Бил Брайсън
Един американец в Европа (1)

На север

През зимата от Осло до Хамерфест се стига с автобус за трийсетина часа, макар че защо на някой би му хрумнало да ходи в Хамерфест през зимата е въпрос, който си заслужава да се разгледа. Намира се на края на света, най-северната точка на Европа, отдалечен е от Лондон, колкото Лондон от Тунис. Това е място с тъмни и жестоки зими, където слънцето потъва в Арктическия океан през ноември и после не се появява цели десет седмици.

Исках да видя Северното сияние. Освен това, от дълго време хранех смътно желание да разбера от личен опит какъв е животът на такова далечно и сурово място. В Англия, у дома, с чаша уиски и географски атлас, идеята ми се бе сторила страхотна. Сега обаче, докато подбирах пътя си през сивата киша на Осло, в средата на декември, започвах да изпитвам съмнения.

Нещата не тръгнаха добре. Успах се в хотела, пропуснах закуската и трябваше да се намъкна в дрехите презглава. Не успях да намеря такси и се наложи да влача нелепо тежката си чанта цели осем преки през кишата, до централната автогара. Срещнах огромни трудности, докато убедих персонала на Кредиткасен Банк на „Карл Йоханс Гате“ да ми осребри достатъчно туристически чекове, за да платя невероятните 1200 крони за автобусен билет — просто отказваха да схванат, че Уилям Макгайър Брайсън от паспорта ми и Бил Брайсън от туристическите чекове са едно и също лице, така че пристигнах на автогарата две минути преди заминаването, задъхан и запотен от безкрайното усилие, което е моят живот, а момичето на гишето за билети ми каза, че от резервацията ми няма и помен.

— Това не се случва — заявих аз. — Все още съм си у дома, в Англия, и се радвам на Коледа. Ще ми налееш ли още малко портвайн, скъпа?

Всъщност казах:

— Трябва да има някаква грешка. Моля, проверете пак.

Момичето прегледа пътническия манифест.

— Не, господин Брайсън, името ви го няма.

Само че аз го видях, обърнато наопаки.

— Ето го, второто от долу нагоре.

— Не — прецени момичето. — Тук пише Бернт Бьорнсон. Това е норвежко име.

— Не пише Бернт Бьорнсон. Пише Бил Брайсън. Погледнете „л“-то. Госпожице, моля ви!

Само че на нея такива номера не й минаваха.

— Ако изпусна този автобус, кога е следващият?

— Следващата седмица по същото време.

Чудесно!

— Госпожице, повярвайте ми, пише Бил Брайсън.

— Не, не пише.

— Вижте… идвам чак от Англия. Нося лекарства, с които може да се спаси животът на едно дете. — Не се хвана. — Искам да видя шефа ви.

— Той е в Ставангер.

— Ето какво. Направих резервацията си по телефона. Ако не ме качите на този автобус, ще напиша писмо на шефа ви, с което ще хвърля сянка върху кариерата ви до края на столетието. — Това явно не я разтревожи. Тогава ми хрумна нещо друго: — Ако този Бернт Бьорнсон не се появи, мога ли да взема неговото място?

— Разбира се.

Защо ли не се сещам за тези неща в самото начало, за да си пестя тревогите?

— Благодаря — казах и помъкнах чантата си навън.

 

 

Автобусът беше огромен, на две нива, като американски „Грейхаунд“, но само половината от горния етаж имаше седалки и прозорци. Останалото беше плътен алуминий, скрит под обезпокоително психарска рисунка на галактически пейзаж, като корица на евтин научнофантастичен роман, с надпис „Експрес 2000“, изписан с огнени букви върху опашка на комета. В пристъп на краткотрайно замайване си помислих, че в задната затворена част може да има нещо като спално помещение, в което, като дойде време за лягане, ще бъдем въведени от стюардеса, която ще ни покани да си изберем койка. Бях готов да платя всякаква сума за такъв вариант. Оказа се, че съм се заблудил. Задната част, както и цялото пространство под нас, беше за багаж. „Експрес 2000“ се оказа камион за дълги разстояния, с пътници.

