Арчибалд Кронин
Канарските острови (19)

19.

Вечерната роса бе паднала по широките листа на кактусите, когато Харви Лийт напусна Хермоза и пое пътя към „Къщата на лебедите“. Изминалият ден го бе изтощил и разочаровал. Болестна атмосфера и миризма на дезинфекционни средства, изтощителна борба срещу невежеството и мръсотията… Войниците бяха блокирали селото. Техният командир, испанец, посрещна лекаря чужденец с нахална подозрителност. „Ние не сме викали сеньора!“ Отгоре на всичко, Лийт си даде сметка, че епидемичният пик бе отминал и опасността от зараза е намаляла. Като някой глупак той бе дошъл много късно. Тази мисъл го огорчи. Но въпреки всичко не бе обезсърчен. Целия ден работи като роб и сега, смазан физически и уморен духом, се изкачваше по алеята през градината.

Точно тогава вдигна глава и я забеляза. Закова се на място, сякаш беше смъртно ранен. Той болезнено пребледня и закри с ръка очите си.

„Сигурно е от горещината — помисли си той, — като замаян съм и имам халюцинации.“

Но когато свали ръка, „тя“ беше още тук. Беше толкова силно и приятно развълнуван, че можа само да прошепне:

— Мери!

И още един път:

— Мери!

Устните му не можеха да изрекат други думи. Тя стоеше пред него. Последните слънчеви лъчи позлатяваха градината и падаха върху лицето на младата жена, придаваха му неземна красота и осветяваха дълбоките очи, които търсеха неговите. Очарователната фигура, стройна и гъвкава като младо дръвче, беше хармонична като музика. В душата на Харви нахлу пламенно възторжено чувство.

Сега тя беше съвсем близо до него.

— Защо сте тук?

Харви не позна гласа си.

Мери също бе бледна, но му се усмихваше:

— Аз съм щастлива — прошепна тя. — О! Толкова съм щастлива, че най-после ви намерих!

Настъпи мълчание. Харви не можеше да говори, гърлото му беше свито.

— Мислех, че никога няма да стигна дотук — продължи тя, — че няма да ви видя.

После се наведе малко към него, изтощена сякаш бе вечер, след уморително прекаран ден.

Въздухът между тях трептеше. Трескавите очи на Мери привлякоха вниманието на Харви. Те светеха с бавно гаснещ блясък.

— Вие сте уморена — каза той със задавен глас. — Трябва да хапнете нещо, за да се подкрепите.

— Не съм гладна. Изпитвам само силна жажда, много ми се пие.

Той с мъка откъсна очи от лицето й и наведе глава.

— Елате, ще ви дам мляко.

Лийт влезе в къщата. Сърцето му биеше със силни удари, които отекваха в мозъка му и объркваха мислите му.

Трапезарията беше пуста. Маркизата вече беше вечеряла. Той наля чаша мляко с трепереща ръка и го подаде на Мери, която го бе последвала.

— Благодаря — каза тя.

Тя отпи. Очите й го гледаха усмихнати над ръба на чашата. След това прибави:

— Чудесно е. Много ме болеше главата, но сега вече не.

Харви протегна ръка, за да вземе чашата от нея. Той трепереше при мисълта, че пръстите му можеха да докоснат ръката на младата жена.

— Трябва да си починете — каза той. — Необходимо е. Изглеждате много уморена.

Тя протестира, като внимателно поклати глава от страх острата болка да не се върне отново.

— Не, не съм уморена. Чувствам се по-добре, щастлива и лека, почти неземна. Искам да отида в градината.

Той с усилие се усмихна, устните му бяха стегнати от вълнение.

— Но вече се свечерява… Мери. — Не усети как произнесе любимото име.

Тя го повтори с глас, който идваше отдалече. После каза:

— Когато ми казвате „Мери“, съм толкова радостна, че всяка частица на тялото и душата ми ликуват. — Тя сключи ръце и продължи: — Да излезем. Да отидем в градината. Искам да се разходя между фрезиите. Искам да видя малката портокалова горичка. Да се уверя, че всичко това съществува наистина, че сме тук двамата, че няма да се събудя след малко сред студа и страха на самотата.

Подчинен на тъмния, но усмихнат поглед, Харви трябваше да се съгласи. В същото време мрачно предчувствие го караше да се колебае. Но пред нежността на любимите устни всяка съпротива беше напразна, нямаше място за безпокойство. Той беше с нея, какво значение имаше всичко останало? Нямаше друга мисъл, никакво друго желание.

