Арчибалд Кронин
Канарските острови (5)

5.

Параходът плуваше в Ирландско море. Сигналът току-що бе известил, че е време за обяд и всички пътници, с изключение на един, се отправиха към трапезарията.

„Ауреола“ бе съвсем обикновен товарен кораб, наричан понякога с насмешка „бананова лодка“. Тази шега обаче никой не би си позволил в присъствието на капитана. Той считаше своя кораб за красив, с елегантен силует и беше негов пълен господар. Пиер Рентън усещаше морето инстинктивно и проникновено и притежаваше това рядко чувство за достойнство, което, според него, трябва да имат тези, които го кръстосват надлъж и нашир.

Открай време дедите му се подчиняваха на зова на океана и историята на живота им му беше добре известна, както и на други прочути моряци. И той самият беше плувал с платноходки, като много пъти се бе сблъсквал с опасностите на Кап Хорн.

Библиотеката му бе богата на съчинения за мореплаватели и особено на такива за Нелсон, пред чиято памет той благоговееше. Когато беше в настроение, говореше с удоволствие за тези велики личности и с бляскави очи разказваше за подвизите им в Канарските острови, които бяха цел на сегашното му пътуване. Колумб, тръгнал от Гомера, за да открие Америка, обсадата на Лас Палмас от Дрейк и Хоукинс, Нелсон, загубил ръката си при Санта Круц и Троубридж, пробиващ си път към Пиаца Дела Иглезия, когато всичко, даже и испанското съкровище, изглеждало загубено.

Такъв беше този човек. Колкото за неговия стил на капитан, той поддържаше реда на кораба с поглед и с глас, които не търпяха противоречие. Самият той трябваше да бъде съвършен във всяко отношение, даже начинът, по който сервираха масата, трябваше да изтъква това, че е джентълмен: белоснежна покривка, блестящи кристали, лъснати сребърни прибори и цветя за отмора на погледа. Офицерите му се хранеха в задната част на кораба, но той, воден от фантазията си и представите си за светски задължения, седеше като домакин на масата за пътниците.

— Един капитан е самотен човек — казваше той, — и това е донякъде отплата за монотонния му живот…

И прибавяше:

— Пътниците донякъде са мои гости.

Точно в този момент той ядеше омлета с удоволствието на ценител и същевременно разглеждаше с критично око сътрапезниците си. От дясната му страна беше лейди Филдинг. До нея изпъчен седеше Дейнс Дибдин, стар, но все още запазен, когото капитанът веднага постави в категорията на глупците. След това идваше мисис Бейнъм, „дяволски хубава жена“, но положително много проклета. До нея беше Грентър, мисионерът, може би искрен, но шумен, вулгарен и скучен. Освен това Рентън ненавиждаше янките (дядо му беше застрелян, когато се опитвал да пробие блокадата, на борда на „Аламба“^[1]). Спрямо Сузана той не изпитваше тези предразсъдъци, може би защото искреното й лице му харесваше. След това погледът му спря върху празния стол, който нарушаваше хармонията на масата и той сбърчи вежди. Но като погледна Коркоран, лицето му се проясни. Беше се запознал с него преди заминаването по повод известни недоразумения относно цената на билета му, но въпреки това му беше симпатичен. Що се отнася до мама Хемингуей, тя беше стара позната на „Ауреола“ и той я настани в края на масата, колкото е възможно по-далеч от него.

След като завърши огледа, той се заслуша в разговора. Тъкмо в този момент Дибдин, с длъгнестото си, прилично на муле лице, го запита с глупаво любопитство:

— Каква смешна кутия, капитане, ей там, какво представлява?

— Това е хармониум, господине — отговори сухо Рентън, — на един от пътниците е.

— Хармониум ли? — повтори като ехо Дибс и повдигна така високо веждите си, че те едва не достигнаха плешивината на темето му. — Честна дума, аз мислех, че хармониумите са вече толкова демоде, колкото и мрежите за коса.

От другия край на масата мама Хемингуей му хвърли хитър поглед.

— Изглежда, че никога не сте присъствали на пропагандистко религиозно събрание! Там хармониумите никнат от земята като бурени. Ето ви един от тях.