Потеглихме точно на обяд. Бързо си дадох сметка, че всичко в този автобус е създадено за неудобство. Седях до отоплението, така че, докато ледените течения облъхваха горните части на тялото ми, левият ми крак толкова се нагорещи, че чувах как космите по него пращят като запалени. Седалките бяха измислени от джудже, което иска да си отмъсти на хората с нормален ръст — няма друго обяснение. Младият човек отпред беше спуснал облегалката си толкова назад, че главата му висеше буквално в скута ми. Четеше комикс, озаглавен „Tommy og Tigrn“, a от физиономията му човек можеше да се убеди, че Господ има чувство за хумор. Моята собствена облегалка беше килната под особен ъгъл, който моментално предизвикваше трайни болки във врата. Отстрани имаше лост, с който, предположих, че би могла да се нагласи в по-удобно положение, но от дълъг опит знаех, че ако го докосна дори несъзнателно, седалката ще се стовари назад и ще счупи капачките на симпатичната възрастна госпожа зад мен, така че го оставих на мира. Жената, до която седях, явно ветеран от множество подобни походи в далечния Север, измъкна куп списания, салфетки, таблетки за гърло, мехлеми, кремове и фруктови бонбонки, мушна всичко това в джоба на облегалката пред себе си, уви се с одеяло и спа почти непрекъснато през цялото пътуване.

Заподскачахме през снежния полумрак, през ширналите се предградия на Осло, потеглихме през страната. Разпилените из несвършващия здрач села и ферми изглеждаха спретнати и заможни. В прозорците на всички къщи блещукаха празнични коледни светлини. Скоро изпаднах в онова не толкова неприятно безмозъчно състояние, което ме обзема при дълго пътуване — главата ми се поклаща свободно на раменете, като на човек, който не може да контролира шийните си мускули, но това не го безпокои особено.

Пътешествието ми беше започнало. Щях отново да видя Европа.

 

 

За първи път пътувах до Европа през 1972 година. Тогава бях кльощав, срамежлив и сам. По онова време единствените евтини полети бяха от Ню Йорк до Люксембург, с кацане за презареждане на летище Кефлавик, в Рейкявик. Самолетите бяха стари и добрите им дни отдавна бяха отминали — кислородните маски понякога падаха неканени от местата си на тавана и оставаха да висят, докато не се появи стюардеса с чук и пълна уста с пирони, за да закрепи положението. Вратите на тоалетните проявяваха склонност да се отварят, докато си вътре, ако не ги подпираш с крак, което на свой ред внасяше определен елемент на предизвикателство във всичко, което човек правеше вътре. На всичкото отгоре бяха болезнено бавни. Трябваше седмица и половина, за да стигнеш до Кефлавик — малко сиво летище насред равно сиво небитие, после още седмица и половина, за да се додрусаш през небесата до Люксембург.

В самолета всички бяха хипита — освен екипажа и двама директори на фабрика за рибни консерви в първа класа. Приличаше на автобус, тръгнал на фестивал на кънтри музиката. Пътниците непрекъснато вадеха китари, мандолини и бутилки евтино вино, и завързваха отношения със съседите си по седалка, които явно щяха да доведат до много и енергичен секс по множество средиземноморски плажове.

През дългите, изпълнени с вълнения седмици преди полета — признавам — лежах, зазяпан в тавана на спалнята, и се поддържах с фантазии, които най-общо се въртяха около това, че се оказвам до задъхана млада красавица, изпратена от баща си, против волята й, в Лозанския институт за нимфоманиакални смущения, която насред Атлантика се обръща към мен и казва: „Извинете, имате ли нещо против да поседя малко на лицето ви?“ В действителност, на седалката до мен се разположи нашарена от акне бобена шушулка с очила като на Бъди Холи и редица химикалки, мушнати в предпазващо пластмасово калъфче в джоба на ризата му. На калъфчето пишеше „КАЧЕСТВЕНИ СТОКИ ГРУБЕР, ГРАД ФЛАГЕЛЕЙШЪН^[1], ОКЛАХОМА. АКО НЯМАМЕ ТОВА, КОЕТО ТЪРСИТЕ, ЗНАЧИ ТО НЕ ВИ ТРЯБВА“ или нещо такова. На врата му имаше циреи, които приличаха на незаздравели огнестрелни рани, и целият вонеше на тигрова мас.