Навън Мери се спря за момент върху напуканите стъпала, напръскани с червен мъх. Тя застана съвсем близо до него, изви очи към залеза и въздъхна, като че ли в нея се бореха тъгата и радостта.

Горе, по вулканичните върхове, слънцето избухваше като огнена топка и покриваше небето с пламтящи следи, които плавно се спускаха и засрещаха зеленикавите полупрозрачни отблясъци на светлосенките.

— Сега, когато съм близо до вас — прошепна тя, — сякаш сърцето ми е в обятията на залязващото слънце.

Той не можа да отговори. Думите биха прозвучали като гръмотевица сред вълшебството на този миг, когато мълчанието ги свързваше по-силно от словата. Без да говорят, те гледаха как денят умира малко по малко. След това, все още усмихната, тя тръгна към портокаловата горичка, като галеше с пръстите си фрезиите, които обвиваха полата й като бяла пяна.

— Толкова често оставах излъгана — каза тя, — когато исках да докосна тези цветове, всичко изчезваше и пръстите ми срещаха само пустота.

Внезапно, извън пределите на разума, една мисъл обзе Харви. Тя постепенно се избистри и стана кристално ясна. Лудо, чак до забрава, предчувствие нахлу в душата му. Напразно се опитваше да го отблъсне. Потъвайки в дълбините на времето и пространството, той прошепна:

— Нали тази е градината, която вие ми описвахте? Градината от сънищата ви? Това е тя, сигурна ли сте?

— Но да — отговори простичко тя, — съвсем сигурна съм. Ето я къщата, градината, дървото с кривите клони, портокаловата горичка и моите скъпи фрезии.

Тя спря и прибави със затрогваща нежност:

— Ето ви и вас, най-после! Сега разбирам защо изпитвах такова разочарование от съня си, защо градината беше пуста. Това е било, защото съм ви търсела. Ние двамата сме били вече тук, съединени от нещо много по-могъщо от един обикновен сън. Аз го зная. Това не подлежи на съмнение.

Гласът й, напрегнат от усилието да обясни тези видения, раздвижи в душата на Харви някакви възпоменания, запазени досега в подсъзнанието му. Това беше лудост, някакъв мираж, лутане в мрака, но беше по-силно от реалността. Тяхната среща не беше случайност и той почувства, че едва сега започва неговият живот. Цялата красота на света беше съсредоточена в тази, която обичаше. Съществото му бе завладяно от огнен пламък. Той обичаше. Да, беше открил любовта, щастието, което не можеше да се изрази с думи!

Настъпи нощта. Луната изплува на хоризонта и посребри листата на дървета. Той приближи Мери, която бе посегнала към една клонка.

— Вижте — каза тя, — нали е прекрасно!

Дървото, отрупано с тежки плодове, беше покрито с разцъфнали бели цветове и с полуотворени пъпки, които искряха на светлината на лунните лъчи. Плодът и цветът, невинността и зрелостта. Сякаш по силата на някаква магия, Мери беше съчетание и на двете.

Харви също вдигна ръка и посегна към един портокал. Плодът напълни свитата му длан, прохладен и гладък като гърда на девственица. Той го пусна, без да го откъсне. Мери беше отчупила само едно клонче с цветове, което притискаше до бузата си и вдишваше аромата му. Чистата линия на гърдите й, очертана от още вдигнатата ръка, сякаш се отдаваше на Харви и той се почувства изкушен да я обхване, както преди малко плода.

— Мери — каза той с неописуема нежност.

Той усети сладостта на това име по устните си толкова реално, че очите му се напълниха със сълзи.

— Мери, любов моя. Никога не съм виждал нещо тъй прекрасно като вас в живота си. Никога не съм изпитвал това, което чувствам в този момент. Не разбирам, не се опитвам да разбера. Но зная, че животът без вас е бил ужасно празен.

Тя най-сетне бе дочакала този миг, най-сетне го изживяваше. Но въпреки това, в погледа й, отправен към Харви, имаше колебание. Силното туптене в слепоочията, което я бе измъчвало през целия ден, изведнъж я разтревожи.

„Това е от безграничното щастие“, помисли тя.

С озарено радостно лице и кипнала кръв Харви помисли, че никога не се бе докосвал до нея. Не, не бе докосвал даже нежните й пръсти, чиято прохлада би била толкова приятна за жадните му устни. Той протегна ръка.

