Арчибалд Кронин
Канарските острови (9)

9.

В събота по обяд пристигнаха в Лас Палмас, при спокойно време. С първите лъчи на деня „Ауреола“ се плъзна по водите на заспалото пристанище, промъкна се покрай мълчаливите кораби, чиито светлини бледнееха по височините на мачтите и се нареди до вълнолома, цялата покрита със засъхнала сол.

Три часа по-късно Харви се събуди от шума на лебедките, с които вдигаха тежките товари. За пръв път от много нощи насам той бе спал непробудно и сега се разсънваше с отпуснато тяло, неподвижен, като следеше с поглед слънчевия лъч, който шареше по белите стени на каютата. Чувстваше се някак странно лек. Още не можеше да свикне с леглото, което не се люлееше и стоеше неподвижно високо под тавана. През изминалите дни в това легло той бе имал чувството сякаш се носи по вълните.

Далечен камбанен звън му помогна да разбере, че корабът е хвърлил котва в някакво пристанище. Обзе го необяснима възбуда, той стана, загърна се в халата си и се качи на палубата.

Прелестната свежест на утрото го ободри като паднала роса. Небето беше синьо, а въздухът сякаш излъчваше светлина. Слънцето се беше вдигнало над планините и чертаеше по морската повърхност огнени кръгове. Пред очите на Харви се простираше кръгъл залив, с нанизи от бяла пяна покрай брега. В дъното на залива се издигаше градът, който се катереше терасовидно по позлатените хълмове, оцветен в живописни багри. Създаваше илюзия за топлина и изобилие. Зеленият, червеният и снежнобелият цвят грееха с тропическо великолепие. Един далечен връх, приличен на призрак и тайнствен като видение, господстваше над залива и над нарязаните височини на сградите и издигаше снежния си калпак над пръстен от млечнобели облаци, сякаш висеше между небето и земята.

Изненадан и смаян, Харви потъна в съзерцание на тази чудна гледка. Неочаквано го прободе необясним страх. Дали красотата на това видение, или неясното послание, което то излъчваше, му причини болка? Очарован, той задържа дъха си, неспособен да откъсне погледа си, въпреки своето желание.

Най-после, с усилие, той се обърна, приближи до борда и започна да разглежда покрития с боклуци вълнолом. Двайсетина пеони, боси, с платнени панталони, разтоварваха с живописна мудност чували с брашно върху напечените и нагорещени от слънцето камъни. Те бъбреха, пушеха, плюеха и не си даваха много зор. Ръцете им прихващаха чувалите бавно и небрежно. Един от тях, в избеляла жълта риза, пееше непрекъснато с фалцет една монотонна песен, чийто сладникав ритъм дразнеше. Харви не можеше да си наложи да не слуша:

El amor е dulce

Y el que los desprecia loco.

Простичките думи се набиваха в главата на Харви, който ги разбра, въпреки слабите си познания по испански. „Любовта е сладка, който я пренебрегва, е луд.“ Нетърпелив, той потърси начин да се отърве от тази блудкава сантименталност и отправи поглед към кея, където имаше наредени каруци с високи колела, впрегнати с нещастни мулета, които стояха неподвижни, с разкървавени хълбоци и изпъкнали ребра. Едно от тях кихна внезапно, издавайки почти човешки звук и разпръсна облака мухи, които го довеждаха до лудост и като че ли всеки момент щяха да го принудят да се строполи от слабост. Коларят, излегнат на седалката, отпуснал поводите между скръстените си ръце, с цвете зад ухото, блажено хъркаше.