През по-голямата част от полета четеше Светото писание, като следеше с пръсти редовете и изговаряше прочетеното достатъчно високо, че да го чувам като трескав шепот в дясното си ухо. Страхувах се от най-лошото. Не знам защо религиозните фанатици се чувстват толкова непреодолимо длъжни да привлекат към вярата си всеки, който им се изпречи на пътя — за Бога, нали аз не се опитвам да ги направя фенове на „Сейнт Луи Кардиналс“? И въпреки това, не пропускаха случай да опитат.

В наши дни, винаги когато ме приближи някой с бели чорапи, обувки „Хъш Пъпис“ и табелка, на която пише „Здравейте, аз съм Гас“, му обяснявам, че не би могъл да ме убеди дори да изляза от горяща кола, нежели да ме ангажира за цял живот с някакво си божество, и му казвам следващия път да изпрати някой по-интелигентен и с по-добър вкус към облеклото. Тогава обаче бях твърде стеснителен, така че само слушах учтиво и хъмках неангажиращо на всички уверения, че Исус можел да обърне живота ми наопаки. Някъде над Атлантика, както оценявах отредените ми 200 кубически сантиметра лично пространство, както човек прави при дълъг полет, под седалката пред себе си съзрях монета, наведох се с мъка и я вдигнах. Когато пак се изправих, видях, че съседът ми по седалка ме гледа със застрашителен блясък в очите.

— Откри ли Исус? — попита той неочаквано.

— А, не… само четвърт долар — отговорих веднага, бързо се наместих и се престорих, че смятам да спя през следващите шест часа, без да обръщам внимание на молбите му да позволя на Христос да построи колибка в сърцето ми.

Всъщност гледах тайно през прозореца, за да зърна Европа. Още си спомням тази първа гледка. Самолетът сякаш изпадна от облаците и отдолу изведнъж видях вълшебна картина — малки зелени ниви и селца с камбанарии, пръснати из вълнист пейзаж, като изтупан юрган, миг преди отново да се разстеле върху леглото. Бях летял много из Америка и никога не бях виждал през прозорец на самолет нещо по-различно от златисти ниви и ферми с размерите на Белгия, лъкатушещи реки и нарисувани като с молив черни магистрали, прави като опната жица. Имаш чувството, че ако примижиш добре, ще видиш Лос Анджелис, дори и да си над Канзас. Пейзажът тук обаче беше подреден и съвършен като миниатюрен модел на влакче. Беше толкова зелено, старателно обработено и изпипано, толкова прибрано и спретнато, вълнуващо, толкова… европейско. Бях поразен. И още съм.

Мъкнех толкова голяма раница, че донякъде очаквах на митницата да ме попитат „Нещо за деклариране? Цигари? Алкохол? Умрял кон?“, и превит под тежестта й прекарах деня из старинните улици на град Люксембург, изпаднал в някакво ярко умопомрачение — непозната смесица от възбуда, изтощение и отчетливи зрителни възприятия. Всичко изглеждаше така ярко, така остро фокусирано, така ново! Имах чувството, че излизам навън за първи път. Беше толкова различно езикът, парите, колите, номерата на колите, хлябът, храната, вестниците, парковете, хората. Дотогава не бях виждал пешеходна „зебра“, трамвай, ненарязан хляб (дори не мислех, че е възможно да има), не бях виждал човек с таке, който очаква да го вземат несериозно, не бях виждал хора да ходят в различен магазин за всяко нещо, което им трябва за вечеря или хора, които сами си носят торбите за покупките, не бях виждал фазани с перата или одрани зайци да висят на витрината на месаря, или захилена свинска глава на тава, не бях виждал „Житан“ пакет, нито пък човечето на Мишлен. А хората… Ами, хората бяха люксембургци. Не знам защо това толкова ме изуми, но ме изуми. Мислех си: Онзи човек там е люксембургчанин. И онова момиче. Те не знаят нищо за „Ню Йорк Янкис“, не са чували мелодията на клуба „Мики Маус“^[2], просто са от друг свят. Беше просто прекрасно.