Тя посочи с пръст Сузана:

— Този е на госпожицата, която ще проповядва сред шпаньолите, заедно с брат си. Той е болен човек.

След като изстреля тези сведения, както сепията изхвърля течността си, матроната весело се наведе над чинията си.

Настъпи мълчание, след това мисис Бейнъм се обърна засмяно към Сузана, която седеше срещу нея.

— Болен ли е брат ви? Той има вид на съвсем здрав човек.

Сузана вдигна пълни с ненавист очи към това безгрижно създание, което като че ли се подиграваше на нейния Роби. Въпреки похвалните си усилия тя с мъка скриваше отвращението си към тази жена, което все повече се засилваше.

— Брат ми наистина не е много здрав — отговори сухо тя.

Робърт започна да се смее с присъщия си буен и весел смях, който не го напускаше даже по време на проповедите му.

— Хайде, Сузи — каза той с мила снизходителност, — мисис Бейнъм ти задава обикновен въпрос, това не е престъпление. Истината е — продължи той и се обърна към Елиза, — че фактически аз съм съвсем здрав, само съм малко анемичен. Моят лекар в Кънектикът… или по-добре, за да бъда кратък, при анализ на кръвта ми откриха един процент по-нисък хемоглобин от нормалния. Сега ме лекуват по някакъв нов метод с екстракти от черен дроб и се надяваме, че слънцето на островите ще успее да набави тази дяволска липса на хемоглобин.

Елиза го погледна недоверчиво.

— Дибс — извика тя, — вие нали сте голям специалист по всичко, даже и за едва признатите неща, срещал ли сте някога мисионер, който да страда от липса на нещо?

Тя прекъсна, за да попита любезно:

— Някой би ли ми подал маслото?

Съдът с маслото бе пред Робърт и той й го подаде с извинение.

— Аз съм наистина отчаян — прошепна той.

Тя го изгледа с големите си сини очи, които като че ли го пронизваха, без да го виждат, после обърна решително глава.

От няколко минути Мери Филдинг наблюдаваше съсредоточено празния стол. Като че ли обзета от внезапна възбуда, тя се обърна към Рентън:

— Жалко — каза с усмивка тя, докато лека тръпка сви раменете й, — този празен стол още в началото на пътуването, това е все едно човек да си играе с нещастието.

Капитанът успя да задържи салфетката си, която се плъзгаше по коленете му.

— Аз не съм суеверен, госпожо. Този стол не е празен, а е определен за един от моите пътници. Ако му е приятно да не го заема, а мисля, че той има наистина причини за това, моят апетит няма никак да пострада.

— Вие сте безсърдечен, капитане — поде мисис Бейнъм, — но пък разпалихте любопитството ни. Струва ми се, че забелязахме пътника, за когото става дума, когато се качвахме на борда. Онзи човек, който беше застанал на мостика и изглеждаше много жалък. И вие го забелязахте, нали, Мери?

Лейди Филдинг не отговори веднага.

— Наистина, Елиза — каза тя най-после, — видях го.

— Изглеждаше като смазан, сякаш го разяжда вътрешен огън. Кажете ни нещо за него, капитане.

— Да ви предложа ли от омлета, госпожо. — Рентън направи опит да смени темата. — Това е специалитет на „Ауреола“, яйца с чушки. Рецептата е от една готвачка, испанка от Лас Палмас. Но може би вие предпочитате…

Елиза леко се усмихна:

— Ние говорехме за пътника, чието място не е заето, капитане. Кой е той? Откъде е, къде е сега?

Очите на Рентън, скрити под гъстите вежди, изследваха лицето на Елиза. Над масата застина едва уловима атмосфера на неудобство. Най-после той се реши да отговори.

— Той се казва Лийт, госпожо, Харви Лийт.

Общо изумление посрещна тези думи. Всички пътници престанаха да ядат и вдигнаха глави.

— Лийт, доктор Лийт?

Изглежда Елиза размисли, докато погледът й се местеше от празния стол на капитана.

— Това е просто невероятно!

