Арчибалд Кронин
Канарските острови (24)

24.

Старият кастилски часовник в дъното на вестибюла, грижливо поправен и редовно навиван от Коркоран, удари три пъти. Звукът отекна в тъмнината и ехото му достигна до стаята на болната.

Харви несъзнателно погледна часовника си. Това беше първото му движение от един час насам. Три часа! В цялата къща цареше дълбока тишина. Само тук, в стаята, се чуваше тежкото свирещо дишане на Мери. Но този шум беше сякаш част от стаята, неотделим от тишината в нея.

Харви беше сам с болната. Принудил бе другите да си починат и те най-сетне бяха отстъпили пред неговите настоявания. Той не считаше, че се жертва или извършва някакъв героизъм. За него всичко, което вършеше, беше естествено. Нали сега Мери му принадлежи? Тази увереност, че тя е негова, обхвана постепенно съзнанието му, докато кръвта му проникваше във вените й.

Тази операция! Никога няма да може да я забрави, никога! Този опит in extremis! Да, това беше чиста лудост! Да осъществи кръвопреливане съвсем сам в тази стая с импровизирана апаратура, скован от страха за живота й…

Пред очите му изплува протегнатата му ръка, с кръглото петно светлина на свещта, гъстия мрак наоколо, тебеширенобялото лице на Сузана, треперещите й пръсти. Какво жалко подобие на болнична обстановка. Трагична пародия в присъствието на смъртта, която злорадо дебнеше от ъглите. Едно вмешателство, далеч от вяра и наука, което той би осмял и отрекъл няколко месеца по-рано и би обявил за луд този, който го бе приложил. Но сега не беше време за експерименти. Сега трябваше да се спаси един човешки живот и нито лошите условия, нито опасността бяха в състояние да го спрат.

Той беше убеден, че ако не засили организма на Мери, тя ще умре. Не се ръководеше от чистия разум, пред който доскоро се прекланяше, а се подчиняваше на някакъв страстен вътрешен усет. И сега кръвта му пулсира във вените й, те са свързани един с друг с връзка, която нищо не може да разкъса.

В стаята беше задушно и Харви усети главата си замаяна. Виеше му се свят от безсъние и от загубата на кръв. Светлината на свещта режеше очите му и той стана да я загаси. Може би тя смущаваше и болната!

Той взе свещника, закри пламъка с ръка и се наведе над скъпото лице. Взря се внимателно, докато сянката му стана огромна върху стената.

После отново се отпусна на стола и дълбоко въздъхна. Все още нямаше промяна. Болната продължаваше да диша тежко и мъчително. И все пак, как се бе запазила красотата върху това неподвижно лице, върху тези полуотворени устни с леко отпуснати ъгли, върху тези пламнали бузи и чудните, притворени очи!

Харви отново въздъхна. Несъзнателно потопи ръка във водата и намокри челото и сухите си устни. Веднага след кръвопреливането пулсът й се бе ускорил и бе станал по-ясен. Тогава той започна да се надява. Но болестта отново надделя и Мери полека се плъзгаше към безпределното отчаяние на смъртта.

А как се бе борил той през тези три дни! Как бе хвърлил всичките си сили, без да се пести и замисля!

Той плъзна ръка под завивката и хвана малките пръстчета, толкова тънички и безпомощни. Допирът до тази гореща ръка събуди мъката му и той стисна яростно зъби. Нищо повече не можеше да направи. Помъчи се да събере силите си и съсредоточи цялата си воля за живот върху болната, за да й вдъхне от своето здраве и сила.

Те бяха две безкрайно дребни и незначителни творения сред необятната вселена. Два незабележими атома сред нощта. Но бяха заедно и това стигаше, за да бъде пропъден мракът, за да изчезне всякакъв страх. Освен един-единствен, страхът за другия.

Това беше начало и край. Харви усещаше, че никога повече няма да се присмива на човешките слабости, че никога няма да се отнася с пренебрежение и презрение към живота, най-ценния дар на света, богатство от блага и щастие.

