Арчибалд Кронин
Канарските острови (17)

17.

Надвечер, когато слънцето наближи източния склон на върха, Харви тръгна пеша за Хермоза, най-близкото село до Лагуна. Пътят беше дълъг и стръмен. Веднага след края на града той се изкачваше, криволичейки към планината и на места беше толкова близо до пропастта, че на човек му се завиваше свят.

Някаква свирепа решителност тласкаше Лийт да подложи тялото си на това изпитание. А може би това му бе необходимо, за да успокои смутената си душа. Наистина това стръмно изкачване в трептящия въздух малко по малко го успокои. Той вървеше към залеза на слънцето, черна точка сред тази река от светлина, разляла се по вулканичните склонове на Телда. Над кратера плуваше малко бяло облаче, блестящо като струя пара. Тежките плътни листа на банановите дървета висяха, разкъсани от вятъра, тъмнозелени сред прозрачния въздух. Под сянката на дърветата в плантациите блестяха цистерни, пълни с блудкава вода, жълтеникава като злато и ценна като злато. Три кози пиеха от една от тях.

Харви продължи да се изкачва. Той достигна до една евкалиптова гора. Високите дървета, с изящни корони, разпръсваха упоителен аромат. След това гората оредя, сенчестите места намаляха и скоро пред очите му се откри изглед към залива. От тази височина корабите изглеждаха като играчки, набодени с карфици в океана. Градът губеше очертанията си и се разстилаше покрай брега с плоските си терасовидни покриви, балконите, издадени напред, които приличаха на малки уста, отворени да поемат въздух. До тях се притискаха други покриви, прорязани от сребристия блясък на река Баранка Алмейда. Внезапен завой на пътя скри тази гледка и я смени със стена от базалтови върхове. Тук-таме огромни скали прорязваха застиналата вулканична пяна и препречваха пътеките с късове втвърдена лава.

Харви вървеше вече час, когато в покрайнините на едно село забеляза девойка със стомна на главата. Той ускори крачките си и я застигна.

— Сеньорита — каза той на лош испански, — дали съм по пътя за Хермоза, селото преди Лагуна.

Без да спре и да помръдне глава, девойката го изгледа крадешком с черни, блестящи очи. Беше около петнадесет години. Облечена в яркочервена блуза, с изправено тяло под тежестта на стомната, тя държеше в ръката си жълто цвете и леко полюляваше бедра.

— Сан Кристобъл де ла Лагуна — каза тя най-после, — ла Лагуна?

— Да, питам, дали не съм сбъркал пътя?

— Пътят ли? Това е „Кралския път“.

— Кралският път?

— Carretera real. Старият път. Разбира се, че е добър път.

— Това ли е пътят за Лагуна?

Този въпрос й се стори смешен. Усмивката й разкри блестящо бели зъби. Ако не се страхуваше за стомната, сигурно щеше да се разсмее с глас.

— Ay de mi — извика тя, — колко съм изморена да ходя винаги за вода…

Тя изглежда забрави за Лийт. И двамата вървяха мълчаливо до следващия завой. Девойката изчака да прекосят една малка дъбова горичка, след което лениво протегна ръката си с яркожълтото цвете между пръстите.

Той вдигна глава. Съвсем близо, от другата страна на една покрита с мъх и буйна растителност стена, се издигаха мрачните кули на древна крепост.

— Ла Лагуна — каза тя, — Сан Кристобъл де ла Лагуна.

Думите й прозвучаха като мелодия.

— Има ли болни в града?

— Си, сеньор.

— Много ли са?

— Си, сеньор.

Тя захапа цветето и започна безразлично да го дъвче.

— Аз отивам в Хермоза, в „La casa de los cisnes“. Можете ли да ми посочите пътя?

Тя го изгледа крадешком с блестящите си очи и измъкна цветето от устата си, стиснато между двата й пръста като цигара.

— Там има най-много болни. В Лагуна вече е свършено. В Хермоза още не.

— Там именно искам да отида.

— Не, не е още свършено — започна отново тя. После сериозно добави: — Исусе Мария, какво проклятие!