Следобеда, на моста „Адолф“, високо над клисурата, която пресича града, се натъкнах на пъпчивия си съсед от самолета. Влачеше се назад, към центъра, също под доста голяма раница. Поздравих го като приятел — в края на краищата от триста милиона души в Европа познавах единствено него. Той обаче беше далеч от моята трескава възбуда.

— Намери ли си стая? — попита ме мрачно.

— Не.

— Никъде нямаше. Търсих навсякъде и всичко е заето.

— Така ли? — отвърнах и тревогата се промъкна в мен като сянка. Проблемът беше потенциално сериозен. Дотогава не ми се беше налагало сам да си търся място за спане — представях си, че ще се появя в някой малък хотел, когато ми скимне, и след това всичко ще се нареди.

— Шибан град, шибан Люксембург! — отбеляза приятелят ми в неочакван пристъп на красноречие и продължи по пътя си.

Появих се в няколко почти мизерни хотела около централната гара, но всички бяха пълни. Разширих кръга и пробвах в други хотели, по-далеч, но безуспешно и не след дълго — защото Люксембург е колкото чаровен, толкова и малък — се оказах на едно шосе извън града. Несигурен как да се справя с разразяващата се криза, реших да отида на автостоп до Белгия. Белгия беше по-голяма страна, имаше шанс положението там да е по-добро. Стоях час и четирийсет минути край пътя с вдигнат палец и наблюдавах, пробождан от иглички на отчаяние, как колите профучават и как слънцето следва пътя си към хоризонта. Канех се да изоставя и този план — и какво щях да правя? Не знаех… Тогава пред мен спря очукан ситроен 2CV.

Примъкнах раницата си и на предната седалка видях млада двойка, която спореше. За момент си помислих, че изобщо не бяха спрели заради мен, че мъжът е натиснал спирачката колкото да удари един бой на жена си, както знаем, че обичат да правят европейците, съдейки по филмите с Жан Пол Белмондо, които даваха по националната телевизия. Само че след миг жената излезе, хвърли ми изпепеляващ поглед и ме остави да пропълзя на задната седалка, където и седнах, запушил уши с коленете си, сред купчини кутии за обувки.

Шофьорът беше много дружелюбен. Говореше добре английски и ми изкрещя, за да надвика рева на двигателя, който напомняше градинска косачка, че работи като пътуващ търговец на обувки и че жена му била служителка в люксембургска банка, и че живеели в Арлон, почти до границата. Непрекъснато се обръщаше назад, за да доподреди нещата на задната седалка, за да ми направи повече място, като хвърляше кутии към задното стъкло, което бих предпочел да не прави, защото доста често ме удряха по главата, а и през това време караше с повече от сто сред натоварено движение, с една ръка.

През няколко секунди жена му изпищяваше заради някоя изникнала отпред задница на камион, той връщаше вниманието си към пътя за около две секунди и половина, а след това отново се заемаше с моето удобство. Тя непрекъснато му крещеше заради шофирането, а той се държеше, сякаш това е някаква нейна досадна странност и продължаваше да ми хвърля подкупващи, конспиративни, дълбоко галски погледи, сякаш пискливото й натякване е някаква шега, която разбираме само двамата.

