Арчибалд Кронин
Канарските острови (28)

28.

Те бяха така свикнали с шума на двумоторния самолет, че не го чуваха. В изолираната кабина той приличаше на жужене, и не създаваше представа за скоростта. Въпреки високата скорост, машината сякаш плуваше върху пухена възглавница от бели облаци. Ако започнеха да сравняват с пътуването с парахода на идване, сегашният им път наподобяваше пътя на пусната от тетива стрела.

Тя бяха напуснали Санта Круц едва преди два дни.

Хидропланът отлетя в четвъртък преди обяд при хубаво и спокойно време. Слънцето не напичаше и зелената вода приличаше на гладка, равно окосена морава.

Тогава мама Хемингуей, изненадана от бръмченето на мотора, изтича на прозореца.

— Боже господи! Ето че вече си заминават, какво ли се чудя! Това ще ме научи занапред да си подбирам познанствата. Хей, Кука, донеси ми бързо чашка „негърска кръв“, за да се съвзема! Съвсем си изгубих ума!

Трентър, също разтревожен от шума, изхвръкна от салона, където бе събрал паството си. Изви врат нагоре, за да види сивата птица, която полека изчезваше към хоризонта.

— Заминават! — извика той и молитвено стисна големите си меки ръце. — Да бъде благословен Господ, че ме избави от изкушение и връща покой на сърцето ми. Слава на теб, Господи! Нищо повече не може да ме отклони от моя славен път! — Той заподскача като грамаден заек и се върна в салона. Отпусна се на пейката пред хармониума. После запя със силен глас. Под пръстите му зазвучаха шумни акорди.

Моите грехове бяха големи като света,

но се пречистих във вълните.

Бедният Дибс, мрачен и отвратен от живота, даже не пожела да излезе от хотела.

Само в „Къщата на лебедите“ очакваха и наблюдаваха полета на самолета. Голяма бяла покривка бе издигната като знаме на проядения от червеи пилон. Под него, две дребни фигурки, едната сива, другата черна, махаха лудо с кърпички. Блесна слаба светкавица. Сигурно лъч, отразен от сребърната табакера на Джими Коркоран.

Самолетът се издигна още по-високо над острова и отгоре приличаше на плуващ сред езеро цвят на водна лилия. Планинският връх също изчезна, сякаш потъна в небето.

Пътниците прекараха нощта в Лисабон. Хидропланът бе кацнал в Таго. Следващия ден летяха над Опорто, Виго и Луего и прекосиха Кантабрийските планини в посока към Бордо. Пътуваха бързо и удобно, без излишно суетене. Докато прелитаха над Жиронда, насочвайки се към Нант, температурата спадна. Даже морето изглеждаше по-студено.

Наближаваше краят на полета. Последният ден премина бързо. Долу, под тях, се простираха Сен Мало и златните пясъци на Параме. Бегло видение, което веднага се сля с необятността на водната шир и въздушното пространство и потъна в равномерния и постоянен шум на мотора.

Филдинг преливаше от възторг. С карта и компас в ръка, той следеше пътя, отбелязваше скоростта, с която бяха преминали отделните етапи и не изпускаше от очи хронометъра. Още от детинство той хранеше истинско възхищения към Жулверновия герой Филиъс Фог. Да преодоляваш всички препятствия, за да пристигнеш в точно определеното време също като него, беше още едно доказателство за превъзходството на духа над материята. Така в този момент Майкъл, заедно с пилота Станфорд, правеха изчисления дали ще пристигнат в Бъкден в определения час.

Седнал в креслото си в кабината, Харви отправяше блуждаещия си поглед през илюминатора. Облаците се разреждаха и се превръщаха в снежни парцали, сякаш от продупчена пухена възглавница върху морето се сееха бели пера. От време на време сред тях проблясваха ивици синьо-сива вода.

Обратният път! Харви обърна глава към Мери. Тя гледаше право пред себе си и едва докосваше отворената книга върху коленете й. Беше мълчалива, бледа и отслабнала, толкова отслабнала! Беше оздравяла дотолкова, че да може да издържи това пътуване, но си оставаше затворена в себе си и загадъчна. Брадичката й почти не се виждаше, скрита в кожената яка, а дългите й клепки хвърляха сенки върху скулите й.