Те продължиха пътя си. Изведнъж тя спря и посочи настрани с жълтото цвете.

— Виждате ли, сеньор, минете оттук, ако наистина искате да отидете.

Пътеката, която тя сочеше, се губеше в една борова гора. Харви благодари кратко и зави по тясната пътека. След като навлезе под клоните на дървета, той почувства, че го наблюдават и се обърна. Девойката стоеше неподвижно и го следеше с очи. С едната си ръка тя намести стомната, а с другата бързо се прекръсти и изчезна забързана.

Гората беше гъста и мрачна. Пътеката тясна, набраздена от дълбоки коловози, почвата суха. Ниските сплетени клони като че ли шепнешком си доверяваха тайни и заговорничеха. Един камък, в който Харви се препъна, се търколи с трясък в урвата. Стори му се, че при този шум дърветата сякаш се притиснаха по-плътно едно до друго. Прониза го някакво дихание: шш-у-у-у, шш-у-у-у, шш-у-у-у!

Тази зловеща тишина изпълни Харви с печал. Той блуждаеше като призрачен силует в сянката, която ставаше все по-гъста и сякаш беше готов да се стопи в мрака.

Няколкостотин крачки напред дърветата станаха по-редки. Той премина по едно мостче и се озова пред къща, заобиколена с градина. Имението не беше голямо и той се досети, че е стигнал целта си. Пред него се разстилаше плодородна долина, прорязана от малко поточе, където буйната растителност с безразборно изобилие задушаваше всякакъв друг живот.

Харви хвърли поглед през величествената ограда от ковано желязо и дъхът му замря пред красивата гледка. Изоставената градина, дивна и красива, тънеше в цветя. Навсякъде цареше изобилие от цветове, искрящи с ярките си багри във вечерната дрезгавина. Окото едва понасяше ярките червени цветове на азалиите. Сред тях като бледосиви облачета бяха пръснати перуники. Пурпурни виещи се растения увиваха хоботчетата си около храстите на кървави нарове. Сред това безредие се извисяваха жълти и тъмночервени бегонии, а над всичкото многоцветие се люлееха благоуханни вълни от фрезии, бели и деликатни, като морска пяна.

Харви се сепна, дойде на себе си и натисна дръжката на желязната порта. Разтърси я, бутна с рамо металните пръчки, но портата не поддаде. Това обаче нямаше значение. Оградата около имението беше съборена на много места и напълно подхождаше на общия безпорядък. Той се отдръпна от вратата, когато забеляза герба, изкован в масивната решетка. Лебед с разперени криле. Лебед!

Заслепен, той не можеше да откъсне погледа си от изображението на птицата. Без да иска, направи сравнение. Лебед! Да, разбира се, „Casa de los cisnes“, как не се сети по-рано? „Къщата на лебедите“. Дълго остана с наведена глава, учуден и развълнуван. После въздъхна и се обърна. Естествено, това беше просто съвпадение.

Отърсвайки се от мислите си, той направи няколко крачки, прескочи през полуразрушената ограда и влезе в градината. От двете страни на алеята, обрасла в буренаци, имаше по една малка тръстикова колиба. Той спря пред вратата на едната и настоятелно почука. Отговори му само глух кънтеж. Прозорците и капаците бяха затворени. Колибата беше празна и имаше окаян вид.

Той тръгна към другата колиба. Вратата към единственото помещение беше широко отворена. Но нищо не говореше, че в нея има живот. На пода беше постлана сива правоъгълна покривка, върху която лежеше мъртвец. Очите му бяха изцъклени. Устата отворена, сякаш и в смъртта той се учудваше от нещо… Трептящата светлина на две запалени свещи, поставени в краката на мъртвеца, слабо осветяваше тази зловеща гледка. Отвън нахлуваше силната, упойваща миризма на фрезии.

Нямаше работа тук. Харви излезе и затвори вратата след себе си. Тръгна нагоре по извитата алея към къщата, която все още не се виждаше, но човек предполагаше съществуването й — бял силует върху фона на тъмната зеленина. Сградата беше ниска, но с благороден вид, построена от кремавобели камъни и вече се рушеше. Сводестата галерия пред къщата беше съборена, балконът срутен, капаците на прозорците жалко висяха на ръждясали куки. По стените пълзяха влажни петна мъх и почти ги покриваха.

