Арчибалд Кронин
Канарските острови (22)

22.

Робърт не беше отишъл в Санта Круц за хинин. Той крачеше из улиците и си придаваше вид, сякаш търси аптека. Но дълбоко в сърцето си този достоен апостол на „Севън Дей Юнити“ не даваше и пет пари за това лекарство. Хининът беше само претекст, за да запази доста накърненото си достойнство, да избяга от киселите забележки на Роджърс и да разсее съмненията му.

Той направи жалък опит да се самозалъже, все пак имаше нещо вярно в желанието да намери хинин. Да, да, разбира се. Но въпреки всичките му дребни хитрини и надлъгвания големите му крака го водеха сякаш сами към хотел „Плаца“.

Ненадейно той се озова пред витрината на една аптека и самодоволно цъкна с език. Влезе вътре, каза какво иска и седна на един от наредените до бялата стена столове. Зачака търпеливо. Изпотените му длани стискаха коленете му.

Той си тананикаше стара черковна песен, но вместо религиозните стихове, в ума му се редяха глупави дими. Напразно се опита да ги пропъди. Те настойчиво засядаха в главата му:

Робърт слезе от Лагуна,

и в града хинин си купи.

Или:

Аптекарят разбърква илачи,

няма нищо лошо в това, господи.

Той усети, че се изчервява. Каква смешна поезия. Какво хрумване да намесва името Господно в тези глупости. Но какво да прави един смирен човек, когато религията така тясно е свързана с живота му? Естествено, не може да се освободи с лека ръка от нея. Но той не го и желае, разбира се.

Когато му подадоха пакета, той направи опит да се пошегува с облечения в бяла престилка аптекар, който стоеше до касата:

— Не предлагате на клиентите си шоколад със сметана, а?

И това не беше много остроумна шега. Нито пък дебелашкия жизнерадостен смях, който я придружаваше. Аптекарят даже не се усмихна. Той изгледа внимателно нервното лице на клиента си и каза сухо:

— Четири пезети, сеньор.

— Да, да, разбира се.

Робърт бръкна в джоба си.

— Дали не си помислихте, че ще си тръгна, без да платя?

На прага на аптеката той се поколеба. Беше купил хинин, значи трябваше да се върне в Лагуна. Движението по улицата беше доста оживено. Задминаваха го мъже с бронзови лица и жени, загърнати в черни шалове. Впрегнати в каруци мулета се препъваха по паважа. Един амбулантен търговец предлагаше резени диня. По-далеч един полицай, здраво стъпил върху разкрачените си крака, бдеше над реда и спокойствието.

Мисионерът се размърда смутено. Този човек сякаш го наблюдаваше!… Не… Това са глупости. Робърт го изгледа важно, но една потайна мисъл го накара да наведе очи. Най-после реши да тръгне надолу по улицата. Няма ли право да се поразходи малко, преди да се качи горе в планината и да се отдаде на усамотение.

Той се озова на площада, прекоси го и без да съзнава какво прави, седна на една пейка под палмите. Пред него се изпречи мраморната фасада с изписаните златни букви „Хотел де ла Плаца“.

Когато сутринта Коркоран му донесе бележката на Сузана, Робърт веднага си изработи план. Той зададе с трескава възбуда въпроси, на които Джими бе отговорил, без да се осъмни в нещо. Мисионерът живееше в непрекъснато очакване и безпокойство, откакто разбра, че Елиза е в този хотел. Нещо непреодолимо силно го тласкаше към тази жена и полека-лека в главата му се бе оформил един проект, от чието осъществяване зависеше дали ще се решат всички трудности и ще настъпи краят на мъките му.

Кръвта нахлу в главата му. Докато с нервни пръсти си играеше с верижката на часовника си, той тихо се молеше: „Господи, помогни ми! Направи така, че да мога да я видя! Боже, ти, който ме разбираш и знаеш, че искам да изкупя греха си, ти виждаш колко е необходимо да я видя. Помогни ми, Господи!“.

