Арчибалд Кронин
Канарските острови (7)

7.

„Ауреола“ беше на път вече трети ден. От югозапад продължаваше да духа благоприятен вятър, който поддържаше курса на кораба сред лекото вълнение на морето, докато силуетът на нос Финистер изчезваше зад кораба. Утринното слънце пробиваше облаците по неспокойното небе и топли дъждове успокояваха океана.

Чуваше се шум от стъпки по дясната палуба, а Робърт Трентър седеше със сестра си в салона пред хармониума.

— Каква великолепна мелодия! — каза Сузана замислена и прелисти няколко страници. — Вие я пеете прекрасно, Роби.

— Да. Колко възторжена е тази стара религиозна песен.

Той наостри уши към тавана, ослушвайки се, сякаш очакваше завръщането на стъпките.

— Мисля, че засега стига толкова, Сузи. Нали виждате колко е красиво слънцето. „Хорът“ заслужава малка разходка на въздух.

Пръстите на Сузана застинаха неподвижни върху клавишите. Тя бавно обърна към него топлия поглед на кафявите си очи.

— Но ние едва сме започнали, Роби, и трябва да поработим поне един час. Цял ден очаквам този момент, в който работим заедно, свързани двамата, сами и спокойни.

— Да, това е така, Сузи — каза той усмихнат. — Аз също изпитвам голямо удоволствие, когато работим заедно, но стъпя ли на кораб, просто не ме сдържа на едно място, колкото и необяснимо да е това.

Тя внимателно го изгледа, вземайки един акорд, който тихо прозвуча.

— Не обичам тези хора — каза тя внезапно, без каквато и да е връзка с предишния им разговор. — Особено тази мисис Бейнъм.

Той втренчи поглед в колосаните си маншети с класически златни копчета.

— О, Сузи — протестира той и гласът му придоби особен тембър. — Вие нямате право, никакво право. Аз усещам, че тази жена има много… много достойнства.

— Но тя се подиграва с нас, Роби. Тя се подиграва с всичко, даже… даже с Бога!

Той стисна ръката на сестра си в знак на силен протест.

— „Бъдете снизходителни към ближния си.“ Струва ми се, че нашата роля не е да ги критикуваме.

— Но вие се интересувате много от нея — бързо каза Сузана, — чувствам го.

Той погледна сестра си право в очите и я загледа, без да мигне.

— Тя не ме интересува много, защото в нея виждам само душа, която трябва да бъде спасена. В края на краищата, струва ми се, имал съм работа с доста жени. Дал ли съм ви някога и най-малкия повод да се съмнявате в мен?

Това беше истина. Много жени бяха отговорили на духовното му усърдие с възхищение, което той бе свикнал да приема като напълно естествена почит. Никога обаче не бе изпитвал, към никоя от тях, някакво нечисто чувство. Неговите чувства бяха съсредоточени единствено към него самия, Бог и Сузана.

Роден в Трентън от родители, вярващи в Бога до фанатизъм, той беше от предопределените още от детинство да се отдадат на служба на Бога. Баща му, Джоузиах Трентър, брадат, безличен и посредствен дребен търговец на хляб, беше член на сектата „The seventh day uniti“. Хлябът му втасваше благодарение на светена мая и даже мекиците, които произвеждаше, миришеха на черква.

Майка му Емилия, спокойна и работлива жена, от почтен набожен род, беше мълчалива и добра. Тя понасяше храбро и с неизменно търпение редуващите се фалити на мъжа си. Децата бяха единствената й радост. Особено синът, когото тя обожаваше. Разбира се, Робърт заслужаваше такива чувства. Той беше добросъвестен, интелигентен, сякаш с вродено религиозно чувство, никога не вършеше пакости и когато чужди хора го милваха по главата и го питаха: „Е, малкия, какъв ще станеш като пораснеш?“, той отговаряше съвсем искрено: „Ще проповядвам евангелието“.

Тази възвишена амбиция беше винаги насърчавана и поддържана. Един пастор, който прекара една нощ у хлебаря, даже напечата апел, озаглавен: „Едва деветгодишен, вдъхновен от Божията милост“. По такъв начин Робърт позна славата на спасението.