Защо се усещаше така необикновено лека и ефирна, сякаш беше въздушна? Защо се връщаше това напрежение в главата й, което прогонваше всички мисли? Тя протегна към Харви бялото цвете, без да съзнава какво прави. Той машинално го взе и закичи с него косите на младата жена. Тя се помъчи да се усмихне, но устните й бяха сухи и сковани. Не можеше да контролира движенията си, не можеше да изрази страстното си чувство.

Той беше до Мери. Тялото му срещу нейното. Без да си поема дъх, сам до нея в тази безлюдна градина, приютени от тази благоуханна нощ. И двамата имаха усещането, че са в някакъв друг свят, далеч от всичко, и нямаше земна и небесна сила, която да ги раздели.

— Щастлива ли сте?

— Щастлива съм — прошепна тя, — щастлива и ефирна, напълно освободена.

Той целият бе едно сърце. Тя усети, че любимият мъж се устремява към нея с цялата си нежност, но в същото време сетивата й не откликнаха на нейната пламенна взаимност. Скованото й тяло не се подчиняваше на чувствения изблик на душата й и сякаш бе пленено и оковано с вериги.

„О! Да не мога изцяло да се отдам на тази любов, би било по-страшно и от смъртта! Аз го обичам — хаотично мислеше тя, — най-после намерих любовта на своя живот.“

Мери се помъчи да се освободи от тъмнината, която нахлуваше в съзнанието й и прошепна:

— Обичам ви и затова дойдох. Любов моя, любов моя, най-сетне ви намерих! Целият ми живот е ваш.

Със затрогваща слабост тя притисна челото си с ръка.

Раздвоен между надеждата и страха, той я погледна учудено. Тя беше страшно бледа. Очите й бяха замъглени. Харви взе малката ръка, която пареше със същия огън, който изгаряше слепоочията й. Устните й бяха безцветни. Лицето й посивя.

— Мери! — извика той, силно обезпокоен. — Мери, любима! Какво ви е?

— Прилоша ми — каза тя с усилие, — също както преди. Но ще ми мине след малко. Няма нищо сериозно. Това е без значение. Аз ви обичам.

Тя се опита да се усмихне, но за неин ужас лицето на Харви се сгърчи в гримаса и заприлича на маска на сатир, не една маска, а множество разкривени маски, които затанцуваха пред очите й между клоните.

Въпреки ужаса, който й вдъхваше тази халюцинация, тя жадуваше с цялото си същество да се разтопи в пламъка на целувката му.

Изведнъж се почувства победена, смазана. Опита се да каже тихо: „Обичам ви!“, но думите заседнаха на гърлото й. Маските се събраха около нея в гротескно фантастично хоро. Всичко потъна в мрак и тя изгуби съзнание в прегръдката на Харви.

Ужасният страх, обхванал Харви, прокънтя във вика му. Той подкрепи припадналата Мери и с трескава бързина опипа тънката китка. Пулсът й беше страшно ускорен.

— Боже мой — простена той. — Как не се сетих по-рано? Това е треска.

Тя леко повдигна клепачи. Погледът й беше тъжен, като на ранена птица.

— Най-после — въздъхна тя. — Чувствам се така особено!

Главата й отново клюмна върху рамото на Харви.

Той я грабна на ръце и затича, залитайки, към къщата. Без да спира безумния си бяг, той започна да вика:

— Мануела! Мануела!

Изкачи стълбите, влезе в стаята си, положи скъпия товар върху леглото и запъхтян коленичи. При вида на това отпуснато и беззащитно тяло мъчителна мисъл проряза съзнанието му. Сълзите го задушиха, но той продължи машинално да стиска малката й ръка в ръцете си.

Чу шум от стъпки и обърна глава. Беше Мануела. Питащите й очи светеха в мрака. Без да става, той каза бързо:

— На сеньората англичанка й прилоша. Бихте ли ми донесли веднага вода, моля ви!

Тя не помръдна и след миг, който се стори на Харви цяла вечност, отговори сухо:

— Защо е тук сеньората?

— Това не ви интересува! — извика Харви. — Тя е болна. Вървете и донесете бързо вода!

Тя пак не помръдна, сякаш някаква сила се мъчеше да раздвижи тъмни мисли в тъпия й мозък. Изведнъж тя се наведе над рамото на Харви и погледна ужасена Мери изпод черните си вежди.

— Por Dios! — възкликна слугинята с остър глас. — Тя е болна, казвате! Dios mios, да, разбира се, вижда се по лицето й, че това е треска.

— Мълчете! — каза грубо Харви. — Донесете вода! Трябва да ми помогнете, не разбирате ли?