— Но аз неотдавна прочетох това име във вестниците — провикна се Дибс с цвилещ смях. — Ставаше дума за някой си Лийт, Харви Лийт, и нека ме обесят, ако не беше лекар. Нали знаете, този човек, който…

Рентън продължаваше да мълчи, с втренчен поглед, неподвижен, сякаш издялано от дърво лице.

Мама Хемингуей започна да се подсмихва:

— Ама че весела работа! Това е сигурно същият тип, вижте само лицето на капитана!

Отново настъпи мълчание. Рентън запази непроницаемия си вид, ала Мери, която го наблюдаваше незабележимо, си даде сметка, че е много недоволен.

— Ужасен скандал! — продължи Дибс силно развълнуван. — Почти убиец.

Неочаквано Коркоран постави ножа и вилицата си, които досега държеше в ръце, на масата. Широкото му, покрито с белези лице, остана невъзмутимо, докато говореше:

— Виждам, че познавате нещата с подробности. Всъщност, когато човек е учен като вас, може да съди за нещата. Вижда се, че много сте учил и знаете.

— Моля — попита Дибс, който малко недочуваше, — какво казахте?

— О, нищо — отговори Джими безучастно, — абсолютно нищо. Не съм много красноречив, бога ми. Но откакто сме седнали на масата, си давам сметка, че щом сте такъв извор на познания, сигурно сте прекарали живота си сред книгите. Платон е просто хлапе в сравнение с вас.

Той примига в съгласие с думите си, като продължаваше да отхапва ожесточено парче хляб.

— Вие сте чел вестниците — каза Дибс и се наду като някоя стара жена, — ще признаете, че казах самата истина!

— Хм, аз чета вестници, разбира се — отвърна с пълна уста Коркоран, — чета също и Платон. Има дяволска разлика.

Слаба червенина нахлу в сухите бузи на стария джентълмен, монокълът му проблесна, сякаш регистрираше вълнението му.

— Но цял свят знае тази история — извика той, — той е престъпник и това ще ни извади очите. Скандалът предизвика сензация в печата.

Гласът му се беше висок и креслив.

— Достатъчно! — отсече изведнъж Рентън, като вдигна глава и сбърчи вежди. — Ненавиждам скандалите и тук не ги искам! Доктор Лийт е наистина този, за когото говорите, обаче клеветата е погубила не един човек, и не един кораб… Тя е забранена на борда на кораба ми. Искам добре да го запомните и да приключваме с този въпрос.

Настъпи минутно мълчание. После Робърт Трентър превзето избухна:

— Браво, капитане! Ето истинският дух на християнското братство. Същият въпрос не е ли бил поставян и някога: „Кой от вас ще хвърли първия камък?“. Наистина! Сигурен съм, че никой от нас не мисли за това. Видях този човек на моторницата и неговият страдалчески вид толкова ме развълнува, че бях готов да му изкажа непринудено цялата си симпатия!

Сузана, забила нос в чинията си, с притиснати под масата крака, почувства пламенна гордост при думите на брат си. Доктор Лийт, Харви Лийт, същият този човек, чиято история тя проследи с толкова съчувствие. И тя го забеляза при тръгването, но не знаеше кой е. Беше поразена от трагичния му вид, вид на човек, загубил вярата си и от очите му, страдалческите очи на ранения Христос. Колко ли трябва да е страдал? Инстинктивно тя се приготви да го защитава срещу тази омразна Бейнъм. И съжалението, което изпитваше, защото това не можеше да бъде друго, освен съжаление, нарасна при мисълта: мога ли да му се притека на помощ, мога ли да му помогна с нещо. Крадешком, тя вдигна очи към небето.

Обедът завърши, без някой да поднови разговора. Мери Филдинг отново изпадна в мълчание. Погледът й беше тъжен и леко учуден, като на човек, който се опитва да задържи неясна и бягаща мисъл. Тя последва Елиза на палубата и двете се спряха за момент, залитайки от поклащането на кораба, с прилепнали от вятъра поли около краката им, с втренчени в хоризонта очи. Брегът вече не се виждаше и зад кораба вълните браздяха морската повърхност в слабо вълнение, което сякаш тласкаше „Ауреола“ напред. Все напред, по този начертан предварително път. Напред… докато в Мери се надигаха някакви чудновати предчувствия. Напред, но към каква съдба? Тази мисъл порази младата жена, която бе под влияние на меланхоличния пейзаж.