Две големи глинени вази, украсявали някога от двете страни входа, сега лежаха катурнати.

Харви изкачи външната стълба по разклатените стъпала. Тук-таме по тях имаше тъмен мъх, като кървави следи. Той дръпна висящия край на шнура на звънеца. Изминаха няколко бавни минути, които му се сториха безкрайни. Той позвъни отново. Този път вратата се отвори. На прага застана прислужница с неопределена възраст, облечена в рокля от памучен плат на точки. Тъмните й, силно опънати назад коси, бяха прибрани под жълт шал. Тя изгледа Харви с такова учудване, сякаш пред нея стоеше привидение.

— Искам да видя господарката ви — каза той.

Жената ужасено се стъписа.

— Късно е, сеньор, мръкна се вече.

— Още е светло.

— Бог ми е свидетел, сеньор, вижте, слънцето се скри. По-добре елате утре.

Той поклати глава:

— Трябва да я видя сега.

— Но маркизата е възрастна, сеньор. Освен това има много грижи. Тя никого не приема.

Той прекрачи прага, с което я принуди да отстъпи във вестибюла.

— Кажете й, че съм тук.

Тя стоеше и го разглеждаше, без да може да реши какво да прави. Ръцете й мачкаха престилката. Най-сетне се обърна и бавно започна да изкачва вътрешната стълба.

Харви се огледа. Вестибюлът беше обширен. Таванът бе покрит с арабески и приличаше на купол на черква. През тесен прозорец с цветни стъкла с изображения на лебед проникваше оскъдна светлина. По варосаните стени бяха наредени колекции от саби, окачени там от години. Под една дъска с турски ятагани беше поставена желязна средновековна ризница и приличаше на рицарска фигура. Ръката вдървено вдигната, колената прегънати, но с насочено за нападение копие и свирепо вдигнат наочник на шлема. На Харви му стана неприятно. Духът на тази къща го изпълни с безпокойство, с някакъв необясним страх, който сковаваше движенията му. Почувства се слаб, не можеше да разсъждава.

„Уморен съм“, помисли си той. „Много път извървях днес.“

Шум от стъпки по дървената стълба го накара да вдигне глава. Дребна старица бавно слизаше по стъпалата. Ръката й стискаше масивните полирани перила. Прекрачваше с колебание и усилие. Но запазваше поведение, пълно с благородство и достойнство. Дрехите й бяха черни, също като панделката в белите й коси, накъдрени в стил Помпадур. Старовремската й рокля беше с дълъг шлейф, бухнали ръкави и висока плисирана яка. Преди още да приближи, Харви забеляза, че е много стара. Кожата на врата й беше набръчкана с изпъкнали сухожилия. Над фината уста, със сърдито присвити устни, се очертаваше малък орлов нос. Тъмните очи бяха мрачни. По тънките й китки звънтяха гривни. Стари пръстени проблясваха върху треперещите й пръсти.

Харви поздрави и се представи:

— Аз съм английски лекар — каза той. — Доктор Лийт. Зная, че в имението ви и в съседното село има епидемия от треска. Опасна треска. Идвам да ви предложа помощта си.

Тя стоеше пред него като черна статуя, замръзнала в старческа скованост. Погледът на тъмните й, но живи очи, го пронизваше.

— Никой никога не идва тук — каза тя най-сетне с пеещ глас. — Никой не идва да види маркиза Де Луего. Тя е много стара. През целия ден тя стои сама в стаята си и слиза, само когато я молят. Какво друго може да направи, кажете, сеньор? Но молитвите са голяма добродетел, нали? Дон Балтазар обичаше да казва това. Той също умря, но Изабел де Луего не е мъртва. Тя стои в стаята си, докато я извикат. Наистина, сеньор, посещението ви е едно доброжелателство, за което ви благодаря.

„Тази старица е доста особена — помисли Харви, — щом говори така за себе си.“

В тази особеност имаше някаква приповдигнатост, която дълбоко го трогна.