В малко случаи съм бил по-убеден, че скоро ще умра. Мъжът караше, като че ли играе на компютър. Шосето беше с три ленти — още едно нещо, което дотогава не бях виждал — като по едната се пътуваше на запад, по другата на изток, а средната беше обща, за задминаване в двете посоки. Моят нов приятел изглежда не беше схванал системата. Излизаше в средната лента и искрено се изненадваше, когато откриеше, че ни връхлита поне четиридесеттонен камион, също като в анимационен филм. Отбиваше встрани в последния възможен момент, после се показваше през прозореца и ругаеше другия шофьор, след което пък жена му и аз го вкарвахме с крясъци обратно в колата. По-късно научих, че от цяла Европа Люксембург е страната с най-много смъртни случаи от автомобилни катастрофи, което въобще не ме изненадва.

За половин час стигнахме Арлон, мрачен индустриален град. Всичко наоколо изглеждаше сиво и прашно, дори хората. Мъжът настоя да вечерям с тях в апартамента им. Жена му и аз възразихме — аз учтиво, тя с неприкрита неприязън — но той отхвърли протестите ни като поредна досадна странност и преди да разбера какво става, ме качиха по тъмни стълби и ме въведоха в най-малкия и най-голия от всички апартаменти, които бях виждал. Имаха само две стаи — кухня с размерите на бюфет и стая за всичко останало, в която видях маса, два стопа, легло и преносим грамофон само с две плочи — едната на Джийн Питни, а другата на някакъв духов оркестър на английски миньори. Попита ме коя искам да чуя. Казах му той да избере.

Пусна Джийн Питни, изчезна в кухнята, където жена му го засипа със залп от шепот, после пак се появи с глуповато изражение на лицето, две чаши и две големи кафяви бутилки светло пиво.

— Това е много хубаво — заяви обещаващо той и напълни чашата ми с бира, която се оказа топла.

— М-м-м — отговорих аз, като се постарах да прозвучи доволно. Избърсах малко пяна от устните си и се зачудих дали бих оцелял след скок през прозореца на втория етаж. После пихме бира и се усмихвахме един на друг. Опитах да преценя на какви мисли ме навежда тази бира и най-накрая реших, че асоциацията е с много голямо количество урина за изследване, може би на едро животно от цирка.

— Добре е, нали? — попита белгиецът.

— М-м-м — казах пак, но не отпих.

Никога преди това не се бях отделял от дома. Намирах се на чужд континент, сред хора, които не говореха моя език. Току-що бях пропътувал 6400 километра в сандък за лед с крила, не бях спал трийсет часа, не се бях мил двайсет и девет, а сега се намирах в малък, спартански апартамент, в незнаен белгийски град и щях да вечерям с двама непознати.

Мадам Непозната се появи с три чинии, във всяка от които имаше по две пържени яйца, нищо повече, и ги стовари с гняв и порцеланов звън на масата.

Аз и тя седнахме на масата. Съпругът й кацна на леглото.

— Бира с яйца — отбелязах. — Интересна комбинация.

Вечерята продължи четири секунди.

— М-м-м — казах аз, избърсах жълтъка от устата си и се потупах по корема. — Беше чудесно. Благодаря ви много. Е, мисля, че трябва да тръгвам.

Мадам Непозната ми хвърли поглед, който достигаше доста отвъд омразата, но господин Непознат скочи на крака и дружелюбно ме задържа за раменете.

— Не, не, не. Трябва да чуеш и другата страна на плочата и да пийнеш още малко бира.

Обърна плочата, започнахме да слушаме мълчаливо и да отпиваме малки глътки бира. След това ме откара с колата си до центъра на града, в малък хотел, който някога може да е бил и „гранд“, но сега беше пълен с голи електрически крушки и го обслужваше мъж по потник. Мъжът ме поведе на дълго пътешествие по стълби и коридори и най-накрая ме изостави в голяма стая с незастлан под, в чиито сумрачни пространства имаше стол с кърпа на облегалката, очукана мивка, абсурдно голям старинен гардероб и огромно легло, със специфичните вдлъбнатини и аромата на 150 години нетърпелив секс.