Харви се обърна, отвратен от вида на тези жалки животни. След впечатленията от пищната хубост на този великолепен бряг и възвишената красота на тайнствения планински връх, сега идваше ред на болезнената гледка на един пълен с мизерия живот. Той започна да снове нервно и припряно напред-назад по палубата, измъчван от необяснима възбуда. Хвърли поглед върху часовника си и видя, че беше девет часа. Вече? Какво да прави сега? Намираше се в пристанище, свободен от каквито и да е задължения, отървал се от принудителното съжителство с нетърпими хора. Защо да не слезе на брега? Защо да не отиде и потърси забравата, към която съзнателно се стремеше и да изличи за момент мъчителните видения от миналото? Тези призраци на живи и мъртви, които се бяха настанили като кошмар в съзнанието му. Сви устни и стисна зъби. Разбира се, ще слезе на брега, това беше решение, взето още в началото на пътуването. Кой би могъл да му попречи.

Той продължи възбуден разходката си по палубата, оставяйки слънцето да пронизва с топлите си лъчи раменете му, но се усещаше едва уловимото присъствие на големия снежен връх. Без да съзнава, той се спря, обърна се към него и отново се потопи в съзерцание.

Гласът на Рентън го върна към действителността.

— Великолепна гледка, нали, докторе? Това „Pico de teyde“. Изглежда невероятно, но той се намира на 73 мили западно от нас, на остров Тенериф. Извисява се над всички острови наоколо. От Санта Круц ще го видите по-добре.

Застанали един до друг, те се възхищаваха на красивия изглед.

Харви каза:

— Да, гледката е великолепна. — И отново обзет от нуждата да иронизира възхищението си, добави: — Сякаш е кътче от рая.

— В този рай има понякога адски неща.

Рентън замълча и внимателно погледна Харви.

— Току-що получих радиограма, с която ме предупреждават за неприятности в планините, зад Санта Круц. Жълта треска.

— Жълта треска!

— Да, първите случаи били открити в Хермоза, едно село близо до Лагуна. Слава богу, успели са да ограничат разпространението на болестта.

Харви не отговори. Тогава Рентън продължи:

— Запазете го в тайна. Споделих с вас, защото сте лекар, но не трябва да се всява паника сред останалите.

— Нищо ли не сте им казал?

— Не, господине, предпочитам да държа езика си зад зъбите дотогава, докато няма сериозна опасност. Казах ви, че разпростирането на болестта е спряно.

— Много трудно е да се ограничи жълтата треска, тя се разпространява от един вид комари и е страшна болест.

Рентън се наежи. Той не понасяше да му противоречат.

— Надявам се, няма да ме учите какво да правя — каза грубо той. — Да забраня на пътниците да слязат на брега и така сам да създам паника? Казвам ви, най-добре е да изчакам и да видя какво ще стане. Съобщението ми беше предадено от господин Кар, нашият корабен агент, и двамата се съгласихме да действаме така.

— Съобщенията се разпространяват по-бавно от епидемията.

— Няма епидемия — отговори Рентън, без да скрива лошото си настроение. — Съжалявам, че ви казах. Правите цяла планина от една къртичина. Тук никога няма епидемии.

Наперен като петел, капитанът очакваше Харви да продължи да му противоречи, но той се задоволи само с безразличен отговор:

— Тогава всичко е наред.

Рентън го изгледа внимателно, без да може да проникне зад тази безчувствена маска. Изгубил търпение, той изчезна в каютата си, без да каже нищо повече и остави Харви облегнат на перилата.

Жълта треска! Значи тази зловеща заплаха тегнеше над спокойния залив и правеше по-резки неговите очертания и ярките му цветове.

Не, не може да бъде! Нямаше нищо страшно, абсолютно нищо. Нима можеше да предсказва нещастия само заради един болен човек на няколко мили от тук? Всъщност, какво го интересуваше? Нали всичко му е безразлично!