— Не ми благодарете — каза той. — Бях в Санта Круц, когато научих, че в планината има епидемия. Да ви призная, нямах никаква друга работа и затова дойдох.

— Вие сте много великодушен, сеньор, а заслугата ви е още по-голяма, защото не я признавате. Погрижиха ли се за коня ви?… Какво желаете? Аз вече забравих… Pobre de mi^[1], толкова неща са забравени, а и мнозина вече ги няма! Трябва обаче да вечеряте. Послушайте съвета на старите хора, трябва да се вечеря.

— Няма нужда — отговори той бързо. — Нека най-напред видя болните. Къде са те?

— В селото. Има много болни. Много умряха. Тук, в имението останахме само Мануела и аз. Другите или умряха, или избягаха. Последният останал верен, Пабло, почина на обяд. Пабло, пазачът… После ще видите всичко, сеньор.

Тя се засмя с тих смях, от който Харви потрепери и като се обърна към слугинята, извика:

— Мануела, сеньорът ще вечеря тази вечер с маркиза Де Луего.

Лицето на слугинята се намръщи още повече. Тя направи опит да се противопостави:

— Но, маркизо, вечерята вече е сложена!

Старата дама не обърна внимание на този протест и повтори към Харви с почти детска радост:

— Виждате, сеньор, вечерята е вече сложена. Очакваха ви. А маркизата? Тъкмо днес тя е облечена подходящо. Какво щастие! Елате, сеньор.

Те влязоха в дълга зала. По стените, облечени с ламперии от тъмно тропическо дърво, бяха окачени портрети в потъмнели рамки. По продължението на едната стена имаше голяма маса от абанос. На тавана беше нарисуван огромен лебед, а върху по-малка маса от орех беше сервирана вечеря. Плодове, мляко и студено месо.

Без да скрива, че й е неприятно, Мануела отиде да донесе още един прибор, отмести тежък стол с високо облегало и се оттегли, хвърляйки подозрителни погледи към Харви.

Маркизата зае с подобаващо достолепие своето място и си наля разсеяно чаша мляко, която остана забравена пред нея. След това взе една смокиня и я наряза грижливо на парченца.

— Заповядайте — каза тя и деликатно, като птичка, повдигна глава. — Този, който яде малко, все едно пости. Вземете от това сирене. Вкусно е. Направено е с „кардо“, цвета на див артишок^[2]. Малки сини цветчета, които късах като малка. Много време изтече оттогава.

Харви си взе сирене и парче черен хляб. Помъчи се да отхвърли усещането за нереалност, и започна да разпитва за епидемията:

— Къде започна най-напред това нещастие?

— Нещастие ли, сеньор? Какво друго е животът, освен едно нещастие? „Не в тинята, а в блатото“, както казва една поговорка. Започна от един мъж, моряк, Жозе, който се завърна при семейството си. Дойде от един кораб. Първо умря той, след това цялото му семейство. Както по времето на крал Фердинанд, когато чумата на Мадора опустошила Лагуна. В пещерите горе в планината все още има кости от онова време, кости на гуанчес^[3], които избягали там, за да умрат. Това се случи някога…

Някаква мъка обзе Харви.

— Семейството ви отдавна ли живее тук?

Маркизата вдигна очи и сякаш съзря далечното минало някъде зад него.

— Вие не разбирате, сеньор? Какво значи „отдавна“? Месеци, години? Не, сеньор. Векове! Много векове, сеньор.

Тя спря замечтана, вдигна ръка и посочи през прозореца навън градината, потънала в спускащата се вечерна дрезгавина.

Там едно необикновено дърво, с гладък дънер, гърчеше клоните си като агонизиращо животно.

— Виждате ли, сеньор, това е дървото ламя. То изглежда още младо, но всъщност е тук от четиристотин години. Не, не се шегувам. Четири столетия изминаха от идването на дон Кортес Алонзо де Луего ел Конкистадор и Аделантадо в тази къща. Той води ожесточени боеве със своите кастилци срещу гуанчес. В Матанза, в кулата на крепостта. Беше ранен на площад Масакър. Оттогава Де Луего винаги са живели тук. Винаги!

