите се сгъстиха, после станаха свързани една с друга, като блокчета от Лего, а стъпалата се превърнаха в поредица стръмни калдъръмени улици. Минах под една арка и попаднах на най-прекрасния площад, който някога бях виждал. Беше пълен с германски и японски туристи. Сълзите се стичаха по лицето ми.

 

 

Наех стая в хотел „Капри“. Страхотно име! Колко време ви отне, докато го измислите? — попитах управителя, но той само ме удостои с преднамерено презрителния поглед, е, който шефовете на хотели в Европа гледат американските туристи и някои други насекоми. Не знам защо се надуваше толкова, тъй като хотелът не беше кой знае какво. Дори нямаше пиколо, така че се наложи управителят лично да ми покаже стаята, макар и да ме остави сам да се справя с багажа си. Изкачихме се по парадно стълбище, по чиито мраморни стъпала двама работници усърдно капеха охра с приятен оттенък, която от време на време мажеха и по стените. Стигнахме до малка стаичка на третия етаж. Тъй като ме придружаваше самият управител, не бях наясно дали трябва да му дам бакшиш, както бих дал на пиколо, или това би било обида за височайшата му позиция. Спрях се на един, както реших, интелигентен компромис. Дадох му бакшиш, но много малък. Той ме изгледа, сякаш съм сложил в ръката му валмо прах, което пък ме накара да заключа, че може би не съм преценил ситуацията правилно. „Може би следващия път ще се смееш на шегите ми“ — отбелязах весело под нос, когато затворих вратата.

Град Капри беше страхотен — невероятно чаровно местенце с вили и малки лимонови горички, с чудесни изгледи към Неапол и Везувий. Сърцето на града беше един малък площад, пиаца Умберто I, заобиколен от сгради с цвят на сметана и изпълнен с плетените столове на кафенетата наоколо. В единия му край, над широки стълби, се издигаше старинна църква, достолепна и бяла, а в другия имаше тераса с парапет, с изглед към морето далече долу.

Не мога да си спомня по-вълшебно място за разходки. Градът се състоеше почти изцяло от сложна плетеница улички и проходи с бели стени, понякога съвсем малко по-широки от раменете ти и всички те бяха свързани помежду си по странен начин, така че непрекъснато се оказвах, изненадващо, на мястото, от което съм тръгнал преди десетина минути в обратна посока. През няколко метра в стените имаше железни порти, през които се виждаха бели къщи, потънали в джунгла от цъфнали храсти и, най-често, покрити с плочки тераси, с изглед към морето. През няколко метра имаше и странични проходи, които се спускаха надолу по склона или стъпала нагоре, към облаците и други вили високо горе. Исках да имам всички къщи, които видях.

Нямаше никакви пътища за коли, освен шосето от пристанището до града и по-нататък, до Анакапри, в другия край на острова. Навсякъде другаде се стигаше само пеша, често след изморително ходене. Капри трябва да е най-лошото място на света за доставчиците на перални машини.

Повечето магазини бяха зад църквата, нагоре по стъпалата от централния площад, в друга плетеница от улички и малки площадчета с ненадминат чар. Магазините имаха имена от рода на „Гучи“ и „Ив Сен Лоран“, което показваше, че летните посетители на градчето вероятно са богати и нетърпими, но за щастие все още не беше започнал сезонът, магазините бяха затворени и нямаше и следа от задниците с ветроходни шапки и окичените с бижута сбръчкани дами, които вероятно осигуряваха на магазинчетата просперитет през лятото.

На някои места уличките бяха изцяло затворени отгоре от горните етажи на къщите, като катакомби. Тръгнах по една такава нагоре по хълма и след време отново се оказах под открито небе, на място, където вилите бяха по-големи и с повече простор помежду си. Пътеката продължаваше да се вие нагоре толкова стръмна, че останах без дъх и се наложи да продължа, като подпирам коленете си с ръце. Гледката обаче беше толкова прекрасна, че продължавах да се катеря, сякаш привлечен от магнит. Близо до върха на хълма пътеката беше равна и минаваше през борова горичка, която ухаеше на смола. От едната й страна имаше величествени вили — не можех да си представя как хората местят мебелите си, когато се нанасят или изнасят от тях — а от другата се откриваше главозамайващ изглед към острова — бели къщи, пръснати по склоновете, потънали в хибискуси, бугенвилеи и стотици други храсти.

