Арчибалд Кронин
Канарските острови (3)

3.

Той влезе в каютата си, отпусна се на кушетката, натисна звънеца и зачака. След малко позвъни отново. Този път стюардът се появи изпотен, задъхан и забързано започна да се извинява за закъснението. Беше нисък, пълничък и плешив мъж, с кръгло лице. Бялото му сако подчертаваше големите му кафяви очи.

— Как се казвате? — попита Харви.

— Траут, господине, на вашите услуги!

— Изглежда поне два пъти размисляхте, преди да дойдете, Траут?

— Моля за извинение, господине. Багажът ми отвори много работа, след това пристигна лейди Филдинг. Трябваше да покажа усърдие. Сър Майкъл Филдинг, съпругът й, е клечка при братя Сляд, един от главните акционери, господине.

— Филдинг, това е тази персона с монокъла?

Траут погледна обувките си и изтри потните си ръце в лъскавите си панталони.

— Сър Майкъл няма да пътува, господине. Вие сигурно говорите за почитаемия Дейнс Дибдин. Не се сърдете, господине, той е стар джентълмен, от висшето общество, както се казва. Той придружава лейди Филдинг и мисис Бейнъм.

Харви с печален поглед съзерцаваше плешивата глава на стюарда.

— Аз нямам никаква титла, Траут, и не притежавам нито една акция на Сляд. Но умирам от жажда. Донесете ми бързо бутилка уиски.

Прислужникът не откъсваше поглед от върховете на обувките си и не знаеше какво да отговори.

— Да, господине — каза той най-после със задавен глас, който сякаш излизаше от обувките му.

Той излезе и ироничното изражение веднага изчезна от лицето на Харви. Той стана и погледна през кръглото прозорче на каютата. Защо се държа толкова лошо с това момче? Нито беше възпитано, нито достойно. Меланхоличният му поглед проследи бавното движение на брега в мъглата. Също така се движеше животът, далечен, празен, без цел. Той се ядоса и стисна зъби. Този човек беше много бавен. Защо ли не идва още? Харви потрепери от нетърпение. Най-после не издържа, изправи се внезапно, блъсна вратата и се втурна вън от каютата. Палубата, сякаш пометена от свежия вятър в залива, беше безлюдна. Той я прекоси и влезе в трапезарията, малка, чиста и весела стая, с ламперия от светло дърво и плътен килим под маса от акажу, опръскана от блестящите светлосенки на една бегония. В ъгъла седеше мъж с вдигнати върху възглавници крака. Изглеждаше около шестдесетте и беше доста висок. Килнатото върху гъстите сиви коси бомбе имаше едновременно смел и вдъхновен вид. Имаше гъсти сиви кичури вместо вежди, а от едното му ухо беше останало само смачкано парченце. Беше грозен, но цялото му мургаво и покрито с белези лице излъчваше закачлива любезност. Въпреки плачевното състояние на тясното му тъмносиньо сако, лъснато и доста изтъркано, в него се усещаше смелостта на авантюриста, подчертавана още повече от силно опънатите панталони на дебелите му крака. Вратовръзката му бе украсена с голяма фалшива перла и бельото му изглеждаше чисто, поне донякъде. В огромните си ръце тържествено държеше един подвързан с вестник том, който четеше внимателно, мърдайки устните си. При влизането на Харви мъжът хвърли поглед над очилата с телени рамки, с глас, на който силният ирландски акцент придаваше известна привлекателност.

— Желая ви добър ден.

— … ден.

Харви се отпусна на един стол и позвъни. След това пръстите му зашаваха по коленете с трескаво нетърпение. Стюардът не закъсня да се покаже и Харви го упрекна, като се мъчеше да запази спокоен гласа си.

— Поръчах да ми донесете бутилка уиски в каютата. Каюта номер седем. Ще пожелаете ли сега да я занесете, моля? А докато чакам, дайте ми един коняк със сода.

Стюардът с мъка овладяваше смущението си.

— Доктор Лийт, господине? Каюта номер седем?

— Разбира се.

— Съжалявам, господине. Барът още не работи.

— Не работи ли?

Стюардът се наведе и измърмори нетактично:

— За вас не… работи, господине. Такава е заповедта на капитана. Така ми предаде господин Хеймбъл, бордовия офицер.

Смаян, Харви престана да барабани по коленете си и стисна устни.

— Разбирам — измърмори на свой ред той. — Разбирам.

Остана неподвижен и почти изключи от съзнанието си присъствието на двамата мъже, които го гледаха. Не забеляза и излизането на стюарда. Естествено, това беше дело на Исми. Под предлог, че е приятел и горд да покаже влиянието си да управлява света, той е говорил с капитана! Просто да се отчаеш!

— Трябва да знаете — изведнъж каза човекът в ъгъла, — че има такива шантави капитани.

Добродушна усмивка разшири намръщеното му лице.

— Сигурно и този е смахнат, но не трябва да се ядосвам за това, разбира се!

