Арчибалд Кронин
Канарските острови (29)

29.

Всичко започна на следната вечер, в Бъкден, след една вечеря, която не приличаше нито на строгите обеди на „Ауреола“, нито на вълшебната чорба на Коркоран. „Една съвсем скромна вечеря“, както казваше Филдинг. „Хайде да хапнем нещо“, предлагаше той със смях и прибавяше: „Още можем да си позволим едно скромно меню“.

И така, те седяха пред „едно скромно меню“. Малки тлъсти стриди, пикантно подправена супа, лакерда от Туид, малки пилета, които се топяха в устата, превъзходен патешки пастет, поръчан от Страсбург, и сочни аспержи. Всичко това, без да се смята суфлето, което вдигаше пара в чиниите, беше „нищо особено“. Човек спокойно можеше да пропусне повечето блюда и пак нямаше да припадне от глад. Харви яде малко, а Мери почти не докосна храната. Трима прислужника с униформи, важни като лордове, не допускаха вечерята да бъде „простичка“. Като ги гледаше, Харви се питаше живи същества ли са. Имаха ли тези хора своя душа, свой разум и собствен живот? Всъщност този замък, тези хора, тази обстановка бяха ли действителност, или само един мираж? Макар че нямаше и следа от превзетост, всичко тънеше в лукс, прекрасен, приятен, но изнежващ. Човек сякаш не можеше сам да направи даже едно движение. Предугаждаха се и най-малките желания. Събуждат ви, донасят ви закуската, завеждат ви в банята, където ваната е вече пълна с вода, и то с необходимата температура, където след това внимателна ръка ви очаква със затоплени кърпи. Слуга ви бръсне, къпе и облича. Дрехите, бельото, обувките, всичко сякаш пада от небето изчеткано, изгладено, идеално сгънато. И това не е всичко. Достатъчно е само да изкажеш някакво желание. И моментално то е изпълнено. Но това е толкова досадно, просто задушава. Не е възможно дори цигара да извадиш, без услужлива ръка да ти поднесе огънче. Харви с мъка овладяваше възмущението си, което се надигаше като вълна.

В този момент той седеше замислен, загледан в големия дънер, който гореше с пращене в грамадната камина. Двамата с Мери седяха пред огъня, а Филдинг и Елиза бяха небрежно отпуснати върху дълбокия диван и си почиваха след вечерята. Върху старинните тапети, с рисувани на ръка китайски пейзажи, се носеха сребърни хвърчила по синьо небе. Тук-таме в големи вази сияеха стръкове лилия, а един букет орхидеи се отразяваше в полираната повърхност на старинния дъбов бюфет. Над камината се усмихваше портретът на Мери, но Харви не смееше да го погледне.

— Знаете ли — каза изведнъж Елиза, като наруши мълчанието, — тази сутрин се събудих с намерението да бъда в лошо настроение, но не можах да го осъществя. Интересно, нали?

Тя изговори всичко, сякаш споделяше свои задълбочени разсъждения.

— През целия ден бях замечтана. Много добре направихте, Майкъл, че ме накарахте да отида на черква. Това успокоява и подкрепя. Спомних си за мисионера. — Тя замълча. — Неговото пречистване беше с трагичен резултат, но съм уверена, че ще му е от полза.

Сгушена в креслото си до камината, Мери следеше внимателно танцуващите пламъци.

— А сестра му? — промълви тя, бе да откъсва очи от огъня.

— О, Мери! Прекъснахте ме и разрушихте всичките ми добри намерения…

За миг настъпи мълчание.

— Ето, свърши се! Тук никой не е мил с мен. Какво да направя със себе си?

Мери не отговори, но Харви, силно подразнен, попита:

— Защо не се опитате да работите? Това ще ви излекува от скуката.

— Да работя ли? — Елиза беше просто възмутена.

Майкъл дръпна от пурата, която лениво пушеше.

— Не спорете, всеки от нас изпълнява задълженията си.

— Вашите задължения? — горчиво каза Харви. — Какви са те? Живеете тук, ядете, спите, постоянно търсите развлечения. Елиза прави колекция от обожатели, вие от столетници. Отивате в града, но и там спите, ядете, ходите на театър, гледате повече или по-малко интересна пиеса, излагате „синята гардения“, която някой друг е отгледал вместо вас, да получите медал, да се върнете тук, да организирате тържество, благотворителен базар или бал…

— Но, дявол да го вземе — отговори Филдинг усмихнат, — ами Бъкден? Той не е ли някакво сериозно занимание?