Изведнъж той скочи и тръгна към хотела. Бързо влезе в хола, където пред една маса седяха двама души. Единият беше Дибдин, когото той разпозна, без да се зарадва особено, а другият му бе непознат. Това беше Кар. Той се запъти към тях.

Посрещнаха го студено. Дибс измърмори някаква неопределена учтивост, а Кар обърна към него мрачните си, почти затворени от подутини очи, след което отмести поглед с красноречиво презрение.

— Исках — заекна Робърт, — да ви изкажа съжаленията си. И двамата със сестра ми сме много натъжени от болестта на лейди Филдинг. Слава богу, че Сузана може да й бъде полезна, да, това ме прави истински щастлив. Уверявам ви, че с цялото си сърце ви съчувствам при това изпитание.

Той бе сложил ръка на ръба на масата и навеждаше тяло към двамата мъже, за да бъде по-убедителен. Думите му обаче не предизвикаха никакъв отзвук.

Дибдин попита:

— Какво правите тук?

— Слязох в Лагуна да напазарувам, по-точно, да купя хинин. Тук дойдох, за да ви изкажа съчувствието си, на вас… на всички.

Монокълът на Дибдин се плъзна от окото му и увисна на края на копринената панделка. После, без да се интересува повече от Робърт, той продължи разговора си с Кар.

— Ако имахме отговора, щяхме да знаем какво можем да направим.

— Но защо, дявол да го вземе, иска обяснения? Да ме обесят, ако мога да се досетя какво възнамерява да прави!

— Майкъл гледа на нещата по особен начин — каза Дибс. — Не можем ли да вземем инициативата в ръцете си? — попита той след кратко мълчание.

— Толкова са глупави в полицията… И толкова мудни! И това, което най-вече ги спира, е санитарният кордон. Те не пускат да се влиза и излиза от заградената зона. Ще им трябва цял век, за да се размърдат.

— Работата е там — каза Дибс с тона на човек, който си е навил нещо, — работата е там, че тя замина неочаквано, без да ме предупреди. Наистина не можех да предвидя подобна лудост. Той не може да ми се сърди, нали?

— О, млъкнете — извика Кар, — страшно ми досаждате с вечните си оплаквания. Бъдете малко мъж, дявол да го вземе! Приличате на мокра кокошка!

Те се сдърпаха за пореден път.

Робърт продължаваше да стои изправен до тях и да ги слуша. Гореше от желание да попита къде е Елиза, но не събираше смелост да го направи. Цялото му красноречие се бе изпарило.

Той смутено пристъпваше ту на единия си крак, ту на другия. Най-после се реши и избърбори:

— Трябва да ви кажа довиждане, господа! Нямам никакво време. Затова си тръгвам.

Почака, като се надяваше на учтив отговор, но никой от двамата не благоволи даже да повдигне очи. Отчаян от безразличието им, той се обърна и тръгна към вратата.

Но по средата на пътя рязко спря. Сърцето му се разтупа. Кръвта нахлу в главата му. „Господи, Господи! — мълвеше той. — Не мога да си отида така. Не мога да се върна горе в планината, в мрачната барака на Роджърс, невъзможно е! Трябва да я видя, или ще полудея!“

Той крадешком погледна зад себе си и се увери, че никой не го гледа. После се обърна към чернокожия портиер, който седеше зад бюрото си и попита:

— Тук ли е мисис Бейнъм?

Негърът бързо пъхна в джоба си малкото парче дърво, с което лъскаше зъбите си и стана:

— Да, господине, мисис Бейнъм е в стаята си.

Робърт повтори:

— В стаята си?

— Да, господине, апартамент номер 3, първият етаж, вдясно.

— Бихте ли… може ли да известите за мен?