Майкъл Филдинг, който гледаше с подигравателно недоверие на стремежа на жена си към простота, се поколеба преди да даде съгласието си за това необичайно пътешествие. Мери още виждаше израза на лицето му, когато му заяви:

— Трябва да замина, Майкъл, да замина сама, с някой обикновен кораб, за да избягам от тълпата. Няма значение къде ще отида, само да намеря спокойствие и мир. Съгласете се да замина, Майкъл, много ви моля!

Откъде бе дошло това желание за бягство? Тази странна мисъл? Не беше ли щастлива в Бъкден? Не обичаше ли тази стара къща от времето на Тюдорите, пълна с очарование и уют, сред обширен сенчест парк със стогодишни дървета? Тя ценеше свободата, на която човек се радваше в тази гъста гора, самотната езда под вековните дървета, скритите езерца в дълбочината на гората, където човек можеше да се окъпе, далеч от чужди погледи, срамежливите сърни, крито идваха да ядат от ръката й, там близо до сребърните брези.

Щастлива ли е с Майкъл? Да, разбира се. Обичаше го искрено. Винаги го беше обичала. И все пак той направи опит да я задържи с хиляди доводи. После се предаде с добродушие, което беше голямото му очарование. За него беше радост да отстъпи пред някакъв неин каприз. Разбира се, той беше спазил приличието. Намерил бе в Елиза спътничка, а в лицето на Дибс пазител. Бедният Дибс, винаги без пари! Затова прие с голямо удоволствие. Истински паразит, който осигуряваше съществуването си с покани, и то така добре, че малкият му апартамент на Дейвис стрийт стоеше постоянно празен. Бедният Дибс! Само външна обвивка, а иначе кръгла нула, без да отвори една книга през целия си живот, без да свърши нещо полезно с десетте си пръста. Но да, той бе застрелял много птици и различни животни, но винаги като гост! Въпреки снизхождението си към Дибс, Мери би предпочела да пътува сама, но това беше невъзможно, разбира се!

Защо оставяше мисълта си така да блуждае? Защо й се струваше, че има нещо, което умът й избягва, нещо, върху което не желае да се спре? Ах! Да, тази чудна среща тази сутрин…

Елиза изведнъж се размърда:

— Замръзнах — каза тя и потропа с крака, за да се стопли. — Да идем в моята каюта.

Тя запали малкия електрически радиатор в тясната кабинка, зави краката си с едно одеяло и забеляза ядосано:

— Много слънце ще е нужно, за да ви простя авантюрата, в която ме въвлякохте, Мери. Това пътуване с това жалко товарно параходче, без прислужница и с тези ужасни хора, да, ужасни! Защо, дявол да го вземе, измислихте това пътуване?

— Не зная… Почувствах се някак съвсем особена, без цел… и нещо ме тласкаше да замина, някаква необяснима тайнствена сила…

Тя каза самата истина. Понякога я обхващаха такива внезапни, необмислени пориви… Привиждаше й се постоянно някакъв пейзаж, който малко по малко се изясняваше в мисълта й и й ставаше все по-близък и по-близък. В подножието на някакъв връх, забулен от сняг, окъпан с лунна светлина, се разстилаше тропическа градина, изпълнена с аромати — тя добре познаваше този парфюм, така бързо изчезнал — а в душата й сякаш пееше ручей. Тази градина постоянно се връщаше в мечтите й, тя се разхождаше в нея, изпълваше я с радост, след което се събуждаше тъжна, някак странно объркана, откъсната от ежедневните си навици, с жестоко чувство за самотност.

Един ден тя описа на мъжа си тази картина, плод на въображението й. Той остана смаян и снизходително отговори:

— Вие ще си останете малко момиченце, Мери. Време е да пораснете!

Тя стреснато вдигна очи. Елиза я наблюдаваше учудено.

— Само ако можехте да се видите, Мери — каза тя със смях. — Застанала сте като дете пред цветна дъга. Я ми подайте един шоколадов бонбон и, за бога, пуснете някоя плоча. Отегчавам се, отегчавам се до смърт!