Пуснах раницата си и се проснах върху леглото с обувките, после си дадох сметка, че ключът за двайсетватовата лампа е увиснал някъде в сумрака, чак в другия край на стаята. Обаче бях твърде изтощен, за да стана и да изгася лампата, твърде уморен, за да направя каквото и да било, освен за момент да се зачудя дали религиозният ми приятел все още скита из Люксембург, без да е намерил стая, дали не се е скрил в някой вход или лежи на пейка в парка, с допълнителен пуловер и натъпкани със страници от „Люксембургер Цайтунг“ джинси, за да го пазят от студа.

— Надявам се да е така — казах и потънах в единайсетчасов сън.

 

 

Прекарах няколко дни в шляене из гористите възвишения на Ардените. Беше ми нужно известно време, преди да свикна с раницата. Всяка сутрин, когато я нарамвах, залитах поне минута като човек, когото са ударили по главата с чук, но пък започнах да се чувствам в страхотна форма. Все едно да тръгнеш на разходка с гардероб. Не знам дали изобщо някога съм се чувствал по-доволен и по-жив отколкото през онези три-четири дни в южна Белгия. Бях на двайсет години, като отвързан, в един чудесен свят. Времето беше милостиво, всичко беше потънало в зеленина, навсякъде се виждаха спретнати ферми, гъски и кокошки се разхождаха край шосетата, почти без да видят автомобил.

През час-два влизах в някое сънливо селце и там неизменно виждах по двама старци с такета, седнали пред някое кафене на по чаша бира, които мълчаливо ме наблюдаваха докато приближавам и отминавам, и отговаряха на веселото ми „Bonjour!“ с едва забележимо кимване. Вечер, когато намирах стая в някой малък хотел и отивах в местното кафене да чета книга и пия бира, с такова кимване ме удостояваха десетки посетители, а аз, в ентусиазма си, вземах това кимане за знак на уважение и приемане. Предполагам, че одързостен от седем или осем чаши „Jupiter pits“ или запомнящата се „Donkle Beer“, съм се накланял към някои от тях и съм казвал с дружелюбен, приятелски глас: „Je m’appelle Guillaume. J’habite Des Moines“^[3].

 

 

И така, лятото си течеше. В продължение на четири месеца скитах из континента, през Великобритания и Ирландия, през Скандинавските страни, Германия, Швейцария, Австрия и Италия, потънал в дълбоко удивление. Това лято беше най-щастливото, което някога съм преживявал. Беше толкова хубаво, че се прибрах у дома, изгорих съдържанието на раницата си и се върнах следващото лято със съученик от гимназията на име Стивън Кац, което, убедих се бързо, беше голяма грешка.

Кац беше човек, който можеше да лежи в тъмна хотелска стая и, докато се опитваш да спиш, да говори с часове, с най-дребни, понякога крещящо перверзни подробности, за това какво би искал да направи с една или друга нимфетка от училище, за своите и някои от техните предпочитания или да обявява, че ще пръдне, с думите: „Задава се много добра. Готов ли си?“, а после да ги класифицира по звучност, продължителност и одоризация, както се изразяваше. Най-доброто, което може да се каже за пътуването в чужбина с Кац е това, че по този начин спестяваш на Америка необходимостта да прекарва лятото с него.

Съвсем скоро той се превърна в някакъв шум на фона, човек, който посреща на масата всяка нова порция с: „Какви са пък тези лайна?“, хиперактивен непознат, който през цялото време говореше за чукане и ме придружаваше незнайно защо, където и да отидех, така че след време повече или по-малко престанах да го чувам и прекарах едно лято почти толкова самотно, колкото и предишното.

След това прекарах почти целия си живот — петнайсет от общо седемнайсет години — в Англия, в периферията на този великолепен континент, без да видя почти нищо от него. Четиридневно пътуване до Копенхаген, три пътувалия до Брюксел, бързо прекосяване на Холандия — само толкова за петнайсетте си години като европеец. Беше време да сложа нещата в ред.