Мануела отстъпи внезапно, готова да протестира ожесточено, но повече не каза нито дума. Скръсти ръцете си. Устните й бяха плътно стиснати. Тя хвърли още един, последен поглед към леглото, обърна гръб и потъна в тъмнината.

Харви веднага стана и запали още една свещ. Ръцете му трепереха и разтопеният восък се стече на парещи капки. Той сви длани около свещта, за да запази пламъка и приближи светлината до лицето на Мери, за да може внимателно да го прегледа. Прилив на кръв бе оцветил страните й, клепачите бяха подути, а огненочервените устни прорязваха лицето й като рана.

Харви изстена. Мануела имаше право.

Мануела! Къде се бавеше толкова дълго тази жена? Ръцете му се сгърчиха от нетърпение. Реши да я потърси сам и слезе тичешком по стълбите като викаше:

— Мануела! Мануела!

Викът му отекна в празното пространство на вестибюла, трапезарията и кухнята… Никой не отговори. Той спря рязко при внезапната мисъл: Мануела се е изплашила и е избягала!

Обхвана го паника. Беше сам, единствено със старата маркиза, която сигурно вече спеше. Сам с Мери в тази къща, потънала в мрак и безмълвие.

Той остана няколко минути като парализиран. Една забравена на огъня тенджера, къкреше тихо. Долитащото отвън жабешко крякане приличаше на подигравателен кикот.

Бързо взетото решение изопна лицето му. Той свали сакото си, грабна пълната догоре с вода стомна, която беше оставена върху една лавица и се втурна нагоре по стълбата, като притискаше до гърдите си влажния глинен съд.

Завари Мери в същото състояние. От червените й, полуотворени устни, се чуваше задъхано дишане. Харви припряно започна да съблича копринената й рокля. Пръстите му, вдървени и ледени, вече не трепереха, но сърцето му се свиваше от тревога. Дрехите на Мери се плъзнаха до леглото. Той ги сгъна една по една. По челото му избиха капки пот. Чертите на лицето му бяха неподвижни, сякаш издялани от камък, но той продължи работата си.

Най-напред трябваше да направи всичко възможно, за да свали температурата. Това беше жизненоважно. Малко по малко тялото на младата жена се откриваше пред него с мраморната си голота. Нежни сенки забулваха на места меката като сатен кожа, малките твърди гърди, чийто зърна бяха заобиколени с девствен млечнорозов кръг, цялата тази красота, която сега бе неестествено спокойна.

Той повдигна Мери и отметна атлазената покривка. След това я постави като скъпоценност върху прохладния чаршаф.

Ръцете на Мери се помръднаха, сякаш тя искаше да прегърне Харви.

В някакъв проблясък на съзнание тя отвори очи и прошепна:

— Колко глупаво, създавам ви всички тези неприятности!

И това беше всичко. Потъна отново в безчувствен мрак.

Харви обтри грижливо сухата пареща кожа с намокрена в студена вода кърпа. Професионалистът у него надделя и той започна да пресмята всички шансове. Трябваше да спаси Мери и щеше да я спаси!

Иначе би умрял заедно с нея. Всъщност животът за него нямаше никакво значение. Единственото важно нещо беше да я спаси!

Продължи да слага студени компреси. Най-после ръцете му усетиха някаква промяна. Мокрото тяло вече не пареше толкова жестоко. Въпреки че беше лекар, за миг допусна надеждата да го измами, въобразявайки си, че дишането й е по-спокойно.

С върха на пръстите си докосна фино изваяната шия. Като че ли пулсът й не препускаше така ужасяващо бързо. Трябва да я спаси! Трябва! Какво значение имаше всичко останало! Тази мисъл непрекъснато му се натрапваше.

Той захвърли кърпите и зави грижливо болната с един чаршаф. После слезе в кухнята и наля една чаша бульон.

Върна се при Мери, внимателно привдигна тежко отпусната й глава и се опита да й налее няколко глътки бульон. Тя преглътна, без да съзнава какво прави. Това, че поема течност, му даде кураж. Той остави чашата, седна до главата й и здраво хвана между дланите си нейната отпусната ръка, надявайки се така да й даде от своята сила.

Минутите и часовете минаваха в мълчание. Това бдение изпълваше Харви с непознато, мъчително щастие. Той ще я спаси, кълнеше се пред себе си.

Вън жабите продължаваха своя концерт. Някаква птица докосна с крилото си като милувка прозореца. Луната следваше своя небесен път, освети за момент стаята и после се скри в облаците.

През тази дълга мълчалива нощ той бдеше и се грижеше за нея.