Арчибалд Кронин
Канарските острови (21)

21.

Няколко часа по-късно Коркоран бе превърнал кухнята в своя територия. Харесаха му пръстения под и просторната камина, построена преди петстотин години, с конусовидно иззидан нагоре комин, за да събира апетитната миризма на печено месо. Въпреки природната му търпимост към всичко, занемарената обстановка дразнеше погледа му.

Той съблече палтото и жилетката си и се хвана на работа. О, не че имаше намерение да изчисти всичко, но поне да сложи малко ред в тази бъркотия, да донесе вода и да измие съдовете, които сигурно скоро щяха да потрябват.

Работата беше по вкуса му и той тихичко си подсвиркваше. Ето най-сетне работа, която му допадаше. Може би защото му напомняше за старата къща в Ирландия. Още повече, че тук се усещаше някаква местна немарливост, която го караше да се гордее с превъзходството си.

Дочу лек шум и вдигна глава. Беше маркизата, която изненадано го гледаше от прага с очите си на птичка. Той бързо напъха ризата си в панталоните, потърка с длан брадичката си и наруши мълчанието с типичната си словоохотливост.

— Много е горещо, нали? Затова съм без яка. Трябва да ме извините. Обикновено аз се съобразявам с облеклото си.

— Къде е Мануела? — попита старата дама.

— Ако търсите слугинята, тя е избягала. Поне така ми казаха. Оставила всичко, даже праха не е забърсала, мърлата му с мърла! Ще каже човек, че е мела кухнята с клечка за зъби. Тъкмо се мъча да сложа малко ред.

Тя недоволно сви устни.

— Не разбирам. Вие сте мой гост. И да работите? Но така позорите къщата ми и себе си.

— Не се тревожете. Работата никога не е опозорила някого — каза той гордо и срамежливо повдигна панталоните си. — Даже и хора от най-добрите семейства. А по въпроса за слугинята, Платон е имал право да каже, че трябва да бъдем благосклонни към тези, които заслужават.

— Не искам благосклонност — каза тя важно. — Тук само Изабел де Луего раздава благоволение. Вие сигурно сте от благороден произход.

— Разбира се! По баща произхождам направо от ирландските крале. Бих могъл да ви изредя цялото си родословие. Във вените ми тече кръвта на Брайян Бъроу.

Тя възкликна впечатлена и приближи до него с кокетство:

— Така ли? Тогава тази работа за вас е едно развлечение? Наистина изглеждате кабалеро.

Джими издържа за миг по детски наивния й поглед, после наведе глава малко смутен и избърса ръце в панталоните си.

— Всъщност, баща ми го казваше, и то когато беше малко пийнал. Може да е вярно, може и да не е. Но щом си ирландец, значи си джентълмен. Това го знаят всички и ако се намери някой да твърди обратното, ще си има работа с мен!

— Да, вие сте се борили — прошепна тя. — Вижда се по лицето ви, с белези от рани като матадор. Не е красиво, наистина, но зад него се крие голямо сърце.

Той неловко се размърда, напразно потърси табакерата си и се засмя.

— Разбира се, че се крие сърце, и то голямо като параход. Добре че е така, иначе щях да се удавя в неприятностите, които винаги ми се случват.

— Имали сте неприятности? Ай, ай, ай! Да, вашата величествена грозота носи следи от тях. Но не се отчайвайте! Всяко нещо има своя край и кой знае дали не е настъпил вече краят на вашите нещастия.

Джими не можеше да разбере дали тя говори сериозно, или се подиграва с него, затова я изгледа и сви рошавите си вежди.

— Вие също трябва да сте имала неприятности, ако съдя по това, което виждам.

Тя се усмихна тъжно. Усмивката й задълбочи бръчките върху смаленото лице, но то запази закачливото си изражение.

— За бога! Не казвайте това пред Изабел де Луего. Тя е заобиколена от предатели и винаги е било така. Всичко е загубено, всичко е разрушено. Ако сте сладък като мед, мухите ще кацат върху вас. Отгледайте гарвани и те ще изкълват очите ви. Само дон Балтазар беше способен човек, но той е мъртъв.