Той направи няколко крачки с намерение да се прибере в каютата си, но рязко спря. На долната палуба, близо до каютите, Мери Филдинг и мисис Бейнъм оживено разговаряха с един мъж, който току-що се бе качил на борда. Беше млад и хубав човек, от тези, които веднага грабват погледа, с продълговато мъжествено лице и мускулеста шия. Беше облечен изискано, с великолепно ушит костюм от лек копринен плат и обувки от светла шведска кожа. Застанал леко разкрачен, той държеше в ръка белоснежна панамена шапка и се смееше. Отметнатата му назад глава нагъваше тлъстините около яката му. Харви инстинктивно намрази този мъж, реши, че е простак и презрително сви устни, когато забеляза неестествения начин, по който държеше главата си, предизвикателните му намигвания и суетното задоволство, което напълно заличаваше почтителността в държането му. Лоша мисъл мина през главата му. Да не би това да е любовникът? Дали тази среща не беше всъщност целта на това пътуване? Все пак, можеше да е любовник и на другата. Смръщил вежди, Харви наблюдаваше Мери, сякаш се мъчеше да открие любов в погледа й, в бързите жестове на ръцете й и в движенията на тялото й, ясно очертано под бялата копринена рокля.

Някакъв глас, който го викаше, прекъсна наблюденията му. Той се обърна и видя Сузана Трентър и брат й, готови да слязат на брега.

— Какви са плановете ви за днес? — попита Сузана.

— Какви са ми плановете?

Внезапно прекъснат в размишленията си и изненадан, той повтори глупаво въпроса и вторачи поглед в лишеното от елегантност тежко тяло, сериозните очи под сянката на малката сламена шапка, ръцете в ръкавици, цялата простичка и благоприлична фигура.

— Исках да кажа, имате ли нещо предвид за днес?

— Не.

Тя сведе очи, после вдигна поглед.

— Ние сме поканени, Робърт и аз — каза тя сериозно, — в Арукас, у приятели американци. Мили хора, които имат красива вила. Даже името й е такова — „Bella vista“. Елате с нас.

Той отрицателно поклати глава.

— Не, благодаря.

— Ще се почувствате по-добре — настоя тя. — Местността е великолепна, приятелите ни са християни и много добри хора. Ще бъдете добре дошъл, а те се държат толкова непринудено, че веднага ще се почувствате удобно. Нали, Робърт?

Трентър, който гледаше към долната палуба, направи несръчен жест в знак на съгласие.

— Защо да дойда? — попита Харви грубо. — Не съм добър, не съм християнин, предварително ненавиждам приятелите ви и те веднага ще ме намразят. Даже и това име — Bella vista — ме отвращава. И най-накрая, нали вече ви казах, ще сляза на брега, но за да се напия.

— Моля ви — прошепна тя една чуто и наведе очи. — Моля ви… Аз се молих…

Тя забрави какво искаше да каже и прикова поглед в пода. Най-после вдигна глава.

— Добре! Да тръгваме, Роби. Пътят е дълъг, но ще намерим някоя кола на кея.

Те слязоха на долната палуба и Сузана нарочно избра противоположната страна на тази, където стоеше Елиза Бейнъм.

— Кажете ми, Сузана — направи опит Робърт, — дали бихме могли да отложим това гостуване за следобеда?

— Невъзможно — отговори тя, загледана пред себе си. — Канени сме на обяд.

— Да, зная. Но нищо не ни задължава да прекараме целия ден там. Струва ми се, че следобедът е достатъчен.

Тя спря и този път в гласа й прозвуча раздразнение:

— Вече за трети път ми предлагате да отложим посещението си в „Bella vista“. Всъщност, вие знаете, Роби, колко е важно то за нас.

— Хайде, хайде, Сузи — запротестира той веднага. — Не се сърдете. Мислех чисто и просто, че бихме могли тази сутрин да отидем в Лас Кантерас с мисис Бейнъм. Не виждам какво лошо има в това. Тя ме помоли да се присъединя към приятелите й и да прекараме няколко часа на плажа. Страшно е горещо, а аз зная колко обичате морските бани. У дома вие бяхте най-добрият плувец в околността.