— Той не изисква от вас никакви усилия. Даже не сте го спечелили. Един прекрасен ден сте го наследили — земите, замъка, имението — всичко наготово, подредено, с приюта, с пауните, с прислугата, лукса и всичко останало…

— Ами данъците? — попита Майкъл, който вече се смееше с глас. — Не мислите ли, че е работа това да можеш да си плащаш данъците и едновременно да имаш достатъчно, за да живееш честно?

Харви не отговори, но Елиза хвърли поглед към Мери.

— Задава се демократичен вятър! Връщане към простотата! Да печелим хляба си с пот на челото! „Животът е тежък, животът е като пламък“, какъвто е девизът на моряците от Майнуоринг.

Никой не откликна на забележката й. Майкъл стана и взе друга пура.

— Хайде — каза той и грижливо отряза края на пурата, — по-добре да се заемем с нещо, вместо да спорим. Да покажем, че не сме толкова мързели, колкото казват. Да поиграем билярд? Какво ще кажете, Елиза?

— Билярд ли? — попита тя изумена, сякаш й предлагаха да играе на прескочикобила.

— Да, ще бъде забавно, нали? Ще изиграем четиримата една игра. Отивам да приготвя масата и всичко останало. Елате!

Той запали пурата си и излезе. Елиза го проследи с поглед.

— Защо, дявол да го вземе — въздъхна тя, — Майкъл никога не гледа сериозно на нещата? Тъкмо стигнахме до най-важния и интересен въпрос, какво бихме могли да правим в живота, а той… Сега…

Тя погледна към Мери и Харви, усмихна се, прозя се и лениво излезе, без да добави нищо повече.

Те останаха сами. За първи път след „Къщата на лебедите“. Сами! Това стана така неочаквано, че макар и съвсем неподвижна, страхуваща се да направи и най-лекото движение, Мери се разтрепери. Тя вдигна глава и погледна Харви право в очите. Всичко, което ги беше разделяло през последните дни, изведнъж изчезна. Тя извика:

— Това, което каза Елиза, е истина! Какво ще правим сега?

Очите й бяха тъмни, дълбоки, сериозни и излъчваха силна болка. Пламъците позлатяваха косите и ръцете й, толкова бели до тъмната семпла рокля. Лицето й, още бледо, изглеждаше спокойно, но устните й потрепваха от страдание.

Харви не каза нищо, не помръдна. Само очите му жадно търсеха очите й. „Най-после — помисли той, — най-после ще разберем, и тя, и аз, най-после…“

— Не трябва да се залъгваме повече — прошепна Мери. — Трябва да гледаме смело на нещата, право в лицето. Сега вие ме познавате. Видяхте какъв е животът ми. Разбрахте защо чувствах такава необходимост да избягам, защо търсех нещо естествено, по-просто, защо съм потисната и смазана. Чухте как Елиза се подиграваше с мен и тя има право. Никога не съм оценила това, което ми се дава, защото това не е в моя характер. Преди да ви срещна, не си бях давала сметка. Това, което казахте за работата, е вярно. Вие пробудихте в мен нещо ново. Крайно време е да престана да бъда неразбраното дете, да мечтая за райски градини и чудеса. Трябва да стана разумна. Бих желала да бъда полезна, да бъда способна да давам, за да заслужа това, което получавам. Преобразена съм. Като че ли едва сега излизам от детинството. О, Харви! Помислете само, бях на осемнадесет години, когато се омъжих за Майкъл и не знаех нищо за живота. Харесвах го и мислех, че това е достатъчно. Той самият не искаше повече от мен, никога не е искал нещо повече, но вие виждате… — гласът й ставаше все по-тих и по-тих, — виждате колко е добър. — Тя внезапно спря и стисна толкова силно ръце, че те побеляха като лицето й. — О, такова страдание е да обичаш, както ви обичам аз, и да не зная какво да правя!

Сърцето на Харви биеше до пръсване. Той отговори като на сън:

— Вие дойдохте веднъж при мен в „Къщата на лебедите“.

— Да, това е вярно, но тогава аз не разсъждавах, оставих се да бъда водена от някаква интуиция, а може би вече бях болна…

Гърдите й развълнувано се повдигаха и Харви пожела да скрие лице в тях.