Джими се почеса по главата и размисли. Този дон Балтазар дали не е бил най-ожесточеният гарван от цялото ято.

— Имате хубаво имение, госпожо, и право да си кажа, сърцето ме боли като го гледам така занемарено. Стига да се намери някой трудолюбив и съвестен човек, който да се грижи за него, и всичко пак ще тръгне на добре. Никой ли не ви е предлагал помощта си?

— Думите са като камъчета, изстрелвани с прашка. Мнозина обещаваха, но никой нищо не направи. Всички, които идваха, грабиха, вместо да работят. Горе, в чифлика на американеца, отбиха водата, макар че е забранено. Земята не може да ражда в ръцете на жена. Ай, ай, ай! Животът е жесток за Изабел де Луего.

— Какви негодници! — измърмори Джими, съчувствайки й от все сърце. — Да мамят така една стара жена, не е ли престъпление? В ръцете на някой трудолюбив и честен човек за кратко време това имение ще се възроди. Земята е много плодородна.

Силно възбуден от идеята, която се оформяше в главата му, Джими щеше да даде простор на добрите си чувства, когато маркизата изведнъж секна възторга му като промълви:

— Действително, сеньор. Но аз ви предупреждавам — да се говори, без да се мисли е все едно да се стреля, без да се мери.

— О! — промърмори Джими съвсем смутен. — Аз може би съм по-точен стрелец, отколкото вие предполагате.

— Наистина, вие сте много способен, аз не се съмнявам в това. Извършили се големи работи, пътували сте много и — тя невъзмутимо продължи — трябва може би да отидете още по-далеч!

— По дяволите пътешествията! — възкликна той. — Бих дал всичко, за да се настаня някъде на постоянна работа.

Двамата пак замълчаха. Коркоран зачака едва дишащ. Щеше ли тя да разбере за какво намеква и как би го приела?

— Вие сте еретик — въздъхна тя. — Уви! Не може да бъде другояче.

Обзет от внезапно вдъхновение, той пребърка джобовете си, но не извади тома на Платон, а броеница с изтъркани зърна и с почит я залюля.

— Погледнете — каза с чувство той. — Мислите ли, че един дявол, еретик, ще държи това в джоба си? Това е молитвената броеница на майка ми, нека Бог се погрижи за душата й, тя беше светица! Никога не се разделям с нея. Тя е била с мен през всичките ми пътешествия и ме е пазела и в добрите, и в лошите дни.

Това беше истина! Макар че се сещаше за нея един-два пъти в годината, той пазеше броеницата и я носеше винаги като талисман.

Маркизата не погледна молитвения наниз. Погледът й беше отправен някъде далеч. После тя леко се усмихна.

— Madre de Dios! — каза тя. — Мислех, че е само черупка, но съм се излъгала. Вътре има плод.

Човек не можеше да тълкува погрешно значението на думите й. Съвсем объркан, за пръв път от дълго време насам, Коркоран се изчерви и не отговори.

— Успокойте се, сеньор — поде тя, без да откъсва поглед от далечината, — червенината по страните ви струва повече, отколкото нечистите петна в сърцето. Много ви уважавам. Ще поговорим отново, по-късно.

Тя бавно излезе. Шлейфът на роклята й се влачеше по пода с приятното шумолене на тежка коприна. Джими остана с объркани мисли, отворил широко уста, като шаран, който чака плячка. Трябваха му няколко минути, за да се съвземе.

— Гледай ти! — каза той, сякаш разговаряше с невидимо същество. — Никога не съм виждал такава жена!

Той потърси табакерата в жилетката си, преметната на един стол и смръкна щипка тютюн, за да дойде на себе си. После погледна през прозореца в градината, където в безпорядък бяха избуяли различни растения и потри ръце, напълно удовлетворен от проекта, който се роди в главата му.