Той успя с голямо усилие да овладее треперенето на гласа си. Но докато се изкачваше с малкия пиколо и докато чакаше пред вратата, последните остатъци от хладнокръвието му го напуснаха. Когато влезе в стаята, той съвсем не изглеждаше самоуверен. Застана прав върху лъскавия паркет, като продължаваше да подръпва верижката на часовника си с овлажнели от нервно напрежение пръсти.

— Дойдох — каза той с дълбок глас.

После се сепна и смени проповедническия си тон:

— Минавах случайно… и помислих, че бих могъл да ви… посетя.

Тя го изгледа с леден поглед, без капка добро чувство. Изтегната в един шезлонг от индийска тръстика до прозореца, тя приличаше на голяма настръхнала котка. Косите й бяха разбъркани, ръцете голи под широките сиви ръкави на дрехата й, а гърдите й полуоткрити.

Тя не направи никакво движение, за да се загърне и без да помръдне продължи да го гледа втренчено, докато той окончателно се смути. Най-сетне каза:

— Така значи, помислихте да дойдете да ме видите?

Той пристъпи една крачка.

— О, Елиза! — почти изплака той. — Божията ръка ни събра отново, това е очевидно. Мислех, че сте заминала, че завинаги сме разделени. Цяло чудо е, че ви виждам отново. Но аз така горещо, така коленопреклонно се молих на Бога за това, че той чу молитвите ми.

— Наистина ли се молихте? — недоверчиво му се подигра тя. — Молихте се за това? Невъзможно!

— Не ме разбирате! — защити се той. — Мислите ми са чисти. Аз се разкаях, да, на колене се разкаях за греха си. Исках прошка от Бога, удрях гърдите си… и виждате сама, той е милосърден, щом изпълни желанието ми да ни събере отново. О, Елиза! Мила, скъпа Елиза! Ние се обичаме… Това е толкова красиво! А и защо да не се обичаме? Нали Господ създаде мъжа и жената един за друг?

И с треперещи устни и светнали очи той издекламира с вдигната ръка:

— Господ Бог създаде жената и я заведе при Адам. Тогава Адам каза: „Ти си кост от моята кост и плът от моята плът“.

След тези високопарни думи настъпи ледено мълчание. После Елиза попита:

— И само това ли е казал?

Но никакъв сарказъм не можеше да охлади Робърт. Завладян от буен възторг, той продължи с вдъхновено лице:

— „Затова мъжът ще напусне майка си и баща си и ще се привърже към жена си. И двамата ще образуват една плът. Адам и жена му бяха голи и не се срамуваха.“

Толкова беше учудена, че го погледна с широко отворени очи:

— Да не сте луд?

— Не, не, не съм луд. Луд съм от любов. — Гърдите му се повдигаха, сълзи започнаха да се стичат от очите му. — О, Елиза! Любима! Ние заедно съгрешихме, но сега си принадлежим завинаги! Вие сте моя, вие сте избраницата на сърцето ми!

Тя сухо го прекъсна:

— Ще млъкнете ли? Ще престанете ли да дрънкате глупости! Ако продължавате да ме занимавате с тези неразбираеми бръщолевици, ще заповядам да ви изхвърлят.

Той падна на колене пред нея и започна да заеква:

— О, не, Елиза, не, не! Не разбирате. Не виждате ли колко е хубава песента на Соломон? Никога не бях почувствал красотата й, до деня, когато ви срещнах. През дългите самотни нощи, когато копнеех за вас, тя звучеше непрекъснато в главата ми: „Устните ви, о, моя съпруго, са като пита, от която се стича мед. Под езика ви има мед и мляко!“. — И веднага додаде: — О, не виждате ли, не разбирате ли, че искам да ви помоля да станете моя жена?

Тя се сви върху шезлонга, сякаш нещо я заплашваше. Цяла минута се чуваше само пресеченото дишане на Робърт. После Елиза избухна в смях. Не можеше да спре да се смее. Облегна се назад и едва успя да изрече:

— О, боже, цяло чудо ще е, ако остана жива след това пътуване. Наистина, идва ми малко множко. Катастрофа след катастрофа! А отгоре на всичко и тази комедия. Това вече минава всякакви граници!