Нещо в нея беше променено. Изглеждаше по-зряла, по-сериозна, но някак по-далечна, сякаш сега имаше достойнство и воля, които преди й липсваха. Нямаше ги вече нейните буйни, считани от другите за детински, хрумвания, нямаше я ефирната й непринудена грация. Тя вече не беше онова пламенно и изгубено дете, тя беше вече жена.

Чувстваше ли тя горещия поглед на Харви? Той не беше сигурен и тази несигурност го изпълваше с мъка. Откакто се бяха срещнали отново, те изпитваха необяснимо стеснение един от друг. Стояха сковани и смутени, като че ли се страхуваха от баналните думи, които трябва да произнасят, защото до този момент не бяха оставали сами, и всеки от тях очакваше с надежда и страх някакъв знак, който нито един от двамата не се осмеляваше да направи.

Харви не откъсваше погледа си от Мери, бе съсредоточил в него цялата си воля и се мъчеше да й внуши да го погледне. Той копнееше да зърне дори за миг очите й.

Но тя не обърна глава, все така неподвижна, със скрита брадичка в кожената яка и спуснати надолу клепачи.

Филдинг се промъкна в кабината и седна до Харви, като приятелски постави ръката си върху облегалката на креслото.

— Мъглата се вдига — каза той. — Скоро ще видим Ламанша.

— Разбира се!

— И после ще полетим към стария Солент. Ще кацнем там. Моторът е великолепен! Работи без засечки. Станфорд ме уверява, че най-много след час ще бъдем в Бъкден, тъкмо за чая. Точно в пет и четвърт. Очарован съм от тази точност, но съжалявам за това пътуването. Беше наистина чудесно. На отиване не изпитах никакво удоволствие, може би защото бях страшно притеснен. Освен това ненавиждам да съм сам! Но сега сме четирима… такава приятна компания! Не бих се поколебал да тръгнем отново.

— А, не! — запротестира Елиза, потънала в креслото зад тях. — За нищо на света. — Тя се прозина дискретно и прибави след кратък размисъл: — Единственото нещо да не умра от скука или да не получа нервна криза, е споменът за Дибс, за нещастното му, разкривено от разочарование лице…

Филдинг започна да се смее без всякакво лошо чувство.

— Хайде, хайде, Елиза, ще бъдете по-добре като пристигнем. Само помислете, в Англия е пролет. Ще ни посрещнат цъфнали градини.

— Хайде де! Чакат ни само отворени и преобърнати от вятъра чадъри, ядосани хора, автобуси, които пръскат кал и нито едно свободно такси! Не бъдете такъв оптимист, Майкъл, втръсна ми от вас! По-добре вървете да пилотирате и ни изпратете младия Станфорд. Искам да разбера влюбен ли е в мен. — Тя хвърли дяволит поглед към Харви. — Не виждам защо само Мери да има монопола върху голямата любов.

Майкъл се разсмя още по-силно, постави другата си ръка върху креслото на Мери и така сякаш я свърза с Харви. После каза с любезна насмешка:

— Чувате ли, малка потайнице, как се подиграват с вас и вашия славен флирт?

Харви изтръпна, но Мери остана безучастна, с непроницаемо лице.

Елиза гледаше Майкъл с любопитство:

— Наистина сте очарователен! — каза тя. — Истински джентълмен!

Майкъл, винаги весел, извади табакерата си и предложи цигара на Харви, който отказа.

— Знаете ли — продължи той в същото добро настроение, — шегата настрана, но е толкова хубаво да се върне човек в къщи. Само когато е бил далеч, човек оценява собствената си страна. Радвам се, че ще мога да ви приема в Бъкден и да ви покажа прословутата си роза. Ще ви заведа да видите и приюта, за който се грижа. Това също е една от моите страсти. Основан е от баща ми и аз продължавам да го финансирам. Колекционирам столетници, както някои пеперуди. Всеки с вкуса си! Там има един старец, който след три месеца ще стане сто и две години и…