Тя въздъхна и отпусна малката си ръка в скута си.

— Сега всичко се промени. Брат ми, Бог да го прости, се разори преди няколко години. Беше засадил имението с кактуси и отглеждаше кошинила^[4]. След това започнаха да произвеждат химически бои. Кошинилата вече няма стойност. Брат ми загуби цялото си състояние, след това умря, ето вече десет години. „Нещастието идва като вълна, а си отива капка по капка.“ Плевелите избуяха, въпреки липсата на вода. Никой не е способен да ръководи имението. Съществуваше дон Балтазар, но и той умря. Dios mios, какво голямо нещастие сполетя дона Изабел де Луего, която е много стара, но още държи на живота. Колкото по-дълго живее човек, сеньор, толкова повече държи на живота. Това е стара испанска поговорка от Галиция^[5]. И тук, както и там, слънцето стопля старческите кости. Моля ви, опитайте млякото, сеньор. Сладко е като мед.

Харви я послуша и си наля от козето мляко, което се пенеше във високата тънка чаша. Сега той вече разбираше. Тази жена беше останала единствена представителка на благородната каста, господствала някога тук. След смъртта на брат си, разорен от производството на анилинови бои, тя беше останала беззащитна и самотна, по всяка вероятност жертва на мързеливите селяни или на някой нечестен управител… А сега, нещастна останка от една славна раса, трябваше да понесе и тази ужасна епидемия.

— А, сеньор! — извика тя. — Ако бяхте познавали „Къщата на лебедите“ преди, когато не беше такава жалка развалина, когато водоскокът ромонеше в градината и многобройни пеони пееха под сенките на дърветата.

Оживена от тези спомени, тя стана права и устреми поглед през високия прозорец. Беше сумрачно и вдигната й бяла ръка проряза тъмнината като призрачна птица.

— Никога вече няма да звучат по-хубави песни. Още ги чувам привечер.

Лицето й бе озарено от тези възпоменания за миналото. С треперещи устни тя започна да пее със слаб несигурен глас:

Al acabarse el trabajo

Y a la puesta del sol

Non juntamos en la alameda.

Brillan las luciernagas como estrellas

La luna en el cielo esta.

После никой от тях не проговори. Втренчила поглед, маркизата остана права. Лека червенина изби по набръчканите й страни. Тя разсеяно отпи няколко глътки мляко и изяде парченце плод. Най-после обърна глава и срещна погледа на Харви. Тя бавно се откъсна от екстаза си и се върна към действителността. След това запали два канделабъра на масата, седна на мястото си по същия спокоен начин, по който беше станала, и кръстоса ръце с дълбока въздишка.

Харви смутено мачкаше парченце хляб.

— Мъчно ми е — каза той, — че са ви сполетели толкова нещастия. Сега ще ме извините, но трябва да тръгвам.

— Да, трябва да тръгвате — повтори тя.

Но, сякаш поразена от някаква мисъл, тя продължи:

— Вие сте англичанин и дойдохте привечер. Dios mios, колко чудно е това! Толкова години изминаха от деня, когато един англичанин дойде в „Къщата на лебедите“. Но това не бяхте вие, разбира се.

Странна усмивка озари лицето й.

— Това е стара, много стара история. Още от времето, когато вашият Нелсон дойде и нападна Санта Круц. Той бе победен, както ви е известно. О, испанският гарнизон беше храбър! След сражението тук дойде един англичанин. Беше привечер. Не, не, това не бяхте вие!

Усмивката й премина в детски, заговорнически смях.

— Всичко това е написано в една книга, която четох няколко пъти в библиотеката. Толкова чудно и толкова тъжно! Той дойде с любимата си да търси спасение. Тя беше дъщеря на британски капитан. Той я остави тук и после се върна. Pobre de mi! Животът е жесток. Нея вече я нямаше! Беше заминала, заминала…

Докато разказваше, тя наблюдаваше Харви през цялото време. Гласът й ставаше все по-тих и по-тих и накрая се превърна в шепот.