Въпреки че природата я бе създала по-чувствителна, Сузана заемаше второ място в семейството. Тя беше добро момиче, дълбоко и предано обичаше брат си, но не беше много интелигентна. Затова всички намериха за съвсем естествено това, че тя започна работа в болницата „Джон Стърлинг“ като сестра самарянка, докато Робърт следваше теологическия факултет. Времето бързо изтече и настъпи очакваният ден на посвещаването на Робърт. Гордостта, която изпитаха дребният хлебар и съпругата му, заличи спомена за лишенията, непосилния труд и годините, през които се правеха жертви в името на Робърт. Облечени в празничните си дрехи, те се качиха радостни на влака за Кънектикът. Но пътуването коварно ги изненада. На шест мили от Трентън влакът дерайлира и се блъсна в една стръмнина. Композицията не пострада много, но при катастрофата загинаха двама души и те бяха Джоузиах Трентър и жена му. Робърт беше потресен. Моментът беше наистина трогателен, когато, излизайки от черква, след посвещението, той научи за трагичната смърт на родителите си. Сузана показа своята мъка по-невъздържано. Разбира се, никой не очакваше, че този удар може да я засегне така силно. Все пак, на нея на два пъти й прилоша по време на дежурството й в болницата. След като я прегледаха, откриха сърдечно заболяване и я посъветваха да не работи повече в болницата. Тогава тя дойде да живее с брат си в Оквил, изцяло се посвети на него и се почувства напълно щастлива. Но въпреки че беше изпълнен с усърдие и подпомогнат от досегашния си успех, Робърт не беше доволен. Той все не успяваше да намери своето място в живота. Без да си дава сметка, горещата му и романтична душа го тласкаше към стремежа да опознае света и той се поддаваше на неговата привлекателност. След една година си подаде оставката като пастор и пожела да го впишат в списъка на мисионерите. Неговата искреност и останалите му качества бяха оценени и макар че той беше уведомен за здравословното си състояние, искането му бе удовлетворено. Тъкмо в този момент духът на Ревърънд Мак Ати, който ръководеше сектата и както Александър Велики също се стремеше към нови завоевания, бе обърнат към Канарските острови, където се чувстваше остра нужда от мисионери. Вместо да замине за Китай или в Конго, Робърт получи наставления да замине за Санта Круц и Сузана, разбира се, реши да го придружи.

Такова, с няколко думи казано, беше миналото на Робърт Трентър. В момента той снизходително наблюдаваше сестра си.

— Аз съм сериозен, Сузи, вярвайте ми. Мисис Бейнъм може да бъде върната към доброто. Този, който е способен да иронизира, е по-достъпен за истината от безразличния. Каква радост ще бъде за мен, ако успея да стана оръдие на Бога и насоча към него тази заблудена овца!

Очите му искряха. Той беше изпълнен с ентусиазъм.

Сузана го гледаше мълчаливо. Леката червенина по страните й издаваше нейното безпокойство, примесено с тъга. Внезапно в салона нахлу шум от буря и силен дъжд като пелена забули стъкления таван. Горе, на палубата, се разнесе звучен смях и тичащи стъпки затрополиха и разклатиха стълбата. Мери влезе запъхтяна. Белите й платнени сандали бяха изпръскани с мокри петна, а разбърканите й коси — обсипани с дъждовни капки, които проблясваха като перли.

— Вали, вали — тананикаше тя, — всички да слязат долу.

Елиза, Дибдин и Коркоран тичаха след нея.

— Дявол да го вземе! — извика Дибдин, като пазеше равновесие като опитен моряк. — Каква буря, а? И така ненадейно!

Елиза изтърси полите на мантото си и погледна Робърт и Сузана:

— О! Вие пеехте — каза тя твърде високо. — Колко интересно! И свирите на хармониум с помощта на тези педали, нали? Чудесно, наистина чудесно. Не прекъсвайте, моля, така ще се забавляваме по очарователен начин.

И като седна до другите на дивана, тя се нагласи и зачака, изящно отпусната.

В салона настъпи леко смущение. Бузите на Сузана се зачервиха, но тя отговори с твърд глас:

— Ние пеем за нашия създател, госпожо, и не смятаме това за забавление.

Елиза сви вежди и с цялото си държане демонстрира своето учудване.

— Не можете ли да пеете, въпреки това? Искам да кажа, не може ли вашето пеене едновременно да ни забавлява и да създава удоволствие на вашия създател?