Почти се бе стъмнило. На стотина-двеста метра по-нататък пътеката направи завой през дърветата и внезапно свърши, главозамайващо, на платформа за наблюдение, увиснала над скалиста пропаст — малка веранда в небето. Беше построена за туристите, но имах чувството, че никой не е ходил там от години, най-вече турист. Беше си чист късмет, че попаднах на нея. През живота си не бях виждал нещо толкова красиво — от едната страна град Капри, разлят надолу по склона, от другата — блещукащите светлинки на заливчето на Анакапри и къщите около него, а отпред отвесна пропаст, дълбока — колко? Сто? Двеста метра? — към морето — сочен аквамарин, който блъска назъбените скали в подножието. Беше толкова далече долу, че чувах прибоя като едва доловим шепот. Тънка ивица луна беше увиснала на бледосиньото небе, топлият бриз рошеше косата ми и навсякъде ухаеше на лимон, орлови нокти и бор. Все едно си в отдела за домашни потреби на голям супермаркет. Пред мен имаше само море — сто и петдесет мили до Сицилия. Бих дал всичко, за да притежавам тази гледка, буквално всичко. Бих продал майка си на Робърт Максуел. Бих се отказал от гражданството си и бих минал през огъня. Бих сменил косата си — да — с Андрю Нийл^[2].

Точно над мен, дадох си сметка след миг, над това уединено място имаше веранда на вила, дискретно дръпната назад. Някой наистина притежаваше тази гледка, можеше да си седи там всяка сутрин с мюслито и портокаловия си сок, с хавлията си „Ив Сен Лоран“ и чехлите си „Гучи“ и да се наслаждава на това късче средиземноморски рай. Мина ми през ум, че собственикът трябва да е Доналд Тръмп или негов италиански еквивалент — тип, който го използва по около две минути на десетилетие и след това отново е твърде зает да прецаква хората по телефона, за да забележи гледката. Не е ли странно как богатите не могат да се наслаждават на богатството си? И с тази обезкуражаваща мисъл се върнах в града.

 

 

Вечерях в прекрасен, дружелюбен, почти празен ресторант, на задна уличка, седнал до прозореца с изглед към морето, когато ме споходи смразяващата мисъл, че оглупявам с всичкото това съвършенство. Започнах да изпитвам противното чувство за вина, което човек може да познава, само ако е живял сред англичани — кошмарното усещане, че всяко удоволствие, в което участва нещо повече от чаша чай с мляко и шоколадова бисквитка за храносмилане, е някак си богохулно разточителство. Разбирах, с дълбоко усещане за обреченост, че ще платя за всичко това, когато се прибера у дома — ще седя по цели вечери на ледено течение, ще правя дълги преходи из блатисти мокри ливади, ще трябва да ям поне два пъти в заведение за бързо хранене, преди дори да ми мине през ум, че може да съм изкупил греховете си. Въпреки всичко, поне се чувствах виновен, защото се забавлявам толкова много и поради това донякъде се почувствах по-добре.

Излязох от ресторанта някъде към осем, но околните заведения още работеха — хората купуваха сирена и вино, хляб, дори се подстригваха. Италианците несъмнено знаят как да организират нещата. Изпих две бири в кафене „Фуниколаре“, после лениво излязох на главния площад. Немците и японците не се виждаха никъде — или си бяха по леглата, или, по-вероятно, ги бяха натикали в последния следобеден ферибот и ги бяха върнали на сушата. Сега имаше само местни хора, които стояха на групички от по пет-шест души и бъбреха в топлата вечер, под звездите, на фона на черното море и далечните светлини на Неапол. Изглежда за хората от града беше навик да се събират тук след вечеря, за да побъбрят половин час. Тийнейджърите седяха по стъпалата на църквата, а по-малките деца тичаха между краката на възрастните. Всички изглеждаха невероятно щастливи. Копнеех да съм част от всичко това, да живея на този зелен остров с прекрасните му гледки, дружелюбни хора и отлична храна, да се разхождам на този красив площад с несравнимата му тераса всяка вечер и да бъбря със съседите си.

Застанах малко встрани и започнах да изучавам динамиката на процесите. Хората ходеха от групичка на групичка, все едно бяха на коктейл. След време си прибираха децата и си тръгваха към дома, но идваха други. Никой не се задържаше повече от половин час, но иначе събранието продължаваше цялата вечер. Един млад мъж, явно отскоро в Капри, стоеше стеснително в края на една групичка мъже и се усмихваше на шегите им. След няколко секунди го включиха в разговора, буквално го дръпнаха с ръка, и съвсем скоро и той заприказва наравно с останалите.

Останах там цяла вечност, може би час и половина, после си тръгнах към хотела и си дадох сметка, че безкрайно, безнадеждно и за вечни времена съм влюбен в Италия.