— Не забравяйте — промълви несигурно той, — не забравяйте какво ни свързва.

— Да — въздъхна тя, — аз зная, зная отдавна, че принадлежа на нас и на никой друг. Но какво да направя? Не съм свободна. Не мога… О, не, това е невъзможно! Не мога да причиня болка на Майкъл.

— Дали той може да страда истински?

— Не зная. Не си давам сметка. Може би няма да разбере, може би само ще се изсмее. Не виждате ли, че няма смисъл дори да опитваме да му обясним. Може би просто трябва да си тръгна, без да казвам нищо. И ако го направя, това слабост ли ще бъде, или кураж! Не зная, вече нищо не зная! Обръщах всичко това в главата си толкова пъти, че мислите ми са съвсем объркани. Бях ви казала на парахода, че се ужасявам от компромисите, от неизяснените отношения… — гласът й изтъня, но тя направи усилие и продължи, — от жените, които си имат любовници, от интригите и тези, които ги създават. Грозните постъпки ме отвращават. Толкова усилия положих, за да си създам един идеал, да живея според неговите предписания… Но сега всичко се промени. Вече не мога да поставя граница между доброто и злото. Единственото нещо, което денонощно ме измъчва, е как бих могла да живея без вас!

— Вашият идеал е останал непроменен, Мери. Във вас няма нищо недостойно. Аз ви обичам.

Тя повдигна глава и обърна към него разширените си, дълбоки очи.

— И аз ви обичам.

Вратата се отвори. Филдинг влезе с щека за билярд в ръка. Той се закова на прага, очите му се местеха от единия към другия, поокашля се и се усмихна:

— Идвате ли? Елиза настоява да играем всички, иначе не било забавно.

Гробна тишина последва думите му. Харви, който се бе изчервил от неудобство, сега силно пребледня. Но Филдинг продължи да се усмихва и прибави:

— Много съжалявам, че влязох толкова неочаквано и прекъснах разговора ви. Може би сега не ви се иска да играете? Елате тогава по-късно, когато… когато завършите разговора си.

Мери наведе очи. Цялата й жизненост изчезна. Тя клюмна като увехнало цвете. Подпря се на камината и каза с угаснал глас:

— Много съм изморена, Майкъл! Мисля, че ще е по-добре, ако отида да си легна.

Той бързо тръгна към нея.

— Но, разбира се! Просто не мога да си простя, че забравих! Та вие ставате от леглото за първи път тази вечер. Само почакайте, сега ще позвъня да приготвят леглото… Оставете всичко на мен… Да бъда такъв глупак! Отчаян съм…

Тя тръгна бавно към вратата.

— Няма нищо — каза тя със същия угаснал глас. — Не се безпокойте. Само малко да си почина.

— Разбира се, разбира се.

Той нежно я подкрепи, силно развълнуван, като я молеше за извинение. Ще я придружи до стаята й. Ще й помогне да изкачи стълбата. Ще внимава нищо да не й липсва. Тя не бива да прави никакви усилия. Как можа да забрави, че трябва да я пази!

Двамата излязоха, а Харви остана дълго време като вцепенен, втренчил поглед в затворената врата. О, какво можеше да направи? Да се бие, както се беше бил с Кар? Да удря, да унищожава! Това не беше възможно с кроткия и тактичен Филдинг. Харви беше смазан. Даде си ясна сметка за своята безпомощност. Той потръпна. Но това не можеше да продължава повече. Трябва да се махне оттук, да замине, да избяга. Да, да избяга, без значение къде.

Той се втурна навън. Свежият въздух не го успокои. Докато слизаше надолу по алеята, виждаше пред себе си лицето на Мери, очертано в мъглата. Излезе на пътя, ограден с вековните букови дървета. Зад него остана тъмният силует на замъка.

Трябваше да избяга, да избяга бързо, защото иначе щеше да се задуши между стените му. Отдалечаваше се с бързи крачки и усещаше как с всяка крачка сетивата му се освобождаваха от тези меки, памучни окови. Най-сетне той бе победил.

Вървеше като луд. Изведнъж чу изсвирването на влака и забеляза червената светлина на приближаващия към гарата локомотив. Започна да тича с всички сили, профуча покрай служителя на перона, който извика след него, че това е влакът за Лондон, скочи в един вагон и се строполи в ъгъла на купето. Остана дълго така, неподвижен, без да усеща нищо, докато влакът летеше в нощта.