Дибс се изсмя злорадо, според навика си, но очите на Сузана потъмняха и устните й побеляха. Тя търсеше думи, за да отговори, когато Робърт се намеси:

— Понеже вие настоявате, мисис Бейнъм, ще пея за вас. Би ни било мъчно, ако ви причиним някаква неприятност. Ще избера нещо, което ще ви хареса и в същото време ще слави Бога.

Той зае тържествена поза, обърна се към сестра си и й каза тихичко няколко думи. Сузана, вцепенена на столчето пред хармониума, не помръдна. В продължение на десетина секунди тя остана неподвижна, после се отпусна, постави ръцете си върху клавишите и започна да свири. Беше „Negro spiritual“ — „Децата на бога“. Акомпаниран от малко резкия и глъхнещ звук на посредствения инструмент, Робърт започна да пее.

Баритонът му звучеше малко грубо при ниските тонове и трепереше във високите регистри, но все пак беше с топъл и приятен тембър. С втренчен поглед и изпъната шия той влагаше в изпълнението всичкото умение, на което бе способен и това му придаваше тържествен, почти театрален вид. Но трогателната красота на музиката така пленяваше, че не се забелязваше никаква превзетост.

Коркоран слушаше внимателно с обезобразеното си ухо и клатеше бавно глава. За него това беше една хубава мелодия, нищо повече. Дибс мислеше за обяда и повдигната му въпросително горна устна разкриваше пожълтелите му зъби. Липсата на каквото и да било чувство в позата на Елиза разкриваше скуката, която упорито я съпътстваше. Мери, обаче, сгушена на дивана, с подвити крака под синята си пола, която очертаваше фините й бедра, със замечтан поглед, забравила певеца, слушаше като на сън. Нейното радостно и предизвикателно преди малко държане малко по малко ставаше тъжно. Очарователните й черти се забулваха в меланхолия. Пред очите й плуваха неопределени и вълнуващи видения. В ушите си чуваше кристалния шепот на един извор, символ на неизменната чистота на лунна светлина. Както й се бе случвало и преди, тя потръпна, като в очакване на някакво откровение.

Гласът на Робърт се издигна високо и после заглъхна. Никой не продума. Мери беше твърде развълнувана, за да говори. Най-после Елиза спокойно се прозина зад вдигнатата си ръка.

— Благодаря хиляди пъти — мързеливо произнесе тя. — Чувала съм това парче в изпълнение на Робсън. Той го пее чудесно.

Робърт се зачерви до уши от тази обида. Сузана стана и вдървена като автомат, прибра нотите.

След това Мери прошепна:

— Колко беше красиво! Толкова красиво!

Тя се поколеба, като се мъчеше да разгадае някаква тайнствена мисъл.

— Тук има нещо, което не може да се изрази, едно от тези потайни чувства, които не всекиму е съдено да изпита.

— Точно така, милейди — каза галантно Коркоран. — Вярно е, наистина, че скритото е повече от това, което може да се открие с просто тройно правило. Неща, за които човек няма ясна представа, които не може да обясни.

Никой не откликна на забележката му. Мери стана и напусна салона, без да проговори.

Вече не валеше. Тя направи няколко крачки по палубата и се наведе над перилата. „Потайно чувство, което не всекиму е съдено да открие!“ Колко глупава беше тя, да, наистина, много глупава.

Долу групата се разотиде. Коркоран и Дибс се прибраха в каютите си. Сузана чакаше права в средата на салона, с втренчени в Робърт очи, който продължаваше да седи пред хармониума.

— Идвате ли, Роби? — попита тя напълно спокойно. — Време е за лекарството ви.

Той вдигна очи, като че ли откъснат от дълбок размисъл.

— Веднага, Сузи. Нали ще ми приготвите това… — той се усмихна по братски покровителствено, — гадно лекарство?

— Елате, иначе ще го забравите.

Той продължи да се усмихва с необикновена лекота.

— Пригответе колкото трябва, Сузи. Ако не съм го изпил след половин час, ще изгълтам цялата бутилка…

Пръстите на Сузана се вцепениха върху папката от зелен картон, в която бяха нотите. Тя успя да се овладее, даже да се усмихне и безшумно изчезна.

Отсъстващият поглед на Елиза се върна към реалността и тя погледна, като че ли случайно, към Робърт.

— Сестра ви ревнува — каза тя лукаво. — Питам се, защо наистина?

— Ние със Сузана живеем един за друг.

— И за Бога, нали така?

— Да, и за Бога.