Харви не слушаше. Сега той познаваше Филдинг. Той беше истински джентълмен, както каза Елиза. Каква изтъркана от употреба дума. Но няма друга. Той беше наистина такъв, олицетворение на всичко, което това определение съдържаше. Добър, очарователен, с приятен характер, неспособен да причини зло дори на муха, да има неприятели. Но дали някога можеше да бъде сериозен? Ако се сблъскваше с някакво неудобство или противоречие, той започваше да се шегува и сменяше разговора. Не беше способен да ревнува и това отначало смути Харви. Но сега знаеше защо е така. Дължеше се на спокойно равнодушие и абсолютно непознаване на любовта. Беше ясно, че Филдинг наистина държеше на Мери, но това беше всичко. Колко пъти през последните дни Харви беше готов да го погледне в очите и да му каже: „Аз обичам жена ви!“, но не го направи, защото нямаше място за скандал. Щеше ли обаче Филдинг да направи скандал? Щеше ли да скочи и да извика: „Как си позволявате, господине, вие сте един непочтен човек!“… По всяка вероятност нямаше. По-скоро щеше да се засмее и да отговори любезно: „Скъпи приятелю, това никак не ме учудва. Тя наистина е очарователна… Една цигара? Тези са турски и са много леки…“. Тази вечна любезност влудяваше Харви. Той хиляди пъти би предпочел да удари главата си в бетонна стена, отколкото в тази мека възглавница.

— … и ето — чу той гласа на Майкъл, който завършваше разказа си, от който Харви не бе чул нито дума. — Ето какво би ми харесало, но е много трудно.

Той загаси цигарата си и се наведе усмихнат над Мери.

— Е, мъничко девойче, как се чувствате? Не сте ли изморена? Топло ли ви е?

Лицето на младата жена, потънало в меките кожи, сякаш се бе смалило. Гласът й беше тъжен.

— Много съм добре, Майкъл.

— Още малко и пристигаме.

Той погледна през илюминатора, скочи живо и извика:

— Но ние вече сме пристигнали, честна дума! — Въодушевен той посочи някакви очертания в далечината, които ставаха все по-ясни. — Ето Света Катерина и Вентнор, там, по-назад, и укрепленията ето там, и Хейзлър! Чудесно! Отивам при Станфорд!

Той погледна часовника си и бързо тръгна към пилотската кабина.

Минаха десетина минути. Вентнор вече се виждаше. Сега те летяха ниско над Солент. Провлакът се очертаваше отначало като сребърна линия между брега и острова. Но ставаше все по-широк и по-широк с всяко снишаване на хидроплана. Блестящото пространство на тесния морски ръкав сякаш се вдигаше към тях. Последва лек тласък и машината кацна върху водата, оставяйки след себе си две успоредни пенливи бразди. Витлото се завъртя още няколко пъти и спря. Настъпилата тишина сякаш гръмна в ушите им.

Станфорд свали ръкавиците си и се наведе, за да влезе в кабината, последван от Филдинг. Той беше висок и слаб младеж, с разрошени коси.

— Готово! — каза той.

Елиза му хвърли пламенен поглед.

— Не съжалявате ли?

Той се засмя.

— Не.

— Не? — повтори тя подигравателно. — Това ли е всичко, което можахте да кажете, безсърдечно момче? Имате машинно масло на носа си.

Филдинг взе ръката на Мери:

— Погледнете! — каза той възбудено. — Ето нашият стар Мартин!

Една моторна лодка приближаваше към тях. Докато Станфорд се мъчеше да отвори вратата, лодката вече се полюляваше до хидроплана.

Харви остана последен и безучастно ги наблюдаваше. Филдинг, Елиза и Мартин говореха едновременно. Мери мълчаливо се усмихна на стария служител. Лийт последен стисна ръката на Станфорд, последен се прекачи в лодката. Всичко това беше много мъчително.

— Помислих, че ще е по-добре да дойда да ви посрещна в Саутсий, сър Майкъл — надвикваше шума на мотора Мартин. — По-удобно е, отколкото през Хейзлър.

— Много добре, Мартин.

— Помислих също, че така ще е по-удобно за лейди Филдинг.