 

 

Следващата сутрин беше мрачна. Хълмовете зад града бяха скрити зад пухеста мъгла, и сякаш някой през нощта беше прибрал Неапол от другата страна на залива. Не се виждаше нищо, освен равнина мъртво море и, отвъд него, кълбеста мъгла, като онази, от която излизат съществата от оня свят във второкласните филми. Смятах да се изкача на върха на хълма, до вилата на Тиберий, в която парият разбойник канел гости и карал да хвърлят по-неприятните от тях през укрепленията, на скалите долу, стотици метри в пропастта, но когато излязох от хотела, валеше студен, режещ дъжд, така че прекарах сутринта в обикаляне на кафенетата, пиене на капучино и вглеждане в небето. Към обяд, когато вече беше късно да разглеждам вилата, освен ако не остана още един ден, което не можех да си позволя, напуснах неохотно хотел „Капри“, слязох по стръмните и хлъзгави стъпала до кея, където си купих билет за бавен ферибот до Неапол. Неапол изглеждаше още по-лошо от Соренто и Капри, отколкото преди. Поразходих се покрай брега, но нямаше и следа от щастливи рибари, които кърпят мрежите си и пеят „Санта Лучия“, както горещо се бях надявал да бъде. Вместо това имаше само заплашителни на вид останки — цели планини, наистина — от боклуци на всеки ъгъл и пак хора, които продават лотарийни билети и дрънкулки в кашони.

Нямах карта, а представата ми за географията на града беше съвсем бегла, така че свърнах към вътрешността, с надеждата да попадна по случайност на някой сенчест площад с малки, но прилични хотелчета. Не може един град, дори и Неапол, да няма хубави кътчета. Вместо това се натъкнах на улици, каквито човек автоматично свързва с това място — зловещи, подобни на пещери павирани улички, с падаща мазилка по стените и пране, провиснало като знамена по въжета между балкони, които никога не виждат слънце. Беше пълно с въздебели жени и оставени на самотек деца, често голи от кръста надолу, с мръсни тениски.

Имах чувството, че съм попаднал на друг континент. Около 70 000 семейства в центъра на Неапол в наши дни живеят в претъпкани bassi — жилища без бани и течаща вода, понякога дори и без прозорци, като на места фамилии по петнайсет души живеят заедно в една-единствена стая. За най-лошия от тези квартали, Викариа, където се намирах в момента, се казваше, че е един от най-гъсто населените в Европа, а може би в света, след като разрушат Хонконг. И престъпността е подобаваща — особено по-дребните престъпления като кражбите на коли (29 000 годишно) и уличните грабежи. Въпреки всичко се чувствах достатъчно спокоен. Никой не ми обръщаше внимание, ако не броим някоя и друга заблудена усмивка и, най-вече по-младите хора, които от време на време подмятаха по мой адрес тарикатски остроумия, без обаче да са особено враждебни. С раницата си явно бях турист и, признавам, че стисках здраво ремъците, макар и да нямаше и следа от така наречените scippatori — фамозните крадци на чанти, които се возят на моторетки. Явно си даваха сметка, че от мен най-много да отмъкнат някой и друг чифт мръсни гащи, парче недояден шоколад и опърпания Пътеводител за Южна Италия на X. В. Мортън.

В Неапол са свикнали с трудностите. След войната, хората били толкова гладни, че изяли всичко живо в града, включително всички риби в аквариума, а около една трета от жените се занимавали с проституция поне през част от времето, само за да оживеят. Дори и в наши дни средният работник от Неапол получава около половината от това, което би получил в Милано. Но и самият град си е създал много проблеми, предимно заради корупция и некомпетентност.

Градът, според списание „Икономист“, от 1986 година не си бил плащал сметките за улично осветление в продължение на три години и натрупал дълг от 1,1 милиарда долара. Всички общински услуги в града постоянно са пред фалит. Тук има два пъти повече улични чистачи, отколкото в Милано — по-голям град — но въпреки това улиците са ужасяващо мръсни. Градът на практика е станал неуправляем.

Минах покрай Instituto Tecnico Cummerciale, където изглежда имаше бунт — в сградата и навън. Студентите вътре се бяха накачулили по прозорците на горните етажи и хвърляха долу книги и книжа, като разменяха крясъци с колегите си долу. Дали беше някакъв протест или ежедневие — не мога да кажа. Знам само, че навсякъде, където отидех, виждах само мръсотия и хаос — крещящи хора, пищящи клаксони, виещи линейки.

След Капри ми беше трудно да понеса шума и мръсотията. Вървях и вървях, но навсякъде беше едно и също. Открих главната търговска улица, Виа Рома, но макар и повечето магазини да бяха елегантни, имаше толкова много хора и боклук, че беше невъзможно да ходиш, без от време на време да слизаш от тротоара на уличното платно, по което фучеше налудничав трафик. Не видях нито един хотел, в чийто легла някой би останал повече от двайсет минути.

В края на краищата, за голяма своя изненада, попаднах на Пиаца Гарибалди, пред централната железопътна гара. Бях прекосил целия Неапол. Потен и с подбити крака, погледнах още веднъж назад, към града, който бях прекосил, и се замислих дали да не опитам още веднъж. Нямаше да го понеса. Влязох в гарата, отпратих с жестове двайсет и седемте шофьори на таксита и си купих билет за Флоренция. Там положението трябваше да е по-добро.