С жалко лице Робърт продължи нервно да говори:

— Не се смейте, не се подигравайте, моля ви! Зная колко по-високо стоите от мен. Но щом се отдадохте, значи ме обичате!

Тя изведнъж престана да се смее. Погледна го студено и иронично. После презрителният й глас сякаш го шибна:

— Престанете с това жалко хленчене!

— Не мога!…

Той сякаш се задави и се опита да хване ръката на Елиза.

— Станете!

— Не виждате ли — измърмори той обезумял, — че ме накарахте да загубя ума си. През целия си живот не съм познавал жена. И откакто ви видях, мисля само за вас… Като омагьосан съм…

— Станете — ледено повтори тя.

Той се изправи и остана пред нея, леко наведен напред.

— А сега си отворете добре ушите — каза Елиза — и се помъчете да разберете. Не ви обичам. Считам ви за най-неприятния глупак, когото господ някога е създавал. По време на пътуването помислих за миг, че ще ме позабавлявате, но всъщност не беше никак забавно. Отегчихте ме, отегчихте ме до смърт. Само че сте много суетен и много самонадеян, за да го разберете. Вашата набожност е маска, благочестиви ми господинчо, зад нея се крие само егоизъм и суета. Вие не сте мъж, във вас няма живот. Вие сте идиот, глупав бърборко, натъпкан с надути фрази, лишени от съдържание. И не сте способен да действате. Що се отнася до мен, аз познавам недостатъците си. Своенравна съм, зная го добре. Но вие сте най-големият егоист, пял някога псалми. Мислите си, че сте пратеник на Бога на земята, че сте небесен дар за човечеството. И най-важното, убеден сте, че сте искрен. А това е най-противното у вас. Бих предпочела да сте откровен лицемер. Щях поне да ви уважавам. А вие непрекъснато тълкувате библията, проповядвате добрина и милосърдие, но оставяте другите да извършват тези добродетели на практика. Провъзгласявате се за спасител на душите, едва ли не го набивате в главите на хората, но щом малко ви засегнат, изоставяте борбата и хленчите като беззащитно дете. Аз съм принудена да стоя в този хотел, всеки момент мога да стана жертва на епидемията, няма никаква вероятност до една седмица да се намери параход за връщане, а като капак на всичко това трябва да понасям несвързаните ви приказки, които дрънкате с разкаяна душа и похотливи очи. Наистина, много е смешно! Вече ме отвращавате, не мога да ви понасям, затова ви моля да ме оставите на мира. Вървете си! Горещината е непоносима, говоренето ме изморява и още малко ще се изпотя, а само като помисля за изпотяване, настръхвам от ужас.

Лицето на Робърт издаде отчаянието му. Той сякаш изведнъж рухна. После повдигна към Елиза очи, жалки, унизително молещи:

— Елиза, това е невъзможно! Това не са вашите истински мисли! О, Елиза, мила, моя любов! Защо не можете да ме обичате? А трябва да ме обичате. Аз съм почтен, честен човек. Добър съм. Готов съм всичко да изоставя заради вас — работата си, религиозните си амбиции, всичко! Готов съм да направя и невъзможното, само и само да ме харесвате.

— Махайте се оттук, това е всичко, което искам от вас.

— О, не! — Той отчаяно заекваше и здраво се хвана за младата жена. — Позволете ми тук, в краката ви, да коленича и да моля Господа. Това може би ще ви върне при мен. Не ме изгонвайте, моля ви! Ние си принадлежим един на друг от онази нощ… Тази божествена нощ…

— Вървете си! — Тя взе оставената настрана книга и я отвори. — Оставете ме!

Но той продължаваше да стои пред нея, смазан, като пребито куче въпреки внушителната си външност. Извади от джоба си кърпа и прикрито се изсекна.