— Ето какво била работата! — извика Сузи и без да иска подскочи. — Трябваше да се досетя. И вие ми представяте нещата по този начин, за да подчертаете удоволствието, което аз бих изпитала, отивайки на плажа, защото вие, вие винаги сте ненавиждали къпането и никога не успяхте да се научите да плувате. Така значи! Мисис Бейнъм „ни“ поканила! О, Роби, какво става с вас? През последните няколко дни вие не се отделихте от тази жена. Предупредих ви, че тя се подиграва с вас, но всичко беше напразно, вие тичате след нея като обезумял.

Той силно се изчерви.

— Лъжете се, Сузи — измърмори той. — Няма нищо, съвсем нищо, абсолютно нищо, което да оправдава подозренията ви.

— Тя е едно лошо създание!

— Сузана!

Тя направи усилие да се овладее и продължи решително:

— Достатъчно ви обичам, за да не позволя да ставате смешен. Ще отидем в Арукас. Тръгваме веднага и там ще прекараме целия ден.

Тази категоричност възстанови у Робърт чувството за собственото му достойнство. Той скри разочарованието, което изпита и отговори търпеливо, с разсеян глас:

— Много добре, да тръгваме. Предупреждавам ви обаче, че на връщане няма да се лиша от компанията на мисис Бейнъм.

И с вирната глава той тръгна към мостчето за слизане. Сузана го последва като преглътна въздишката си.

Харви не присъства на тяхното заминаване. Той се върна мрачен в каютата си и опита плодовете, които Траут му донесе за закуска. Сочни тънкокори портокали и ароматични ябълки, купени същата сутрин от пазара. Чудесна закуска, вкусът на която Харви не можа да оцени, защото беше погълнат от спомена за спречкването със Сузана. Защо й отговори с такъв груб тон? Тази жена беше изпълнена с добри намерения и притежаваше неоценимо качество: абсолютна искреност. Недоволен от това, че не беше успял да се овладее, той стана и започна да се облича. Трябваше ли и той, защото животът го бе наранил, на свой ред да хапе като бясно куче? Защо винаги пръв нападаше? Дали от страх да не го предизвикат? Харви анализираше поведението си без снизхождение и реши, че неговата озлобеност е една обикновена защитна реакция на несправедливо измъчената му душа.

Той въздъхна и загърби огледалото. Все пак лицето му беше загубило сивкавия цвят и започваше да се нормализира. Ръката, която държеше бръснача, вече не трепереше. И погледът му беше светъл, само дълбоко в сърцето си таеше дълбоко презрение към самия себе си.

Някой почука и Харви изненадано обърна глава. Той мислеше, че е останал сам на този изоставен от пътниците си кораб, сам, както желаеше.

— Влез! — извика той.

Вратата широко се отвори и Джими Коркоран влезе тържествено в стаята, с изпъчени гърди, величествен и лъчезарен като светлата утрин. Беше с нов каскет, който почти опираше отзад врата му, с вързана на фльонга изумруденозелена вратовръзка.

— Откога започнахте да чукате на вратата, преди да влезете? — погледна го учуден Харви.

— Мислех, че може би сте гол — с широка усмивка отговори Джими.

— И това би ви смутило?

— Мен? Ни най-малко. Но вие, може би, щяхте да се обидите. Вие сте такъв особняк!

Харви продължи да се облича.

— На какво се дължи, че още не сте ме намразил? — попита той с особен глас и същевременно сресваше енергично косите си. — Струва ми се, че бях… Е, добре, почти неучтив през цялото очарователно пътуване?

— Пет пари не давам за учтивостта. Никога не съм бил силен в тази област. Кадифените ръкавици и аз сме две различни неща. Аз съм за хората, които си казват това, което тежи на сърцето им направо, и които, ако се отнася до приятелство, го доказват по същия начин.

Придружавайки думите си с дела, Джими силно удари Харви по гърба. След това застана пред огледалото, огледа се самодоволно, нагласи връзката си, поглади косите си с ръка, изпрати си сам въздушна целувка и започна да пее:

Archie, Archie, he’s town again

The idol of the ladies and the envy of the men.^[1]

— Както виждам, вие сте доволен от себе си тази сутрин.