Тя седеше на канапето в единия край на малкото помещение и от там го изгледа от глава до пети с поглед, пълен с лениво презрение и абсолютно неразбиране. Всъщност той беше само един отвратителен, незначителен субект, един нетърпим самохвалко, най-смешният и глупав индивид, който някога е врещял псалми. Мисълта се четеше в очите й и Робърт изведнъж избухна:

— Защо ни презирате, мисис Бейнъм? Наистина, ние — сестра ми и аз — нямаме нито вашата елегантност, нито вашето възпитание. Нашият произход е скромен, но не сме ли и ние божи създания? Смирени създания безусловно, но които се стараят да бъдат добри, състрадателни и справедливи.

Тя запали цигара, оставайки напълно безразлична. Но той стана, пристъпи към канапето и малко сковано седна до нея.

— Мисис Бейнъм — продължи той много сериозно и гласът му прозвуча топъл, нежен и малко тържествен. — Аз търсех случай да ви говоря насаме. Исках да ви кажа напълно искрено — очите му горяха и той заговори бързо с желание да каже всичко, което си е наумил, — вие имате погрешно мнение за мен и сестра ми. Вие ни смятате за някакви комедианти и измамници. Това не е истина. Нас, евангелистите, са ни влачели в калта, осмивали са ни в книгите, подигравали са се с речта, дрехите и маниерите ни. Това е срамота! И пред Бога, който ме чува, аз ви се кълна, че всичко, в което ни обвиняват, е лъжа. Признавам, че е имало няколко изключения. Недобросъвестни хора, мъже и жени, които са продавали евангелието за пари. Но срещу един такъв се възправят сто наистина вярващи, пълни с огнена и искрена вяра. Тия срамни книги биха могли да ви заблудят, че религията не учи нито на преданост, нито на храброст, че всеки пастор, който проповядва на вярващите, е съмнителен. Това е отвратителна лъжа. Аз, който ви говоря в този момент, вярвам с всяка частица на моето същество. Мисис Бейнъм, допускам да нямате вяра, но поне имайте добрината да допуснете, че сме искрени.

Тя му хвърли покровителствен поглед.

— Каква дълга реч! Какво означава всичко това и какъв смисъл има?

— Има по-голямо значение, отколкото предполагате, госпожо. И вие знаете много добре какъв е смисълът. Аз съм искрено огорчен, уверявам ви, когато пред себе си виждам една интелигентна, способна и красива жена, сляпа за смисъла на живота. Вие не сте щастлива. Вкусила сте от цялото безгрижие на света, но не сте намерила нито удовлетворение, нито удоволствие.

Тя вдигна вежди:

— Наистина ли?

— Да! — почти извика той. — Никакво! И никога няма да бъдете щастлива, докато не намерите Бога. Само и единствено в него е радостта.

Тя смукна от цигарата си и дълго се загледа в горящия й край. Този човек всъщност беше искрен, колкото и чудно да е това. Тя изпита смътно желание да задоволи един свой каприз. Той не беше грозен, беше добре сложен, доста красив мъж с приятен профил… Но от ноздрите му се подаваха косми и беше скучен. О, ужасно скучен, убийствено отегчителен!

Тя каза:

— И вие сте щастлив, абсолютно щастлив?

— Не го ли виждате? — попита той с озарено лице. — Божията милост е изворът на всяко щастие, сега и завинаги… Това е очевидно. О, само ако бяхте пожелали да го разберете, госпожо. Толкова голямо е желанието ми да ви убедя!

Скрита зад безразличието си, тя отговори:

— Наистина ли желаете моето спасение?

Обхвана я несдържано желание да промени разговора, но се овладя, а Робърт говореше екзалтирано:

— Моята задача е да спасявам хората!

Думите му бяха напълно искрени. Той се наведе над Елиза и я загледа с овлажнели от усърдие очи.

— Не искате ли да опитате да се върнете към Бога? Вие сте много красива, да, много красива, за да бъдете осъдена на вечни мъки. Елате, елате, позволете ми да спася душата ви, доверете ми се да ви поведа към истината!

Тя остана неподвижна, като с мъка си наложи да не се изсмее. Но всичко беше толкова комично, че тя не издържа и избухна в смях. Заедно със смеха, който я разтърсваше, прозвуча и звън на камбана, който отекна като тръбата на второто пришествие. Беше време за обяд. Като се обърна към Робърт, тя каза през смях:

— Вие забравихте… забравихте… да изпиете вашия екстракт от… черен дроб!