Минаха няколко минути. Очите му не се откъсваха от сладострастните извивки на лениво отпуснатото й тяло. Лицето му отново почервеня, той се отдръпна, поколеба се и заекна:

— Не искате ли, Елиза, даже без да приемете да се ожените за мен… не бихте ли… ще се съгласите ли да бъдете малко… — той съвсем се обърка, — малко мила с мен?

— Не — отговори тя, без да го погледне, — в този момент нямам никакво желание за това.

Той наведе очи. Беше съкрушен. Но постепенно отчаянието му се превърна в мрачна ярост. Престана да се моли. Огорчението от неуспеха го изпълни с горчива злоба.

— Значи ме пъдите. Бях достатъчно добър, за да ви позабавлявам, а сега — да изчезвам. Изхвърляте ме, вие, която спокойно си седите тук, докато приятелката ви е смъртно болна горе в планината, твърде голяма егоистка, за да й се притечете на помощ.

— Именно — отговори тя, — нали току-що сама ви казах, че съм егоистка.

Той се направи, че не я е чул.

— Искате да изчезна, нали? Не желаете и да чуете повече за мен? Сякаш никога не съм се изпречвал на пътя ви? Добре, ще ви покажа колко държа на вашето мнение и дали съм човек без енергия и без воля.

Той отиде към вратата, рязко я отвори и започна да вика:

— Не можете да се сравнявате с мен и да си въобразявате, че съм достоен само да лижа подметките ви. Добре, добре, само почакайте! Ще видите вие… дали съм за пренебрегване!

Той блъсна вратата след себе си. Изтича по стълбата и се втурна навън. Не беше на ясно какво искаше да й покаже. Знаеше само, че изгаря в адски огън. Вървеше бързо, без посока. Беше му все едно къде отива, само да не е в Лагуна! О, за нищо на света не можеше да се върне при този проклет Роджърс с неговите отвратителни маниери на инквизитор. Не, би предпочел да умре.

Да остане в Санта Круц? Кой може да го спре. Ще покаже на всички кой е той и какво може да направи. Изведнъж си спомни за хотела на улица „Кале де ла Туна“. Той естествено знаеше какво заведение има мама Хемингуей, или поне се досещаше.

Преглътна мъчително, като непрекъснато напрягаше бедния си мозък с решението на този въпрос. Не можеше да отиде там, невъзможно беше! Заведението беше с лоша репутация и недостойно за него. Той беше раздвоен. Тази мисъл го отблъскваше и привличаше едновременно. Трябваше обаче да си намери подслон. Не у Роджърс, само там не!

Защо трябваше предварително да подозира това заведение? Нямаше никакви доказателства, че съмненията му са основателни. Той нямаше право да съди, без да е проверил. И най-после, ако това е наистина публичен дом, не е ли негов свещен дълг да отиде и да го пречисти?

Крачките му, отначало колебливи, ставаха все по-бързи и сигурни и го водеха към пристанището. В същото време той се молеше мълчаливо, според навика си, неспокоен и изплашен:

— Господи, Господи, не исках да извърша зло, но тя ме увлече със себе си по лошия път! Ти знаеш, Господи, че аз отидох при нея с чисти намерения, но тя ми се подигра. Боже, помогни ми, запази ме от изкушение!

Той вече тичаше към пристанището, сякаш преследван от дявола, а устните му продължаваха да шептят:

— Помогни ми, Боже мой, избави ме от злото!

Той зави покрай един ъгъл и пое по малката уличка с ниски и занемарени къщи.

Зад него се чу смях и китарен звън. Една жена, застанала на прага на къщата си, промърмори нещо на ухото му. Какво каза? „Пет пезети, сеньор!“ Беше дебела и отвратителна, гърдите й приличаха на мехове, пълни с мазнина. Вулгарното й кикотене го преследваше в тясната уличка. Но той продължи да се моли и с пламнало лице влезе в къщата на „Кале де ла Туна“.