— И защо да не бъда? Аз съм единственият, който успя да залепи Смайлър Бърдж във въжетата на ринга. И съм готов да го направя отново, честна дума, ей така, само за престиж. Аз съм и най-красивият мъж, който някога се е раждал в Клонтарф, старата ми майка всякога го казваше. „Сърце на лъв и, красота на фавън“, както казва Платон. Тази сутрин съм във форма.

И продължи:

He’s lady killer

Sweeter than vaniller,

When they meet him

Sure they want to eat him.^[2]

После се обърна към Харви:

— Отиваме на брега тази сутрин, нали?

— Наистина ли, Джими?

— Разбира се!

Коркоран изобрази нагледно своята увереност, като удари дланта си с юмрук.

— Отиваме в Лас Кантерас. Току-що говорих с капитана. Той ми каза, че това е най-доброто място от този сорт. Една кръчма, където те хранят много добре, и пясъчен плаж за къпане, просто да полудееш от радост.

Мисълта за плаж, който би го подлудил, предизвика слаба усмивка върху устните на Харви.

— Добре, Джими, ще отидем.

Джими се усмихна широко, цялото му нарязано от белезите лице се изкриви.

— Как ми се щеше да откажете! Щях да ви убия на място, честна дума. Днес след обед имам да върша много работа, разни лични неща, но сутринта не се отделям от вас.

Слязоха на прашния вълнолом, заслепени от силното слънце. Коркоран крачеше с вид на собственик — тържествен, с втикнати палци в ръкавите на жилетката, с клечка между зъбите, като се оплакваше от мързела на туземците и философски разсъждаваше върху жените. Той купи от една сбръчкана старица букетче теменужки и го затъкна в бутониерата си, предложи емфие на един въшлив просяк и най-после спря пред древна каручка, впрегната с една кранта.

— Аха! — провикна се той. — Точно каквото ни трябва. Кончето обещава да се задържи на краката си, а и каляската е с колела. Колко до Лас Кантерас, негре?

Коларят сви рамене, изразявайки своето недоволство, но все пак показа четирите си пръста.

— Четири английски шилинга, сеньор.

— Да имаш да вземаш! Давам ти две пезети и една шипка емфие отгоре.

— Не, не, сеньор, невъзможно. Мойто много хубав кола, много бързо мой кон.

— Ти майтап ли си правиш с мен?

Коларят го обсипа с поток от думи и придружи речта си с умолителни жестове.

— Какви ги дрънка този? — попита Коркоран, като се почеса по главата. — Не разбирам думичка от този смешен език.

— Той казва — отговори спокойно Харви, — че ви познава много добре, че сте най-големият самохвалко, съществувал досега на земята, че никога не сте залепял Смайлър Бърдж във въжетата на ринга, че, напротив, той е щял да ви приспи с едно светкавично дясно кроше. Той прибави, че сте стар и грозен, че се хвалите, че жена му е на смъртно легло и че има шест деца, които не са по-добре, че сърцето му ще се пръсне, ако не платите четирите шилинга, за да се качите в този великолепен екипаж.

Джими бутна каскета на темето си.

— Тогава да му дадем два шилинга — каза той несигурно. — Хайде, даваме два английски шилинга!

Лицето на коларя разцъфна в пленителна усмивка. Той слезе от капрата, отвори скърцащата вратичка с благороден жест, скочи отново на мястото си и изплющя победоносно с камшика. Два английски шилинга! Пет пъти повече от обичайното.

Що се отнася до Джими, той се изтегна върху изтърбушените седалки и докато колата се тръскаше по неравния паваж, измърмори пренебрежително:

— Ето как трябва да се действа с тези хитреци. Винаги съм разбирал от сделки. Ако човек не си отваря очите, тези типове ще те изиграят.