„Дявол да го вземе — мислеше той. — Би било чудесно, ако и тя мисли като мен по този въпрос. Тук е истински малък рай и ако някой се залови здраво, би могъл за кратко време да го преобрази. При това слънце и тази почва може да се отглежда всичко, което човек пожелае. А на мен може да се разчита, да поразтърся всички тези мързеливи негри. Ще трябва да работят, иначе да му мислят. Не е ли срамота така да използват една бедна стара жена! И после, какво достойно занимание за един джентълмен: «Добър ден, дон Коркоран, какво ще заповядате за днес?». Не, честна дума, прекалено хубаво е. Ще бъда на топло до края на живота си.“

Той върна грижливо броеницата в джоба си и нежно погали изтърканите й зърна.

„Майка ми винаги е казвала, че тя ще ми донесе щастие. Е добре, кълна се във всички светни, мисля, че е казвала истината.“

И в изблик на похвално усърдие, той грабна един парцал и започна да търка с настървение една мазна тенджера, като пееше:

Ще смажа Мак Кан с юмруци,

защото иначе той ще ме смаже с юмрук.

Той все още шеташе и чистеше, когато по-късно в кухнята влезе Сузана.

Лицето й беше толкова нещастно, че усмивката замря на устните му и целият му оптимизъм се изпари. Боже! Той беше забравил и сега изведнъж си спомни за критичното състояние на болната. Радостта му се стопи. Ядосан, той цъкна с език, като се упрекваше за своята разсеяност.

— По-добре ли вървят нещата горе? — попита той.

Сузана отрицателно поклати глава, без да отговори. Лицето й беше като на смъртник, очите й безизразни, тялото й сковано от желание да скрие вътрешната борба, която я разяждаше.

— Трябва малко да починете — каза Джими и й подаде един стол. — Едва се държите на краката си. Ще ви дам чаша бульон, това ще ви подкрепи.

Тя поклати отрицателно глава.

— Ще отида да взема някои неща и да видя брат си… После ще се върна.

В тези няколко думи и в бавния й говор имаше решителност, която трогна сърцето на състрадателния Коркоран.

— Хайде, хайде — започна да я убеждава той, — първо си починете малко. Положението няма да стане по-лошо, ако седнете няколко минути. Ако не искате бульон, за една секунда ще направя кафе.

Но тя остана права в средата на кухнята без намерение нито да седне, нито да тръгне, само продължаваше да гледа с широко отворени очи. После, подчинена на някаква непреодолима сила, тя глухо каза:

— Тя не е по-добре. Напротив, състоянието й се влошава.

Той крадешком я погледна, после отвърна глава и замислено поглади брадата си.

— Защо не ми отговаряте? — попита тя с равен глас. — Казвам ви, че е по-зле. Току-що повърна и започна да пожълтява. Бълнува. Говори за някаква градина, за водоскоци и… — думите трудно се откъсваха от устата й — … за своите фрезии.

— Отчаян съм — каза той, — наистина съм отчаян.

— Отчаян! Има защо, уверявам ви! Не се надявам, че ще оздравее. Тя ще умре, предчувствам го! Какво ужасно предчувствие… — Гласът й постепенно се повишаваше. — О! Това чувство, че смъртта блуждае наоколо! Не усещате ли и вие, че витае над тази къща? Не предчувствате ли приближаването на нещастието, на мрака? Тя е там горе, легнала, и той е до нея… и аз мисля…

Тя не довърши, лицето й се сгърчи и думите сякаш я задушиха. Последва минута мъчително мълчание.

— Хайде, хайде — започна да я успокоява Джими. — Не трябва да се безпокоите толкова. Не е във вашата природа да губите кураж. Докато има живот, има и надежда, дявол да го вземе! И вие правите всичко възможно да я спасите, нали? Тогава!

Думите му обаче развълнуваха по-силно Сузана, вместо да я успокоят.

— Правя всичко възможно, за да я спася ли? — извика тя. — Разбира се, че правя всичко възможно! Боря се заедно с него да победим злото. Но не виждате ли…

С неподозирана сила тя сграбчи ръката на Коркоран и гласът й се превърна в шепот:

— Не виждате ли? Не разбирате ли, че аз го обичам? Че дълбоко в сърцето си не искам тя да оздравее! О, Боже мой, Боже бой! Смили се над мен! Ужасно е човек да има такива мисли! А аз не мога да ги отблъсна и това ме съсипва.