В началото реших да започна от Нордкап — най-северната точка на континента — и да продължа на юг, до Истанбул, като мина през колкото е възможно повече от местата, които бяхме посетили с Кац. Смятах да тръгна през пролетта, но малко преди Коледа се обадих в Университета на Тромзъо — най-северно разположения университет в света и център на изследванията на Северното сияние — за да разбера кое е най-подходящото време човек да види това небесно светлинно шоу. Телефонната линия беше толкова лоша, че едва чувах любезния професор, с когото разговарях — сякаш се намираше в центъра на разразила се виелица. Представях си как вятърът отваря вратата на паянтовата му, самотна колиба и навява вътре сняг, някъде в пустошта. Все пак, разбрах, че единственото време, когато сиянието може да се види, е тъкмо сега, в разгара на зимата, преди слънцето да изгрее отново в края на януари. Годината се оказа много добра за Северното сияние — имаше нещо общо със слънчевата активност — но за да го видиш, трябваше небето да е чисто, а в Северна Норвегия такова нещо трудно може да се предвиди.

— Трябва да предвидите да останете поне месец — изкрещя ми професорът.

— Месец? — попитах с искрена тревога.

— Най-малко.

Месец. Месец на най-студеното, най-тъмното, най-пустото и най-далечното място в Европа. Всички, с които споделих идеята, решиха, че ще е забавно. И ето ме сега — изпълнен с непреклонна решимост, пътувам на север в друсащ се автобус.

 

 

Скоро след като излязохме от Осло, с известно безпокойство си дадох сметка, че никой в автобуса не пуши. Никъде не видях табела „Пушенето забранено“, но нямах никакво намерение да съм първият, който да запали, а после всички да се разкудкудякат против мен на норвежки. Бях почти сигурен, че мъжът на съседната седалка е пушач — изглеждаше доста потиснат — и дори още по-сигурен за младежа пред мен. Все още не съм виждал пораснал любител на комиксите, който да не обича наред с тях тютюна и татуировките. Погледнах листовката на „Експрес 2000“, която получих с билета и прочетох с ужас: „tilsammen 2 000 km non-stop i 30 timer“.

Добре, може и да не правя разлика между норвежки и супа с фиде на буквички, но дори и аз успях да преведа това нещо. Две хиляди километра! Без спиране! Трийсет часа без цигара! Изведнъж целият дискомфорт се върна. Заболя ме вратът, левият ми крак зацвърча като бекон в тиган, главата на младежа пред мен се оказа по-близо до чатала ми, отколкото изобщо някога е била мъжка глава, разполагах с по-малко лично пространство, отколкото ако се бях напъхал в куфара си и се бях самоизпратил в Хамерфест по пощата, а сега щях да пътувам трийсет часа, без инфузия на никотин. Това беше прекалено.

За щастие, оказа се, че не е толкова зле. На шведската граница, около два часа след като тръгнахме от Осло, автобусът спря на граничен пункт насред гората и докато шофьорът беше в колибата, за да се оправи с документите, повечето пътници, включително аз и двамата, за които го бях предсказал, изтрополихме надолу по стълбата, затропахме с крака в ледения сняг и започнахме да пушим цигари в шепи. Кой би могъл да каже кога отново ще имаме такъв шанс? Всъщност, след като се върнах в автобуса и си спечелих за вечни времена враждебността на дамата до мен, защото я настъпих за втори път в продължение на пет минути, проучих малко по-внимателно листовката на Експрес 2000 и открих, че в маршрута се включени три спирания за почивка.

Първата беше до едно крайпътно кафене в Скелефтеа, Швеция. Странно място. На стената, в началото на опашката за храна, висеше огромно меню. До всяко ястие имаше червен бутон, който, като го натиснеш, сигнализираше на хората в кухнята, че трябва да започнат да го приготвят. След като направиш това, плъзгаш таблата си до касата, като спираш за момент, колкото да си избереш нещо за пиене, после чакаш заедно с касиера двайсет минути, докато ти дадат храната. Сериозно противоречие с предназначението на едно кафене, не мислите ли? Тъй като бях последен на опашката, а опашката не помръдваше, излязох навън, изпуших много цигари на жестокия студ и пак се върнах. Опашката беше намаляла съвсем незначително, но все пак взех поднос и се вгледах в менюто. Нямах никаква представа какви са ястията и понеже изпитвам ужас от възможността, без да искам, да си поръчам дроб — толкова го мразя, че ще трябва да ви оставя за момент, колкото да повърна в кошчето за боклук само при мисълта за това нещо — реших да не избера нищо (макар че ми се щеше да натисна всички бутони, за да видя какво ще стане).