Наведен над леглото, той се почувства смазан под тежестта на всички земни страдания — красотата и любовта, толкова тясно свързани с усилията, сълзите и кръвта на хората. Замисли се за собствената си съдба и прозря, че същината на характера му досега бе надменността и безсърдечието. Мислеше ли той за своите пациенти, докато ги лекуваше? Виждаше ли в тях земни създания, които трябва да се спасят? Не. За него имаше значение само крайният резултат от работата му и успешния ход на експериментите му. Обзет от разкаяние, той мислено се върна на „Ауреола“, през последната нощ от пътуването, когато си даде сметка, че животът му досега е бил безсмислен и пропилян.

Той погледна към Мери с насълзени очи. Тук лежеше слабата надежда за неговото изкупление. Ако успееше да я спаси, всичко би се преобразило. О, да издържи само още няколко часа, докато кризата отмине!

Той импулсивно се наведе към нея, докато почувства горещия й дъх върху лицето си. Зашепна й несвързани нежни думи.

Отслабналото лице на Мери бе озарено от слаба несъзнателна усмивка. Без да го вижда и да чува думите му, тя промълви нещо неразбрано. После започна да бълнува, като ясно изричаше думите:

— Защо ме отвеждат? Защо ме отвеждат? Защо…

Приличаше на дете, принудено да учи наизуст урока си, сякаш съзнанието й се бореше с непозната сила, която се мъчеше да го завладее. „Защо ме отвеждат? Защо? Защо…“

Това беше повече, отколкото Харви можеше да понесе. Той стана и закрачи из стаята. Раменете му бяха отпуснати, тялото прегърбено, дрехите му висяха като на закачалка. От време на време притискаше челото си и се вслушваше напрегнато в бълнуващия глас. Това не можеше да продължава повече, не се издържаше. Той отиде до прозореца и погледна небето. Луната се бе скрила, не се виждаха звезди. На изток бледи бразди в тъмните облаци бележеха приближаването на зората. Какво се криеше зад тази мрачна зора? Какво щеше да донесе утрото, което толкова бавно настъпваше?

Сякаш в отговор на мислените му въпроси, бълнуващият глас зад него замлъкна. Сърцето на Харви се преобърна. Той с усилие обърна глава. Не, не, чу отново тежкото дишане. Но изживяният стрес бе отнел всичките му сили. Сърцето му сякаш щеше да се пръсне.

Той бавно коленичи до леглото и сключи пръсти около китката на Мери. Пулсът беше същият — бавен, неправилен и слаб. Той старателно броеше ударите, като се объркваше от ударите на собственото си сърце, биещо в пръстите му. Какво да направи? Какво още да опита? Той трескаво започна да преценява. Реши да инжектира стрихнин. Все още коленичил, той приготви спринцовката и направи инжекцията. Стисна пръсти около крехката китка със сини венички отново, започна да брои. Едно, две, три… Колко пъти бе изчаквал тези слаби тласъци? Четири, пет, шест… Колко неподвижна беше Мери! Лицето й приличаше на изваяние. Очите му отново се насълзиха. Той я обичаше пламенно, без да я желае, с всичката нежност на душата си! А винаги се бе подигравал с духовното влечение. Той не изпитваше желание да се моли, беше неспособен да се моли, но цялото му същество бе една молитва.

Нищо на този свят нямаше значение за него, освен живота на Мери. И той не молеше за нищо друго. Тяхната любов беше нейното връщане към живота.

Болната тихо изстена. Той навлажни устните и челото й. Какво повече можеше да направи? Облегнат на леглото, с парещи от безсънието очи, борещ се с дрямката, той зачака с последни сили.

Въздухът все още беше задушен. С приближаването на деня напрежението ставаше все по-силно. Колко време Харви не бе откъсвал поглед от неподвижното лице на Мери? Секунди, минути, часове? Не би могъл да каже… Но изведнъж той подскочи, коленичи и замря за миг, без да диша.