Отново настъпи мълчание. Пламъкът на свещите чертаеше трептящи сенки по тъмната ламперия и мислите на Харви се стрелкаха хаотично заедно със сенките. Гърлото му беше свито от неочаквано вълнение. Струваше му се, че в тази къща, запазила миналото, го задържаше някаква чаровна сила, сякаш беше омагьосан. За момент мисълта му се заблъска в тайнствен лабиринт. Той напразно искаше да избяга от тези мисли, които нахлуваха в замъгления му мозък и му причиняваха страдание. Душата сякаш напускаше тялото му, плъзгаше се към витаещите сенки в голямата зала и се сливаше с тях.

Той с усилие се отърси от това усещане, съвзе се и стана, отмествайки стола назад.

— Тръгвам — каза той. — Извинете ме, трябва да отида в селото.

— Да, да, идете, щом трябва. Какво представлявам аз, за да стоя на пътя на съдбата? Не е далеч. Мануела ще ви заведе.

Тя също стана и го придружи до входа.

— Мануела — извика старата дама и плесна с ръце. — Мануела! Мануела!

Те почакаха мълчаливо, докато слугинята изникна от тъмнината.

— Вземете фенера, Мануела, и заведете сеньора в селото.

Селянката ужасена ги погледна и отказа енергично, като тръсна глава.

— Не, не — извика тя. — Не мога, доста съм страдала. Нещастието витае във вечерния въздух.

— Покажете ми пътя — отсече бързо Харви. — Това ще е достатъчно.

— Да, аз ще ви обясня. Луната е пълна, тя ще ви свети, няма да имате нужда нито от мен, нито от фенер.

Маркизата безсилно отпусна рамене.

— Pobre de mi! — въздъхна тя. — Мануела не иска, не иска! Колко пъти ще трябва да чувам тези думи? Но не ми остана никой друг, освен нея. Послушайте я, сеньор, тя ще ви посочи пътя. Моля ви, върнете се отново. Приемете скромното гостоприемство на тази къща. И вас злата съдба не ви е отминала, това се вижда от лицето ви. Любовта и страданието не могат да се скрият. Кой знае дали идването ви тук няма да е щастие за вас, а може би и за мен! А сега, сбогом.

Тя се обърна с неподправено достойнство и бавно заизкачва стълбите. Потракването на токовете й по дървените стъпала отекна във вестибюла и след миг се загуби в мрака.

Мануела чакаше Харви на вратата и сърдито му показа пътя за селото. Той тръгна, без да продума.

Нощта сияеше от светлина. Пълната луна огряваше градината. Ароматът на фрезиите прииждаше на талази, като вълни в спокойно море. Всичко беше неподвижно, даже светулките, залепени по листата на наровете, не примигваха с малките си очички.

Харви остави зад себе си малка портокалова горичка с клони, отрупани с плодове, група стари бананови дървета, задушени от храстите, един пуст хангар, ковачница без покрив и една обърната кола без колела. Навсякъде се чувстваше живот, а се виждаха само развалини.

Той повървя още пет минути и малко по-нагоре видя скупчени светлинки. След малко се озова в селото.

Усети как бедата го обгръща като плащеница. Площадът пред черквата беше безлюден. Само няколко гладни кучета се щураха насам-натам. Изведнъж портите на черквата се отвориха и отвътре излезе бавна процесия. Няколко деца с кандилници, няколко монаси, свещеникът и най-после облечени в траур хора, които придържаха мъртвешкия саван. Харви спря да пропусне процесията и свали шапка пред малкия ковчег. Никой не го забеляза. Едно детенце, помисли той. Погребалното шествие зави към гробищата. В далечината той забеляза редици пресни гробове. По-нататък група войници се бяха скупчили около един камион. Пътят бе затрупан със сандъци. Две калугерки бързаха към войниците.

„Най-после — помисли Харви, — най-после ще мога да действам.“

Той не можеше да чака повече. Вратата на най-близката къща беше широко отворена. Лийт влезе в осветената стая. При неговата поява една жена, наведена над леглото, вдигна глава и се обърна. Тя подскочи изумена. Това беше Сузана Трентър.