Той спря за момент и без да държи сметка за мълчанието на Харви, продължи:

— Видях ви на катера преди малко. Казвам се Коркоран, Джими Коркоран, на вашите услуги. Едно име, познато от севера до юга! — Той наостри уши с наивната надежда да чуе потвърждение на известността си. — Шампион на тежка категория през осемдесет и осма, единственият способен да се мери с Жое Кроти. Така да се каже, щях да бъда световен шампион, ако не си бях счупил едната лапа. Честна дума! Много са тези, които познават Джими Коркоран и които са го аплодирали. Историята му е известна на всички. Скитал е къде ли не, занимавал се е с всички видове професии, винаги по правия път, никога крадец… Обаче без късмет, както казваше добрата ми стара майка, лека й пръст! Защото тя беше най-добрата жена в Трели, в царството на Кери!

Той тихо въздъхна, измъкна метална табакера от джоба на жилетката си, потупа я нежно с един пръст и си взе щипка тютюн. После посочи книгата си и продължи без всякаква връзка:

— Чели ли сте Платон? Дявол да го вземе, ето един тип, който знае много! Той ме накара да мисля за разни неща, за неща… за които сам никога не бих се сетил! Знаменит човек, няма какво да се каже. Трябва да четете Платон, младежо, ако имате време, разбира се.

Но Харви, отдаден на мислите си, с втренчен поглед, даже не съзнаваше, че тази реч е предназначена за него. Той стана, обърна се на другата страна и излезе от трапезарията. Изкачи стълбичката и тръгна към мостика. Там беше помещението с уредите за навигация и каютата на капитана. През една отворена врата той го видя да пише, седнал до маса, покрита със зелено сукно.

Харви си наложи да се овладее и влезе. Капитан Рентън вдигна глава и го проучи с жив поглед. Беше нисък на ръст, с походката на налитащ на бой петел. Очите му бяха студени, брадата остра, а главата покрита със сиво-бели коси. Тясната мушама му придаваше известна твърдост, която още повече подчертаваше непримиримото и категорично държане. Един портрет на Нелсон, рисуван с молив, беше окачен на стената срещу него. Той имал, казваха, известна прилика с този велик човек, от когото безгранично се възхищавал.

— Какво има, господине? — провикна се капитанът като видя влезлия Харви. — В този момент съм много зает.

— Казвам се Лийт — отговори Харви с твърд глас. — Доктор Лийт. Имам един въпрос към вас.

— Сега ми е невъзможно, господин докторе. Елате след един час, ако желаете. Вижте, боцманът е още на мостика. Освен това, аз имам много малко свободно време.

Харви не помръдна, но яркочервени петна пламнаха по мъртвобледите му бузи.

— Дали сте заповед на стюарда…

— Аз заповядвам на моя кораб, доктор Лийт… и командвам по мое усмотрение.

Двамата мъже мълчаливо премериха сили с поглед, но в очите на Харви се четеше голяма мъка.

— Бих искал да проявите разбиране — бавно и с усилие произнесе най-после той. — Лудост е да прекъсна изведнъж. Трябва да стане постепенно. Аз познавам проблема си по-добре от всеки.

— Не се и съмнявам, доктор Лийт — отговори Рентън с рязък тон, — но тук решавам аз. Имах разговор с вашия приятел, доктор Исми, и ние двамата се съгласихме, че за сериозните болести са нужни силни лекарства. Вие няма да получите нито капка алкохол на борда на моя кораб. Примирете се с това положение един път завинаги. Това е за предпочитане. Аз съм уверен, че на връщане ще ми благодарите.

Смъртна бледост заля лицето на Харви и устните му потрепериха.

— Разбирам — провикна се той горчиво. — Трябва да бъда спасен на всяка цена, независимо от желанието ми. Трябва да се върна накичен с венец! Боже мой! Колко е смешно! Да живее отечеството! Обичайте ближния си и бъдете милосърдни! С ритник ме хвърлиха в пропастта и с ритник искат да ме върнат към светлината!

Капитанът извърна глава. Очите му се спряха върху портрета на Нелсон, след това отново се извърнаха към Харви.

— Вие сте преминали през жестоко изпитание — каза той като натъртваше думите и бавно почукваше с писалката си по масата. — Да, преживели сте тежки моменти. Давам си сметка за това и си позволявам да ви засвидетелствам моята симпатия.

— Вашата симпатия! — избухна Харви. — Хич не ме е грижа за нея! — Той спря изведнъж, потръпна, след това лицето му отново замръзна.

И без да прибави нещо, излезе от каютата. Усети началото на пристъпа. Силни болезнени удари разкъсваха мозъка му, светлината режеше очите му. Обхвана го непреодолима слабост и му прилоша. С мъка овладя неразположението си и се върна в каютата. Прав, със скованите движения на автомат, той видя като на сън цялата безполезност на живота, всичките нещастия, с които бе изпълнено неговото съществуване. Когато най-после се хвърли на леглото, от устните му се изтръгна звук, наподобяващ ридание.