Тя беше жалка в отчаянието си. Всеки миг можеше да избухне в ридания, но стисна зъби. Нервното потрепване на лицето й затихна, ръката й безсилно се отпусна.

— Вие сега знаете всичко — промълви тя, като се задъхваше. — Така поне изповядах на някого каква съм!

Като автомат тя се обърна и излезе, последвана от недоумяващия, състрадателен поглед на Коркоран.

Сузана тръгна по най-дългия път, който минаваше покрай реката. Чистият въздух и движението й помогнаха да се съвземе. Доброволната й трескава изповед я беше успокоила малко и когато пристигна в плантацията, тя изглеждаше както винаги равнодушна.

Арон Роджърс седеше на верандата в един люлеещ се стол. Когато Сузана приближи, той не стана, а само й хвърли един подозрителен и зложелателен поглед и продължи да се люлее, сякаш изпаднал в молитвен екстаз монах.

— Къде е брат ми? — попита Сузана.

Той не й отговори веднага, а се загледа в далечината, защото искаше да я ядоса.

— Не е тук.

Сузана беше огорчена. Тя изпитваше такава нужда да види своя мил Роби.

— Къде е той?

— Отиде да търси хинин. Запълва си времето да гълта лекарства, вместо да ни помага. Да, да, не ме гледайте, сякаш искате да ме затриете. Това няма да промени мнението ми. За вашия брат говоря, какво се чудите? Никога досега, откакто съществувам, не съм срещал подобен мисионер. Не върши абсолютно нищо, само се влачи нагоре-надолу като гламав, без да попипне някаква работа. А работа има колкото щеш! Когато получи бележката ви, започна да се мотае безцелно като муха без глава. Ще му кажа какво мисля за него щом се върне! Пет пари не давам, че няма да му стане приятно!

Макар че бе свикнала с грубия тон и противните обноски на Роджърс, Сузана се възмути. Но умората беше по-силна от възмущението й.

„Няма смисъл да му противореча“ — помисли тя.

Но когато влизаше в къщата, все пак му каза:

— Брат ми не е съвсем здрав, освен това е пристигнал съвсем скоро.

После добави с неприсъща за нея горчивина:

— Дайте ни малко време да свикнем, преди да искате от нас чудеса.

Вече бе започнала да изкачва стълбите, когато до нея достигна пълното със съмнение и презрение възклицание на Роджърс. Но тя не му обърна внимание. Какво значение имаше грубостта на този човек пред собствените й грижи!

Тя влезе в стаята си, отвори едно чекмедже, от което взе някои неща и ги нахвърли в куфара, който измъкна изпод леглото. Всичко това извърши само за миг. Знаеше, че косата й не е сресана добре, усещаше очите си изморени. Помисли за своето неугледно тяло, но не направи никакво движение, даже не се огледа в огледалото. Поколеба се дали да остави няколко реда за Робърт, но си спомни, че той вече е предупреден за нейните планове. Взе куфара и слезе долу.

Роджърс беше все още в същата поза на верандата. Той се направи, че не я вижда, но тя едва бе отминала, когато я извика:

— Ей! Къде отивате с този куфар?

Тя се обърна и каза бавно и много спокойно:

— Знаете много добре. Връщам се в „Къщата на лебедите“.

— Какво искате да кажете? — Той се повдигна малко от стола. — Отново ли отивате при тези хора? Върнете се, чувате ли! Върнете се веднага! Не ви ли е срам да тичате подир този мъж?

— Много добре знаете защо отивам там. Когато брат ми се върне, кажете му това и че нямам нужда от него.

Още малко и щеше да припадне. „Не бива да го допускам“, помисли си тя. Затова продължи:

— Той не може да ми помогне за нищо.

После, без да обръща повече внимание на виковете на Роджърс, тя продължи пътя си между ниските храсти. Вървеше бавно. Куфарът натежа в ръката й. Беше безкрайно самотна.