По челото и около устните на Мери заблестяха капчици пот. Харви въздъхна дълбоко. Не смееше да повярва. Не смееше да помръдне. Не смееше да се зарадва. Нерешително протегна ръка. Истина беше! Горещото й допреди малко чело бе влажно, а дишането й по-леко и по-спокойно.

„Не е възможно — мислеше той, — не е възможно!“

С треперещи пръсти взе термометъра и внимателно го плъзна между устните на болната. Изчака две безкрайни минути, макар да знаеше, че не е необходимо толкова дълго време. Когато посегна да го вземе, ръцете му толкова силно трепереха, че за малко не го изпусна. Замъглените му очи не можаха веднага да различат тънката живачна ивица. Най-сетне успя да види числата върху блестящата скала. Температурата беше спаднала.

Трябваше със свръхчовешко усилие да овладее радостта, която караше да трепти всяка фибра на душата му. Дива и буйна радост! Защото знаеше, че това не е само временно подобрение, а е начало на оздравяването. Не беше ли много хубаво, за да е истина? Все още невярващ, Харви си наложи търпение и изчака един безкраен половин час. Отново премери температурата. С по-твърда ръка той приближи термометъра до очите си. Повече нямаше място за съмнение — температурата спадаше. Освен това, от порите на Мери бликаше благодатна влага, пулсът й бе станал по-отчетлив, а дишането по-равномерно. Като че ли и лицето й леко се оживи.

Радостта на Харви бе неописуема. Той ликуваше. Задушаваха го ридания. Сякаш бе чула сподавените стонове, Мери бавно отвори очи и вдигна към него поглед, в който съзнанието се бе върнало.

— Болна ли бях? — промълви с мъка тя.

— Сега сте по-добре — каза той и с мъка овладя буйната си радост. — Ще оздравеете.

— Зная.

Лека усмивка пробяга по устните й. Стаята сякаш искреше от светлината. Сенките бяха изгонени завинаги. Харви даде на болната малко вода, загледа се в нея, докато тя затвори очи и потъна в спокоен сън. Дълго остана така, без да откъсва поглед от милото й лице.

Беше така ентусиазиран, че му се искаше веднага да събуди Коркоран и Сузана и да им съобщи радостната вест. Умората обаче надделя. Зави му се свят и почувства нужда от свеж въздух. Тя спеше дълбоко и сигурно щеше да спи няколко часа. Вече нямаше опасност за живота й. Той можеше без страх да излезе навън. Погледна още един път към Мери, след това излезе на пръсти от стаята.

Прекоси градината и се отправи към малката портокалова горичка, където се бяха срещнали двамата през онази вълшебна и трагична нощ. Сърцето му ликуваше, но умората тежеше в стъпките и походката му беше несигурна. Не беше спал три денонощия и силите му бяха изчерпани.

Никакъв повей на вятър не раздвижваше тежкия задушен въздух. Не се чуваше чуруликане на птички, да поздравят с песните си настъпването на утрото. Земята беше замряла в очакване на бурята.

Какво го интересуваше бурята? Имаше ли на този свят нещо, което да имаше значение сега, когато Мери е спасена и ще живее? Зашеметен от това щастие, Харви вървеше без посока. Премина съборената ограда на имението и се озова в малка горичка. И тогава чу страшно бръмчене, сякаш гигантско водно конче прекосяваше облаците. Приличаше повече на грохот, отколкото на бръмчене. Харви вдигна очи, но металическият блясък на небето нарани очите му. Колко беше изморен! И тези шумове, които чуваше, сигурно се дължаха на умората. Той се засмя при мисълта, че дочува въображаеми звуци. Усети, че няма сили даже да се смее. Очите му се затваряха въпреки усилията да ги държи отворени. Умиращ за сън, той се спъна, отпусна се на земята и подслонен под дебелите клони заспа дълбоко.

В това време един хидроплан кръжеше над залива и плавно се плъзна по водата на пристанището в Санта Круц.