Вместо това си взех бутилка Пепси и някакви малки пасти, но когато стигнах до касата, ми обясниха, че норвежките ми пари не вършат никаква работа и че ми трябват шведски пари. Това ме изненада. Винаги съм мислел, че северните народи са приятелчета и си сменят парите без проблем, както Белгия и Люксембург. Под безсърдечния поглед на касиера върнах пастите и пепсито, взех си чаша безплатна студена вода и отидох на една маса. Порових в джоба на якето си, открих една бисквитка, останала от полета от Англия и вечерях с нея.

Когато се върнахме в автобуса, заситени с агнешки котлети, зеленчуци или бисквитка със студена вода, шофьорът изгаси вътрешното осветление и нямахме друг избор, освен да опитаме да спим. Най-накрая, след като опитах всички други възможности, открих, че най-доброто положение за спане на седалка е да легнеш с краката нагоре. Така се унесох в здрав и изненадващо укрепващ сън. Десет минути по-късно от джоба ми започнаха да падат една по една норвежки монети, които се търкаляха по пода към задната седалка, където (подозирам) дребната възрастна дама ги събираше тайно.

И така мина нощта.

 

 

Събудиха ни рано, със спирането за следващата почивка, този път в Някъде на майната си, Финландия. Всъщност, мястото се казваше Муонио и беше най-самотното място, което някога съм виждал — бензиностанция и пристроено кафене сред тундрата. Добрата новина беше, че в кафенето вземаха норвежки пари. Лошата — че нямаше нищо, което човек извън бедстваща зона на глад би искал да си поръча. На шофьора и заместника му дадоха пълни чинии с яйца, картофи и шунка, но за нас, останалите, такива неща не се предлагаха. Взех бутилка минерална вода и филийка хляб с миналогодишно сирене отгоре, за което ми поискаха изумителните 25 крони, после се усамотих в сепаре в ъгъла. След това, докато шофьорите пиеха кафе и потискаха доволни оригвания, аз и другите пътници се шляхме в търговската част на комплекса, където видяхме ремъци за вентилатори и лопати за сняг, стояхме в гибелния студ до автобуса и пушихме цигари в шепи.

В седем и половина отново хванахме пътя. Само още един такъв ден, казах си весело. Пейзажът беше неизразимо мрачен, километър след отегчителен километър снежна пустош и рехава брезова гора. Край шосето, а много често и на самото него, се разхождаха елени, които ближеха сол от леда. Минахме покрай няколко лапландски села, които изглеждаха ледени и безжизнени. Тук в прозорците не блещукаха коледни светлинни. В далечината слънцето само надникна над ниските възвишения, позадържа се неуверено и пак се скри. Виждах го за последен път за следващите три седмици.

Малко след пет часа минахме по самотен мост, където за преминаването се плащаше такса, към остров Квалоя, на който е и Хамерфест. По-далече на север не може да се стигне с обществен транспорт Хамерфест е почти невъобразимо далече — на 1600 километра от Шотландските острови, на 1280 километра от Фарьорските острови, на 240 километра дори от самотния ми приятел, професора в най-северния университет в Европа, в Тромзьо. Сега бях по-близо до Северния полюс, отколкото до Лондон. Мисълта ме разсъни и опрях нос в студеното стъкло.

Приближихме Хамерфест отгоре, по виещо се крайбрежно шосе и когато най-накрая се появи пред очите, изглеждаше просто прекрасно — приказна земя от златни светлини, простиращи се нагоре по възвишенията и около обширен залив. Бях си го представял като село — няколко къщурки около малко пристанище, може би църква, магазин за всичко, бар, ако имам късмет — но това си беше малък град. Златен малък град. Нещата започваха да изглеждат по-добре.