Гласът за миг изтъня и той замига със сините си уморени очи, като радостно клатеше старата си глава. Беше нисък, сух, с голям нос и добродушно конско лице. Идеалният прислужник за един джентълмен, сам той джентълмен, верен на традицията за истинска феодална преданост, помисли Харви, разбрал същността на Мартин със същата прозорливост, както и тази на Майкъл Филдинг.

Стигнаха до кея и се изкачиха по зеленясалите стари стъпала. Преминаха редицата високи къщи. Посрещна ги трамваен звън и тълпа любопитни. Един чиновник угоднически им показваше пътя.

— Внимавайте, милейди, внимавайте!

Автомобилът ги чакаше. Един блестящ тъмносин ролс-ройс. Изпънат до вратичката му, стоеше шофьорът, сякаш восъчна фигура от музея Тисо. С величествени бавни движения той ги настани в колата, зави ги с одеялата и сега те всички бяха пленници на този професионалист от голяма класа, който безупречно шофираше безшумната лимузина.

Минаха бързо през града, който за броени мигове остана зад тях. Сега пътуваха към Чайчестър сред красиви поля.

— Англия не е чак толкова некрасива! — каза Филдинг. — Но почакайте само да видите нашето малко кътче в Съсекс!

Плетищата бяха покрити с цвят и малките квадратни ниви зеленееха. Къщичките под дървета бяха чисти и спретнати като нови играчки. Но Харви не обръщаше внимание на тази красота. Какво значение имаше всичко това за него? Защо съм тук, питаше се той. Защо се оставих да дойда с тях? Защо? И най-важното, как така остана без своите единствени оръжия — грубостта, иронията и равнодушието?

Той седеше в дъното на колата до Мери, толкова близо, че усещаше топлината на тялото й. Филдинг го бе насочил към това място и беше казал: „Но седнете до нея, глупчо!“. Това беше мъчително за него. Сърцето му биеше до пръсване. Младата жена продължаваше да гледа право пред себе си. Лека червенина покриваше страните й. Тя неотстъпно избягваше погледа му. А той така жадуваше да го погледне.

— Чай с препечени филийки пред хубавия огън на камината — извика Филдинг. — Това няма да ни се отрази зле, нали?

Той седеше на допълнителната седалка и сочеше красотата, сред която пътуваха, като собственик, който се завръща след дълго отсъствие. После възкликна:

— Пристигнахме! Колко съм щастлив! С нищо не мога да го сравня! Не е ли много изморено моето малко момиче? Трябва да отпразнуваме завръщането!

Тя за момент се оживи и разтревожено попита:

— Надявам се, че не сте поканили гости, Майкъл, нали?

— Не, не, веднага ще си легнете. Но какъв празник ще организираме след като се съвземете! Ще се приберем в града. Имаме толкова работа. Пазаруване, поправки по къщата, подаръци!

Колата продължаваше безшумно да се плъзга по пътя. Тя прекоси Късхам, след това Хейвънт. Какви прекрасни картини!

— Ето ни у дома! Ето ни у дома! — тананикаше Филдинг.

Три радостни натискания на клаксона и колата напусна главния път, завивайки към неголямо село. Стадо гъски се клатушкаха по тревата. Група деца прекъснаха веселата си игра и се скупчиха край пътя, застинали в почтителни пози. След това колата навлезе в широка букова алея, която сякаш нямаше край.

Харви забеляза сърни под дърветата, които гледаха към тях с кротките си очи. Те бяха в парка на Бъкден, имението на Филдинг.

От височината на един хълм те видяха Бъкден. Това беше величествен замък, сред просторен двор, ограден от трите страни с масивни постройки. Пред замъка се простираха кадифени морави. Над кулите му се виеше дим и кръжаха ята гарвани. Върху парадната кула се развяваше знаме. Бял паун бе разперил опашка на терасата.

Това великолепие, богатство и съвършенство поразиха Харви и съвсем го потиснаха. Каква разлика от „Къщата на лебедите“! Там всичко съществуваше сякаш само за да подчертава красотата на Мери. Тук пейзажът като че ли я поглъщаше. Колелата меко скърцаха по чакъла на алеята. Колата зави и спря пред верандата. Прислугата се втурна, следвана от кучетата, които подскачаха и лаеха.

— Ето ни най-после в къщи! — извика Филдинг.